Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живые и мёртвые, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Живи и мъртви

Издателство на Отечествения фронт, София, 1975

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Четвърто издание

Превел от руски: Атанас Далчев

Редактор: Б. Мисирков

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Петя Чакова

Дадена за набор на 18.XI.1974 г. Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 28.III.1975 г. Формат 1/32 от 84/108

Печатни коли 33. Издателски коли 25,08. Тираж 40100. Цена 2,20 лв.

Литературна група IV. Поръчка №1361

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Девети септември“ — кл. 2, ул. „Бенковски“ 14

С–3

Константин Симонов. Живые и мёртвые

Издательство „Советский писатель“, Москва — 1965

Тираж 100 000

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Свързочната школа, в която Маша Артемиева учеше вече три месеца — от средата на юли, се помещаваше във вилите на някогашното климатично училище, на тридесетия километър по старото Калужко шосе.

На 16 октомври привечер пуснаха Маша и нейната другарка Нюся Журавска да пренощуват в Москва, за да си вземат от къщи някои и други дрехи. Дрехите можеха да им потрябват в тила на немците.

Беше студено и ветровито: двете жени изминаха целия път в каросерията на един камион, който отиваше в Москва за продукти. Те лежаха на сламата, намъкнали върху себе си дебелия брезент, с който обикновено покриваха продуктите. Маша беше се затоплила и в тъмното под брезента й се струваше, че това не е камионът, който отива за продукти в Москва, а оня нощен самолет, на дъното на който, също тъй легнала в тъмното, ще пресече фронта и ще бъде спусната с парашут в тила на немците. Курсът на занятията бе свършил преди една седмица и тя сега всяка нощ чакаше да получи последния инструктаж и да замине.

Тя вече знаеше, че ще бъде спусната заедно със своята радиостанция на една от трите възможни точки близо до Смоленск и че после ще трябва да отиде в града на агентурна работа. Според легендата, измислена за нея към паспорта й на чуждо име, тя била ходила в Смоленск през детинството си заедно с майка си, а сега, понеже не успяла да замине от Витебск, след като изгубила през бомбардировката майка си и скитала няколко месеца да търси убежище, била решила да се добере до Смоленск при леля си, която живее там. Адресът на тая леля — жив човек с истинско, а не фалшиво като нейното име — беше оная явка, която тя трябваше да заучи в последния момент преди излитането.

Маша лежеше в каросерията на камиона, притиснала гърди до топлия Нюсин гръб, и като мърдаше едва чуто устни, повтаряше: „Вероника, Вероника…“

Вероника беше името на девойката, за която трябваше да се представя, и това име не й харесваше. Струваше й се, че никога не ще може да се обажда на него така естествено, без всякакво учудване.

„Вероника, Вероника…“ — нечуто повтаряха устните й.

От оная секунда, когато днес след вечерната проверка командирът на ротата изкомандува: „Всички да се разотидат! Артемиева и Журавска, при мен!“ — Маша почувствува как бъдещето се приближи и стана от бъдеще — настояще.

Тя не сбърка. Командирът на ротата им даде отпускни билети до утре, за да вземат от квартирите си в Москва „цивилно“, както той се изрази, облекло. Това значеше, че не само Маша, но и Нюся се праща на агентурна работа; радистките, спускани в партизанските отреди, биваха изпращани с военно облекло и полушубки.

„Напразно пращат нея там…“ — помисли Маша за приятелката си. Беше мислила за това вече няколко пъти. Струваше й се, че Нюся, твърде нежно възпитана и твърде неопитна, още нищо невидяла в живота, не е за такава работа. Освен това тя твърде много се хвърляше в очи със своята красота, на нея можеха веднага да й обърнат внимание…

За себе си Маша не мислеше така. Най-много се страхуваше от самия полет, особено откак преди седмица при тренировъчния скок парашутът не се разтвори и тя едва успя да дръпне халката на запасния.

Тя се обърна на сламата, притисна до Нюся студения си гръб и леко пооткрехна брезента, за да може поне с едно око да вижда летящото над камиона небе. Беше вечерно есенно студено небе, без луна и звезди, без облачета, сиво и равно, такова, че колкото и да гледаш, пак нито на него, нито през него ще видиш нещо.

„А има на света хора, които поне знаят нещо, добро или лошо! — помисли си Маша. — Ето Нюся знае, че баща й е бил в обкръжение, излязъл е и сега е главен хирург на военна болница на Западния фронт; той й пише писма и тя пише писма до неговата военна поща… А брат й бил ранен, ампутирали му ходилото и лежи в болницата в Казан и също й пише писма… И много други хора пишат и получават писма или срещат хора, които или сами са видели, или поне са чули нещо за ония, за които ги питат… А аз за своите не знам абсолютно нищо — ни лошо, ни добро, ни една дума… Не знам за дъщеря си, не знам за майка си, не знам за мъжа си и ми остава участта само неотстъпно да мисля: живи ли са, или не?“

През първата седмица от престоя си в школата тя наивно, както сега разбираше, беше помолила, когато минат курса, да я използуват, ако е възможно, в района на Гродно.

