Константин Симонов
Живи и мъртви (14)

Дванадесета глава

С такъв мъртвешки, непробуден сън, какъвто спеше Синцов, можеше да спи само човек, стигнал до последна степен на изтощението.

Той дойде тук и заспа, като се строполи на голия дюшек, малко преди идването на жена му.

Между минутата, в която бе заспал, и минутата, когато бе свален от колата на Люсин и остана сам на шосето, на двадесет километра от Москва, бяха изминали осем часа и тези осем часа му струваха скъпо.

Когато остана сам на шосето, той съжали, че се е сдържал и не е ударил Люсин. Какво трябваше да прави сега? Навярно въпреки всичко най-правилно беше да отиде в КПП и да се опита да обясни как е попаднал тук и къде отива. Но хората не винаги правят онова, което е по-правилно.

Докато стоеше сам на шосето, той едновременно и проклинаше себе си, задето бе тръгнал с Люсин, и не искаше вече да отстъпи. Щом Москва е наблизо, той така или иначе ще стигне сега до бившата си редакция, ще стигне ето от това място, дето го бе захвърлил другарят Люсин.

В онова състояние на отчаяние и ярост, в което се намираше, той разпалено реши да се опита да се добере до редакцията, като избиколи всички КПП. А ако не успее, ако го задържат преди това, разликата не е голяма — и така, и така ще трябва да доказва едно и също: че не е дезертьор и не се е канил да става такъв!

Той почти сигурно не би успял да стигне в Москва нито един ден преди това, нито един ден по-късно. Но тъкмо този ден — 16 октомври — като остави шосето и избиколи контролно-пропускателните пунктове, той се добра до една добре позната покрайнина, а после неспиран от никого стигна самия център на Москва.

По-късно, когато всичко това остана в миналото и когато някой в негово присъствие с яд и горчивина, си спомняше за 16 октомври, Синцов упорито мълчеше: тежко му беше да си спомня Москва от тоя ден, както е тежко да виждаш скъпо лице, обезобразено от страх.

Разбира се, не само пред Москва, дето тоя ден се биеха и умираха войски, но и в самата Москва имаше достатъчно хора, които правеха всичко по силите си, за да не я предадат. И тъкмо затова тя не беше предадена. Но работите на фронта при Москва наистина като че се нареждаха по най-фаталния през цялата война начин и мнозина в Москва тоя ден бяха готови в отчаянието си да повярват, че утре в нея ще влязат немците.

И както винаги в такива трагични минути, твърдата вяра и незабележимата работа на първите още не се хвърляха в очи, още само обещаваха да принесат своя плод, а смущението и скръбта, и ужасът, и отчаянието на вторите биеха в очи. Тъкмо това беше и не можеше да не бъде на повърхността. Десетки и стотици хиляди хора, спасявайки се от немците, се вдигнаха и юрнаха тоя ден извън Москва, заляха улиците и площадите й като непрекъснат поток, който се носеше към гарите и губещите се към изток шосета, макар че, да бъдем справедливи, не чак толкова много хора от тия десетки и стотици хиляди имаше право историята да осъди после за бягството им…

Синцов вървеше по улиците на Москва, дето никой не се интересуваше от него в този страшен московски ден, когато хората, губейки се един друг, се търсеха, не се намираха, думкаха по вратите на заключените жилища, отчаяно се чакаха на кръстопътищата под спрелите часовници, викаха и плачеха във водовъртежите на площадите пред гарите.

Люсин отдавна беше изскочил от ума на Синцов, яростта против този човек му се стори нищожна и дребна в онова наводнение от скръб, което го беше подхванало и като треска го влачеше по московските улици. Той проклинаше вече не Люсин, а себе си; да беше постъпил другояче, да беше отишъл в Специалния отдел, както беше решил отначало, може би щяха вече да му дадат в ръцете пушка там, на сто километра от Москва, дето се решаваше съдбата й. Но за да добие надежда за това, трябваше да доведе докрай започнатото: да стигне до редакцията.

