Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живые и мёртвые, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Живи и мъртви

Издателство на Отечествения фронт, София, 1975

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Четвърто издание

Превел от руски: Атанас Далчев

Редактор: Б. Мисирков

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Петя Чакова

Дадена за набор на 18.XI.1974 г. Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 28.III.1975 г. Формат 1/32 от 84/108

Печатни коли 33. Издателски коли 25,08. Тираж 40100. Цена 2,20 лв.

Литературна група IV. Поръчка №1361

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Девети септември“ — кл. 2, ул. „Бенковски“ 14

С–3

Константин Симонов. Живые и мёртвые

Издательство „Советский писатель“, Москва — 1965

Тираж 100 000

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Първият ден от войната[1] завари семейство Синцови неподготвено, както и милиони други семейства. Уж всички отдавна я очакваха, а тя все пак в последната минута падна като гръм от ясно небе; очевидно човек изобщо не може отнапред да се подготви напълно за такова огромно нещастие.

Че войната е почнала — Синцов и Маша научиха в Симферопол, на горещото площадче пред гарата. Те току-що бяха слезли от влака и стояха до стария открит линкълн, очаквайки спътници, за да им излезе по-евтин пътят до военния санаториум в Гурзуф.

Като прекъсна разговора им с шофьора — има ли на пазара плодове и домати, радиото дрезгаво по целия площад съобщи, че е започнала войната, и животът отведнъж се раздели на две несъединими части: на оная, която беше преди минута, до войната, и на оная, която е сега.

Синцов и Маша занесоха куфарите си до най-близката пейка. Маша седна, отпусна глава на ръцете си и остана неподвижна, като безчувствена, а Синцов, дори без да я попита нещо, отиде при военния комендант да осигури места още за първия заминаващ влак. Сега те трябваше да изминат целия обратен път от Симферопол до Гродно, дето година и половина вече той беше секретар в редакцията на армейския вестник.

Към това, че войната беше нещастие изобщо, в тяхното семейство се добавяше и едно свое, особено нещастие: политрук Синцов и жена му се намираха на хиляди версти от войната тук в Симферопол, а тяхната едногодишна дъщеря бе останала там, в Гродно, съвсем близо до войната. Тя беше там, те — тук, и никаква сила не можеше да ги пренесе при нея за по-малко от четири дни.

Застанал на опашка пред военния комендант, Синцов се опита да си представи какво става сега в Гродно. „Твърде близо, твърде близо е до границата, и авиацията, главното — авиацията… Наистина от такива места веднага могат да евакуират децата…“ Той се залови за тая мисъл, струваше му се, че тя може да успокои Маша.

Върна се при Маша, за да й каже, че всичко е в ред: в дванадесет часа през нощта те заминават обратно. Тя вдигна глава и го погледна като чужд.

— Кое е в ред? — попита тя.

— Казвам, че с билетите всичко е в ред — повтори той.

— Добре — равнодушно рече Маша и пак отпусна глава на ръцете си.

Тя не можеше да си прости, че остави дъщеря си. Беше направила това след дългите увещания на майка си, която дойде нарочно при тях в Гродно, за да даде възможност на Маша и Синцов да заминат заедно за санаториума. Синцов също бе увещавал Маша да замине и дори се обиди, когато тя преди заминаването вдигна очи към него и попита: „А може би все пак да не заминем?“ Ако не беше ги послушала тогава, тя сега щеше да бъде в Гродно. Мисълта да бъде сега там ни най-малко не я плашеше, плашеше я, че я няма там. И имаше такова ужасно чувство за вина пред оставеното в Гродно дете, че почти не мислеше за мъжа си.

С присъщата си откровеност тя изведнъж сама му каза това.

— Е, какво ще мислиш за мене? — рече Синцов. — И изобщо всичко ще бъде в ред.

Маша не можеше да търпи, когато той говореше така: изведнъж ни в клин, ни в ръкав почваше безсмислено да я успокоява за нещо, за което всяко успокояване беше безполезно.

— Стига си дрънкал! — рече тя. — Е, кое ще бъде в ред? Какво знаеш ти? — Дори устните й затрепериха от яд. — Аз нямах право да заминавам! Разбираш ли; нямах право! Никога няма да си простя това! — повтори тя, като се удряше силно със здраво стиснат пестник по коляното. — Аз чисто и просто не съм човек след всичко това!

Когато се качиха във влака, тя млъкна и вече не се осъждаше, а на всички негови въпроси отговаряше само с „да“ и „не“. Изобщо през целия път до Москва тя живееше някак механически: пиеше чай, мълчаливо гледаше през прозореца, после лягаше на горното легло и лежеше с часове обърната към стената.

Наоколо приказваха само за едно — за войната, а Маша сякаш не чуваше това. В нея се извършваше някаква голяма и тежка вътрешна работа, до която тя не можеше да допусне никого, дори Синцов.

Вече съвсем малко преди Москва, в Серпухов, щом влакът спря, тя за пръв път през цялото време рече на Синцов:

— Да излезем да се поразходим…

Излязоха от вагона и тя го хвана под ръка.

— Знаеш ли, сега разбрах защо от самото начало почти не мислех за теб; ще намерим Таня, ще я пратим с мама, а аз ще остана с теб в армията.

— Реши ли вече? — попита Синцов.

— Да.

— Ами ако се наложи да пререшаваш?

Тя само мълчаливо поклати глава.

Тогава, като се стараеше да бъде колкото може по-спокоен, той й каза, че трябва да се разделят двата въпроса: как да намерят Таня и ще иде ли, или няма да иде в армията…

— Няма да ги деля! — прекъсна го Маша.

Но той настойчиво продължаваше да й обяснява, че ще бъде много по-разумно, ако той отиде на мястото, дето служи, в Гродно, а Маша, напротив, остане в Москва. Ако са евакуирали семействата от Гродно (а това навярно е сторено), Машината майка заедно с Таня, разбира се, ще се помъчи да се добере до Москва, до собственото си жилище. И най-разумното е Маша да ги чака в Москва, дори и само за да не се разминат.

— Може би те сега са вече там, пристигнали са от Гродно, докато ние се връщаме от Симферопол!

Маша недоверчиво погледна Синцов и отново замълча чак до Москва.

Пристигнаха в старата квартира на Артемиеви, на Усачовка, дето неотдавна безгрижно бяха прекарали две денонощия на път за Симферопол.

От Гродно не беше идвал никой. Синцов се надяваше за телеграма, но и телеграма нямаше.

— Ей сега ще отида на гарата — рече Синцов. — Може да намеря място за вечерния. А ти се опитай да телефонираш, може пък да успееш.

Той извади от джоба на рубашката си бележника и като откъсна оттам едно листче, написа й редакционните телефони в Гродно.

— Почакай, седни за минута — спря го тя. — Знам, че си против моето заминаване. Но как все пак трябва да се направи това?

Синцов почна да й говори, че тя не бива да постъпва така. Към предишните доводи прибави нов: дори да й позволят сега да стигне до Гродно, а после да я вземат в армията — в което той се съмнява, — мигар тя не разбира, че тогава на него ще му бъде само двойно по-тежко?

Маша го слушаше и ставаше все по-бледа и по-бледа.

— А как не разбираш! — изведнъж закрещя тя. — Как не разбираш, че и аз съм човек?! Че искам да бъда там, където си ти! Защо мислиш само за себе си?…

— Как „само за себе си“? — слисан попита Синцов.

Но тя, без да отвърне нещо, за първи път през цялото време се разрида горчиво. После, като се наплака, сърдито подсмръкна и подпряла с пестник подпухналата си от сълзи буза, му каза с делови глас да отиде на гарата и да вземе билети, че инак ще закъснее.

— И за мен също. Обещаваш ли?

Ядосан от нейното упорство, той най-сетне престана да я щади и отсече, че никакви цивилни, а още по-малко жени, сега няма да качат във влака, който отива за Гродно, че още вчера в бюлетина се е споменавало гродненското направление и че е време най-сетне трезво да погледне на нещата.

— Добре — рече тя. — Ако не качват, значи, не качват, но ти ще се помъчиш да направиш това. Аз ти вярвам. Нали?

— Да — мрачно се съгласи той.

И това „да“ значеше много. Той никога не я лъжеше. Ако може да я качи на влака, ще я вземе.

След час той с облекчение й телефонира от гарата, че си е запазил място за влака, който заминава в единадесет часа вечерта за Минск, пряк влак до Гродно няма, и комендантът му казал, че има заповед да не взимат в това направление никого, освен военнослужещи.

Маша не отговори нищо.

— Защо мълчиш? — викна и той в слушалката.

— Нищо. Опитах се да телефонирам в Гродно, казаха ми, че засега няма връзка.

— Ти премести през това време всичките ми неща в един куфар.

— Добре, ще ги преместя.

— Сега ще се опитам да прескоча до политуправлението. Може би редакцията се е преместила нейде, ще се опитам да узная. След около два часа ще дойда. Не се измъчвай.

