Константин Симонов
Живи и мъртви (20)

Осемнадесета глава

Климович седеше в операционната и чакаше да приготвят гипса. Преди един ден бе получил дребна, както той смяташе, рана от куршум в ръката над китката, но през нощта ръката му отече и той отиде в санитарния батальон на съседната стрелкова дивизия. Раната се оказа по-лоша, отколкото мислеше — костта беше пукната, и макар той да не смяташе да излиза от строя за такова раняване, трябваше да се съгласи на гипсова превръзка. Той седеше по рубашка със засукан до рамото ръкав и като чувствуваше как кожата на голата му ръка настръхва от студа, гледаше през счупения прозорец към улицата. Оттук се виждаше отсрещната къща, също със счупени прозорци, и горнището на черния немски щабен автобус, който стоеше пред входа на санитарния батальон.

Нашето контранастъпление при Москва продължаваше вече второ денонощие по целия фронт: санитарният батальон беше се наместил в сградата на болницата на току-що, призори, взетото градче.

„Но те бързо са се стегнали!“ — с одобрение помисли Климович за санитарния батальон.

Неговата собствена санитарна рота, напротив, беше затънала през нощта нейде в снега и той трябваше да отиде да се превърже при съседите.

Градчето беше мъничко; в мирно време, като са чуели неговото име, хората навярно са се питали и са си припомняли: къде ли беше? Дали край Москва или на Волга… Но сега, в началото на декември четиридесет и първа година, името му гърмеше като музика. Град, отнет от немците! С това още не бяха свикнали.

Бяха го превзели след кратък нощен бой два полка от 31-ва стрелкова дивизия. Своя успех те дължаха главно на съседите си — далекоизточната дивизия, която беше проникнала вляво от тях на петнадесетина километра навътре, и на танкистите на Климович. Танкистите още вечерта прерязаха на немците пътя за отстъпление, принудиха ги или да се сражават в обкръжение, или незабавно да отстъпят, като захвърлят всичко, което не могат да отмъкнат на минутата. Градчето и неговите околности бяха задръстени от захвърлени немски коли — тила на цяла моторизирана дивизия.

Докато чакаше да приготвят превръзката, Климович затвори очи. Отначало му се стори, че ей сега ще вземе и ще заспи, както си седи на столчето, сложил ранената си ръка на края на масата. И в това нямаше да има нищо чудно: цял месец, докато прехвърляха бригадата му от едно място на друго, за да запушват ту една, ту друга дупка, той спеше на прекъслеци — по два, по три часа, а през последните дни нито един път не бе спал повече от час наведнъж. Да, сега можеше да заспи, но сънят само се мярна и не дойде: твърде възбуден беше от това, което ставаше; и в каквато и външно непробиваема броня на спокойствие и фамилиарност с военното си дело да беше облечен, все пак, когато започна настъплението, се оказа, че човек мъчно преживява не само скръбта. Радостта, когато е голяма, също мъчно се преживява! И тя поглъща всичките ти сили, и от нея също се измаряш.

Разбира се, тия момчета от Далечния изток, които вчера за първи път влязоха в бой и изтласкаха немците, без да спрат, на петнадесет километра, отведнъж изпитаха такова щастие, на което ще завиди всеки военен човек, но все пак те не можаха да разберат докрай онова, което изпитваше Климович. Само този, който е бил унижен и оскърбен от отстъпленията и обкръженията, само този, който, залял с последните капки бензин своя последен танк и с болка на душата оставил зад себе си прощалния стълб черен пушек, вървял е с окачен на врата автомат седмици наред през горите, покрай пътищата, по които фучат на изток немските танкове — само той можеше да разбере докрай Климович, да разбере цялата огромна жестока наслада, изпитана от него през този ден и половина от оная минута, когато вчера на разсъмване проби отбраната на немците и почна да раздробява техния тил, до минутата, когато по пътя насам, към санитарния батальон, профуча през задръстения от изоставени немски машини, засипан от разпилени немски щабни книжа град.

Вчера на разсъмване, след пробива, когато изходът на боя беше вече решен и неговата желязна ковачница вече затихваше, един последен снаряд все пак се заби в купола на „КВ“, дето беше оглушалият Климович. Той излезе и видя, че танкът му е целият почернял, от него е смъкнато всичко, което се взема преди сражение: инструменти, запасни вериги, железни въжета. От всички страни се виждаше само почернялото от пушека желязо. Тъкмо в тая минута, докато той гледаше своя танк, немски автоматчик го рани от един покрив. Убиха автоматчика, превързаха ръката на Климович; той се прехвърли от „КВ“ в един „Т-34“ и пое по-нататък.

