Константин Симонов
Живи и мъртви (8)

Шеста глава

Беше слънчево горско утро. Сто и петдесетте души, останали от полка на Серпилин, вървяха през гъстата гора на левия бряг на Днепър, като бързаха по-скоро да се отдалечат от мястото, дето бяха преминали реката. Между тия сто и петдесет човека всеки трети беше леко ранен. Двадесет от най-яките бойци, отделени за това от Серпилин, като се сменяваха, носеха на носилки петимата тежко ранени, които по чудо бяха успели да премъкнат на левия бряг.

Носеха и умиращия Зайчиков. Той ту губеше съзнание, ту отново, освестен, гледаше синьото небе, люлеещите се над главата му върхари на борове и брези. Мислите му се бъркаха и му се струваше, че всичко се люлее: гърбовете на носещите го войници, дърветата, небето. Той с усилие се вслушваше в тишината; ту му се счуваха в нея звукове на сражение, ту изведнъж, дошъл на себе си, нищо не чуваше и тогава му се чинеше, че е оглушал — в действителност това беше просто истинска тишина.

В гората беше тихо, само дърветата лекичко поскърцваха от вятъра, чуваха се стъпките на уморените хора и понякога подрънкваха канчетата. Тишината изглеждаше странна не само за умиращия Зайчиков, но и за всички останали. Толкова бяха отвикнали от тишината, че им се струваше опасна. Напомняйки за страшния ад на преминаването през реката, над колоната още димеше лека, едва видима пара от изсъхващото на гърбовете на крачещите облекло.

Като разпрати напред и встрани патрули и остави Шмаков с тиловото охранение, Серпилин вървеше сам начело на колоната. Той с мъка движеше крака, но на тия, които вървяха подир него, им се струваше, че крачи леко и бързо, с уверената походка на човек, който знае къде отива и е готов да върви така много дни поред. Тази походка не му се удаваше лесно: той не беше млад, изморен беше от живота и много изнурен от боевете през последните дни, но знаеше, че отсега нататък в обкръжението няма да има неважно и незабелязано. Важно и забележимо е всичко, важна и забележима е и тази походка, с която той върви начело на колоната.

Учудвайки се как леко и бързо върви бригадният командир, Синцов го следваше, като местеше автомата от лявото рамо на дясното и обратно: болеше го от умора гърбът, шията, раменете, болеше го всичко, което можеше да боли.

Слънчевата юлска гора беше чудно хубава! Миришеше на смола и на нагрят мъх. Слънцето се промъкваше през люлеещите се клони на дърветата и на земята играеха топли жълти петна. Сред ланшните борови игли се зеленееха ягодови стръкчета, поръсени с веселите като червени капки плодчета. Войниците току се навеждаха ходом да ги берат. Въпреки цялата умора Синцов вървеше и не се уморяваше да вижда хубостта на гората.

„Живи сме — мислеше той, — все пак живи!“ Серпилин му беше заповядал преди три часа да състави поименен списък на всички преминали реката. Той бе съставил списъка и знаеше, че са останали живи сто четиридесет и трима души. От всеки четирима, тръгнали през нощта на пробив, трима бяха загинали в боя или потънали, а жив беше останал само един — четвъртият, и той самият също беше такъв четвърти човек!

Да вървиш, да вървиш ето тъй през тази гора и привечер, без да срещаш вече немци, да излезеш право при своите — ето това би било щастие! А защо да не бъде така? Та не навсякъде има немци, пък и нашите вероятно не са отстъпили чак толкова далеко!

— Другарю бригаден командир, как мислите, може би ще стигнем днес до нашите?

— Кога ще стигнем, не знам — пообърна се вървешком Серпилин, — знам, че някога ще стигнем. Засега сполай и на това!

Той започна сериозно, а свърши с мрачна ирония. Мислите му бяха съвсем противоположни на мислите на Синцов. Ако се съди по картата, през непрекъсната гора, заобикаляйки пътищата, можеше да се върви най-много още двадесет километра и той разчиташе да ги измине до вечерта. Движейки се по-нататък на изток, трябваше ако не на едно, то на друго място, да пресичат шосе, значи, да се срещнат с немците. А да задълбаят, без да се срещат с тях в зеленеещите се на картата оттатък шосето горски масиви, би било твърде чудна сполука. Серпилин не вярваше в нея, а това значеше, че през нощта, като излязат на шосето, ще трябва да водят отново бой. И той вървеше и мислеше за тоя бъдещ бой сред тишината и зеленината на гората, които бяха довели Синцов до такова блажено и лековерно състояние.

— Къде е бригадният командир? Другарю бригаден командир — като видя Серпилин, весело извика дотичалият при него червеноармеец от челния патрул, — прати ме лейтенант Хоришев! Срещнахме наши, от 527-и!

— Я виж! — радостно се обади Серпилин. — Къде са те?

— Ей там, там! — Червеноармеецът посочи с пръст напред, там, дето от храстите се показаха фигурите на идещи насреща военни.

Забравил умората, Серпилин ускори крачка.

Хората от 527-и полк идваха начело с двама командири — един капитан и един младши лейтенант. Всички бяха униформени и с оръжие. Двама носеха дори леки картечници.

— Здравейте, другарю бригаден командир! — като се спря, юнашки рече къдравият капитан с кривнато настрана кепе.

Серпилин си спомни, че го бе виждал нейде в щаба на дивизията — ако не му изменяше паметта, той беше пълномощник на специалния отдел.

— Здравей, скъпи! — рече Серпилин. — Поздравявам те с пристигането в дивизията, тебе за всички! — И като го прегърна, целуна го силно.

— Ето явихме се, другарю бригаден командир — рече капитанът, трогнат от тази непредвидена по устава ласка. — Разправят, че командирът на дивизията бил тук с вас?

— Тук е — рече Серпилин, — изнесохме командира на дивизията, само че… — без да се доизкаже, прекъсна той: — Ей сега ще отидем при него.

Колоната се спря, всички радостно гледаха новопристигналите. Те бяха малко, но на всички им се струваше, че това е само начало.

— Продължавайте движението — рече Серпилин на Синцов. — До определената почивка — той погледна своя голям ръчен часовник — има още двадесет минути.

Колоната неохотно тръгна по-нататък, а Серпилин, като покани с движение на ръката не само капитана и младши лейтенанта, но и всички намиращи се с тях червеноармейци да го последват, бавно закрачи срещу колоната — в средата й носеха ранените.

— Свалете го — тихо рече Серпилин на войниците, които носеха Зайчиков.

Войниците спуснаха носилката на земята. Зайчиков лежеше неподвижно, затворил очи. Радостният израз изчезна от лицето на капитана. Още щом се срещнаха, Хоришев му беше казал, че командирът на дивизията е ранен, но видът на Зайчиков го порази. Лицето на командира на дивизията, което той бе запомнил пълно и почерняло от слънцето, сега беше слабо и мъртвешки бледо. Носът беше се изострил като на покойник, а на безкръвната му долна устна се виждаха черни отпечатъци от зъбите. Върху шинела лежеше бяла, слаба, безжизнена ръка. Комдивът умираше и капитанът разбра това, щом го видя.

— Николай Петрович, а, Николай Петрович! — като преви с мъка изтръпналите си от умора крака и застана на едно коляно до носилката, тихо повика Серпилин.

Зайчиков отначало пошари с ръка по шинела, после прехапа устни и чак след това отвори очи.

— Срещнахме наши, от 527-и!

— Другарю командир на дивизия, пълномощникът на специалния отдел Ситин се яви на ваше разпореждане! Доведох със себе си поделение от деветнадесет души.

Зайчиков мълчаливо погледна отдолу нагоре и направи късо, слабо движение с лежащите върху шинела бели пръсти.

— Наведете се по-ниско — рече Серпилин на капитана — Вика ви.

Тогава пълномощникът също като Серпилин застана на едно коляно и Зайчиков, отпуснал прехапаната си устна, шепнешком му каза нещо, което пълномощникът не чу отведнъж. Разбрал по очите му, че не е чул, Зайчиков с усилие още веднъж повтори казаното.

— Бригадният командир Серпилин прие дивизията — прошепна той, — рапортувайте на него.

