Константин Симонов
Живи и мъртви (21)

Деветнадесета глава

До падането на нощта батальонът на Рябченко, който напредваше, без да спира, зае още три села: двете изгорени до основи и третото изгоряло само три четвърти. Когато го наближиха, то беше още цяло. После пламнаха първите къщи, а след час гореше половината от него.

Тази гледка ги накара въпреки стрелбата на немците все пак да нахлуят в селото и да не допуснат то да бъде изгорено до основи. Твърде нагледно ставаше всичко това: докато едни немци стреляха с картечници от изрязаните в стените амбразури, други тичаха и палеха къщите. Сегиз-тогиз в пламъка се мяркаха прибягващите им от къща на къща фигури. Това вбеси хората и когато се втурнаха в селото, те намериха още сили в себе си да разтръгнат пламналите греди и да загасят току-що започналите да горят къщи.

Но после настъпи такава нечовешка умора, че дори ако Рябченко не наредеше да се разположат на почивка, хората му не бяха в състояние да направят нито крачка.

След като постави охрана, Рябченко заповяда на ротните командири дето е възможно да варят чай, да нахранят хората и главно по-скоро да ги настанят да спят.

Мнозина бяха така капнали, че след като се наблъскваха в оцелелите къщи, падаха като убити, безсилни дори да хапнат, преди да заспят.

Рябченко се страхуваше, че посред нощ може да се яви Баглюк и да прати батальона по-нататък в настъпление. Той молеше бога да не се случва това и искаше хората да откъснат колкото може повече време за сън.

Вляво на кръгозора през виелицата розовееше заревото на Воскресенское. В два часа през нощта оттам пристигна с шейна Баглюк заедно с командира на дивизията и поиска Малинин и Рябченко да вдигнат хората.

Двата други батальона на Баглюк от четири часа вече се мъчеха да вземат гарата и все не можеха да я превземат. Немците отчаяно се сражаваха и я горяха направо пред очите им.

От Рябченко се искаше да вдигне своя батальон и като направи последно усилие — един седемкилометров скок напред — да пресече пътя, по който немците изтегляха от гарата своя тил. Ако той пререже пътя или излезе на него, немците ще напуснат гарата и ще минат в отстъпление.

Така постави Баглюк задачата. А командирът на дивизията попита колко време е необходимо, за да вдигнат хората.

Рябченко честно каза: „Половин час“. Той очакваше да му отговорят с викане, но предпочете да преживее това, отколкото да си криви душата. И без това за по-малко от половин час той не можеше да вдигне и да строи хората си, и за толкова да смогнеше, пак щеше да е добре.

Баглюк, изглежда, искаше да повиши глас. Но командирът на дивизията погледна часовника си и спокойно рече:

— Добре, но само вашият половин час да е действително половин час!

Рябченко и Малинин се заловиха за своята трудна работа. В такова състояние само нещо изключително може да вдигне хората на крак: земетръс, наводнение, пожар и, разбира се, войната, която при всяко сражение просто обединява в себе си всичките тия тъй страшно звучащи в мирно време думи.

След половин час батальонът на Рябченко, който наброяваше сега, в края на второто денонощие от настъплението, малко повече от седемдесет души, се строи в две неравни редици.

В далечината розовееше заревото на пожара.

Рябченко подаде команда „мирно“ и Серпилин се приближи до строения батальон.

Той накъсо повтори на целия батальон, онова, което Баглюк бе говорил на командира и комисаря, и каза, че сега от тях зависят две неща: там, във Воскресенское да остане поне нещичко освен пушек и пепел, та хората — жените и децата — да има къде утре да живеят; и второ — от тях зависи другарите им да не паднат безвъзвратно жертва пред тази гара. Ето вече четири часа те я атакуват и не могат да я превземат, но немците сами ще избягат оттам, щом батальонът я заобиколи и им пререже пътя.

Той, командирът на дивизията, знае, че батальонът изцяло е изпълнил сутрешната заповед и е направил днес всичко, което е могъл, но все пак ги моли да тръгнат и да пресекат пътя за отстъпление на фашистите.

— Такава молба имам към вас. Голяма молба — рече той, като завърши своята къса реч, и макар думите му по тон малко да се отличаваха от заповед, макар да можеше направо да каже: „такава е моята заповед“ — той употреби думата „молба“. И ако не във всяко от тия уморени сърца, все пак в много от тях нещо трепна, макар тя, думата, да си оставаше дума, а те трябваше от този топъл, с кръв спечелен подслон за нощуване да тръгнат отново напред във виелицата и да влязат там в сражение с немците.

— Другарю генерал, батальонът ще изпълни поставената от вас задача! Ще изпълним и ще доложим още преди разсъмване — рече Рябченко, сякаш се стараеше със своя напет вид, със своя звънлив глас да замени мрачното мълчание, в което се намираше батальонът.

Той даде команда и хората тръгнаха.

Серпилин стоеше и гледаше как преминаваха войниците и на неговото лице, също тъй уморено като техните лица, имаше израз на благодарност към тези хора и разбиране за всичко онова, което те сега правят. Той също би направил на тяхно място онова, което те правеха, но това не му пречеше да цени тяхната саможертва. Мигар правото да заповядваш изключва потребността да изпитваш благодарност към хората, на които служебният дълг не им предоставя нищо друго освен безусловно да изпълнят твоята заповед? И мигар ти самият, който също тъй безусловно изпълняваш други, тежки за теб заповеди, не очакваш понякога благодарност, макар и в очите, които те гледат?

Когато колоната вече почти цялата се изниза, Серпилин си спомни, че още когато тя се строяваше, погледът му се спря на един висок боец на десния фланг. Редно е деснофланговият да е висок, но вниманието на Серпилин бе привлечено не от това, че бе толкова висок, а от друго: фигурата на деснофланговия му напомни нещо… Сега, когато се изнизваше опашката на колоната, той си спомни за това и веднага отново го забрави, щом Баглюк се обърна към него с въпроса: достатъчно ли е да остави тук за охрана един взвод?

— Кого да охранява? — вдигна очи към него Серпилин. — Мене или вас? Ако вас, тогава вземате този взвод със себе си, защото ще отидете с командира на батальона, и не се връщайте, докато не ми пратите донесение, че сте прерязали пътя! А ако е за мене — знайте, че аз ще се върна при гарата и ще бъда там сред вашите батальони, докато не я превземем.

— А мигар, другарю генерал, вие няма да преместите тук командния пункт на дивизията? — попита Баглюк, като показа с ръка селото и не изрази никакви чувства по повод това, че Серпилин го праща заедно с батальона.

— Утре заранта ще го настаня. Щом дойде комендантската рота, веднага ще ви я изпратя на помощ срещу гарата. До заранта оставете тук трима войници, за да не е празно селото. А всички останали напред! И да не видя тук след пет минути нито един излишен човек!