— А защо там? — рязко попита комисарят на школата. Той знаеше от анкетния лист и автобиографията всички обстоятелства на Машиния живот, но смяташе в тоя миг за ненужно и дори вредно да щади чувствата й. — Защо? — повтори той. — За да спасявате лично своето семейство? Това и без вас ще се помъчат да направят, а вие със своето появяване можете само да погубите тях, пък и себе си… Няма що, хубава идея! — сърдито се усмихна той. — Жената на политрук, която е живяла с мъжа си година и половина в Гродно, се връща сега там на нелегална работа! Вие какво, да не би от семейни съображения да сте дошли в нашата школа? Тогава напразно.

— Не, разбира се — рече Маша, като отчасти излъга, защото безсмислената надежда, че като се промъкне през фронта, ще може ако не да намери майка си и дъщеря си, поне да научи нещо за тях, също беше изиграла някаква роля в решението й да дойде тъкмо тук, в тази школа.

Оттогава бяха минали три месеца и в края на краищата при целия трагизъм на тая мисъл тя все пак свикна с това — че майка й и Таня са „там“ и че ако са живи, тя ще научи за тях не много скоро; но затова пък мисълта, че ще отлети в тила на немците, без нищо да узнае за мъжа си, оставаше както преди непоносима.

В действителност трудно беше да си представи, че тогава, през юни, на гарата, той стисна през решетката ръцете й, намота ремъка на походната си чанта, скочи в движение във вагона… После скочи и друг и го закри… И с това всичко, абсолютно всичко бе прекъснато…

Тя три пъти подава запитвания, на които не получи никакъв отговор, и два пъти благодарение на своята упоритост се промъква в политуправлението: веднъж веднага след зачисляването си в школата, още през юли, втория път наскоро, през септември, като получи специално затова дванадесет часа отпуск.

Първия път, през юли, й казаха, че те временно нямат сведения за преместването на армейския вестник „Бойно знаме“, дето служи нейният мъж. И този отговор не само я разтревожи, но едновременно я и успокои: те нищо не знаеха не само за Синцов, но и за цялата редакция, а цялата редакция не можеше пък да изчезне! Не знаят, но ще узнаят! Тя остави номера на пощенската кутия на школата и помоли батальонния комисар, който я бе приел, да й пише поне две думи, щом получат първите известия за редакцията. Батальонният комисар обеща, но през тия два месеца не изпрати нищо.

Освен на батальонния комисар тя остави своя адрес на един другар на покойния си баща — Зосима Иванович Попков, който живееше в тяхната къща. Старият Попков взе от нея ключа от пощенската й кутия и обеща да обикаля техния вход през ден и ако пристигне някакво писмо, веднага да й го препрати. Но през цялото време до нея не пристигна нито едно писмо.

Когато през септември за втори път отиде в политуправлението, вече при друг батальонен комисар — първият беше заминал на фронта — новият батальонен комисар каза: „Да, да, редакцията на «Бойно знаме» благополучно е излязла от обкръжение и сега работи на определеното й място и редакторът й е предишният, същият, който е бил преди войната, Гуреев. Но за съжаление в отговор на запитването оттам е постъпил официален отговор, че секретарят на редакцията политрук Синцов не е пристигнал от отпуск на местослуженето си.“

Преди два месеца Маша сигурно щеше да почне да убеждава батальонния комисар, че това не може да бъде, че тя лично е изпращала мъжа си, когато е заминавал за Гродно… Но сега, през септември, разбрала вече много от онова, което не разбираше, пък и не можеше да разбира през юни и юли, тя само въздъхна и си излезе, забравила дори да се сбогува.

„Не е пристигнал от отпуск — значи, не е достигнал. А какво значи «не е достигнал»? Ако е попаднал в болница или се е сражавал в някаква друга част, щеше да пише. Значи, е нейде в обкръжение… Какво друго може да бъде?“

Така мислеше тя, успокоявайки се, мислеше, стараейки се да бъде твърда и да отхвърля всякакви други възможности. Но заедно с това в душата й оставаше някакво мъчително чувство, почти майчинско, почти такова, каквото изпитваше, когато си спомняше за дъщеря си. И когато се отпускаше и даваше воля на това чувство, мъжът й — голям, силен, широкоплещест човек — й се струваше по-малък от малко дете…

И земята, и войната й се струваха тогава невъобразимо огромни и в тази война беше се изгубил един, никому неизвестен, никому непотребен освен на нея, мъничък човек — нейният мъж… И това, че от тази огромна далечина някаква нишка изведнъж ще свърже него, изгубения там, с нея, останалата тук, й се струваше, в тия минути чудо.