— Разрешете да доложа — както беше коленичил, но обръщайки се сега вече едновременно и към Зайчиков, и към Серпилин, рече пълномощникът, — ние изнесохме със себе си знамето на дивизията.

Едната буза на Зайчиков слабо трепна. Той искаше да се усмихне, но не можа.

— Къде е то? — помръдна той устни. Шепот не се чуваше, но очите молеха: „Покажете го!“ И всички разбраха това.

— Старшина Ковалчук го изнесе на тялото си — рече пълномощникът. — Ковалчук, извадете знамето.

Но Ковалчук не беше чакал. Той и без това беше разкопчал вече колана си и като го изтърва на земята и запретна рубашката, размота навития около голото му тяло плат на знамето. След като го разви, хвана го за краищата и го разгърна така, че командирът на дивизията видя цялото знаме — измачкано, просмукано с войнишка пот, но спасено, с добре познатите думи, извезани със златна сърма върху червената коприна: „176-а червенознаменна стрелкова дивизия на Работническо-селската червена армия“.

Както го гледаше, Зайчиков заплака. Плачеше така, както може да плаче един изнемощял и умиращ човек — тихо, без да движи нито мускул на лицето си; сълза подир сълза се ронеха бавно от двете му очи, а снажният Ковалчук, който държеше знамето в грамадните си, яки ръце и гледаше над него лицето на легналия на земята и плачещ командир на дивизията, също заплака, както може да плаче здрав, силен, потресен от случилото се мъж — гърлото му конвулсивно се свиваше от напиращите сълзи, а раменете и големите ръце, които държаха знамето, се тресяха от ридания. Зайчиков затвори очи, тялото му трепна и Серпилин уплашено го хвана за ръката.

Не, той не беше умрял, в китката продължаваше да бие слаб пулс — просто неизвестно за кой ли път през това утро беше изгубил съзнание.

— Вдигнете носилката и вървете — тихо рече Серпилин на войниците, които се бяха обърнали към Зайчиков и мълчаливо го гледаха.

Войниците хванаха дръжките на носилката, вдигнаха я леко и я понесоха.

— Вземете знамето пак със себе си — обърна се Серпилин към Ковалчук, който продължаваше да стои със знамето в ръце, — вие сте го изнесли, носете го и по-нататък.

Ковалчук внимателно го сдипли, обви го около тялото си, спусна рубашката, вдигна от земята колана си и се препаса.

— Другарю младши лейтенант, наредете се с бойците в опашката на колоната — рече Серпилин на лейтенанта, който също една минута преди това плачеше, а сега стоеше до него и смутено подсмърчаше.

Когато опашката на колоната мина край него, Серпилин хвана пълномощника за ръка и като остави между себе си и последните войници разстояние от десет крачки, тръгна редом с него.

— Сега докладвайте какво знаете и какво сте видели.

Пълномощникът почна да разказва за последното нощно сражение. Когато началник-щабът на дивизията Юшкевич и командирът на 527-и полк Ершов решили през нощта да си пробият път на изток, сражението било тежко; промъквали се на две групи с намерение после да се съединят, но не се съединили. Юшкевич загинал пред очите на пълномощника, като се натъкнал на немски автоматчици, а жив ли е Ершов, който командувал другата група, и къде е излязъл, ако е жив, пълномощникът не знаеше. Призори той самият се промъкнал и излязъл в гората с дванадесет души, после срещнал още шест начело с младши лейтенанта. Това беше всичко, което знаеше.

— Браво, пълномощник! — рече Серпилин. — Изнесли сте знамето на дивизията. Кой се погрижи за това, ти ли?

— Аз — рече пълномощникът.

— Браво! — повтори Серпилин. — Зарадва командира на дивизията преди смъртта!

— Ще умре ли? — попита пълномощникът.

— Мигар не виждаш? — попита на свой ред Серпилин. — Затова приех от него командуването. Ускори крачка, да догоним главата на колоната. Можеш ли да ускориш крачка, или нямаш сили?

— Мога — усмихна се пълномощникът, — аз съм млад.

— Коя година си роден?

— Шестнадесета.

— Двадесет и пет години — подсвирна Серпилин. — На вашего брата много бързо ви дават чиновете!

На пладне, когато колоната току-що се бе разположила за първата голяма почивка, стана още една среща, която зарадва Серпилин. Все същият окат Хоришев, който вървеше в челния патрул, бе забелязал разположила се в един храсталак група хора. Шестима спяха, натъркаляни един до друг, а двама — един боец с немски автомат и една жена, военна лекарка, седнала в храстите с наган на коленете — вардеха заспалите, но вардеха лошо.

Хоришев рече да се пошегува — излезе от храстите право пред тях и викна: „Горе ръцете!“ — но едва не получи заради това един автоматен откос.

Оказа се, че и тия хора са от тяхната дивизия, от тиловите части. Един от заспалите беше техник интендант, началник на продоволствен склад, който беше извел цялата група, състояща се от него, шестима магазинери и коневоди и една жена лекарка, случайно нощувала в съседна къща.

Когато заведоха всички тези хора при Серпилин, техник интендантът, немлад, оплешивял, мобилизиран едва през време на войната, разправи как още преди три нощи в селото, дето стояли те, нахълтали немски танкове с войници на тях. Той се измъкнал с хората си през задните дворове в градините; пушки нямали всички, но не им се искало да се предадат на немците. Той, сибирец, в миналото червен партизанин, се заел да изведе хората през горите при своите.

— Ето че ги изведох — рече той, — наистина не всички — изгубих единадесет души: натъкнахме се на един немски патрул. Но четирима немци убихме и им взехме оръжието. Тя застреля с нагана си един немец — кимна техник интендантът към лекарката.

Лекарката беше младичка и толкова дребничка, че приличаше съвсем на момиче. Серпилин и застаналият до него Синцов, пък и всички, които бяха наоколо, я гледаха с почуда и нежност. Тяхната почуда и нежност се усилиха още повече, когато тя, дъвчейки един крайщник, почна в отговор на разпитите да разказва за себе си.

За всичко станало с нея тя говореше като за верига от неща, всяко от които е трябвало по необходимост да направи. Разказа как завършила зъболекарски институт, а после почнали да взимат комсомолки в армията и тя, разбира се, отишла; а после станало ясно, че по време на война никой няма да лекува зъбите си при нея и тогава тя от зъболекарка станала медицинска сестра, защото не можело нищо да не се прави! Когато при една бомбардировка убили лекаря, станала лекарка, защото трябвало да го замести; и сама тръгнала в тила да търси лекарства, защото трябвало да се доставят; в полка били останали съвсем малко. А когато в селото, дето пренощувала, нагълтали немци, тя, разбира се, тръгнала оттам заедно с всички, защото нямало да остане при немците я! А после, когато се срещнали с немския патрул и почнала престрелка, напред ранили един войник, той силно охкал, тя пропълзяла да го превърже и изведнъж право пред нея изскочил голям немец и тя измъкнала нагана и го убила. Наганът бил толкова тежък, че трябвало да стреля, като го държи с двете си ръце.

Тя разказа всичко това бързо-бързо, като дете, после дояде крайщника и седна на едно пънче и взе да рови в санитарната си торба. Отначало извади оттам няколко лични пакета, а после мъничка черна лакирана дамска чантичка, Синцов от височината на своя ръст видя, че в тая чантичка имаше пудриера и черно от праха червило. Като мушна по-дълбоко пудриерата и червилото, за да не ги види никой, тя измъкна едно огледалце, свали кепето си и започна да реше своите детски, меки като пух коси.

— Ето това се казва жена! — рече Серпилин, когато мъничката лекарка, след като си среса косите и погледна заобиколилите я мъже, някак незабелязано се отдалечи и изчезна в гората. — Ето това се казва жена! — повтори той, като тупна по рамото Шмаков, който бе настигнал колоната и седеше до него на мястото на почивката. — Това разбирам аз! Пред такива да те е срам и да се страхуваш! — Той широко се усмихна, стоманените му зъби блеснаха, изтегна се на гръб, затвори очи и в същата секунда заспа.