— Аз не се измъчвам — все със същия безжизнен глас рече тя и първа окачи слушалката.

Маша преместваше нещата на Синцов и непрекъснато мислеше все за едно и също нещо: как все пак бе могла да замине от Гродно и да остави там дъщеря си? Не бе излъгала Синцов, тя наистина не можеше да отдели своите мисли за дъщеричката от мислите за себе си: трябва да намери дъщеря си и да я изпрати тук, а самата тя да остане там, на фронта.

Как да замине? Какво да направи за това? Изведнъж, в последната минута, когато вече затваряше куфара на Синцов, си спомни, че е записала нейде на късче хартия служебния телефон на един от другарите на брат си, с когото те заедно бяха служили в Халхин-Гол, полковник Полинин. Този Полинин неочаквано й беше телефонирал тъкмо когато тя беше спряла тук на път за Симферопол и беше казал, че е пристигнал със самолет от Чита, видял там Павел и обещал лично да се обади на майка му.

Маша му каза тогава, че Татяна Степановна е в Гродно и записа служебния му телефон в Главната авиационна инспекция, за да му се обади майка й, когато се върне. Само че, къде е той, този телефон? Тя дълго трескаво търси, най-сетне го намери и позвъни.

— Полковник Полинин слуша! — обади се в слушалката сърдит глас.

— Здравейте! Аз съм сестрата на Артемиев. Трябва да ви видя.

Но Полинин дори не разбра отведнъж коя е и какво иска от него. Накрая разбра и след дълга неприветлива пауза каза, че ако е за малко, може, нека дойде след час. Той ще излезе на входа.

Самата Маша не знаеше добре с какво може да й помогне този Полинин, но точно след час беше пред входа на голямата военна сграда. Струваше й се, че помни външността на Полинин, но между сновящите наоколо й хора не го виждаше. Изведнъж вратата се отвори и към нея се приближи младичък сержант.

— Вие другаря полковник Полинин ли търсите? — попита я той и виновно обясни, че са повикали другаря полковник в народния комисариат, той заминал преди десетина минути и я моли да го почака. Най-добре там в градината, зад трамвайната линия. Когато полковникът дойде, ще я повикат.

— А кога ще дойде той? — Маша си спомни, че Синцов вече скоро ще трябва да се върне в къщи.

Сержантът само сви рамене.

Маша чака два часа и тъкмо в минутата, когато реши повече да не чака и притича през линията, за да скочи в трамвая, от пристигналата емочка слезе Полинин. Тя го позна, макар неговото хубаво лице да беше се променило силно и да изглеждаше остаряло и угрижено.

Чувствуваше се, че всяка секунда му е скъпа.

— Не се обиждайте, но да постоим и да поприказваме тук, защото там при мене са се събрали вече хора… Какво ви е сполетяло?

Колкото можеше накъсо Маша обясни какво я е сполетяло и какво иска. Те стояха един до друг на трамвайната спирка; минувачите се блъскаха, закачаха ги с рамене.

— Добре — рече Полинин, след като я изслуша. — Мисля, че вашият мъж е прав: семействата от тия места се евакуират при възможност. Включително и семействата на нашите летци. Ако науча нещо чрез тях, веднага ще ви телефонирам. А сега не е време да отивате там!

— И все пак много ви моля да ми помогнете! — упорито рече Маша.

Полинин сърдито скръсти ръце на гърдите си.

— Слушайте, какво искате вие, къде се навирате, извинете за израза! Край Гродно сега е такава каша, можете ли да разберете това?

— Не.

— А щом не можете, тогава слушайте тези, които разбират!

Той се сепна от това, че в желанието си да я отклони от глупости, е изтърсил излишни неща за оная каша, която става сега при Гродно; та нали дъщеря й и майка й са там!

— Изобщо там положението, разбира се, ще се изясни — неловко се поправи той. — И евакуацията на семействата, разбира се, ще бъде уредена. И аз ще ви телефонирам, ако науча и най-малкото нещо. Съгласна ли сте?

Той много бързаше и съвсем не беше в състояние да скрие това.

Когато се върна в къщи и не завари Маша, Синцов не знаеше какво да мисли. Да беше оставила поне бележка! Нейният глас по телефона му се стори странен, но тя пък не можеше да се скара с него днес, когато той заминава!

В политуправлението не му казаха почти нищо извън онова, което знаеше сам: в областта на Гродно има боеве, а дали се е преместила, или не редакцията на неговия армейски вестник — ще му съобщят утре в Минск.

Досега и собствената, неизлизаща от главата му тревога за дъщеря му и състоянието на пълно объркване, в което се намираше Маша, го караха да забрави за себе си. Но сега той със страх помисли тъкмо за себе си, за това, че е война и че тъкмо той, а не някой друг, отива днес там, дето могат да го убият.

Едва бе помислил това, когато се чу прекъслечно звънтене за междуградски разговор. Той изтича през стаята и вдигна слушалката, но се обаждаха не от Гродно, а от Чита.

— Кой е? Мамо, ти ли си? — долетя през многогласното бръмчене неимоверно далечният глас на Артемиев.

— Не, аз съм, Синцов.

— А аз мислех, че ти вече си на фронта.

— Заминавам днес.

— А къде са твоите? Къде е мама?

Синцов каза всичко както си беше.

— Да-а, не са весели вашите работи! — с едва чуван, пресипнал глас рече Артемиев от другия край на дългата шест хиляди версти жица. — Поне не пускай Маруся там. А мене кой дявол ме запиля в Забайкалието! Като без ръце съм!

— Прекъсвам, прекъсвам! Вашето време свърши! — като кълвач зачука телефонистката и в слушалката изведнъж секна всичко: и гласовете, и бръмченето — остана само тишината.

Маша влезе мълчаливо, ниско навела глава. Той не я попита къде е била, чакаше я тя да каже това и само погледна стенния часовник: до заминаването оставаше един час.

Тя улови погледа му и като почувствува укора, го погледна право в лицето.

— Не се сърди! Ходих да се посъветвам не може ли все пак да замина с тебе.

— И какво те посъветваха?

— Отговориха ми, че засега не може.

— Ах, Маша, Маша! — каза й само Синцов.

Тя нищо не отговори, като се мъчеше да се овладее и да сподави неволния трепет в гласа си. В края на краищата смогна да направи това и в последния час преди раздялата изглеждаше почти спокойна.

Но на самата гара, при болничната светлина на сините маскировъчни лампички, лицето на мъжа й се стори нездраво и печално; тя си спомни думите на Полинин: „Край Гродно сега е такава каша!…“ — трепна от този спомен и стремително се притисна до шинела на Синцов.

— Какво ти е? Плачеш ли? — попита Синцов, несвикнал да я вижда да плаче.

Но тя не плачеше. Просто й стана тежко и се притисна към мъжа си така, както се притискат, когато плачат.

Поради това, че никой още не беше свикнал нито с войната, нито със затъмнението, на нощната гара цареше блъсканица и безпорядък.

Синцов дълго не можа да узнае от някого кога ще потегли за Минск влакът, с който трябваше да замине. Отначало му рекоха, че бил вече отпътувал, после — че ще тръгне чак призори, а веднага подир това се чу вик, че влакът за Минск заминава след пет минути.

Кой знае защо, не пускаха изпращачите на перона, на вратите веднага се образува блъсканица и Маша и Синцов, притиснати от всички страни от хора, не успяха в бъркотията дори да се прегърнат за сбогом. Като прихвана Маша с една ръка — в другата беше куфарът — Синцов в последната секунда силно до болка притисна лицето й до токите на кръстосаните на гърдите му ремъци и като се откъсна набързо от нея, изчезна през вратите на гарата.

Тогава Маша обиколи тичешком гарата и излезе до една висока два човешки боя желязна ограда, която отделяше двора на гарата от перона. Вече не се надяваше да го види, искаше й се само да погледа как ще потегли от перона неговият влак. Постоя половин час до оградата, а влакът все не тръгваше. Изведнъж тя различи в тъмното Синцов: беше излязъл от един вагон и вървеше към друг.

— Ваня! — извика Маша, но той не я чу и не се обърна.

— Ваня! — още по-силно викна тя, като се хвана за оградата.

Той чу, учудено се обърна, няколко секунди объркано гледа на разни страни и когато тя викна за трети път, се затече към оградата.

— Не си ли заминал? Кога ще тръгне влакът? Може би не скоро?

— Не знам — рече той. — Непрекъснато разправят, че щял да тръгне всяка минута.

Той остави на земята куфара, протегна ръце и Маша също протегна ръце към него през оградата. Той ги целуна, а после ги взе в своите и през цялото време, додето стояха, ги държа, без да ги пуща.

Мина още половин час, а влакът все не потегляше.

— Може би ти все пак ще си намериш място, ще си оставиш багажа, а после ще излезеш? — сети се Маша.

— А-а!… — Синцов небрежно тръсна глава, като все още не изпускаше ръцете й. — Ще се кача на стъпалото!

