Константин Симонов
Живи и мъртви (18)

Шестнадесета глава

Старото господарско имение се намираше на невисоко, но добре видимо хълмче, а старият парк се спущаше по двата му склона: и назад, към нашия тил, и напред, към немците. Зад заледения поток, който лъкатушеше по падинката, лежеше село Дубровици; завзето преди няколко дни от немците.

Дни и нощи поред бомбени взривове и обстрели разтърсваха хълмчето, половината дървета в парка бяха изпочупени като кибритени клечки, къщата с мецанин беше разбита на парчета от преки попадения на бомби; камбанарията на издигащата се в имението черква беше изгризана от снарядите до първия етаж. Но колкото и да разтърсваха, колкото и да изравяха тази земя немците, дивизията след няколко принудителни отстъпления, сякаш разсърдена и на себе си, и на съседите, се вкопчи и се държеше със зъби в тази баирчинка със старата господарска къща и сякаш само по-силно стискаше челюсти.

Вече петнадесет денонощия, от сутринта на 15 ноември, немците с всичките си сили отново настъпваха към Москва, като се стараеха едновременно да я обхванат от север и от юг, и на различни места все по-близко се промъкваха към нея в централните участъци на фронта. За двете седмици от настъплението те взеха Клин, Истра, Яхрома, Солнечногорск, Венев, Сталиногорск, Богородицк, Михайлов. На северозападното направление им оставаха само двадесет и пет километра до Москва…

И макар след парада на Червения площад дивизията да бе влязла в бой с изричната заповед да не отстъпва нито крачка, тя все пак отново трябваше да се оттегля, и то неведнъж.

Наистина войнишката поща все по-често донасяше от тила сведения, че зад гърба й стоят части от втори ешелон, а по-нататък като че и от трети. У хората, които се биеха на предната линия, беше се появило усещането, че сега отдире, зад тяхната тънка, но яка верига, е приготвено нещо за всеки случай. Те вече не чувствуваха оня неволен студ в гърба, който човек изпитва, когато знае, че зад него няма никой и че ако падне, ще го прекрачат и ще вървят, ще вървят…

Разправяха — и последните боеве сякаш потвърждаваха това — че немците настъпват с последни сили. Но кой ги знае колко „последни сили“ имат те още? Вчера всички се радваха, че на Южния фронт са си взели обратно от тях Ростов, макар само от това съобщение да бяха научили, че Ростов им е бил отстъпен; а днес в записания по радиото утринен бюлетин се казваше, че вече от няколко дни сме изоставили Тихвин. Може после да си го вземем обратно като Ростов, но засега сме го изоставили…

Тъкмо за това — за Ростов и Тихвин — се водеше сега спор в землянката на автоматчиците, един покрит с два гредореда стар тухлен цветарник, от който само на крачка беше и командният пункт на батальона в зимника на господарската къща, и предната линия, която минаваше тук, долу, по края на парка.

Спора водеха помежду си Леонидов и Комаров. Сприхавият Леонидов нападаше бюлетините на Информбюро, а разсъдителният Комаров ги защищаваше.

— Ти остави, Комаре — дразнеше се Леонидов, — за тебе винаги всичко е вярно. А къде е вярното, когато ми казват, че са взели Ростов от фрицовете, а аз си търкам очите: майчице! Че са го взели, взели са го, но кога са го отстъпили? Мигар съм проспал и едва сега се събуждам? Така и с Тихвин. Хайде, случило се това нещастие, отстъпили го. Тогава кажи — отстъпили сме го, а то „преди няколко дни“, а може би има вече месец, откак е станало това.

— Ех, глупава главо! — рече Комаров. — Какво щеше да спечелиш, ако узнаеше една седмица по-рано?

— Нека загубя, но все пак искам да знам.

— А може би не бива да се пише това! Може би немците не трябва да знаят това!

— Какво? — Леонидов дори подскочи. — Немецът да не знае това, което е взел? Взел и не се досеща? Когато взехме Кузково, ние скрихме ли това? Де да не е така! Командирът на полка телефонира, от нас, от батальона, едва ли не направо в армията, аз лично слушах. А когато отстъпвахме, тогава, разбира се, не ни беше до шум… Всичко за тебе е вярно! Не си комар ти, а божа кравица…

— А ти не вдигай шум! — спокойно отвърна Комаров. — Много пък знаеш… Този му бил кравица, оня буболечка. А сам бръмчиш като пчела: много шум, а малко полза.

— На, ще бръмча! — рече Леонидов и лицето му от зло стана тъжно. — Жал ми е за Тихвин! Аз самият съм от Кайвакса, може да се каже, тихвиец съм, взели са Тихвин, а аз не знам.

— От каква Вакса си? — подразни миролюбивият Комаров драката Леонидов. — От каква такава Вакса?

— Не от Вакса, а от Кайвакса, има такова място близо до Тихвин! — сърдито се обади Леонидов.

Но Комаров вече не искаше да изпусне случая да вземе връх в спора.

— Ех, и ти! Хем си от Вакса, хем съдиш до небето! Без него не могли да съставят бюлетина!

— Слушай, младши сержант — обърна се Леонидов към Синцов, който беше седнал зад една сложена върху парчета тухли врата като зад маса и пишеше писмо на жена си. — Как е според тебе, за какво е дадена на човек главата: да казва „да“ или да казва „не“?

— За да има мозък в нея — обади се Комаров, преди Синцов да вдигне глава.

— А мозъкът в нея за какво е? За „да“ или за „не“? — не мирясваше Леонидов.

Синцов вдигна глава. В землянката беше топло и сухо, а днес — и тихо.

От заранта, за първи път от толкова време, на техния участък се бе въдворило затишие. За първи ден пред очите им не убиваха и не раняваха никого и смъртта напомняше за себе си само с далечната канонада отдясно, в съседната дивизия: навярно там се водеше силно сражение. Но засега не ставаше дума за пряка помощ, каквато можеха да поискат от тях всеки момент от деня и нощта. Синцов и всички други се радваха, че днес немците притискат не тях, а съседите. Без поне малко войнишки егоизъм човек не можеше да живее изобщо на предната линия.

За половин месец сражения в отделението на Синцов от седем души бяха останали четирима заедно с него. При измъкване от полесражението на един ранен бе загинал ефрейторът Пудалов, който обичаше понякога да услужва на началството с дреболии, но в своята последна минута с цената на живота си бе услужил на другаря си; двама бяха ранени и изпратени в санитарния батальон; имаше още един ранен — Пестрак, но той не пожела да напусне частта, издържа благодарение на своята богатирска сила и остана в строя с разкъсана рана на рамото. Сега той беше отишъл да вземе обеда и с изключение на него в землянката се намираше целият наличен състав на отделението: Синцов и двамата вечно препиращи се автоматчици: Леонидов и Комаров, на когото толкова прилягаше прякорът Комар; така го наричаше командирът на взвода лейтенант Караулов.

— Намерили сте за какво да спорите! — рече Синцов. — Когато в главата ти има само „да“ или „не“, мигар това е глава? Това е анкетен лист.

Той разбираше какво има пред вид Леонидов със своето „да“ или „не“: глава на раменете си има оня, който, ако трябва, знае да каже и „не“. Той беше храбър човек в боя, но своенравен и го ядосваше спокойствието на Комаров, който смяташе обикновено, че всичко, което се прави, е вярно. В друг спор Синцов може би щеше да подкрепи Леонидов, но сега Леонидов поради лошото си настроение беше се заял тъкмо за бюлетина, а това не беше уместно. Не беше редно да се подхвърля на съмнение бюлетинът на фронта. И на това отгоре гласно. „Пък и какво значение има кога именно са съобщили, че е отстъпен Тихвин — днес или преди три дни? — помисли си Синцов. — А може би са се надявали да си го възвърнат и не са съобщавали, като ние, когато ни изтикаха от Кузково, цяла нощ не докладвахме в армията, все мислехме, че ще си го вземем обратно? А после на сутринта все пак, щем не щем, трябваше да доложим…“

— На кого пишеш, младши сержант? — след като помълча малко, попита Леонидов.

— На жена си.

— Забелязвам, че й пишеш за втори, ако не и за трети път, а от нея няма писмо.

— Няма.

— Можем да се жалваме, щом е такава работата! — рече Леонидов. В думите му имаше едновременно и насмешка, и съчувствие.

— А къде ще се жалваш?

— Ето и аз сега нямам отговор — рече Леонидов. — Вчера мислех, че знам нещо, а излезе, че не знам нищо. Мислех, че немците са при Волхов, а днес излиза, че са зад Тихвин, и сякаш ме удариха с приклад по главата! А там аз имам семейство. Ами, мисля си, ако не само на мен със стара дата ми съобщават такава радост, че немците са в Тихвин, а и там също тя е паднала като гръм от ясно небе? Сутринта нашите, а надвечер немците? А баща ми е цивилен — инвалид. Ако не са му казали овреме, не ще да е избягал далеко.

И чак след тези негови думи и на Синцов, и на Комаров им стана напълно ясна причината за неговото необичайно лошо настроение.

— А ти вземи и също като младши сержанта пиши — посъветва го Комаров.

— Къде? — попита Леонидов.

— Ами че там, в твоята Вакса…

Комаров не искаше вече да го дразни, но само поради два пъти повторената шега беше забравил как действително се наричаше родното място на Леонидов.