Синцов свлече гръб по стеблото на бора, приклекна и като погледна Серпилин, сладко се прозина.

— А вие женен ли сте? — попита го Шмаков.

Синцов кимна и като отпъди от себе си съня, опита се да си представи какво би станало, ако Маша тогава в Москва бе настояла на своето желание да замине заедно с него на война и ако това беше станало… Ето те биха слезли заедно от влака в Борисов… И какво по-нататък? Да, мъчно беше да си представи… И все пак нейде дълбоко в душата си знаеше, че в оня тъжен ден на тяхното сбогуване права е била тя, а не той.

Силата на омразата, която след всичко преживяно изпитваше към немците, беше заличила много граници, залегнали по-рано в неговото съзнание; без мисълта, че фашистите трябва да бъдат унищожени, за него вече не съществуваше мисъл за бъдещето. И защо собствено Маша да не може да чувствува същото, каквото чувствуваше той? Защо искаше да й отнеме онова право, което той не би позволил никому да му отнеме; онова право, което само се опитай да отнемеш ей на тази мъничка докторка!

— А деца имате ли или нямате? — прекъсна мислите му Шмаков.

Синцов, който през цялото време, през целия този месец, при всеки спомен упорито си внушаваше, че всичко е в ред, че дъщеря му е вече отдавна в Москва, накъсо обясни какво е станало със семейството му. В действителност колкото по-настойчиво си внушаваше, че всичко е добре, толкова по-малко вярваше в това.

Шмаков го погледна в лицето и разбра, че е било по-добре да не задава този въпрос.

— Добре, спете — рече той, — почивката е къса, но няма да можете да досънувате и първия си сън!

„Какъв ти сън сега!“ — сърдито помисли Синцов, но като поседя около минута с отворени очи, изведнъж заби нос в коленете си, трепна, отново отвори очи, искаше да каже нещо на Шмаков, но вместо това обори глава на гърдите си и заспа мъртвешки.

Шмаков със завист го погледна и като свали очилата си, почна да търка очи с палец и показалец: боляха го от безсъние, струваше му се, че дневната светлина ги боде дори през склопените клепачи, а сънят не идеше и не идеше.

През последните три денонощия той бе видял толкова умрели връстници на своя убит син, че бащината скръб по него, със силата на волята затворена в най-дълбоките недра на душата му, излезе вън от тези недра и се разрасна в чувство, което се отнасяше вече не само до сина му, но и до всички други, загинали пред очите му, и дори до ония, чиято гибел не беше видял, а за която само знаеше. Това чувство растеше все повече и най-сетне стана толкова голямо, че от скръб премина в гняв. И този гняв го душеше сега. Той седеше и мислеше за фашистите, които навсякъде, по всички пътища на войната; смазваха сега смъртоносно хиляди и хиляди такива връстници на Октомври като неговия син — един след друг, живот след живот. Сега той мразеше тия немци така, както някога мразеше белите. По-голяма омраза той не знаеше и навярно нямаше в природата.

До вчера още му беше необходимо усилие над себе си, за да даде заповед да разстрелят немския летец. Но днес, след сърцераздирателните сцени на преминаването през реката, когато фашистите като касапи разсичаха с автоматите си водата около главите на давещите се, ранени, но все още недоубити хора, в душата му се преобърна нещо, което не искаше окончателно да се преобърне до тая последна минута, и той си даде необмислена клетва занапред да не щади тези убийци нийде, при никакви обстоятелства, нито през войната, нито след войната, никога!

Навярно сега, докато мислеше за това, върху неговото обикновено спокойно лице на добър по природа, немлад интелигентен човек се бе появил толкова необикновен израз, че той изведнъж чу гласа на Серпилин:

— Сергей Николаевич! Какво става с тебе? Да не се е случило нещо?

Серпилин лежеше на тревата и го гледаше с широко разтворени очи.

— Съвсем нищо. — Шмаков си тури очилата и лицето му доби обикновения си израз.

— Щом няма нищо, тогава кажи колко е часът, не е ли време? Че ме мързи да мърдам крайниците си напразно — пошегува се Серпилин.

Шмаков погледна часовника и каза, че до края на почивката са останали още седем минути.

— Тогава ще поспя още. — Серпилин затвори очи.

След едночасовия отдих, който Серпилин, въпреки страшната умора на хората, не позволи да бъде удължен нито с минута, тръгнаха по-нататък, като постепенно завиваха на югоизток.

До вечерната почивка към отреда се присъединиха още тридесетина скитащи из гората хора. От тяхната дивизия вече не случиха други. Всичките тридесет души, които срещнаха след първата почивка, бяха от съседната дивизия, която се намираше по на юг на левия бряг на Днепър. До един бяха хора от различни полкове, батальони и тилови части и макар че между тях се оказаха трима лейтенанти и един старши политрук, никой нямаше представа нито къде е щабът на дивизията им, нито дори в каква посока се е оттеглил. Ала по откъслечните и често противоречиви разкази на хората все пак човек можеше да си състави обща картина на катастрофата.

Ако се съди по названията на местата, от които идеха обкръжените, до момента на немския пробив дивизията е била разточена във верига почти на тридесет километра по фронта. Отгоре на това тя не успяла или не съумяла да се укрепи както трябва. Немците стоварили върху нея удар с огромна унищожителна сила: бомбардирали я двадесет часа подред, а после, като хвърлили в тила на дивизията няколко десантни групи и нарушили управлението и връзката, едновременно под прикритието на авиацията започнали отведнъж на три места да минават през Днепър. Частите на дивизията били прегазени, на места побягнали, на места ожесточено се сражавали, но това вече не могло да измени общия ход на работите.

Хората от тази дивизия вървяха на малки групи по двама, по трима. Едни бяха с оръжие, други — без оръжие. Като поприказва с тях, Серпилин постави всички в строя, размесвайки ги със собствените си бойци. Невъоръжените постави в строя без оръжие, като им каза, че ще трябва сами да си набавят в боя, тъй като за тях няма приготвено.

Серпилин разговаряше с хората строго, но не обидно. Само на старши политрука, който се оправдаваше с това, че макар и без оръжие, е вървял в пълно военно облекло и с партиен билет в джоба, Серпилин злъчно възрази, че комунистът на фронта трябва да пази оръжието си наравно с партийния билет.

— Ние не отиваме на Голгота, скъпи другарю — рече Серпилин, — а воюваме. Щом за вас е по-леко фашистите да ви изправят на разстрел, отколкото да скъсате със собствената си ръка комисарските звезди, това показва, че имате съвест. Но за нас само това е малко. Ние искаме не да ни разстрелват, а да разстрелваме фашистите. А без оръжие няма да направиш това. Толкоз! Вървете в строя и очаквам, че вие пръв ще се сдобиете с оръжие в боя.

Когато смутеният старши политрук се отдръпна на няколко крачки от него, той го повика и като откачи едната от двете увиснали на колана му лимонки, протегна я в дланта си.

— Вземете я за начало!

Синцов, който като адютант записваше в бележника си имената, чиновете и номерата на частите, мълчаливо се радваше на оня запас от търпение и спокойствие, с който Серпилин приказваше с хората.

Не може да се проникне в душата на човек, но през тия дни нему неведнъж се бе струвало, че Серпилин не изпитва страх от смъртта. Навярно не беше така, но така изглеждаше.

В същото време Серпилин не се правеше, че не разбира как така се боят хората, как са могли да побягнат, да се объркат, да захвърлят оръжието си. Наопаки, той им даваше възможност да почувствуват, че разбира това, но в същото време настойчиво насаждаше у тях мисълта, че изпитаният от тях страх и преживяното поражение — всичко това е в миналото. Че е било, но няма да бъде вече така, че са изгубили оръжието си, но могат да го придобият отново. Навярно затова хората не си отиваха от Серпилин потиснати дори когато говореше с тях строго. Той справедливо не ги освобождаваше от вината, но и не я стоварваше цялата само на техния гръб. Те чувствуваха това и искаха да му докажат, че е прав.