Те бяха заети с наближаващата разляла и без да мислят за околните, се опитваха да смекчат тая раздяла с обикновени думи от онова мирно време, което вече три дни откак беше престанало да съществува.

— Уверен съм, че с нашите всичко е в ред.

— Дай боже!

— Може би дори ще се срещна с тях на някоя гара: аз — натам, а те насам!

— Ах, да беше така!…

— Щом пристигна, веднага ще ти пиша.

— Ти не ще имаш време за мене, просто подай телеграма и толкоз.

— Не, непременно ще ти пиша. Чакай писмо…

— Не ще и дума!

— Но и ти ми пиши, чуваш ли?

— Разбира се!

Те и двамата все още не разбираха съвсем онова, което в действителност вече сега, на четвъртия ден, представляваше войната, на която отиваше Синцов. Още не можеха да си представят, че нищо, съвсем нищо от онова, за което сега говореха, дълго време, а може би никога вече няма да го има в техния живот: ни писма, ни телеграми, ни срещи…

— Тръгваме! Който пътува, да се качва! — извика някой зад гърба на Синцов.

Синцов стисна за последен път ръцете на Маша, грабна куфара, намота на ръката си ремъка на презрамната чанта и в движение, тъй като влакът вече бавно запълзя край него, скочи на стъпалото.

И веднага след него на стъпалото скочи още един и още един и го закриха от Маша. На нея отдалеч ту й се струваше, че той й маха с фуражка, ту й се струваше, че това е чужда ръка, после вече не се виждаше нищо; замяркаха се други вагони, други хора викаха нещо някому, а тя стоеше сама, притиснала лице до оградата, и бързо закопчаваше шлифера върху внезапно изстиналата си гръд.

Влакът, кой знае защо композиран само от излетни вагони, с мъчителни престои минаваше през Подмосковието и Смоленско. И във вагона, дето беше Синцов, и в другите вагони по-голямата част от пътниците бяха командири и политработници от Специалния западен военен окръг, които се връщаха набързо от отпуските си в частта.

Едва сега, като се озоваха всички заедно в тия пътуващи за Минск излетни вагони, те с почуда се видяха.

Всеки от тях, когато заминаваше в отпуск, не си представяше как ще изглеждат всички заедно, каква лавина от хора, които би трябвало сега да командуват в боя роти, батальони и полкове, се е оказала още от първи ден на войната откъсната от своите части, навярно вече сражаващи се.

Как е могло да се случи това, когато предчувствието за наближаващата война виснеше във въздуха още от април, не можеха да разберат нито Синцов, нито другите отпускари. Във вагона непрекъснато избухваха разговори за това, затихваха и отново избухваха. Невиновните в нищо хора се чувствуваха виновни и нервничеха на всяка по-дълга спирка.

Разписание нямаше, макар че през целия първи ден от пътуването не дадоха нито една въздушна тревога. Чак през нощта, когато влакът беше спрял в Орша, наоколо зареваха локомотивите и затрептяха стъклата: немците бомбардираха сточната гара на Орша.

Но дори и тогава, като слушаше за първи път гърмежите на бомбардировката, Синцов още не разбираше колко близко, досами фронта, дохожда техният излетен влак. „Ех, какво пък — мислеше си той, — няма нищо чудно в това, че немците нощем бомбардират пътуващите за фронта влакове.“ Двамата със седналия срещу него капитан артилерист, който пътуваше за своята част на границата, за Домачево, решиха, че немците сигурно излитат от Варшава или Кьонигсберг. Ако им кажеха, че немците вече втора нощ излитат към Орша от нашето военно летище в Гродно, същото това Гродно, където Синцов отиваше в редакцията на своя армейски вестник, те просто не биха повярвали.

Но мина нощта и те трябваше да повярват в много по-лоши неща. На заранта влакът се домъкна до Борисов и комендантът на гарата, като гримасничеше сякаш от зъбобол, заяви, че ешелонът няма да отиде по-нататък; пътят между Борисов и Минск е разрушен от бомби и пресечен от немски танкове.

В Борисов беше прашно и душно, над града се въртяха немски самолети, по пътя вървяха войски и автомобили: едни — в една, други — в друга посока; пред болницата, направо върху калдъръма, лежаха в носилки убити.

Пред комендантството стоеше един старши лейтенант и викаше някому с оглушителен глас: „Да се заровят оръдията!“ Това беше комендантът на града и Синцов, който не беше взел със себе си в отпуска оръжие, помоли да му дадат наган. Но комендантът нямаше наган: преди един час беше раздал целия арсенал.

Като спряха първия изпречил се камион, шофьорът на който упорито сновеше из града да търси своя дянал се някъде завеждащ склад, Синцов и капитанът артилерист се запътиха да търсят началника на гарнизона. Капитанът бе изгубил надежда да попадне в своя полк на границата и искаше да получи назначение в някоя артилерийска част тук, на място. Синцов се надяваше да научи къде е политуправлението на фронта — ако е вече невъзможно да стигне до Гродно, нека го пратят в кой да е друг армейски или дивизионен вестник. И двамата бяха готови да отидат където и да е и да правят каквото и да е, само по-скоро да престанат да се лутат между небето и земята в тоя три пъти проклет отпуск. Казаха им, че началникът на гарнизона е нейде отвъд Борисов, във военното градче. В покрайнините на Борисов над главите им, като стреляше с картечниците си, прелетя немски изтребител. Не ги уби, нито ги рани, но от каната на камиона полетяха трески. Синцов се опомни от страха, който го бе хвърлил с лице върху просмуканото с миризма на бензин дъно на камиона, и с почуда извади с два пръста дългата тресчица, забила се през рубашката в рамото му.

После се оказа, че бензинът на камиона свършва и те, преди да търсят началника на гарнизона, поеха по шосето за Минск, към бензиностанцията.

Там завариха странна картина: лейтенантът — началник на станцията — и старшината бяха насочили пистолети към един майор в сапьорска униформа. Лейтенантът крещеше, че по-скоро ще го застреля, отколкото да му позволи да хвърли във въздуха горивото. Възрастничкият майор, с орден на гърдите, вдигнал ръце нагоре и разтреперан от яд, обясняваше, че е дошъл тук не да вдига във въздуха станцията, а само да види възможностите за нейното хвърляне във въздуха. Когато най-сетне пистолетите бяха свалени, майорът със сълзи на очи от ярост започна да крещи, че е позор да се държи под пистолет старши командир! Как завърши тая сцена, Синцов всъщност не научи. Лейтенантът, който слушаше мрачно хокането на майора, измърмори, че началникът на гарнизона се намира в казармите на танковата школа, недалеч оттук, в гората, и Синцов тръгна натам.

В танковото училище всички врати бяха разтворени широко — с кон да препускаш през тях! Само на плаца стояха две бронирани коли с хората си. Те бяха оставени тука за по-нататъшни разпореждания. Но тия разпореждания вече цяло денонощие не идеха. Никой нищо не знаеше точно. Едни казваха, че училището е евакуирано, други — че е влязло в бой. Началникът на борисовския гарнизон според слуховете се намирал нейде на Минското шосе, но не отсам Борисов, а оттатък.

Синцов и капитанът се върнаха в Борисов. Товареха вещите на комендантството. Комендантът с прехрипнал глас пошепна, че имало заповед от маршал Тимошенко да напуснат Борисов, да се оттеглят зад Березина и там да не пущат немците по-далече, а да се бранят до последна капка кръв.

Артилерийският капитан недоверчиво каза, че комендантът дрънка някакви свои измислици. Ала комендантството се товареше и едва ли това ставаше без ничия заповед. Те отново излязоха със своя камион извън града. Като вдигаха облаци прах, по шосето вървяха хора и автомобили. Но сега всичко това се движеше вече не в разни посоки, а в една — от Борисов към изток.

На тясната дига в навалицата стоеше човек с грамаден ръст, без фуражка, с наган в ръка. Той беше извън себе си и като задържаше хората и колите, с прегракнал глас викаше, че той, политрук Зотов трябва да спре тук армията и ще я спре и ще разстрелва всекиго, който се опита да отстъпи!

Но хората се движеха ли, движеха покрай политрука, преминаваха с коли и пеша и той пропущаше едни, за да спре следващите, мушваше нагана в кобура, улавяше някого за гърдите, после го пущаше, пак се хващаше за нагана, обръщаше се и отново яростно, но безполезно сграбчваше някого за рубашката…

Синцов и капитанът спряха камиона зад дигата, в рядката крайбрежна гора. Гората гъмжеше от хора. На Синцов му казаха, че нейде наблизо има някакви командири, които формират части. И наистина в покрайнината на гората се разпореждаха няколко полковници. На три камиона със свалени канати съставяха списъци на хората, от тях се формираха роти, а под командата на назначените пак тук, на място, командири, се отправяха наляво и надясно покрай Березина. На другите камиони имаше камари пушки, раздаваха ги на всички, които се записваха и не бяха въоръжени. Синцов също се записа; падна му се една пушка с набучен на нея щик и без ремък, та през цялото време трябваше да я държи в ръка.

