Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живые и мёртвые, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Живи и мъртви

Издателство на Отечествения фронт, София, 1975

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Четвърто издание

Превел от руски: Атанас Далчев

Редактор: Б. Мисирков

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Петя Чакова

Дадена за набор на 18.XI.1974 г. Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 28.III.1975 г. Формат 1/32 от 84/108

Печатни коли 33. Издателски коли 25,08. Тираж 40100. Цена 2,20 лв.

Литературна група IV. Поръчка №1361

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Девети септември“ — кл. 2, ул. „Бенковски“ 14

С–3

Константин Симонов. Живые и мёртвые

Издательство „Советский писатель“, Москва — 1965

Тираж 100 000

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Фьодор Фьодорович Серпилин, в чийто полк остана Синцов, беше от тия хора, които се чупят, но не се огъват. В служебното му досие бяха отбелязани много промени, но всъщност през целия си живот той се занимаваше с едно нещо — както знаеше, по войнишки служеше на революцията. Служеше през германската война, служеше през гражданската, служеше, като командуваше полкове и дивизии, служеше, като се учеше в академиите и преподаваше в тях, служеше дори когато съдбата не по добра воля го бе запратила в Колима.

Той произхождаше от семейство на селски фелдшер, баща му беше русин, а майка му — касимовска татарка, която беше избягала от къщи и беше се покръстила, за да се омъжи за баща му. Баща му беше още фелдшер в Тума, на теснолинейката, която пресича затънтените мешчерски гори. Там Серпилин прекара детството си и оттам, следвайки пътя на баща си, като осемнадесетгодишен момък замина да учи във фелдшерското училище в Рязан. В училището попадна в революционен кръжок, полицията го взе на око и сигурно би свършил със заточение, ако не беше Първата световна война, която острига главата му.

През зимата на 1917 година фелдшер Серпилин участвува в първите побратимявания, а през есента като изборен командир на батальон се би с немците, настъпващи към червения Питер. Когато се организира Червената армия, той остана на допадналите му строеви длъжности и завърши гражданската война, като командуваше полк при Перекоп.

Колегите, които познаваха началото на биографията му, на шега го наричаха зад гърба му фелдшер. Това беше толкова отдавна, че би трябвало да се забрави, но и той самият при случай шеговито се позоваваше на своята някогашна професия. От гражданската война насам той почти винаги беше учил: мина опреснителни курсове, отново командува полк, после се готви за академията, завърши я, после се подготви за танкист, служи в първите механизирани части и след като отново се върна в пехотата и командува две години дивизия, получи катедрата по тактика в същата тази академия „Фрунзе“, която беше завършил преди пет години. Но и тук продължи да учи, през цялото си свободно време зубреше немски — езика на най-вероятния противник.

Когато през 1937 година неочаквано го арестуваха, колкото да е странно, заядоха се дори за тоя немски език и за оригиналите на немските устави, прибрани при обиска от квартирата му.

Непосредствен повод за арестуването му бяха съдържащите се в неговите лекции и не много на мода тогава предупреждения за силните страни в тактическите възгледи на възродения от Хитлер вермахт.

Тъкмо за това той си помисли вчера, когато призна с огорчение качествата на немската тактика и сурово се усмихна при своите неразбираеми за Синцов, спомени.

След смаялия го арест, освен първоначалното съвсем глупаво обвинение в пропаганда на превъзходство на фашистката армия, предявиха му още дявол знае какво! Неговите показания два пъти лично бе искал Ежов и цели шест месеца тримата следователи, сменили се един след друг, напразно бяха очаквали от него да подпише онова, което не беше ставало.

В края на краищата го осъдиха, всъщност без съд, на десет години. А след още шест месеца, вече като затворник, той без много-много приказки преби от бой един от своите някогашни колеги от гражданската война, троцкист, който по погрешка го беше избрал за свой довереник и беше споделил с него мислите си, че партията се е изродила, а революцията — загинала.

Времето на затворничеството в съзнанието на Серпилин беше преди всичко глупаво изгубено време. Като си спомняше сега, на фронта, тия пропаднали четири години, той скърцаше със зъби от яд. Но през всичките тия четири години нито веднъж не обвини съветската власт за това, което беше направено с него: смяташе го за чудовищно недоразумение, за грешка, за глупост. А комунизмът беше и си оставаше за него свято и неопетнено дело. Когато го пуснаха също тъй неочаквано, както го бяха затворили, той излезе остарял и физически изнурен, но душата му не беше набраздена с бръчките на старостта и неверието.

Той се върна в Москва през първия ден на войната и искаше само едно — да замине час по-скоро на фронта. Старите му другари, които според силите си направиха всичко за неговото освобождаване, му помогнаха и тук: той тръгна за фронта, без да дочака да преименуват чина му, нито дори да го възстановят в партията — подаде документи в партийната комисия и замина да приеме полка. Беше готов да се съгласи и на взвод, само без разтакаване да се завърне при своята работа, която от военна служба отново бе станала война. Искаше по-скоро да покаже на какво е способен. Да докаже не заради себе си: вече бяха му върнали оръжието и званието, обещаха да го възстановят в партията и го пратиха на война с фашистите — какво още можеше да желае? Но той искаше да докаже със своя пример, че и с мнозина други, останали още там, откъдето се бе върнал, е извършена същата безсмислица, както с него. Тъкмо безсмислица.

Това чувство растеше в него с всеки ден, прекаран на фронта. Немците бяха силни — за това не можеше да има две мнения. Войната беше сериозна и след първите несполуки се запичаше още повече.

Пита се — кому преди тази война беше потрябвало да лиши армията от такива хора като него, Серпилин? Разбира се, с тях не се свършваше светът. Армията ще спечели войната и без тях. Но защо без тях? Какъв смисъл имаше?

Върху това мислеше той днес, преди разсъмване, излегнат върху наръч сено, донесено от ординареца. Първият сполучлив бой го бе изпълнил с вяра — не, не в това, че неговият полк ще извърши чудеса, макар да му се искаше да вярва и в това, а че изобщо работата не е така лоша, както изглеждаше отначало.

Разбира се, армията се сражаваше по-добре и нанасяше на немците повече загуби, отколкото човек можеше да си представи, като виждаше само мъкнещите се през неговите позиции обкръженци. Навярно на стотици места тя се сражаваше също тъй, както тук в първия бой се сражаваше полкът му, и ако немците все пак напредваха, обкръжаваха ни и ни изтикваха, това им се удаваше, разбира се, не току-тъй и не им струваше евтино. Огромността на военния театър, въвеждането на нашите резерви в сражението и подсилването на нашата техника, която, дявол да го вземе най-сетне трябва да се появи на фронта в нормални количества — всичко това в края на краищата ще спре немците на някаква позиция. Въпросът е само къде ще бъде тази позиция.

