Константин Симонов
Живи и мъртви (5)

Трета глава

Две седмици след раняването, когато Синцов вече по два пъти на ден се разхождаше в болничната градина, дойде заповед да се евакуира болницата в Дорогобуж. Между ранените веднага се пръсна слух, че немците са преминали Днепър при Шклов и обхождат Могильов от север.

Раната, както се изрази лекарят, който го оперира, беше „сполучлива“: куршумът се плъзнал по ребрата.

Тъй като се чувствуваше почти оздравял, той отиде при комисаря на болницата и помоли да го изпишат. Изгледите за евакуация го плашеха. Не искаше после още веднъж да търси своята редакция.

— Струва ми се, че вече са заминали — усъмни се комисарят на болницата.

Но Синцов твърдо каза, че това е невъзможно. Ако бяха заминали, щяха да го вземат със себе си: така му бе обещал редакторът.

До гуша зает с евакуацията на ранените, комисарят не настоя: в края на краищата, щом иска да се изпише — нека се изпише!

Към пладне Синцов получи документите и дрехите си и излезе от портите на болницата.

В Могильов беше пусто и тревожно: по улиците се бяха появили барикади и по запушените с чували ъглови прозорци на къщите бяха поставени картечници.

Пред сградата на могильовската печатница, дето Синцов се надяваше да завари редакцията, стоеше неразположен към разговори часови. И вратите, и железните порти на двора бяха плътно затворени. Отвътре не идеше не само шум от машини, но изобщо никакъв звук; всичко като че беше измряло.

След час могильовският военен комендант, същият майор, при когото Синцов беше ходил преди две седмици, само че още по-замаян от безсъницата, потвърди, че редакцията на фронтовия вестник е заминала преди два дни. „Дори не можали да ми съобщят“ — помисли си разстроеният Синцов.

— А къде са заминали?

Комендантът сви рамене и каза, че не са му докладвали маршрута. Щабът на фронта се преместил в района на Смоленск, след него заминала и редакцията.

— Лошо сте направили, че сте се изписали преди време. Щяхте да се евакуирате с болницата в Дорогобуж, а оттам по нормален път да търсите онова, което ви трябва.

Неприятно предчувствие за нови скитания обзе Синцов.

— Слушайте, какви части изобщо се намират в района на Могильов?

— А защо ви интересува това?

Той отговори, че иска да отиде в щаба на най-близката дивизия, да постои в нея и да събере материал за вестника, за да се присъедини после към редакцията поне не с празни ръце.

Комендантът неохотно разгърна картата и му показа малка горичка оттатък Днепър, на около шест километра от могильовския мост. Тук, според думите му, се намираше щабът на 176-та дивизия.

Чак когато премина моста на Днепър и извървя три километра по шосето Могильов-Орша, Синцов чу отзад, отвъд реката, артилерийска стрелба. Той остана няколко минути на шосето, заслушан в тревожните тътнежи на артилерията, и отново закрачи, като продължаваше да мисли все за същото, за което беше започнал да мисли, когато излезе от могильовското комендантство: какво ще стане по-нататък?

Щабът на фронта беше край Минск, после край Могильов, сега беше се преместил край Смоленск — това значи още сто и петдесет километра по-близо до Москва…

Колкото и да искаш да мислиш спокойно за това, самата география те удря с чук по главата.

Двете седмици, прекарани в болницата, научиха Синцов на много неща. Какви ли не слухове и разговори го хвърляха през тези дни от горещо в студено и обратно! Ако вярваше само на лошото, отдавна трябваше да се побърка. А ако запомняше само доброто, в края на краищата трябваше да се ощипе по ръката: стига, защо тогава аз съм в болницата, защо в Могильов, защо всичко е така, а не инак?

Отначало му се струваше, че истината за войната е нейде по средата. Но после разбра, че и това не е истина. Разни хора разправяха и добро, и лошо. Но те заслужаваха и не заслужаваха доверие не по това какво разправяха, а как го разправяха.

Всички, които бяха в болницата, така или инак бяха влезли в досег с войната, инак не биха попаднали тук. Но между тях имаше много хора, които знаеха засега само, че немецът носи смърт, но не знаеха, че самият немец е смъртен.

И най-голямо доверие от всички заслужаваха хората, които знаеха и едното, и другото, които се бяха убедили от собствения си опит, че немецът е също смъртен. Каквото и да разправяха — добро или лошо, зад техните думи винаги стоеше това чувство и тъкмо това беше истината за войната.

Капитанът танкист, от когото Синцов бе получил урок в гората край Бобруйск, беше тъкмо от тия хора.

Работата не беше в храбростта на единия или в страхливостта на другия. Просто капитанът тоя ден гледаше на войната с по-други очи, отколкото Синцов. Капитанът твърдо знаеше, че немците са смъртни и когато ги убиват, те се спират. Като мислеше така, той подчиняваше на това всички свои действия и, разбира се, истината беше на негова страна. Синцов искаше да отдалечи от опасността хвърлилите се към него за спасение хора. Капитанът искаше да спаси делото, като хвърли тия хора в бой.

И немците, разбира се, не нахлуха тогава в Могильов тъкмо защото и останките от бригадата, в която служеше капитанът, и всички, които с оръжие се бяха събрали тоя ден около бригадата, знаеха, а които не знаеха узнаха в боя, че немците са смъртни. Като убиваха немците и умираха самите, те спечелиха едно денонощие; привечер зад гърба им се разгъна нова стрелкова дивизия.

Това бе разказал на Синцов редакторът, който дойде на втория ден да го навести.

Научилият за пътуването към Бобруйск от устата на шофьора редактор хвалеше Синцов, тревожеше се за Люсин и псуваше танкиста за неговото своеволие. По треперещите му от гняв добродушни дебели бузи дори избиха червени жилки.

Синцов не сподели неговите чувства. Той знаеше, че е извършил през тоя ден много глупави неща, добре поне, че постъпките му не бяха продиктувани от страх. Освен това, макар като всеки, който лежи в болница, често да си мислеше за своята рана, той не можеше да се освободи от горчивата мисъл, че летецът може би нямаше да се застреля, ако не бяха тия проклети сиви милиционерски мушами, подобни на немска униформа. Той не беше помислил за това тогава, а на война трябва да се мисли. И очевидно през цялото време.