Преди вечерната почивка стана още една среща, която не приличаше на всички други. От страничния патрул, който се движеше през гъстака на гората, дойде един сержант и доведе със себе си двама въоръжени хора. Единият от тях беше нисък червеноармеец с ожулена кожена куртка над рубашката и с пушка на рамо. Другият — висок, красив човек на около четиридесет години, с орлов нос и изскочили изпод кепето благородни побелели коси, които придаваха важност на неговото младеещо, чисто, без бръчки лице; беше с хубав брич и хромови ботуши, на рамото му висеше новичък „ППШ“^[1], с кръгъл пълнител, но кепето на главата му беше мръсно, омазано и също така мръсна и омазнена беше червеноармейската рубашка, която му стоеше лошо, не се закопчаваше на врата и му беше къса в ръкавите.

— Другарю бригаден командир — приближи се до Серпилин заедно с тези двама души и като ги поглеждаше накриво и държеше в ръцете си готова за стрелба пушка, рече сержантът, — разрешете да доложа. Доведох задържани. Задържах ги и ги доведох под конвой, защото не дават обяснение, а също и поради техния вид. Не ги разоръжихме, защото отказаха, а ние не искахме да откриваме огън в гората, без да се налага.

— Заместник-началник на оперативния отдел на щаба на армията полковник Баранов — отсечено, като вдигна ръка към кепето и се изпъна пред Серпилин и застаналия до него Шмаков, сърдито, с нотка на обида рече човекът с автомата.

— Извиняваме се — като чу това и на свой ред допря ръка до кепето си, рече сержантът, който беше довел задържаните.

— А защо се извинявате? — обърна се към него Серпилин. — Правилно сте постъпили, като сте ги задържали, и правилно сте ги довели при мене. Така постъпвайте и по-нататък. Можете да си вървите! Моля, вашите документи — след като освободи сержанта, се обърна той към полковника, без да го назовава по чин.

Устните на полковника трепнаха и той смутено се усмихна. На Синцов му се стори, че този човек сигурно е бил познат със Серпилин, но чак сега се досеща за това и е поразен от срещата.

И така беше. Човекът, който се назова полковник Баранов и който действително носеше това име и чин и имаше длъжността, назована при довеждането му пред Серпилин, беше толкова далеч от мисълта, че пред него тук, в гората, във военна униформа, заобиколен от други командири, може да се окаже тъкмо Серпилин, че в първата минута му мина през ум само това, дето високият бригаден командир с обрамчен немски автомат много му напомня някого.

— Серпилин! — възкликна той, като разпери ръце, и беше трудно да се разбере дали това е жест на крайно учудване, или иска да го прегърне.

— Да, аз съм бригадният командир Серпилин — неочаквано със сух, тенекиен глас рече Серпилин, — командир на поверената ми дивизия, а пък кой сте вие, засега не виждам. Вашите документи!

— Серпилин, аз съм Баранов, ти какво, да не си се побъркал?

— За трети път ви моля да ми покажете документите си — рече Серпилин все със същия тенекиен глас.

— Аз нямам документи — след дълга пауза рече Баранов.

— Как така да нямате документи?

— Така стана, случайно ги изгубих. Оставил съм ги в оная рубашка, когато я сменях ето с тая… червеноармейската. — И Баранов зашари с пръсти по своята изцапана, не по ръста му, тясна рубашка.

— Оставихте документите си в оная рубашка? А полковнишките ви отличителни знаци също ли са на оная рубашка?

— Да — въздъхна Баранов.

— А защо трябва да ви вярвам, че сте заместник-началникът на оперативния отдел на армията полковник Баранов?

— Но нали ме познаваш, нали заедно с тебе служихме в академията! — вече съвсем объркан избъбри Баранов.

— Да предположим, че е така — без да омекне ни най-малко, все със същата тая непривична за Синцов тенекиена твърдост рече Серпилин, — но ако не бяхте срещнали мен, кой би могъл да потвърди вашата самоличност, чин и длъжност!

— Ето той — показа Баранов застаналия до него червеноармеец с кожена куртка. — Той е моят шофьор.

— А вие имате ли документи, другарю боец? — без да гледа Баранов, се обърна Серпилин към червеноармееца.

— Имам… — Червеноармеецът за секунда се запъна, тъй като отведнъж не можа да реши как да се обърне към Серпилин. — Имам, другарю генерал! — Той разтвори кожената си куртка, извади от джоба на рубашката си завита в парцал червеноармейска книжка и я подаде на Серпилин.

— Така — гласно прочете Серпилин, — червеноармеец Золотарьов Пьотр Илич, войскова част 2214. Ясно. — И той върна книжката на червеноармееца. — Кажете, другарю Золотарьов, можете ли да потвърдите личността, чина и длъжността на този човек, заедно с когото са ви задържали? — И той, все още без да се обръща към Баранов, го посочи с пръст.

— Тъй вярно, другарю генерал, той действително е полковник Баранов, аз съм негов шофьор.

— Значи, удостоверявате, че той е ваш командир?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Престани да се подиграваш, Серпилин! — нервно викна Баранов.

Но Серпилин дори не го погледна.

— Добре, че поне вие можете да установите личността на своя командир, а иначе току-виж, че можехме и да го разстреляме. Документи няма, отличителни знаци няма, рубашката чужда, ботушите и бричът офицерски… — Гласът на Серпилин с всяко изречение ставаше все по-суров и по-суров. — При какви обстоятелства попаднахте тук? — попита той след пауза.

— Ей сега ще ти разкажа всичко… — понечи да заговори Баранов, но Серпилин, този път полуизвърнат към него, го прекъсна:

— Сега не питам вам. Говорете… — отново се обърна той към червеноармееца.

Червеноармеецът отначало със запъвания, а после все по-уверено, като се стремеше да не забрави нищо, почна да разказва как преди три дни пристигнали от армията в щаба на дивизията и пренощували, как сутринта полковникът отишъл в щаба и веднага наоколо започнала бомбардировка, как скоро след това един пристигнал от тила шофьор рекъл, че там е дебаркирал немски десант с танкове, и той, като чул това, за всеки случай изкарал колата. А след час дотичал полковникът, похвалил го, че колата е готова за тръгване, скочил в нея и заповядал по-скоро да кара назад, към Чауси. Когато излезли на шосето, пред тях имало вече силна стрелба и дим, те завили по едни междуселски път, тръгнали по него, но пак чули стрелба и видели на кръстопътя немски танкове. Тогава завили по някакъв затънтен горски път, от него навлезли направо в гората и полковникът му заповядал да спре колата.

Докато разказваше всичко това, червеноармеецът от време на време поглеждаше изпод вежди своя полковник, като че търсеше потвърждение от него, но той стоеше мълчаливо, навел ниско глава. За него започваше най-тежкото и той разбираше това.

— Заповяда да спрете колата — повтори последните думи на червеноармееца Серпилин, — и какво стана по-нататък?

— После другарят полковник ми заповяда да извадя изпод седалката моята стара рубашка и кепе, аз тъкмо бях получил нови дрехи, а старата рубашка и кепето запазих за всеки случай, когато лягам под колата. Другарят полковник свали своята рубашка и фуражката, тури моето кепе и рубашка, каза, че трябва сега да се измъкваме пеша от обкръжението и заповяда да залея колата с бензин и да я подпаля. Само че аз — шофьорът се запъна, — само че аз, другарю генерал, не знаех, че другарят полковник е забравил там документите в своята рубашка, аз, разбира се, бих му напомнил, ако знаех, а то така всичко изгоря заедно с колата.

Той се чувствуваше виновен.

— Чувате ли? — Серпилин се обърна към Баранов. — Вашият войник съжалява, че не ви е напомнил за вашите документи. — В гласа му прозвуча насмешка. — Интересно, какво би станало, ако той ви напомнеше за тях? — Той отново се обърна към шофьора. — Какво стана после?

— После вървяхме два дена, като се криехме. Додето ви срещнахме…

— Благодаря ви, другарю Золотарьов — рече Серпилин. — Запиши го в списъците, Синцов. Настигнете колоната и се наредете в строя. Храна ще получите през време на почивката.

Шофьорът рече да тръгне, после се спря и въпросително погледна своя полковник, но полковникът стоеше все така навел очи към земята.

— Вървете! — повелително рече Серпилин. — Вие сте свободен.

