Грег Беър
Кървава музика (44)

43

Застанал пред стъклото в стаята за посетители Паулсен-Фукс въздъхна и отмести очи. Трудно му беше да гледа към онова, което лежеше в койката.

Рано тази сутрин Бернард бе изгубил човешката си форма. Камерите бяха записали всяка секунда от трансформацията. В леглото се въргаляше безформена сивкава маса, спуснала пипала надолу към пода. От едната й страна стърчеше телефонен кабел. Клавиатурата на компютъра бе под нея, или може би вътре.

Макар че не можеше да говори, Бернард продължаваше да изпраща послания. Мониторът в лабораторията регистрираше нестихващ поток от думи — бележките на Бернард за хода на трансформацията.

Повечето от пристигащото изглеждаше съвсем неразбираемо. Може би Бернард сега вече беше по-близо до нооцитите, отколкото до хората.

Трансформацията съвсем не облекчаваше положението на Фукс. Както демонстрантите отвън, така и правителствените представители единодушно бяха произнесли смъртна присъда над Бернард. Искаха лабораторията да бъде унищожена.

Отвън се беше събрала близо двумилионна тълпа — сила, с която всеки трябва да се съобразява, способна да разруши „Фармек“ тухла по тухла. Нищо на този свят не би могло да ги спре — най-малкото петнайсетината служители, останали вътре в сградата. Другите бяха евакуирани — заради собствената им безопасност.

Неведнъж му бе минавала мисълта да зареже всичко и да избяга в къщата, която бе купил предната година в Испания. Да потъне в забрава, да се изолира от света.

Но Хайнц Паулсен-Фукс не беше от хората, които оставят каруцата в калта. Като малък бе присъствал на завземането на Берлин от руснаците. Наложи му се да скрива юношеските си увлечения по нацистката идея и да се преструва на незабележим за да оцелее. Но не се предаде. С какво ли не се захващаше по време на окупацията. Остана в Берлин до 1959, когато постъпи на работа във „Фармек“. На няколко пъти компанията бе близо до фалит, но дори тогава й остана верен.

Не — не можеше просто да избяга. Ако тълпата нахлуе — а това бе неизбежно, длъжен бе да задейства системата за изпускане на стерилизиращи газове в изолационното помещение. Щом ще се гори, нека той насочва ръката на подпалвачите. По-добре, отколкото да се крие в Испания.

Нямаше идея какво ще стане с демонстрантите след смъртта на Бернард. Върна се в лабораторията, седна пред монитора и плъзна поглед по нижещите се съобщения. Надяваше се да открие поне нещо, което да е от полза.

Последните записки започваха в 08.35:

Гогърти. Да, те общуват. Имат нови роднини. Епидемията продължава да се разраства — Европа, Азия, Австралия — но вече безсимптомно. Очи и уши, които гледат, събират, трупат информация. Неоткриваеми шпиони.

Паул — родовата памет. Механизмът е същият както го е създала природата. Във всеки от нас живеят много хора — в кръвта, в тъканите.

Прекомерна тежест върху локалното пространство-време. Гогърти. Опитват се да проникнат през стената… но и това няма да помогне. Трябва да се възползваме. Ние — вие — не можете, или не желаете да ги спирате.

Те са най-великото ни постижение.

Те обичат. Помагат. Едновременно дисциплинирани и свободни, те познават смъртта, но са безсмъртни.

Познават и мен — от игла до конец. Всички мои мисли и подбуди. Аз съм тема на техните произведения, смисъл за някои техни „функции“. Сигурно съществуват милион мои копия. Кое от тях пише тези думи сега? Не зная. Оригиналът отдавна е изгубен в това множество. Изчезнал, не съществува.

Мога да водя едновременно милиони дневници, да живия милиони животи (и не само в „музиката на кръвта“ — Вселената на Мисълта, Въображението, Фантазията!), а после да събера всички свои „аз“, да им направя конгрес и да започна отначало.

Всеки от тях разполага с хиляди, милиони двойници, с невероятно разнообразие от характери и функции. Никой не умира, но всички с течение на времето търпят промени. И с моите двойници ще стане така — започнали от една отправна точка, всеки е поел по своя път и накрая няма да си приличаме почти по нищо. Безкрайни вариации на една и съща тема — темата на живота.

Паул, как ми се иска да си при нас.

Знаем за натиска, на който сте подложени.

(прекъсване в текста 08.47 — 10.23)

Вече не мога да чукам по клавишите. Въвеждам информацията направо в клавиатурата, в проводника.

Разбирам, трябва да ме унищожите.

Почакай. Потърпи до 11.30. Дай на стария си приятел още малко време.

Знаеш ли Паул, връщам се назад, към онова, което съм бил, и гледката никак не ми харесва. Да си призная честно, накрая се бях предал. Сега изтривам слабите моменти. Взех няколко периода от живота си и ги изкарах отново. Тук това е лесно — можеш да се направиш светец, или да се занимаваш с изследване на греха като понятие. Допустимо ли е светецът да не познава греха?

(прекъсване в текста 10.35 — 11.05)

Гогърти.

КГАТКАТТАГ (УКАГЦУГЦГАУЦГАА). Така се казвам сега.

Гогърти. Изумителният Гогърти! Гений на теорията, непредсказуем, дори неразбираем. Но те го знаеха. Бяха го разгледали до последната молекула.

Предупредиха ни да се подготвим. Всички заедно. И те се боят, боят се за нас и това е чудесно, Паул, просто не можеш да си представиш колко е хубаво. Боят се, че ни пречат, създават ни неприятности, излагат ни на риск, защото няма по-хубаво нещо от истинската свобода. Такава необятна свобода, към която все още не сме привикнали. Безгранична.

Паул почакай до 11.30

11.30! 11.30!

Отново се рових в миналото, връщах се назад в младежките години. Прескачах тук и там, хлътвах в странични възможности.

Срещах се със себе си. Командните купове координират всичко това. Истинско празненство. Такова неописуемо богатство на мисълта. Трима от мен останаха да пишат, връщат се от пътешествие. Приятели, след дълга почивка. Опиянени от свободата, която са изпитали…

Оливия, почакай…

Представяш ли си, Паул, та ние сме само в периферията. Там, при онези в Северна Америка е истинската вселена!

Накратко. Задава се. Нова Година!

СВРЪХНОВА

(край на текста 11.26.39)

Фукс прочете повторно последните няколко параграфа. После премести поглед към часовника на стената.

11.26.46

Той се изправи, направи няколко крачки и спря.

— Отворете вратата — нареди на доктор Шалц. Тя посегна да задейства вратата към стаята за посетители.

— Не. Към лабораторията.

Тя се поколеба.

11.26.52.

Той изтича при пулта, избута я безцеремонно встрани и премести трите ръчки в нужната последователност.

11.27.56.

Трислойното стъкло се отмести бавно.

— Хер Фукс…

Той се промуши през все още тесния отвор и се озова във външния изолаторен периметър, където цареше космически студ, а ушите му бучаха и пукаха от високото налягане. Още крачка и е вътре в изолационната.

11.29.32.

Стаята е изпълнена с пламъци. Паулсен-Фукс си помисли за миг, че доктор Шалц е задействала някаква аварийна система за високо-температурна стерилизация и че двамата вътре са обречени на неизбежна смърт.

Но не беше това.

11.29.56.

Пламъците внезапно утихнаха, оставяйки след себе си миризмата на озон. Над койката потрепваше някакъв смътен силует.

Леглото беше празно.

11.30.00.