Не можеше да сподели гневните чувства на редактора и в историята с Люсин. Младши политрук Люсин беше тръгнал да разнася вестника, а бе попаднал в сражение. Е какво пък, това би могло и да не се случи, но така излезе. Синцов се тревожеше само при спомена за неговото неочаквано озлобило се лице. Люсин не искаше да остане, а танкистът му рече: „Не се ли подчиниш, ще ти взема живота!“ Как ли е завършило всичко това?

Опита да изложи мислите си на редактора, но в отговор чу:

— Какво пък, да не искате да ви раздам всички по частите? Днес Люсин, утре вас, а в други ден още някой?

Последното беше, общо взето, вярно, но конкретно, когато Синцов си спомняше оная гора, оная минута и оня капитан, изглеждаше, наопаки, съвсем невярно.

Той и редакторът приказваха цял час, но, изглежда, не се разбраха.

А след още няколко часа стана онова, което за дълго време пропъди от главата му всички други мисли и чувства.

Синцов чу по радиото речта на Сталин.

Високоговорителят висеше в коридора, до масичката на дежурната сестра. Пуснаха го с всичка сила, а вратите на стаите отвориха широко.

Сталин говореше глухо и бавно, със силен грузински акцент. Веднъж посред речта се чу как чашата звънна и той пи вода. Гласът му беше нисък, тих и можеше дори да се стори съвсем спокоен, ако не беше тежкото уморено дишане и тази вода, която той взе да пие през време на речта.

Но макар да се вълнуваше, интонациите на неговата реч оставаха отмерени, възглухият му глас звучеше без понижения, повишения и възклицателни знаци. И в несъответствието между този равен глас и трагизма на положението, за което говореше, имаше сила. Тя не учудваше: от Сталин я очакваха.

Обичаха го различно: беззаветно и с уговорки, като му се радваха и като се побояваха от него; понякога дори не го обичаха. Но в неговото мъжество и желязна воля никой не се съмняваше. А тъкмо тези две качества изглеждаха сега най-необходими у човека, който стоеше начело на воюващата страна.

Сталин не наричаше положението трагично: самата тая дума беше трудно човек да си представи в неговата уста, но онова, за което той говореше — опълчението, окупираните територии, партизанската война, — означаваше край на илюзиите. Ние бяхме отстъпили почти навсякъде и бяхме отстъпили далеч. Истината беше горчива, но тя беше най-сетне казана и с нея по-здраво се стоеше на земята.

А в това, че Сталин говореше за несполучливото начало на тази неизмерима и страшна война, без особено да променя обичайния си речник — като за много големи мъчнотии, които трябва колкото може по-скоро да се превъзмогнат, — в това също се чувствуваше не слабост, а сила.

Така поне си мислеше Синцов, когато през нощта лежеше на леглото и при стоновете на умиращия съсед отново и отново си спомняше с всички подробности речта на Сталин и неговото пронизало душата му обръщение: „Приятели мои!“ — което после цял ден повтаряше цялата болница.

Обикновено такива въпроси хората си задават на младини, но Синцов за пръв път си го зададе на тридесет години, през тази нощ на болничното легло: „Бих ли дал живота си за Сталин, ако изведнъж дойдат при мен и ми кажат: умри, за да живее той? Да, бих го дал, и днес по-просто, отколкото когато и да е!“

„Приятели мои…“ — повтаряйки думите на Сталин, пошепна Синцов и изведнъж разбра, че в това голямо и дори грамадно нещо, което по негово време вършеше Сталин, отдавна липсваха ей тия казани едва днес думи: „Братя и сестри! Приятели мои!“ — по-точно чувството, което стоеше зад тия думи.

Мигар само една такава трагедия като войната можеше да извика на живот тия думи и това чувство?

Обидна и горчива мисъл! Синцов начаса уплашено я отпъди като дребнава и недостойна, макар че тя не беше нито едното, нито другото. Тя просто беше необичайна.

А главното, което остана в душата му след речта на Сталин, беше напрегнатото очакване на промяна към по-добро. И това очакване като че започна да се оправдава дори по-скоро, отколкото той беше се надявал — още през първата седмица.

В бюлетините всеки ден взеха да се посочват все едни и същи направления, в които се водеха ожесточени боеве. Това предизвикваше още по-голяма вяра, защото между другите направления фигурираше бобруйското. А на него немците действително вече няколко дни тъпчеха на едно място: болницата имаше за това сведения от първа ръка.

Но после в болничния въздух повея тревога. Отначало се пръсна слух, че немците, като не пробили фронта при Могильов, се върнали от Бобруйск към Рогачов и Жлобин и ги превзели. После при Синцов неочаквано намина за една минута редакторът, попита го за здравето, каза, че ако редакцията се премества, ще го вземат със себе си, и замина с бързината на човек, който не желае да отговаря на въпроси. Най-сетне в деня, когато се получи заповедта за евакуация, в болницата заговориха, че немците са преминали Днепър при Шклов.

Сега Синцов крачеше по банкета на шосето, което води край Днепър на север, към същия тоя Шклов, и мислеше за истинността на тазсутрешните слухове.

Ако те за нещастие бяха верни, беше обяснимо заминаването на редакцията от оставащия зад Днепър Могильов. Необяснимо беше друго: мигар при това положение не са намерили десет излишни минути, за да си устоят на думата и да го вземат от болницата?

Могильов и сега, два дни след тяхното заминаване, не правеше впечатление на град, който се канят да предават. Защо беше тогава това бързане? Обидата само укрепваше решението на Синцов да не се връща в редакцията без добър, боен материал.