Вчерашното затишие не го радваше. Той разбираше, че немците са го оставили на мира не защото са изгубили надежда да смажат неговия полк, а защото за съжаление умело маневрират със своите сили. Резултатите от тази маневра вече почваха да се проявяват. Те бяха пробили фронта и вляво, и вдясно от Могильов. Това беше ясно по звуците на отдалечаващото се на изток сражение.

Само глухият можеше да не разбере това. А той със своя полк седеше тук със скръстени ръце и чакаше кога ще дойде неговият ред.

Последната заповед, дошла в дивизията преди прекъсването на връзката с армията, бе: здраво да се държат позициите. Какво пък, за хора, които са готови скъпо да продадат живота си и знаят как да направят това, тази заповед не беше лоша, особено ако след нея не последва заповед да се отстъпи, когато ще бъде вече късно за отстъпление. Но, пита се, какво е станало със съседните дивизии и докога ще продължават безкрайните пробиви и обграждания, от разказите за които писваха на човека ушите!

Като мислеше за предстоящето, Серпилин най-много се страхуваше от някоя закъсняла заповед за отстъпление. Впрочем ако сутринта започне сражение — от немците, и да искаш, няма вече да се откъснеш. А сражение ще има. Дивизията прикриваше Могильов, тук се събираха пътищата, тук беше мостът през Днепър — всичко взето заедно беше такова възелче, което не се оставя в тила, без да си се опитал да го развържеш.

„Дяволът го докара тук, сигурно ще си намери тук гроба! — със симпатия помисли Серпилин за заспалия до него на тревата Синцов. — Млад е още, като моя началник-щаб. И сигурно също има млада жена…“ И Серпилин се пренесе мислено при своята жена, която живееше в Москва, в неговата стара академическа държавна квартира. Когато го арестуваха, все пак й бяха оставили там една стая: някого беше го загризала съвестта. „Ах, старо, старо! — с нежност си помисли Серпилин. — Съвсем побеля. Измъчи се с писма, колети, ходене по колеги и началници, а колко хубава беше някога и колко горещи и глупави глави из разните гарнизони се чудеха защо си се омъжила за своя дълъг като върлина грозник и защо не му изневеряваш.“

От запад звучно и ясно прокънтя: немците бяха хвърлили отведнъж няколко снаряда.

„По Плотников — забеляза на себе си Серпилин и спокойно помисли: — Ето че започнаха.“

Синцов скочи и сънен започна да шари наоколо — търсеше кепето си.

— Значи, остана? — рече му Серпилин, като отърсваше бавно от себе си стръкчетата сено. — Сега и да съжаляваш, и да не съжаляваш…

Синцов не каза нищо.

— Е добре, да отидем заедно по батальоните. Искаше да видиш сражение, сега ще видиш.

Сражението, което се възобнови на фронта на Серпилиновия полк, продължи три денонощия, почти без да затихва.

Към средата на първия ден немците почти нийде не бяха успели да напреднат въпреки силния артилерийски огън, който поддържаха, без да жалят снарядите, и няколкото танкови атаки с поддръжка от бронирани коли. В ръжената нива останаха, както казваха всички, петстотин, или както докладва в дивизията необичащият да преувеличава Серпилин, триста немски трупа. В полка загубите в хора бяха още по-големи — и от огъня на артилерията и танковете, и от огъня на немските автоматчици, които изтребиха без остатък една побягнала от окопите рота. В половината роти бяха убити командирите или политкомандирите, загина и неуспелият да си отспи Плотников, на наблюдателния пункт с пряко попадение от мина беше разкъсан на парчета заместник-командирът по политическата част на полка.

През втората половина на деня командирът на дивизията полковник Зайчиков се добра до Серпилин, последния от тримата свои полкови командири. Сутринта се намирал отвъд Днепър и като разбрал, че остава в обкръжение, обърнал полка, разположен там във втори ешелон, с фронт към изток и с тил към реката. После минал през Днепър и прекарал половината ден в полка, който прикриваше покрайнините на Могильов: там ожесточено биеше немската артилерия, но атаките бяха по-слаби, отколкото срещу Серпилин. Навярно немците искаха, без да се ангажират в бой по улиците на града, отначало да унищожат Серпилин и като обходят Могильов, да излязат на днепровския мост. Така поне каза на Серпилин командирът на дивизията, когато дойде при него на командния пункт облян в пот от жегата и с мушната под рубашката ръка, с която притискаше болното си сърце. То се обаждаше след тежкия ден, прекаран на позициите. Тромав, с подутини под очите, командирът на дивизията стоеше до Серпилин в окопа, жадно гълташе въздух и все не можеше да се нагълта.

— При нас убиха Глушченко — тъжно рече командирът на дивизията за своя заместник по политическата част. — Убиха го глупаво, със случаен снаряд край моста!

— Кого ли пък убиват умно? — обади се Серпилин. — Нали ви докладвах: и моя заместник по политическата част го убиха, и аз осиротях.

— Знам — рече комдивът — и ето че ти доведох заместник.

Той се обърна към дошлия заедно с него дребничък, червендалест, с побелели вежди батальонен комисар с дебели очила с двойни стъкла, когото Серпилин никога дотогава не беше виждал в дивизията.

— Лектор направо от ПУРККА — като продължаваше все още да се задъхва, отсечено рече командирът на дивизията. — Дошъл да ни чете лекции, а ние виждаш какви лекции слушаме тук…

— Шмаков — като допря ръка до козирката, рече батальонният комисар.

— Другарят Шмаков сам изказа желание да дойде в твоя полк. Обстановката му е ясна. Дадена е заповед по дивизията — рече комдивът, — тъй че честит ти комисар на полка.

Серпилин въпросително погледна Зайчиков.

— Тъкмо така! Честит ти комисар на полка — повтори Зайчиков. — Последното, което покойният Глушченко получи от политотдела на армията, когато връзката бе прекъсната, беше, че има указ за възстановяване института на военните комисари. Искаше лично да съобщи тая новина по полковете, но не успя, сиромахът.

— Да — като помълча, рече Серпилин, — пак като в гражданската — ти и комисарят. Цялата сериозност на нашето положение е подчертана…

— За ваше сведение, другарю полкови командир — рече Шмаков, — на времето, при мобилизацията срещу Деникин, бях около година време комисар на 42-а стрелкова дивизия. Но наистина след гражданската веднага ме повикаха на партийна работа и съм отново в униформа само от една седмица.

— И той няма месец, откак е облякъл военната униформа — кимна Зайчиков към Серпилин. — И той на времето командуваше дивизия, а аз стажувах при него след академията, така че и двамата се събрахте все големи началници — пошегува се той, но шегата не излезе сполучлива: убитият Глушченко не му излизаше от ума.

— Много ли хора останаха под твое началство, а, началник? — за да надделее мислите си, все пак опита да се пошегува той.