— Кай-вак-са! — на срички сърдито го поправи Леонидов. — А ако още веднъж кажеш така, ще те перна по мутрата.

— Но ти все пак пиши — без да отговаря на заплахата, повтори Комаров. — Зер на война как е? Разправят, на нашия фронт всичко около Тула е в обръч, а Тула не са взели. Там пък може да е обратното: Тихвин да са взели, а наоколо да са наши. Седни и пиши.

— Няма — упорито рече Леонидов; характерът му пречеше да повярва лесно на такъв късмет.

Синцов се попремести, за да пада повече светлина върху листа, и отново се залови за писмото. Леонидов беше прав: през последните седмици той пращаше на Маша вече трето писмо до оная мъглява пощенска кутия, записана на листче още в Москва.

Писмото беше, както и предишните две, късо: жив и здрав съм! Независимо от военната цензура, изобщо дългите писма се пишат мъчно, когато нямаш представа как ще могат да стигнат до получателя.

След като дописа и сгъна писмото на триъгълник, той, както и в миналите случаи, написа под името на Маша: „Ако получателят отсъствува, моля да се отвори.“ В края на краищата, ако тя има радиовръзка с Москва, какво ще им струва да й предадат няколко думи: „Вашият мъж е жив и здрав?“ Дори ако трябва да се шифрова, колко има за шифроване? Дребна работа! А човекът там в тила би бил спокоен. „Мигар това е трудно? Па дори да е трудно, какво от това?“ — помисли Синцов с минутно ожесточение против някого, измислен от самия него и който не желае да се грижи за Маша.

В землянката влезе Пестрак, ниско привел огромните си рамене. Носеше в ръка бидон за мляко, който през последните дни заменяше пробития от шрапнели термос, а под мишница — два самуна хляб.

— Ето че ще си пийнем нещо топличко — потри ръце Леонидов.

— Не е ли по-добре да почакаме, додето си дойдат момчетата от наряд и се върне командирът на взвода? Или как? — пресече го Комаров.

— Вестници донесе ли? — попита Синцов.

— Донесох.

Пестрак разкопча шинела си, измъкна от панталоните един измачкан вестник и взе да го оглажда.

— Армейски ли е?

— Дигайте по-горе — рече Пестрак. Със Синцов той говореше на „вие“. — „Известия“!

— Чевръст момък си ти — рече Леонидов.

— Направо от кухнята го взех — рече Пестрак — Там се хранеше един дописник и остави връзка вестници.

— Значи, добре са го гостили — усмихна се Леонидов.

Пестрак остави тази бележка без отговор, още веднъж старателно оглади вестника и като го подаваше на Синцов, каза, че е идвал сега към предната линия заедно с фотографа от дивизията, фотографът го помолил да му покаже командния пункт на батальона и се запътил към Малинин.

— Значи, скоро ще черпиш — рече Леонидов на Синцов.

Автоматчиците бяха в течение на работата; знаеха, че възстановяват Синцов в партията и че той, а също така и неколцина още от батальона, минали вече през партийното бюро, чакат всеки момент да дойде фотографът.

— Изглежда — рече Синцов и се усмихна. Той се радваше на пристигането на фотографа и нямаше причини да крие това от другарите си.

— Да ти дам ли бръснача? — попита Леонидов. Той имаше хубав бръснач и не му беше жал да го дава на други.

— Ама аз мога и с моя — рече Синцов.

— Ех, какво бръснене ще е с твоя! Наполовина бръснат, наполовина небръснат!

Синцов гребна с консервената кутия вода от оставената до печката кофа и я сложи да се стопли.

— Искате ли да ви прочета на глас онова, което е интересно? — рече Леонидов, като подръпна към себе си вестника. Той обичаше да чете на глас, но не поред, а само онова, което смяташе, че заслужава внимание.

Синцов извади от раницата си сапун и четка. Сапунът беше сложен в розова целулоидна сапунерка, четката беше нова и хубава. Имаше и самобръсначка, но неизползуваема — без ножчета. Всичко това бе попаднало у него от една торбичка с подаръци. Подаръците идеха в дивизията от Алтай, дето тя се намираше преди войната, и бяха пристигнали не за седми ноември, а със закъснение от две седмици. От алтайците в батальоните и ротите бяха останали вече много малко, а между автоматчиците едничък беше командирът на взвода Караулов. И все пак обстоятелството, че подаръците бяха дошли толкова отдалече, от Алтай, особено трогна хората и автоматчиците написаха отговор до земляците на Караулов. Пишеше го Синцов под диктовка, а Караулов, застанал зад гърба му като запорожец, сегиз-тогиз вмъкваше по някоя пиперлия приказка по адрес на немците. Тоя ден — това се случваше с него рядко — той се разчувствува и пийна повече.

Синцов си спомни за това сега, докато изваждаше сапунерката и четката.

— Ето — рече Леонидов, като чукна с пръст по вестника. — Ето! Аз още завчера го забелязах в армейския вестник, исках да ви го прочета, но някой ми взе вестника за цигари… Ето… — И почна бавно да чете с висок сърдит глас: — „Немскофашистките мерзавци се разправят зверски с пленените от тях ранени червеноармейци. В село Никулино фашистите са насекли на парчета осем ранени червеноармейци артилеристи, на трима от тях са отсечени главите…“ — Той спря пръст на онова място, до което беше прочел, и като продължаваше да го държи там, вдигна озлобени очи и попита: — Е, какво? — Попита така, сякаш някой спореше с него. После отново погледна онова място, дето държеше пръста си, и повтори: — „На трима от тях са отсечени главите…“ А вчера аз убих един немец и Караулов ме зашлеви. Така ли беше?

— Така ти се падаше! — обади се Комаров. — И още как, хората се мъчили, уловили „език“, а ти го убиваш! Я го виж какъв стрелец!

— Ама нали аз го залових! — възрази Леонидов.

— Не си го залавял само ти.

— Така си е, зашлеви ме — рече Леонидов. — Да не беше взводен командир, щях да го изтъркалям! Добре, нека — повтори той. — Но и ме заплаши отгоре на това: още веднъж повториш ли — ще те разстрелям! Как да се разбира това?

— Ами че така го разбери: не убивай „езика“ — отново наставнически рече Комаров.

— А как да се разбира, че и старши политрукът ме гълча? Той не ми каза за „езика“. Той каза: „Щом е пленник, ти изобщо нямаш право… Какво право имаш ти!“ — каза ми той. А това — Леонидов натисна с пръст вестника така, че го скъса, — а това имам ли право да чета? Или нямам? Аз с очите си виждам във вестника всичко това, как секат главите на хората! А мене ще ме зашлевят? Така ли?

Млъкна, като очакваше някой да му отговори. Но никой не му отговори и той почна да чете по-нататък, като повиши още повече глас:

— „В село Макеево командирът на свързочната рота другарят Мочалов и политрукът на ротата другарят Губарьов открили труповете на зверски измъчените червеноармейци Ф. И. Лапенко, С. Д. Сопов, Ф. С. Филченко. Фашистите се гаврили над ранените, изболи им очите, отрязали им носовете и им прерязали гърлата…“ — Той отново се откъсна от вестника. — За какво ни пишат това? А, младши сержант?

— За да бъдем по-зли.

— А аз и без това съм прекалено зъл!

— А „езика“ все пак не закачай — обади се Комаров, който обичаше да бие в една точка. — Щом си го хванал, значи, хванал си го.

— Вие сте прекалено добри, няма що! — злобно рече Леонидов.

Синцов остави настрана бръснача. Последните думи на Леонидов го разсърдиха.

— А ти не ни навирай в очите твоята злоба! Почакай… — плесна той по коляното си, като видя, че Леонидов се кани да го прекъсне. — Ти си зъл! А колко фашисти имаш на сметката? Освен оня, пленения, двама ли? А Комаров е добър, но е убил четирима!

— Не всичко се пише — мрачно отговори Леонидов.

— С всички е така. И на Комаров не са записани всички. Колко струва тогава твоята злоба? От злоба, че си убил малко, решаваш да добавиш трети към двамата? Да се убиват пленниците, е евтина злоба!

— Много знаете вие за моята злоба! — прекъсна Леонидов Синцов, като премина в яда си на „вие“.

— Знам! — отсече Синцов. Съдбата го беше ожесточила, лишила го беше от последните останки на някогашната му мекота, преди войната. — Колко работи още не си видял ти! Това ще ти кажа аз!

— Не по-малко от вас!

— Не, по-малко. И първият ти истински бой, ако искаш да знаеш, беше в Кузково!

— Много пък работи знаете вие за мене! — сърдито, но смутено рече Леонидов.

— Нали съм твой отдельонен, трябва да знам всичко за тебе — рече Синцов, като се насилваше да се успокои тъкмо с мисълта, че е отдельонен.

И с присъщото си чувство за справедливост помисли при това, че Леонидов при Кузково, също както и Пестрак, участвуваше действително за пръв път в атака, но той, Синцов, тогава не се досещаше за това по неговото поведение, а го научи после, и то случайно. И двама, а не четирима фашисти бе убил Леонидов не защото беше по-страхлив от Комаров, а защото в сражението работите се бяха стекли така, а не иначе.

Като взе отново бръснача и погледна косо Леонидов, който упорито беше заврял лице във вестника, Синцов още веднъж помисли, че е бил прав. „Няма защо да навира в очите на другите злобата си, всички ние сега във войната сме еднакви: и злите са зли, и добрите са също зли! А който не е зъл, той или не е виждал война, или мисли, че немците ще се смилят над него зарад добротата му.“

Той излезе без рубашка навън, изтри със сняг пламналото си от бръсненето лице и се върна.

