Грег Беър
Кървава музика (43)

42

Храната се появи върху сребърен поднос, прикачен на зеленикав порест цилиндър, който изникна от мекото покривало под нея.

Сюзи надникна в чинията, докосна с пръст пърженото пилешко и се отдръпна назад. Храната беше съвсем топла, кафето в чашата още димеше и изглеждаше съвсем като истинско.

Сервираха й за трети път — все неща, които харесва. Нали обещаха да се грижат за нея. Чувстваше се като рядък екземпляр в зоологическа градина.

Накрая се предаде, седна на земята и започна да се храни. Когато свърши взе чашата с кафе в шепите си, отпи и вдигна яката си. Неусетно беше захладняло. Беше оставила дебелото си пухено яке в Световния Търговски център и през изминалите две седмици не беше се сещала за него. Дори нощите бяха топли и приятни.

На напоследък всичко наоколо отново започна да се променя. Все още не можеше да определи по какъв начин, но бе съвсем сигурна.

Честно казано най-непоносима от всичко се оказа скуката. Доста бързо й омръзнаха безцелните скитосвания из някогашния Манхатън, сега все по-непроходима джунгла от огромни канални тръби, източващи зеленикава течност от реката към вътрешността на острова; с полюшващи се, грамадни листа, стърчащи направо от земята; хвърчащи из въздуха дръвчета и сребристо-стъклени могили, подаващи се тук и там — нито едно от тези неща не бе в състояние да задържи вниманието й за повече от пет минути. Те не значеха нищо за нея. Не желаеше да разбере за какво служат.

Може и да бяха невероятни, но по-важното бе, че не са човешки, а това бе всичко, от което се нуждаеше.

Интересуваха я хората, това което мислят и правят, какво изпитват към нея и тя към тях.

„Мразя ви“ — заяви тя на цилиндъра, докато поставяше чашата в подноса. Цилиндърът погълна всичко и бавно изчезна от погледа й. — Всичките! — допълни тя към близките стени. Затършува пипнешком наоколо и вдигна прожектора и транзистора. Скоро щеше да се стъмни, налагаше се да си потърси някое удобно местенце, където да прекара нощта. и да послуша радио в продължение на няколко минути преди заспиване. Батериите съвсем бяха отслабнали, въпреки че ги щадеше. Пресече вдлъбнатината между близките хълмове, обрасли с червеникави листа, изкачи следващия хълм и се огледа. Отсамната му страна бе засята с островърхи кристалоподобни стебла, напоследък се срещаха все по-често и тя бе престанала да ги забелязва. Спусна се надолу към плитката долина, прорязана от единична дебела колкото ръката й зеленикава тръба. Тръбата изчезваше в един трап на другия край на долината. Прекоси и нея, спря на края на трапа и погледна вътре. Видя й се подходящ, коленичи, смъкна се долу и се намести под тръбата. Тук бе топло и уютно.

Небето на запад сияеше в пурпурни отблясъци. Залезът бе оранжевочервеникав, небето никога не бе изглеждало толкова наелектризирано.

Тя включи транзистора и пъхна миниатюрната слушалка в ухото си. Пускаше го съвсем тихичко за да пести батериите. Почти веднага улови британската късовълнова станция, която следеше. Верен приятел в тези самотни времена. Завъртя лекичко настройката и се нагласи удобно под тръбата.

„… размирици в Германия, съсредоточени около един изследователски център на «Фармек», където беше приютен доктор Михаел Бернард, предполагаемият преносител на заразата от Северна Америка. Напрежението продължава да расте, още повече, че в Европа засега не са забелязани признаци за поява на епидемия. Русия е затворила границите си и…“ — сигналът взе да заглъхва и тя завъртя настройката.

„… глад в Румъния и Унгария… госпожа Телма Ритенбаум, известен психиатър, разпространи сензационната вест, че е сънувала Христос в Северна Америка, където възкресявал мъртъвците и подготвял армия от спасители, която да залее целия свят…“

Останалата част от новините бяха посветени на Англия и Европа, тази част й беше най-приятна, защото създаваше илюзията, че светът все още е нормален и че нищо не се е случвало. Отдавна бе забравила надеждата, че родината й може да се оправи след епидемията. Но поне другите хора — някъде — водеха нормален живот. Това беше наистина успокояваща мисъл.

Не че някой се беше загрижил за нея.

Тя изключи транзистора, сви се на топка и се заслуша в бълбукането на зеленикавата течност в тръбата и в ниското, сподавено хриптене, което идваше някъде от съвсем близо.