Баглюк остави на командира на дивизията трима войници, своята шейна и своя автоматчик, а той самият, загребвайки с валенките си снега, тръгна да настига батальона.

Като погледна подир отдалечаващия се батальон, Серпилин, преди да тръгне обратно към гарата, се отби в една близка къща.

Там се грееха пострадали от пожара: жени и деца. Той ги поздрави, затвори след себе си вратата и като свали на прага калпак, уморено потърка с ръка главата си, чувствувайки непреодолимо желание ей сега да си избере едно кътче в тази загрята с човешка топлина къща, да се повали и да заспи.

Една възрастна жена, навела ниско глава, стържеше с нож масата.

— Какво правите? — попита Серпилин.

— Остъргвам я от немците — рече тя, без да вдига очи, като продължаваше да стърже яростно. — Това не са хора, спяха на масата! — После се изправи, вдигна очи към него и с бърз, припрян глас започна да разказва как немците вчера убили по-малкия й син: той искал през нощта да откара кравата в гората, а те хукнали подире му и го застреляли. Приказваше бързо, а очите й бяха такива, сякаш ей сега, щом всичко изкаже докрай, той, Серпилин, ще вземе и ще поправи станалото.

Жените една през друга взеха да разправят кога и кого в селото им убили фашистите, докато били тук, а Серпилин, облегнат на касата на вратата, слушаше и се наливаше с нова омраза, макар да изглеждаше, че към оная, която той вече изпитваше към немците, не може нищо да се прибави.

— Другарю генерал! — оставеният от Баглюк автоматчик отвори зад гърба му вратата. — Уловихме двама фашисти в зимника, там се напъхали. Какво да ги правим?

— Довиждане — поклони се Серпилин на жените — Утре, щом докараме продукти, ще дадем по малко за децата на пострадалите от пожара. — Той си тури калпака и излезе подир автоматчика. — Къде са те?

И веднага видя немците. Те стояха между двамата заловили ги войници. Бяха с обуща, с шинели, с нахлузени на ушите кепета, треперещи, пронизани от студ.

— Аус велхем дивизион?^[1] — попита Серпилин.

Единият от немците отговори, че е от сто и четиринадесета.

— Унд зи?^[2]

Вторият каза, че също е от сто и четиринадесета.

— Вас махен зи хир?^[3]

Немците мълчаха, но вместо тях, разбрал безпогрешно смисъла на въпроса, отговори един от заловилите ги войници:

— Аз предполагам, другарю генерал, че това са подпалвачи от фойеркомандата, затуткали са се в последната минута и са се скрили.

— Цайген зи ире хенде!^[4]

Един от немците отскочи, не разбирайки какво искат от него. Другият остана неподвижен.

— Покажете ми ръцете си! — още веднъж повтори на немски Серпилин и направи крачка напред.

Немецът уплашено му протегна ръцете си. Застаналият до него войник искаше дори да отблъсне немеца: защо пъха той ръце в носа на генерала! Но Серпилин го спря.

— Унд ду? — И Серпилин, наведен със своя висок ръст към ръцете на втория немец, ги помириса.

Ръцете и на двамата миришеха на газ. И двамата мълчаха. Единият ситно трепереше, другият беше окаменял от отчаяние и страх пред неизбежната смърт.

— Разстреляйте ги, дявол да го вземе! — рече Серпилин на войниците и като се извърна, тръгна към шейната.

На пътя се показаха фигури на хора, които вървяха срещу вятъра, като се закриваха с ръце. Един от тях ускори крачка, изтича при Серпилин; веднага го настигна друг. Бяха началникът на свръзката на дивизията и командирът на комендантската рота.

— Най-сетне пристигнахте! — недоволно рече Серпилин на началника на свръзката. — По-добре късно, отколкото никога! Изтеглете тук телефон! Утре, според обстановката, поне до пладне командният пункт да бъде тук! И щом се свържете, съобщете на Ртишчев, че аз ще бъда при Воскресенское, додето не го превземем. Как е Ртишчев, на път ли е?

— Съвсем не, другарю генерал — със запъване рече началникът на свръзката — Щабът е на път, а полковник Ртишчев се натъкна на мина.

— Ранен ли е? — бързо попита Серпилин. — Откараха ли го?

— Убит на място, другарю генерал.

— Ах, да му се не види макар! — ядосано се удари с ръце по втвърдената полушубка Серпилин.

Както и да бе отпъждал от себе си тая мисъл, но още от първата среща все му се струваше, че този Ртишчев, с неговите печални очи, няма да го бъде дълго, че ще го убият; в очите му се четеше това — и ето че се сбъдна!

В края на краищата го убиха! Само една седмица бе преживял своя комдив.

Жал му беше за Ртишчев и го достраша от истинността на собственото му предчувствие. Но попита само:

— Кой го замести? Шишкин ли?

— Да.

— Предайте му всичко, което ви казах. А вие, Рибаков — обърна се Серпилин към командира на комендантската рота, — бързайте към Воскресенское. Хората много ли са измръзнали?

— Много, другарю генерал!

Приближилите войници от комендантската рота вече бяха се скупчили зад гърба му. Това беше резервът на Серпилин, който не беше участвувал в сражение нито вчера, нито днес.

— Петнадесет минути да се стоплят — и тръгвайте към Воскресенское!

— А къде да вървим? — попита командирът на комендантската рота, смутен от това, че те, както той мислеше, вече са стигнали до местоназначението, а сега отново трябва да вървят напред.

— Къде да вървите ли? Там, където е заревото, където се води сражение!

— А по кой път? — все още смаян, пак така разочаровано попита командирът на ротата.

— По никакъв път! Ето ви заревото за ориентир! Към него вървете! И не се бавете. Аз ще ви чакам там — рече Серпилин и като се приближи до шейната, чу как наблизо, зад къщата, тресна пушка — веднъж и още веднъж… Разстрелваха немците от фойеркомандата.

„Ще трябва да пиша… Сега вече не само на жената на Орлов, но и на жената на Ртишчев… Ето как бързо става всичко това…“ — горчиво си помисли Серпилин. Когато вече сядаше в шейната, той още веднъж погледна напред, към заревото, и с тревога си спомни за Баглюк: „По-скоро да излезе в тила им. Докато не излезе, няма да превземем Воскресенское.“

И действително все не можеха да вземат гара Воскресенское. Немците всеки път с минохвъргачен и картечен огън принуждаваха нашата вдигнала се в атака пехота да заляга в снега, а през това време горяха къща след къща.