Шофьорът си отиде. Настъпи тежка тишина.

— Защо беше потребно да го разпитвате пред мен? Можехте да ме попитате, без да ме компрометирате пред червеноармееца.

— А аз питах него, защото вярвам повече на разказа на един войник с червеноармейска книжка, отколкото на разказа на преоблечен полковник без отличителни знаци и документи — рече Серпилин. — Сега поне картината ми е ясна. В дивизията сте отишли да проследите дали се изпълняват заповедите на командуващия армията. Така ли е, или не е така?

— Така е — като гледаше упорито в земята, рече Баранов.

— А вместо това сте офейкали при първата опасност! Захвърлили сте всичко и сте офейкали. Така ли е, или не е така?

— Не съвсем.

— Не съвсем, а как?

Но Баранов мълчеше. Колкото и силно да се чувствуваше оскърбен, нямаше какво да възрази.

— Компрометирал съм го бил пред червеноармееца! Чуваш ли, Шмаков? — обърна се Серпилин към Шмаков. — Смешна работа. Той се уплашил, съблякъл пред червеноармееца командирската си рубашка, захвърлил документите си, а излиза, че аз съм го компрометирал. Не аз ви компрометирах пред червеноармееца, а вие с позорното си поведение сте компрометирали пред червеноармееца командния състав на армията. Ако не ми изневерява паметта, вие бяхте член на партията; какво, партийния си билет също ли изгорихте?

— Всичко изгоря — разпери ръце Баранов.

— Казвате, че случайно сте забравили в рубашката всичките си документи? — тихо попита намесилият се за първи път в този разговор Шмаков.

— Случайно — рече Баранов.

— А според мен вие лъжете. Според мен, ако вашият шофьор ви напомняше за тях, вие пак щяхте да се отървете от тях при пръв удобен случай.

— Защо? — попита Баранов.

— Това вече вие по-добре знаете.

— Но аз вървях с оръжие — рече Баранов.

— Щом сте изгорили документите си, когато наблизо не е имало дори истинска опасност, оръжието щяхте да хвърлите пред първия немец.

— Запазил е оръжието си, защото се е страхувал в гората от вълци — рече Серпилин.

— Аз за борба с немците запазих оръжието си, за борба с немците! — нервно извика Баранов.

— Не вярвам — рече Серпилин. — Вие, щабен командир, сте имали цяла дивизия под ръка и пак сте офейкали от нея! Как ще воювате тогава самичък с немците?

— Фьодор Фьодорович, защо да приказваме много! Не съм момче, разбирам всичко — изведнъж тихо рече Баранов.

Но тъкмо това внезапно смирение, сякаш човекът, който току-що смяташе за нужно да се оправдае с всички сили, изведнъж бе решил, че ще е по-изгодно да заговори другояче, предизвика у Серпилин остър прилив на недоверие.

— Какво разбирате?

— Вината си. Ще я измия с кръв. Дайте ми рота или поне взвод, аз все пак отивам не при немците, а при своите, в това можете ли да повярвате?

— Не знам — рече Серпилин. — Според мене вие не сте отивали при никого. Просто сте вървели в зависимост от обстоятелствата, както се обърне работата…

— Проклинам оня час, когато изгорих документите си… — отново започна Баранов, но Серпилин го пресече:

— Че сега съжалявате — вярвам. Съжалявате, че сте избързали, защото сте попаднали при свои, ако беше излязло иначе — не знам дали бихте съжалявали. Какво мислиш, комисарю — обърна се той към Шмаков, — да дадем ли на този бивш полковник да командува рота?

— Не — рече Шмаков.

— Взвод?

— Не.

— Според мен също. След всичко станало аз по-скоро ще доверя на вашия шофьор да командува вас, отколкото вие него! — рече Серпилин и за пръв път по-меко от всичко казано дотогава се обърна към Баранов: — Идете и застанете в строя с тоя ваш новичък автомат и се опитайте, както казвате, да измиете вината си с кръв… с немска — додаде той след пауза. — А ако дотрябва — и със своята. С дадената ни тук на мен и на комисаря власт вие сте разжалван в редник дотогава, докато не излезем при своите. А там вие ще дадете обяснение за своите постъпки, а ние — за своеволието си.

— Това ли е всичко? Нямате ли какво друго да ми кажете? — като вдигна зли очи към Серпилин, попита Баранов.

Нещо трепна в лицето на Серпилин при тия думи; той дори затвори за миг очи, за да скрие израза им.

— Кажете „благодаря“, задето не ви разстреляхме за вашата страхливост — вместо Серпилин отсече Шмаков.

— Синцов — рече Серпилин, като отвори очи, — запишете в списъците на частта войника Баранов. Вървете с него — кимна той към Баранов — при лейтенант Хоришев и му кажете, че войникът Баранов постъпва в негово разпореждане.

— Твоя власт, Фьодор Фьодорович, ще изпълня всичко, но не мисли, че ще ти простя това!

Серпилин сложи ръце зад гърба си, изпука с китките и не каза нищо.

— Елате с мен — рече Синцов на Баранов и те тръгнаха да настигнат отминалата напред колона.

Шмаков втренчено погледна Серпилин. Сам развълнуван от станалото, той чувствуваше, че Серпилин е потресен още повече. Види се, бригадният командир преживяваше тежко позорното поведение на стария си колега, за когото навярно по-рано е имал съвсем друго, високо мнение.

— Фьодор Фьодорович!

— Какво? — сякаш се събуди от сън и дори трепна Серпилин: беше се вдълбочил в мислите си и беше забравил, че Шмаков върви с него, рамо до рамо.

— Защо се разстрои? Дълго ли сте служили заедно? Добре ли го познаваше?

Серпилин го погледна с разсеян поглед и отвърна с неприсъща за него уклончивост, която учуди комисаря:

— А бе малко ли хора се познават! Хайде по-добре да ускорим крачка до почивката.

Шмаков не обичаше да се натрапва и замълча, та двамата ускориха крачка и вървяха до мястото на почивката един до друг, без да кажат нито дума, всеки зает с мислите си.

Шмаков не бе отгатнал. Макар действително да бяха служили заедно в академията, Серпилин не само нямаше високо мнение за Баранов, а обратно — много лошо. Смяташе го за нелишен от способности кариерист, който се интересува не от доброто на армията, а само от собственото си издигане в службата. Когато преподаваше в академията, той беше готов да поддържа днес една, утре друга доктрина, да нарича бялото черно и черното бяло. Нагаждайки се ловко към онова, което според него може да се хареса „горе“, той не се гнусеше да поддържа дори явни заблуди, основани върху непознаване на фактите, които сам прекрасно знаеше.

Негов специалитет бяха докладите и съобщенията за армиите на предполагаемите противници; като изнамираше действителни и мними слабости, той угоднически премълчаваше всички силни и опасни страни на бъдещия враг. Въпреки че тогава бяха трудни разговорите на тия теми, Серпилин два пъти го бе ругал за това насаме, а третия път публично.

После трябваше да си припомня това при съвсем неочаквани обстоятелства; и един бог знае колко труд му струваше сега, през време на разговора с Баранов, да не даде воля на всичко онова, което изведнъж се бе раздвижило в душата му.

Не знаеше прав ли е, или не е прав, като мисли така за Баранов, но затова пък беше убеден, че сега не е време и място за спомени — безразлично добри или лоши!

Най-тежък в техния разговор беше мигът, когато Баранов изведнъж въпросително и злобно го погледна право в очите. Но, изглежда, издържа и този поглед и Баранов си отиде успокоен, поне ако се съди по неговата нахална фраза за сбогуване.

Какво пък, така да бъде! Той, Серпилин, не желае и не може да има никакви лични сметки с намиращия се под негова команда войник Баранов. Ако Баранов се сражава храбро, Серпилин ще му благодари пред строя; ако честно загине, Серпилин ще докладва за това; ако се уплаши и избяга, Серпилин ще заповяда да го разстрелят, също както би заповядал да разстрелят всекиго другиго. Всичко е правилно. Но колко му е тежко на душата!