Един от полковниците, които се разпореждаха, плешив танкист с орден „Ленин“, който бе пътувал от Москва в един вагон със Синцов, погледна неговия отпускарски билет и удостоверението за самоличност и ядосано махна с ръка: санким какъв ти сега вестник, по дяволите — но веднага му заповяда да не се отдалечава много: за него като интелигентен човек ще се намери работа. Полковникът точно така странно се изрази — „като за интелигентен човек“. Синцов се помая малко, отдалечи се и седна на сто крачки от полковника до своя тритонен камион. Какво означаваше тази фраза, той узна едва на следния ден.

След час при камиона дотърча артилерийският капитан, измъкна от кабината раницата си и като викна щастливо на Синцов, че на първо време бил получил под свое командуване две оръдия, се отдалечи тичешком. Синцов вече никога не го видя.

Гората както преди беше натъпкана с хора и колкото и да се отправяха под команда на разни страни, те като че никога нямаше да се свършат.

Мина още час и над редичката борова гора се появиха първите немски изтребители. Синцов всеки половин час се хвърляше на земята, притискаше глава до стеблото на някакъв тънък бор, чиято рядка корона се клатеше високо в небето. При всяко нападение гората започваше да стреля във въздуха. Стреляха стоешком, от коляно, лежешком, с пушки, с картечници, с нагани.

А самолети идеха ли, идеха и всичките бяха немски.

„А къде са нашите?“ — горчиво се питаше Синцов, също както гласно и мълчаливо се питаха всички хора около него.

Едва привечер над гората минаха три наши изтребители „И-16“ с червени звезди на крилете. Стотици хора скочиха, развикаха се, радостно замахаха с ръце. А минута след това трите ястребчета се върнаха, стреляйки с картечниците си.

Застаналият до Синцов възрастен интендант, който беше снел фуражката си и беше се заслонил с нея от слънцето, за да види по-добре своите самолети, се строполи, убит на място. Наблизо раниха един червеноармеец и той, седнал на земята, през цялото време се свиваше и изправяше, като се държеше за корема. Но и сега още на хората им се струваше, че това е случайност, грешка, и чак когато за трети път същите самолети минаха досами върхарите на дърветата, по тях откриха огън. Самолетите летяха така ниско, че хората успяха да свалят с картечница единия от тях. Като се удряше в дърветата и се разпадаше на парчета, той се сгромоляса само на сто метра от Синцов. В отломките на кабината беше се залостил трупът на летец в немска униформа. И макар през първите минути цялата гора да тържествуваше: „Най-сетне съборихме един!“ — после мисълта, че немците вече са успели да заловят нейде наши самолети, силно угнети всички.

Най-сетне настъпи дългоочакваната тъмнина. Шофьорът на камиона раздели братски със Синцов сухарите си и измъкна изпод седалката една купена в Борисов бутилка топъл сладък сайдер. До реката нямаше и половин километър, но нито Синцов, нито шофьорът след преживяното през деня намериха сили да отидат дотам. Те изпиха сайдера, шофьорът легна в кабината, изпружил крака навън, а Синцов се отпусна на земята, намести до колелото на камиона раницата си и като сложи на нея глава, въпреки ужаса и недоумението, все пак упорито си помисли: не, не може да бъде. Това, което виждаше тук, не може да става навсякъде!

С тази мисъл заспа, а се събуди от изстрел над ухото си. Някакъв човек, седнал на земята на две крачки от него, стреляше в небето с наган. В гората избухваха бомби, далеч се виждаше зарево: из цялата гора, като налитаха в тъмното един върху друг и върху дърветата, ревяха и се движеха автомобили.

Шофьорът също понечи да тръгне, но Синцов за първи път през това денонощие извърши постъпка на военен човек — заповяда му да изчака паниката. Едва след час, когато всичко стихна — изчезнаха и автомобилите, и хората, — той се качи до него и потърсиха изход от гората.

На излизане, в края на гората, Синцов забеляза тъмнееща напред върху фона на заревото група хора и като спря автомобила, с пушка в ръцете тръгна към тях. Двама военни, застанали край шосето, разговаряха с елин задържан цивилен и искаха от него документи.

— Нямам документи! Нямам!

— Защо нямаш? — настояваше единият от военните. — Покажи ни документите си!

— Документи на вас? — викна със затреперал, зъл глас човекът в цивилни дрехи. — А защо ви са документи?! Какво, да не съм Хитлер. Все Хитлер ловите! Все едно, няма да го хванете!

Военният, който искаше да му покажат документите, се хвана за пистолета.

— Хайде, стреляй, ако ти дава съвестта! — с отчаяно предизвикателство викна цивилният.

Едва ли този човек беше диверсант, по-скоро беше просто някакъв мобилизиран, доведен до горчива злоба в търсенето на своето местоназначение. Но онова, което бе изкрещял за Хитлер, той не биваше да вика на хора, също доведени до бяс от своите митарства…

Но всичко това Синцов си помисли после, а тогава нищо не успя да си помисли: над главите им пламна ослепително-бяла ракета. Той падна и вече легнал, чу грохота на бомбата. Когато стана, след като изчака минута, видя на двадесет крачки от себе си само три обезобразени трупа; сякаш му заповядваше завинаги да запомни това зрелище, ракетата посвети още няколко секунди и като драсна кратко по небето, безследно падна нейде.

Когато се върна при камиона, Синцов видя щръкналите изпод него крака на шофьора, който беше си мушнал главата под мотора. Двамата отново се качиха в кабината и изминаха още няколко километра на изток, отначало по шосето, после по един горски път. Като спря двама срещнати командири, Синцов научи, че през нощта е била получена заповед да се оттеглят от тази гора, дето стояха вчера, седем километра назад, на нова позиция.

За да не се блъсне камионът в дърветата, тъй като се движеше без фарове, Синцов излезе от кабината и тръгна напред. Ако някой го попиташе защо му е този камион и защо се занимава с него, той не би отговорил нищо разумно, просто така беше се случило: изгубилият своята част шофьор бе свикнал с него и не искаше да се отделя, а недостигналият до своята част Синцов също се радваше, че благодарение на този камион през цялото време с него е свързана поне една жива душа.

Чак на разсъмване, като остави колата в другата гора, дето почти под всяко дърво имаше камиони, а хората копаеха ровове и окопи, Синцов най-сетне се добра до началството. Беше сиво, прохладно утро. Пред него на горската пътека стоеше сравнително млад човек с небръсната от три дни четина, с нахлупено над очите кепе, с ромбове върху петлиците на рубашката, в червеноармейски шинел, наметнат на раменете, и, кой знай защо, с лопата в ръце. Казаха на Синцов, че това е, изглежда, началникът на борисовския гарнизон.

Синцов се приближи до него и след като рапортува уставно, помоли другаря бригаден комисар да му каже не може ли той, политрук Синцов, да бъде използуван според длъжността си като армейски вестникар, а ако не може, какви ще бъдат нарежданията? Бригадният комисар хвърли невиждащ поглед отначало към документите му, а после към него самия и рече с тъжно равнодушие:

— Мигар не виждате какво става? За какъв вестник приказвате? Какъв вестник може да има тук сега?

Той каза това така, че Синцов се почувствува виновен.

— Трябва да отидете в щаба, а по-точно в политуправлението на фронта, там ще ви кажат къде да се явите — след като помълча, рече бригадният комисар.

— А къде са щабът и политуправлението? — с надежда попита Синцов.

Но бригадният комисар само сви рамене и заприказва с други.

Синцов се отдръпна и още не бе успял да помисли какво ще прави по-нататък, когато се натъкна на познатия полковник танкист.

— Аз ви търсих! Къде скитахте? — строго го сгълча полковникът. — Виждате ли там? — показа той група хора, насядали върху два повалени бора. — Създадохме временна тройка. Вие сте били във вестника секретар, помогнете им да водят протоколи!

На повалените борове седяха един чернокос военен юрист втори ранг, един светлорус политрук с авиаторски петлици, един майор от войските на НКВД[2] с малинови петлици и четирима подчинени на тях червеноармейци. И седмината почиваха; пред краката им се търкаляха лопати, а наблизо зееха два наполовина изкопани противовъздушни окопа. Синцов се представи.

— Имате ли бележник? — попита военният юрист.

— Имам — рече Синцов.

— Добре — рече военният юрист, — сега ще довършим окопа, а после ще почнем да работим.

Довършиха окопа след един час. Синцов седна на земята и провеси крака в него. От умора и глад го караше на сън и той сам не забеляза как задряма.

Отначало му се присъни градина, по която вървеше Маша във военна униформа, с петлици на военен юрист, после му се присъни квартирата на Усачовка; в нея влезе човек с лицето на Хитлер и с гласа на вчерашния убит от бомба цивилен, попита няма ли нещо за хапване. Синцов почна да търси на хълбока си нагана, за да го застреля, но наган на хълбока му нямаше…

Той се събуди, защото някой го блъсна в окопа и сам падна отгоре му. Окопите бяха изкопани навреме: високо над боровете минаваха самолети и сипеха бомби върху гората.

