Грег Беър
Кървава музика (10)

9

Ървин, Калифорния

Изминали бяха близо две години от последната среща на Едуард Мълиган с Върджил. Спомените на Едуард от онова време никак не съответстваха на мургавия, ведро усмихнат и добре облечен господин, застанал пред него. Бяха се уговорили предния ден по телефона да се срещнат и обядват и сега се разглеждаха любопитно пред вратата на ресторанта за служещи в новия медицински център на Ървин „Маунт Фрийдъм“.

— Върджил? — Едуард му стисна ръката и го огледа смаяно. — Ти ли си това?

— Радвам се да те видя отново, Едуард. — Върджил му отвърна със здраво ръкостискане. Беше изгубил десетина килограма от предишното си тегло, но крайният резултат бе повече от задоволителен. В медицинския факултет Върджил бе пухкаво, пъпчиво и къдрокосо момче, което обичаше да се забавлява, като връзва оголени жици за бравите, тайно им пробутва прахчета, от които урината посинява и никога не ходи на срещи с момичета, освен веднъж с Ейлиън Термагант, която споделяше някои от физическите му характеристики.

— Изглеждаш фантастично — заключи Едуард. — Да не си прекарал лятото на Караибите? — Междувременно се бяха подредили на опашката пред шублера с храната.

— Този тен — обясни Върджил, — получих след тримесечно излежаване под кварцова лампа. А зъбите ми се изправиха от само себе си. За останалото също ще получиш обяснение, но след като останем насаме, или поне никой не ни обръща внимание.

Едуард го насочи към пушаческия ъгъл, където седяха само трима самотници.

— Говорех сериозно — продължаваше темата той. — Наистина си се променил. Изглеждаш страхотно.

— В интерес на истината, промяната е далеч по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Как е Гейл?

— Не се оплаква. Оженихме се преди година.

— Ей, поздравления. — Върджил си отряза парченце ананас. Беше избрал плодова салата. — Друго да забелязваш? — попита той с леко притеснен глас.

— Ами… — Едуард се поколеба.

— Гледай внимателно.

— Не съм съвсем сигурен. Ах, да. Не носиш очила. Контактни лещи?

— Не, не ми трябват повече.

— И си намерил добър шивач. Кой ти даде тези съвети? Надявам се тя да е също толкова сексапилна, колкото и надарена с вкус.

— Кандис. ЗНаеш ли, уволниха ме от работа. Преди четири месеца. Сега я карам на спестявания.

— Чакай де, помня че се беше настанил добре. Къде беше точно?

— В Генетрон — Ензимната долина. Може и да си чувал за тях. Всеки момент ще излязат на пазара с огромна рекламна кампания. Осъществиха пробив в БМП.

— Биочипове?

Той кимна.

— Някои от техните вършат истинска работа.

— Какво? — Едуард го погледна изненадано.

— Микроскопични биокомпютърчета. Инжектират се в човешката кръв и там се захващат за работа — поправят всичко, каквото им наредят. С личното одобрение и благословия на доктор Михаел Бернард.

Бръчката между веждите на Едуард се задълбочи.

— Божичко, Върджил. Че Бернард е повече от светец. Миналия месец му лепнаха снимката на корицата на „Мега“ и „Ролингстоунз“. Защо ми разказваш всичко това?

— Истина е, че трябва да се пази в тайна. Нали разбираш, пазар, конкуренция и прочие. Аз обаче разполагам със свои хора вътре в компанията. Да си чувал нещо за Хейзъл Овертън?

Едуард поклати глава.

— Трябваше ли?

— Вероятно не. Мислех, че ме мрази в червата. Оказа се, че таяла завистливо уважение към мен. ПРеди около два месеца ми позвъни и ме попита, дали не бих могъл да отпечатам под мое име статията й за Ф-факторите при геномите на Е. коли. — Той се огледа подозрително и сниши глас. — Ти прави каквото искаш, но аз приключих с тези копелдаци.

— Ще ме правиш богат, а? — ухили се Едуард.