Серпилин беше се върнал тъкмо когато новата атака бе сломена и хората отново бяха залегнали в снега точно пред гарата. Ако имаха под ръка поне няколко оръдия, може би и тези редички вериги от хора биха сполучили да се вмъкнат в гарата, като смажат с огън картечните точки. Но артилерия нямаше, тя беше затънала отзад във виелицата и засега не се обаждаше. Комисарят на дивизията, който беше останал тук, докато Серпилин беше при Баглюк, не издържа и каза, че ще отиде сам и ако трябва за яката, но ще довлече тук поне една батарея! Той не можеше повече да гледа как погубват хората атака след атака, а гарата, като че нищо особено не става, гори ли, гори…

Серпилин не се противопостави: само наистина да домъкне оръдията! Батареята беше нужна тук като самия живот.

Комисарят яхна коня и изчезна във виелицата. А Серпилин заповяда да спрат атаката. Не се знаеше кое ще стане по-рано: ще домъкнат ли артилерията, или Баглюк ще обходи гарата. Но инак тя не можеше да се превземе.

Студът се усилваше все повече, но Серпилин не забелязваше това. Неговият временен команден пункт беше сега направо на железопътната линия, на половин верста от гарата, в един зидан кантон. Но той не влизаше там и през цялото време оставаше отвън, само скрит зад стената от мините, които немците хвърляха насам, без да го достигат. Зъл и напрегнат, безсилен да се откъсне от гледката на горящото Воскресенское, той продължаваше през цялото време да мисли за Баглюк. След още един час, дори по такова време, Баглюк трябваше да излезе на шосето зад немците, ако само не го спре нещо. А какво може да го спре? Две-три картечници, прикриващи шосето, ще открият огън и ще го спрат! И как още ще го спрат! И ще трябва час-два да се въртиш, докато ги обходиш и унищожиш! Но дори и Баглюк да излезе навреме, все пак ще трябва да се чака още един час и безпомощно да се гледа този голям пожар!

Комендантската рота, кой знае защо, се бавеше. А тъкмо нея Серпилин искаше да хвърли в атака, когато в тила на немците изведнъж се появи Баглюк! Той беше дал на Рибаков петнадесет минути за почивка. Според часовника ротата трябваше да бъде вече тук. От нетърпение той дори прати човек да посрещне и накара Рибаков да побърза.

В такова възбудено и лошо настроение тук, зад стената на кантона, го завари пристигналият от армията Максимов. Той беше оставил автомобила си на пет километра оттук, беше дошъл пеша и беше отрупан със сняг, че Серпилин не можа да разбере отведнъж кой е. Зад Максимов се виждаше още някаква фигура.

— Е, как воюваш, Фьодор Фьодорович? — весело го попита Максимов, като избърсваше лицето си и отърсваше снега от калпака. — Как, скоро ли ще превземеш Воскресенское? Командуващият заповяда да те подканя да побързаш. Казва, че календарният срок вече минал!

— Всички календари лъжат! — сопна се Серпилин.

Настроенията им не съвпадаха. Максимов, тръгнал преди три часа от командния пункт на армията, знаеше, че привечер съпротивата на немците почти навсякъде е била сломена и съседите са се юрнали напред, дори са изпреварили Серпилин. Макар командуващият, когато го напътствуваше преди заминаването му, да каза, че от Серпилин отдавна няма донесения „Виж, страхувам се да не е закъсал пред Воскресенское!“ Максимов, обхванат от общото повишено настроение, вярваше, че докато стигне, гарата ще е вече превзета.

И дори сега, когато стана ясно, че се е излъгал и Воскресенское не е превзето и гори, още му се струваше, че по-нататък всичко ще тръгне много просто: още една атака, гарата ще бъде наша и ще остане да се доложи, че 31-ва дивизия, започнала така добре настъплението, е на висота, както и преди.

Серпилин, наопаки, още не знаеше какво става при съседите, а дори и да знаеше, това нямаше да облекчи неговото положение… Той знаеше друго: че досега не е изпълнил заповедта, спънал се е в това дяволско Воскресенское, опитал се е да го заобиколи и отляво, и отдясно, не е съумял, пак се е спънал, хвърлил е хората във фронтални атаки и късно, не веднага е пратил батальона в оня дълбок обход, който бе нужен при създалата се обстановка.

Но сега трябваше да покаже твърдост и да дочака или Баглюк, или оръдията, а още по-добре — и едното, и другото.

Макар Серпилин сам да се бе занимавал целия ден с това, да тика Баглюк и другите командири на полкове, сега, когато бяха дошли да тикат него самия, не му беше приятно. И той не скри това, като се озлоби и на себе си, и на Максимов с неговия глупав въпрос: „Е, как, скоро ли?“

— Да превзимаш населени пунктове, не е като да вариш яйца, другарю началник на политотдела на армията — рече той на Максимов. — Три минути — рохко, пет минути — твърдо! Ако само ние стреляхме, тогава всичко можеше да се пресметне до минута, но… ето че и немците, дявол да ги вземе, също стрелят!

И сякаш за да потвърди думите му, една немска ротна мина падна отпред, на сто метра от кантона.

— А защо не атакувате, какво чакате? — настойчиво попита Максимов не защото го бе засегнал отговорът на Серпилин, а защото гореше от желание Воскресенское да бъде превзето с неговото пристигане тук и беше готов да направи всичко — дори веднага сам да вдигне хората и да тръгне с тях в атака!

— С един батальон обхождам — рече Серпилин. — Но хората са уморени, има виелица, вървят колкото им силите стигат. Чакам да излязат на пътя в тила на немците.

— А къде е Пермяков? — попита Максимов за комисаря на дивизията. — В другите полкове ли?

— Не, тук е, всички сме тук… — рече Серпилин. — Трябва да превземем това Воскресенское, майка му стара… — изпсува той. — В него е целият фокус. Щом го превземем, веднага всичко ще рухне и пред другите полкове! Комисарят отиде да докара артилерия, виелицата ни изяде артилерията. Доземи ще му се поклоня, само да ми домъкне оръдията!

— Значи, добре се сработихте? — попита Максимов.

— Правим всеки каквото може — отвърна Серпилин и като посочи сърдито с ръка към горящото селище, додаде: — Само негодници могат да не се сработят в такава обстановка, а ние с него, слава богу, не сме негодници! Когато началниците не се сработват, войниците гинат!

— Железопътното училище гори! — изведнъж загрижено викна човекът, който беше дошъл заедно с Максимов и отначало стоеше по-надалеч, а сега излезе напред и загледа с длан над очите пожара.

— Вие там по-предпазливо се подавайте иззад кантона… току-виж, пернала ви мина! — викна му Серпилин.