Серпилин доложи за загубите.

— Всички имат големи загуби — рече Зайчиков. — Големи загуби! — повтори той и отново си помисли за Глушченко.

Късият отдих свърши и немците отново минаха в атака, преди Серпилин да успее да поприказва както трябва с Шмаков. Щом започна атаката, новият комисар си взе един водач и тръгна да се запознава с батальоните.

— Почни от тоя на левия фланг, третия — посъветва го Серпилин. — По-близо е. — А на себе си добави: — И по-спокойно.

Това, че комисарят не взе веднага да се навърта около командния пункт, допадна на Серпилин и затова още повече му се поиска да го запази, доколкото бе възможно.

Докато продължаваше тази шеста през тоя ден атака, Зайчиков остана в полка през цялото време до Серпилин. Неговото присъствие в полка не стесняваше Серпилин, още повече че комдивът през цялото време даде само две-три заповеди, и то такива, каквито в следната минута щеше да даде самият той. Това доказваше, че с едни и същи очи виждат нещата на полесражението.

На свой ред командирът на дивизията, който преди две седмици, когато Серпилин приемаше полка, съвсем не се зарадва, че при него като подчинен пристига човек, по чин по-горен от него, сега в сражението забрави и да мисли за това. Макар да беше стажувал при Серпилин преди много години и те всъщност да не се познаваха чак толкоз добре, в създалото се тежко положение предвоенното им познанство беше важно за двамата и ги предразполагаше към взаимна откровеност.

Щом шестата атака бе отблъсната с по-голяма лекота от другите — немците, изглежда, бяха започнали да окапват, — дивизионният командир побърза да отиде в съседния полк.

— За тебе Фьодор Фьодорович, не се безпокоя — като се сбогуваше, очи в очи рече той на Серпилин. — То се знае, радвам се, че ти дадоха полк при мен, макар, да си кажа чистосърдечно, ние би трябвало да командуваме с теб съседни дивизии, тогава бихме били взаимно спокойни поне за фланговете, пък сега воюваме, а флангове няма! До вчера заранта все още имах връзка поне с левия съсед, а сега търси го, ако си нямаш работа!

— Нищо — рече Серпилин, — всичко, което е наше, е с нас, ще командуваме онова, което ни е бог дал. Ако бъдем живи — ще дослужим до генерали, а умрем ли полковници и бригадни командири — каквито сме, такива ще ни заровят.

— По-добре повече фашисти да заровим в земята — обади се командирът на дивизията, — а ние можем и без свято причастие. Нещо тяхната авиация днес не лети — на сбогуване додаде той, като погледна небето.

Каза и като че прокоби: не мина половин час, и немците нанесоха тежък бомбен удар по стика на Серпилин със съседния полк. Четиридесет бомбардировача, пикирайки един след друг, като с нож прорязаха цяла ивица до реката. Гъста пелена дим закри северната част на кръгозора.

А когато мина още час и бомбардировката свърши, командирът на дивизията се върна на командния пункт при Серпилин. Но сега той не беше вече оня задъхващ се, уморен, но още силен човек, годен да овладее положението и да не изгуби присъствие на духа, какъвто Серпилин го бе видял преди час и половина. Сега го донесоха изнемощял, тежко ранен, с парче бомба в корема и хирургът, който дотича от медицинския пункт заедно с една сестра, дълго се бави над него да вади парчето при глухите му стонове. Командирът на дивизията веднага след раняването си категорично бе заповядал да го отнесат не в медицинския пункт, а тук, на командния пункт, при Серпилин.

Като проклинаше в душата си, лекарят беше принуден да се подчини. Той беше млад и се боеше, защото от полковник Зайчиков в дивизията се страхуваха като от огън и това чувство не изчезваше у него дори и сега, когато страшният Зайчиков лежеше отпреде му неподвижен и безпомощен.

След като немските бомбардировачи бяха преобърнали наопаки цялото пространство на стика между двата полка чак до Днепър, на същото място, под още неразпръсналия се дим от бомбардировката, удариха немски танкове, откъснаха двата полка един от друг, врязаха се до моста през Днепър и успяха да го превземат, преди да е вдигнат във въздуха. Под прикритието на танковете се промъкнаха автоматчици. Те не бяха много, само една рота, но бомбардировката и танковата атака бяха тъй неочаквани, а гръмливият огън на автоматите в мрака изглеждаше толкова чест, че нито Серпилин, нито командирът на отрязания от него полк в първия час на катастрофата се решиха да ударят по още тънката верига промъкнали се към Днепър немци.

Вечерта не посмяха да рискуват: изглежда, и поради липса на опит, и поради преувеличената представа за числеността на врага, а сутринта беше вече късно.

Когато донесоха Зайчиков в командния пункт на полка, Серпилин не беше там. Той беше се разминал с ранения командир на дивизията, отишъл беше в своя пострадал батальон на десния фланг да се разпореди за приготовленията за утрешното сражение.

Командирът на дивизията бе заповядал да го пренесат на командния пункт при Серпилин, защото раната му се бе сторила смъртоносна и той искаше да успее да възложи на него командуването на дивизията. Когато лекарят, за да почисти раната, поиска да му даде наркоза, той се възпротиви, защото се страхуваше да не загуби съзнание дори за минута; струваше му се, че така ще си умре, преди да е успял да предаде на Серпилин дивизията…

Че командирът на дивизията е тежко ранен, Серпилин научи още в батальона. Като даде най-необходимите нареждания, той побърза да отиде в санитарния пункт на полка, дето смяташе да го завари. Но на санитарния пункт не намери нито командира на дивизията, нито хирурга, повикан на командния пункт.

— Другарю бригаден командир — застанал на входа на землянката с облечена над рубашката окървавена престилка, шепнешком рече лекарят, — аз не съм виновен, исках както му е редът да почистя раната при най-добри условия, но командирът на дивизията заповяда.

— Ех, и вие, заповядал ви! — сърдито махна с ръка Серпилин. — Има случаи, когато не ние на лекарите, а лекарите на нас заповядат. Ще оживее ли?

— Всичко, което можеше да се направи, е направено, но раната е тежка, а условията за оказване на помощ…

— Късно е да се тюхкаме! Можете ли да направите още нещо?

— Засега не мога нищо повече.

— Тогава си вървете, там при вас, в санитарния пункт, ранените чакат, натъркаляни по земята — рече Серпилин и влезе в землянката.

Зайчиков лежеше на походното легло с широко разтворени очи и потрепваше с устни, като се мъчеше да не охка.

Серпилин притегли под себе си едно столче и силно, до болка опря острите си колене в ръба на кревата.

— За мен войната май свърши, Фьодор Фьодорович — рече дивизионният командир и от окото му се отрони и се плъзна по бузата сълза. Той я избърса и отново изпружи ръката си покрай тялото на чаршафа. — Покрий ме с шинела, тресе ме.