— А бе, бабината му… — чу той, когато влизаше отново в землянката, гласа на Леонидов. — Аз съм бил зъл, а той добър… А когато цапардоса оня фриц при землянката с автомата си по каската, от злоба го направи на парчета: на една страна цевта, на друга — прикладът!…

Синцов влезе и Леонидов млъкна не защото се страхуваше да продължи — това не беше в характера му — а просто защото не желаеше.

— Е, какво друго прочете там? — помирително рече Синцов, вече надянал рубашката, полушубката и ушанката и окачил на врата си автомата с новия саморъчно направен приклад.

— Ами все същото прочетох — неприветливо се обади Леонидов и посочи с пръст края на същия пасаж от бюлетина, който четеше дотогава на глас. — „В село Екатериновка е намерен трупът на санитаря другаря Никифоров. Хитлеристите били с приклади тежко ранения санитар, боли го с щикове, изпосекли лицето му с бръснач.“

„С бръснача, а?!“ — помисли си Синцов, като почти физически усети как самият лежи ранен, безсилен да мръдне, а немецът седи на гърдите му и му реже лицето с бръснач.

— Ще ида да се фотографирам — рече той високо — Ако дойде Караулов, доложете му.

Когато първия път излезе от землянката да се мие, това не му се хвърли в очи, а сега изведнъж видя цялата красота на природата в този слънчев зимен ден: и рядко синьото небе, и белотата на навалелия пред нощта сняг, и черните сенки на дънерите, и дори триъгълника на самолетите, които летяха толкова високо, че тяхното далечно, тънко пеене не му се струваше опасно.

Преди малко в блиндажа бяха спорили за войната и смъртта, как се убиват хората и може ли да бъдеш при това добър или зъл…

А сега той вървеше към развалините на господарската къща по заляната от слънцето и разчертана от сенките борова алея и си мислеше колко всъщност лошо е приспособен човек към оня живот, който се нарича война. Той самият се мъчи да свикне с този живот, и други го карат да свикне с него, и все пак от това абсолютно нищо не излезе, ако се има пред вид не поведението на човека, върху което постепенно започва да се отразява времето, прекарано на война, а неговите чувства и мисли в минути на отдих и тишина, когато той, затворил очи, може сякаш от небитието мислено да се върне в нормалната човешка обстановка…

Не, човек може да се научи да воюва, но да свикне с войната, е невъзможно. Може само да се престори, че е свикнал, и някои много добре се преструват, а други не умеят да правят това и сигурно никога няма да съумеят. Изглежда, че той, Синцов, умее да се преструва, но каква полза от това? Ето припече слънцето, небето е синьо и самолетите летят нейде не насам и оръдията стрелят не насам, и той върви, и така му се иска да живее, така му се иска да живее, че му иде просто да падне на земята и да заплаче, и жадно да помоли да има още ден, два, седмица ей такава безопасна тишина, за да знае, че докато тя трае, той няма да умре…

Край самите развалини на господарската къща Синцов, потънал в мислите си, се сблъска със старшината на картечната рота Васюков, когото също трябваше да фотографират за партиен билет.

— Ще се фотографираме ли, а? — весело попита Синцов.

— Аз вече се фотографирах — рече Васюков, като поглади мустаците си: от него лъхна на одеколон.

— А къде фотографира той? — попита Синцов.

— Тук, зад къщата, изправя те до стената, досущ като за разстрел — пошегува се Васюков.

— А останалите там ли са? — попита Синцов.

— Вече се фотографираха. Мислех, че и ти преди мене си се фотографирал. Хайде, настигни го, той тъкмо тръгва за полка!

Синцов рече да ускори крачка, като си помисли, че сам си е виновен — беше се заглавикал с бръсненето, но после си спомни за Малинин и неговата точност в тия работи и разбра, че за това време нито Васюков, нито останалите биха могли и да ги съберат, и да ги фотографират, и да ги пуснат. Значи, Малинин е знаел предварително, че ще дойде фотограф, и предварително им е наредил да се приготвят и да се явят. Значи, безсмислено е да тича да догонва фотографа. Ония, на които е било наредено да бъдат фотографирани за партийните документи, са фотографирани, а той — не. Значи, дивизионната партийна комисия не е потвърдила решението на партийното бюро, решила е да не му дава нов партиен билет. Какви други обяснения можеше да има тука? Само това! Той смутено се спря.

Досега, през тоя месец и половина на фронта, много пъти в трудни минути му бе помагала мисълта, че в края на краищата всичко в живота му ще бъде така, както е било, че не може да не постигне това сам и да не му помогнат другите! Имаше дни на особено жестоки боеве, както тогава в тухларната фабрика, когато войната изпълваше всичко и като че нищо друго вече не съществуваше освен картечницата и мъничките, уловени в мерника фигурки на немците върху белия сняг. И все пак тази мисъл за доверие и справедливост дори и в такива дни живееше в някое кътче на душата, и не само живееше, но и му помагаше да воюва така, както той воюваше.

Денят, когато го бяха повикали в партийното бюро на полка, за да даде устни обяснения за загубването на партийния билет, остана в паметта му като ден на последното — така му се струваше тогава — изпитание.

Членовете на партийното бюро му повярваха в главното: че говори истината за онази утрин край Верея, когато се беше свестил сам, без Золотарьов. И макар тази истина на пръв поглед да им се стори неправдоподобна, те после разбраха, че той я казва тъкмо защото не иска да лъже, дори ако лъжата можеше да го спаси. „Другари! — рече той тогава на членовете на полковото бюро. — Какво още мога да ви кажа? Не знам къде се е дянал! Ако вие бяхте на мое място, знаехте че не сте скъсали и не сте заровили своя партиен билет, как щеше езикът ви да се обърне да каже, че сте го заровили? Не съм го заравял и не съм го късал! Не знам, може би щях да го заровя, ако не ми оставаше нищо друго. Но не съм го заравял, разбирате ли? Решавайте както знаете, но аз няма да лъжа!“

И те му повярваха в това, в което по-рано други хора се съмняваха, повярваха му, защото днес го познаваха по-добре, отколкото онези, другите хора.

Направиха му строго мъмрене за изгубването на партийния билет и решиха да помолят партийната комисия на дивизията да му издаде нов.

И макар да ставаше дума за строго мъмрене, Синцов беше щастлив тоя ден и сякаш вече никой не можеше да му отнеме това!

И ето че му го отнеха! Щастливата увереност, с която той живееше през последните дни, с която и сега идваше насам, а преди това така спокойно се приготвяше — тази щастлива увереност рухна… Значи, нейде на друго място, в дивизията или нейде другаде, пак не му вярват. Не вярваха на миналото му, макар настоящето му да беше пред тях като на длан!

Той престоя цяла минута, овладян от всички тия мисли, дори възви да се върне в землянката, но размисли и се запъти към Малинин.

Малинин седеше на масата с наметната на рамото полушубка и с недоволен вид слушаше седналата насреща му стара жена с валенки, вълнен шал и черен железничарски шинел. Тя се оплакваше от нещо на Малинин.

Когато Синцов влезе, жената млъкна, а Малинин все със същото недоволно лице се полуобърна към него.

— Какво ще кажеш?

— Разрешете да доложа, другарю старши политрук?

— Ей сега ще доложиш, почакай — мрачно рече Малинин.

Като нямаше какво да прави, вече не за първи път Синцов обгърна с поглед зимника, който служеше за помещение на командния пункт и за жилище на Малинин и батальонния командир Рябченко. Зимникът беше нисък и дълъг, наполовина натъпкан до тавана с вехтории, останали от евакуираната оттук болница. Рябченко отначало дори не искаше поради това да дохожда тук, но зимникът беше топъл; Малинин обичаше топлината, а от зараза не се страхуваше и настоя на своето. Болничните вехтории дезинфекцираха как да е, а с остатъците от шкафчетата и картонените кутии от лекарства наклаждаха кюмбето.

Жената беше от Подолск и се оплакваше, че доброволно се е записала в дивизията за санитарка, а сега, когато разпределили всички по батальоните, излязло, че не я взимат.

— Вас заранта ви нямаше, аз дойдох при вашия заместник, един рижичък такъв, младичък…

— Не при заместника — наставнически я поправи Малинин, — а при командира на батальона. Командирът на батальона е бил.

— Ех, все ми е едно — рече жената. — Та той взе две млади санитарки, а аз, казва, не съм му била вече по щата. То се знае, самият той е още младичък, разбирам…

— Вие оставете това — сърдито рече Малинин, — оставете тези подмятания, ясно ли ви е?

— А какво, сега обратно в Подолск ли ще трябва да се връщам?

— Може и така.

— Няма да се върна! Вие сте човек възрастен, вие трябва да разберете! Аз работя трийсет години по болниците, двайсет само в нашата, железничарската. Какво искам ли? Нищо не искам. Мене само ми е обидно, че при вас работят такива неопитни санитарки. Какво ли знаят още те; само дето имат късмет, че са млади. А аз трима ще превържа, додето те един — ето кое ми е обидно.

— Ранените не само трябва да се превързват, но и да се изнасят от бойното поле — рече Малинин. — А на бойното поле е нужна сила, па и младост.