— Ако си съгласен. Изслушай ме само докрай, преди да се втурнеш към твоя брокер.

— Не ще и дума. Продължавай, моля ти се.

Върджил дори не бе докоснал остатъка от салатата. Стигаше му парчето ананас.

— Навлязох в този бизнес преди около пет години. Нямах проблеми да си намеря работа заради дипломата от медицинския факултет и опита ми от работата с компютри. Първите, при които влязох, бяха Генетрон и те ме взеха.

— Толкова лесно?

— О, не. Поправих това онова в досието си. Все още никой не е разбрал. Изкарах се голям специалист по техните проблеми, освен това веднага щом постъпих направих някои не съвсем маловажни открития за белтъчните структури при ранните прототипове на биочиповете. Генетрон разполага със солидна подкрепа и нямахме никакви финансови ограничения. След четири месеца се захванах и с мои собствени изследвания, използвайки тяхната лабораторна база. Тук също направих открития. — Той махна нервно с ръка. — Ей тогава не ми провървя. Оставах да работя извънредно, онези от ръководството надушили и ме уволниха. Все пак успях да спася… част от експеримента. Не бях обаче достатъчно предвидлив. Така или иначе експериментът продължава и сега — в извънлабораторни условия.

Едуард винаги бе смятал Върджил за амбициозен и малко смахнат. Още по време на следването той си беше навлякъл гнева на факултетската управа. Във всеки случаи интересите му в науката бяха като на изстрадал на женска ласка нещастник, пред когото неочаквано разтваря обятия страстна хубавица — тоест, винаги готов да скочи с главата напред. Изглежда и този път бе станало нещо подобно.

— Извън лабораторията? Не те разбирам.

— Искам да ме изследваш. Всичко, каквото се сетиш. Все едно, че съм болен от рак. После ще ти обясня.

— Че това може да излезе и десет хиляди долара.

— Каквото успееш. Ултразвук, магнитен резонанс, скенер, термограма… всичко.

— Не зная дали ще ме допуснат и до половината от тези апарати. Скенера например, го инсталираха само преди няколко месеца. ЗАщо избра все най-скъпите…

— Тогава ултразвук и магнитен резонанс. Това ще ти бъде достатъчно.

— Върджил, аз съм гинеколог. Не съм лаборант. Гинеколог — чуваш ли ме? Мога да ти помогна само ако се превръщаш в жена. Шегата настрана.

Върджил се наведе напред, като едва не цопна с лакът в чинията.

— Изследвай ме внимателно и тогава… — той присви очи и поклати глава. — Тогава ще видиш.

— Добре де, ще те запиша за ултразвук и магнитен резонанс. Но кой ще плаща?

— Имам застраховка. Преди да напусна промених някои неща в здравното ми досие в Генетрон. Стига да е в рамките на стотина хиляди долара и въобще няма да им направи впечатление. Трябва обаче да не вдигаме много шум.

— Не зная дали си представяш колко много искаш от мен, Върджил.

— А ти искаш ли да влезеш в историята на медицината, или не?

— О, я стига си се шегувал.

Не и с теб, приятелче — поклати глава Върджил.

Едуард уреди всичко необходимо още същия следобед, като попълни собственоръчно формулярите. Доколкото беше запознат с бюрократичната страна на въпроса, всичко, което искаха от него бе съвсем изпълнимо, стига да беше обезпечено финансово. Реши да не вписва нищо за своята работа. В края на краищата с Върджил бяха стари приятели — още от времето, когато му пробутваше разни неща за посиняване на пикнята.

Наложи се да остане извънредно и той позвъни на Гейл за да я предупреди. Тя въздъхна с примиреността на докторска жена и го предупреди, че ще му остави сандвич в кухнята на масата.

Върджил се върна към десет вечерта и Едуард вече го очакваше пред едно странично крило на третия етаж, което сестрите наричаха „Отделението на Франкенщайн“. Когато Върджил влезе Едуард седеше в просторното меко кресло и четеше старо списание. Под флуоресцентните лампи кожата му беше придобила маслинен цвят.