Серпилин свали от гвоздея своя шинел и го покри с него върху чаршафа.

— Какво правят немците? — попита командирът на дивизията.

Безполезно беше да се скрива истината от ранения, пък и Серпилин не смяташе, че има право да стори това. Раненият Зайчиков все още си оставаше командир на дивизията. Доложи, че немците са го отрязали от съседния полк, излезли са на Днепър и по всяка вероятност са завзели моста. Дивизионният командир лежа няколко минути мълком, за да претегли това известие и да се съсредоточи. Мъчно беше да събере мислите си, те се плъзгаха в разни посоки: ако немците са завзели моста, значи, те с един удар са отрязали и трите полка. Помисли си за полковник Юшкевич, своя началник-щаб, който сега бе останал старши на оня бряг на Днепър.

— Всичко рухна отведнъж — рече гласно той.

— Какво? — не дочу Серпилин.

— Нищо, мисля си — шепнешком се обади Зайчиков.

Юшкевич беше по негово мнение добър началник-щаб, но сега му се беше паднала най-незавидна участ. След загубата на моста той се оказваше между два огъня, прикован към тясна ивица на брега, с немци зад гърба. Ако се досети още тая нощ да се опита да си пробие път на изток, може да измъкне нещо, не се ли досети — загубен е!

Майор Лошкарьов, командирът на отрязания сега полк, който се намираше в покрайнините на Могильов, беше храбър до безумие, но още зелен. Че той няма да се уплаши, Зайчиков беше уверен, но мъчно беше да се каже как Лошкарьов ще се справи с полка, като действува на своя глава и отговорност. Зайчиков дори съжали, че го бяха ранили тук, при Серпилин, а не там, при Лошкарьов: там той би бил по-необходим дори такъв, какъвто е сега, на легло.

После той с жалост към себе си помисли за своята рана и за семейството си — за жената и дъщерите. Все момичета и момичета, жена му дори последния път бе плакала, че не е момче.

„Мъчно е, когато са пет дъщери“ — спомни си той за семейството си така, като че не беше вече жив.

— Слушай, Серпилин — рече той, събрал най-сетне мислите си, — готви се да приемеш дивизията. Пиши заповед.

— Щом дотрябва, ще бъда готов — рече Серпилин, — но със заповедта не бързай! При жив командир не се приема дивизия. Ще полежиш, ще ти мине, я какъв здрав мъж си. — И той предпазливо докосна с ръка рамото му.

Зайчиков възви очи към него и не каза нищо. Пък и какво ще приказва? И той на негово място би отговорил същото.

— Все пак се приготви — след като помълча, рече той и затвори очи.

Обстоятелството, че сега беше при Серпилин, а не в санитарния пункт, го утешаваше: там би се чувствувал вече само ранен между другите ранени, а тук е все още командир на дивизията. Лежа няколко минути със затворени очи, а когато ги отвори, видя зад гърба на Серпилин одевешния, приближил се до него в гората дългурест политрук от вестника. Политрукът беше в изцапана с пръст рубашка и немски автомат.

Синцов бе прекарал почти целия ден до Серпилин, отначало в един батальон, а после в друг; пред очите му танковете нахълтаха в разположението на Плотниковия батальон; един танк се покачи на железопътния насип, катурна кантона и дълго стреля с оръдието си, само на петдесетина метра от Синцов; снарядите свиреха просто над главата му. После Плотников излезе от окопа и хвърли под танка връзка бомби. Танкът се запали, а в следната секунда един картечен откос от друг танк уби Плотников.

После Синцов видя как една от ротите побягна. Немските автоматчици почнаха да я косят, а Серпилин, който командуваше случилите се наблизо бойци, отблъсна атаката на автоматчиците с пушечен огън и бомби: при това той самият непрекъснато се прицелваше и стреляше с пушка.

Недалеч от Синцов стреляше с пушка по немците старият кантонер; а после, когато той се озърна още веднъж, старецът вече лежеше на дъното на окопа мъртъв, с немския мундир, разтворен на побелелите му окървавени гърди.

Синцов също стреляше с пушка и уби — той видя това — един немец, който бе изскочил сякаш изпод земята на десет крачки от него.

— Ето и ти застреля своя немец — му рече след отблъскването на атаката Серпилин, който, изглежда, забелязваше всичко около себе си. После той нареди да му дадат сваления от убития немец автомат и две дълги запасни пачки към него в платнена торбичка. — Вземи, той е твой, полага ти се!

Всичко това беше отдавна, през деня, а вечерта, вече в тъмното, Синцов отиде със Серпилин там, дето след бомбардировката се бяха промъкнали немците. Там го изгуби от очи, дълго го търси, страхувайки се, че са го убили, и много се зарадва, когато се върна на командния пункт и научи, че Серпилин е жив и здрав.

Така, с усмивка влезе той в землянката и изведнъж видя всичко: мършавия, превит гръб на седналия на столчето Серпилин и легналия на неговото легло с притворени очи полковник, командира на дивизията. Полковникът беше тъй бледен, че му се стори умрял. После отвори очи и дълго мълчаливо го гледа.

Синцов също стоеше мълчаливо, без да знае какво да прави и каже сега. Серпилин почувствува нечие присъствие зад гърба си и се обърна.

— Е, как е, политрук, навоюва ли се? Сега не ще съжаляваш, че нямало какво да пишеш, нали?

Синцов си спомни за своя оставен в походната чанта бележник, който не беше докосвал нито веднъж през деня. Беше гладен, но му се спеше повече, отколкото му се ядеше.

— Разрешете да изляза, другарю бригаден командир — рече той вместо отговор, като чувствуваше не в ръцете и краката си, а нейде дълбоко в себе си тъпа умора от всички заедно взети, една след друга преживени през деня опасности.

— Какво, спи ли ти се? — измери го с разбиращ поглед Серпилин. — Върви, ти си свободен човек.

— Ще легна тук наблизо, до землянката — рече Синцов, като се срамуваше, че му се спи, докато сигурно много по-умореният от него Серпилин седи и бодърствува.

Без да се обърне, Серпилин кимна с глава.

— Защо е той тук при тебе? — тихо попита Зайчиков, но Серпилин само сви рамене, тъй като му беше трудно да отговори.

Едва бе излязъл Синцов, в землянката влезе Шмаков; той също носеше немски автомат. Щом влезе, го сне, постави го в ъгъла и като въртеше уморено врат, се приближи до леглото. Бяха му казали вече, че Зайчиков е ранен и лежи тук; нямаше защо и какво да пита. Стоеше и мълчеше.

— Много ли автомати взехте? — попита Зайчиков, като го погледна.

— Двадесет — рече Шмаков.