През деня с няколко танка се натъкна на една отстъпваща артилерийска колона и още с първите сполучливи изстрели по челото и опашката й затвори пътя. Отначало немците се разбягаха, но после, трябва да им се признае, дойдоха на себе си, обърнаха няколко оръдия и под прикритието на огъня им дори се опитаха да се прокраднат до танковете. Трябваше да правят всичко едновременно: и да довършат колоната, и да поддържат огън по стрелящите оръдия, и да се отбраняват. От танка няма да видиш: могат да се прокраднат и да го запалят. Климович свали радистите и ги постави с картечниците в кръгова отбрана между танковете. В края на краищата изпозастреляха атакуващите немци, разбиха оръдията, запалиха камионите, а когато после набързо преброиха, излезе, че са унищожили цял артилерийски полк. Такова нещо Климович не помнеше от началото на войната.

Вече през нощта той попадна на една немска автомобилна колона, която пълзеше със запалени фарове през виелицата. Шофьорите се разбягаха из гората, като оставиха колите със запалени фарове и незагасени мотори, а войниците от една дивизия „СС“ се изсипваха от каросериите в снега и вдигаха ръце. Тогава, през юни, те не можеха и да си представят, че такова нещо някога ще стане, а сега, през декември, все пак трябваше да се научат. А сутринта той превзе един укрепен възел, вече далеч навътре в немската отбрана, и с очите си видя как от окопите се вдига и бяга, бяга, колкото краката й държат, пред нашите танкове немската пехота. Той лично участвуваше в тази атака и видя бягащите фашисти и от двеста, и от двадесет метра пред себе си; стреляше в гърба им с картечница и виждаше техните извърнати при бягането лица…

Неговата памет през време на войната беше обременена с толкова много страшни спомени, че за друг човек, непреживял всичко, което той беше преживял, всеки от тези спомени сигурно би стигнал за цял живот. Право да си кажем, някои от тях дори у него предизвикваха тръпки; пък и можеше ли, без да потръпне, да си спомни танкистките погребения, когато след сражението трябваше да се измъква от танка всичко, останало там вътре, а в какъв вид е всичко това — трудно е да се каже с думи! А ако танкът е годен за работа, после там вътре го измиват и го остъргват, преди да се качи в него новият екипаж, да се качи и да тръгне в бой…

Разправят, че такива неща закалявали душата. Това, разбира се, е така. Но като я закаляват, те в същото време и я раняват. И живее, и се сражава по-нататък човек с душа едновременно и закалена, и наранена. И това са двете страни на един и същ медал, и каквото и да разправят, човек нийде не може да се скрие от това. И дори такива спомени като днешното утро и немците, които бягаха пред танка и се обръщаха при бягането си, за да видят близо ли е смъртта зад гърба им, дори тия спомени не само закаляваха, но и раняваха душата. Защото все пак нейде в паметта стоеше това за миг изникнало пред танка и също тъй за миг изчезнало човешко лице с неговия безмълвен вик: „Не трябва!… Страх ме е…“ Стоеше в паметта, не изчезваше, беше също част от онова чувство на победа, с което живееше Климович. Понякога на човек му се струва, че войната не оставя по него неизгладими следи, но ако той действително е човек, само му се струва така…

И навярно затова, взимайки от ръцете на медицинската сестра приготвената гипсова превръзка, младата военна лекарка с добро, некрасиво лице, като гледаше Климович в лицето и предпазливо обръщаше ръката му, изведнъж попита съчувствено и не на място:

— А къде е семейството ви, другарю полковник, далече ли е?

— Далече. — Климович трепна от изненада и с първата попаднала му дума се защити от това нежелано вмъкване в неговата незаздравяла душа.

И за да не мисли за онова, за което не искаше да мисли сега, почна да мисли за друго: как е неговият водач от „Т-34“, когото той също беше взел със себе си в санитарния батальон, за да превържат главата му, загноила от изгарянията.

— Не можеш да разбереш къде скърца сняг и къде стъкло — рече Климович, когато излизаше от санитарния батальон, примижаваше от светлината и стъпваше с валенките по счупените стъкла, с които беше осеяна цялата улица.

Той излезе с полушубка, облечена на един ръкав и закопчана над превързаната ръка. На улицата го чакаше капитан Иванов, който след реорганизирането на бригадата отново беше станал помощник по тиловата част. Климович знаеше колко ценен е на такава длъжност сигурният човек и го беше склонил да приеме заради някогашната им дружба от Холхин-Гол. И сега Иванов също заради някогашното им другарство беше докарал със своята емочка Климович тук от предната линия, след като го беше предумал да се превърже и заедно да разгледат града.

— Така няма да влезете в танка, другарю полковник!

— Няма нищо, ще вляза. А вие как сте? — обърна се Климович към Золотарьов, в чийто „Т-34“ беше се прехвърлил вчера сутринта след раняването.

— Добре, другарю полковник, остригаха ми само половината глава.

Главата на Золотарьов така бе омотана с бинтове, че танкисткият шлем едва се държеше на върха на темето му.

— Да си вървим — рече Климович, като имаше пред вид бригадата.

— Само да наминем при командира на дивизията! — помоли Иванов.

— За какъв дявол?

— Искам тук едно-друго… — Иванов изразително загреба във въздуха с ръка, като показваше немските танкове, задръстили улицата. — Но се боя да не би пехотата да сложи ръка. Да наминем за минутка!