Тя изпитваше това чувство и сега, като гледаше бавно движещото се над камиона ниско сиво небе. Това небе не искаше да отговори нито на един неин въпрос, макар, изглежда, да знаеше всичко. Маша не знаеше, но все някой знаеше, къде е той, какво прави, къде лежи, какво мисли!… Главното, къде е той?

„Любовта… — изведнъж си помисли Маша. — А какво е любовта? Че ми е било добре с него или че тъгувам по него и понякога плача нощем? Че не искам да погледна никого другиго? Или че му пиша писма, които няма къде да изпращам? Да, всичко това е така и все пак всичко това е толкова малко в сравнение с онова, което чувствувам, което искам и не умея да кажа! Не знам, не знам… А какво искам най-много? — отново се попита тя. — Най-много искам…“

Тя се замисли и твърдо си отговори, че най-много иска да бъде сега там, където е той…

„Ами ако там е страшно и могат да ме убият? Все едно, искам! Ами ако ни ранят? Все едно, искам, нека ни ранят двамата! Ами ако умрем? Все едно, нека заедно умрем…“

И кой знае, може би тъкмо тези мисли бяха сега, в пожара на войната, отговор на оня главен въпрос, над който тя се беше замислила, когато току-що шепнеше: „Не знам… не знам…“

… Маша пак плътно се закри с брезента от нахлулия в каросерията вятър и още веднъж се обърна на другата страна. Мислите за мъжа й я караха да въздъхне право в ухото на другарката си, която извади ръката си от ръкавицата и се поглади по ухото: беше я погъделичкала.

— Хитруша, топлиш се о мене! — рече Нюся и сладко се прозя. — Хубаво би било да гореше газът, бихме отишли у нас, бихме се окъпали…

— Че какво пък, може и да гори — рече Маша.

— Едва ли — рече Нюся. — А какъв е бюлетинът, просто ужас!…

И макар че каза „ужас“, и макар че двете, също както и другите курсантки, които прочетоха вчерашния бюлетин с думите: „Положението по западното направление на фронта се е влошило“ — се ужасиха и останаха поразени от тия думи, все пак те не разбраха още целия ужас на този бюлетин.

Тяхната школа живееше затворен живот, живееше с мисли, устремени към близкото и опасно бъдеще, там, зад линията на фронта. Като се завиваше нощем с коравия дочен чаршаф и шареното казармено одеяло, Маша мислеше винаги за едно и също — как ще свършат тия тихи дни в климатичното училище със занятия на черната дъска, със сглобяване и разглобяване на радиопредаватели, със закуски, обеди и вечери в определено време, с нощен шепот за бъдещето и ще започне това бъдеще, там, зад линията на фронта. Тя мислеше как за пръв път ще отиде на явка и какви ще бъдат ония хора, с които ще трябва да работи: верни, надеждни или изведнъж някой от тях ще се окаже предател? Тя мислеше, че ако попадне в ръцете на немците, ще я измъчват и тя, каквото и да правят с нея, трябва да мълчи за всичко, което е научила тук, в тия тихи къщички на детското климатично училище, което отдавна вече не е детско и не е климатично.

Логиката на техния живот беше такава, че тези мисли за бъдещето понякога неволно изместваха у Маша и нейните другарки мислите за онова, което ставаше днес на фронта. Те най-напред и с особено внимание прочитаха съобщенията, които идеха отвъд линията на фронта, за това как другарят С. или другарят К. със своя партизански отред са унищожили в горите толкова и толкова фашисти или са извършили нападение над фашистки щаб, или са подпалили цистерна с гориво, или са минирали път, или са изгорили къщата, в която се е настанил върналият се помешчик — барон фон Бидерлинг… Повече, отколкото върху бюлетините от фронта, техните мисли бяха съсредоточени върху онова, което ставаше там, зад неговата линия, дето скоро щяха да се озоват самите те. И проявяващата се в това частица от егоизъм беше може би простима, ако се помисли за всичко, което им предстоеше…

Камионът изведнъж спря. Над самото ухо на Маша зад канатата се чу познатият израз: „Моля, покажете си документите.“ Домакинът на школата интендант трети ранг Бурилин, седнал в кабината, зашумоля с книжата, зашумоля оня, който ги взе в ръцете си, и същият сух глас, който бе заповядал отначало да си покажат документите, сега попита:

— А какво имате в каросерията?

