Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Music, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).
История
- — Добавяне на анотация
- — Оправяне на кавички (Мандор)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Кървава музика | |
Blood music | |
Автор | Грег Беър |
---|---|
Първо издание | 1985 г. САЩ |
Издателство | Arbor House |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
ISBN | ISBN 0-877-95720-7 |
Кървава музика е научнофантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.
Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.
Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.
29
Електронен дневник на Михаел Бернард:
„15 януари. Днес те започнаха да разговарят с мен. В началото с големи паузи, но постепенно взеха да набират увереност.
Как по-точно да опиша усещането, с което са свързани техните «гласове»? Когато най-сетне преодолели кръвно-мозъчната бариера и изследвали необятната (за тях) граница на моя мозък, те открили строго определен ред в този нов свят — ред, който олицетворява мислите ми — и стигнали до извода, че информацията от тяхното далечно минало, по-точно отпреди няколко месеца, е съвършено вярна и че макроскопичният свят действително съществува… Но дори това познание за тях бе само стъпка, към по-нататъшни действия. Първата и най-важна задача, която си поставили била да узнаят каква е същността на човека. Защото само тогава биха могли да общуват с Бога в Машината. След като назначиха няколко десетки милиони «изследователи» да работят върху този проект, само за три дни те откриха онова, което търсеха и сега разговарят с мен на далеч по-понятна основа, отколкото ако бяха (например) австралийски аборигени.
Седя си в креслото и чакам, а когато дойде определеният час започваме разговора. Част от него е на английски (според мен общуването протича в пре-словесната част на мозъка ми и се превежда в последствие на английски), част от него е образна, друга въздейства на сетивата ми — най-вече вкусовите, към които те проявяват особен афинитет.
Все още не съм в състояние да определя размера на популацията, която се е образувала вътре в мен. Общо взето успях да ги разделя на няколко класа: първоначалните нооцити и техните производни от първото делене; категория на подвижните клетки, много от които изглежда са нови за моето тяло, в смисъл на ново устройство и функция; категория на неподвижните клетки, чието устройство и функция са неимоверно по-сложни; категория на все още непроменените клетки (така например почти всички клетки на мозъка и нервната система попадат в тази категория) и други, чието предназначение все още не ми е известно.
Взети заедно те наброяват няколкодесетки милиарда. Грубо пресметнато в този момент в мен обитават близо два милиарда разумни същества. Горе-долу такъв е броят на всички живи същества на Земята — ако се изключи, естествено, броят на хората.“
Бернард съхрани написаното и отмести креслото си назад. Имаше още толкова много, което искаше да отбележи в дневника си и да предаде на жадните за информация изследователи отвън. След близо седмица, през която трябваше да се бори с високата температура и обривите, след мълчанието и пълната изолация, сега вътре в него бликаше един огромен водопад от информация и той просто беше неспособен да го усвои. Достатъчно бе само да попита и милиони разумни същества щяха да се съберат за да анализират въпроса му и да подадат изчерпателен и бърз отговор.
„Какво съм аз за вас?“ — би предизвикало отговора:
Баща/Майка/Вселена
Велико предизвикателство
Първоизточник на всичко
Древен, бавен
¤планина-галактика¤
Би могъл да прекара часове в повторно възпроизвеждане и осмисляне на сетивните комплекси, които придружаваха тези понятия: вкуса на собствения му кръвен серум, на тъканите в тялото му, радостта от усвояването на хранителните вещества, необходимостта от пречистването, от защитата.
Късно през нощта, отпуснал тяло в койката, под инфрачервените камери, които следяха всяко негово движение, той потъваше и изплуваше в сънищата си и следеше играта на въпроси и отговори, която течеше непрестанно вътре в него. От време на време се пробуждаше, предизвестен от някаква вътрешна мисловна аларма, колкото за да установи, че е започнало изследването на поредната част от мозъка му.
Дори през деня усещането му за хода на времето беше силно изкривено. Минутите, прекарани в общуване с клетките, му се струваха часове, а завръщането в тясното и задушно помещение на изолаторната бе лишено от познатата убедителност на реалността.
Макар Фукс и другите да го посещаваха по едно и също време всеки ден, струваше му се, че се появяват на неравномерни и огромни интервали.
В три следобед Паулсен-Фукс пристигна с поредната порция новини от света. Не само, че не бяха успокояващи, но нещата изглежда вървяха на зле. След първоначалния взрив от насилие Съветският съюз бе потънал в зловещо мълчание, което пробуждаше най-лоши опасения сред всички жители на Стария континент. Бернард помисли малко върху това, сетне попита Фукс как върви работата по контролирането на разумните клетки.
— Никак — беше отговорът. — Изглежда владеят напълно цялата имунна система и при това умеят да се прикриват съвършено. Почти е сигурно, че са в състояние да неутрализират действието на антиметаболитите, с които опитахме, във всеки случай актиномицинът не предизвиква очаквания резултат. Накратко не можем да им навредим, без да навредим на теб.
Бернард кимна. Странно, но сега това не го безпокоеше.
— Разбрах, че вече общуваш с тях — добави Фукс.
— Да.
Фукс въздъхна и го погледна през трислойното стъкло.
— Михаел, как мислиш, ти все още ли си човек?
— Разбира се, че съм човек — ядоса се Бернард, но сетне осъзна, че от доста време, повече от месец, вече не беше само човек. — Все още съм аз, Паул.
— Трябваше ли да те шпионираме, за да потвърдим този факт?
— Не бих го нарекъл шпиониране. Аз знаех, че четете записките ми.
— Михаел, защо не ми каза? Глупаво е, но съм ти обиден. Мислех, че приятелството ни значи нещо за теб.
— Наистина значи, Паул. Нали съм ти гост? Но диалогът между мен и нооцитите едва започва. Веднага щом стигна до нещо интересно ще наредя да ти съобщят. Все още не съм сигурен дали общуваме на един и същи език.
Фукс втренчи поглед в него.
— Добре, повикай ме, когато си готов. Може да е много важно.
— Зная.
Фукс напусна стаята за посетители.
Трябваше да внимавам, помисли си Бернард. Май взех да се държа, сякаш съм отритнат от обществото. Забравих, че Паул ми е приятел.
Но какво да стори?
Дали пък наистина не губеше човешкото в себе си?