— Не сме успели да вземем първите трофеи и вече почваш да правиш търговия — намръщи се Климович, но понеже разбираше, че Иванов се грижи за бригадата, не поиска да му пречи.

Иванов, седнал отзад, казваше на шофьора къде да кара и къде да завива и едновременно насочваше вниманието на бригадния командир върху взетите трофеи.

— Ето, виждате ли, това е военна радиостанция на танков полк. А това е тяхна ремонтна летучка. — Той показа един танк, в утробата на който, вдигнали капака, човъркаха двама танкисти.

— Твои ли са? — вместо отговор попита Климович.

— Чии други? Мои! А трофеите, да бъдем искрени, чии са? Нима не са наши?

Немските машини бяха повечето транспортни и щабни, но се срещаха и бронирани коли и танкове, също захвърлени в общата бъркотия.

— Ех — с досада възкликна Климович, когато те вече наближаваха щаба на дивизията, — да бяхме почнали войната направо с такива гледки!…

Шофьорът спря пред една къщичка в покрайнината. До нея беше прокаран телефонен кабел, а пред вратата стоеше бяло боядисана емка.

С тази бяла емка преди пет минути се бе върнал в щаба Серпилин. Той крачеше напред-назад по ниската стая, задръстена с фикуси, и размятал вървешката полите на разкопчаната си полушубка, възбудено говореше на седналия зад масата Ртишчев за устрема, с който вървяха хората. Устрем имаше и вчера, но той особено се чувствуваше днес след превземането на града.

— Щом минаха пред града, видяхте ли, просто се развеселиха! И сражение ги очаква напред, и знаят, че някои от тях утре няма да бъдат живи, а как вървят! Откровено казано, аз се боях сутринта, че ще трябва да избутваме полковете от града, че ще се задоволят с постигнатото. Не! Превзеха го! И продължиха! Знаете ли докъде е стигнал Добродедов?

— В четиринадесет часа беше в Зарубино — рече Ртишчев. — Телефонна връзка засега няма — прокарваме!

— И няма скоро да прокарате: ей къде е вече той сега! — Серпилин посочи с пръст на картата, на четири-пет километра по-далеч от Зарубино. — Аз сега ида оттам!

Той вече беше ходил и в двата полка, които през нощта бяха превзели града, и свърна за малко в щаба. Сега искаше да отиде при Баглюк, който обхождаше града отдясно.

Като знаеше общата обстановка, Серпилин разбираше, че за това бързо завземане на града той е задължен на танкистите и на своите съседи отляво, които бяха принудили немците да отстъпят стремително. Но при все това града бяха взели неговите полкове и да се иска от него сега, в устрема на настъплението, да мисли за заслугите на съседите си повече, отколкото за успехите на собствената си дивизия, би значило да се иска от него твърде много. Той бе работил трескаво в навечерието на настъплението и сега, като жънеше първите плодове, беше горд, че тъкмо неговата дивизия освободи един от първите градове в Подмосковието, а загубите през първия ден за негово голямо щастие се бяха оказали по-малки от очакваните.

— Другарю генерал, разрешете да се представя: командирът на седемнадесета танкова бригада полковник Климович!

Серпилин се обърна, железните му зъби блеснаха и той стисна ръка на Климович.

— Отдавна ли сте полковник?

— От месец. Когато питахте там при телеграфа, преди парада, имало вече заповед, но аз не знаех.

— А аз чувах — все тъй весело рече Серпилин, — че заедно със съседа действуват танкистите на полковник Климович. Интересно, помислих си, дали ще са на същия или на друг? После реших: сигурно ще са на същия! Танкистите у нас за съжаление още се броят на пръсти, едва ли, мисля си пред Москва командирите на две бригади едновременно ще се наричат Климович!

— А аз, откровено казано, не се надявах да ви срещна, другарю генерал — рече Климович. — Мислех, че ще видя Орлов: ние в началото на ноември действувахме заедно с него…

— Да — рече Серпилин, като загаси мигом усмивката си, сякаш изобщо не я беше имало, — живееше генерал Орлов, мечтаеше повече, отколкото за царството небесно, да поведе своята дивизия в настъпление, и ето не доживя — и вместо Орлов, настъпва сега Серпилин. Случват се такива нелепици във войната и никой от нас не е застрахован от тях.

Той въздъхна, като си помисли, че ще трябва да отдели през нощта време и да напише макар и късо писмо на вдовицата на Орлов, че дивизията, пазейки традициите на мъжа й и отмъщавайки за неговата смърт, настъпва и гони фашистите.

Но гласно попита съвсем друго: не е ли прехвърлен Климович да действува заедно с тяхната 31-ва дивизия?

Климович каза, че той както преди е подчинен на съседа отляво, а тук е наминал в санитарния батальон и едновременно да види града.

— Воюваме отдавна, а други отнети от немците градове освен Елня не съм виждал!

— Да — рече Серпилин, — първият град, първият град — като си помислиш само!… На вас поне ви потръгна с Елня, а аз за шест месеца война превземам първия си град! И то с ваша и божия помощ!