Слабостта след раняването вече се проявяваше след дългото ходене, а на седмия километър, там, дето по думите на коменданта трябваше да се намира щабът на дивизията, в гората се виждаха само следи от автомобили, ями в глинестата пръст и клонки от набързо разхвърляна маскировка. Ако това е било мястото на щаба, тогава тези повехнали клонки показваха, че той е заминал поне преди един ден. Когато се върна на шосето, край него минаха три камиона с прикачени към тях противотанкови оръдия, после колона с боеприпаси и още един камион с оръдие. Синцов нерешително вдигна ръка, но нито един от тях не спря.

После профуча една емочка. Той вече си мислеше, че и тя няма да спре, но колата измина сто метра и спря. Синцов, дишайки тежко, изтича при нея.

— Какво търсите, другарю политрук? — попита го седналият до шофьора дребен, набит батальонен комисар, с червено лице, побелели вежди и дебели двойни очила.

Синцов обясни, че търси щаба на 176-а дивизия. Батальонният комисар, преди да отговори, с малко обнадеждаващ вид поиска документите му.

„Няма да ме вземе“ — помисли си Синцов. Но лицето на батальонния комисар, който прочете удостоверението от болницата, стана по-дружелюбно.

— Аз също трябва да отида в 176-а — рече той, като връщаше удостоверението, — но утре, а сега отивам в 301-ва: Мога да ви откарам само там.

Това беше приемливо за Синцов. Той благодари и се качи в колата. Изминаха мълчаливо около километър, после батальонният комисар спря автомобила и се премести на задната седалка.

— Така ще ни бъде по-весело — обясни той, когато отново тръгнаха. — Иначе за да разговарям, ще трябва през цялото време да въртя глава, а аз не мога да не разговарям — меко се усмихна той и му подаде ръка: — Шмаков.

Шмаков наистина излезе разговорлив човек. Като задаваше бързите си въпроси, той забавно, подобно на птица, слагаше своята кръгла бяла глава на лявото си рамо и през очилата с внимателно доброжелателство го поглеждаше, сякаш казваше: „Хайде, хайде, да видим, какво интересно ще ми кажете?“ А когато той говореше, току сваляше очилата си, бършеше ги, преди да ги тури, внимателно ги гледаше на светлината, намереше ли прашинка, отново ги бършеше и отново ги гледаше на светлината; очите му без дебелите очила бяха съвсем болни, почервенели, с подпухнали клепачи.

Синцов отговаряше на въпросите без желание, без да се впуща в особени подробности: че е на война от шестия ден, че е бил на разни места, а е ранен край Бобруйск при случайни обстоятелства. Изглежда, Шмаков бързо разбра, че нещо тревожи душата на събеседника му, престана да разпитва и заговори за себе си: че е призован в армията от една седмица само, пристигнал на фронта вчера като лектор на ПУРККА^[1] и това е неговото първо пътуване по частите.

— А какви лекции ще четете тук, на фронта? — попита Синцов и си помисли, че сега едва ли би могло да се измисли лекция, способна да го заинтересува.

— Изобщо аз съм по специалност икономист — рече Шмаков, като не забеляза или не пожела да забележи иронията във въпроса на Синцов. — А темите са различни: „Войната и международната обстановка“, „Военно-икономическият потенциал на Германия“ и, разбира се, по-общи теми.

— А имате ли военно образование? — попита Синцов.

— Как да ви кажа? — Шмаков отново избърса очилата си и внимателно ги погледна на светлината, сякаш надникваше някъде далеко, в миналото. — Като много комунисти на моя възраст, бях някога, през гражданската война политработник. Но впрочем, строго казано, това е по-скоро придобит опит, отколкото образование.

„Да, опит — горчиво си помисли Синцов. — Някак си засега не се вижда тоя опит да помага. Немците не са белите, а Хитлер не е Деникин…“ И с ярост си спомни прочетения преди две години роман за бъдещата воина, в който още от първия удар на нашите самолети изведнъж се разлетява на пух и прах цяла фашистка Германия. Де да беше този автор преди две седмици на Бобруйското шосе!

Всички тия мисли изведнъж преминаха през ума му, но той не каза нищо на глас, а само въздъхна.

— Много ли се напатихте? — като чу тази въздишка, отзивчиво попита Шмаков.

— Мен кучета ме яли! — искрено отговори Синцов. — Но изобщо понякога ми става толкова тежко… — И като почувствува доверие към седналия до него дребен побелял човек, тъжно махна с ръка.

— Нищо — рече Шмаков и дори леко докосна ръката му, сякаш го успокояваше. — Задържаме ги по малко, после ще ги спрем, ще предизвикаме обрат, случвало се е и по-лошо: Юденич беше до Петроград, Деникин превзе Орел, наближаваше Москва… Нищо, в края на краищата ги пречупихме.

— Деникин не е имал авиация и танкове — изтръгна се от устата на Синцов.

— Вярно или по-точно почти вярно — съгласи се Шмаков, като отново не забеляза или се престори, че не забелязва неговото настроение, — но и ние нямахме много от онова, което имаме сега: нямахме петилетки, нямахме четири милиона комунисти…

„Защо ме агитира?“ — помисли Синцов с раздразнение. Душата му диреше успокоение, но се противеше на съблазънта да приема твърде леко на вяра онова, което можеше да я успокои.

— Разбира се — рече Шмаков, след като помълча, — преди войната и се хвалехме, и преувеличавахме едно-друго, включително и своята готовност за война — това сега е съвсем ясно. Но то не значи, че трябва да се хвърлим в другата крайност и под влияние на първите несполуки да подценяваме потенциалните си сили. Те са грамадни и неосъзнати напълно дори от самите нас, а още по-малко от немците. Аз говоря за това напълно уверено, защото познавам въпроса.

— Ама защо ще подценяваме? — рече Синцов. — Мигар някой от нас има желание да подценява? Просто се нагледахме на разни неща и да пеем сега „Всичко е наред, прекрасна ми маркизо…“ не ни се ще.

— Да, песента, да си кажем искрено, не е болшевишка — разсмя се Шмаков, — а ние сме болшевики, време е да свършим с нея.

— Вие отдавна ли сте излезли от Москва? — попита Синцов, като си помисли за Маша.

— Има три дни.

— Бомбардираха ли?

— Не.

— Наистина ли?