— Ти да не си пък нещо много млад — рече жената, като погледна Малинин.

— Това е вярно — съгласи се той.

— А си намерил място във войната, не си се съобразил с годините?

— Е, та какво?

— Е, та това е всичко! Нека младите измъкват твоя рижавички, ако го ранят, щом той се надява повече на тях, а аз тебе, стареца, ще метна на гръб!

— Значи, разделение на труда — усмихна се Малинин на тоя неочакван ход на мисълта.

— Валенки си имам — рече жената. — Само ми дайте шинелче. Моето шинелче е черно, личи на снега. — Тя смяташе въпроса за решен: така и беше. — Ето ти на — като порови в джоба на шинела, тя измъкна и сложи на масата пред Малинин една хартийка.

— Какво е това? — попита той, без да погледне.

— Ами подолското назначение — отвърна жената. — А ти какво мислеше? Не съм дошла аз да прося милостиня от теб. Мене райкомът ме избра за армията.

Малинин не отговори нищо, взе хартийката, написа на нея нещо с молив, после се позамисли, погледна жената и попита:

— Да ти изпиша ли ушанка?

— Зависи как ще ме наречеш! — весело отвърна тя и в гласа и се доловиха привичните нотки на чевръста болногледачка. — Наречеш ли ме „леля Паша“ — тогава тръгвам и с кърпа, а наречеш ли ме „боец Куликова“ — направо изписвай ушанка!

— Добре, ще ти изпиша. — Малинин написа още един ред и даде хартийката на жената. — Вървете, уредете си разкладката и снаряжението. А за останалото — ще съгласуваме, когато се върне командирът на батальона. Ще дойдете пак. — Той кимна, без да става, и жената с хартийката в ръце тръгна към изхода.

Сега Синцов видя добре лицето й с едри бръчки, лице на жена, вече стара, но още силна с многогодишния си навик за упорит и тежък труд. Когато минаваше покрай Синцов, тя бегло го погледна. В очите й още светеше тържеството на удържаната победа.

„А каква победа? — помисли си Синцов. — Да бъде санитарка в батальона, в ротата, в самия огън! Друга някоя би избягала на хиляди версти от такава победа.“

— Дошъл си да се сърдиш, а? — направо попита Малинин, като му посочи да седне.

И Синцов седна на още топлото столче.

Малинин го гледаше и колкото по-ясно виждаше до каква степен е потиснат Синцов, толкова по-мрачно и по-мрачно ставаше неговото лице. Когато поемаше отговорност за някакъв човек, Малинин имаше навик от тази минута да мисли за него повече, отколкото за себе си.

Синцов не знаеше, че въпросът да му се издаде нов партиен билет беше минал през бюрото на полка съвсем не така гладко, както му се бе сторило.

Преди заседанието на бюрото Малинин говори цял час със секретаря.

„Добре си писал за него, дето има една приказка, не си изсмуквал нещата от пръстите си — каза му секретарят — и по същество няма възражения. Но помисли сам, в тия работи ти си по-опитен от мене: не е ли рано да поставяме въпроса за човек, който преди месец и половина само е изгубил партийния си билет?“

На това Малинин сърдито възрази, че може би тогава е рано да го пращаме и на фронта. Не се бояхме да го изпратим на фронта, не се побояхме да го оставим на картечницата в тухларната фабрика срещу немската атака, не се побояхме да го наградим за това с орден, а се боим да му издаден партиен документ.

„Аз лично не се боя — рече той. — А що се отнася до това «рано», знай, че от оная рота, след тухларната фабрика, в строя сме останали двамата: той и аз. А може и още да почакаме…“

Този въпрос беше снет, но затова пък възникна друг.

Думата беше за онова объркано според секретаря обяснение, което Синцов даваше за изгубването на партийния билет и другите документи.

„Или е така, или не е така, или е изумял… Трудно е за вярване!“

„А каква сметка има той да лъже? Щеше да каже, че ги е закопал — и толкова.“

„Възможно е отначало прибързано да е помислил, да е сметнал, че така е по-добре, а после, макар и да е излязло по-лошо, вече е било късно да се дърпа назад. Какво, не става ли така?“

„Какви ли не работи стават!… — рече Малинин. — Но аз лично му вярвам. Хайде, постави го в бюрото: да видим ще повярват ли хората…“

Хората повярваха. Но вече по-късно, след заседанието на бюрото, секретарят, останал заедно с Малинин, който му помагаше да оформи протокола, все пак въздъхна и рече:

„Ти, разбира се, си стар кадровик, знаеш по-добре, но се страхувам, че при такова обяснение за изгубването на партийния билет партийната комисия в дивизията няма да утвърди нашето решение.“

„Ще поживеем — ще видим“ — отвърна тогава Малинин, уверен в правотата си.

И ето поживяха, видяха!

Малинин научи за това още преди два часа, когато секретарят на бюрото позвъни от полка и каза, че от дивизията ще дойде фотограф и трябва да се подготвят всички приети освен Синцов.

Малинин не отговори нищо, но в себе си мълчаливо реши, че пак ще отиде с това дело при комисаря на дивизията. Наистина на дивизията не й вървеше. От началото на войната тя сменяше вече трети комисар. Оня комисар, комуто Малинин след боя в тухларната фабрика бе дал лично писменото обяснение на Синцов и чрез когото после бе искал отчетната карта, сега лежеше в болницата. Тогава той каза за Синцов, че работата е ясна, нека се сражава, а като дойде време и заслужи, ще поставим въпроса и за възстановяването му в партията. Сега този комисар го нямаше, беше дошъл нов и с него разговорът трябваше да се почне наново. „Какво пък, ще започна наново — упорито си помисли Малинин, — а ако дотрябва, ще пиша и по-горе“.

Той чакаше Синцов и дори би се зачудил, ако не дойдеше; това би означавало, че Синцов не вярва в своята правота.

— Такива ми ти работи, Синцов! — след дълго мълчание пръв заприказва Малинин.

— Не го ли потвърдиха? — попита Синцов.

— Засега го задържаха.

— Защо?

— Засега не знам.

— А мислите?…

— Мисля, че все затова…

— Алексей Денисович, мога ли съвсем откровено? — попита Синцов с глас, който не предвещаваше нищо хубаво.

— Казвай. — Малинин разбираше, че Синцов е като зашеметен от изненадата и трябва да се изкаже.

„Какво пък, нека. Щом му е накипяло, и без това няма да се сдържи, ще каже. И по-добре на мене, отколкото на друг.“

— Значи, съвсем откровено? — попита Синцов.

— Ти не ме плаши — рече Малинин. — Аз не се боя от истината, също и от неистината.

— Тогава кажете — Синцов побледня, — кое е по-скъпо: човекът или хартията?

— А ти как мислиш? — В гласа на Малинин тихо звънна желязо.

Но Синцов не обърна внимание на това.

— Сега мисля, че хартията е по-скъпа. Лежи нейде в гората, гние и мисли за мене: „Лъжеш! Смяташ, че без мен си човек? Не, без мен ти не си човек! Ти не си виновен, не си ме хвърлил, но все пак няма да ти дам да живееш без мене!“

— Това ти казва тя. А ти на нея? — все със същата едва доловима металност в гласа попита Малинин.

— А аз мълча, Алексей Денисович! Пиша заявления, обяснения… Чакам кой кого ще надвие; аз или хартията.

— Ако хартията наистина гние там, в гората, защо се занимаваш с нея? А ако там е твоят партиен билет, в партията не са те завлекли насила, сам си отишъл и сам знаеш каква е цената на партийния билет! И щом държиш на своето, че не си го закопавал, държиш на своето дори да те обесят, значи, това не е така просто. Закопал или скъсал — един човек, а излъгал — друг…

— А какво да прави оня, който е казал истината? Ще се научим ли ние някога да вярваме на хората, или това за нас е излишно? — пресече го Синцов.

— А ти на кого си дошъл тук да се сърдиш? — на свой ред го пресече Малинин. Колкото и да съчувствуваше на Синцов, колкото и здраво двамата да ги свързваше бойният живот, имаше във възгледите му пунктове, по които той никога не отстъпваше от мнението си. — На мене ли? Че сам те съветвах да подадеш, а сега не настоях? Правилно. Но рано. Аз още не съм си оттеглял думата… Или на партийното бюро? Също рано, и то още не си е казало последната дума… На дивизионната партийна комисия ли се сърдиш? А ти виждал ли си в очите някого от нея? — попита Малинин, като изведнъж се прекъсна.

— Досега не, откъде пък?

— И те не са те виждали! А на моите и твоите хартийки не вярват! — усмихна се Малинин. — Може би и на тях, както и на тебе, човекът им е по-скъп от хартийките! Може би те искат отначало да те видят, а после да решат! Не допускаш ли? А пък аз допускам. Но допускам също, от друга страна, че там седи някакъв сухар, когото отдолу не можеш да разкиснеш, който само отгоре може да се разкисне. Партията е голяма, в нея се срещат разни хора. Това не ти на мене, а аз ти го казвам, щом искаш да говорим откровено! Но не смей да се заканваш на партията! — изведнъж повиши той глас и дори стана при тия думи. „Кога ще се научим ние да вярваме на хората?“ — имитира той Синцов. — Виж ти, колко бил бърз! От своята раничка изкара цял лозунг!

— Но раничката боли, Алексей Денисович — рече Синцов и също стана.