Макар в думите му да имаше великодушие, той не можеше да скрие нотката на самодоволна радост: както и да е, все пак неговата дивизия превзе града.

— Да пийнем ли като съседи чай? Или танкистите не пият чай?

Климович отказа. Той се безпокоеше за бригадата. Наистина там бяха останали и комисарят, и началник-щабът, бяха дадени всички заповеди и сега стягаха само танковете за нощната операция, но все пак душата му не беше спокойна.

— Благодаря, другарю генерал — рече той, — аз ще вървя. Но имам една молба към вас. Щом сам признавате нашето участие в успеха, то тук остава моят помощник по тиловата част, иска да използува някои и други трофеи, особено от транспорта… С една дума, съжалете сирачето! — При тия думи той кимна към застаналия мирно Иванов и Серпилин се усмихна на несъответствието между думата „сирачето“ и самоуверения вид на помощника по тиловата част.

— Не би могъл да обиди човек вашето сираче… Как мислите — попита той, когато вече се сбогуваше — вие по-добре знаете, вчера излязохте в тила им — чакали ли са те нашето настъпление, или не? Едни пленници, взети от нас, казват — не очаквахме, а други заявяват, че са чували за предстоящо оттегляне.

Климович се замисли и каза, че по негово впечатление немците са имали и части, които вече са получили заповед за оттегляне, и части, които не са получили такава заповед. Изобщо някаква неразбория…

— Сигурно така ще да е — съгласи се Серпилин. — Но мене лично ми се струва, че ако ние се забавехме седмица и не бяхме усетили момента, щяхме да имаме работа с организирано отстъпление. Имам такова чувство, че подушихме момента! — с удоволствие възкликна той и даже подсмъркна.

Като се радваха на станалото, те и двамата едновременно си помислиха едно и също нещо: някаква част от немската съпротива е вече сломена, но каква работа ще имат утре, не се знае още! И се сбогуваха, прочели тая неспокойна мисъл един другиму в очите.

— Аз излязох от обкръжението право в неговата бригада — след заминаването на Климович рече Серпилин на Ртишчев, който през време на техния разговор продължаваше да се занимава мълчаливо с работата си.

Ртишчев кимна. Той много работеше и малко говореше, сякаш искаше с мълчанието си да каже на Серпилин: „Какъв човек съм и какво ми е на душата, не ви интересува. Вие веднъж ме изслушахте на тая тема и аз няма вече да се връщам на нея. А за моята работа съдете сам: работя пред очите ви.“

Такива отношения не радваха, но в края на краищата задоволяваха Серпилин, пък и той нямаше време да се замисля над това.

Зададе на Ртишчев няколко въпроса, които един командир на дивизия, прекарал половината ден напред, в полковете, задава обикновено на своя началник-щаб: какво се чува у съседите отдясно и отляво? Как върви подвозът на боеприпасите? Как се придвижва тилът и не е ли телефонирало началството?

Отляво, в съседната армия, работите вървяха добре. Съседът отдясно изоставаше: образувалият се отстъп заплашваше да разкъса двете армии. От армията телефонирал началник-щабът и питал за обстановката. Ако се съди по това, че не е гълчал и не е давал за пример никого, трябва да се предполага, че засега няма кого да им дава за пример: най-големият успех и вчера, и днес се пада на тях.

Изслушал всички тия известия, Серпилин, все така без да сваля полушубката, седна набързо да пие чай.

— Хубава работа! — раздаде се от прага рязък, присмехулен глас. — Остава ни да отнемем на немците още половин Русия, а командирът на дивизията завзел една точка от картата и си пие чая!

Седналият гърбом към вратата Серпилин се обърна и стана една секунда подир изпъналия се веднага началник-щаб. На вратата стоеше командуващият; въпреки големия студ той беше облечен строго според устава с ботуши, шинел и калпак; лицето му беше почервеняло от студа и както се стори на Серпилин, зло.

— Доложете обстановката! — рече командуващият и като хвърли вървешком шинела и калпака в ръцете на адютанта, пристъпи към масата.

Серпилин, наведен до него над картата, доложи обстановката и с молив уточни предвижването на двата си левофлангови полка. Педантичният Ртишчев до получаването на писмените донесения от командирите на полковете беше отбелязал последното придвижване само с пунктир.

— А тук, дето показвате, придвижили ли са се? — недоверчиво попита командуващият, като видя как Серпилин върху пунктира нанася дебели червени линии. Стори му се, че командирът на дивизията бърза в негово присъствие да представи желаното за действително. — Придвижили ли са се, или предполагате, че са се придвижили?

— Придвижили са се — рече Серпилин.

— Нещо не ми се вярва — рече командуващият.

— А аз съм свикнал да вярвам на очите си! — твърдо рече Серпилин, като схващаше цялата важност на тази минута за по-нататъшните им отношения с командуващия. — Предполагам — додаде той, — че сега са се придвижили вече тук и тук… — Той нанесе две пунктирни черти. — А тук — той допря молива до своите дебели червени линии — аз бях лично. — Той погледна часовника и уточни до минутата кога точно е бил на едното и на другото място.