Целия тоя ден Синцов прекара като в мъгла — от умора, от глад, от това, че не беше спал трета нощ. Ту влизаше в окопа, за да изчака да свърши бомбардировката, и понякога заспиваше, ту излизаше навън и се грееше на слънцето, провесил крака в окопа, като заспиваше пак, ту когато довеждаха арестувани и военният юрист, старши политрукът и майорът ги разпитваха, пишеше протокол, сложил бележника на коляното си, като рисуваше с мъка буквите.

— Ама вие по-късо, по-късо, само главното! — всеки път казваше военният юрист.

А главното беше, че почти всички арестувани не бяха ни диверсанти, ни шпиони, ни дезертьори, просто отиваха отнякъде нанякъде, търсеха някого или нещо и не го намираха, защото всичко се беше объркало и изместило. Като попадаха под обстрел и бомбардировки и бяха се наслушали на страхотии за немски десанти и танкове, някои от тях, боейки се да бъдат пленени, заравяха, а понякога скъсваха документите си.

След като ги разпитваха, обикновено ги пускаха, на едни казваха къде приблизително трябва да отидат, а на други нищо не казваха, защото сами не знаеха това. Мнозина от пуснатите не искаха да си отидат, страхуваха се, че нейде отново ще ги задържат и заподозрат в дезертьорство.

Всичко това се редуваше с бомбардировки и обстрелвания от въздуха, през време на които и разпитващите, и разпитваните натъпкваха с телата си окопите догоре.

Двама особено подозрителни задържани, в униформа, но без всякакви документи, като не дадоха внушаващи доверие отговори — кои са, къде отиват и откъде идат, — бяха сметнати за диверсанти и осъдени на разстрел. Конвойните, които отидоха да ги разстрелят в края на гората, после разказваха, че единият от тях плакал, молил да почакат, уверявал, че всичко ще обясни, а вторият отначало също казвал да почакат, а в последната минута, вече под дулото, извикал: „Хайл Хитлер!“

Между задържаните през деня се оказа един луд, много висок млад червеноармеец, с ръце и крака на богатир и с мъничка детска стригана глава на дълга детска шия. Неиздържал бомбардировката, той си бе въобразил, че е попаднал в плен при преоблечени в червеноармейска униформа фашисти, изтичал на пътя и като размахвал ръце, почнал да вика към прелитащите над главата му немски самолети:

— Стреляйте, стреляйте!

В неговия обезумял мозък всичко се беше объркало: околните му се струваха немци, а немските самолети — наши. С мъка го бяха вързали.

Той стоеше бледен, разтреперан и като впиваше очи ту във военния юрист, ту в Синцов, викаше им:

— Защо сте се преоблекли, фашисти? Все едно ви виждам! Защо сте се преоблекли?!

Всички опити да го успокоят и да му обяснят, че се намира между свои, останаха напразни: колкото повече го увещаваха, толкова по-силно в очите му се разгаряше пламъчето на безумието.

Изведнъж като се озърна бързо, той се спусна встрани, сграбчи опряната на едно дърво пушка на Синцов и с три огромни скока изтича на пътя.

— Бягайте! — завика той с тънък, писклив, луд глас, завика така, че всички наоколо чуха нечовешкия му стон. — Спасявайте се! Фашистите ни заобиколиха! Спасявайте се! — Като ту се навеждаше, ту се изправяше, той подскачаше по пътя и размахваше пушката.

Зърнал този подскачащ по пътя и панически викащ човек, един, без много-много да му мисли, стреля по него няколко пъти поред с наган, но не го улучи. После стреля и друг, но и той не улучи.

Синцов разбра, че сега непременно ще убият този човек, не могат да не го убият, щом вика такива страшни панически думи. Реши да го спаси и без да мисли в тая минута за нищо друго, се спусна към червеноармееца. Но той забеляза притичващия Синцов, обърна се, хвана пушката с две ръце за бой и се хвърли насреща му. Синцов видя съвсем близо излезлите от орбитите му ненавиждащи, безумни очи, отскочи встрани така, че щикът прободе въздуха, и сграбчи с две ръце пушката: с дясната — ложата, а с лявата — цевта. Сега никой не стреляше, защото се страхуваха да не улучат него, а той и лудият червеноармеец няколко секунди яростно се мъчеха да издърпат един от друг пушката. В тая борба Синцов постепенно прихвана с две ръце ложата, а червеноармеецът държеше цевта. Събрал всичките си сили, Синцов дръпна към себе си и не разбра веднага какво бе станало: отпуснал ръце, червеноармеецът ги размаха във въздуха, сякаш искаше да се хване за главата, и преди да доближи ръце до лицето си, се строполи ничком на пътя.

И чак когато той падна, Синцов разбра, че изстрелът, който беше чул една секунда преди това, е бил не нечий друг, а негов. При дърпането на пушката той беше закачил спусъка и сега в краката му на пътя лежеше убит от него човек.

Че е убит, а не ранен, той помисли още преди да захвърли пушката и да приклекне над падналия. Червеноармеецът лежеше по очи, неловко и жалко извил настрана стриганата си детска глава. Кръвта се стичаше по шията му върху прашната земя: куршумът го бе улучил право в гърлото, в адамовата ябълка.

— Едва не предизвика паника, мръсникът! — рече, като спря над убития, един едър капитан с огненочервена небръсната четина. В ръцете му имаше наган, той стреля пръв. — Паникьор, мръсник! — повтаряше капитанът. — На куче кучешка смърт!

Но макар и да говореше грубо и уверено, той самият имаше кучешки виновни очи. А с грубостта на думите си, изглежда, искаше да убеди себе си и околните, че е бил прав, когато е стрелял по този човек.

Синцов беше съвсем разстроен. Първото нещо, което направи във войната, беше да убие свой! Искаше да го спаси — а го уби!… Какво можеше да бъде по-безсмислено и страшно от това?!

И до края на деня не разбра ясно какво става наоколо. Ту казваха, че Минск все още е в наши ръце, ту обратно, че Борисов е вече взет от немците; привечер почнаха да говорят, че нейде на седем километра оттук успели да спрат немските танкове; отпред наистина, без да се приближава и без да се отдалечава, се чуваше честа артилерийска стрелба… Всички тия откъслечни сведения стигаха до Синцов сякаш през мъгла — между бомбардировките, тежките мисли за току-що извършеното убийство и новите разпити.

Вече на залез при него се приближи един войник и каза, че го викал при себе си полковникът.

Полковникът танкист, който се разпореждаше с всички други, защото беше се оказал най-енергичният измежду попадналите тук, стоеше в края на гората, пред замаскирана с клонки палатка, към която тъкмо в тази минута двама свързочници изтегляха телефонна жица. До полковника стоеше батальонен комисар в граничарска униформа.

— Вие питахте за политуправлението на фронта — без предисловия рече полковникът танкист на застаналия пред него Синцов. — Ето той знае къде е политуправлението на фронта — и посочи граничаря. — Нейде край Могильов, той отива там, може да ви вземе със себе си.

Граничарят мълком кимна.

— Ей сега, само да си взема багажа! Почакайте три минути.

Граничарят отново кимна и погледна часовника си.

— Аз бързо! — Синцов хукна към камиона да вземе оставения в каросерията куфар.

Но камиона го нямаше на предишното му място. Като се повъртя минута-две наоколо, сякаш изчезналият камион можеше да израсне изпод земята, Синцов си спомни, че го чакат, махна с ръка и изтича назад.

Граничарят стоеше до палатката и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— А къде ви е багажът? — попита той.

— В камиона беше, нейде е заминал, не знам… — рече Синцов. — Ще дойда така.

Радваше се и на това, че когато преди час почна да се свечерява, той извади от камиона и наметна на раменете си шинела.

— Да — рече граничарят и потупа празната си походна чанта. — И на мен това ми е багажът, дори шинел нямам, изгоря в колата.

Той би могъл да каже на Синцов, че е изгубил всичко: Изгоряла къщата, дето е живял, и загинало семейството му — но спомена само за изгорелия шинел и додаде:

— Да вървим!

Те извървяха два километра по горския път, до кръстопътя с Минското шосе. Синцов все очакваше, че ще се спрат пред някоя от скритите под дърветата коли и ще тръгнат с нея; той не беше чул думите на батальонния комисар за изгорелия в автомобила шинел. И чак когато излязоха на Минското шосе, по което от време на време профучаваха камиони, и граничарят каза: „Сега да видим кой ще ни закара до Орша“ — Синцов разбра, че батальонният комисар няма никакъв автомобил и те ще се мъкнат с някоя случайна кола.

— Идете двеста крачки напред, аз ще застана тук — рече граничарят. — Ако не спра аз, спирайте вие.

Като се отдалечи на двеста крачки, Синцов виждаше добре как батальонният комисар на няколко пъти се опитва да спира камиони. Вдигаше ръка и той, но те профучаваха край него. Най-сетне видя как граничарят спря един камион, отвори вратичката на кабината и се заприказва със седналите вътре.