— В каросерията са двама мои военнослужещи, но аз съм старши по команда.

— Това нищо не значи — рече все същият глас.

Маша и Нюся седнаха, като отметнаха запращелия над главите им брезент.

През канатата на камиона надникна висок лейтенант с мършави, опънати скули. Зад гърба му стоеше не един, а цели трима патрули.

— Вашите документи! — рече лейтенантът.

Маша и Нюся извадиха отпускните си билети и му ги показаха. Той внимателно ги прегледа, върна ги и дори без да спре поглед върху Нюся, което беше голяма рядкост, се обърна.

— Може да продължите.

— Гледай колко е сърдит! — рече Нюся.

— Цели четирима! — рече Маша, като гледаше назад.

Тя отново си спомни за вчерашния вечерен бюлетин с думите: „Положението по западното направление на фронта се е влошило.“ И този бюлетин, и четиримата патрулни, вместо двамата, които стояха тук през септември — всичко туй тревожно я бодна в сърцето.

Покрай шосето имаше камари споени от железни греди, още непоставени противотанкови заграждения. После камионът препусна покрай барикадата, която беше оставила по шосето тесен прелез само за една кола. През последните дни в школата вече знаеха, че укрепяват Москва и дори строят барикади, но да знаеш, е едно, а да виждаш тия барикади — и то на самия праг на Москва — е съвсем друго.

— Легни, че е студено — рече Нюся, която беше вече успяла да легне в дъното на камиона.

Маша с мъка откъсна очи от шосето и като се покри с брезента, отново легна до Нюся.

Мъчно е да се каже за добро или за лошо беше това, но поради туй, че полежаха затоплени под брезента още половин час, докато камионът пътуваше от заставата до Пироговска, те изобщо не видяха както трябва ни покрайнините на Москва, ни онова, което ставаше там тази вечер.

Камионът спря.

— Е, казвайте, тук ли да ви стоваря? — попита Бурилин, като открехна кабината и почука с длан по каросерията.

Маша и Нюся една след друга се измъкнаха изпод брезента и като стъпиха на колелото, скочиха на земята.

Покрай тях по платното на улицата разбъркано, не в крак, минаваше колона цивилни, въоръжени с пушки. Хората бяха на различна възраст, облечени кой в каквото завърне: кой с палто и каскет, кой с ушанка и памуклийка. Те вървяха мрачно, без песни, някои вървешком пушеха.

— Такива ми ти работи, момичета! — без да излиза от кабината, с въздишка рече Бурилин. Макар че, откакто завиха от старото Калужко шосе, те изминаха само няколко улици, той успя да види онова, което не бяха видели легналите в каросерията под брезента курсантки. — Такива ми ти работи момичета! — повтори той и помисли за собственото си семейство: за жена си и двете си деца, които живееха на другия край на града, при Семьоновската застава, и за това, че трябва да успее да ги напъха през нощта в някой заминаващ на изток влак. — Ще получа продукти от склада и утре точно в седем ще дойда тук: бъдете готови, чакайте ме на улицата!

Камионът замина, като остави Маша и Нюся сами на тротоара, на ъгъла на пресечката.

— Да идем направо у нас, а? — като се гушеше зиморничаво на студения вятър, попита Нюся. — Нали у вас няма никого.

Маша продължаваше да следи с очи губещата се в далечината по улицата нестройна колона цивилни и погълната от своите тревожни мисли, не отговори веднага.

— Е, кажи? — повтори Нюся.

Машината къща беше наблизо, зад ъгъла, а Нюсината — през пет квартала и Нюся просто не искаше да си отива сама.

— Не, най-напред ще си приготвя нещата, а после ще дойда при тебе — рече Маша.

— Добре, ще те чакам.

— Не, не чакай; върви, после ще дойда.

Маша отказа да отиде веднага да нощува при Нюся не заради нещата, а защото искаше да се отбие при стареца Попков и да разбере няма ли за нея писмо. Но тя не искаше да обяснява това на Нюся: да обяснява — би значило да говори за мъжа си, да й каже своята тревога за него, би значило да търси душевна подкрепа от човек, който сам се нуждае от подкрепа, защото беше не по-силен, а по-слаб от нея.

— Добре, ще вървя — покорно рече Нюся, която се страхуваше от Машината твърдост.

Каза, но сякаш все още очаквайки, че Маша ще промени решението си, нервно запали цигара. Тя стоеше пред Маша, като се страхуваше да се раздели с нея, висока, красива и стройна дори в своя неподгънат войнишки шинел и твърде широки брезентови ботуши.