— Аз изобщо имам навик да говоря само истината — отвърна Шмаков с неуловимо променен глас и го погледна през очилата си право в очите.

— А защо не бомбардират, как мислите?

— Защото не им стигат сили за всичко. Хвърлили са цялата си авиация на фронта, а да летят срещу Москва — нямат с какво.

— Действително ли нямат с какво?

— Нямат. И изобщо не бива да си представяме, че немците имат неизчерпаеми сили: някои от нас вече са изпаднали в тази крайност, но напразно! От нея не е далеч до паниката, а за паника нямаме основание, пък и не е в нашия характер тя, макар във всяко стадо да има мърша — заключи Шмаков все със същата твърда нотка в своя мек глас.

И макар че всичко казано сега от Шмаков много приличаше на косвено мъмрене, Синцов с благодарност го погледна. В думите му се чувствуваше убеждение, чуждо на незнанието относно истинското положение на нещата.

„А може би той говори така тъкмо защото е бил политработник още през гражданската война, когато Деникин е напредвал към Москва?…“ — помисли си Синцов.

— Значи, спокойно е в Москва? — попита той гласно.

— Как да ви кажа? — Шмаков сви рамене. — Сметта, разбира се, изплува отгоре. А, общо взето — като помисли, заключи той, — е нормално. — И сякаш отново преценяваше напълно честно ли е отговорил, пак се замисли и повтори: — Да, нормално!

Едва изрече тия думи и в обратна посока край тяхната кола с бясна скорост профучаха няколко камиона. В последния камион, до кръста извън кабината пътуваше разчорлен човек без фуражка и оглушително викаше:

— Там има танкове, танкове!

Шофьорът без да спира, въпросително се обърна към Шмаков; на лицето му имаше уплаха.

— Карай — спокойно рече Шмаков, — остава ни още един километър до щаба на дивизията. Това е някаква паника, не може да бъде…

Синцов не каза нищо. Нежеланието да се покаже по-предпазлив от този човек надви здравия разум.

— Не може да бъде — повтори след половин километър Шмаков. — Казаха ми, че нашите войски държат отбраната по целия Днепър, откъде тогава могат да се явят немски танкове на отсамната страна?

Синцов отново премълча. „Откъде могат да се явят? — помисли той. — Дявол ги знае откъде могат да се явят!“

— Ето нейде тук, надясно, трябва да има завой към щаба на дивизията — рече Шмаков, като късогледо приближаваше до очите си офицерската чанта с пъхната под целулоида карта. Той имаше непоколебимата увереност на отиващ за първи път на фронта човек, че всичко се намира тъкмо там, дето е отбелязано на картата. — Сега да се спрем, да видим, навярно има някакъв знак.

Но преди той да заповяда, шофьорът сам спря. Отпред, далеч на пътя, един след друг почнаха да се пръскат снаряди. Пътят, който дотогава беше почти пуст, се оказа изведнъж задръстен от коли: едни се носеха насреща, а прииждащите отзад бързо обръщаха. Шофьорът на емката, без да чака заповеди, също почна да обръща и изведнъж при следващото избухване на снаряд се хвърли от колата в канавката.

Синцов бе вече отворил вратичката, за да изскочи и да върне шофьора, но Шмаков излезе от това положение по-просто.

— Седнете — спокойно го задържа той за рамото, седна бързо на кормилото, сам възви емката и я докара до края на пътя. Той направи това тъкмо навреме: още няколко секунди и щяха да ги смажат понеслите се през глава камиони.

— А сега да слезем. — Шмаков приближи до канавката и повика на име легналия в нея шофьор: — Другарю Солодилов!

Шофьорът стана, като примигваше уплашен.

— Идете да седнете на кормилото — рече той.

Шофьорът, омърлушен, се върна в колата, а Шмаков, без да се качва, някак странно почна да тъпче на едно място край нея, като поглеждаше напред, натам, дето продължаваха да се пръскат снаряди.

Синцов изпита познатото чувство, на бездомност.

— Слушайте, другарю батальонен комисар — рече той, като превъзмогваше нежеланието си да каже пръв, че трябва да тръгват назад, — нека се върнем два-три километра. Аз видях: там край шосето има противотанкови оръдия. Ще намерим някой от командирите и ще узнаем може ли да отидем в 301-ва.

Като казваше така, той се страхуваше, че Шмаков, който въпреки външната си мекота му се стори упорит човек, няма да се съгласи и те ще потеглят напред към пълната неизвестност. Но след като го изслуша и погледа дима, застлал пътя напред, Шмаков се качи в автомобила.

— Разбирате ли, дори наган нямам, не намериха време да ми дадат — рече той, сякаш се оправдаваше, че се е съгласил да се върне назад.

„Няма що, много щеше да ти помогне твоят наган!“ — помисли Синцов, като забрави как самият той бе нервничил първия ден без оръжие.

— Значи, оставихте командирите си и избягахте — рече Шмаков, като се облакъти върху облегалото на предната седалка и погледна отстрани шофьора в лицето.

— Добре, съдете ме, щом съм виновен — глухо отговори шофьорът, без да се обръща.

— Какво ще ви съдим, просто срамно е и толкова. Вие комсомолец ли сте?

— Комсомолец съм — също тъй глухо рече шофьорът.

— Толкова по-срамно — рече Шмаков. — И аз имам син комсомолец, бих изгорял от срам, ако узнаех, че е постъпил като вас.

— А къде е вашият син? — тихо попита шофьорът и Синцов разбра, че всички предишни думи на Шмаков ще бъдат за шофьора празни приказки, ако той трябва да отговори, че син му е нейде в тила.

— Моят син беше летец, бордов стрелец. Убиха го преди седмица. Е, та какво?

— Нищо — съвсем тихо рече шофьорът.

— Стоп! — провикна се Синцов, който следеше пътя.

Спряха пред заложеното в канавката противотанково оръдие, което отдалеч приличаше на изпълзял от гората храст. До оръдието седеше полковник без фуражка, с късо остригана побеляла глава и пиеше чай от термос.

— Откарайте автомобила двеста метра по-нататък — вместо поздрав рече той, когато Шмаков и Синцов слязоха от колата, — после ще разговаряме!

