Грег Беър
Кървава музика (38)

37

„Не принадлежа на никого. Освен това вече не съм този, който бях някога. Нямам минало. Аз съм дърво без корен и единственото, което ми остава е да ги последвам — там, накъдето ме водят.“

„Сега вече не само физически, но и душевно съм отделен от външния свят.“

„Работата ми тук приключи.“

„Чакам.“

„Продължавам да чакам.“

Кажи честно, искаш ли да пътешестваш сред нас, да си един от нас?

Той се загледа към трепкащите цифри върху екрана. За момента те не значеха абсолютно нищо за него, сякаш беше новородено дете. Една огромна сребриста нула закриваше всичко наоколо — стаята, бюрото, стените, стъклото.

Михаел Бернард прекрачва отвъд границата на материалното.

Той се превръща в запис.

Той престава да долавя сетивните послания на тялото си. Престава да се вслушва в шума на вътрешните си кухини, в шепота на триещите се един в друг мускули, в ромона на своите телесни течности. Той вече не балансира, не се напряга, не се отпуска. Усещането е като да се преместиш от центъра на шумен град в дълбока и тиха пещера.

В началото дори мислите му са някак отделени, чужди. Лишени от вътрешен ред. Представя си, че се намира някъде в долните слоеве на атмосферата, сред фундамента, където се свързват и разделят атоми и молекули, подобно на мидени черупки върху морското дъно. Той се носи сред някаква беззвучна и трепкаща активност, объркан, неспособен да преценява критически обстановката. Не знае къде се намира. Изчезнали са дори спомените му. Но това е само за кратко. Изведнъж, неочаквано, всичко си застава на мястото и той вече знае къде е. Може не само да преценява, но и да се развива. Вълните на собствената му мисъл го заливат като прибой. Усеща, че витае из някаква плътна желатинова среда, че се приплъзва из нея и кръжи наоколо като златна рибка в аквариум със студена вода.

Но пътешествието на Бернард дори не е започнало. Той все още е в преходния стадий, нито се е смалил, нито е запазил предишните си размери. Част от него продължава да държи връзка със собствения му мозък-вселена, мислите му все така обтичат клетките по външната им повърхност, вместо да минават през тях.

Пусто, лишено от усещане за тежест пространство, подобно на сън или безсъзнание, из което мисълта се разтяга като тънка къслива нишки, за да премине през иглено ухо… … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … …

… … … … … … … … … … … …

… … … … … … … … …

… … … … … … …

… … …

…

.

Внезапно обкръжаващият го свят се изпълва с активност и вътрешна простота. Няма светлина, не се чуват и никакви звуци. Вместо това нахлуват някакви огромни и мътни вълни, лишени от грохот, но доловими чрез стотици клетки. Клетки, които пулсират и се съкращават в синхрон с промените на теченията. Бернард е в собствената си кръв. Той усеща вкуса на клетките, които оформят неговото ново същество и на други клетки, които не са част от него. Той чува стърженето в микротунелите, които изстрелват напред неговата цитоплазма. И което е най-чудно — той възприема, по някакъв неясен, неопределен начин — самата цитоплазма.

Това е смисълът на новия му живот — строгият химичен баланс между живата и неживата материя, наличието на неизменен вътрешен порядък, йерархия и постоянно взаимодействие. Сътрудничество. Той все още е индивид, но същевременно е частица от по-голямо съобщество на други няколкостотин клетъчни купове, които се носят край него нагоре и надолу по течението. Има и още, но те са някак отдалечени, химически изолирани, изостанали, докато онези пред него кипят от активност.

Никога досега не е бил толкова близо до решаване загадката на мисълта в неговия мозък-вселена. Мислите му се издигат над химичните процеси, те достигат другите купове, обтичат ги и продължават нататък. Мислите са обединяващото звено, езика на взаимодействието.

Особено интензивни са усещанията по повърхността на неговата мембрана. Именно там пристигат сигналите отвън, огромните съобщителни молекули барабанят върху приемателната й повърхност като морзови импулси. Той отваря каналите и приема молекулите в информационната вакуола, спуква я и оставя информацията да пропие цялото му същество, междувременно дублира онези части, които ще са нужни на други като него. Вакуолите се изпълват все по-бързо, той ускорява процеса, преглежда с опитно око на библиотекар молекулните низове и нерядко се натъква на частици и късчета от стария Михаел Бернард, които се връщат при него.

Ала истинският Бернард сега обитава един мъничък клетъчен куп. Той дори усеща наличието на човешко съзнание на съвсем друго, микроскопично ниво — в света на нооцитите. Неговото собствено съзнание.

Добре дошъл.

„Благодаря ви“.

Той усеща присъствието на останалите колеги от неговата група като палитра от разнообразни, но приятни вкусове — от сладко до солено. Изпълва се с обич и благодарност към тя (как въобще може да обича някой друг?). Той е неразделна част от групата и на свой ред е фокус на тяхната обич и внимание.

Изведнъж долавя вкуса на капилярна стена. Бернард е част от изследователска група, която изпраща сведения с помощта на специално пригодени пратки от нуклеинова киселина. Поглъща, преработва, изпраща… поглъща…

Увеличи потенциала. Премини оттатък.

Това са новите инструкции. Трябва да напусне капиляра и да продължи в тъканите.

Остави антена за следене на информационния поток.

Той си проправя път между капилярните клетки — това са клетки от поддържащо ниво, които не принадлежат към групата на нооцитите — и прониква в стената. Тук спира и започва събирането на информация под формата на структурни протеини, хормони, феромони и низове от нуклеинова киселина, а също и сведенията от реконструираните клетки — вируси или опитомени бактерии. Той има нужда не само от основните хранителни вещества, с които без особени усилия се снабдява направо от кръвния серум, но и от съответното количество ензими, които му помагат да поглъща и преработва информацията, да мисли. За тези ензими също се грижат реконструирани бактерии, които едновременно ги произвеждат и доставят.

Кръвта е магистрала, симфония от информация, но също и източник на удоволствие от добре свършената работа. Информацията притежава свое собствено разнообразие от вкусове и е като живо същество, склонно към самостоятелност и пакости, ако не бъде внимателно наглеждано, уравновесявано, успокоявано. Думите не са в състояние да предадат онова, което извършва. Цялото му същество е като изпъната струна, едновременно предаваща и приемаща информация.

Всичко е като един гигантски, шумен и многогласен затворен кръг — молекули, които мислят за молекули и съхраняват всяка „произнесена“ мисъл, нерядко използвайки понятия, които доскоро за него не са съществували. Все едно, че късат Божиите слова направо от дървото на познанието, произнасят ги и гледат кат цветовете на дървото разцъфват за нова беритба.

Ти си силата, благородната мощ, най-богатият от всички вкусове… ти си абсолютното информационно послание.

Ето че неговите нови колеги го заобикалят и той долавя близостта на техните купове в непосредствено обкръжаващата среда. Бернард е като послушник, вдъхновен неочаквано от небесен знак. Край него кръжат монасите, жадуващи да го докоснат, да споделят с него Божието величие, да получат опрощение и вяра. Той ги обича, защото са част от неговата група, но те го обожават, защото е Първоизточникът.

Командните купове знаят, че той е част от една по-голяма йерархия, но тази информация едва сега е проникнала до по-ниските нива, които обитава. За обикновените купове тя е нова, неочаквана.

Ти си потокът на живота. Ти си ключът към ¤отварянето¤ и ¤затварянето¤. Ти си пулсът и тишината.

„Още по-далеч — казва им той. — Отведете ме още по-далеч, покажете ми как живеете.“