Командуващият често приказваше с подчинените си с оня студен, рязък маниер, с който бе започнал разговора със Серпилин. Той умееше да засяга хората, когато е недоволен от тях, и не им признаваше правото да се обиждат, ако, засегнати от формата, те не са прави по същество. Но в неговия суров характер имаше една спасителна граница, която отделяше властността от своеволието. Отпора по съществото на работата той признаваше и тъкмо с такъв отпор се сблъска сега.

— Така — рече той, без да промени впрочем своя остър тон. — Тук обстановката е ясна. А как е вдясно, при Баглюк?

— При Баглюк ей сега ще отида. — Серпилин се обърна към Ртишчев: — Доложете как напредва Баглюк.

— А ще ме почерпите ли с чай? — след като изслуша Ртишчев, попита командуващият и седна. — За да не се срамувате да пиете чай сами.

И за да покаже, че се шегува, едва-едва се усмихна.

— Разрешете да попитам, другарю командуващ, как са работите в другите дивизии? — попита Серпилин, когато командуващият отпи първата глътка чай.

Командуващият го погледна изпод вежди. Ако работите на Серпилин вървяха лошо, той би отговорил другояче. Но работите на Серпилин вървяха добре и командуващият отговори другарски:

— Горе-долу, Фьодор Фьодорович. Може да се желае нещо по-добро. Умението на командирите изостава от бойния дух на войската. Не са свикнали, не са свикнали да настъпват! — сърдито повтори той. — Налага се да буташ някои, и то така да буташ, че ръцете те заболяват.

Той приповдигна над масата и двете си ръце и изразително показа как точно му се налага да бута отзад ония, които недостатъчно бързо се движат. Там, където напредвали, срещайки слаба съпротива, се спирали, страхувайки се за фланговете. Там, където се натъквали на силни отбранителни възли, повтаряли отчаяните атаки, не се решавали на дълбоки обхождания, защото пак се тревожели за фланговете.

Тъкмо дивизията на Серпилин днес вървяла по-бързо и го безпокояла по-малко от другите; и той отначало възнамерявал да отиде в съседната дивизия, но после не го сдържало, поискал поне с крайчеца на окото си да види първия град, превзет от армията, и тръгнал за Серпилин.

— Бутах, бутах — рече той тъкмо онова, което помисли, с откровеност, на която по-често от другите са способни уверените в себе си хора, — а после реших да погледам трофеите, за да ми олекне на душата! Трофеите са доста големи, има за какво да се докладва.

Той допи чая, стана и попита Серпилин:

— При Баглюк ли?

— Тъй вярно!

— Та ето, чуйте на сбогуване. На вашия съсед Давидов аз ще направя синини по гърба, но ще го тласна напред. Ала вие не се крийте зад неговото изоставане! Поставете на Баглюк задача да стигне до вечерта ето тук! — Командуващият показа на картата една железопътна гара на дванадесет километра от мястото, дето се намираха сега. — До вечерта да бъде там. През нощта да я превземе и да продължи по-нататък! А сутринта изнесете там напред своя команден пункт, а още по-добре — замъкнете целия си щаб!

Като погледна при това бегло Ртишчев, командуващият леко махна с глава и адютантът се приближи до него с шинела.

Зазвъня телефонът и Ртишчев взе слушалката и каза, че на телефона е щабът на армията.

— Доложете, че съм заминал при Давидов. Нека звънят там след час — рече командуващият и бързо излезе, придружен от Серпилин.

На входната площадка той така се сви от студ, че Серпилин не можа да се сдържи и каза, че полушубката все пак е по-сигурна от шинела.

— Не съм свикнал с нищо друго — рече командуващият. — За себе си, разбира се, не го отнасяйте — добави той, като погледна валенките и полушубката на Серпилин. — Стигнете ли с вашите валенки до гарата — ще ви кажа сполай. А тъпчете ли ботуши на едно място — и ботушите няма да ви спасят.

Той се усмихна, като си спомни за оня, когото ботушите няма да спасят — за контето полковник Давидов, командира на съседната дивизия. И като повтори още веднъж настойчиво, че гара Воскресенское трябва да бъде превзета през нощта, замина една минута преди Серпилин.

— Страхувам се да не стане нужда довечера всички, без разлика на чин, да вървим пеша — рече Серпилин, като сядаше до шофьора в автомобила, и посочи с глава през прозорчето парцалите сняг на виелицата.

 

 

Полкът на Баглюк, в който отиде Серпилин, настъпваше по-вдясно от превзетия през нощта град.

В полка съжаляваха за това, завиждаха на съседите, но изобщо нито за едното, нито за другото оставаше време. През първото денонощие полкът освободи шест села, а днес заранта — още пет. Но ако вчера думата „освободи“ отговаряше на истината, днес всички превзети села бяха почти до основи изгорени от немците. Те почнаха да горят селата още от вечерта и цялата нощ пред полка блещукаха на кръгозора едновременно няколко зарева.