Направиха почивка до едно жилище, каквото за пръв път през деня им се изпречваше в гората. На края на един разоран за зеленчукова градина пущинак имаше стара къщица на горски пазач. Наблизо имаше кладенец, който зарадва изморените от жегата хора.

Като отведе Баранов при Хоришев, Синцов влезе в къщичката. Тя се състоеше от две стаи, вратата на втората беше затворена: оттам се чуваше проточен, виещ женски плач. Дъсчените стени на първата стая бяха облепени с пожълтели вестници. В десния ъгъл висеше иконостас със сиромашки икони без обкова. На широка пейка до двамата командири, които бяха влезли в къщата преди него, неподвижно и безмълвно седеше намръщен осемдесетгодишен старец, облечен в чисти дрехи — бяла риза и бели гащи. Цялото му лице беше насечено от бръчки, дълбоки като пукнатини, а на тънката му шия на изтъркана медна верижка висеше кръст.

Мъничка пъргава бабичка, която беше навярно връстница на стареца по години, но изглеждаше много по-млада от него поради своите бързи движения, посрещна Синцов с поклон, свали от покритата с пешкир лавица на стената още една ръбеста чаша и я постави пред него на масата, където вече имаше две чаши и кана. Преди да пристигне Синцов, бабичката беше гощавала с мляко влезлите в къщата командири.

Синцов я попита не може ли да приготви за командира и комисаря на дивизията нещо за хапване, като добави, че те си имат хляб.

— С какво мога да ви гостя сега, само с млечице… — Бабичката печално разпери ръце. — Освен да запаля печката, да сваря картофи, ако има време.

Синцов не знаеше ще има ли време, но за всеки случай я помоли да свари картофи.

— Останали са още стари картофи, ланшни… — рече бабичката и зашета около печката.

Синцов изпи чашата мляко; пиеше му се още, но като погледна каната, в която беше останало по-малко от половината, се посвени. Двамата командири, на които също навярно им се пише още по чаша, се сбогуваха и излязоха. Синцов остана с бабичката и стареца. Като се посуети край печката и сложи под дървата борина, бабата отиде в съседната стая и след минута се върна с кибрит. И двата пъти, когато тя отваряше и затваряше вратата, високият виещ плач плисваше оттам.

— Какво става при вас, кой плаче? — попита Синцов.

— Дунка нарежда, внучката ми. Убиха момчето й. Той беше сакат, не го взеха във войната. Подкарали от Нелидово колхозното стадо, той тръгнал с него и когато минавали през шосето, по тях хвърлили бомби и го убили. Втори ден как вие — въздъхна бабичката.

Тя запали борината, постави на огъня тенджера с измити по-рано, навярно за себе си, картофи, после седна до стареца си на пейката и като се облакъти на масата, се омърлуши.

— Всички наши са на война. Синовете са на война, внуците са на война. А скоро ли ще дойде тук немецът, а?

— Не знам.

— А хора от Нелидово дойдоха и казват, че немецът бил вече в Чауси.

— Не знам. — Синцов наистина не знаеше какво да отговори.

— Навярно скоро — рече бабичката. — Вече пет дена, откак почнаха да откарват стадата, без нищо няма да правят това. И ние ето — посочи тя със сухата си ръка каната — последното мляко пием. И ние си дадохме кравата. Нека ги откарат, дай боже някога назад да ги докарат. Съседката казваше, в Нелидово останало малко народ, всички бягат…

Тя говореше всичко това, а старецът седеше и мълчеше; през цялото време, додето Синцов беше в къщата, той не каза нито дума. Беше много стар и, изглежда, искаше да умре още сега, без да дочака часа, когато след тези хора с червеноармейска униформа в къщата му ще влязат немци. И такава тъга обхващаше човек, като го погледнеше, такава мъка се долавяше в сърцераздирателното женско ридание зад стената, че Синцов не издържа и излезе, като каза, че ей сега ще се върне.

Щом слезе по стълбичките, видя идещия към къщата Серпилин.

— Другарю бригаден командир… — започна той.

Но като го изпревари, към Серпилин изтича одевешната мъничка лекарка и развълнувана каза, че полковник Зайчиков го моли веднага да отиде при него.

— После ще намина, ако успея — махна с ръка към Синцов Серпилин в отговор на молбата му да отиде да си почине в къщичката и с тежки стъпки тръгна след малката лекарка.

Зайчиков лежеше на носилката в сянка, под гъстите лескови храсти. Току-що му бяха дали да пие вода; навярно бе гълтал с мъка, яката на рубашката и раменете му бяха мокри.

— Аз съм тук, Николай Петрович. — Серпилин седна на земята до него.

Зайчиков отвори очи така бавно, като че ли това движение изискваше от него неимоверно усилие.

— Слушай, Федя — шепнешком рече той, като се обръщаше за първи път така към Серпилин, — застреляй ме, а? Нямам сили да се мъча, направи ми услуга.

— Не мога — с трепнал глас рече Серпилин.

— Да се мъчех само аз, а то обременявам всички. — Зайчиков с мъка процеждаше всяка дума.

— Не мога — повтори Серпилин.

— Дай ми пистолета, сам ще се застрелям.

Серпилин мълчеше.

— От отговорност ли се страхуваш?

— Не бива да се застрелваш — събра най-сетне кураж Серпилин, — нямаш право. Ще подействува на хората. Ако вървяхме само двамата с теб.

Той не доизказа изречението, но умиращият Зайчиков не само разбра, но и повярва, че ако бяха двамата, Серпилин нямаше да му откаже правото да се застреля.

— Ах, колко се мъча — притвори той очи, — да знаеш колко се мъча, Серпилин, сили не ми останаха! Приспи ме, кажи на лекарката да ме приспи, аз я молих — не дава, нямало, казва. Ти провери, може би лъже, а?

Сега той отново лежеше неподвижно със затворени очи и стиснати устни. Серпилин стана и като се отдръпна настрана, повика при себе си лекарката.

— Безнадеждно ли е? — попита той тихо.

Тя само плесна с мъничките си ръчици.

— Защо питате? Аз вече на три пъти си помислих, че съвсем умира. Останало му е да живее няколко часа най-много.

— Имате ли нещо да го приспим? — тихо, но решително попита Серпилин.

Лекарката уплашено го погледна с големите си детски очи.

— Не бива!

— Знам, че не бива, на моя отговорност. Имате ли, или нямате?

— Нямам — рече лекарката и му се стори, че тя не лъже.

— Нямам сили да гледам как се мъчи човекът.

— А мислите ли, че аз имам сили? — отговори тя и неочаквано за Серпилин заплака, като размазваше сълзите по лицето си.

Серпилин се обърна, приближи се до Зайчиков и седна до него, загледан в лицето му.

Това лице преди смъртта беше отслабнало и от слабостта подмладяло. Серпилин изведнъж си спомни, че Зайчиков е по-млад от него с цели шест години и към края на гражданската война беше още млад взводен командир, когато той вече командуваше полк. При тоя далечен спомен мъката на по-стария, на чиито ръце умира по-млад, обхвана душата на един вече не млад човек, наведен над тялото на друг.

„Ах, Зайчиков, Зайчиков — помисли Серпилин, — не снемаше ти звезди от небето, когато стажуваше при мене, служеше различно — и по-добре, и по-лошо от другите, после си воювал във финската война, навярно храбро: не дават току-така два ордена, пък и край Могильов не се уплаши, не се обърка, командуваше, докато се държеше на крака, а сега ето лежиш и умираш тук, в гората, и не знаеш, и никога няма да узнаеш кога и къде ще свърши тази война… в която ти от самото начало изпита толкова мъка…“

— Поне да запазят номера на дивизията — отворил очи и зърнал седналия до него Серпилин, шепнешком рече Зайчиков.

Не, той не беше изпаднал в безсъзнание, лежеше и мислеше почти за същото, за което мислеше Серпилин.

— А защо да не го запазят? — уверено рече Серпилин. — Ще изнесем знамето, ще излезем с оръжие, ще доложим как сме воювали. Защо да не го запазят? Ние не сме го опетнили и няма да го опетним, давам ти комунистическа дума…

— Всичко как да е — затвори очи Зайчиков, — само много ме боли. Върви, ти имаш работа! — съвсем тихо вече, пряко сили продума той и отново захапа устата си от болка.