— Имат гъст автоматен огън — рече Зайчиков. — Още от финската война стана ясно, че трябва да се въоръжим с автомати масово, а все се потривахме. И се потривахме така до самата война. У нас е добре, ако има десет автомата на полк, а те имат стотици! — В отслабналия му пресипнал глас прозвуча раздразнение.

Шмаков почна да разправя какво е станало в батальона на левия фланг. Серпилин и командирът на дивизията го слушаха: Серпилин — внимателно; Зайчиков — оттук-оттам, като примижаваше всяка минута от болките в корема.

— Сякаш ще раждам — рече той най-сетне, като се усмихна пряко сили.

— Аз ще се преместя в твоята землянка, другарю Шмаков — рече Серпилин, — а тук при дивизионния командир ще поставим медицински пост.

Отначало той искаше да настои да пренесат командира на дивизията в медицинския пункт, но после размисли. В края на краищата сега, когато са обградени, не се знае къде в полка е тил, къде — предна линия. Нека си лежи тук, и без това няма да го предума, а да започва спорове, убеден, че няма да доведат до нищо, той не обичаше.

— Не ми трябва никакъв пост! — рече Зайчиков. — Излиза, че те изпъдих от землянката.

— Трябва! — решително рече Серпилин. — Не спори с мен за това, нали в миналото тъй или инак съм бил фелдшер, имам опит.

Зайчиков неволно се усмихна. Той си спомни прякора на Серпилин „фелдшерът“ и своето стажуване в неговата дивизия през далечната хиляда деветстотин тридесет и трета година.

— Ако можеш, помъчи се да задремеш, Николай Петрович. — Серпилин стана. — Ние ще отидем с комисаря да направим равносметка на деня, а после ще се върнем при тебе за нареждания.

„Как не, притрябвали са ти сега моите нареждания! — незлобиво и честно помисли Зайчиков, като го изпроводи с поглед. — Ти не си Лошкарьов. Да бяха се обърнали твоите работи инак, сега дивизия, че чак и корпус би командувал и ти щеше да ми даваш нареждания… Ако ние с тебе имахме връзка…“ — спомни си той за прекъснатата връзка с армията и горчиво се усмихна.

В землянката на Шмаков, в която самият той влизаше сега за пръв път, седнали един срещу друг на походните легла — Шмаков на леглото на убития сутринта комисар, а Серпилин на леглото на убития вчера началник-щаб, — те направиха равносметка на деня и като кърпеха колкото можеха днешните загуби в полка, обсъдиха кого и къде да преместят, за да запушат всички дупки. Трябваше до вечерта да назначат един командир на батальон, двама командири на роти и трима политкомандири вместо излезлите от строя през деня. Шмаков засега беше се запознал с хората само в един батальон, и то набързо; почти всички кандидатури посочваше Серпилин. Когато стигнаха до политкомандирите, Серпилин си спомни за Синцов.

— За какво ми е — рече той, когато Шмаков сви рамене, — да ходи след мене като опашка, докато го убият? Щом е по звание политрук, нека стане политрук на рота. Ще бъде не по-лош от другите, па и да е по-лош, други няма.

След пет минути събуденият Синцов, мигайки със сънливи очи, стоеше пред Серпилин и Шмаков, когото съвсем не бе очаквал да срещне тук, и изслушваше техните къси нареждания. Изпращаха го още сега, докато е тъмно, в ротата при същия оня Хоришев, с когото предния ден седя бос на железопътния насип и приличайки се на слънце, яде солена риба.

— Само че аз никога не съм командувал — неуверено отговори той, когато Серпилин му зададе, макар и правилния, но в тия обстоятелства комай безсмислен въпрос: „Как мислиш, ще се справиш ли?“

— Ще покомандуваш — наставнически рече Серпилин.

— Носиш звезда на ръкава и три кубчета на петлиците — значи имам право да искам от тебе съобразно с чина. — Той каза всичко това доста сърдито, не защото действително се сърдеше на Синцов, а защото искаше да подчертае промяната в положението му. — Съпровождани сега не ти се полагат, а не стигнеш ли — ставаш дезертьор. — И той се усмихна, като даваше да се разбере, че последните му думи са шега.

Без да е все още дошъл на себе си, Синцов стисна подадените му за сбогуване ръце на Серпилин и Шмаков. Сега двамата бяха вече за него нещо съвсем различно от преди. До вчера още той беше гост в полка на този дълъг като върлина бригаден командир с добро конско лице, доскоро още беше случаен фронтови спътник на този мъничък беловлас батальонен комисар, а сега те бяха негов командир и негов комисар, а той беше политрук на рота, намираща се под тяхна команда; и от него вече не чакаха да описва как воюват другите, а чакаха да воюва самият, както другите. Никога досега в живота му не беше се случвало по-мигновено и по-трудно превръщане. Той си спомни младши политрук Люсин, който не искаше да остава при танкистите, и със закъсняло разбиране помисли, че тогава на него не му е било чак толкова леко!

Когато Синцов излезе, Серпилин и Шмаков се спогледаха.

— Аз от медик станах направо батальонен командир — рече Серпилин, — и нищо, справих се. Тогава защо ще се съмнявам в него? — кимна той към вратата. — Какво пък, през двадесет и трите години съветска власт те да не са станали по-лоши от нас? Или сме знаели само да водим разговори с тях, а не сме можали да ги направим хора? Не вярвам! И въпреки всички наши сегашни страшни беди, пак не вярвам! Може би невинаги сме ги възпитавали както трябва, но все пак добре, здраво, мисля, по-здраво, отколкото фашистите са възпитавали своите! Възпитахме хората не лошо, дори в затвора се случваше да се убеждавам за лишен път в това. За затвора не се ли чудиш?

— Не се чудя. Зайчиков ми разказа вашата история — отвърна Шмаков, който се стесняваше да преминава веднага на „ти“.

Но Серпилин разбра това обръщение на „вие“ посвоему.

— Ето как не ви провървя на вас, при кого ви захвърли комисар съдбата, другарю Шмаков: отговорност на квадрат, може дори да се каже, на куб — рече той, като сам мина отново на „вие“, без да скрива горчивата си ирония.

Шмаков би могъл да отговори на това много неща. Би могъл да каже, че изобщо съдбата не го е захвърлила в армията, а той сам е отишъл в нея. Би могъл да отговори, че е помолил Зайчиков да го използува на каквато и да е длъжност не преди, а след като му е станало ясно положението на дивизията. Би могъл най-сетне да отговори, че не по-малко от Серпилин вярва в съветската власт и в нейната способност да възпитава предани ней до последен дъх хора и тъкмо затова вярва в него, Серпилин, както в себе си.

Но разговорливият в обикновено време професор, а сега батальонен комисар Шмаков, не можеше да понася обясненията по принуда. Затова, без да каже дума от всичко, което би могъл да отговори на Серпилин, той помълча, погледа през дебелите си очила и каза само едно изречение:

— Другарю Серпилин, аз не умея бързо да минавам на „ти“. Моля да не придавате на това абсолютно никакво значение.