А Маша внимателно я гледаше и чувствуваше късаща сърцето й нежна жалост към тази Нюся с нейното красиво и както й се струваше, безволно лице, с нейната дълга и гъвкава — едновременно и силна, и слаба — моминска фигура.

Като я гледаше сега, Маша помисли за онова, за което бе мислила вече неведнъж: че тя е по-голяма и по-силна от Нюся, по-голяма и по-силна още затова, че е омъжена, че има мъж, дете… Да, има, макар нищо да не знае за тях.

Като я гледаше сега, тя помисли за онова, за което и Нюся, и другите момичета понякога споменаваха в разговорите помежду си: какво ги очаква, ако там, в тила, попаднат в ръцете на немците живи, без да успеят да се самоубият? Маша едва не извика от тази мисъл, но се сдържа и вместо онова, което беше си помислила, рече със своя чист и спокоен, печално прозвучал глас:

— Колко си хубава, Нюся!

И си спомни как тъкмо тия думи й казваше Синцов, казваше й ги, като се любуваше на нея, която съвсем не беше толкова хубава като Нюся, казваше й ги дори тогава, когато всеки миг щеше да роди Таня и когато — тя сама знаеше това със сигурност — съвсем не беше хубава. И като си спомни това, тя с тревога помисли вече не за Нюся, а за себе си, за своя бъдещ полет в тила на немците и разсърдена на себе си за тази страхлива мисъл, рязко, почти грубо рече на Нюся:

— Хайде, върви, какво стоиш?

Рече и зави в своята пресечка.

Като мина познатия главен вход, тя бегло забеляза, че портите са разтворени широко и влезе в двора. Там нямаше жива душа, а всички прозорци тъмнееха от черните завеси на маскировъчната хартия. До далечния седми вход, дето на горния етаж живееше Попков, Маша едва не падна, като се спъна в един изхвърлен на двора дюшек.

На стълбата беше тъмно като в рог. Като се изкачи до горния етаж, тя дълго търси копчето на звънеца, но не го намери и почна да чука на вратата. Отвътре не отговаряха. После се чу дрезгавият глас на Попков:

— Кой е там?

— Аз съм, Зосима Иванович, Маша.

И досега по навик от дете тя се страхуваше от свадливия старец.

Старецът не отговори нищо, краката му прошляпаха из стаята и обратно към вратата. Той дълго се пипка с резето и верижката и най-сетне отвори.

— Влез. Сам съм, не съм добре.

В коридора не гореше лампа и Попков я заведе направо в трапезарията. Там имаше голям никелиран креват с измачкана постеля. След смъртта на жена си той заедно с кревата се беше преместил в тая стая, а в другата беше пуснал да живее женения си син.

— Седни! Какво стоиш? — Попков пътем оправи леглото и сам седна пръв до масата като придържаше на гърлото си старата, на времето официална шуба с изтъркана агнешка якичка, облечена направо върху бельото.

Маша седна срещу него до познатата маса. Откакто се помнеше, точно такава маса имаше в тяхната квартира, Машиният баща и Попков бяха купили по едно и също време и от един и същ магазин две такива разтегателни маси за ядене, когато заедно се бяха настанили в края на двадесетте години в тия първи работнически квартири.

— Е, какво ще кажеш? — попита Попков, като я гледаше и поглаждаше с длан бръсната си глава с доста пораснали отстрани на голото му теме бели щръкнали коси: в квартирата беше студено и главата му мръзнеше.

— Какво да кажа? — Маша сви рамене. — Мислех, че вие ще ми кажете нещо.

— Бих ти казал, но няма какво. Твоята кутия е празна, вчера излязох да видя.

Маша въздъхна така, сякаш духна пламъче.

— Защо въздишаш? — недоволно рече той и самият дълбоко въздъхна. — Около две седмици не бях гледал твоята кутия: бях в болница заради хернията — а вчера погледнах. — Празна е — повтори той.

— А къде са вашите?

— Заминаха. Евакуираха завода…

— А вие какво правехте?

— Казвам ти: от херния лежах! Вдигнах нещо по-тежичко — и ето че си я докарах…

Попков беше излязъл в пенсия още преди три години, но при започването на войната се бе върнал в цеха.

— А сега какво ще правите, ще заминете ли подире им? — попита Маша.

Но старецът поклати глава.

— От чакане и настигане няма по-лошо. Ще се настаня нейде тук, в някоя останала фабрика, да правя мини. По-рано бих заминал, но сега не ме тегли сърцето. От Москва и без мене има множко бегълци. Пък ти сама си вървяла по улиците и си видяла. Заранта излязох да си купя хляб, погледнах това бягство и плюх: тфу, господи!…

Попков обичаше да нарича нещата със собствените им имена.