Отпърво той помисли, че Максимов е взел със себе си някого от инструкторите на политотдела, но сега позна в този непредпазлив човек секретаря на районния комитет. Заранта се бяха видели бегло в току-що превзетия град; гара Воскресенское също спадаше към неговия район и секретарят го питаше кога разчита да я превземе. Това беше днес сутринта. „Наистина ли беше днес?“

— Не ви познах отначало — рече Серпилин. — Това е на добро!

— Не ми прилича да е на добро… — загледан в пожара отвърна му тъжно секретарят на райкома и отново, като не се стърпя, излезе на открито място, за да разгледа по-добре новия, току-що букнал стълб от пламък. — На сточната гара запалиха складовете… втори и четвърти! — отново тъжно извика той.

— Присламчи се към мене — рече Максимов. — Мислеше, че вече… — Той не довърши и попита Серпилин тихо, почти шепнешком: — Фьодор Фьодорович, кога мислиш да завземеш гарата?

Серпилин погледна часовника си.

— Чакам Баглюк. След половин час трябва да излезе на шосето… Трябва! — повтори той.

— Тоя Баглюк ще направи всичко, каквото може! — рече Максимов.

— А кой знае колко и кой може? — рече Серпилин. — Може би той ще направи всичко, каквото може, а друг на негово място би могъл и повече, и по-бързо! Ето аз също правех днес всичко, каквото можех — така смятах. А може би друг на мое място вече би превзел това Воскресенское!

— Нищо, Фьодор Фьодорович, ще го превземеш — рече Максимов. — Ето сутринта на Давидов не му вървеше! А преди три часа докладва, че е превзел Екатериновка.

— Така ли? — рече Серпилин. — Браво!

— И сто двадесет и трета, и деветдесет и втора също са напреднали… — Максимов назова местата, до които са напреднали дивизиите.

— Да… — рече Серпилин. — Това е добре… много добре — повтори той, безсилен обаче да се откъсне дори за секунда от мисълта за тази все още непревзета от него гара.

— Запалиха и останалите складове — все така без да махне ръка от очите си, рече секретарят на районния комитет. — Сега ще запалят зърнохранилището, огънят е близо.

— Ама вие какво грачите — изтърва се Серпилин, — искате да ми скъсате нервите ли?… Мигар аз не желая да ви дам непокътната вашата гара!… — Ядът с цялата си сила най-сетне избухна в гласа му.

— Та тя гори пред очите ми! — рече с въздишка секретарят.

— Гори пред очите ми… — горчиво повтори Серпилин. — И аз имам очи…

В тази минута от виелицата се появи командирът на комендантската рота Рибаков. Зад него се виждаха фигурите на пръснатите във верига хора.

— Другарю генерал, разрешете да доложа…

— Трябваше да доложиш преди половин час! — троснато рече Серпилин. — Аз трябва да почвам атака, а къде сте вие?

— Много се бяха уморили хората, другарю генерал.

— Знам.

Рибаков стоеше пред него, знаейки, че е виновен, че е нарушил заповедта, че е дал на хората вместо петнадесет — четиридесет и пет минути почивка, решил, че ако те си отпочинат, ще наваксат времето из пътя, но хората бяха толкова уморени, че и почивката не бе помогнала и нищо не наваксаха по пътя. Рибаков знаеше, че е виновен, но знаеше също, че другояче не можеше да постъпи, и искаше да постъпи както е по-добре, а не както е по-лошо. Освен това знаеше, че колкото и да го ругае сега командирът на дивизията, все пак след двадесет или тридесет минути тъкмо той, Рибаков, ще тръгне със своята комендантска рота в атака, защото, както и да го ругаят, няма да му се размине атаката. И така погледнато, Рибаков не можеше да се чувствува толкова виновен, колкото навярно би се чувствувал при други обстоятелства. Серпилин също разбираше това и превъзмогнал избухването си, спокойно каза на Рибаков по-скоро да стяга хората си и да се съсредоточи за атака ей там. Той посочи напред щръкналия от дълбокия сняг покрив на плевника, до който беше командният пункт на батальона.

И Рибаков погледна командира на дивизията с безстрашния и отчасти равнодушен поглед на човек, от когото едва ли може по заповед да се поиска повече, отколкото той самият се кани да даде по своя воля и съвест, рече: „Слушам!“ — и тръгна към своите хора, които все по-гъсто прииждаха из виелицата.

— Слушай, Фьодор Фьодорович! Не може ли да я възглавим? — кимна Максимов към минаващата покрай тях във виелицата рота. — Да тръгнем с нея…

— Почакай, Максимов, не бързай… Аз целия ден бързах, а ето сега… не бързам, макар вие да ми стърчите над главата — кимна той към секретаря на районния комитет. — Ние с тебе имаме в ръцете си не дърва, а хора… не ми се ще да ги хвърлям напразно в огъня… Да потърпим. Тежко е да се търпи, но да потърпим. Баглюк трябва ей сега да излезе, чувствувам… Той също разбира какво значи за нас времето. Радвам се, че си дошъл, но не ме насилвай, бъди така добър.

— Тогава не може ли поне преди атаката да отидем напред в батальона? — рече Максимов.

— А тук какво е? Тилът на армията ли? Оттук до немците има петстотин метра… Искаш да бъдеш с още двеста метра по-близко?

— Искам.

— Хайде, върви… а аз ще остана тук. Имам два батальона, две ръце, трябва да управлявам и с двете…

Максимов мислеше, че Серпилин или ще тръгне заедно с него, или няма да го пусне сам. Но Серпилин не можеше да понася да го спират и не обичаше да спира другите. Щом иска да отиде в батальона — нека отиде.

Ако Серпилин можеше да се разкъса на няколко части, той би останал тук и едновременно би отишъл в двата си батальона.

— Върви — рече Серпилин. — Само че не излизай много напред — додаде той не защото това изречение имаше някакъв смисъл, а просто защото си спомни за убития днес Ртишчев, макар Ртишчев да загина тъкмо не напред, а отзад, в тила.

— А ти тук ли ще останеш? — попита Максимов секретаря на районния комитет.

— С тебе ще дойда — отговори секретарят на районния комитет и оправи на рамото си пушката.

Значи, той е бил с пушка. Серпилин чак сега забеляза това.

— Накъде да вървим? Ей към онзи плевник ли? — попита Максимов.

— Сега ще ви заведат — рече Серпилин и викна да пратят свръзка.

Максимов тръгна. А след минута пред Серпилин вече стоеше запъхтян, потен комисарят на дивизията. Той едновременно изтриваше от лицето си и потта, и снега и питаше нещо с такъв пресипнал глас, че Серпилин отначало не го чу.

— Как вървят работите при вас? — попита комисарят.

— Засега както преди… Само Рибаков дойде. А при тебе как? — попита Серпилин.