Едуард махна на нощната сестра, че това е пациентът, който очаква и поведе Върджил към вратата на диагностичното отделение. Никой не бързаше да заговори. Влязоха вътре, Върджил се съблече без подкана и Едуард му посочи меката кушетка с бял чаршаф.

— Глезените ти са оттекли — отбеляза с професионален тон той. Не бяха меки и подпухнали, а имаха плътна консистенция. Изглеждаха здрави, макар и променени. — Хъм — продължи той, но Върджил го спря с поглед, който казваше: още не си видял всичко. — Добре. Сега ще те подложа на кратка серия от изследвания и ще събера резултатите в компютъра. Първо на ултразвук. — Едуард нагласи трансдюсера и започна да го плъзга с внимателни движения по тялото на Върджил. След това го накара да влезе в тясна, въртяща се ниша, където имаше цял мощен ултразвуков комплекс. Докато свършат Върджил беше плувнал в пот.

— Клаустрофобията ли те мъчи? — попита го Едуард.

— Не колкото по-рано.

— Магнитният резонанс е малко по-неприятен.

— Води ме, палачо.

След около час приключиха, преместиха се в тесен кабинет със светещи табла по стените и няколко монитора и Едуард се настани зад компютъра. На екрана се появиха серия от познати очертания.

— Започвам със скелета — обясняваше Едуард, но млъкна и се ококори в екрана. — Преди колко време е била катастрофата? — попита той като се надвеси напред.

— Не е имало никаква катастрофа — отвърна Върджил.

— Какво, да не са те понатупали някъде. Хайде, сега не е време за тайни.

— Не ме разбираш, Едуард. Погледни внимателно образа. Това не са последствия от травма.

— Ами тези удебеления тук — посочи той. — Виж си ребрата — целите са покрити със зигзагообразни линии. Очевидно са били натрошени. Също и…

— Прегледай гръбначния стълб — посъветва го Върджил. Едуард бавно завъртя изображението на екрана.

Този път не можа да сдържи възклицанието си. Картината беше направо фантастична. Гръбначният стълб на Върджил бе като броеница от триъгълни кости, които се съчленяваха по невъобразим начин.

— Може ли да те пипна? — попита Едуард. Върджил кимна. Изтегна се на кушетката, разкопча ризата и Едуард прокара разтреперани пръсти по гърба му. — Не мога да ги стигна — изсумтя той. — Всичко е толкова гладко… и гъвкаво — колкото по-силно притискам, толкова повече нараства съпротивлението. — Той се изправи и огледа замислено Върджил. — Я гледай, нямаш зърна. — На тяхно място бяха останали само тъмни пигментирани отпечатъци.

— Видя ли? — тържествуваше Върджил. — Преправят ме отвътре навън.

— Глупости.

— Нима не вярваш на очите си? — изненада се Върджил. — Така е — аз не съм същият, какъвто бях допреди четири месеца.

— Не разбирам за какво говориш. — Едуард продължаваше да сменя изображенията, разглеждаше ги от различни гледни точки, сверяваше данните.

— Виждал ли си някога подобно нещо? Човек, с подобна конструкция?

— Не — призна Едуард. Той стана, заобиколи бюрото, затвори вратата и пъхна ръце в джобове. — Какво, по дяволите, си направил?

Върджил му разказа. В началото не беше съвсем последователен, но Едуард попълни празнините в обясненията му с допълнителни въпроси.

— Как успя да конвертираш ДНК така, че да разчита и записва едновременно?

— Първо, за целта е необходимо да намериш подходящ по дължина сегмент от вирусна ДНК, който кодира топоизомерази и жирази. Прикачваш този сегмент към твоята ДНК и я улесняваш да намали свързващото си число — извършваш отрицателно свръхнамотаване на молекулата. Лично аз в началото на експеримента използвах етанид, но…

— Не задълбочавай, моля те. Не съм разтварял учебника по молекулярна биология от години.