Батальонът на Рябченко през първото денонощие вървеше в острието на пробива, но тая сутрин на един кръстопът се опря в малкото селце Мачеха^[1], което немците не искаха да предадат за нищо на света, и преди да превземе останалите от него главни, изгуби в петчасово сражение четиридесет души убити и ранени.

Сега Рябченко с една рота бързаше да настигне отминалите напред батальони, а Малинин караше да бързат останалите роти, разточени по навеяния със сняг път. Още едно село напред, както казваха, беше също взето и също преди това изгорено; димът от пожарището напомняше, че трябва да се бърза.

— Навсякъде пушек — рече Синцов, като се изравняваше с Караулов, зад когото вървеше по пътя.

Краката му затъваха в снега, вятърът духаше право в лицето му и трябваше голямо усилие, за да ускори крачка и да настигне Караулов.

— Какво? — недочул, попита Караулов.

— Пушек има, казвам, навсякъде.

Караулов кимна и изтри с ръкавица полепналия по веждите и мустаците му сняг.

— Ето аз все вървя и броя — рече той, без да обръща глава, — сутринта имаше пет пушека, а сега са осем. Палят все повече и повече. Осем! Тури и онова, което превзехме, как го викаха…

— Мачеха — рече Синцов.

— Наистина мащеха! Станаха девет! Имаше Мачеха — и няма я Мачеха. А са живели хора… Не знам какво мислят фашистите: да няма къде да подслоним глава ли? Та ние ще преспим на снега, но все пак ще ги стигнем! И щом са такива паразити, бих дал заповед на армията: докато горят всичко, да не ги взимат нийде в плен. Изгорил къща — куршум в челото! Как мислиш?

Синцов мислеше също като Караулов, пък и самият Караулов в изгорената до основи Мачеха тъкмо тъй се разпореди със заловените подпалвачи. Но като човек, свикнал на ред, той искаше и направеното вече от него, и онова, което се готвеше да направи занапред, да става не просто по негов гняв, а в изпълнение на заповед.

— Кой пречука офицера там, при конюшнята? — попита Караулов.

— Комаров.

— Видях, ти с отделението задмина пожара, а после не се чу нищо, само техните автомати. Мисля си: мигар са ви убили? А после бомба — и те вече не стрелят!

— Бомбата хвърли Комаров — повтори Синцов.

— Да — рече Караулов. — А аз си помислих, че са избили цялото ви отделение.

Сега в отделението на Синцов имаше само двама души: той и Комаров, но за Караулов отделението си оставаше отделение, колкото и души да е имало в него през деня…

— А ето още един мъртвец — рече Караулов и се спря край пътя до трупа на немец, наполовина навеян от виелицата.

Немецът лежеше възнак, хванал с ръце главата си, единия крак подвил под себе си, а другия изпружил право на пътя.

Караулов докосна крака с върха на валенката си, но той едва се повдигна и отново зае предишното си място.

— Зиме мъртъвците са по-други, отколкото лете — рече Караулов. — Някой е просто като кукла и не прилича на човек!

Сега Караулов отново вървеше напред, а Синцов — подир него, като виждаше отпред широкия му гръб и слушаше как отзад, тежко дишайки, върви Комаров. В навечерието на настъплението Комаров се почувствува зле: боляха го гърдите и го дереше кашлица, навярно беше простинал, когато измъкваха Леонидов. А сега ето вървеше с тази настинка без почивка и сън втори ден, вървеше, без да се оплаква, само от време на време напрегнато кашляше.

„А Леонидов сега лежи в болница, може би в Москва, а може би и по-далече, лежи там на чаршафи, под одеяло“ — с минутна остра завист към Леонидов, който лежеше на чаршафа под одеяло, с откъснато ходило, си помисли Синцов.

Поиска му се и той да бъде ранен, не тъй тежко, както Леонидов, а например като Баюков, когото Малинин все пак бе издирил — удържа си на думата. Баюков беше пратил писмо, благодареше, дето му съобщаваха за ордена, и пишеше, че е почнал да оздравява… Ето и той, Синцов, да лежи сега така и да оздравява като Баюков в болницата, на чаршафи…

Той с голяма мъка пропъди от главата си тази мисъл, която спохожда хората през войната много по-често, отколкото те си признават. И да пропъди от главата си тази мисъл, му помогна не съображението, че тя е срамна и страхлива, а споменът, рязнал като нож паметта му, за четирите трупа, които бяха свалили преди един час от бесилката в същото това село Мачеха.

Единият труп беше женски. Синцов отряза усукания на четири ката цветен телефонен немски шнур, на който беше обесена тази девойка.

Синцов отряза с нож шнура, пое на ръце тялото и го сложи на снега. Девойката беше облечена с шаячно черно палто, разкопчано на гърдите, под него се виждаше плетена блуза; единият й крак бе обут в неравно отрязана по края стара валенка, със зашита подметка, а другият — само с чорап и на чорапа на коляното имаше голяма дупка, през която се виждаше бялото нежно тяло. Телефонният шнур се беше врязал дълбоко в дългата бяла шия, главата й беше извърната настрана и лицето й имаше такъв израз, сякаш тя казваше: „Какво искате от мен, защо сте се заяли с мен“?