Но по щастливото лице на комисаря вече се виждаше как вървят работите при него. Все пак той беше довлякъл оръдията и ако се съди по вида му, беше ги довлякъл в буквалния смисъл на думата: навярно заедно с всички ги беше извличал от снега.

— Наистина не четири, а три — рече той. — Вече са там, вляво — показа с ръка, — изкарват ги на позиция. Артилеристите обещават след десет минути да открият огън… Едното изтървахме в дола, просто не можеше… Измъчихме се…

— По дяволите, после ще го измъкнем, сполай и за трите — рече Серпилин и като тикна лице в лицето му, с благодарност целуна този немлад, уморен човек.

Изведнъж насреща отдалеч, иззад гарата, иззад издигналото се над нея зарево, оттам, отдето трябваше да излязат Баглюк и Рябченко, долетя онова, което очакваше Серпилин — отгласи от сражение, далечни, слаби, но все пак доловими.

— Баглюк! — рече само Серпилин и въздъхна така, сякаш от раменете му падаше непоносимо тежък товар…

Малинин лежеше в плевника на пръстения под върху наръч вледенена, започнала да се размразява слама, заедно с него лежаха още неколцина ранени.

В печката, пушейки и съскайки, гореше греда. У никого не се намери брадва и трябваше направо ей тъй да пъхнат единия край на гредата в печката и от време на време да я побутват.

Малинин лежеше и се вслушваше в това, което беше вътре в него — в острите като ножове болки в простреляния му корем — и в това, което ставаше зад стената на плевника, в сражението. Това сражение ту отново пламваше, ту догаряше, като постепенно се местеше все по-надясно, към тила на немците. Ако се съди по всичко, вече бяха превзели гарата и немците отстъпваха все по-далеч и по-далеч. Че немците отстъпваха, беше заслуга на техния батальон — на Рябченко и Малинин, защото батальонът все пак излезе на шосето точно край тази затрупана със сняг изоставена барака и удари по изтеглящия се от гарата немски тил. Почнаха с това, а после преградиха шосето и вече не пускаха немци по него.

Но в това Малинин вече не участвуваше: раниха го още в началото на сражението, когато нападнаха немската колона. Немците се бранеха, като стреляха, и един куршум го улучи в корема. Той винаги се страхуваше тъкмо от такава рана. Струваше му се, че раната в корема е смърт. Така си и помисли в първата секунда и когато Караулов притича при него с вик: „Дайте да ви превържа, другарю политрук!“ — Малинин неволно с хрипкав глас каза сам на себе си: „Не трябва, аз съм убит!“ И чак после, когато същата санитарка Куликова, която някога бе обещала да го измъкне от сражение, го превърза и го помъкна по снега, той й каза: „Чакай, ще стана“ — действително се приповдигна, стана и помисли: „Щом станах, значи, ще живея!“ Наистина той измина само три крачки, а после санитарката и случилият се наблизо войник го подхванаха, но от тази минута, направил по едно чудо своите три крачки, той вече упорито не вярваше, че ще умре.

Помагаше му да понася болките и да не вика и това, че не вярваше в своята смърт, и това, че беше комисар на батальона, а наоколо лежаха негови ранени войници. Помагаше му да не вика също и това, че след раняването си не бе станал отведнъж равнодушен към всичко наоколо, както това става с по-слабите души. Той продължаваше да живее с онова, което ставаше зад стената, продължаваше да слуша сражението и доколкото можеше да разбира, обясняваше на другите ранени какво се върши там, отвън.

Сметката на Серпилин излезе вярна. Щом батальонът на Рябченко излезе на пътя в тила на немците, те почнаха набързо да отстъпват от гарата. Но батальонът направи повече от онова, което му беше заповядано. Той зае пътя и отбиваше атаките на отстъпващите немци дотогава, докато не им се наложи да захвърлят колите и да свърнат през целината. Тогава Баглюк остави Рябченко с половината хора на шосето и схващайки обстановката, също тръгна през целината вдясно и като завзе там, в снежното поле, една безименна махала от три къщи, залости се в нея и с няколко картечници откри огън, като караше немците да го заобикалят и да задълбават все по-навътре и по-навътре в полето, в снеговете. Той нямаше сили за нещо повече.

Фелдшерът и Куликова превръзваха ранените и те всички, в това число и ония, които ходеха, се събраха тук в плевника, защото Рябченко се страхуваше да ги изпрати в тила сега, през нощта. Ония, които можеха да вървят, можеха да се заблудят във виелицата, а онези, които трябваше да се откарат като Малинин, нямаше с какво да бъдат откарани. Превоз можеше да се очаква едва в зори, а до разсъмване оставаше още малко. Пък и кой знае къде, отстъпвайки, се тикаха сега немците. Отивайки в тила, ранените можеха през нощта да налетят в полето право на тях; дори кръвта на човека изстиваше при тая мисъл.

Вече половин час, откак сражението на шосето бе стихнало. Само вдясно — там, дето Баглюк беше заел махалата — се чуваше от време на време стрелба и напред няма-няма, па току припукваха редки изстрели, навярно по самотни немци, а понякога просто и във виелицата, в която какво ли не можеше да се привиди на човека.

Макар в плевника да гореше печка, беше студено, вратите бяха откъснати от пантите и вятърът, отмятайки окачения брезент, вече беше навеял цял куп сняг.

Санитарката Куликова, мушнала кофата в печката, топеше в нея сняг и с канчето разнасяше вода на ранените. Водата беше топла и мръсна, в нея плаваха сламки.

Малинин искаше да пие, но не биваше да пие.

— Я слушай, Куликова — повика я той. — Улучи време, иди да видиш: ако Синцов, младши сержантът, е наблизо и може да напусне позиция, нека намине при мене, докато е тихо.

— Добре — недоволно рече Куликова. — А ти да беше поспал. Не се ли наприказва, а?… В болницата, когато пооздравееш, ще се наприказваш… а засега по-добре е да мълчиш.

— За да не ми излезе душата заедно с думите, така ли?

В отвора на вратата свистеше виелицата; жената излезе, а Малинин, след като я изпрати с поглед, затвори очи и си помисли, че ако и занапред има такива загуби като днес, ще трябва скоро да идват попълнения, инак няма да завоюваш много. „Е какво? Колко хора няма да доживеят, няма да видят… Какъв е тоя проклет живот, когато хората всеки ден безчет умират!“ Той мислено нарече войната „проклет живот“. И, разбира се, така беше, защото войната беше проклет живот, макар че той тъкмо на този проклет живот доброволно се бе обрекъл и смяташе, че инак не би могло.