И само като подчерта едва-едва думите „абсолютно никакво“, му даде да почувствува, че е разбрал и отхвърля неговия укор.

— Ако правилно съм ви разбрал, вие не се интересувате от моето минало — рече Серпилин, който обичаше да цепи направо.

— Да, правилно сте ме разбрали.

— Но аз още не съм го забравил, няма-няма, па току си спомня. Разбирате ли това?

— Разбирам го.

— Как се казвате?

— Сергей Николаевич.

— Аз — Фьодор Фьодорович.

— Ето че окончателно се запознахме! — разсмя се Шмаков, като се радваше, че натегнатият разговор е свършил. — Току-виж, че някой от нас внезапно вземе та умре, и ще бъде дори неудобно; нямаше да знаем какви инициали да пишем в некролога.

— Ех, Сергей Николаевич, брате мой во Христе и в полковия хомот! — поклати глава Серпилин. — Да знаеш да умираш — това още не е цялото военно изкуство, най-много — половината от него. Да мрат немците, ето какво се иска от нас. — Той стана и като се протегна с цялото си дълго тяло, каза, че е време да идат да докладват на комдива.

— А може би не трябва да го закачаме, нали не е добре — възрази Шмаков.

— Като му доложим, ще му стане по-добре. Раната му е твърде тежка, за да лежи просто така и да чака смъртта. Докато заповядва, ще живее!

— Едва ли лекарите ще се съгласят с вашето гледище — също стана Шмаков.

— Та аз не търся тяхното съгласие, самият аз съм фелдшер.

Шмаков неволно се усмихна. Серпилин също се усмихна на собствената си шега, но изведнъж пак стана сериозен.

— Ето, вие сега заприказвахте за смъртта, нека ви кажа също, за да не се връщаме пак на тоя въпрос и да ме разберете до дъното на душата. Да умра пред очите на всички, не се страхувам. А да изчезвам безследно, нямам право! Разбрахте ли?

Той бутна с крак вратата и пръв излезе от землянката.

Следният ден, пак от сутринта до вечерта, премина изцяло в сражение. Постепенно голяма част от полските и противотанкови оръдия бяха извадени от строя и немските танкове, които непрекъснато се промъкваха навътре в позициите, дълго лазеха между окопите, разтурваха с веригите си землянките и стреляха с оръдията си, минаваха отстрани и обсипваха с картечниците си окопите и ходовете за съобщение по цялата им дължина. Понякога човек можеше да си помисли, че позициите на полка са вече овладени, но немската пехота през целия ден не успяваше да се промъкне подир танковете, а без нея те не можеха да довършат нищо докрай: едни свършваха боеприпасите си и излизаха от боя, а други се запалваха навътре в позициите, обсипани с връзки бомби и бутилки с бензин.

Поради недостиг на артилерия и снаряди запалиха по-малко танкове, отколкото през миналите дни, но все пак девет парчета изгоряха на разни места. Един дори се покатери върху блиндажа на Серпилин, дето сега лежеше Зайчиков: там именно, на блиндажа, го запалиха и той остана отгоре като паметник, хлътнал със задницата си в окопа и вирнал към небето хобота на оръдието.

Общо през деня се изредиха осем немски атаки една след друга.

Синцов, който бе дошъл още от вечерта в ротата на Хоришев, през цялото денонощие само два пъти си погледна часовника. Нямаше време да мисли добър или лош политрук на рота е излязъл; просто през целия ден беше в окопите с войниците и се стараеше колкото може по-ясно да заповядва на малцината, които бяха до него, онова, което смяташе за необходимо в една или друга минута. Той заповяда да не стрелят, когато почувствува, че трябва да пуснат атакуващите немци по-близо, и заповяда да стрелят, когато разбра, че е време да се започне, и стреляше самият, и сигурно убиваше немци. Навремени дори му се струваше, че командува хората не той, а неговите кубчета на политрук и комисарските звезди на ръкавите му: тях виждаха хората, тях уважаваха и на тях се подчиняваха.

Затова когато последната, осма поред немска атака завърши и почна да се стъмва, а Хоришев с превързана под кепето глава се приближи до него и високо като на глух му викна в ухото: „Добре действуваше, политрук!“, Синцов само сви рамене. Той самият не знаеше добре ли е действувал, или лошо, знаеше едно: бяха останали в същите окопи, дето бяха сутринта, а навярно това беше добре.

При тези мисли, той изведнъж се зачуди как остана жив: твърде много хора бяха убити и ранени тоя ден край него. Когато ги убиваха и раняваха един по един, той не мислеше за себе си, но сега, когато след боя си спомни за ранените и убитите заедно, стори му се странно, че всички те бяха убити и ранени, а той през целия ден дори не беше одраскан.

— Как мислиш, утре пак ли ще атакуват? — попита той Хоришев.

Хоришев не го чу. Синцов уморено повтори своя въпрос и Хоришев му отговори също тъй уморено:

— Разбира се ще атакуват, че какво друго ще правят!

 

 

Вече се стъмни съвсем, когато Серпилин дойде в землянката при комдива. Горният гредоред се беше кривнал, а една греда беше изскочила и беше провиснала надолу под ъгъл. Подът край леглото, на което лежеше Зайчиков, беше отрупан с купища посипала се от гредореда пръст.

— Едва не ме смаза танкът — усмихна се Зайчиков. — Вече смятах, че немците са дошли и се приготвих да се застрелям. — Той докосна подалия се изпод възглавницата пистолет. — Какво се чува към Лошкарьов?

— През последните часове не се чува нищо — рече Серпилин, — тихо е!

— На, и аз през цялото време се ослушвах, от следобеда започна да затихва. Страхувам се за Лошкарьов — рече разтревожен Зайчиков.

Серпилин не каза нищо. Той вече не се страхуваше за Лошкарьов: там беше станало толкова тихо, че беше късно да се страхува.

— Ей сега ще се върне комисарят, ще го попитаме — рече той. — Там от силоза се вижда едно-друго, той ми каза по телефона, че искал да се качи и да погледа.

Мина половин час, а Шмаков все не дохождаше. Най-сетне се върна с почерняла от пот рубашка. Преди да заговори, изпи една след друга две чаши вода от поставената в къта на землянката кофа; водата беше мътна, с жълта утайка — в нея беше нападала пръст от тавана. Като наля трета чаша, той си свали фуражката, свали и очилата и изля водата върху яката си зачервена шия с побелели косми.

— Сгорещили сте се през деня, а? — полусериозно, полушеговито попита Серпилин.