Екзекутираните висяха отдавна и когато ги свалиха, бяха тъй неживи, ледени, порцелановобели, че изглеждаше, ако непредпазливо ги сложат или ударят о нещо, може да се отцепи парче от лицето или някоя ръка. Синцов си спомняше отново и отново с всички подробности как сваляше от бесилото тази девойка и с чувство, близко до ужас, си мислеше за Маша. Веднъж, сигурно защото обесената девойка беше с една валенка и скъсан чорап, той ненадейно си спомни как носеше някога мъничката докторка, и като си спомни за докторката, пак с ужас си помисли за Маша. Къде е тя? И жива ли е? Сега, след всичко, което беше преживял оттогава, му се струваха нелепи и безсмислени всички ония думи, които той, задъхвайки се от страх зарад нея, й казваше в последните минути на тяхната последна среща. Последна? Или не е последна? Той не знаеше това, както и милионите хора, които се бяха сбогували с милиони други хора.

— Е, как е? — прекъсна невеселите му мисли гласът на Малинин, който вървеше по пътя заедно с веригата на батальона и след като бе пришпорил опашката, сега излезе по-близо до челото. — Как върви войната?

— Войната не върви лошо, другарю старши политрук — рече Синцов, като се обръщаше вървешката към Малинин. — За едно ми е жал: не сколасваме. — И той кимна напред към пушека.

Пелената на виелицата вече беше закрила другите пушеци, издигали се неотдавна по целия кръгозор към небето като черни облаци на скръбта, но този, близкият, все още чернееше ли, чернееше отпред.

— Е какво, все така ли ще бъде? — попита Синцов, щом тръгна мълчаливо редом с Малинин.

— От нас зависи — рече Малинин.

Той не беше поклонник на азбучните истини, но какво можеше да отговори на този въпрос? Да, от нас. От кого другиго? И в края на краищата така беше, макар и да изглеждаше, че това вече не зависи нито от Караулов, нито от Синцов, нито от другите войници, които крачеха след тях, нито от Малинин и Рябченко, направили и вчера, и днес всичко, на което бяха способни, и продължаваха да вървят напред толкова бързо, колкото можеха.

— Тук все пак намерих двама жители — рече Малинин. По познатата интонация на гласа му Синцов разбра, че Малинин казва това не току-така и не за първи път, а върви по колоната и го повтаря на всички. — Те разправят, че през нощта между немците тук имало стрелба на шосето, дето са двата изоставени танка. Видя ли ги?

— Видях ги — рече Синцов.

— Една тяхна моторизирана колона отстъпвала, а бензинът им свършил. Тогава между тях и техните танкисти се завързала цяла битка — чак до стрелба! И все пак пресипали от танковете бензина в транспортните коли и заминали. Хубав факт, а?

Той попита за това Синцов вече като някогашен политрук, сякаш се съветваше: хубав факт за агитация, нали?

Синцов си спомни за двата оставени на пътя немски танка и ясно си представи как през нощта в снега са се били немските танкисти и пехотинци заради бензина…

— Фактът е хубав, само че…

— Какво? — бързо попита Малинин.

— Само че хубаво би било и ние да имаме повече техника!

— В такова време истината е в краката.

— Да, вярно е, че е в краката! — Синцов с мъка местеше по снега тези крака и чувствуваше във всеки един от тях двадесеткилограмова тежест.

Рече и млъкна; беше така уморен, че нямаше желание да разговаря. Но Малинин разбра мълчанието му другояче: „Сигурно страда!“.

Тъкмо преди настъплението в батальона донесоха пет партийни билета и ги връчиха на всички освен на Синцов. Малинин, тъй като просто не намери случай да поприказва за това с комисаря на дивизията и си помисли, че всички хора са смъртни, още тогава, през нощта преди настъплението, с голяма мъка откъсна десет минути и написа за Синцов късо писмо направо до политотдела на армията. С цялата рязкост, на която беше способен, когато вярваше в правотата си, той писа, че партийната комисия на дивизията напразно е забавила решението на полковото бюро и не е решила още преди настъплението въпроса за партийната съдба на един човек, който всеки ден и час може да сложи кости, без да дочака правдата.

Той не желаеше сега, преди време, да говори на самия Синцов за това, сигурно още недошло писмо, но чувствуваше потребност да го подкрепи макар и с нещичко.

— Не мисли, че съм забравил. И изобщо по-малко мисли за това. Сега аз ще мисля вместо тебе.

Малинин каза тия неловки думи от все сърце, но Синцов неволно се усмихна. Той вярваше на Малинин, но не можеше и сам да не мисли за това. Тук Малинин също беше безсилен да му помогне. Той самият мислеше за това, бе мислил много пъти и вчера, и днес, макар че тъкмо в този момент, докато вървяха редом с Малинин, мислеше съвсем за друго, а това си спомни едва сега.