Той се замисли за сина си, който лежеше в болница без дясна ръка, и без да отваря очи, чу как някой тихо го вика: „Алексей Денисович…“ — вика го тихо, сякаш проверява дали не спи. Чу и отвори очи, помисли, че е Синцов. Но пред него стоеше не Синцов, а батальонният командир Рябченко, неприличащ на себе си. Младото му лице беше обрасло с червеникава четина и от смъртна умора изглеждаше остаряло. Той стоеше над Малинин с кавалерийски шинел, разкъсан и до черно опушен още през деня, когато гасеше заедно с войниците пожара. Лявата му ръка, ранена преди настъплението, беше омотана с черен бинт, а дясната тежко се подпираше на отчупена дръжка от лопата; пръстите на десния му крак бяха измръзнали така, че можеше да стъпва само на петата.

Така стоеше пред Малинин неговият батальонен командир, старши лейтенант Рябченко, двадесет и две годишен, видял всичко, отстъпвал, доотстъпил до Москва; а сега най-сетне втори ден настъпващ в околностите й; три пъти раняван, два пъти, без да излиза от строя, измръзнал батальонен командир Рябченко, който можеше да бъде негов, на Малинин, син.

— Защо си дошъл, комбат? — рече, като не разбираше, че от слабост и болка говори съвсем тихо и затова, а не поради нещо друго Рябченко се навежда тъй ниско, за да го чуе. — Защо си дошъл? — повтори той.

— Да навестя ранените.

— Как върви сражението?

— Нормално. — Рябченко погледна Малинин, обгърна с очи другите ранени и през умората си се усмихна с младежка усмивка. — Потърпете само до заранта. Много ми се иска да видим какво сме изчукали! Момчетата ходиха напред, казват, по цялото поле стоят, заседнали в снега, немски машини.

— Щом се развидели, ще ги преброиш.

И поради това, че Малинин каза „ще ги преброиш“, а не „ще ги преброим“, както би казал друг път, Рябченко с тъга си помисли, че ето на разсъмване ще дойдат шейните, които той лично е пратил да намерят, па ако ще и под земята, и Малинин ще напусне него и батальона и те няма вече никога да се видят, защото дори и да остане жив Малинин, при тая негова възраст едва ли след тежкото раняване ще го пратят обратно на фронта, още по-малко в батальон на предната линия. „Къде ти ще го пратят!“ — помисли си Рябченко. А гласно каза само:

— Е, как си? — защото не намери други думи, за да изрази тревогата си за Малинин.

— Горе-долу — рече Малинин. — Ние тук няма да загинем. Лежим до печката и се греем. Върви си при задълженията, не се откъсвай заради нас. — И като си спомни отново онова, за което вече бе говорил на санитарката, помоли Рябченко, ако е възможно, да прати Синцов. Има една работа…

Рябченко кимна. Той знаеше каква е тая работа.

— А ти върви — рече Малинин. — Млад си, ама като владика ходиш с жезъл — усмихна се той. Но от пристъп на болка тази усмивка неочаквано излезе толкова обезобразена, че от очите на Рябченко едва не потекоха сълзи.

— Върви, върви… — взирайки се открито и строго в овлажнелите му очи, повтори Малинин, като не с думи, а с всичката сила на чувствата си сякаш добавяше: „Върви и живей, бъди жив, много те моля! Ти си още млад, ти си още само на половината на моите години, ти трябва да си жив! Ако някой трябва да е жив, това си тъкмо ти… Живей, моля ти се, чуваш ли, батальонен командир Рябченко!“

И Рябченко се обърна и като се подпираше на тоягата, бързо излезе, защото от всички гледки, които бяха трудни за гледане във войната, гледката на ранените беше винаги за батальонния командир най-тежка. Рябченко излезе, а Малинин продължаваше да гледа отмятащия се брезент на отвора на вратата, под който виелицата бръскаше ли, бръскаше. До него жално стенеше раненият в корема млад войник и през цялото време молеше да му дадат вода, макар че не биваше, също както и Малинин, да пие.

Малинин каза да повикат Синцов, защото разбираше: скоро ще го откарат и няма да има вече друг случай да му каже за изпратеното до политотдела писмо. Но сега, докато чакаше Синцов, той не мислеше вече за това, мислеше какво ще стане с него без батальона и какво — с батальона без него.

Чувствуваше се като човек, изхвърлен в движение от влак: преди секунда се е движел заедно с всички — и ето вече лежи на земята и вижда как покрай него се носи нещо огромно, в което току-що е бил и вече няма да бъде! Войната всеки час разделя хората: ту завинаги, ту временно; ту със смърт, ту с осакатяване, ту с рана. И все пак колкото и да си се нагледал на всичко това — разбираш какво е раздялата чак когато тя сполети и тебе.

Той до такава степен не беше свикнал да става нещо в батальона без него, а ето вече всичко ставаше без него и вече не той трябваше на хората, а хората трябваше по-скоро да го товарят в шейната и да го откарат в тила. А батальонът ще продължи по-нататък. И той вече няма да се довлече до батальона, няма да тръгне редом с хората, няма да ги достигне нито с поглед, нито с глас — с нищо. Какво още може да направи той за тях? Нищо. И макар че като мислеше така, мислеше, разбира се, и за себе си — а и можеше ли другояче? — но в общото или в основното, както сам понякога се изразяваше на своя малко канцеларски език, все пак мислеше не за себе си, а за другите. Мислеше дори сега, когато беше ранен, когато много други хора, съвсем не лоши и дори добри, в неговото положение изведнъж започват жадно да мислят за себе си, като че си наваксват всички ония дни и нощи от войната, когато са мислели така малко за себе си. И степента, в която той дори и сега мислеше повече за другите, отколкото за себе си, беше сигурно най-главното и най-силното у него, човек вече на възраст и тежко ранен.

Синцов от два часа вече знаеше, че Малинин е ранен в корема, и то ранен тежко, но не можеше да дойде при него, защото отначало беше зает със сражението, а после, когато сражението почна да стихва, не можеше да остави позицията си без заповед.

И едва сега, когато Рябченко му заповяда да върви, той дойде тук и видя колко е зле Малинин и лицето му въпреки волята му стана такова, че Малинин разбра: Синцов със своето опечалено лице го осъжда на смърт — разбра и не се съгласи.

— Какво ме гледаш така?… Ти не си поп и аз не съм те повикал да дойдеш със светото причастие… Имам работа с тебе — затова те повиках.

Синцов остави на пода автомата и седна до него.

Макар Малинин да беше много отпаднал, сега, когато се разсърди, прехрипналият му шепот стана по-силен и Синцов чуваше всяка дума.

— Жалко, че не мога да те оставя на мое място — рече Малинин, като го гледаше в очите.

Синцов не отговори нищо. Пък и какво ще отговори? Няма да благодари я…

— Когато те възстановят в партията, не отивай в редакцията си — рече Малинин, като продължаваше да го гледа в очите.