Така и заспа — заобиколена от почти непрогледен мрак, ако се изключеше бледото фосфоресциращо сияние на тръбата. А когато се събуди, по средата на един особено приятен сън, в който със Земята не се беше случило нищо и всичко си беше както преди… Беше загърната в нещо. Още сънена, тя плъзна ръка и го погали — меко, топло, като кожа. Придърпа прожектора, включи светлината и я плъзна по завитите си крака. Бяха скрити под мъхесто покривало, светлосиньо с едва забележими зеленикави нишки — нейния любим цвят. Студено й беше единствено на ръцете и горната част на тялото. Сюзи бе твърде уморена за да упорства в любопитството си, вместо това се сгуши отдолу на топло и отново потъна в сън.

Този път беше съвсем малко момиченце и си играеше с приятели, които не бе виждала от години. За много от тях знаеше, че отдавна са напуснали града.

Изведнъж сградите наоколо взеха да се рушат. Всички деца замръзнаха и се загледаха уплашено в мъжагите с грамадни чукове, които разбиваха стените им. Сюзи се обърна, за да види каква е реакцията на приятелите й и установи, че те са пораснали, не, остарели са и бавно се отдалечават от нея, като й махат с ръка да ги последва. Тя заплака. Обувките й бяха залепнали за паважа и не можеше да ги помръдне. Когато и последната сграда рухна, наоколо се ширна безкрайна равнина, стърчаха само тухлените шахти на оточните канали и тръбите на изтръгнатите тоалетни.

— Предстоят нови промени, Сюзи — произнесе някой зад нея.

Тя се обърна. Беше Кери, смути се, тъй като бе съвсем гол.

— Боже, не ти ли е студено? — бе всичко, което й хрумна. — Не, няма значение — нали си призрак.

— Добре, да речем — засмя се той. — Искахме само да те предупредим. Идват големи промени, та ни се щеше още веднъж да ти дадем право на избор.

— Сега вече не сънувам, така ли?

— Нее. — Той поклати глава. — Ние сме в одеалото. Можеш да разговаряш с нас дори след като се събудиш. Стига да искаш.

— В одеалото… всички? Мама, Кени и Хауърд?

— И още много други. Тук е и баща ти — ако пожелаеш, ще го извикам. Той е нашият подарък за теб. Всеки даде по нещо от себе си, за да го създадем. Е, не се безпокой, не изгубихме нищо — само от мен колко копия има!

— Нищо не разбирам, Кери.

— Ще се справиш. Ти си мъжко момиче.

Двамата бяха обвити в мъгла, виждаше се само яркосиньото небе над тях и далечния, мержелеещ хоризонт. Кери огледа пейзажа и кимна със задоволство.

— Художниците го направиха. Толкова са много — и те и учените, че взех да ги бъркам. Но вече реших — скоро и аз ще бъда един от тях. Оставиха ни да помислим. За нас това е голяма чест, Сюзи. Те знаят, че ние сме ги създали и се стараят да ни бъде добре. Знаеш ли, там отзад — той махна с ръка към тъмната част на хоризонта, — можехме да си живеем заедно, както преди. Има едно място, където всички мислят. Съвсем като истинския свят е, казвам ти. Можеш да го направиш така, както е било, или както смяташ, че ще бъде. Каквото си пожелаеш.

— Няма да дойда при вас, Кери.

— Зная. Не съм си помислял другояче. Аз самият нямах избор, но се съжалявам. Нищо подобно не бих могъл да постигна в предишния си живот.

— И ти си зомби, значи.

— Аз съм призрак. — Той й се усмихна. — Както и да е, ако искаш да си приказваме, ще оставя част от мен край теб. Останалото ще ми трябва за промяната.

— Промяната… всичко ще се върне както преди, така ли?

Той поклати глава.

— Никога няма да е същото. Виж… не искам да се плашиш, но скоро ще последва още една промяна. И още…

Сюзи огледа голото му тяло.

— Да не си решил да ме изкушаваш? — пошегува се тя.

— И през ум не ми е минавало. Знаеш ли, взех да забравям за тези неща. Приеми, че съм искал да изглеждам естествено. Слушай, защо не помислиш пак?

Тя поклати решително глава.

— Аз съм единствената, която не се е заразила.

— Е, не точно единствената. Има още двайсетина души. И за тях се грижим.

Предпочиташе да е уникална.

— Благодаря ти — отвърна с нескрит сарказъм.

— Добре де, не забравяй да си носиш одеалото. Когато настъпи промяната увий се здраво в него. За храната не се безпокой въобще.

— Това добре.

— Май е време да се събуждаш. Ще освобождавам терена. Не забравяй, като си будна също можеш да ни търсиш.

Сюзи кимна.

— Да не го захвърлиш, ей — предупреди я той. — Няма какво да те пази.

— Обещавам.

— Добре — той протегна ръка и я погали по рамото.

Сюзи отвори очи. Над тръбата се виждаше зората — бледа, оранжевосива. Въздухът беше хладен, почти студен. Почвата под нея също.

Тя се уви в одеалото и зачака.