Шмаков заповяда на шофьора да кара напред и като кимна към север, каза на полковника, че там, на четири-пет километра, немците обстрелват шосето.

— Твърде вероятно е — рече полковникът, като ставаше и завинтваше термоса.

Като изслуша този спокоен и както се стори на Синцов, насмешлив отговор, Шмаков попита не знае ли другарят полковник къде се намира щабът на коя да е дивизия.

— Щабът на коя да е дивизия ли? — все тъй насмешливо попита полковникът. Той сложи фуражката си, закопча брезентеното калъфче на термоса и го окачи през рамо. — Щом искате коя да е, тогава да отидем в нашата.

— А коя е вашата? — попита Шмаков.

— А вие кой сте?

Шмаков показа удостоверението си. Полковникът надзърна бегло в него и заяви, че той е началник на артилерията на 176-а дивизия, проверявал тук противотанковата отбрана, а сега се връща в щаба.

— А как да отидем в 301-ва? — веднага попита Шмаков.

Полковникът сви рамене и каза, че щабът на 301-ва бил на около осем километра на север, но щом немците обстрелват пътя, до изясняването на обстановката май няма смисъл да се тръгва натам. И в това „май“ пак се промъкна спокойна насмешка.

— А мен ми казаха, че щабът на 301-ва е по-близо, на четири километра оттук — рече осведоменият Шмаков.

Полковникът сви рамене.

— Кога ви казаха и къде ви казаха?

— В политотдела на армията, вчера.

— По-малко вярвайте на онова, което са ви казали вчера, другарю батальонен комисар, инак не вземете ли под внимание фактора време, ще прекарате остатъка от дните си в плен. А с бяла глава като моята и вашата е съвсем глупаво да се попадне в плен. И вие ли сте лектор? — полуобърна се полковникът към Синцов.

— Не, аз съм от фронтовия вестник.

— А… — без всякакъв израз рече полковникът и закрачи към автомобила с дългите си като на жерав крака в хромови ботуши с шпори.

Синцов, Шмаков и капитанът — командир на дивизион, който придружаваше полковника, едва настигайки го, тръгнаха след него.

— Кажете на моя коневод — като сядаше на предната седалка на автомобила, се обърна полковникът към капитана — да докара коня ми в щаба.

— Как е положението на вашата дивизия? — попита Шмаков, когато тръгнаха.

— Положението ли? — полковникът се обърна и присмехулно повдигна вежди. — Да знаят положението изцяло, се полага единствено на господа бога и на командира на дивизията, а аз мога да правя преценки само от моята артилерийска камбанария.

— Е, и как изглежда то от вашата артилерийска камбанария?

— Имаме оръдия, снаряди най-сетне вчера получихме, значи, ще се сражаваме. Вчера при опит да минат реката избихме рота немци и потопихме шест понтона, но това, разбира се, още не е бой.

— Когато излязох от Могильов — рече Синцов, чух артилерийско сражение отвъд южната покрайнина.

— Добре — рече полковникът. — Значи, Серпилин вече се бие. Вчера от наблюдателния пункт е било забелязано съсредоточаване на танкове. Но точно не мога да кажа, аз съм тук от заранта. Пък и изобщо скоро всички ще влезем в сражение, това е очевидно.

Синцов харесваше присмехулното професионално спокойствие на този човек, който до вчера не бе получил снаряди и навярно се бе вълнувал, а сега бе престанал и приказваше за предстоящите сражения като домакин пред сложената трапеза, на която всичко е готово.

Щабът на дивизията се оказа не там, дето го бе посочил на картата могильовският комендант, а в една рядка борова гора, километър по-близо. Насред гората, под голям бор, зад сгъваема масичка на сгъваем стол седеше тромав, облян в пот от жегата полковник с разкопчана на косматите му гърди рубашка с два ордена. Това беше командирът на дивизията.

Като разбра, че Синцов е от фронтовия вестник, полковникът, кой знае защо, тежко въздъхна и каза, че дописниците не са по неговата част, нека той дочака тук заместника по политическата част или да отиде в политотдела.

— А аз нямам нищо общо с това, вече съм ви сърбал попарата! — сърдито викна полковникът. — Да, да, сърбал съм ви попарата! — И на неговото дебело лице се появи такъв свиреп израз, сякаш Синцов беше виновен за нещо пред него.

Синцов се отдалечи и си погледна часовника. Беше седем и той реши да дочака заместника по политическата част.

— Аз отивам в политотдела — приближи се до него Шмаков. — Вие какво ще правите?

— Ще почакам тук — Синцов стисна ръката му с пълната увереност, че вече никога няма да види този човек.

— Може би искате да закусите? — минавайки край Синцов, рече побелелият артилерийски полковник, с когото бяха дошли с колата. — Зад гората е моята батарея, артилеристите ще ви нахранят, кажете, че аз съм заповядал.

— Благодаря. — Синцов тупна с ръка по чантата си. — Аз имам тук всичко.

Действително в чантата беше дадената му от болницата кутия месна консерва и крайщник хляб.

— Какво, обърнахте се към нашия, а той ви рече да вървите на бабината си, нали? — Полковникът вдигна насмешливо вежди и кимна към командира на дивизията, който шумеше зад своята сгъваема масичка.

— Нещо подобно.

— Не се обиждайте, трябва да влезете в положението на човека. През финската война пристигна при нас дописник и му каза нещо напреко, а тъй бързо кипва — лепна му на бърза ръка десет дни арест. А после оня за беля излезе писател, пък отгоре на туй известен. Той поясняваше това на нашия, когато го туряха в ареста, но нашият не загря, не чете художествена литература. Съветвам ви да дочакате заместника по политическата част. И още бих ви посъветвал…

Но какъв съвет се готвеше да му даде насмешливият началник на артилерията, той изобщо не разбра: в гората се пръсна отначало тежък снаряд, после цяла поредица и всички — Синцов, началникът на артилерията и командирът на дивизията — се наблъскаха в изкопаните между боровете жълти пясъчни окопи. Немците стреляха не по щаба, а по същата онази разположена зад гората батарея, дето полковникът канеше Синцов да закуси — това стана ясно от диалога между влезлия в един окоп със Синцов насмешлив артилерист и дебелия командир на дивизията, който седеше в друг окоп, на двадесетина метра от тях.