„Та аз не искам да ида в никаква редакция! Мигар за това съм се разтичал?“ — искаше да викне Синцов, но отново срещна очите на Малинин и разбра, че Малинин съвсем не мисли това, а просто не иска Синцов да напусне техния батальон нито сега, нито после! Той ще е по-спокоен, ако знае, че Синцов ще остане тук, в батальона.

— Слушай… ето защо те повиках… — след като помълча и почака да мине пристъпът на болката, заприказва Малинин. Заприказва не отведнъж, а чак накрая, защото смяташе, че то е най-важното от всичко онова, което трябваше да каже на Синцов, макар всъщност най-важното за Синцов да беше не това, а онова, което Малинин му беше казал по-рано. — Аз вчера писах…

И в същата секунда съвсем близо до плевника често-често затрещяха немски автомати и затрака наша картечница. И Синцов, без да има време да се прости с него, без да има дори време да помисли за това, грабна от пода автомата и като взе на три скока плевника, изскочи през отвора на вратата, зад който все по-силно и по-силно трещяха изстрелите.

Малинин лежеше в плевника, като безсилно и напрегнато слушаше как тракат зад стената изстрелите, отначало често и силно, после по-рядко, после още по-рядко и по-тихо, все по-далеч и по-далеч… Лежеше и слушаше тези изстрели, като мислеше с облекчение, че атаката е отблъсната и сражението свършва и не знаеше, че атаката още не е отблъсната и сражението не е свършило, а просто той губи съзнание и престава да чува…

Когато се свести, наоколо беше съвсем бяло. От бялото небе се сипеха дребни, редки снежинки, а с края на окото отляво, и отдясно той виждаше разстилащи се до хоризонта високи бели снегове. Лежеше възнак в шейната, която, поклащайки се, тихо се плъзгаше по снега. До нея отстрани, като го притискаше, лежеше още някой, зад главата му коларят подвикваше с тънък глас на коня, а в краката му седеше напреки на шейната Караулов, изпружил крак, пристегнат с бинт о една дъска, пречупен навярно над коляното; седеше и пушеше, като се извръщаше от насрещния вятър.

Отзад се движеха още две шейни: кой караше далечната, не можеше да се види, а близката я караше, седнал на предницата, непознат войник с окървавен бинт, който закриваше едното му око.

Дошъл в съзнание, Малинин видя всичко това, но няколко минути не издаваше глас, като се вслушваше в тъпата, търпима болка в тялото си, която след вчерашната не приличаше почти на болка.

„Изглежда, съм жив“, помисли си той и преди да повика Караулов, опипа полекичка с ръка: кой лежи до него? С гръб до него, ребром, лежеше мъртвец. Малинин веднага щом почна да опипва, се натъкна на неговата нежива ръка с щръкнали като клони студени пръсти.

— Кой е предал богу дух? — попита Малинин.

И Караулов, чул неговия глас, зарадван се обърна.

— Все мислех дано се свестите! — рече той и като се изви, с две ръце помести крака си.

— Кой е? — отново попита Малинин, без да мърда, като само с очи посочи легналия до него мъртвец.

— Гришаев — рече Караулов. — Когато го туряхме, беше жив.

Гришаев беше оня ранен в корема младичък войник, който там, в плевника, все охкаше и се оплакваше, че не му дават да пие. Сега лежеше студен, мъртъв, опрял тежко гръб в рамото на Малинин. И Малинин си спомни как през ноември, още при отстъплението, бе полегнал да поспи на пода в един незатоплен, леден сайван. Когато легна, отпърво мръзнеше и през съня си от студ не можеше да разбере спи ли, или не. А после почувствува, че му е топло и заспа, а когато се събуди, видя, че двама войника — единият от тях ей този Гришаев — бяха се долепили плътно до него от двете страни и запретнали полушубки, бяха го покрили с пешовете, за да може да се наспи преди сражението.

— Кога те раниха, Караулов?

— Тая заран — намръщи се Караулов. — Отидох да видя колите, които нощеска фашистите изоставиха в полето; притаил се там някакъв гад — от една кабина хвърли бомба.

— А много ли взехте?

— Много, по цялото поле са разхвърляни. Не знам колко са. Докато бях там, още ги брояха…

— Да не са ви оставили във втори ешелон?

— Защо във втори ешелон? Тъкмо ни товареха на шейни, Баглюк дойде да даде заповед за настъпление.

— Значи, жив е Баглюк?

— Жив.

— А Рябченко?

— Също жив, само че е съвсем измръзнал.

— А колко ранени откараха? Само тези три шейни ли? — угрижено попита Малинин, като пресметна наум колко хора вече лежаха в плевника, а след това също имаше сражение.

— Защо с три? — рече Караулов. — Напред има още две шейни, караме двадесет души. А леко ранените сами отидоха да се стоплят в онова село, дето беше дошъл комдивът.

От мисълта за другите ранени Малинин отново си спомни за собствената си болка и заслушан в нея, притвори очи.

— Не искате ли да запушите? — попита Караулов. — Аз ще ви свия.

— Не искам — отвърна Малинин, като чувствуваше в устата си тежък, метален вкус от прилошаване. — Колко време вече пътуваме?

— Около четири часа — рече Караулов. — Отдавна, още в началото на пътя, ни срещна командуващият армията. Приближи се, попита кои сме, от коя част, но вие бяхте в безсъзнание. Весел! Казва, че всичко вървяло добре! Оздравявайте, ще се срещнем при Смоленск!

„Добре би било да стане така!“ — помисли си Малинин, а гласно попита с какво е пътувал командуващият по този сняг.

— С камион, в кабината. Тъкмо неговият камион беше закъсал и ние минахме покрай тях. Приближи се до нас, докато измъкнаха камиона от снега.

Караулов млъкна, а Малинин, макар разказът на Караулов за срещата с командуващия да го зарадва, помисли тежко колко далече е още до Смоленск. Да кажеш — не значи още да направиш. А оттатък Смоленск има още стотици версти и все наша земя, и все отстъпена, и милиони хора в нея. Иди, че я превземай!

Може би в неговите чувства сега играеха роля тежката му рана и неувереността — ще може ли отново да се върне на фронта, но главното все пак беше трезвият поглед върху нещата, който си беше създал през дългия и труден живот, за каквото и да се заловиш, все труд, нищо не е просто, камо ли войната!

— А истина ли е, че скоро ще превземат Смоленск? — зачу се глас зад гърба на Малинин.

И по-рано му се струваше, че или жена, или момче кара коня; сега разбра, че не е сбъркал, гласът, който питаше, беше слабичък, тънък, съвсем детски.

— А ти кой си — попита Малинин, — на колко години си?

— На петнайсет.