Синцов се спусна към колата. В същия миг се разнесе рев на пикиращ самолет. Той по навик се просна на земята, като успя да усети душния мирис на напечения асфалт. Когато след няколко секунди обърна глава, на пътя нямаше нито камион, нито застанал до него граничар. Бомбата с пряко попадение беше ударила камиона, на асфалта димеше дупка, наоколо лежаха парчета от извито желязо, а по шосето към него се търкаляше откъснато колело. То се изтърколи още няколко крачки, сякаш искаше да стигне до краката му, заклати се и падна, като изскърца с желязото си по асфалта.

Синцов стоеше сам на Минското шосе, покрай него летяха коли, и в душата си чувствуваше такава мъка, че само безпределната умора му пречеше да се развика или да се разплаче.

Като измина по видело още няколко километра, той като хиляди други спа тая нощ в крайпътната канавка, подложил кепето си под главата и закрил лице с вдигнатата яка на шинела. Спа няколко часа мъртвешки сън, без да чува нито рева на профучаващите по шосето коли, нито грохота на нощната бомбардировка, и се събуди, защото някой бе свалил яката на шинела и докосваше с ръка лицето му.

— Не, този е жив — рече един глас.

Синцов отвори очи и седна. Пред него стояха две момчета по на шестнадесет години, облечени в чистички шинелчета на артилерийската специална школа с кръстосани мънички позлатени топове върху черните петлици. Навярно и те като Синцов отдавна нищо не бяха яли: имаха изпити детски лица и отчаяни очи. Приличаха на гарджета, изхвърлени от гнездото право на пътя.

— Какво има, момчета? — попита той, като стана. — Къде отивате?

Те отговориха, че били ходили в Смоленск на подготовка за летния спортен парад, а сега се връщат в специалната школа, в Борисов.

— А къде е тя? — попита Синцов. — В самия Борисов ли?

Те казаха, че не е там, а още по-далече, на шестнадесет километра по посока към Минск.

— Според мен там сега има немци — рече Синцов. — Аз бях вчера там.

Момчетата го изгледаха недоверчиво, после едното от тях извърна очи. Синцов проследи погледа му и видя на двеста метра встрани няколко неподвижни тела, а насред пътя дупка, която тъкмо в тоя миг една понесла се към изток кола заобикаляше. Когато той вчера заспиваше, там нямаше никого, значи, през нощта съвсем близо е паднала бомба, убила е някого, а той дори не се е събудил.

— Мислехме, че и вие сте убит — рече едно от момчетата. — Къде тогава да вървим?

— Ние все пак ще си идем в школата — рече другото. — Не може да бъде там да има немци.

Синцов прави струва, но не успя да ги разубеди. Те не му вярваха.

Тогава той подробно им описа оня завой, който е отляво, веднага след петия, ако се брои оттук, километричен стълб. Те ще трябва да се отбият от шосето и да вървят по просеката, додето не ги задържат часовите. Там ще им кажат могат ли да вървят по-нататък или ще ги оставят при себе си.

Като каза всичко това с подействувал на децата заповеднически тон, Синцов напипа в джоба на шинела си кутията консерва, която снощи му беше дал военният юрист, и им предложи да хапнат преди тръгване. Консервата се оказа цаца и те тримата я изядоха без хляб и вода.

Момчетата тръгнаха. Синцов още дълго с тревога гледа подир тях.

После отърси шинела и кепето си и тръгна по Минското шосе на изток, към Орша.

Кой ли не вървеше през тия дни по това шосе, като се отбиваше в гората, лежеше при бомбардировките в крайпътните канавки и отново ставаше, и отново го мереше с уморени крака! Особено много еврейски бежанци от Столбци, Барановичи, Моледечно и други градчета и паланки на Западна Белорусия се мъкнеха по него. Сега, на осмия ден от войната, те бяха вече отвъд Борисов и, значи, бяха потеглили на път още през първия ден… Хиляди хора пътуваха в невъобразими фургони, кабриолети и каруци, пътуваха старци със сколуфи и бради, с бомбета от миналия век, пътуваха изнемощели, рано застарели еврейки, пътуваха деца — във всяка каруца по шест, осем, десет мънички мургави прашни дечурлига с живи изплашени очи. Но още повече хора вървяха редом с каруците.

Сред окъсаните старици, старци и деца особено странно изглеждаха на този път младите жени с модни палта, станали жалки и просмукани с прах, с модни, свлечени настрана прашни прически. А в ръцете вързопи, вързопчета; пръстите конвулсивно свити, почернели от кал, треперещи от умора и глад.

Всичко това се движеше на изток, а от изток насреща от двете страни на шосето вървяха млади момци в цивилни дрехи, с дървени сандъчета, с кожени куфарчета, с презрамни торби — вървяха мобилизираните, които бързаха да стигнат до своите отнапред определени повиквателни пунктове, които не искаха да ги сметнат за дезертьори, отиваха на смърт, срещу немците. Водеха ги напред вярата и дългът: те не знаеха къде действително са немците и не вярваха, че немците могат да се окажат наблизо, преди те да успеят да облекат мундира и да вземат в ръце оръжие… Това беше една от най-мрачните трагедии на ония дни — трагедията на хората, които умираха под бомбардировките по пътищата и попадаха в плен, без да са стигнали своите повиквателни пунктове.

А от двете страни на пътя се точеха мирни гори и горички. В паметта на Синцов през тоя ден за цял живот се вряза една проста картина. Надвечер видя малко селце. Беше се проснало на нисък хълм; тъмнозелените градини бяха облети от червената светлина на залеза, над покривите на къщите се виеха стълбове дим, а по билото на хълма, на фона на залеза, момчетата подкарваха коне на нощна паша. Селското гробище достигаше съвсем близо до шосето. Селото беше мъничко, а гробището голямо — целият хълм беше покрит с кръстове, почупени, изкривени, стари, измити от дъждовете и снега. И това мъничко селце, и това голямо гробище, и несъответствието между едното и другото — всичко, взето заедно, разтърси душата на Синцов. Остро и болезнено чувство за родната земя, която нейде там, назад, е вече потъпкана от немски ботуши и която утре може би ще бъде изгубена и тук — това чувство разкъсваше сърцето му. Онова, което бе видял през последните два дни, му казваше: да, немците могат да дойдат и тук — и все пак невъзможно беше да си представи тая земя немска. Такова множество от незнайни предци — деди, прадеди и прапрадеди — бяха легнали под тия кръстове, един над друг, през вековете, че тази земя беше своя на хиляда сажена дълбоко и вече не можеше, нямаше право да стане чужда.

Никога след това Синцов не изпита такъв убийствен страх: какво ще стане по-нататък?! Щом всичко бе започнало така, какво ще стане с всичко, което той обича, сред което е расъл, заради което е живял, със страната, с народа, с армията, която беше свикнал да смята за непобедима, с комунизма, който се бяха заклели да унищожат тия фашисти, стигнали на седмия ден от войната между Минск и Борисов?

Той не беше страхливец, но както и милионите други хора, не беше готов за онова, което стана. Голяма част от живота му, както и от живота на други хора, беше минала в лишения, изпитания, борба и затова, както стана ясно после, страшната тежест на първите дни от войната не можа да смаже душите им. Но през първите дни тази тежест се стори на мнозина от тях нетърпима, макар после да я изтърпяха.

Преди година и половина, когато вместо да го демобилизират, му предложиха да остане кадрови офицер, той не се зарадва, но се съгласи по принципни съображения: дивизията, в която служеше тогава, се намираше на Буг, зад Буг бяха фашистите, във въздуха миришеше на война и той смяташе, че комунистът в такива случаи не отказва да служи в армията.

И ето, когато се случи онова, в името на което бе останал в армията, когато войната с фашизма почна, той изведнъж от самото начало се оказа не в своята част, не на своето място, някакъв отбрулен лист, човек, който безсмислено подава своите документи, търси своята неизвестно къде намираща се редакция и сега, когато дори я търси, се мъкне като дезертьор обратно назад от фронта.

Независимо от смъртта на граничаря, той твърдо реши да стигне Могильов, щом като му бяха казали, че там е политуправлението на фронта. Но ако това излезе празни приказки, той също тъй твърдо бе решил да не търси нищо друго, а да помоли да го направят политрук в първата срещната стрелкова част.

От заранта, както и снощи, той много пъти пак бе вдигал ръка, но пак нито една кола не се беше спряла.

И като плю и престана да се озърта вече за автомобили, той упорито вървя до вечерта по шосето, ту отдаден на тежките си мисли, ту без да мисли за каквото и да е, само уморено движеше натежалите си като олово крака.

Навярно в края на краищата, той така щеше да стигне пеша до самата Орша, ако вече на мръкване до него не спря един камион.

— Къде отивате, политрук? — попита го седналият в кабината полковник.

— В Орша! — мрачно рече Синцов.

— Защо вървите пешком?

