Грег Беър
Кървава музика (17)

16

Харисън прелистваше тлъста папка с документи и си вземаше бележки. Йънг седеше в мекото кожено кресло в дъното на стаята, оформил пирамида с изпънатите си пръсти, а очите му бяха скрити под спусналия се напред кичур коса. Бернард стоеше неподвижно до прозореца. Харисън се облегна назад и тропна с молив по бележника.

— Първо, ние не носим никаква отговорност. Юлам е извършвал проучванията си без наше разрешение…

— Но не сме го уволнили веднага щом сме научили за това — контрира го Йънг. — Това ще направи лошо впечатление в съда.

— Рано е да се говори за съд — отряза го Харисън. — От нас се изисква едно — незабавно да съобщим за случая в Центъра за Контрол на Заразните Болести. Това не е ветеринарен пропуск, или вътрелабораторна инфекция, това е…

— Никой от нас, никой нямаше ни най-малка представа, че клетките на Юлам могат да остават жизнеспособни извън организма — продължаваше Йънг като чупеше нервно пръсти.

— Все още нямаме конкретни доказателства за противното — успокои го Бернард, намесвайки се в спора въпреки желанието си. — Очевидно обаче тези клетки са претърпели огромна еволюция след създаването си. Самонасочена еволюция.

— Все още отказвам да повярвам, че Юлам е създал разумни клетки — заяви Харисън. — Нашите собствени изследвания в тази насока доказват, че това ще бъде невероятно трудно — или може би невъзможно. Как е преценил дали наистина са разумни? Как ги е подлагал на обучение? Не… изключено…

Йънг избухна в ироничен смях.

— Как можеш да се съмняваш, в това, че са разумни… спомни си само какви изменения е претърпяло тялото на Върджил!

— Господа, господа — вдигна успокояващо ръце Бернард. — Всичко това са академични спорове. Сега обсъждаме друго — ще размахаме ли червено флагче, за да привлечем вниманието на Големия брат, или ще си мълчим?

— И какво ще му кажем?

— Че сме в ранната фаза на изключително опасна зараза — отвърна Бернард. — Създадена в нашата лаборатория от изследовател, който вече е мъртъв…

— Убит — подчерта Йънг и поклати отчаяно глава.

— И се разпространява с обезпокояващо темпо.

— Така — рече Йънг — и какво ще направят онези от ЦКЗБ? На този етап вероятно е засегнат вече половината континент.

— Едва ли сме стигнали чак дотам — възрази Харисън. — Върджил не е имал контакт с толкова много хора. Сигурно все още може да се ограничи в рамките на северна Калифорния.

— Важното е, че е имал контакт с нас — подхвърли огорчено Йънг. — Как мислиш, дали сме заразени?

— Да — отвърна лаконично Бернард.

— Възможно ли е да се вземат някакви мерки?

Бернард помисли малко и вдигна рамене.

— Надявам се да ме извините — рече той, — но имам още малко работа, която трябва да свърша преди да излезем със съобщението. — Той напусна заседателната зала и слезе по стълбите. На стената близо до входната врата имаше кредитен телефон. Той извади картата си от портфейла, пъхна я в процепа и набра номера на своята канцелария в Лос Анджелис.

— Обажда се Бернард. Искам да ме откарат с лимузината до летището. Намерете Джордж. — Той почака малко, докато секретарката го свърза с личния му пилот и продължи: — Джордж, съжалявам че не можах да те предупредя, но става дума за нещо спешно. Ще те помоля да подготвиш самолета — след час и половина излитам.

— Къде този път? — попита невъзмутимо Джордж. Беше привикнал да го уведомяват в последния момент.

— Европа. Имаш достатъчно време да попълниш плана на полета.

— Ще бъда готов, докторе. Щом е спешно.

— Ах, освен това… Ще летя сам.

— Докторе, предпочитам…

— Сам, Джордж.

— Добре — въздъхна пилотът.

Бернард натисна вилката, пусна я отново и набра бавно двадесет и седем цифрен телефонен номер, който започваше с неговия сателитен код и завършваше с таен шифър за заглушаване срещу евентуално подслушване. Отсреща се обади женски глас на немски.

— Доктор Хайнц Паулсен-Фукс, бите.

Жената не зададе никакви въпроси. Имаше изричните разпоредби да свързва доктора с всеки, който използва тази линия. След няколко минути се обади и Паулсен-Фукс. Бернард се огледа разтревожено, съзнавайки риска, който поема, като звъни от обществено място.

— Паул, обажда се Михаел Бернард. Имам много сериозна молба към теб.

— Хер доктор Бернард, е винаги добре дошъл! Какво мога да направя за теб?

— Разполагате ли във Вистбаденския институт с напълно изолирана лаборатория, която да бъде освободена да речем до утре?

— С каква цел? Извини ме, Михаел, може би е неудобно да питам?

— Да, моментът не е съвсем подходящ за обяснение.

— Разбрах. Изглежда става дума за нещо важно.