— От махалата е — поясни Караулов, — сам поиска да дойде с нас със своя кон.

— Това е правилно — рече Малинин с усмивка, — ама нашата работа е войнишка; току-виж, не сме го върнали, задигнали сме го.

— Аз не за това — обидено рече невидимият за Малинин колар, — аз мога да остана и във вашата част.

— Тогава извинявам се.

— Лейтенант, дай да запуша! — Детският глас прозвуча храбро, но не съвсем уверено.

Лицето на Караулов стана строго, но той все пак извади от устата си недопушената цигара, откъсна края и я сложи в мярналата се над Малинин детска, червена от студа ръка.

— А това място ми е познато — рече Малинин, като изви очи.

Край пътя стояха два немски танка, човек не можеше да ги забрави: единият — прицелен с оръдието си в купола на другия. Бяха същите танкове, за които вчера, когато минаваха оттук, той каза, че немците са отливали от тях бензина. Значи, бяха пропътували назад вече двадесетина километра. Все пак от вчера сутринта батальонът беше отишъл далече напред…

Помислил за това, той попита Караулов кого е назначил Рябченко вместо него във взвода и като чу отговора, който очакваше: „Синцов!“ — с яд си спомни, че не бе успял да каже на Синцов за своето писмо до политотдела. И като си мислеше сега пак за това писмо, той не знаеше, че напразно обвинява в разтакане партийната комисия на дивизията: тя нямаше тук нищо общо.

Партийното дело на Синцов бе поискано от партийната комисия на дивизията в политотдела на армията от инструктор, който, щом прочел това име, изведнъж си спомнил за един документ, минал през негови ръце. Документът беше просто лист от тетрадка, изписан с едър войнишки почерк: излезлият от обкръжение в участъка на армията червеноармеец Золотарьов пишеше в политотдела за обстоятелствата, при които е загинал политрукът Синцов, И. П., и молеше, ако е възможно, да съобщят на семейството му. Нямаше време да се направи нещо по това писмо, но ръката не посегна за щастие да го скъса и то лежеше сега до заявлението на младши сержант Синцов за възстановяване в партията, в папката с надпис „За доклад“, макар да нямаше на кого да докладва сега: започнало бе настъплението и началникът на политотдела на армията, полковият комисар Максимов, вече трето денонощие беше на предната линия.

— Значи, Синцов те замести? Добре! — след като помълча, каза Малинин на Караулов. Каза му така, сякаш още беше в батальона и бе потребно неговото одобрение. — А батальонният командир пак ли не поиска да се евакуира?

— За нищо на света! — одобрително рече Караулов.

— Чии са? — попита Малинин, чул възникналото в небето бръмчене и почувствувал как зад него момчето трепна.

— Наши — рече Караулов.

Над ранените, като прекосяваха бавно белезникавото зимно небе, от изток към запад минаха една след друга четири деветки от наши бомбардировачи. Шейната спря и следващата също спря, почти налетя върху нея.

И момчето, което караше шейната, и Караулов, и Малинин с еднакво облекчение и благодарно гледаха в небето.

— Какво, отидоха ли си вече, не се ли виждат? — попита Малинин, понеже не чуваше вече бръмченето и не беше в състояние да се повдигне на лакти, за да изпроводи с очи самолетите.

— Не, още се виждат, а сега почти не се виждат, отидоха си — обади се Караулов, като изпращаше с поглед чак до кръгозора мъничките черни точки.

 

 

На десет километра от оня плевник, дето през нощта Малинин бе изгубил съзнание, и на тридесет от мястото, дето сега пътуваше в тила обозът от шейни, натоварени с тежко ранени, по дълбокия сняг, радостен, че най-сетне виелицата бе стихнала, вървеше на запад батальонът на Рябченко.

Сега, след превземането на Воскресенское, напред излизаха вече другите, по-малко изморени през вчерашния бой полкове на Серпилин и батальонът от сутринта вървеше, без да гръмне, като се натъкваше само от време на време на захвърлени в снега немски коли и трупове на убити и замръзнали войници. Това, че те засега вървяха, без да гърмят, беше, разбира се, само временно, защото и отдясно, и отляво с поривите на вятъра долиташе грохот на оръдия, а право отпред на кръгозора от половин час пак се замярка пушек от пожар.

Синцов, Комаров и още двама автоматчици — всичко, което беше останало от техния взвод — вървяха един след друг подир яздещия на кон Рябченко. Той отдавна трябваше да отиде в санитарния батальон, но не се предаваше и яздеше, извадил от стремето премръзналия си крак и привързал отзад на седлото своя вчерашен, собственоръчно направен бастун — за в случай, че му дотрябва за слизане.

— Старши сержант, скоро ли според тебе ще получим попълнение? — Комаров се изравни със Синцов и тръгна редом с него.

— Отде да знам? — Синцов сви рамене, но си помисли, че докато те не спрат, докато не опрат някъде в немците, няма да има попълнение: с автомобили няма да го докарат по тоя сняг, а пеша, докато те вървят както днес без спиране, също никой няма да се добере до тях.

Комаров жалеше, задето в техния взвод има такива загуби, и търсеше душевна подкрепа от своя командир на отделение, сега командир на взвод, а Синцов мислеше, че ако не беше го спасил Комаров тая нощ там при плевника, като бе повалил от упор налетелия в последната минута немец, и неговата песен щеше да бъде вече изпята и вече нямаше за какво да мисли сега, дори и за това — ще има ли днес бой и ще остане ли здрав и читав в тоя бой…

Но не му се щеше сега да говори за всичко това и той му каза само с поглед, като го погледна мълчаливо, благодарно в очите.

— Как мислиш, ще настигнем ли, или няма да настигнем днес немеца? — попита Комаров.

И Синцов, като го гледаше в очите, разбра — и Комаров изпитва сега същото чувство като него: хем му се иска отново да настигне немците, хем му е жал да се раздели с почивката, настъпила след вчерашното сражение.

— Май ще ги настигнем — отговори той, като се мъчеше да преодолее в себе си това чувство и ускоряваше крачка, — вече се вижда пак пушек!

Сред снеговете, там, накъдето те сега бързаха, все по-високо се издигаше пушек от едно запалено село. Батальонният командир Рябченко, който яздеше пред Синцов, ту закриваше този пушек, когато конят, стъпил накриво, отиваше встрани, ту отново го откриваше.

— Комаров, хей, Комаров!

— Какво?

— Дай да запушим!

— Защо вървешката?

— Ами че така, изведнъж ми се прииска… — Синцов не обясни защо му се е приискало. А му се прииска, защото, докато гледаше сега далечния пушек отпред, стараеше се да свикне с тежката мисъл, че колкото и много неща да бяха останали зад гърба им, напред ги очакваше още цяла война…