В осем часа вечерта отредът на Серпилин наближи югоизточната покрайнина на гората. По-нататък, ако се съди по картата, имаше още два километра рядка гора, а зад нея минаваше шосеен път, който просто не можеха да избягнат. Зад пътя имаше село, ивица орна земя и чак после отново започваха гори. Преди да стигне до рядката гора, Серпилин разположи хората си за почивка с оглед на сражението и нощния преход веднага след сражението. Хората трябваше да се подкрепят и поспят. Мнозина вече отдавна едва влачеха крака, но вървяха с последни сили, защото знаеха, че ако до вечерта не излязат на шосето и не го пресекат през нощта, всичките им предишни усилия ще са безсмислени — ще трябва да чакат следващата нощ.

Като обходи разположението на отреда, провери патрулите и изпрати към шосето разузнавачи, Серпилин реши да си почине, додето чака завръщането им. Но това не му се удаде отведнъж. Едва бе харесал място на тревичката под едно сенчесто дърво, Шмаков седна до него, измъкна от джоба на брича си и пъхна в ръката му пожълтял, сигурно вече няколко дни търкалял се в гората немски позив.

— На, виж това. Войниците го намерили и го донесоха. Сигурно със самолети ги хвърлят.

Серпилин разтърка слепналите си от безсъние очи и добросъвестно го прочете от началото до край. В него се съобщаваше, че Сталиновите армии били разгромени, че били пленени шест милиона души, че германските войски са превзели Смоленск и наближават Москва. След това идваше заключението: по-нататъшната съпротива е безполезна, а след заключението — две обещания: „да запазят живота за всеки, който доброволно се предаде, включително командния и политическия състав“ и да хранят пленниците три пъти на ден и да ги държат при условия, общоприети в цивилизования свят. На гърба на позива беше напечатана груба схема: от градовете на нея личаха само Минск, Смоленск и Москва, но по общите мащаби северната стрелка на настъпилите германски армии отиваше далече зад Вологда, а краят на южната попадаше нейде между Пенза и Тамбов. Средната стрелка впрочем едва-едва не стигаше до Москва — съставителите на позива все пак не бяха се решили още да завземат Москва.

— Да-а — насмешливо провлече Серпилин и като сгъна позива на две, го върна на Шмаков. — Излиза, че дори и на тебе, комисарю, ти обещават живота. Как мислиш, да се предадем ли, а?

— Даже и деникинци стъкмяваха по-умни хартийки от тия. — Шмаков се обърна към Синцов и го попита останал ли му е кибрит.

Синцов извади от джоба си кибрит и искаше да изгори подадения му от Шмаков позив, без да го чете, но Шмаков го спря.

— Прочети го де, не е заразителен!

Синцов го прочете с някакво безразличие, което зачуди дори самия него. Той, Синцов, завчера и вчера първо с пушка, а после с немски автомат беше убил със собствените си ръце двама фашисти, може би и повече, но двама беше убил — това беше сигурно; той искаше да ги убива и по-нататък и този позив не се отнасяше до него…

„Да запазят живота за всеки… За всеки! Така не се пише на руски“ — помисли си той и като драсна кибритената клечка по неизсъхналата кутия, запали завилия се в спирала край на позива.

През това време Серпилин по войнишки, без да губи излишно време, се нагласяваше да почива под харесалото му дърво. За учудване на Синцов между малкото най-необходими неща в походната чанта, той носеше сгъната на четири гумена възглавница. Като издуваше смешно мършавите си бузи, Серпилин я наду и с наслада я сложи под главата си.

— Навсякъде я нося със себе си, подарък от жена ми е — усмихна се той на Синцов, който гледаше тия приготовления, без обаче да добави, че възглавничката за него беше особено паметна: пратена преди няколко години от жена му, тя беше пропътувала с него до Колима и назад.

Шмаков не искаше да ляга, додето спи Серпилин, но той го предума.

— И без това днес няма да можем да се редуваме — рече Серпилин. — През нощта не бива да спим, току-виж, потрябвало да се бием. А да се сражава, без да е спал, не може никой, дори комисарите! Макар и за час, бъди добър да затвориш очи като кокошка на върлина.

След като заповяда да го събудят, щом се върнат разузнавачите, Серпилин блажено се изтегна на тревата. Шмаков се повъртя от една страна на друга и също заспа. Синцов, комуто Серпилин не бе дал никакви нареждания, с мъка преодоля изкушението също да легне и да заспи. Ако Серпилин направо беше му казал, че може да спи, той не би издържал и би легнал, но той не му бе казал нищо — и Синцов, борейки се със съня, започна да мери с крачки напред-назад мъничката поляна, на която лежаха под дървото бригадният командир и комисарят. По-рано само беше слушал, че хората заспивали вървешком, сега го изпита на себе си, когато понякога изведнъж се спираше и губеше равновесие.

— Другарю политрук — чу той зад гърба си тихия познат глас на Хоришев.

— Какво се е случило? — попита Синцов, като се извърна и с тревога забеляза признаци на дълбоко вълнение върху обикновено невъзмутимо-веселото момчешко лице на лейтенанта.

— Нищо. Открихме оръдие в гората. Искам да доложа на бригадния командир.

Хоришев говореше все така тихо, но думата „оръдие“ сигурно събуди Серпилин. Той седна, подпирайки се на ръце, погледна заспалия Шмаков и тихо стана, като направи знак с ръка да не докладват високо, за да не разбудят комисаря. Като изпъна рубашката си и повика подире си Синцов, той направи няколко крачки навътре в гората. И чак тук най-сетне даде възможност на Хоришев да доложи.

— Какво е това оръдие? Немско ли?

— Наше. И с него петима войници.

— А снаряди има ли?

— Останал е един снаряд.

— Не е много. А далеч ли е оттук?

— На около петстотин крачки.

Серпилин раздвижи рамене, за да отърси от себе си останките от съня, и каза на Хоришев да го придружи до оръдието.

Синцов искаше да узнае по пътя защо винаги спокойният лейтенант изглеждаше така развълнуван, но Серпилин вървеше из целия път мълчешката и на него му беше неудобно да наруши това мълчание.

След петстотин крачки те действително видяха сред младия елшак едно четиридесет и пет милиметрово оръдие. До него върху дебел слой стари пожълтели борови игли седяха размесени войниците на Хоришев и петимата артилеристи, за които той беше доложил на Серпилин.

При появяването на бригадния командир всички станаха; артилеристите малко по-късно от другите, но все пак преди Хоришев да успее да даде команда.

— Здравейте, другари артилеристи! — рече Серпилин. — Кой от вас е старши?

Напред пристъпи един старшина с фуражка с пречупена наполовина козирка и черна артилерийска околошка. На мястото на едното си око имаше отекла рана, а горният клепач на другото потрепваше от напрежение. Но той стоеше на земята здраво, сякаш краката му в съдраните ботуши бяха забити с гвоздеи в нея; и ръката си с изпокъсан и прогорен ръкав поднесе до счупената козирка като на пружина; и с глас, дебел и силен, само леко звъннал от вълнение, доложи, че той, старшината от 9-ти самостоятелен противотанков дивизион Шестаков, е в настояще време старши по команда, след като е извел с боеве останалата материална част от град Брест.

— Откъде, откъде? — попита Серпилин, комуто се стори, че не е чул добре.

— От град Брест, дето в пълен състав дивизионът прие първия бой с фашистите — не рече, а отсече старшината.

Настъпи мълчание.

Серпилин гледаше артилеристите и съобразяваше може ли да бъде истина онова, което току-що бе чул. И колкото повече ги гледаше, толкова по-ясно му ставаше, че тъкмо тази невероятна история е чистата истина, а онова, което пишат немците в позивите си за своята победа, е само псевдоподобна лъжа и нищо повече.

Пет почернели, изпити от глад лица, пет чифта уморени, набити ръце, пет опърпани, кални, изподрани от клоните рубашки, пет немски, взети в сражение автомата и оръдието, последното от дивизиона, домъкнато тук от границата на повече от четиристотин версти, не по небето, а по земята, не по чудо, а с войнишки ръце… Не лъжете, господа фашисти, не ще бъде както ви се иска!