— Намерихте къде да сложите батареята! — викаше дебелият полковник, подавайки се от своя окоп след взрива.

— Разрешете да доложа! — също подавайки се от окопа, допрял ръка до козирката, викаше в отговор началникът на артилерията. — Аз вече ви докладвах, когато пренесохте тук командния си пункт!…

Пръсна се нов снаряд и двамата полковници се мушнаха в своите окопи.

— Нямаше защо да ми докладвате! — подавайки се отново от окопа, почервенял, викаше командирът на дивизията. — Трябваше без доклади да я преместите, щом аз пренесох командния пункт…

— Разрешете да доложа — отново допрял ръка до козирката, викаше началникът на артилерията, — че ви докладвах и вие сам заповядахте да не я преместваме, защото…

Ново изсвирване на снаряд, нов взрив и двамата отново се мушеха в окопите и изскачаха от тях.

— Аз не ви питам как и защо — викаше командирът на дивизията, — а просто ви заповядвам!…

Когато следващия път хлътна в окопа до артилерийския полковник, Синцов се усмихна въпреки сериозността на положението. Артилеристът забеляза неговата усмивка и по момчешки му смигна.

Нападението свърши също тъй внезапно, както бе почнало. В цялата гора се оказаха само неколцина леко ранени.

— Заповядвам незабавно да преместите батареята! — викаше командирът на дивизията като изпъпляше с мъка от окопа и отърсваше пясъка от дебелите си колене.

— Слушам, да преместя батареята!

Но командирът на дивизията вече не гледаше артилериста, а крещеше някому другиму да докара кола: щял да отиде при Серпилин!

— Серпилин, Серпилин! — викаше той след минута по телефона. — Тук е Зайчиков!… Как си ти там, Серпилин? Ей сега дохождам при тебе, хайде не губи пусулата^[2]… — Изглежда му докладваха по телефона нещо хубаво.

— Бъхти ги, Серпилин, тяхната мама, както бъхтахме с тебе белите!… Ей сега дохождам при тебе! — весело викаше полковникът, така че се чуваше в цялата гора.

Едва командирът на дивизията бе заминал, и почна стрелба с малокалибрени оръдия, а по телефона дойде донесение, че немски танкове излезли на шосето три километра далеч от щаба.

Артилерийският полковник се качи в един камион и замина на шосето при своите оръдия. Синцов понечи да се спусне към него, но в последната минута трепна и остана. И макар че пред себе си даваше вид, че е искал да отиде и не е смогнал, дълбоко в душата си знаеше, че се е уплашил. След минута се овладя и вече действително реши да отиде, но сега нямаше с кого. Приближи се до масичката, зад която седеше оперативният дежурен, и се облегна на един дебел бор.

Съобщенията по телефона бяха все по-тревожни: танковете са на два километра, на един и половина, на един…

Оперативният дежурен и още някакъв майор наредиха да раздадат бомби и да приготвят бутилки с бензин.

Бутилките с бензин бяха приготвени, но се разбра, че почти никой няма кибрит. Няколко минути всички забравиха танковете, тършуваха из джобовете си за кутии и си разделяха кибритените клечки.

От шосето долетя бръмчене на мотори, после ураганна артилерийска стрелба и изведнъж всичко млъкна.

Оперативният дежурен изтри потта от челото си, сложи на масичката лулата си, която тропна силно в тишината, и каза, че всичко е в ред: проникналите танкове били унищожени от артилерията.

А след пет минути, като криволеше между дърветата, в гората влезе един пикап и от кабината му изскочи човек, когото Синцов най-малко очакваше да срещне тук. Беше един негов съкурсник от КИЖ^[3], известният московски фоторепортер Мишка Вайнщайн, сега облечен във военна униформа, а в останалото напълно такъв, какъвто си беше преди войната — пълен, весел, шумен, с две лайки на гърдите.

— Здрасти, Мишка! — зарадва се Синцов, като друсаше с две ръце тежката като гира ръка на своя стар приятел, когото всички и по-рано, и сега наричаха само Мишка.

— Здрасти, здрасти! — ухилен отговаряше Мишка и със свободната си ръка изтриваше потта, която се лееше от кръглото му като тиган лице. — Кога отскочи тук?

„Отскочи“ беше неговата любима думичка.

— А ти откъде отскочи? — попита Синцов, като гледаше Мишка в лицето и също тъй неволно се смееше.

— Карам, разбираш ли, по шосето, виждам как бият по немските танкове, отскочих и ги снех. Три танка ги направиха на старо желязо, само че са далеч един от друг. Е, нищо, ако ги залепя един до друг, а природата се изреже, ще излезе панорама един път! — Мишка показа палец.

— А защо си дошъл тук? — попита Синцов.

— Ами казаха ми, че тук е щабът на дивизията. Реших да намина и да попитам къде още мога да отскоча.

— Зад Днепър, край Могильов, сега съобщиха, били разрушени вече двадесет танка — рече оперативният дежурен.

— Ето това ще бъде панорама! Да се качим ли на пикапа, да отскочим? — Обърна се Мишка към Синцов.

— Добре…

— Без водач от командния пункт няма да намерите Серпилин — отново се намеси в разговора оперативният дежурен.

— Аз всичко ще намеря — рече Мишка. — Само че е вече тъмничко за снимки. — Той погледна започналото да сивее небе, недоволно сбърчи нос и като разбра окончателно, че човек не може да надхитри природата, веднага се успокои и прати своя пикап на зареждане. — Слушай — той седна на земята до Синцов, — нямаш ли нещо за хапване? От сутринта не съм ял, честна пионерска!

Синцов мълчаливо разкопча походната чанта и извади хляба и консервата. Той знаеше, че додето Мишка е гладен, безполезно е да го разпитва.