— Разбира се, додето вървим… — рече Малинин, който по навик не довършваше ония изречения, краят на които беше предварително известен от началото. — Но щом се спрем…

— Ех, Алексей Денисович! — Синцов дигна клюмналата си глава и злобно погледна пушека отпреде им. — Съгласен съм на всичко, само да не се спираме по-длъжко!

— Без спиране и машината не работи, защо да си чешем напразно езиците — мрачно каза Малинин. — Да не би да искаш без спиране да стигнем до Берлин?…

— Поне до Вязма.

Малинин неопределено изсумтя — не потвърди и не отрече. Вязма, разбира се, не е чак толкова далече, но без почивка и попълнение май няма да стигнеш и до Вязма…

— Хей, стори път! — викна отзад Комаров.

Малинин и Синцов се обърнаха, отстъпиха настрана и покрай тях мина шейната на Баглюк. Запотеният кон, който тичаше в тръс, тежко разхвърляше с копитата си снега. На предницата седеше автоматчик, а отзад, до Баглюк, пътуваше генерал с полушубка и валенки.

Шейната отмина. Малинин отново стъпи на пътя и като смяташе, че Синцов продължава да върви до него, каза, че е минал новият командир на дивизията, виждал го вече веднъж в щаба на полка преди настъплението.

Но Синцов не вървеше до Малинин, а стоеше край пътя, там, където беше отстъпил, до коляно в снега, и гледаше подир отминалата шейна, в която до Баглюк — не той не можеше да се припознае! — профуча покрай него живият Серпилин.

— Какво изостана? — повика го Малинин.

Синцов измъкна от пряспата крака, излезе на твърдия замръзнал сняг, настигна Малинин и тръгна редом с него.

— Знаете ли кой мина? — рече Синцов, след като помълча.

— Знам. Новият командир на дивизията — рече Малинин.

— А как се казва?

Малинин се навъси — мъчеше се да си спомни. Името на командира на дивизията все се въртеше в паметта му. Беше го записал в тетрадката, тетрадката лежеше в планшета, но в студа не му се искаше да си сваля ръкавицата.

— Помня, че когато го чух, ми се стори много познато име, а после го забравих.

— Серпилин — рече Синцов.

— Да — потвърди Малинин и втренчено погледна Синцов. Сега той си спомни защото името му се бе сторило толкова познато.

— Същият? — попита той Синцов.

— Същият!

— Брей, майчице мила! Тичай веднага след шейната! — рече съчувствено Малинин. Той се зарадва заради Синцов: присъствието на същия човек, под чието командуване Синцов е излязъл от обкръжението, в дивизията, и то на длъжността неин командир, можеше много да опрости работата.

„Няма пък да тичам!“ — помисли си Синцов в пълно противоречие с мислите, които му дохождаха наум всеки път, когато по-рано мечтаеше за срещата със Серпилин като за нещо неосъществимо. Той постепенно и незабелязано за себе си свикна с трудната, но горда мисъл, че всичко в съдбата му трябва да бъде решено справедливо и без тази среща, решено не защото се е намерил свидетел на неговото минало, а защото има хора, които знаят как се сражава той сега: и Малинин, и батальонният командир, и Караулов, и Комаров, който кашля сега там отзад…

Беше време, когато той молеше съдбата за снизхождение: такъв подарък някога бе му се сторила срещата с Люсин; наистина после тя се оказа не подарък, а удар на съдбата. Но той продължаваше да мечтае всичко отведнъж да се разясни и най-често при това си спомняше за Серпилин.

Но сега му се дощя всичко да върви по своя ред, да върви така, както си върви, и когато решават въпроса му, да повярват не на генерал Серпилин, който е познавал политрука Синцов още когато в джоба на рубашката му е бил партийният билет, а да повярват докрай, до последната точка на самия него, червеноармееца, а сега младши сержант Синцов, който заедно с много хиляди хора, също като него, не беше дал на немците Москва, а сега ги преследваше назад.

Имаше чувството, че е заслужил това и дори още едно отлагане, още един отказ все едно вече не можеха да сломят в него това чувство за собствена сила и правота. Да, там, в неговото заявление е споменато името на Серпилин и ако обърнат внимание на това и го покажат на Серпилин и ако Серпилин сметне за нужно да го повика, много добре, той ще се зарадва. Но подир шейната няма да хукне.

— Нищо — без да има абсолютно никаква представа за действителните мисли на Синцов, каза Малинин. — Щом настъпи затишие, ще ви направим очна ставка. Не се разстройвай.

Синцов искаше да каже на Малинин за мислите си с откровеността, на която неговият комисар имаше правото да разчита; но ако кажеше просто, че не му трябва никаква очна ставка, само щеше да озадачи Малинин, а сега нямаше сили да му обяснява всичко подробно: снегът така се лепеше по тях, вятърът толкова силно духаше, толкова тежко и студено беше да се върви срещу вятъра, и с всяка нова крачка ставаше все по-тежко и по-тежко.