Грег Беър
Кървава музика (15)

14

Едуард реши да хапне в една попътна кафетерия, цялата остъклена, с обърната към магистралата фасада. Седнал на една от многобройните свободни маси той се загледа с празен поглед в оживения трафик. Нещо не беше наред в Генетрон. Усещаше го подсъзнателно, без да може поне засега да посочи някаква конкретна причина. И друг път се бе уповавал на своята интуиция без да сгреши.

Бернард и Харисън се опитваха да прикрият един очевиден факт. Генетрон се захващаше с нещо далеч по-голямо от това да помогне на един изпаднал в беда бивш служител, по-голямо дори от предстоящата кампания по лансиране на биочипове на пазара. Едни твърде прибързани действия можеха да предизвикат нечий подозрения, а от друга страна събитията ги притискаха да не губят време.

Какво всъщност ги безпокоеше най-вече? Безопасността — Бернард на няколко пъти бе споменал тази дума. Дали пък не се бояха, че Генетрон може да се превърне в сфера на чужди интереси, на могъщи компании с достатъчно сили да прокарат навсякъде свои шпиони, или да закрепят осведомители.

Едва ли бяха толкова глупави и късогледи, колкото се оказа Върджил, би трябвало да си дадат сметка че това, което се бе случило с него е твърде важно, за да бъде изместено от най-обикновено безпокойство за съдбата на техния бизнес.

Втори въпрос — дали наистина са се свързали с официалните служби? Бернард намекна нещо подобно, но не го призна открито. (Ако не са — не е ли редно той да не го стори?) И да са го направили — официалните служби обикновено действат мудно, понякога губят седмици и дори месеци в безсмислени бюрократични преписки, а през това време Върджил ще бъде изоставен на произвола на съдбата. Генетрон не ще посмее да доразвие откритието му — компаниите, занимаващи се с генетични проучвания винаги са се радвали на хладен прием сред обществеността, а един скандал би могъл да повлияе негативно на пазарните им планове.

Значи ясно — Върджил можеше да разчита само на себе си. Едуард познаваше достатъчно добре старото си приятелче за да изпитва някакви съмнения за това кой ще наглежда магазина. Отговорността никога не е била сред достойнствата на Юлам. Малка надежда вдъхваше фактът, че засега предпочиташе да си стои затворен вкъщи и да се наслаждава на еуфоричното състояние, породено от психоза или следствие от неговата самовлюбена маниакалност.

В края на краищата Едуард стигна до извода, че той е единственият, който би могъл да предприеме нещо в тази ситуация.

Единствено той бе човек на дълга.

Време беше да се върне в апартамента на Върджил и да остане там на пост докато Големите момчета излязат на сцената.

Докато шофираше обратно по магистралата той се замисли за откритието на Върджил. Това, което бе направил Юлам едва ли подлежеше на сравнение. Върджил Юлам се беше превърнал в бог. Затворени в обвивката на плътта му обитаваха милиарди разумни същества.

Едуард едва не се задави при тази мисъл.

— Неолудит — промърмори с отвращение той.

— Влизай — извика Върджил, когато Едуард натисна звънеца на вратата. — Ти ли си, Едуард? Влизай, влизай. Къпя се, вратата е отключена.

Едуард влезе в гостната и свърна по коридорчето към банята. Върджил лежеше излегнат във ваната, потънал до шия в розовата вода. Той се усмихна вяло на Едуард и плесна с мокрите си ръце.

— Да не вземеш да си помислиш, че съм си прерязал вените? Не се безпокой. Всичко при мен е наред. Генетрон каза, че ще си ме приберат обратно. Бернард, Харисън и още няколко души тръгнали насам със специален фургон. — Лицето му бе изпъстрено от белезникави резки, а по кожата на ръцете му се бяха вдигнали бели сочни мехури.

— Тази сутрин разговарях с Бернард… — поде малко объркано Едуард.

— Те току що се обадиха. От час и половина съм във ваната, излязох само като позвъниха. Кисна се и мисля.

Едуард приседна върху клозетната чиния. Кварцовата лампа бе поставена върху шкафчето до ваната.

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита Едуард.

— Аха. Разбира се. Пак ще сме заедно. Вземат си обратно блудния син, а? Не чак дотам блуден. Знаеш ли, никога не съм разбирал какво означава това понятие „блуден син“.

Розовият цвят на водата не изглеждаше да е последица от някакъв сапун.

— Това сол за вана ли е? — попита Едуард и в същия миг се досети за причината. Призля му.

— Не. Отделя се от кожата ми. Те не споделят с мен всичко, но мисля, че изпращат навън разузнавачи. Ей, виж — астронавти! — той се ухили безгрижно на Едуард.

Едуард почувства, че му се гади неудържимо.