— На двора — срамно е да се каже — се търкалят дюшеци, пух лети като при еврейски погром! Не, сега нито крачка от Москва, заради принципа! — Той се закашля, бръкна с ръка под шубата и разтърка гърдите си.

— Вие според мен и сега не сте здрав, Зосима Иванович.

— Така е, изстинах малко. Едва-що се изписах и веднага простинах. Едното води другото… Заводът замина за град Миас. Имало, разправят, такъв град в Челябинска област, син ми дойде и ми каза, когато лежах в болницата. А къде е по-точно, дявол го знае, търсих го, търсих го на картата и не го намерих. Ето докъде стигнахме! Един стар наш московски завод запратиха в такава дупка, че дори на картата я няма… Ти защо си дошла? — вдигна той очи към нея. — Ако си дошла за писма, знай — щом има, ще ти ги изпратя. Няма да офейкам, не се страхувай. Ще стоя тук като ръждив гвоздей в дъска, докато победим и надвием… Или мислиш, че немецът ще превземе Москва?

— Какво приказвате, Зосима Иванович? — Маша дори извика от неочакваността на този въпрос и старецът разбра, че тази мисъл и наум не й е дохождала.

— Че какво, дори много просто е — като се радваше на нейната увереност, но я дразнеше по навик, рече Попков. — Да видеше как днес през деня бяха хукнали някои! Спрях едного — един такъв едър мъж, попитах го: „Имаш ли разрешение за заминаване?“ Той веднага се хвана за джобовете, засипа половината тротоар с хартишки. А какъв съм му аз? Защо се уплаши? Значи, само коленете му треперят, нищо не му е мило!

Старецът измъкна ръка от пазвата си и сърдито замахна с нея по масата, сякаш загребваше невидим за окото боклук…

— Е, а ти? Щом не е за писмата, тогава защо?

— Тия дни ни пращат на фронта, наминах да си взема някои и други неща — рече Маша, като спазваше правилата на школата — с никого да не споделя тайните си.

— Значи, и вас ви пращат на фронта? А какви сте вие?

Маша мълчаливо го погледна.

— Добре, не отговаряй, щом нямаш право! — без обида рече Попков. — Само успокой ме в едно: вашият батальон да не е целият такъв, само от жени, като при Керенски? Или има и мъже?

— Има. — Маша неволно се усмихна.

— Е, слава богу! Значи, не сме закъсали чак дотам. — Попков въздъхна и дълго мълча, сякаш се колебаеше дали да заговори с това още твърде малко видяло и научило в живота си момиче за онова, което беше най-важно за него, за което непрекъснато мислеше напоследък. Но освен Маша сега нямаше с кого другиго да говори за това, а повече не можеше да мълчи. — Лежах заедно с един полковник в болницата — от фронта, ама не ранен, а също като мене просто с херния. Излиза, това и на фронта може да му се случи на човек… Питам го: „Кажи ми ти мене, каква е тая «ненадейност»?“ Къде бяхте — казвам му аз — вие, военните хора? Защо другарят Сталин не е знаел това от вас, па макар и седмица, три дни по-рано? Къде е вашата съвест? Защо не сте доложили на другаря Сталин?

— И какво ви каза той? — Маша самата вече много пъти си задаваше този мъчителен въпрос, но никога досега не беше си го задавала гласно така направо и безстрашно, както правеше сега Попков.

— Какво каза ли? Нищо не каза. Нагруби ме, мене, стария човек. А на тебе сигурно всичко ти е ясно? — усмихна се Попков. — Една млада госпожица от нашия двор миналия месец, задето съм приказвал много, ме поучаваше; на нея всичко й било ясно. А днес с куфар в ръце така тичаше през двора, сиромашката, че едва не си счупи краката. Ако и на теб ти е ясно всичко и за всичко, тогава остави, по-добре мълчи.

— Не знам, Зосима Иванович. Ние нали година и половина прекарахме почти на границата, чак в Гродно, и кой от нас не мислеше там за война? Разбира се, всички мислехме! А после като някакво заслепение: преди самата война да оставим там мама с Таня! Аз не знам как е с другите, просто мисля за себе си и за мъжа си: как можахме да направим това? Не знам. Дори се побърквам, когато мисля за това.