— Крайната цел е да се прибавят и отделят сегменти от ДНК и създадената обратна ензимна връзка поема тази функция. Когато този процес приключи молекулата ще се разгъне за транскрипция и твоята програма ще бъде разпечатана върху две огледални РНК молекули. Едната от тях след това се отправя към разчитащата рибозома и се използва за белтъчен синтез. За целта в началото на веригата трябва да е записан най-прост стартиращ код…

Едуард остана прав до прозореца и слуша търпеливо в продължение на близо половин час. Накрая, след като се увери, че Върджил няма никакво намерение да спира, нито пък се изморява, той вдигна ръка и го прекъсна.

— Но как всичко това води до появата на разум?

— Все още не съм съвсем сигурен — намръщи се Върджил. — Това, което ме забавляваше в началото, бе все по-лесното въвеждане на логически вериги в ДНК-молекулите. Огромни интервали от геноми проявяваха изключителна податливост към този процес. Съществуваха дори такива участъци, за които бих се заклел, че вече са били закодирани със специфични логически задачи — но тогава все още ги смятах за типични интрони — участъци, където не се кодира информация за белтъчен синтез. Нали разбираш, нещо като останки от по-ранни неуспешни транскрипции, все още неизтрити в еволюционния процес. Говоря най-вече за еукариотите. Прокариотите нямат интрони. През последните няколко месеца подложих на обстоен анализ целия експеримент. Имах толкова много свободно време за мислене, след като останах без работа.

Той млъкна, поклати глава и сплете развълнувано пръсти.

— И?

— Всичко е много странно, Едуард. Още в първи курс на медицинския факултет ни изнасяха лекции за „егоистичните гени“ и затова, че както индивидът, така и цялата популация нямат друга биологична функция освен да възпроизвеждат нови и нови гени. От яйцата излизат кокошки за да снасят нови яйца. Учените отдавна са се примирили, че интроните са гени, които нямат друго предназначение, освен да се възпроизвеждат в клетъчната среда. От тук до идеята, че са безполезни, има само една крачка. Първото, което направих, бе да се отърва от тези предразсъдъци. За мен интроните бяха като резервни части, останки от генетичен материал. Можех да строя от тях каквото си пожелая. — Той млъкна отново, но Едуард не го подкани да продължи. — Не съм виновен — заоправдава се Върджил. — Те ме прелъстиха.

— Не разбирам за какво говориш, Върджил. — Едуард имаше уморен вид, в мислите му непрестанно нахлуваха спомени от съвместното им следване. Имаше чувството, че Върджил дрънка някакви безсмислици.

Върджил удари с юмрук по бюрото.

— Те ме накараха да го направя. Проклетите гени!

— Защо, Върджил?

— За да не се налага повече да разчитат на нас. Те наистина се оказаха егоисти. През цялото време те са ме водили за носа. Хвърлили са ми примамка, а аз я нагълтах като пълен глупак.

— Ти си се побъркал.

— Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото не си работил върху тях. Би трябвало да се захване цял изследователски екип, все едно че е Манхатънският проект или нещо такова. А излезе толкова лесно, всяко парче от мозайката си падаше на мястото. Разбираш ли — аз не съм гениален.

Едуард разтърка уморено очи.

— Ще ми трябва кръвна проба, а също и малко урина за изследване.

— Защо?

— За да видя какво става с теб.

— Вече ти казах.

— Това са небивалици.

— Едуард, нали видя изображенията. Не нося очила, болките в гърба ми изчезнаха, от четири месеца не зная какво е алергичен пристъп и не боледувам от нищо. Нито грип, нито инфекции, нищо. Никога не съм се чувствал по-добре.

— И всичко е заради мъничките умни лимфоцити, които щъкат из теб и променят каквото не им се понрави?

Той кимна.

— В този момент вероятно всеки клетъчен куп е почти толкова умен, колкото сме ти и аз.

— Чакай… ти не спомена нищо за клетъчни купове.