— Точно така. Имам нужда от лабораторията и освен това бих желал да използвам служебното летище на „Б.К. Фармек“. След като напусна самолета, трябва да бъда облечен в изолиращ костюм и откаран с херметически затворен и снабден с биологичен филтър фургон. Междувременно самолетът ми трябва да бъде изгорен на площадката и целият район да бъде почистен с дезинфекцираща пяна. Ще остана да ви гостувам… ако се съгласите да го наречете така… за неопределен период. Лабораторията трябва да бъде снабдена с всичко необходимо, за да мога да живея и да работя. Ще имам нужда от компютър свързан с външния свят.

— Михаел, не помня да съм те виждал пиян. Освен това те познавам като човек спокоен и уравновесен. Това, което каза, звучи много сериозно. За пожар ли става дума, докторе? Лабораторна зараза, може би?

Бернард се изненада, че Паулсен-Фукс бе в течение с новите му интереси към генното инженерство. Дали наистина знаеше, или само предполагаше?

— Касае се за извънредно опасен инцидент, хер доктор. Мога ли да разчитам на теб?

— Ще получа ли обяснения — когато му дойде времето?

— Да. Освен това ще бъде от полза за теб и за твоята нация — вие ще узнаете първи истината.

— Започвам да се плаша, Михаел.

— Мисля, че има защо, Паул.

— Тогава всичко ще бъде изпълнено. Кога да те очакваме…?

— До двадесет и четири часа. Паул… благодаря ти.

Той затвори и погледна колко е часът. Съмняваше се, че който и да било в Генетрон осъзнава мащабите на разрастващата се криза. Дори той си ги представяше със затруднение. Нямаше съмнения в едно — не повече от четиридесет и осем часа след като Харисън уведоми Центъра за Контрол на Заразните Болести целият Североамерикански континент щеше да бъде поставен под строга карантина — независимо дали официалните власти щяха да бъдат склонни да повярват за случилото се, или не. Ключовите думи щяха да са „чума“ и „компания за генно инженерство“. Реакцията щеше да бъде напълно оправдана, но той се съмняваше, че ще е както своевременна, така и съответстваща. Вероятно на втори етап щяха да последват още по-драстични мерки.

Нямаше никакво намерение да остава на континента докато това се случи, но от друга страна, не биваше да носи отговорност за по-нататъшното разпространение на заразата. Ето защо бе решил да предложи услугите си в качеството на опитен екземпляр в лабораторията на най-добрата европейска фармацевтична фирма.

Умът на Бернард функционираше по такъв начин, че никога не го безпокоеше с паралелни възможности или крайни съмнения — нито в работата, нито в живота. При каквато и да било кризисна ситуация той неизменно подаваше един единствен готов и винаги правилен отговор. И да имаше резервни решения, те се спотайваха някъде дълбоко в подсъзнанието му, без да го разсейват, или да пробуждат съмнения. Никога не бе считал това свое качество за особено достойнство, понякога си мислеше, че е като робот, изпълняващ предварително зададената програма, без да може да надзърне над хоризонта на онова, което вижда пред себе си. Все пак досега инстинктът никога не му бе изневерявал и нещо повече — всячески беше допринасял за успехите му в неврофизиологичните изследвания, носейки му широка популярност както сред неговите колеги, така и сред обществеността.

Той се върна в заседателната и взе куфарчето си. Лимузината вероятно вече го очакваше на паркинга пред Генетрон, а шофьорът сигурно играеше шах на джобния си компютър.

— Ако ви потрябвам, ще си бъда в канцеларията — осведоми ги Бернард. Харисън и Йънг го изгледаха с празни погледи.

— Току що се обадих в ЦКЗБ — рече Харисън. — Казаха да изчакаме техните разпореждания.

Което означаваше, че слухът съвсем скоро ще напусне пределите на компанията. Колко още докато затворят летищата? Зависи от тяхната експедитивност.

— Позвънете, като ги научите — кимна той и излезе, без да се сбогува. Отвън спря, споходен от мисълта, дали не трябва да вземе още нещо със себе си. Не — разполагаше с дискета с файловете на Юлам, а в кръвта си имаше и от неговите клетки. Нищо повече.

И това ще бъде достатъчно за да се занимава поне за известно време.

Другите? Дали да не ги предупреди?

Кой — някоя от трите си бивши жени? Той дори не знаеше къде са сега. Издръжката я пращаше неговият счетоводител.

Някой за когото наистина го е грижа, на когото държи?

Последната среща с Полет беше през март. Среща — раздяла. Болезнена, но не непоносима. Известно време тя бе кръжала като нов спътник в неговия живот, но така и не можаха да стигнат до сближаване. И тя като него твърде много държеше на кариерата си — Полет беше сред най-добрите клетъчни технолози в „Ситъс корпорейшън“ в Пало Алто.

Едва сега му хрумна, че вероятно тъкмо тя го е препоръчала на Харисън в Генетрон. След като се разделиха. Служебна загриженост извън рамките на личните отношения.

Не можеше да й се сърди за това. Но нищо в него не трепна при спомена за нея.

Не беше виждал сина си от пет години. Знаеше че е в Китай, работеше върху някакъв стипендиантски проект.

Той прогони тази мисъл от главата си.

„Може би няма да ми потрябва изолационна камера, помисли си Бернард. Изглежда вече съм напълно изолиран.“