— А сега ще ти кажа как аз разбирам това — след дълго мълчание строго и дори тържествено рече Попков. — Каква е била тази „ненадейност“ не знам — не е работа за моя ум. Когато у съседите дойдат гости, приготвят трапезата — и това хората чуват! А как така под носа ти цяла войска да съберат — и да не чуеш, не знам! Но аз ще кажа друго. Че не знаехме каква е силата на немеца — това е вярно. Че неговата сила е огромна — също е вярно. Затова той почна да ни бъхта още от границата. — Попков сложи ръце пред себе си на масата и с цялото си тяло се наведе към Маша. — Ти вече не си мъничка, помниш едно-друго в своя живот. Кажи ми барем за своя живот: колкото и да ни е било тежко, пожалихме ли някога нещо за Червената армия? Имало ли е някога такова нещо, което е трябвало на Червената армия, а народът да не го е дал? Не, отговори! Имало ли е такова нещо, или не е имало?

— Не е имало — рече притихналата Маша.

— А сега така разбирам работата — Червената армия няма всичко, което трябва да има! Помисли си колко време не можем да спрем фашистите! А сега питам и искам отговор на това: защо не ни казаха? Та аз в краен случай бих дал и тази квартира, бих живял в една стая, живял бих с осминка хляб, с редичка чорбица, както през гражданската война, само и само Червената армия да има всичко, само да не отстъпва от границата… Защо не казаха чистосърдечно? Защо премълчаха? Прав ли съм, или не?

Маша не знаеше прав ли е, или не е прав Попков, който седеше пред нея и говореше — не, вече не говореше, а викаше всичко това. Но въпреки цялата горчивина на онова, което викаше той, тя чувствуваше в душата му такава сила, която я караше и себе си да чувствува силна, готова на всичко: на редичка чорбица, на осминка хляб — та какво е осминката хляб! — на всякакъв бой, на всяка смърт, само да поправи, да промени всичко, та не немците да вървят срещу нас, а ние да вървим срещу немците!

— Нищо, Зосима Иванович! — като се радваше на нахлулото в нея чувство, почти весело рече Маша. — Ние пак ще им превием врата.

— Ето ти на! — недоволно отвърна Попков. — Аз й говоря едно, а тя ми отговаря друго! Кой в края на краищата ще бъде отгоре и кой отдолу — аз знам не по-лошо от тебе! Но виж — защо вече толкова време сме все отдолу?…

— Но защо, защо отдолу? — рече Маша, дори смутена от новия натиск на стареца. — Водят се, разбира се тежки боеве…

— Че се водят боеве, чета в бюлетините — продължаваше да настоява на своето Попков. — Тук ги натупали, там пленили, а по-натам спрели… И въпреки всичко завчера отстъпихме Брянск и Вязма! Тогава как излиза: отгоре или отдолу сме, как е то според вас, според военните? Ти си военна — ха, отговори!

Маша не успя да отговори нищо: навън отведнъж наблизо екнаха зенитни оръдия.

— А аз си мислех: защо закъсняха днес? — спокойно рече Попков и като погледна стария, окачен на стената часовник с топузи, останал още от преди революцията, изправи се и попита: — Ще отидеш ли в скривалището?

— А вие?

— Изтрябвало ми е! Седиш там като петел в тенджера, а отгоре бъхтят ли бъхтят. Реших: по-добре да си стоя в къщи… Та какво, ще отидеш ли или няма?

— Не, ще изчакам тук с вас.

— Тогава хайде да загасим лампата, а щората да вдигнем — рече Попков, зарадван, че Маша оставаше. — Миналата нощ седях тук на прозореца, гледах. Интересна картина!

Притиснал яката на шубата до гърлото си, той отиде до електрическото копче, загаси светлината и като влачеше крака в тъмното, повдигна книжната щора.

Маша седна на перваза на прозореца редом със стареца. Квартирата беше на най-горния етаж, къщите наоколо бяха ниски и пред очите им се откриваше цялото небе, в което всичко клокочеше, гърмеше и чукаше с хиляди чукчета. Това небе беше сякаш грамаден, черен, опънат над целия град чаршаф, който всяка секунда с трясък се пукаше на хиляди места и навсякъде, дето се пукаше, пламваха кълбетата на зенитните снаряди.

Съвсем наблизо, зад къщите, екливо стреляше зенитна батарея, като сегиз-тогиз заглушаваше със своя грохот всички останали звуци, а между залповете й, сякаш от развалено радио, откъслечно се чуваше високото бръмчене на самолетите. На няколко пъти къщата потреперваше от избухналите бомби и нейде наблизо лумваха и угасваха огнени езици.

После Маша чу как нещо издрънча съвсем наблизо.

— Парче от снаряд — рече Попков — На балкона. — И обърнат към Маша, додаде: — По-добре се отдръпни да не отхвръкне и те пореже някое стъкло.

Маша, без да отговори нищо, продължи да гледа небето.

— Да, зенитната отбрана е сериозна, току-така през нея няма да се промъкнат — продума в един от миговете на относителна тишина Попков и сякаш за да потвърди думите му, високо в небето между жълтите кълбенца на избухналите зенитни снаряди пламна голямо необикновено жълто петно, после от безформено петно стана жълт ъгъл, после полукръст и като се разсипа на мънички гаснещи петна, полетя надолу в мрака.