— Виках, но ми омръзна — все така мрачно отговори Синцов. — Не взимат мръсниците!

— Да, не са малко мръсниците — рече полковникът, — макар и да са по-малко, отколкото би могло да се предполага в такава обстановка. Я ми дайте документите си!

Синцов равнодушно ги подаде. Полковникът бързо ги погледна и веднага ги върна.

— Качете се в каросерията.

След един час бясно каране те се озоваха в Орша. Камионът на полковника беше чужд, взет срещу честна дума само до Орша. И той като Синцов отиваше в Могильов и от Орша разчиташе да стигне дотам с влак. Синцов отиде заедно с полковника при коменданта на града. Комендантството се помещаваше в зимника на училището. На масата имаше няколко телефона, зад тях седяха замаяни от викане един майор — комендантът на града — и още двама майори железничари.

— Ще има ли влак за Могильов? — попита полковникът.

В същия миг комендантът, когото той питаше, остави слушалката на единия телефон и се спусна към другия, но полковникът със здрава ръка го хвана за рамото и насила обърна лицето му към себе си.

— Отговаряйте, питам ви: ще има ли влак за Могильов и кога?

— Ей сега, другарю полковник! — с пресипнал глас рече майорът. — Трябва да има… — И се спусна към телефона, по който го викаха. Колкото повече слушаше, толкова по-голямо ожесточение се изписваше по лицето му. Най-сетне той мрачно изпсува и хвърли слушалката. — Няма да има влак, другарю полковник! Ето, благоволете да се порадвате, току-що съобщиха: бомбардирали влак с боеприпаси. И двете линии са разрушени. Няма да има никакъв влак за Могильов!

— Добре, дявол го взел — спокойно рече полковникът на Синцов. — Тия все едно нищо не знаят, за тях всичко само лети и се къса, а навярно може да се мине преспокойно. Да идем на гарата, там ще разберем.

Но и на гарата не беше така просто да се разбере: светлина нямаше, военният комендант и началникът казаха с тайнствен шепот, че засега нищо не им е известно. Най-сетне полковникът хвана някакъв железничар, който също шепнешком, като някаква голяма тайна, каза, че на коловоза зад помпената кула се композира товарен влак за Могильов.

— Да вървим! — рече полковникът.

Види се не само Синцов, но и този възрастен, опитен, видял и патил човек се чувствуваше самотен и търсеше човешко съчувствие. Той му разказа, че долетял в Москва от Приволжкия военен окръг, назначен бил за началник-щаб на корпус, добрал се до Борисов да търси своя корпус, едва не попаднал в плен при немците, вчера цял ден командувал в боя една останала без командир рота, узнал, че неговият корпус съвсем не е бил тук, а излязъл в района на Осиповичи-Бобруйск, затова именно отива сега там през Могильов.

— Разбира се, можех и по-нататък да командувам рота — рече той сърдито, — но все пак трябва да има ред! Слава богу, осми ден воюваме, време е да се опомним! Щом съм назначен началник-щаб на корпус, значи, длъжен съм да стигна на местослуженето, а не просто да лежа с пушка във веригата. Когато предадох на един лейтенант командуването на ротата, някакъв дръвник дори си позволи да ме обвини в страхливост!

— И какво направихте вие? — попита Синцов.

— Какво направих ли? Друснах му един по мутрата за тия приказки, та да бъде по-умен занапред, и си заминах.

Полковникът дори почервеня при този спомен и неговото и без това начумерено мустакато лице стана съвсем свирепо.

Те дълго скитаха между коловозите да търсят влака и както става почти винаги, когато има един уверен в своите сили човек, който знае какво иска, постепенно надойдоха още десетина души, които по разни причини желаеха да се доберат до Могильов.

Докато те търсеха влака, немските бомбардировачи налетяха върху гарата. По задръстените коловози един след друг зареваха локомотиви.

На Оршанския възел имаше няколко десетки локомотива. Те ревяха, като се присъединяваха един към друг и напущаха облаци бяла пара; ревът им беше изплашен и чудовищно тъжен. Беше много по-страшен, отколкото грохотът при бомбардировките, с който Синцов беше вече свикнал през тези дни; като че локомотивите се оплакват колкото им глас държи неизвестно кому — на небето или на хората, — оплакват се и молят за помощ, а небето сипе ли, сипе отгоре върху черната земя бомби, които избухваха сред къщите, релсите и легналите на линиите хора, зашеметени, зли, нещастни, до дъното на душата си обидени от всичко, което става.

След тревогата се добраха до помпената кула и като не намериха там никакъв влак, всички клекнаха да си починат на купищата изсипана край коловозите сгурия.

Никой не искаше да говори, но невъзможно беше и да се мълчи: твърде много неща бяха се набрали в душата на всекиго. Разговорът приличаше на вода, която с шум пада на капки от ненапълно затегнат кран.

— Какво ни сполетя изневиделица — печално рече от тъмното някой, когото Синцов изобщо не видя в лицето тази нощ.

— То да беше изневиделица, пак щеше да е добре — след мълчание се обади полковникът. — А ние и предполагахме, и сметки си правихме, а на практика — каша!

— Удивително голямо безредие! — обади се от тъмното някой, също невидим, с тънък зачуден тенор. — Просто удивително!

— А моят сапьорен батальон се намираше в Белосток! — рече плътен бас. — Къде ли се е оттеглил сега…

— Гони го, ако си нямаш работа! — студено и рязко отговори нечий зъл глас.

Няколко минути всички мълчаха.

— Изучавахме в академиите августовската катастрофа през четиринадесета година, на Самсонов се смяхме, а сами се ос… — грубо римува същият студен, злъчен глас, който отговори на сапьора. — Изобщо разправяхме, че с плюнка сме щели да ги издавим, на чужда територия ще се бием, с малко кръв… Ура и тъй нататък — продължаваше той.

— На чужда територия пак ще бъдем — добре го запомнете, вие там, в тъмното не виждам какъв ви е чинът! — сърдито се обади полковникът. — Но което е вярно, вярно е: голяма каша, голя-я-ма… И главно — сами ще трябва да я сърбаме!

Тия думи предизвикаха в отговор цял хор от забележки. Някой каза, че ние, русите, дълго впрягаме, затова пък после бързо караме. Но поговорката не срещна съчувствие.

— Не е осемстотин и дванайсета, сега и със запрягането ще трябва да побързаме! Иначе има да впрягаме до Смоленск!

Някой дори каза, че тази поговорка сигурно немците са я измислили! Хората спореха помежду си, но в техните гласове еднакво трептяха злоба и обида. Те бяха потиснати не само от съвсем очевидното безредие, но още повече от това, че нейде стават сражения, техните части се бият, а те и досега още не са там и не се знае как ще пристигнат!

— А мене вчера едва не ме разстреляха като диверсант! — рече някой. — Пъхнаха ми в зъбите наган като на кон. Аз съм превземал Перекоп, а те, негодниците му, хлапетиите му, пъхат ми наган в зъбите!

— Хей, вие, августовска катастрофа! — сякаш изведнъж спомнил си нещо, повика полковникът човека с нехаресалия му се студен глас. — И вие ли пътувате с нас за Могильов? Частта си ли търсите?

Но на този въпрос не се обади никой. Оня, когото питаха, или не искаше да отговори, или си беше отишъл. Чуваше се как в тъмното хората се обръщат един към друг.

— Като че си е отишъл — чу се най-сетне дебелият глас на сапьора. — Седеше тук до мене.

— Разбира се, срещат се и паникьори — след мълчание рече полковникът, като отговаряше хем на думите на сапьора, хем на собствените си мисли. — Има кому да се пъха наган в зъбите. Само че се случва да пъхат не на тоя, комуто трябва… Да ставаме! — Той се надигна пръв. — Дявол ги знае, може би има и друга някаква помпена кула! Да идем да я потърсим!

Друга помпена кула не намериха, но след час срещнаха един стрелочник, който им показа тъмнеещите се надалеч вагони, останали без локомотив, и уверено каза, че ще ги прикачат за Могильов.

Уморени от безсмисленото лутане, всички тръгнаха към вагоните. Между товарните вагони на платформи се виждаха два новички щабни автобуса.

— Да се качим в автобусите — рече полковникът, като стъпваше пръв на едната платформа и се опитваше да отвори вратичката на автобуса. Тя се отвори. — Тръгне ли влакът, ще отпътуваме, не тръгне ли, поне ще поспим до заранта.

Синцов също се качи в автобуса, седна на новичката мушамена седалка, пошари по нея с ръце, сякаш беше започнал да се съмнява през тия дни, че може още да съществува нещо новичко и чистичко, облегна глава на студеното прозоречно стъкло и заспа.

На заранта, още сънен, той все не можеше да разбере къде се намира. Пътуваше с автобус; до него, на другите седалки, спяха непознати военни, а зад прозорците от двете страни летеше зелена, топла, слънчева гора. Стори му се, че пътува по шосе и едва после, като си спомни всичко преживяно през нощта, съобрази, че автобусът стои на платформата, а влакът се движи. Стрелочникът не беше излъгал: влакът наближаваше Могильов.