Той не беше засегнат от избухването на Малинин: чувствуваше, че Малинин е разстроен от станалото не по-малко от него самия.

— На, дръж — протегна му ръка през масата Малинин и по навик, както винаги, когато се здрависваше и сбогуваше, се мръщеше и не гледаше в очите.

— Алексей Денисович — не се сдържа и изтърси Синцов, като стискаше ръката на Малинин, — кажете ми: няма ли по същите причини да ми задържат ордена? Нещо дълго време не го връчват.

Малинин само се усмихна на нелепостта на това предположение. Откровеността на Синцов дори му хареса: зад нея се чувствуваше доверие.

— Виждам: съвсем си се разстроил психически. Казват генералът три дни вече носи в чантата си ордените. Завчера връчил на артилеристите, вчера — в деветдесет и втори. Възможно е още днес да дойде при нас.

Синцов поиска разрешение да си отиде, но току пред вратата се обърна и стремително повтори същото, което веднъж вече беше казал на Малинин, още в Москва, в райкома.

— Каквото и да стане с мене, вашето отношение никога няма да забравя.

— А-а! — нехайно махна с ръка Малинин. — Ако ме срещнеш след войната в Москва на улицата и кажеш: „Здрасти Малинин!“ — и на това сполай! — Той отново махна с ръка, мина покрай масата и изведнъж обърна гръб: нямаше навик да изслушва благодарности.

Като походи напред-назад из зимника и хвърли косо поглед към вратата, която се затвори след Синцов, Малинин дълбоко въздъхна, седна до масата, извади от джоба на рубашката си едно писмо, тури си очилата и бавно, сякаш проверяваше действително ли може да бъде написано там онова, което четеше за трети път вече през деня, го прочете от начало до край. Писмото беше от болницата и в него пишеше, че син му Виктор лежи с ампутирана дясна ръка, благополучно оздравял след раняването, но моли засега да не съобщават нищо на майка му. Когато препрочиташе писмото, Малинин се спря на думата „благополучно“. Свали очилата, сложи ги пред себе си на масата и впери поглед в стената.

Все пак трябваше да съобщи на жена си, инак, ако дълго няма писма, тя ще реши, че е убит. Нея трябва да утеши, а сам няма кому да се оплаче. Длъжността му не беше такава, че да се оплаква. Просто трябва да свикне с мисълта, че син му на седемнадесет години е останал без дясна ръка. А трудно беше да се свикне с това.

Вратата широко се разтвори и в зимника нахълта батальонният командир, старши лейтенант Рябченко. Той бързо се смъкна по стълбите, като дрънчеше по каменните стъпала с кавалерийските си шпори, които не му се полагаха по устав. Дългият шинел, който му стоеше напето на широките млади рамене, се увиваше при ходенето около лъснатите ботуши, а на неговото рижо остроносо лице на петле имаше едновременно израз на веселие и угриженост.

— Писмо ли си получил? — весело попита той.

— Получих — Малинин скри писмото в джоба си.

— След час ще дойде генералът да връчи ордените — все тъй весело рече Рябченко. — И моят е там, още от юли. Мислех, че са го забутали, докато съм се разкарвал из болниците. Не, оказа се, все пак е излязъл!

Като сядаше на столчето, той от радост дори шибна по ботуша си с ръкавиците и разгъна широко полите на шинела.

— Обеща, че ще дойде, а на сбогуване се скара на всички поред, които бяха в щаба: „Защо, казва, два дни на своя боен участък не можете да хванете нито един «език»?“ Това на полковия командир. А после на мене: „Вие, казва, знам, вчера сте хванали «език», а не сте го докарали, глупци!…“ И откъде е узнал това?

— От политотдела — спокойно рече Малинин. — Аз вчера посочих това в политдонесението.

— Не е трябвало? — рече Рябченко.

— Разговорът е стар и излишен.

Рябченко огорчено махна с ръка и не поиска да спори.

— Кажи, моля ти се — след като помълча, възкликна той, — какви са тия невъзпитани хора при нас? Възпитаваме ги, възпитаваме ги, като че разбират, а после прас-с — на пленника куршум в челото.

— Не само ние ги възпитаваме — рече Малинин. — От една страна — ние, а от друга — немците. Ние му казваме: не посягай! А той с очите си видя в Кузково как немците са изгорили живи нашите в къщата. Поука срещу поука. След това Кузково той е готов да откъсне ръцете и краката на Хитлер и Гьобелс, но не знае ще доживее ли дотогава. Най-вероятно — не. А ето, додето работата се разтакава, вместо Хитлер в ръката му сега попаднал ефрейтор!

— Значи, оправдаваш ги?

— Не ги оправдавам, а си обяснявам: как тъй, нашите хора не са зверове, а понякога се озверяват? Много сили положиха фашистите, за да ги докарат до това!

— И все пак как да те разбирам сега!

— Така ме разбирай — че трябва да се работи, да няма повтаряне на такива случаи. А този случай си записах като доказателство, че не съм си свършил работата, затова го включих в политдонесението. Макар и да си против да се изкарат наяве кирливите ризи, лошо е да се изкарат вън от къщи, но още по-лошо е да си стоят в къщи.

— А тук, братко, как са работите без мене? — след като помълча и погледна мрачното лице на Малинин, попита Рябченко.

— Тук работите не са добре: пратиха фотограф, снимаха хората за партийни документи. А на Синцов засега отказват.

— Ама те защо се правят на ударени! — нахвърли се Рябченко. — Ние двамата с тебе писахме, поддържахме… Какво искат още?…

— Да, ние с тебе, батальонен командир, разбира се, сме сила — усмихна се на неговия младежки жар Малинин и го погледна изпод навъсените си вежди доброжелателно, почти гальовно. — Голяма сила! — И като помълча, добави: — Само че, види се, не навсякъде…

Генералът пристигна точно след един час с шейната на полковия командир Баглюк. Зад генерала и Баглюк седеше адютантът, а коня караше самият Баглюк.

Рябченко и Малинин излязоха да посрещнат генерала. Четиримата наградени, без да се смята Рябченко — Синцов, взводният му командир Караулов и двама войници от стрелковите роти — бяха извикани в щаба на батальона навреме и също, застанали малко по-далеч, очакваха пристигането на генерала.

Пръв от шейната скочи Баглюк и като предаде поводите на адютанта, рече:

— Откарай я зад къщата.

Генералът също леко скочи от шейната. Беше среден на ръст, но до много високия Баглюк изглеждаше мъничък. Носеше не калпак, а ушанка, и беше с прекръстосана отгоре с ремъци полушубка и с валенки. Разкопчаното горно копче на полушубката позволяваше да се видят крайчетата на червените генералски петлици на куртката му. Мустаците на генерал Орлов приличаха на две черни къси четчици, лицето му беше жълтеникаво, татарско, а тесните очи, също черни като мустаците — весели и още младежки.

Рябченко даде команда „мирно“, генералът прие рапорта, изкомандува „свободно“, после радостно погледна небето, залязващото зад гората слънце и рече да му изнесат някакво столче.

— Ще ги връчим тук, на слънчице, вместо да се врем във вашите катакомби, още повече, че там мирише на карбол.

Той беше в прекрасно настроение по много причини. Снощи ги събраха в щаба, запознаха ги с плана за настъпателната операция в мащаба на армията, поискаха от всички командири на дивизии последни сведения за силите на намиращия се пред тях противник и заповядаха въз основа на армейската директива всеки да планира сражението в своята полоса за настъпление.

Ако се съдеше по армейската директива, предполагаше се очевидно главният удар да бъде нанесен не в участъка на тяхната армия, но по всичко беше ясно, че се набелязва голямо настъпление и макар и на второстепенен участък, те също щяха да участвуват! И слава богу!

Напоследък генералът сякаш със собственото си тяло чувствуваше как немците натискат ли, натискат срещу нас, но ние въпреки цялата сила на този натиск едва-едва се огъваме, комай незабележимо. Той чувствуваше това с тялото си и с тялото на своята омаломощена от боевете дивизия. Знаеше, че отзад са се приближили вторите ешелони, но попълнение вече отдавна не му даваха и той разбираше, че това жестоко скъперничество не е току-така. С една дума, предчувствието за промени към по-добро висеше във въздуха вече от седмица, но вчерашното повикване в армията не беше предчувствие, то беше навечерие на дело!

На съвещанието в отговор на въпроса какво му трябва допълнително, генералът, който се познаваше отдавна с командуващия, поиска, разбира се, повече и получи отпор. Командуващият му каза усмихнат: „Макар да съм служил някога под твое началство, все пак ти, Михаил Николаевич, не чакай да ти дам повече, отколкото ти се полага по закон божи.“ Но и този отговор не го обезсърчи: колкото даде, толкова, все някак ще издържим по-дълго! Главното е да има настъпление! Това го развеселяваше страшно много.

Когато се върна, генералът прекара цяла нощ с началник-щаба над първото набелязване на плана, сутринта остави него да работи сам, а той отиде в полка при Баглюк, решил да направи отведнъж три неща: да връчи наградите, да натисне за „езици“, за да се уточни обстановката пред фронта на дивизията, и най-сетне да наобиколи сам трите наблюдателни пункта на батальоните, защото тъкмо тук, при Баглюк, му се струваше най-удобно да нанесе удар и той искаше още веднъж сам да провери това на място.