— Да, задушно е, годинките също си казват думата — рече Шмаков с виновен тон и като седна на столчето, почна да разказва, че немците не стреляли нито веднъж по силоза през цялото време, докато бил там. — Цялата кула е изподупчена като решето — обясни той. — Сигурно мислят, че вече сме махнали от нея наблюдателния пункт. Новините не са весели: надясно от нас всичко е тихо, нито изстрел, а преди един час, наистина не гарантирам за наблюденията си, вече се стъмваше, но войниците потвърждават това, а очите им са по-силни от моите — той свали очилата си, избърса ги с пръсти и отново ги тури, — немците прекарваха от Могильов по шосето на запад колона пленници.

— Много ли? — попита Зайчиков.

— Войниците казват, около триста души.

— Да, свърши се с полка на Лошкарьов — рече Зайчиков и след като помълча, повтори още веднъж: — Свърши се с полка на Лошкарьов.

В землянката настъпи мълчание. И тримата мълчаха, и тримата си мислеха за едно и също: утре или в други ден ще дойде и техният ред. Снарядите се свършваха, бомби имаха още, но и на тях кога да е ще им дойде краят, бутилки с бензин вече нямаше. Утре немците ще почнат нови атаки, да допуснем, че ще могат да се задържат още ден, а после какво? Можеха, разбира се, да се опитат да се измъкнат през нощта, да си пробият път на изток отвъд Днепър. Но как ще успеят, и ще успеят ли, и колко хора ще загубят при този опит — всичко това навяваше тежки мисли. Жал им беше, до сълзи им беше жал да оставят тия позиции, на които вече няколко дни така успешно се отбраняваха и бяха унищожили почти седемдесет немски танка. Ако излезеш от окопите, няма да изгориш много танкове…

И тримата имаха почти едни и същи мисли. Но никой не искаше да заприказва пръв. Серпилин чакаше какво ще каже командирът на дивизията, Зайчиков чакаше какво ще каже Серпилин, а Шмаков, като въртеше кръглата си побеляла глава, поглеждаше двамата, защото смяташе, че той, нов човек в полка, сигурно трябва да говори за такива неща последен. Така че никой не заприказва; всички мълком отложиха решението на въпроса до утрешния ден.

Посред нощ чуха шум от упорит бой отвъд Днепър, а призори затихна и там. Едва ли беше нощна атака на немците. Серпилин беше успял да забележи, че те обикновено не обичат да воюват нощем. „Достатъчно успяват и през деня“ — горчиво се усмихна той на своите мисли. Най-вероятно Юшкевич си пробиваше път към изток с останалите на левия бряг части от дивизията.

Мъчно беше да се каже дали е успял. Тъй или инак, левият бряг затихна, всичко свърши, сутринта на петия ден от боевете полкът остана съвсем сам. Серпилин очакваше нови немски атаки още от разсъмване и никак не се съмняваше, че всяка минута те ще почнат. Но минаха час-два, а немците все не почваха. Наопаки, наблюдателите донасяха, че немското бойно охранение през нощта било изчезнало, оттеглило се в гората. Това беше загадъчно, но мина още час и загадката се разясни. Във въздуха се появи немска авиация, която през четирите предшествуващи дни беше нанесла само един удар, когато танковете отрязаха полка на Серпилин от полка на Лошкарьов. Навярно е била заета на други, по-важни направления, а сега Серпилин и неговият полк трябваше да изпитат върху себе си цялата сила на ударите й.

След като подариха на полка първите три утринни часа тишина, немците през целия ден се възнаграждаваха за това. Точно дванадесет часа — от девет сутринта до девет вечерта — немските бомбардировачи пикираха върху позициите му, като се сменяха и нито веднъж не прекъснаха своята смъртоносна вършитба за повече от половин час. Тежки полутонни и четвърттонни бомби, бомби от сто, петдесет и двадесет и пет килограма, касети с дребни, сипещи се като грах три и двукилограмови бомби — всичко това от сутринта до вечерта валя от небето върху позициите на Серпилиновия полк. Може би немците бяха хвърлили не чак толкова много самолети — двадесетина или тридесетина — но те летяха от някакво съвсем близко летище и работеха непрекъснато. Щом си отидеше едната деветка, сменяше я друга и отново сипеше ли, сипеше своите бомби.

Сега стана ясно защо немците бяха отдръпнали бойното си охранение: те не искаха да губят повече танкове и пехота срещу полка на Серпилин. Авиацията им се беше освободила и те й бяха отредили ролята на безнаказан убиец, решили да изравнят със земята полка на Серпилин без загуби за себе си, а после с голи ръце да вземат онова, което остане. Сигурно те утре също нямаше да атакуват, а щяха да продължават да бомбардират и да бомбардират — тази мисъл плашеше Серпилин. Няма нищо по-тежко от това да загинеш, без да платиш със смърт за смъртта. А тъкмо на такова нещо миришеше.

Когато свърши последното нападение и немците си отлетяха да вечерят и спят, позициите на полка бяха така преорани от падналото от въздуха желязо, че по тях не можеше да се намери нито едно парче телефонна жица, дълго петдесет метра. През цялото време бяха успели да свалят само един юнкерс, а загубите в полка бяха почти такива, каквито и през най-кървавия от всички дни — вчерашния. В началото на боевете полкът наброяваше две хиляди и сто души. Сега, по груби пресмятания, не оставаха и шестстотин.

С този неутешителен доклад Серпилин тръгна към землянката при Зайчиков. На няколко пъти през деня той вече не се надяваше да види жив комдива: поне десет бомби от всички калибри в различно време бяха избухнали около землянката, оставили я като по чудо невредима в този кръг на смъртта.

— Другарю комдив, моето мнение е тая нощ да се опитаме да се измъкнем — рече Серпилин щом влезе. Днес той се убеди, че друг изход няма, а щом като беше убеден, бързаше да се изкаже без заобикалки. — Ако не се промъкнем, утре ще продължат да ни унищожават от въздуха.

Бледният Зайчиков, чиято рана беше започнала да гнои, рече с явно отслабнал от вчерашния ден глас, че е съгласен, и те тримата с приближилия се Шмаков започнаха да обсъждат каква посока за пробив да изберат, с излаз към Днепър.

След половин час всичко беше решено; Шмаков, който говореше немски, се прибра в землянката си да разпита скочилия от юнкерса бордов стрелец, а Серпилин тръгна по окопите. За да може по-удобно да ръководи хората в нощния бой, той реши да събере всички останали живи в един батальон и без да губи време, се зае с това, като правеше още тук, в окопите, назначения и сочеше пунктовете за съсредоточаване преди пробива. Невъзможно беше да се отлага с още едно денонощие, а нощта не може да се разтегля — беше юлска, къса. Като събра в една рота батальона на Плотников и назначи Хоришев за командир на взвод, Серпилин бегло погледна освободилия се от своята длъжност Синцов и му заповяда да дойде след него.

Те се върнаха на командния пункт, дето Серпилин отмина землянката на Зайчиков и надникна при Шмаков.