Комендантът на Могильов взе документите му и няколко пъти поред ги прочете с възпалени, зачервени очи; навярно беше така уморен, че когато четеше първия път, безсмислено гледаше листа, втория път улавяше от него само думите, които му се бяха хвърлили в очи, и чак третия път започваше да разбира всичко написано. Каза на Синцов, че политуправлението на фронта се намира на тринадесет километра от Могильов.

— През този мост, който се вижда там, зад прозореца, и наляво по шосето за Орша. Тринадесетият километър, в гората, там ще видите…

Потръгна му. На моста успя да спре един пикап. До шофьора в кабината седеше лейтенант-свързочник, а каросерията на пикапа беше препълнена с бомби. Свързочникът докара наместилия се върху тях Синцов до гъстата гора, в която някъде навътре се губеха няколко прясно утъпкани пътя, и го свали в края.

Синцов навлезе в гората. Времето се беше развалило, валеше ситен дъжд. По склоновете на гористите хълмове, между дърветата, навсякъде копаеха землянки и окопи, тук-там се виждаха четворни зенитни оръдия. Щабът и политуправлението на фронта, изглежда, едва започваха да се настаняват тук. Той се натъкна на един мършав дивизионен комисар, който стоеше на пътя с жълто, потъмняло от дъжда кожено палто, с добродушно, хубаво лице и пшеничени мустаци. Дивизионният комисар приличаше на Чапаев.

Синцов се обърна към него. Комисарят няколко секунди държа под дъжда отпускарския му билет, по който от една паднала капка се беше разлял в лилаво петно канцеларският параф на московската заверка.

— За съжаление не знам къде е сега вашата редакция — рече дивизионният комисар, като сгъваше билета на две. — Признавам си, засега и аз още не знам дори къде е политотделът на вашата Трета армия. И изобщо… — Изглежда, искаше да каже, че изобщо не знае къде е цялата Трета армия, но не каза това, а само мрачно се усмихна. — Ще трябва да послужите тук при нас…

И той подаде документите не на самия Синцов, а на застаналия до него дебел румен батальонен комисар с познато лице. — Вземете политрука при себе си — рече той. — Нали вашият Турмачов ще липсва дълго?

Батальонният комисар потвърди, че Турмачов ще липсва дълго, и като поиска разрешение, поведе Синцов със себе си.

— Ето на, ще бъдете при нас — след половин час говореше той на Синцов, седнал до него в скритата под елите емка.

На пода на емката имаше термос, от който двамата поред пиеха чай, а на коленете на батальонния комисар лежеше вестник с купчина ванилени бисквити.

— Жена ми ги опакова още в Москва — казваше батальонният комисар. — Сърдех й се: „Какво ме стягаш? Нали съм на армейско доволствие!“ — а сега се радвам…

Бисквитите бяха московски, батальонният комисар — редактор на фронтови вестник — беше също московчанин. Миналата година Синцов бе дохождал в Москва на краткосрочни вестникарски курсове и батальонният комисар бе чел там лекции по рубриката „Партиен живот“. Той беше първият малко-малко познат човек, когото Синцов срещаше през последните пет дни; а главно, най-сетне нямаше вече да скита, да пъха документите си, да изслушва отговори „не знам“, „не ми е известно“. Най-сетне беше стигнал в част, можеше да не търси нищо друго, да остане тук, да получава заповеди, да върши онова, за което бе тръгнал на война.

От всичките тия изведнъж нахлули чувства Синцов дълбоко въздъхна.

— Защо въздишате?

— Уморих се от скитане.

— Изобщо тежко е — рече батальонният комисар. — Вчера диверсанти раниха Турмачов. Не го ли познавате?

— Не го познавам.

— На времето е работил във вашето „Бойно знаме“. Пътувал през нощта с редакционната камионетка насам, за политуправлението, някой ги спрял с фенер, почнали да проверяват документите, той си извадил документите, а него — с наган в хълбока! И се скрили? Кой? Какво? Защо? Вестника пуснахме днес — като прескачаше наглед от едно на друго, а всъщност продължаваше да разправя колко е тежко, рече батальонният комисар, — а къде ще го караме, не се знае! Военната поща още не работи, къде какви части се намират — засега не знаем. Днес от заранта разпределих всички работници по камионите и ги разпратих в различни посоки да дават връзки вестници във всяка част, която намерят. Много е тежко — заключи той и каза Синцов да замине за Могильов, да отиде в печатницата и да помага при пускането на броя. — Там сега има само трима души: секретар, машинописка и уредник.

— А материал има ли? — попита Синцов.

— Правете го от това, което има. Аз ще дойда после. Че какъв материал? — сви рамене батальонният. — Може би ще донесат довечера. Вестниците ще раздадат, а материал ще донесат. А вие имате ли някакъв материал? — вдигна той очи към Синцов.

Но Синцов само мълчаливо го погледна. „Какъв материал мога да имам аз! — мислеше той. — Да, имам материал, да, аз видях през тия три дни толкова, колкото не съм виждал цял живот, но мигар може да се напечата всичко това наред с оня току-що записан от радиото бюлетин, който редакторът държи на коленете си заедно с бисквитите. В бюлетина пише за големи погранични сражения, а аз още преди три дни не можах да се добера от Борисов до Минск. На какво да вярвам: на този бюлетин или на онова, което видях с очите си? Или може би истина е и едното, и другото, може би там, напред, до границата действително се водят тежки, но успешни отбранителни боеве, а аз просто съм се озовал в зоната на немски пробив, объркал съм се от страх и не мога да си представя онова, което става по други места?“

Но дори да беше истина и едното, и другото, това не променяше работите във вестника. На неговите страници полученият по радиото бюлетин претендираше да бъде единствената истина! Това беше така. И другояче не можеше да бъде.

— Аз нямам никакъв материал — след дълго мълчание рече Синцов, загледан в очите на редактора, и двамата се разбраха.

Синцов се връщаше в Могильов вече по тъмно със същия редакционен камион, в който миналата нощ бяха ранили непознатия му Турмачов. Шофьорът беше същият. По пътя той през цялото време разправяше за вчерашното произшествие, а когато ги спираха на контролно-пропускателните пунктове, Синцов всеки път подаваше с лявата си ръка документите, а с дясната стискаше нагана, който грижливият редактор беше му намерил в политуправлението.

През нощта в старата могильовска печатница криво-ляво вързаха и отпечатаха поредния брой на фронтовия вестник. На половината от него бяха поместени двата последни бюлетини на Информбюро, напечатани с едър шрифт, за да заемат повече място. Останалият материал към полунощ как да е се събра от разнеслите вчерашния брой дописници. Това бяха къси бележки за разни случаи на героизъм, взети от разказите на хора, които или седмица са отстъпвали с боеве, или току-що се бяха измъкнали от немско обкръжение. Отначало под перото на дописниците, а после под червения молив на Синцов, който съгласуваше бележките с бюлетините, постепенно от тях изчезна всичко, което можеше да даде представа по кои места се водят сега боевете. Поместени до бюлетините, които разказваха за продължаващи погранични сражения, тия бележки придобиваха, ако щете, дори успокоителен характер. Хората се сражаваха, проявяваха мъжество, убиваха фашисти. Къде? За това говореха бюлетините.

Дори от най-оскъдните разкази на върналите се през нощта в редакцията дописници, Синцов вече знаеше: онова, което беше видял на Минското шосе, ставаше не само там. Немците бяха пробили фронта на много места. Във всеки случай обстановката на Западния фронт беше тежка, неясна и не фронтовият вестник трябваше да я разкрива! Това той разбираше и действуваше със своя червен молив без колебание. Не разбираше друго: как е могло да стане всичко това? Не разбираше и се измъчваше от въпроса: мигар въпреки всичко ние няма да променим положението в най-близките дни? Всичко, което бяха видели очите му, сякаш казваше: не, няма да го променим! Но душата му не можеше да се примири с това, тя вярваше в другото! И макар че трябваше да вярва на очите си, вярата на душата му беше по-силна от всички очевидности. Той не би преживял ония дни без тая вяра, с която незабелязано за себе си, както и милиони други военни и невоенни хора, навлезе в четиригодишната война.

Вече призори, преди да качат броя на машината, Синцов още веднъж тъпо изчете всичко — ред по ред — и чак след това, като постла шинела си, легна да спи на прохладния каменен под на печатницата. Вехтите печатарски машини тежко бумтяха, подът едва-едва се тресеше под главата му.

Когато заспиваше, Синцов помисли за дъщеря си и с безсилна ярост си представи, че сега, попаднал в друг вестник и на друг участък на фронта, ще му бъде съвсем непосилно да узнае нещо за нея. Поне дотогава, докато не се промени всичко по най-решителен начин.

Бележки

[1] В романа „Живи и мъртви“ действуват измислени герои, а на военните части авторът е дал условни номера.

[2] Народен комисариат на вътрешните работи. — Б.р.