Мишка извади нож, с кръгово движение изряза капака на кутията и почна лакомо да дъвче консервата, като набождаше с ножа и вземаше големи залци хляб. Чак след като унищожи три четвърти от кутията, той с натъпкана уста се обърна към Синцов:

— А ти ял ли си?

— Не — рече Синцов.

— На. — Мишка със съжаление побутна към него кутията и остатъците от хляба. — Ето, винаги съм такъв, забравям другарите си — просто неудобно ми става.

Синцов взе от ръцете му ножа и останалото от консервите и се усмихна.

— Как е Москва? — попита той, когато Мишка сдъвка и последния къс, който все пак не се бе стърпял и бе бучнал с ножа, когато вече предаваше кутията на Синцов.

— Ще кажеш, че лъжа, но Москва не видях. На два пъти отскачах от фронта за няколко часа: да предам снимките — и обратно. Да, знаеш ли — изведнъж весело си спомни той, — при Минск убили Ковригин от „Звезда“. Добър момък беше, жалко!

За Ковригин му беше действително жал, но така се радваше, дето днес бе фотографирал танковете, че говореше за всичко с еднакво радостен тон. Със същия тон почна да разказва и за своите пътувания по фронта.

Синцов го пресече и го попита как след всички пътувания гледа на общото положение.

Но Мишка съвсем не гледаше общото положение: че фашистите ни свиват здравата, както се изрази той, това беше видял с очите си, а че все пак ние ще ги тупаме, ни най-малко не се съмняваше.

Не му се искаше да разговаря на сериозни теми и откровено се зарадва, когато видя своя върнал се от зареждане пикап.

— Намери ли храна? — попита той шофьора.

Шофьорът извади от пикапа един самун. Мишка отчупи половината и отново почна да яде. А Синцов отиде да се представи на върналия се от предната линия заместник-командир на дивизията.

Заместникът по политическата част беше набит дългонос украинец с големи провиснали мустаци, които го правеха да прилича повече на командир, отколкото на политработник. Той мрачно, но търпеливо изслуша Синцов и каза, че не знае къде е днес политуправлението на фронта: фронтът се е преместил, но щабът на армията се намира при Чауси и там сигурно ще му кажат къде е политуправлението на фронта.

Синцов му обясни, че преди да замине за армията, иска утре заедно с фотокореспондента да отиде оттатък Днепър в оня полк, дето днес са разрушили много немски танкове.

Заместникът по политическата част се отнесе към това предложение все със същото мрачно търпение и каза, че той самият се връща оттам, но по-добре е да се пътува натам през нощта: денем не е сигурно. А ако се пътува нощем, в колата трябва да се вземе водач.

— Нищо, ние сме вече стари фронтоваци и ще стигнем сами, другарю полкови комисар — нехайно рече Мишка, като дояждаше залъка си, и с клатушкаща походка се приближи към него.

— Стари ли сте или млади — не знам, но без водач няма да тръгнете! — отсече онзи. — Сега моят инструктор от политотдела ще хапне и ще тръгне с вас. Само ще фотографирате, или ще пишете?

— И едното, и другото — рече Мишка.

— Ако ще пишете — като се обърна към Синцов и изостави Мишка, все със същия мрачен тон рече заместникът по политическата част, — не разкривайте дислокацията на частите. И без това немците твърде много знаят, като в бистра вода гледат, тяхната мама!… — неочаквано изпсува той; макар че се беше върнал от полка след сполучливо сражение, очевидно го гнетеше нещо, за което не говореше.

— Другарю полкови комисар, командирът на партизанския отред пристигна — доложи млад политрук, като се приближи до заместника по политическата част.

— Добре. А сега похапнете и ще се върнете назад при Серпилин ето с тях, с тяхната кола — кимна той към Синцов и Мишка и като се обърна към слезлия от коня светлорус красив момък с кожена куртка, с маузер и бомби на кръста, тръгна заедно с него навътре в гората.

След час, като трополеше тихичко по дъските, пикапът мина днепровския мост и влезе в Могильов. Край тротоара срещу болницата, в която до тая заран все още бе лежал Синцов, бяха спрели камиони и към тях в дълга върволица, полека, една след друга, се движеха вдигнати от санитарите носилки с тежко ранени. На следния кръстопът дремеха до зенитните оръдия войници, завити с платнища.

Всичко в града се вършеше някак особено тихо: тихо проверяваха документите, тихо показваха пътя; във всичко се чувствуваше ред, който радваше Синцов. Додето минаваха през моста и из града, спираха ги един след друг три нощни патрула.

Най-сетне, вече в края на града политрукът спря автомобила пред едноетажна къщичка.

— Сега ще се осведомя не се ли е преместил Серпилин — рече политрукът и като показа документите си на часовия, изчезна през вратата на къщата.

Зад плътно завесените прозорци се чуваха гласове. След минута той излезе пак.

— Тук е оперативната група на дивизията. И командирът на дивизията в момента е тук — тихо каза той и Синцов си спомни дебелия полковник, който викаше по телефона: „Аз идвам, идвам при тебе, Серпилин!“

— А къде е Серпилин? — попита Синцов, който беше чувал днес това име от най-различни хора, и то така често, че сякаш беше вече познат с тоя човек.

— На предишното място — рече политрукът.

Изминаха последните къщи на предградието, завиха по един павиран път, минаха под железопътен мост и отново се натъкнаха на изскочили от храстите патрулни. Но този път те бяха четирима.

— Ред! — рече Мишка.

— Дето има войска, там има и ред — обади се политрукът.

Патрулните провериха документите им и наредиха да откарат пикала в храстите. Двама останаха при колата, а другите двама казаха, че ще заведат другарите командири до мястото. Единият тръгна отпред, а вторият с насочена пушка — отзад. Синцов разбра, че не само ги съпровождат, но и за всеки случай ги конвоират. Като се препъваха в тъмното, те се спуснаха в един ход за съобщение, доста дълго вървяха по него, после свиха в един окоп с пълен профил и най-сетне опряха на вратата на блиндажа. Първият от патрулните се скри в блиндажа и излезе пак с един много висок човек, толкова висок, че гласът му се чуваше в тъмното нейде отгоре.