— Забелязах, че клетките имат тенденция да образуват струпвания, които понякога надхвърлят двеста клетки. Трябваше да се досетя по-рано. По този начин общуват помежду си.

— Капнал съм. — Едуард се отпусна на стола.

— Според мен, загубата на тегло се дължи на това, че са подобрили обмяната на вещества. Освен това са подсилили костите ми, прекроили са изцяло гръбначния стълб и…

— Сърцето ти също беше променено.

— Виж, за сърцето не знаех. — Той приближи монитора, извика изображението на сърцето и го огледа от различни позиции. — Божичко! Всъщност, какво се чудя, не можех да си дам представа за всички изменения. Не знаеш какво облекчение е да споделиш всичко това с някой, който те разбира.

— Аз не те разбирам.

— Едуард, доказателствата са неопровержими. В състояние са да умножат броя на мозъчните ми клетки, да подобрят метаболизма и какво ли още не. Дори хранителните ми навици се промениха. Според мен все още не са проникнали в мозъка. — Той се почука с пръст по темето. — Вече са наясно с основните неща. Сега остава да схванат глобалната картина, ако разбираш какво имам пред вид.

Едуард провери пулса и нервните рефлекси.

— Ще ти взема проби и за днес приключваме.

— Едно ме е страх — да не се намъкнат под кожата ми. Направо ми настръхва косата като си го помисля. Преди няколко вечери почувствах мравучкане и реших, че е време да предприема ответни действия. Купих си кварцова лампа. Исках да ги държа под контрол — за всеки случай. Представяш ли си, ако вземат да преодолеят кръвно-мозъчната бариера и да научат за мен — за това как функционира мозъкът. Що се отнася до инвазията в кожата, предполагам, че са искали да изградят нови комуникационни вериги по повърхността. Далеч по-лесно, отколкото да осъществяват връзка през мускулите, паренхимните органи и съдовата система — така се скъсява дистанцията. В момента редувам слънчеви бани с кварцова лампа. Засега ги държа далеч от кожата — доколкото съм в състояние да го почувствам. Ето откъде идва и този чудесен тен.

— Ще вземеш да пипнеш рак на кожата — намуси се Едуард.

— Хич не ме е страх. Те ще се погрижат за това. Като полицаи са.

— Стига — прекъсна го Едуард и вдигна ръце в знак, че се предава. — Прегледах те и изслушах историята ти, макар да не мога да я приема за достоверна. Какво друго искаш от мен?

— Не съм толкова безгрижен, колкото ти изглеждам. Едуард, страх ме е, разбираш ли? Ще ми се да успея да ги взема под свой контрол преди да се напъхат и в мозъка. Помисли само — опитай се да си представиш. Те са милиарди на брой, може би и повече — ако са се научили как да променят и другите типове клетки. Безброй разумни купове. В този момент сигурно съм най-умното създание на Земята, а те дори още не са се заловили за работа. Не искам да ставам техен роб. — Той се изсмя нервно. — Току виж ми откраднали душата, а? Дойдох при теб за да измислиш някакво лечение. Нещо, с което да ги неутрализираме. Да речем, да ги подложим на гладна диета. Измисли нещо, умолявам те. И ми се обади. — Той подаде на Едуард визитната си картичка. После се наведе над компютъра и изтри цялата информация от изследванията. — Само ти. Никой друг не бива да знае — поне засега. Побързай… моля те. — Той протегна ръка и Едуард я пое. Дланите на Върджил бяха влажни. — Внимавай с пробите. Да не ги глътнеш.

Едуард изпрати Върджил до паркинга и проследи с поглед стопяващите се в далечината светлини на волвото. Обърна се и закрачи бавно към болницата. Наближаваше един след полунощ. Надяваше се до сутринта да е готов с лабораторните резултати от кръвта и урината. Стига да не възникнеше нещо непредвидено. Хрумна му, че не е зле да позвъни в къщи и да остави съобщение до Гейл на телефонния секретар. Зачуди се какво да й каже.

— Ще й обясня, че причината е Върджил — тя знае каква стока е — промърмори си той.