— За първи път ли се случва? — попита пресипнало той.

— Да — кимна Върджил и се засмя. — Тъкмо се чудех дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?

— Ще идат навсякъде — предупреди го Едуард.

— Не ще и дума.

Едуард кимна.

— Знаеш ли, пропусна да ме запознаеш с Кандис — подхвърли небрежно той.

Върджил поклати глава.

— Вярно бе — и нищо повече.

— Как… как се чувстваш?

— Съвсем добре. Сигурно са милиарди на брой. — Той отново плесна с ръце. — Ти какво смяташ? Да ги пусна ли навън?

— Имам нужда да пийна нещо — рече Едуард.

— Кандис остави малко уиски в едно шкафче в кухнята.

Едуард коленичи до ваната. Върджил го разглеждаше с любопитство.

— Какво ще правим сега? — попита Едуард.

— Уф, Едуард, добре че ми каза. Майка ми… те идват да ме вземат, а тя ме помоли да й се обадя. Говори с нея. — По бузите му се търкулнаха две едри сълзи. — Искаше да си ида при нея. Когато… когато реша, че е дошъл моментът. Дошъл ли е, Едуард?

— Да — кимна бавно Едуард. — Мисля, че е дошъл.

Той протегна ръка, плъзна пръсти по стойката на кварцовата лампа и напипа щепсела.

Върджил беше шегаджията на компанията, обичаше да закачва оголени жици за дръжката на вратата, да пробутва прахчета от които пикнята посинява, но така и не бе пораснал достатъчно, за да си даде сметка какво би могъл да причини на света, в който живееше.

Върджил протегна ръка към дръжката над ваната.

— Знаеш ли, Едуард, аз…

Не можа да завърши. Едуард пъхна щепсела в контакта, сграбчи лампата и я преобърна във ваната. Сетне отскочи назад, от внезапния блясък и вдигналата се пара. Върджил изпищя, започна да се мята, разлисквайки водата, а после утихна и само от обгорялата му коса се вдигаше тъничка струйка дим. Лампата продължаваше да цвърчи във водата. Светлината от малкия вентилационен прозорец прокарваше ярка колона през изпаренията. Миришеше отвратително.

Едуард вдигна капака на клозетната чиния, преви се и повърна. После стисна нос с пръсти и изтича в гостната. Краката му се подкосиха и той се строполи на кушетката.

Но време за губене нямаше. Намери бутилката „Джек Дейниълз“ в кухнята, върна се в банята, развинти капачката и изсипа съдържанието й във ваната, като се стараеше да не поглежда към Върджил. Уискито не беше достатъчно. Ще му трябват още белина и амонячна вода, преди да си тръгне. Тъкмо се канеше да попита Върджил къде ги държи, когато осъзна, че е мъртъв. Стомахът му отново се разбунтува и той опря чело в хладната повърхност на плочките. Нима всичко това се бе случило?

Надникна в шкафчето в банята, но тук имаше само хавлиени кърпи. Разтвори гардероба в спалнята и едва тогава зърна вратата на втората баня. Отвори я, влезе и се огледа за лампата. В дъното мержелееше матовата врата на душкабината. Изпод долния й край изтичаше тъничка струйка вода. Опита се да запали осветлението, но изглежда в тази част на апартамента нямаше ток. Единствената светлина идваше откъм прозорчето на банята. В шкафчето на стената намери бутилка с белина и полупразна туба амонячна вода.

Отнесе ги обратно в първата баня и ги изсипа във ваната, като се стараеше да не среща изцъкления поглед на Върджил. Над водата се вдигнаха гъсти облаци, той изскочи навън задъхан и затвори вратата след себе си.

Някои тихичко повика Върджил. Едуард отнесе тубите обратно във втората баня, където гласът бе по-силен. Идеше откъм душкабината. Едуард пристъпи нерешително напред, сетне спря. Остана така, наострил слух.

— Ей, Върджил, ти ли си? — Гласът бе малко пресипнал, идеше от кабината. Едуард направи още крачка и пак спря. Стига толкова, рече си той. Имаше чувството, че обитава някакъв кошмарен свят и не му се щеше да вижда повече от него. Пристъпи още една крачка, още една и застана при вратата.

Макар нисък и дрезгав, гласът беше женски. Не изглеждаше никак обезпокоен.

Той натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата изщрака оглушително и се отвори. Едуард надникна вътре, наострил очи в сумрака.

— Божичко, Върджил, съвсем ме забрави. Трябва да се измъкнем по някакъв начин от този хотел. Тук е тъмно, тясно и никак не ми харесва.

Той позна гласа от телефона, макар че едва ли би разпознал лицето й, дори да го бе виждал на снимка.

— Кандис?

— Върджил? Да си вървим.

Едуард побягна.