Грег Беър
Кървава музика (18)

17

Едуард беше твърде отпаднал за да й попречи. Гейл направо не беше на себе си от страх. Обади се на родителите си, позвъни в училище, взе да търси един по един учениците си. Той лежеше и си представяше как мълвата пълзи, набира скорост като гигантска вълна и се разлива — все по надалеч и по надалеч. Накрая и нейните сили се изчерпаха и тя се просна на леглото до него.

Той я прегърна и я привлече към себе си. Беше изпотена, дишаше трескаво и търсеше утеха в него като подплашено животинче. Отначало дори си помисли, че вече се е разболяла и че краят и на двама им е близо. Малко по-късно му стана безразлично. Затвори очи и зачака.

Едва сега долови ритмичното пулсиране в ръцете и краката си. С всеки удар на кръвта вътре в него се надигаше някакъв шум, цял оркестър, изпълняващ бавно усилваща се мелодия, не една, а безброй симфонии.

Музиката на кръвта.

Силата й нарастваше, но темпото оставаше непроменено. Ритъмът подаваше неговото собствено сърце.

Никой от тях не усещаше хода на времето. Изминали бяха може би дни, преди Едуард да събере достатъчно сили, за да отиде до банята. Пи докато стомахът му отказа да побира течности, след това занесе чаша вода на Гейл. Вдигна нежно главата й и поднесе ръба на чашата към устните й. Целите бяха напукани и подути, очите й бяха кръвясали и обкръжени от жълтеникави ореоли, но кожата й бе започнала да възвръща цвета си.

— Кога ще умрем? — попита го тя прегракнало. — Искам да ме прегръщаш докато умра.

Само след минути той бе достатъчно силен за да й помогне да се премести в кухнята. Обели един портокал и го раздели за двамата, усещайки пулса на захарта, киселината и сока в гърлото си.

— Къде са всички? — попита тя. — Обадих се в болницата, на приятелите. Къде са?

Усещането за хармонично музикално присъствие се завърна. Отделните музикални фрагменти се сливаха, превръщаха се в безкрайна мелодия и изведнъж:

Чувстваш ли НЕУДОБСТВО?

— Да.

Той отвърна почти автоматично, сякаш отдавна бе очаквал началото на разговора.

ТЪРПЕНИЕ. Има затруднения.

— Какво? Не разбирам.

„Имунологична реакция“. „Сблъсък“. Затруднения.

— Оставете ни, моля ви! Вървете си!

Невъзможно. Ние сме взаимосвързани.

Значи възстановяването им не се дължеше на успешна борба със заразата. Първоначалното илюзорно усещане за възвърната свобода се бе оказало погрешно. Когато посъбра още малко сили той се помъчи да обясни на Гейл какво чувства в себе си.

Тя се надигна неуверено и пристъпи към прозореца.

— Но къде са изчезнали всички? — попита от там. — И тях ли ги е хванало? Затова ли никой не идва?

— Не зная. И да не е… скоро.

— Тези… които говорят… това ли е болестта?

Той кимна.

— Значи не съм си изгубила ума — въздъхна тя. — Трябва да поседна. — Тя се върна при него. — Ти как си? Дали да не опитаме да избягаме?

Той й протегна ръка и поклати глава.

— Те са вътре в нас — и част от нас. Сега. Къде ще избягаме?

— Да си легнем тогава. Искам пак да ме прегърнеш.

Изтегнаха се в леглото.

— Еди…

Последният звук, който чу. Мъчеше се да се съпротивлява, но вълните на успокоението надвиха и заляха цялото му тяло. Не след дълго се озова върху повърхността на някакво виолетово море. Тялото му беше огромно — като безкрайна релефна равнина. Като карта, върху която бяха набелязани посоките за атака на нооцитите и той можеше без никакви затруднения да следи техния прогрес. Не Мълиган сега командваше това тяло.

— Какво ще стане с нас?

Никакви движения повече.

— Умираме ли?

Промяна.

— А ако не желаем да се променяме?

Няма да боли.

— Ами страхът? Дори не ни позволявате да се боим!

Синьовиолетовото море и картата избледняха в топлия сумрак.

Разполагаше с цяла вечност за да обмисли всичко отново, но информацията бе крайно недостатъчна. И Върджил ли е изпитвал това? Нищо чудно, че изглеждаше като умопобъркан. Потънал в някакво вътрешно съзерцание, нито тук, нито там. Усещаше, че топлината нараства, чувстваше се заобиколен от нечие присъствие.

„Едуард…“

— Гейл? Ти ли си? Чувам те… не, не точна чувам…

„Едуард, не зная защо, но не ме е страх. Искам да се ядосам, но не мога.“

Това няма значение.

„Махай се! Едуард, искам да се освободя…“

— Оставете ни, моля ви!

ТЪРПЕНИЕ. Затруднения.

Настъпи тишина и двамата отново можеха да се наслаждават на близостта помежду си. Имаше още някой, някой който ги следеше, или наблюдаваше.

— Колко ли време е минало?

„Не зная. Попитай ги.“

Никакъв отговор.

„Казаха ли ти?“

— Не. Съмнявам се, че все още знаят как да разговарят с нас… поне засега. Може би това е халюцинация. Върджил също халюцинираше, дали пък не е последствие от треската…

„Кажи ми тогава кой кого халюцинира. Чакай. Нещо идва. Виждаш ли го?“

— Не мога да го видя… но го чувствам.

„Опиши ми го.“

— Не мога.

„Виж… там нещо става — после с неохота — красиво е.“

— И малко страшно. Идва по-близо.

Няма да БОЛИ. Не се бойте. „Учете“ „приспособявайте се“.

Не беше халюцинация, ала не можеше да се опише с думи. Едуард не му се съпротивляваше, докато нахлуваше в него.

„Какво е това?“

— Мястото, където ще бъдем за известно време, мисля.

„Остани при мен!“

— Разбира се…

А след това изведнъж имаше страшно много да се учи.

Едуард и Гейл се сляха в леглото, материята на техните тела премина през дрехите и устните им се докоснаха за последен път.