Грег Беър
Кървава музика (42)

41

За Бернард абсурдната среда, която обитаваше вече от много седмици насам, изглеждаше далеч по-нереална от другата.

Напоследък почти не работеше. Не ставаше и от леглото, изтягаше се, опрял клавиатурата на гърдите си, мислеше и чакаше. Напрежението навън продължаваше да расте. Той беше неговия епицентър.

Паулсен-Фукс не беше в състояние да спре тази почти двумилионна тълпа в желанието й да проникне тук и да унищожи лабораториите. (Селяни с факли, а той е едновременно доктор Франкенщайн и чудовището му. Невежи изплашени селяци, следващи Божията воля.)

В кръвта си носеше частица от Върджил Юлам, също от баща му и майка му и от един Бог знае колко хора, които никога не бе познавал и които сигурно отдавна вече са мъртви. Там имаше също така и милион негови копия, потъващи все по-навътре из нооцитовия свят за да открият нови и нови хоризонти от тази необятна биологична вселена: едновременно стара, нова и кипяща от възможности.

Къде беше гаранцията, че не е станал жертва на измама? Ами ако всички тези видения са били фалшифицирани, само за да го накарат да свали защитата си и да им повярва? Ако всичките им обяснения бяха само сладки и неверни приказки? Засега нямаше никакви доказателства, че нооцитите го мамят — но как би могъл да узнае дали един съвършено чужд разум „лъже“, след като не го познава?

(Оливия. Тя беше развалила годежа си само два месеца след тяхната нощна среща. Научи го доста по-късно. Двамата си размениха усмивки в последния ден на училището и всеки от тях пое в живота. Защо не я потърси — страх, срам? Дали наистина не е само един глупав романтик, неспособен да вземе онова, което иска от живота? Къде ли е тя сега — някъде из Североамериканската биомаса?)

Дори и да приеме за чиста монета онова, което му бяха казали, как да е сигурен, дали е цялата истина. Оставаха милион въпроси, някои безцелни, други съдбоносни.

Нито един от командните купове — тези на изследователите — повече не отговаряше на допитванията му.

Какво ли се е случило с паметта на всички зли и лоши хора в Северна Америка? Нима и нея са запазили нооцитите? Какво означава да си лош — ракова клетка в обществото, опасна и непредсказуема, слабото звено във всяка верига. Не, не ставаше дума за обикновените убийци, имаше пред вид политиците, онези заслепени от алчност субекти, готови да потъпчат всичко заради собствените си интереси. Какво е станало с тези хора и с милионите неудачници, които най-често ставаха техни неволни жертви?

Дали всички са равни в оня, другия свят, или нооцитите бяха извършили нужните корекции? Може би просто са ги изтрили, подобно на ненужните файлове в компютъра… или са ги променили? Подобрили?

Ако нооцитите са си позволили да раздават правосъдие и да променят всичко, което не им се нрави, тогава къде минаваше водоразделът, къде бе границата, отвъд която започваха да действат? Откъде да е сигурен, че всички оттатък не са били подложени на корекция в една, или друга насока? Включително до най-дребните общочовешки недостатъци. Какво пък, може би тези изменения следват от само себе си за всички обитатели във Вселената на Мисълта. В края на краищата нооцитите са боговете, които се разпореждат там — добри, или лоши, това е тяхно право.

Ето и друг въпрос — как ще постъпят нооцитите с онези от хората, които не са в състояние да понесат промяната, или са загинали още в началото на собствената си асимилация, без да оставят почти никакви спомени? Като Върджил. И те ли куцукат като инвалиди из просторите на Вселената?

Съществува ли политически живот, социално общуване в ноосферата? Хората имат ли равен глас с нооцитите? Сигурно имат — след като самите те се превърнат в нооцити — но дали първоначалните нооцити не образуват нещо като управляваща каста?

Дали има конфликти, революции? Или там цари абсолютен покой, също като в гроба, заради унищоженото — изтритото — желание за съпротивляване. Свободната воля никога не се е погаждала с безкомпромисното управление. Такова ли е управлението в ноосферата, където никой няма право да бъде несъгласен?

Не, не смяташе.

Но можеше ли да е сигурен?

Дали наистина те уважаваха и почитаха хората — своите доскорошни господари и създатели, или просто ги изсмукваха в своя свят, сдъвкваха ги, смилаха информацията, от която се нуждаят, а останалото захвърляха на бунището на ентропията, където да бъде забравено, да умре?

Бернард, усещаш ли страха от Голямата промяна? От съвършено различното — възвишено, или пъклено — противопоставено на трудното и често не по-малко пъклено настояще?

Съмняваше се Върджил някога да се е замислял за тези неща. Може и да не е имал достатъчно време, пък и той не изглеждаше от хората, склонни към философски размишления. Брилянтен откривател и създател, но иначе слаб по преценяване на последствията.

Дали пък не са такива всички откриватели? Сигурно затова повечето открития са обричали човечеството на мъчения, нещастия и смърт.

Бедният Прометей, който занесъл огъня на своите събратя.

Нобел.

Айнщайн. Сети се за един параграф от писмото му до Рузвелт: „Аз пуснах демоните на ада, а сега вие трябва да подпишете мирен договор с дявола или с който е нужно.“

Кюри, експериментираща с радиоактивни материали. Пастьор. Колко са помогнали на човечеството и колко са наредили.

Жертвите им, помисляли ли са си дори за миг: „Мъст за виновниците!“

Без съмнение.

Още малко и ще стигне да познатото клише — какво би станало, ако майката на Хитлер бе направила аборт,вместо да го роди?

Каква безкрайна бъркотия.

Бернард се огледа с премрежен поглед. Нищо вече в този свят няма да бъде същото. Това лошо ли е, или напротив?

Кой знае. Кой би могъл да знае?

О, майчице, още малко и ще взема да го ударя на молитви. Твърде съм уморен за такива сложни теми. Не вярвам в Бог, не и във вида, в който са ми го описвали, но имам нужда да се моля и да вярвам в нещо. Защото ме е страх, ужасно, непреодолимо ме е страх.

Какво родихме този път?

Бернард сведе поглед към подпухналите си, посинели ръце, все така набраздени от белезникави резки.

Колко са грозни, помисли той.