— Събориха го! — извика Попков.

Зенитният огън взе да затихва, жълтите кълбенца се пукаха все по-рядко и по-рядко, а кръстосаните върху купола на небето ръце на прожекторите почнаха една след друга да се отдръпват към хоризонта.

— Едната вълна мина — рече Попков, като продължаваше да гледа през прозореца. — Ето тъй, през нощта ти се струва Содом и Гомор, а на заранта излезеш на улицата — само нейде пуши. Тук къща, там къща, а Москва цяла!

При тия думи Попков спусна щората и те за минута останаха в пълна тъмнина.

— Е добре, войната е нещо преходно — рече Попков и запали лампата. — Ще пием ли чай с тебе?

Маша благодари и отказа. Нюся я чака и сигурно дори се безпокои. Трябва по-скоро да вземе нещата си и да отиде да нощува при нея.

— Благодаря, Зосима Иванович! Друг път!

— А кога друг път? — строго попита старецът.

Тя сви рамене.

— Не знам.

Свалил яката на шубата си, Попков на сбогуване с необикновена за него ласка вдигна ръка и погали Маша с грапавата си длан по главата.

— Добре, върви! — Той хлопна вратата след нея и верижката издрънча.

Маша отново прекоси двора и влезе в техния вход. Духаше вятър и крилата на вратата, затиснати отдолу с тухли, се търкаха в тях и сиротно скърцаха. И тя си помисли: „Ами ако там горе, на втория етаж, в пощенската кутия на вратата на нашата квартира, зад кръглите дупчици лежи и ме чака дошлото не вчера, а едва днес писмо, но това писмо не е от него, а ми съобщават, че той е убит?…“

Опипом, като се държеше за перилата, тя се изкачи по тъмната стълба, извади от джоба на рубашката си ключа и взе да напипва дупката на ключалката. Но ръката й се натъкна на нещо, което издрънча неочаквано. Тя трепна, отначало отдръпна ръката си, а после напипа желязна халка с връзка ключове. Един ключ стърчеше в дупката на ключалката.

Маша дръпна дръжката и незаключената врата заплашително зейна. Маша постоя минута неподвижна в тишината, вледенена от необясним страх пред тази врата и ключовете, и като се разсърди на себе си, рязко я отвори и влезе в квартирата.

Отначало й се стори, че е съвсем тихо, но после чу долитащо от другата стая пресекливо дишане. Прекрачи прага на спалнята и като си спомни, че има джобно фенерче, отведнъж го измъкна от джоба на шинела си.

На кревата на гол дюшек, ничком, провесил глава, спеше Синцов, с ушанка, памуклийка и скъсани ботуши. Той спеше мъртвешки сън, без да мърда, като дишаше тежко, дрезгаво.

Прозорецът не беше затъмнен. Маша загаси фенерчето, опипом се втурна да спуска хартиените щори в двете стаи, после изтича в кухнята, спусна и там щорите, изскочи на стълбата, измъкна от вратата връзката ключове, отново влезе, затвори след себе си вратата и като щракаше поред всички електрически копчета, запали двете останали крушки — в антрето и в кухнята.

Чак след това се върна в спалнята. През отворената врата от антрето падаше слаба светлина. Синцов все още лежеше ничком, провесил глава от дюшека. Коленичила, Маша повдигна главата на мъжа си и я премести на възглавницата. Под силно нахлупената на главата ушанка се виждаше крайчецът на мръсен бинт, но Маша се побоя да го свали.

Синцов не се събуждаше. Стори й се, че има огън. Долепи устни до слепоочието му, но то не беше горещо, а влажно, оросено с капчици пот.

Тогава тя с трескава бързина свали ушанката и шинела си и смъкна ботушите, сякаш с тяхното тропане можеше да събуди този безпаметно заспал човек, затече се в кухнята, запали газа, който блещукаше в горелката едва-едва със слаба лилава светлина, свали от гвоздея големия тенекиен леген, наля в него вода и го сложи на печката.

После намери в чекмеджето на кухненската маса сапун и гъба, извади ги, отключи гардероба в трапезарията, извади бельо, чорапи, пешкир, два чаршафа, одеяло, отново се приближи до кревата и едва сега, наведена с цялото си тяло над мъжа си, като прегърна раменете му и притисна гърди до неговия гръб, горчиво и щастливо заплака, хлипайки, подсмърчайки, като ту се откъсваше от него, ту отново конвулсивно го стискаше в прегръдките си, неподвижен и все още непробуден.