В двата батальона той беше ходил вече, обещаха да хванат „езици“, дори дадоха честна войнишка дума, а онова, което видя от наблюдателните пунктове на двата батальона, само потвърждаваше неговите предварителни планове. Освен това слънцето светеше с всички сили и немците не стреляха…

— Виж, весел е днеска, смее се! — като гледаше генерала, каза полугласно на Синцов застаналият до него взводен командир, лейтенант Караулов, който беше прослужил в този полк три години действителна и девет свръхсрочна служба.

— Може би си е сръбнал на обеда — рече Синцов.

Но Караулов решително поклати глава.

— Не пие. Той е от нашите, от алтайските староверци: дори бира не туря в уста.

— А може и той да е староверец? — пошегува се Синцов.

— Той лично е партиец — рече Караулов, като не пожела да разбере шегата, — но е от старообредческо семейство.

Той изобщо не обичаше шегите, а още повече с началството, и попогледна недоволно Синцов: няма ли да се опита още веднъж да се пошегува? Но Синцов не се опита, защото знаеше, че Караулов лесно се докача. Беше получил лейтенантски чин, без да е свършил училище, за необикновената си храброст в боевете, затова изживяваше остро липсата на образование и при всеки случай пресичаше каквито и да са шеги на подчинените си.

Като видя, че Синцов не се усмихва, той омекна. Уважаваше Синцов, знаеше, че е започнал войната като политрук, и ако отново станеше политрук, би смятал в реда на нещата да служи под негово началство. Но засега Синцов беше командир на отделение в неговия взвод и той нищо не му прощаваше, впрочем както и на всеки друг.

— Не гледай, че се смее — рече той на Синцов, който гледаше с възторг генерала. — Сега ти се смее, а след минута вече става тъй строг, тъй строг! — Караулов с удоволствие повъртя във въздуха своя внушителен пестник, за да покаже колко строг е командирът на дивизията, щом се случи нещо не по волята му.

През това време от зимника изнесоха маса. Генералът свали през главата походната си чанта и я предаде на адютанта. Адютантът извади от нея пет червени кутийки, пет удостоверения, погледна в тях, погледна в кутийките, после сложи удостоверенията под всяка една от кутийките и като се приближи до генерала, му каза нещо.

Генералът се обърна, усмивката изчезна от лицето му и то отведнъж стана строго и красиво.

Рябченко трябваше да получи орден, затова командата подаде Баглюк.

Изпънат „мирно“, Синцов си помисли за застаналия до него Малинин. „Защо така: аз получавам, а Малинин — не? И дори не можеш да отвориш уста пред него за това: започнеш ли да говориш — няма да ти даде да свършиш!“

— Старши лейтенант Рябченко! Елате, приемете наградата — прозвуча гласът на генерала.

И Рябченко, размятал полите на шинела, направи три бързи крачки и застана пред генерала, вирнал нагоре побледнялото лице с рижи бакенбарди, подали се изпод килнатата настрана ушанка.

Караулов получи наградата предпоследен, а Синцов — последен. Когато генералът извика Караулов, прочете заповедта на Военния съвет и го поздрави, челото на Караулов се покри с пот от вълнение.

— Много се радвам за вас, Караулов! — рече генералът, като подпъхваше по-удобно ръка под рубашката му, за да му прикачи ордена „Червено знаме“. — И се радвам, че тъкмо аз ви връчвам този орден! Шест години, половината от вашата войнишка служба, ние служихме заедно и заедно чакахме всяка година: а-ха ще дойде войната… И ето вие сте вече лейтенант и имате боен орден на гърдите си. Просто ми става приятно и за нашата дивизия!

Чак устните на Караулов затрепереха при тези думи и Синцов, повикан на свой ред и излизайки отпред, още усещаше зад гърба си тежкото му развълнувано дишане.

Генералът прочете заповедта. Синцов стоеше „мирно“, а адютантът така, сякаш Синцов не можеше да вдигне ръце, разкопча телените копчета на полушубката му и с ножчето си проби дупчица в рубашката. Генералът взе ордена „Червена звезда“, сложи го на дланта си, бавно отвъртя бурмичката и като промуши под рубашката на Синцов хладната си помръзнала на студа ръка, взе да прикачва „Звездата“.

В тази минута Синцов видя лицето му съвсем близо до себе си и си спомни как за първи път го видя с каска и мокро платнище на раменете през октомври в Дорохово, когато пристигна да си подбира попълнение на дивизията и в отговор на въпроса му кой иска да дойде — целият комунистически батальон тръгна насреща му.

След като прикачи ордена, генералът отстъпи половин крачка и подаде на Синцов малката си силна ръка.

— Поздравявам ви! — рече той, като го погледна отдолу нагоре. — От кой ден сте в дивизията?

— От деветнадесети октомври, дойдох с московското попълнение.

— От Фрунзенския комунистически батальон! — с отсянка на гордост припомни Малинин.

— Добро попълнение беше — похвали генералът и отново вдигна очи към Синцов. — Комунист ли сте?

— Да! — рече Синцов и срещна очите на Малинин.

Не, напразно Малинин го погледна така: сега той нищо няма да добави към онова, за нищо няма да моли! Не е място и не е случай. А че е отговорил „да!“, но как другояче? Нека комисарят на батальона го поправи, ако не е така.

Но Малинин не го поправи и той се върна три крачки назад и застана в строя на наградените.

Генералът ги огледа, сложи ръце отзад, премести поглед върху Баглюк, после отново върху наградените и като се побави още секунда, каза, че дивизията досега е изпълнявала с чест всички заповеди на командуването, но занапред ще има още по-трудни и отговорни задачи и той е уверен, че наградените днес другари, също както и всички други войници и командири от дивизията, ще ги изпълнят с чест.

— А за днес — в тесните очи на генерала се люшнаха пламъчета — има една мъничка задача…

Баглюк, който бе присъствувал при награждаването в другите два батальона и знаеше какво предстои, тежко пристъпи от крак на крак и издаде напред своята голяма глава с високо чело.

— Ето, аз виждам, вашият полкови командир подполковник Баглюк — като забеляза това и възви очи към него, рече генералът — вече настръхва, защото пред вас ще му кажа: тази задача още вчера трябваше да се реши. Но работата може да се поправи и днес: трябва до сутринта да се хване „език“. И жив, а не мъртъв! Кой от вас е готов?

На Синцов му се стори, че генералът очаквателно гледа право в него, макар всъщност да гледаше не него, а застаналия до рамото му Караулов.

— Ще заловим, другарю генерал! — прие призива той и пристъпвайки напред, усети рамото на Караулов; Караулов пристъпи едновременно с него, но мълчаливо.

— Добре, спогодихме се — не по военному, а някак изведнъж просто, другарски рече генералът. — А знаете ли добре позициите на противника, подстъпите?

— Тъй вярно! — обади се този път Караулов.

— Значи, можете да ми покажете мястото, дето мислите да минете? — попита генералът.

Той искаше да изпълни последната част от своя план: да отиде на наблюдателния пункт на батальона, но за да се отвърне от обикновените увещания на свадливия Баглюк: „Не отивайте!“, „Не ви се полага“ — реши да вземе със себе си не него, а Караулов и този младши сержант.

— Другарю генерал, може би ще е по-добре да погледнем от наблюдателния пункт на полка? — рече Баглюк, като правеше, както сам вече разбираше, безнадежден опит да задържи командира на дивизията.

— На твоя наблюдателен пункт аз винаги мога да дойда, а пък онази пролука, през която момчетата се канят да се проврат, за да хванат „език“, трябва да погледна от батальонния наблюдателен пункт. Тук не дохождам всеки ден — рече генералът. — Вие си останете тук, другарю Баглюк, занимавайте се със своите работи. А с мене ще дойдат те — кимна той към Караулов и Синцов — и командирът на батальона.

— Разрешете поне тук, в батальона, да ви приготвя вечеря! — рече разстроеният Баглюк.

— Слава богу, че се досети! — весело отвърна генералът и без да е напълно уверен, че Баглюк е съобразил всичко, додаде: — Ще вечерям заедно с всички наградени. — Той се обърна към Караулов. — Какво ще кажеш, Караулов? Една чашка няма да навреди преди разузнаването, нали?

— На мене няма да навреди, другарю генерал! — рече Караулов. — Но вие, страхувам се, няма да изпиете своята чашка.

— Закъснял си. — Генералът се разсмя. — Закъснял си, Караулов! По-рано, вярно, нямах навик! Но откак народният комисар сложи норма, пия съгласно заповедта. А ти — генералът се обърна към своя адютант, който стоеше в недоумение: ще го вземе ли генералът със себе си, или ще го остави — изтичай до минохвъргачите.

— Можем да им телефонираме — намеси се Баглюк.

— Изтичай до минохвъргачите — рече генералът, като пренебрегна забележката му — и предай на Фирсов, че моля да ме извини. Макар и да съм му дал дума, днес няма да отида да награждавам, утре. Не сколасвам!

Адютантът козирува недоволно и се затече да изпълнява заповедта, а генералът се обърна и без да се оглежда, бързо тръгна в друга посока, избикаляйки развалините на къщата. На наблюдателния пункт на батальона той беше вече ходил и знаеше откъде да мине. Рябченко, като метеше снега с полите на шинела си, побърза да тръгне след него заедно с Караулов и Синцов. Отначало те минаха по закрития от немците насрещен склон на хълма, после по долчето с проправената по дъното пътечка, после се вмъкнаха в хода за съобщение и тръгнаха по него към едва забележимата могилка над самата урва. Някога там имало каменна беседка; сега тя се беше срутила, но тъкмо под нея, под якия тухлен зид на основата й беше изкопан и сполучливо замаскиран наблюдателният пункт на Рябченко.