Разрошен и зъл, Шмаков седеше зад масата, а срещу него стоеше мирно висок млад немец в униформа на летец: лицето му нервно потрепваше, като че той пъдеше от него мухи. Едната му буза беше бледа, а другата — на червени петна.

— Не свършихте ли? — от прага попита Серпилин.

— На, трябваше да му залепя един и да го накарам да стои прав — по лицето на Шмаков се виждаше, че е недоволен от себе си, — че иначе разположил се човекът крак връз крак и взел да ми гарантира, че ще ми запази живота като техен пленник, ако лично го прекарам през нашите позиции! Така да се рече, услуга за услуга! Решил да ме завербува, нахалникът му неден!

— А какво ви даде разпитът практически?

— Малко. Тукашното положение почти не знаел: едва сутринта ги прехвърлили от Брест. Твърди, че само преди два дни бомбардирал Брест-Литовската крепост.

Шмаков направи кратка пауза и те се спогледаха развълнувано със Серпилин, като почувствуваха още веднъж, че се разбират добре.

— Обстановката не знаел: карта нямал — казва, че не се полагала на бордов стрелец. — Шмаков си спомни за собствения си син и додаде: — Май че така е. Изобщо практически за нас нищо. Затова пък психологически…

— За психологически сега нямаме време, Сергей Николаевич — нетърпеливо рече Серпилин. — Щом всичко е ясно — времето ни е скъпо. Аз тръгвам. Ще ви чакам при Зайчиков.

Оттам до землянката на Зайчиков нямаше и сто крачки.

— Другарю бригаден командир — бързо, сякаш се страхуваше, че няма да свари, попита Синцов, — мислите ли, че това за Брест е истина?

Серпилин много бързаше, но въпросът на Синцов го разсърди и го накара да се спре.

— Мисля, че това е сто пъти истина! — троснато рече той. — А ти защо се съмняваш в това? Ако си въобразяваш, че ние тук сме единствените, дето не обичаме да вдигаме ръце — глупаво мислиш!

След този рязък отговор двамата изминаха мълчаливо четиридесетина крачки.

— Вие сте човек грамотен — като наруши тягостното за Синцов мълчание, рече най-сетне Серпилин. — Макар, както виждам, не напълно. Когато почнем да излизаме от обкръжението, ще трябва да се води катадневна строга сметка за хората — и за убитите, и за пристигащите, изобщо ще бъдете при мен.

„Ето какво било, значи, ще се измъкваме!“ — помисли Синцов и съжали, че Серпилин го е взел при себе си. През двата дни той беше вече свикнал с мисълта, че ще воюва докрай заедно с Хоришев и с хората от тяхната рота…

— След два часа тръгваме — като влезе заедно със Синцов в землянката, рече Серпилин.

— Ти ще тръгнеш — рече Зайчиков, — а аз вече не съм твърде за пренасяне. Ще ви бъда товар, ще отнемам сили… — Той сви слабо сложения си върху шинела пестник.

— Нищо, ако сме живи, ще ви изнесем… Вие сте един, а ние — шестстотин.

— Все пак потвърди ли се, че са шестстотин?

— Дори няколко души отгоре — рече Серпилин. — Ако сполучливо се забием, ще минем, ударна сила имаме — додаде той.

— Слушай какво — рече Зайчиков, — не бива повече да се отлага. Седни, Серпилин, пиши заповед за твоето назначение за командир на дивизията. Ще ме изнесете ли, или няма да ме изнесете, но за командуване — вече не съм командир!

Серпилин сви рамене.

— Както заповядате.

Той не искаше да възразява, защото смяташе, че Зайчиков е прав, време беше да се направи това.

— Толкова повече — рече Зайчиков, — че когато си пробием път, можем да срещнем хора от други части на дивизията, а в обкръжението е необходима здрава ръка. Както никъде другаде!

Серпилин мълчаливо кимна. Според него и това беше вярно.

— Седни, пиши заповедта — отново на „ти“, сякаш слагаше с това кръст на неотдавнашния им разговор, рече Серпилин на Синцов. Не желаеше да пише заповедта за своето назначение със собствената си ръка.

— Как да я пиша? — като се намести на масата, попита Синцов.

— Черно на бяло — скръцна със зъби от пристъп на болка и рече Зайчиков.

— Питам, защото имам само молив — рече Синцов, като извади от джоба на рубашката си парченце молив и със съмнение го погледна: моливът беше счупен.

Серпилин му подаде джобното си ножче.

Додето Синцов подостряше молива, Зайчиков лежеше и мълчаливо гледаше тавана. Щом Синцов подостри молива, той тутакси почна да диктува:

— „Заповед номер… — Като мръщеше чело, той около минута се мъчеше да си спомни какъв номер носеше последната заповед по дивизия и като си спомни, рече: — … номер единадесети. Във връзка с излизането ми от строя поради раняване — диктуваше той — заповядвам да поеме командуването на всички части от поверената ми дивизия командирът на 526-и стрелкови полк, бригаден командир Серпилин.“ Сложете инициалите! — Синцов очакваше да му диктуват още, но Зайчиков рече: — Толкова — и като изтри с ръка мокрото си от слабост чело, облегна се на възглавницата. — Дайте да подпиша, или не, почакайте, в планшета си имам червен молив, намерете го!

Синцов свали от стената на землянката окачения там на гвоздей планшет на Зайчиков, извади от него червен, добре подострен молив и като сложи заповедта върху планшета, се приближи до него.

Зайчиков едва-едва се приповдигна на единия си лакът и като стисна молива с отслабналите си пръсти, почна да се подписва. На втората буква от презимето му моливът затрепера и се счупи, като остави на листа неволна червена завъртулка.

— Ах, дявол! — изпсува Зайчиков. — Подострете молива!

Синцов отново взе ножчето от Серпилин, подостри молива и Зайчиков, държейки го с явно усилие в ръката си, старателно дописа докрай презимето си и тури под него датата.

— Вземи, Серпилин.

Серпилин прочете заповедта, сгъна я на четири и я скри в джоба на рубашката си.

Отивайки на фронта да командува полк, той вярваше, че ще настане време, когато в живота му всичко окончателно ще дойде на мястото си и на него ще му заповядат да сдаде полка и да поеме дивизия. Но кой можеше да предвиди, че ще трябва да приеме тъкмо тази дивизия при такива обстоятелства!

— Разрешете да отида да подготвям акцията! — допрял ръка до козирката, рече той на Зайчиков не по навик, а защото тъкмо така искаше да каже сега за последен път.

И Зайчиков добре го разбра и вместо отговор благодарно му протегна своята потна, слаба ръка. Серпилин силно я стисна и излезе от землянката.

— Събраха ли се командирите на роти? Всички при мен! — чу се вече оттам, отвън, неговият повелителен фалцет.