— На ръце ли? — попита Серпилин, като преглътна буцата в гърлото си и кимна към оръдието.

Старшината отговори, а останалите, неиздържали, в хор потвърдиха, че се случвало различно: карали го и с коне, и на ръце го мъкнели, и пак намирали коне, и отново на ръце…

— А как през водните прегради, тук, през Днепър, как? — попита отново Серпилин.

— Със сал, по-миналата нощ…

— А пък ние нито едно не пренесохме през реката — внезапно рече Серпилин, но макар и да обгърна с поглед всички свои хора, те почувствуваха, че кори сега само един човек — себе си.

После отново погледна артилеристите.

— Казват, имали сте снаряди?

— Един, последен — виновно, сякаш не беше догледал и не беше възстановил навреме боеприпасите, рече старшината.

— А къде изхабихте предпоследния?

— На десетина километра оттук. — Старшината посочи с ръка назад, там, където зад гората минаваше шосето. — Миналата нощ го избутахме до шосето в храстите и стреляхме с пряк мерник по една автомобилна колона, право във фаровете на челната кола!

— А не се ли уплашихте, че ще претърсят гората?

— Омръзна ни да се страхуваме, другарю бригаден командир, нека те се страхуват от нас!

— И не я ли претърсваха?

— Не. Само обсипаха с мини всичко наоколо. Раниха смъртно командира на дивизиона.

— А къде е той? — бързо попита Серпилин, но преди да довърши, вече сам разбра къде е…

Встрани, там, накъдето извърна очи старшината, под един грамаден, стар до върха си гол бор се жълтееше току-що засипан гроб; дори немският широк нож, с който бяха рязали чимове, за да покрият гроба, стърчеше още неизваден от земята като ненужен кръст.

Груб, на кръст направен нарез върху бора още изцеждаше смола. И още два такива жестоки нареза имаше върху боровете отдясно и отляво като предизвикателство към съдбата, като мълчаливо обещание да се върнат.

Серпилин се приближи до гроба, свали фуражката от главата си и дълго гледа мълчаливо в земята, сякаш се стараеше да види през нея онова, което не беше вече съдено никой и никога да види — лицето на човека, който с боеве беше довел от Брест до тази гора отвъд Днепър всичко, останало от неговия дивизион: петима бойци и едно оръдие с последния му снаряд.

Никога не беше виждал този човек, но му се стори, че добре знае кой е той. Такъв, подир когото войниците влизат в огън и вода, такъв, чието мъртво тяло, жертвувайки живота си, изнасят от боя, такъв, чиито заповеди изпълняват и след смъртта му. Такъв, какъвто трябва да бъде, за да изведе това оръдие и тези хора. Но и тези хора, изведени от него, заслужаваха своя командир. Той беше такъв, защото бе вървял с тях…

Серпилин наложи фуражката си и мълчаливо стисна ръка на всеки от артилеристите. После посочи гроба и отсечено каза:

— Как се казваше?

— Капитан Гусев.

— Не записвай. — Серпилин видя, Синцов взема планшета. — Аз и без това няма да го забравя до смъртния си час. Впрочем всички сме смъртни, запиши! И артилеристите впиши в строевия списък! Благодаря за службата, другари! А вашия последен снаряд, мисля, ще пуснем още тая нощ в боя.

Сред застаналите заедно с артилеристите бойци на Хоришев Серпилин отдавна беше забелязал побелялата глава на Баранов, но чак сега срещна неговия поглед — очи в очи, и в тия очи, които не успяха да се скрият от него, прочете страх пред мисълта за предстоящото сражение.

— Другарю бригаден командир — иззад гърбовете на войниците се появи мъничката фигура на докторката, — вика ви полковникът!

— Полковникът ли? — попита Серпилин. В момента той мислеше за Баранов и не съобрази изведнъж кой полковник го вика. — Да, да вървим, да вървим — рече той, като разбра, че докторката говори за Зайчиков.

— Какво е станало? Защо не ме повикахте? — огорчено стисна пред себе си длани и възкликна докторката, като забеляза хората, които се бяха събрали над пресния гроб.

— Нищо, да вървим, късно беше да ви викаме! — Серпилин с грубовата ласка сложи на рамото й своята голяма ръка, почти насила я обърна и като продължаваше да я държи така, тръгна заедно с нея.

„Без вяра, без чест, без съвест — продължаваше да мисли той за Баранов, като крачеше редом с докторката. — Докато войната изглеждаше далече, викаше, че с плюнка ще ги издавим, а като дойде — пръв побягна. Щом той се е уплашил, щом него го е страх, значи всичко вече е изгубено, вече няма да победим! Ще имаш да вземаш! Освен тебе тук сме и капитан Гусев, и неговите артилеристи, и ние, грешните, живи и мъртви, ето и тая мъничка докторка, която държи нагана с две ръце…“

Серпилин изведнъж почувствува, че неговата тежка ръка още лежи върху слабичкото рамо на докторката и не само лежеше, но дори се опираше на това рамо. А тя си върви и като че ли не забелязва, дори нарочно, изглежда, е повдигнала рамо. Върви и не подозира сигурно, че на света има такива хора като Баранов.

— Ето, виждате ли, забравих ръката си върху рамото ви — с възглух гальовен глас рече той на докторката и си свали ръката.

— Нищо, опрете се, ако сте уморен. Нали знаете колко съм силна.

„Да, ти си силна — помисли на ума си Серпилин, — с такива като тебе няма да загинем, това е истината.“ Искаше му се да каже на тази мъничка жена нещо приветливо и убедително, което би било отговор на неговите собствени мисли за Баранов, но не намери какво точно да й каже и те мълчаливо стигнаха мястото, дето лежеше Зайчиков.

— Другарю полковник, доведох го — тихо рече докторката, като застана първа на колене при носилката със Зайчиков.

Серпилин също застана на колене до нея, а тя се отмести настрана, за да не му пречи да се наведе по-близо до лицето му.

— Ти ли си, Серпилин? — с неясен шепот попита Зайчиков.

— Аз.

— Слушай какво ще ти кажа — още по-тихо рече Зайчиков и млъкна.

Серпилин чака минута, две, три, но изобщо не му бе съдено да узнае какво точно е искал да каже на новия командир на дивизията нейният предишен командир в последната секунда от живота си.

— Умря — едва чуто рече докторката.

Серпилин бавно свали фуражка, около минута постоя на колене, стана и без да каже нито дума, тръгна назад.

Върналите се разузнавачи доложиха, че на шосето има немски патрули и движение на автомобили по посока към Чауси.

— Е добре, както изглежда, ще трябва да се сражаваме — рече Серпилин. — Вдигнете и стройте хората!

Като разбра сега, че неговите предположения са се потвърдили и едва ли ще успеят да пресекат шосето без бой, той окончателно отърси подтискащото го от сутринта чувство на физическа умора. Беше изпълнен с решителност да заведе всички тия надигащи се от сън с оръжие в ръце хора там, където беше длъжен да ги заведе — при своите! Не мислеше и не желаеше да мисли за нищо друго, защото нищо друго не го задоволяваше.

Той не знаеше и не можеше още да знае през тая нощ истинската цена на всичко вече извършено от хората на полка му. И както той и неговите подчинени, истинската цена на своите дела не знаеха още хиляди други хора, на хиляди други места, които се сражаваха до смърт с упоритост, незапланувана от немците.

Те не знаеха и не можеха да знаят, че генералите на още победоносно настъпващата към Москва, Ленинград и Киев германска армия след петнадесет години ще нарекат този юли 1941 година — месец на излъганите очаквания, на успехи, нестанали победа.

Те не можеха да предвидят тия бъдещи горчиви признания на врага, но почти всеки от тях тогава, през юли, полагаше усилия всичко това да стане тъкмо така.

Серпилин стоеше и се вслушваше в долитащите до него полугласни команди. Колоната нестройно се движеше в спусналия се над гората мрак. Над зъбчатите върхари се възземаше плоска червена луна. Свършваше първият ден на излизането от обкръжение…