Сега пръв вървеше Рябченко, след него Караулов, после генералът. Последен беше Синцов.

Караулов през цялото време явно забавяше крачка, сякаш искаше със своя голям, квадратен гръб да заслони генерала от немците. И така, изглежда, беше.

— Хей! — Генералът шеговито, но силно блъсна Караулов в гърба. — Не се забавяй, че ще те настъпя по краката. — Караулов ускори крачка, а генералът, изостанал мъничко от него, викна на Рябченко: — Как е, старши лейтенант, няма ли да замръзнете в своя кавалерийски шинел? Наистина той ви е до… — И не довърши.

Мина избухна до хода за съобщение. Синцов се хвърли ничком долу, като вдигна инстинктивно ръце зад тила си. А когато стана, видя, че генералът лежи на дъното на хода за съобщение, с глава до краката му, гледа го, подбелил широко отворени очи, и беззвучно мърда устни.

Синцов коленичи и почна да го повдига. Под разкопчаната полушубка на гърдите всичко беше разкъсано, стърчаха парчета сукно и се виждаше къс от голото, обляно в кръв тяло. Той повдигаше генерала за раменете все по-високо и по-високо и изведнъж чу бълбукащ звук, който в първата секунда му се стори глас, но то беше кръв, бликнала от гърлото.

Той срещна погледа на Караулов, който се наместваше в тесния ход, за да вземе по-добре на ръце генерала.

— Пусни! — рече Караулов. — Умря… — Свали ушанката си и заплака.

В парка, отзад, в щаба на батальона, вкупом се пръсна минен залп и отново всичко затихна.

Немците просто напомняха привечер за своето съществуване — стреляха по развалините на господарската къща. Първата мина случайно не беше достигнала целта…

— Ще го вземем на шинела — рече Рябченко и почна да смъква шинела си, но някак особено, несръчно. — Помогни ми да го съблека! — изохка той и рече на Караулов: — Удари ме един шрапнел в китката. — И Синцов видя, че китката на лявата му ръка е цялата в кръв.

— Защо да цапаме шинела! — рече през сълзи Караулов. — Аз ще го занеса.

Полушубката му беше окървавена отгоре додолу; цялата кръв от гърлото на генерала рукна право върху него. Дори по лицето му имаше пръски от кръв, които той размаза заедно със сълзите по бузите си. Той взе мъртвия генерал на ръце така, както се беше приготвил да го вземе, когато още мислеше, че е жив, изправи се отпърво на колене, а после цял и с товара на ръце тръгна по хода за съобщение назад към щаба.

Синцов вървеше пред него, като от време на време се озърташе.

— Не е ли по-добре да го вземем двама? — попита той, когато изминаха петдесетина крачки.

Но Караулов само поклати глава.

Лицето му беше почервеняло от напрежение, а от очите му все още се лееха сълзи. Така той чак до щаба не отстъпи и не раздели с никого своя товар, не даде никому своя командир на дивизия.

Синцов дотича до щаба две минути преди него, а когато Караулов се приближи, навън бяха вече изскочили Баглюк и Малинин, потресени от станалото.

Караулов стигна до стената задъхан, опря се на нея и едва чуто попита:

— Къде да го сложа?

Не искаше да сложи своя товар на земята. Попита и като не се задържа на отслабналите си крака, олюля се, свлече се по стената гърбом и седна на снега, продължавайки да държи на ръцете си като малко дете тялото на генерала.

След няколко минути дойде шейната и Караулов заедно с Баглюк сложиха тялото на генерала на постланото върху сеното зебло. Застаналият до него Рябченко през цялото време се навеждаше, взимаше шепи сняг и ги туряше на ранената си ръка. Снегът веднага почервеняваше и се отронваше на розови късчета.

Малинин подгъна мокрия от кръв ръкав на шинела му и тъй като Рябченко, възбуден, не искаше да отива нийде, прати да повикат лекаря или сестрата.

После, преди да откарат генерала, Баглюк слезе долу в зимника да телефонира в полка и дивизията. Колкото и да бяха свикнали със загубите, нещастието беше изключително и отгоре на това поразяваше със своята неочакваност. Трябваше да се предупреди за него. Генералът лежеше в шейната. Конят пристъпваше на снега, като я подръпваше полекичка.

А Малинин, Рябченко, Караулов и Синцов стояха до шейната, гледаха мъртвия и всеки си мислеше за нещо свое.

Малинин си мислеше за това, че генералът му е почти връстник и децата му сигурно са вече големи и може би също са или ще бъдат на фронта.

В ума на Рябченко, макар и потресен като всички други, това се преплиташе с мислите за собствената му рана. Той си мислеше, че ако костта не е счупена, ще може да остане в строя и все слагаше и слагаше сняг, за да уталожи болката, и мърдаше пръстите на ранената си ръка: не, изглежда, костта не бе счупена.

Караулов си спомняше как, преди да удари мината, генералът го блъсна в гърба и той отскочи три крачки напред, а трябваше да не се подчини, да устои, тогава нищо нямаше да стане. Под „нищо нямаше да стане“ той разбираше, че тогава този шрапнел би улучил не генерала, а него, Караулов, и в наивността на тази мисъл, и в яда му към него самия се изразяваше цялата самоотверженост на войнишката му душа.

А Синцов си мислеше, че когато вървяха и четиримата по хода за съобщение, в сърцето му изведнъж заговори страхът и той съжали, че се е съгласил да отиде за „език“. А сега, след тази неочаквана смърт, всичко във войната му се струваше еднакво страшно и еднакво нестрашно и вече не съжаляваше, че се е съгласил.

И само генералът едничък не мислеше за нищо.

Колко весел беше той през този ден! Толкова весел, колкото отдавна не е бил. В него просто напираше щастието от предстоящото настъпление. Обикновено съвсем не склонен да се усмихва, той днес за щяло и не щяло се усмихваше целия ден. „Настъпление! Настъпление!…“

Не, значи, не му е било писано да настъпва. А как очакваше той, как очакваше това, колко се измъчваше, че отстъпваме! Колко дни и нощи бе мечтал за това настъпление — и падна на самия му праг. Ако мъртвите можеха да мислят след смъртта, навярно той би мислил тъкмо за това, а ако мъртвите можеха да плачат, на очите му навярно биха избили сълзи от непоносим яд!

Генералът лежеше неподвижно в шейната и гледаше четиримата живи хора, с които допреди половин час още говореше и се шегуваше, гледаше ги с отворени, мъртви, започнали да се изцъклят очи.

Баглюк се върна. Покриха тялото на генерала, за да не знае без време всеки срещнат, че са убили командира на дивизията, и шейната с Баглюк и с тялото пое обратно.

— Да, тежко е за дивизията — рече Малинин, като гледаше подир шейната, която вече се скри зад завоя.

Запъхтян от ходенето по снега, военният лекар, дошъл веднага с една сестра и един санитар — добре, че в батальона днес не бе имало нито един ранен — заведе Рябченко да го превърже долу в зимника.

— Аз имам здраво тяло, бързо ще оздравея! — рече на отиване Рябченко, като успокояваше повече себе си, отколкото Малинин.

Той беше храбър човек, но от първото раняване вече знаеше неприятната особеност, че не понася болка, и сега се страхуваше от превръзката.

— Какво мислиш за хващането на „език“, Караулов? — попита Малинин, когато Рябченко си отиде.

— Какво ли? Ще хванем, другарю старши политрук!

Караулов дори с известно учудване вдигна към Малинин подпухналите си от сълзи очи. Сега, след смъртта на генерала, последната му заповед беше за него повече от свята.

— Аз мисля така — рече Малинин. — Нека сега Синцов сам си избере другар и да върви.

— Ами аз? — с пресипнал от вълнение глас попита Караулов. — Аз дадох дума на генерала! Вие не ми я отнимайте!

— Тъкмо затова, че си дал — рече Малинин. — И, значи, трябва да проведеш операцията при всички случаи, да осигуриш тяхното преминаване през позицията — кимна той на Синцов. — И ако не им се удаде, тогава ще ти разреша сам да отидеш да повториш…

„Гледай ти, «ако не им се удаде»! Какъв предпазлив израз подбра: «ако не им се удаде»!“ — помисли си Синцов и студ полази по гърба му.

— Та така, другарю Караулов — рече Малинин, забелязал, че Караулов се кани да възразява. — Вървете и действувайте!

Той нямаше военни обноски и когато заповядаше, понякога казваше не ония думи, които се полагат, но имаше достатъчно характер да не повтаря по два пъти своите заповеди.

Караулов и Синцов тръгнаха, а Малинин остана, но все още не слизаше в зимника.

„Кой го знае! — помисли си той. — Превръзката не е весело нещо, а Рябченко е млад и самолюбив човек, току-виж, заохкал пред мене, а после ще се срамува.“

Когато смяташе, че без това не може, Малинин не се страхуваше, че ще развали отношенията си и ще си създаде неприятности, но без нужда не обичаше да засяга хората по болното им място. Така беше и с Караулов. Той го отклони от задачата под разумен предлог, без да го обижда. Всъщност той просто не искаше Караулов да отива при немците, тъкмо защото днес можеше да се провали и загине. Така поне се струваше на Малинин, след като с очите си видя колко голямо беше сътресението, което преживя Караулов. Наистина Караулов беше от онези хора, за които обичат да казват, че с тях нищо не може да се случи, кожата им е дебела! Но Малинин не вярваше в защитната сила на дебелата кожа, когато ставаше дума за човек. Случвало се е да употребяват този израз и за него самия, а той чисто и просто умееше да се владее. Само това.