— Кои сте вие? — попита той.

Мишка живо отговори, че са дописници.

— Какви дописници? — рече човекът. — Какви дописници могат да идват тук в дванадесет часа през нощта? Кой идва при мен в дванадесет часа през нощта?

Щом чу думите „при мен“ Синцов разбра, че това е Серпилин.

— Сега ще ви сложа и тримата на земята и ще лежите до сутринта, додето удостоверим самоличността ви! Кой ви е пратил тук?

Синцов каза, че ги е пратил тук заместник-командирът на дивизията.

— А пък аз ще ви накарам да лежите на земята до утре — упорито повтори разговарящият с тях човек, — а сутринта ще му доложа, че моля да не праща нощем в разположението на моя полк неизвестни мен хора.

Неочаквал такъв обрат, уплашен отначало, политрукът най-сетне се обади:

— Другарю бригаден командир, аз съм Миронов от политотдела на дивизията. Нали ме познавате…

— Да, вас познавам — рече бригадният командир. — Само за това няма да сложа всички ви до сутринта на земята! Ето съдете сами, другари дописници — продължи той със съвсем друг глас, зад който се долавяше невидима в тъмното усмивка, — знаете какво положение се е създало, по неволя трябва да бъда строг. Всички наоколо само това повтарят: „Диверсанти, диверсанти!“ А аз не желая в разположението на моя полк дори да се чува за диверсанти. Аз не признавам такова нещо. Ако се охранява добре, никакви диверсанти не може да има. Елате в землянката, там на светло ще проверят вашите документи и след това съм на вашите услуги. А вие, Миронов, останете тук.

Синцов и Мишка отидоха в землянката и след минута се върнаха. Бригадният командир бе сменил гнева си с благоволение, стисна в тъмното ръцете им и като закриваше с длан цигарата си, почна да разказва за завършилото само преди три часа сражение, в което той със своя полк унищожил тридесет и девет немски танка. Беше изпълнен с впечатления и като се оживяваше все повече, разказваше с висок, възбуден фалцет, толкова младежки, че по гласа Синцов никак не можеше да даде на този висок човек повече от тридесет години. Синцов слушаше и недоумяваше: защо този човек с младежки глас има отдавна отменения стар чин бригаден командир и защо, имайки тоя чин, командува всичко на всичко полк?

— Казват: „Танкове, танкове“ — говореше Серпилин, — а ние ги бихме и пак ще ги бием! А защо? Утре заранта, щом съмне, ще видите, аз имам изкопани в полка си двадесет километра само окопи и ходове за съобщения. Точно така, без лъжа! Утре ще бъдете свидетели: ако те повторят, и ние ще повторим! Ето един стои, моля ви се! — И той показа мержелеещата се недалеч малка черна купчина. — Сто метра до моя команден пункт му оставаха и нищо, спря и стои като агънце там, дето му е отредено. А защо? Защото войникът в окопа престава да се чувствува заек, не свива уши.

Като пушеше непрекъснато и палеше цигара от цигара, той още цял час разказва на Синцов и Мишка колко трудно било да се запази в полка бойният дух, додето в продължение на десет дни по шосето, което бил завардил полкът, от запад всеки ден идели непрекъснато стотици, дори хиляди излезли от обкръжение хора.

— Много паникьори има между тия обкръженци! — небрежно рече Мишка.

И промъкналата се в думите му високомерна нотка на човек, който още не е изпитал върху гърба си какво е тегло, засегна бригадния командир.

— Да, има доста паникьори — рече той. — Но какво искате от хората? Тях и в сражение ги е страх, а без сражение — още повече! Откъде иде това? Върви си човек в тила по пътя, а срещу него танк! Хуква по друг път, а върху него пак танк! Ляга на земята, а по него — от небето! Ето как стават паникьори! Но на това трябва да се гледа трезво: девет десети изобщо не са паникьори. Дай им да се съвземат, стегни ги, постави ги после в нормалните условия на сражението и те ще наваксат загубеното. А така, разбира се, очите им са изблещени, устните им треперят, малко полза има от такива, само гледаш и мислиш: дано вече са се извървели през твоите позиции. Дано тия да са последните! Не, вървят ли, вървят. Добре, разбира се, че вървят, те още ще воюват, но нашето положение е трудно! Нищо, все пак не допуснахме да пречупят настроението на хората — заключи най-накрая Серпилин. — Днешният бой е доказателство за това. Доволен съм от него, не мога да скрия! От сутринта се вълнувах като мома пред венчило: двадесет години не бях воювал — първият бой не е шега! — а сега нищо, сигурен съм в своя полк и съм щастлив от това. Много щастлив! — с някакво предизвикателство дори повтори той. — Хайде добре, достатъчно сме приказвали. В землянката е душно, па и място няма. Шинелите носите ли си?

— Носим ги.

— Тогава легнете да спите тук горе. Ако чуете картечници, спете, не обръщайте внимание: просто играят ни по нервите. А ако артилерията почне да бие, тогава заповядайте в окопа! Ще отида да обходя постовете, моля да ме извините. — Той допря в тъмното ръка до козирката си и съпроводен от няколко мълчаливо присъединили се към него хора, тръгна по окопа.

— При тоя няма уяждане — полуосъдително-полуодобрително рече Мишка, когато двамата се загърнаха в шинелите и легнаха на тревата.

Синцов дълго и мълчаливо гледа обложеното с облаци небе, на което нямаше нито една звезда. Той заспа, и както му се стори, само след няколко минути чу ожесточен картечен пукот. През дрямка чуваше как пукотът ту утихва, ту се засилва, ту се чува там, дето беше почнал, ту съвсем на друго място.

— Слушай, Мишка — събуди се той от усещането, че стрелбата ги обкръжава от всички страни и побутна в слабините хъркащия Мишка.

— Е? — сънливо отвърна Мишка.

— Слушай, чудно защо тази стрелба започна отпред, при краката, а сега е вече нейде назад, при главата?

— Тогава се обърни — през сън се пошегува Мишка и отново захърка.