Грег Беър
Кървава музика (31)

30

Когато стигна шестнайсетия етаж Сюзи си даде сметка, че за днес й стига. Отпусна се в мекия фотьойл, ритна небрежно с крак лъскавия костюм и обувките, които се въргаляха под него и погледна през прозореца към града под и около нея. Хапна няколко бисквити с мармалад и фастъчено масло, а вместо вода си сипа плодов сок от барчето.

На перваза на един от прозорците бе монтиран телескоп на стойка, с чиято помощ Сюзи за първи път разгледа отбило промените, които бяха настъпили в родния й град. Почти всички сгради наоколо бяха облицовани с кафеникавия слой, същата беше картината и в далечината на запад и юг. Реката около острова също вече не изглеждаше пълна с вода. Течността вътре бе мътна, почти неподвижна, сякаш бе замръзнала, само понякога странни концентрични вълни се вдигаха, за да посрещнат други подобни откъм Острова на Свободата и остров Елис. Приличаше повече на пясък, отколкото на вода, но тя знаеше, че това долу не е пясък.

— Сигурно си бил много богат и си изкарвал хубави парици — рече тя на костюма в краката й. — А гледай докъде я докара. — Тя допи сока и пусна чашата в кошчето за боклук. Сетне се зае да масажира подпухналите си крака. Слънцето вече се спускаше над Ню Джърси.

Ако някой би я накарал да опише видяното, щеше да отвърне, че градът изглежда така, сякаш е бил покрит с бежови вълнени одеала — целият, отгоре до долу. Нямаше по-добро описание. От време на време виждаше някой лист да се откъсва и да поема сред въздушните течения, но като че ли движението долу се беше поуспокоило.

— Сбогом, слънчице — прошепна тя. Дребният червен диск докосна хоризонта и малко след това се скри зад него. — Е, време е да си потърся легло. Хубаво кабинетче — кимна тя на сивия костюм.

Опита няколко врати, една от тях се оказа отключена. Зад нея следваше къс коридор, завършващ с масивна дървена врата с медна табелка и надпис „Служебен вход“. Тя кимна и натисна дръжката. Беше заключено, но Сюзи вече бе понатрупала богат опит с ключалките. Избра един подходящ ключ от връзката, пъхна го вътре и веднага отключи.

В стаята цареше тъмнина. Тя включи прожектора. Лъчът освети нощно шкафче, до него просторно легло, бюро с компютър отгоре и…

Сюзи изпищя. Нещо изтрополи на пода и тя зърна с крайчеца на окото някаква дребна сянка, която се скри под леглото, още една изприпка към бюрото. Тя вдигна прожектора. По стената зад таблата на леглото се виеше някаква тръба. На върха й имаше овална топка с безброй плоски триъгълни страни и щръкнали израстъци. Топката се дърпаше настрани сякаш за да избегне светлината. Нещо се шмугна между краката й, Сюзи подскочи уплашено и завъртя прожектора надолу.

Приличаше на плъх, но беше далеч по-едро и оформено по-различно. И беше малко, за да е котка. Притежаваше множество огромни очи от блестящи части, кръгла глава и само три крака и беше покрито с червеникава козина. Докато го разглеждаше то се втурна и изчезна в коридора зад нея. Сюзи затръшна вратата на спалнята и отстъпи назад, притиснала устата си с ръка.

Няма да се катери повече. Какво ли още я чакаше нагоре. Взе торбата и транзистора от бюрото, където ги бе оставила, изтича обратно в големия коридор и отвори вратата към стълбището. Надолу и само надолу. По-добре да намери начин да напусне проклетата сграда. Маратонките й удряха ритмично бетонните стълби. Торбата с храна я блъскаше болезнено по гърба, но тя не спираше. Изведнъж се подхлъзна, сграбчи перилата и в този миг изпусна торбата. Кутии с бисквити, консерви и малки буркани се разпиляха надолу по стълбите. Няколко бурканчета със сладко се пръснаха и съдържанието им потече надолу. Една от металните консерви продължи да се търкаля, огласяйки стълбището с метален звън.

Сюзи се поколеба, после приклекна и понечи да събере разпиляното. Без да иска погледна към стената, после премести изцъклените си очи към перилата. Всичко наоколо беше покрито с тънки, полупрозрачни нишки, които пъплеха нагоре.

— Не! — изпищя тя. — По дяволите, не! Оставете ме на мира, малки гадини! Оставете ме… — тя се отпусна на стъпалото и захлипа.

Когато се успокои събра остатъците от запасите си и отново пое нагоре. Все някак щеше да стигне върха, стига преди това да не изгуби разсъдъка си.

Морето от кафеникава, подобна на вълнено одеало материя, изглежда възнамеряваше да покрие целия град, чак до най-горните етажи на Световния търговски център.

Дали щеше да остави поне мъничко място за Сюзи Макензи?