На пътечката, която избикаляше развалините, се появи адютантът на генерала. Той идваше от минохвъргачите, бързаше и като забеляза отдалеч само Малинин, реши, че е закъснял.

— А къде е комдивът, замина ли? — попита той вървешком.

Малинин погледна адютанта в очите и рече с въздишка, вместо да отговори направо:

— Спуснете се право по склона. Шейната тръгна по пътя, ще ги настигнете, додето обикалят хълма…

Адютантът се затече надолу по пътечката, като придържаше подскачащата на хълбока му походна чанта, а Малинин още веднъж си помисли за онова, за което беше мислил, когато изпровождаше шейната с Баглюк и тялото на генерала: „Лошо, много лошо за дивизията!…“

 

 

Преди да се отбие в землянката на автоматчиците, Караулов свали полушубката си, дълго я три със сняг, но кръвта все не се изтриваше.

— Вие поне лицето — рече му застаналият до него Синцов.

Караулов зашепи сняг и няколко пъти го прекара по лицето си.

— Е, как е?

— Я дайте! — рече Синцов и изчегърта край ухото му едно запекло се петно кръв. Караулов наметна полушубката на раменете си и те влязоха в землянката.

До землянката беше вече стигнал слухът за смъртта на генерала и когато Караулов започна да обяснява задачата и каза, че обещанието да се залови „език“ е било дадено на самия командир на дивизията, всички почувствуваха особената сила на това обещание, дадено на умрелия.

Караулов обясни задачата. Ще изпровожда и посреща разузнавачите той самият. Кой иска да отиде заедно с младши сержант Синцов?

— Аз ще ида! — бързо рече Леонидов.

Синцов се надяваше, че с него ще се съгласи да отиде Комаров; неговото спокойствие и уравновесеност му допадаха и му внушаваха особено доверие.

Но се обади Леонидов, обади се и се огледа така злобно, сякаш някой искаше да му изтръгне залъка от устата, и под неговия зъл поглед никой вече не се обади.

Това, че с него се съгласи да отиде не Комаров, а Леонидов развали настроението на Синцов, но нямаше място за спорене. Леонидов днес бе изслушал от него обидни неща и все пак отиваше; може би дори отиваше именно за да докаже, че напразно, излишно са го обидили.

„Малко нервен е, но какво пък, нищо…“ — постара се да се успокои Синцов и като съжали за последен път в себе си, че с него не отива Комаров, рече гласно:

— Щом е тъй, хайде да се стягаме!

Те тръгнаха леко облечени, без полушубки, само с препасани с ремък памуклийки, като взеха със себе си автомати, ножове, по две бомби за в най-лош случай, ако загазят, пакет памук за устата и парче телефонна жица за връзване на „езика“.

Когато Караулов вече беше дал всички заповеди и оставаше само да излязат от окопа и да се смъкнат пълзешком по навеяния със сняг дребен храсталак надолу, към потока на ничията земя, Леонидов ненадейно пошепна в ухото на Синцов думи, които той съвсем не очакваше:

— Да не беше вчерашната ми грешка, сега щяхме да си седим и да полеем твоето орденче…

И Синцов разбра: не, не от злоба се съгласи да тръгне на разузнаване Леонидов, а не искаше заради вчерашния убит от него „език“ други вместо него да рискуват своя живот.

— Потрай, ще го полеем пак — рече Синцов и усетил на бузата си бодливото докосване на снега, прекрачи през бруствера…

Когато след три часа се случи нещастието, когато те, повлекли подире си „езика“, вече в падинката, отдето до нашите позиции оставаше около половин километър, попаднаха на мини и една мина откъсна стъпалото на Леонидов, Синцов, пристегнал с колана си крака му под коляното, с неизразима горест си помисли: „Ето че го поляхме!“

До тях на снега лежеше вързаният за ръцете и краката немец, когото те отпърво водеха, вързан за ръцете, а последния половин километър го мъкнеха подире си по снега като чувал. Немецът лежеше и сумтеше: в устата му беше натъпкан памук.

Мината най-вероятно беше наша. Ако мините бяха немски и немците знаеха за тях, те веднага след този взрив щяха да почнат да стрелят. Но на немските позиции всичко беше тихо, те още не бяха открили изчезването на заспалия в окопа войник, а взрива сигурно бяха взели от хвърлена от русите мина.

— Какво ще правим? — тихо попита Леонидов.

Кой знае, може би в момента на избухването, когато мината откъсна стъпалото му, той беше викнал, но после не разтвори здраво стиснатите си устни: нито когато Синцов рязна с ножа парцалите кожа, на които висеше стъпалото, нито когато бинтоваше с личния си пакет чокана, нито когато с колана си пристягаше крака под коляното. Няма какво да се каже, твърд беше характерът на Леонидов!

— Ще почакаме още малко и ще запълзим — рече Синцов. — Ако почнеш да губиш сили, ще те тегля.

— Ами фрицът? — попита Леонидов.

Синцов си помисли изтръпнал, че не бива да стреля, ще трябва, преди да мъкне към своите Леонидов, да заколи немеца с нож. Да го остави и да дойде после да го вземе, беше рисковано: можеше да се развърже или да измъкне от устата си памука.

— Какво да правя! — рече Синцов и по неговия жест Леонидов разбра какво точно се готви да прави.

— Хайде, вземи го и го мъкни! — рече Леонидов. — Трябва да се изпълни заповедта. Ще го домъкнеш ли сам?

— Ще го домъкна, само че…

Синцов не се доизказа, защото Леонидов отново го прекъсна с горещ трескав шепот. От загубата на кръв той явно губеше с всяка минута сили.

— Мъкни го, а аз отзад ще пълзя…

— Добре. — Синцов изведнъж се съгласи с Леонидов. — Само че ти не пълзи наникъде! Стой тук. Аз ще го замъкна и ще дойда за тебе. Ще взема момчета и ще дойда. Само че стой на това място. Не мърдай!

Той се страхуваше да не би Леонидов, отслабнал, да изпълзи нейде, дето няма да могат да го намерят.

— А ти ще дойдеш ли? — Въпреки самоотверженото си решение, на Леонидов много му се искаше да живее, инак нямаше да зададе такъв въпрос.

— Лично ще дойда! Обещавам ти!

За да може да пълзи по-лесно, Синцов смъкна дори памуклийката си, остави до Леонидов своя автомат и само с ножа и една бомба в джоба запълзя напред, като влачеше подире си немеца.

Немецът, както се разбра после, не беше нито як, нито тежък, дори съвсем мъничък на ръст, но я се опитай да влачиш такъв чувал по снега, без да повдигнеш глава!

Когато Синцов, не вярвайки сам на себе си, че е стигнал, на петдесет метра пред окопите срещна Караулов и командира на ротата, заела тук отбрана, които бяха изпълзели насреща му и бяха залегнали зад могилката в снега, вече изнемогваше и макар да пълзеше по снега, беше целият потен.

— А къде е Леонидов? — попита Караулов.

— Там, ранен… Ей сега ще отида да го взема… — рече Синцов, като се задъхваше след всяка дума.

И Караулов не пита повече нищо, докато те, тримата, не вкараха немеца в окопа.

— Е, какво се е случило с Леонидов? — вече в окопа, отново попита Караулов, докато намяташе на Синцов своята полушубка.

— Ей сега… ще кажа… На немеца… извадете… памука… че инак… — Синцов пак не се доизказа: не му стигна дъхът.

Извадиха памука от устата на немеца и той почна мъчително да кашля като туберкулозен. После му прилоша: или от страх, или защото устата му беше толкова дълго запушена.

— Мина откъсна стъпалото на Леонидов — рече Синцов. — Ей сега ще отида да го взема.

— Къде ще отидеш такъв? — рече Караулов. — Ей сега сам ще отида! Само обясни къде.

— Не — рече Синцов. — Аз ще дойда с теб, чакай само да си поема дъх.

Обикновено той разговаряше с Караулов на „вие“, но сега го нарече „ти“.

Командирът на ротата му подаде павурчето.

— Не трябва — рече Синцов. — Боя се да не изгубя сили. И без това ми е горещо. Виж, вода…

Но вода наблизо нямаше и той, зашепил сняг, почна да го смуче.

— Остани — отново, този път вече началнически, рече Караулов. — Аз ще го намеря. Ето ще взема Комаров със себе си.

Комаров беше също тук. Излиза, че Караулов го беше взел със себе си — „в случай, че не ви се удаде“ — спомни си Синцов думите на Малинин.

Синцов изплю топка сняг.

— Какво ще правите вие, не знам, само че аз ще дойда с вас. Без мене няма да го намерите. Там са ми и памуклийката, и автоматът…

Той изведнъж си спомни целия ужас, който беше изпитал тогава в гората, когато се свести самичък, ранен, и запълзя, а после стана и видя немеца, който идеше с автомат към него.

„Не, с Леонидов няма да стане същото!“

— Да вървим — повтори той и без да дочака окончателното решение на Караулов, пръв заизлиза от окопа.