Най-сетне от Никитските порти, задръстени от автомобили и хора, той зави в Хлиновската задънена уличка, към редакцията на „Гудок“, дето беше ходил някога още преди войната.

В уличката, също както и навсякъде, се носеше миризма на изгоряло, вятърът от време на време вдигаше от паважа и въртеше из въздуха пепел от изгорени книжа. Всички прозорци в редакцията бяха плътно закрити отвътре с маскировъчни щори, а пред заключените с катинар врати седеше на столче стар пазач в черен железничарски шинел, с малокалибрена пушка в ръце. Седеше, без да обръща внимание на залисията на хората, които тичаха с багажи покрай него по уличката.

Синцов се приближи до него и макар отрицателният отговор да беше вече очевиден, все пак попита не е ли пристигнала тук фронтовата редакция. Пазачът мълчаливо мръдна глава.

— А „Гудок“ заминал ли е? — отново попита Синцов, макар да беше ясно, че „Гудок“ е заминал.

— А вие какво искате? — едва сега попита пазачът, вдигнал глава. — Какви документи имате? Покажете ги!

— А защо ви са документи? — попита Синцов.

— Ами за да знам трябва ли да ви отговарям, или не трябва! — сърдито рече старецът.

Да, „Гудок“ беше заминал, а фронтовата редакция не беше пристигнала и не се знаеше дали ще пристигне. Това беше ясно. Но Синцов все още се щураше по уличката и гледаше прозорците на редакцията, без да знае какво да прави по-нататък.

Внезапно му дойде на ум, че щом я няма редакцията, трябва поне да намери Серпилин, нали го бяха откарали в болницата тъкмо тук, в Москва…

„Но как ще го намериш? — попита друг, трезв глас. — В коя болница? Кой сред всичко, което става тук, ще ти отговори днес къде е Серпилин?“

Недалеч оттук, на ъгъла на Арбатския площад, се намираше сградата на Политуправлението на армията. Той си спомни как беше ходил там през 1940 година, преди да бъде назначен в Гродно, и си помисли: „Дали пък да отида? Но кой ще ме пусне там без документи? Пък и там ли е то сега? Едва ли… Но ако не е там, къде тогава? Къде да вървя тогава?…“

През ума му мина пак оная мисъл, която отдавна вече отпъждаше от себе си: „Ами ако Маша все пак е в Москва?“ И тази лудешка мисъл, макар той все още да й се противеше, го повлече от Хлиновска уличка към Усачовка, към къщата, от която беше тръгнал на война.

Насред път още веднъж си наложи да не мисли за невъзможното: разбира се, там, в квартирата, няма никого. И той отива там съвсем не защото се надява на нещо! На него му трябва просто да седне нейде поне за час, да дойде на себе си, ако ще и на стълбището! А после ще стане и ще тръгне… Къде? Ами че чисто и просто във военното окръжие. Ще отиде и ще каже, без да се впуща в никакви обяснения, че е доброволец, че моли да го запишат… Та нали се сформира нещо, нали хвърлят хора право на фронта!… А после, след първия бой ще обясни! Тогава това вече няма да бъде важно, важното е едно: сега да го вземат и да го изпратят на фронта! Да, разбира се, така!

Но в последната минута, когато се приближи до вратата на къщата и изведнъж си спомни с всички подробности как Маша през юни ей там, зад този прозорец на втория етаж, го стягаше за фронта, всички мисли освен мисълта за нея и за това, че тя, току-виж, се окаже тук, хвръкнаха от главата му.

Входната порта беше разтворена широко, крилата затиснати с тухли, на тротоара се търкаляха отломки от кресло. След всичко, което бе видял, когато минаваше през Москва, това не можеше да го зачуди; като ритна отломките с крак, той се изкачи на втория етаж и удари по вратата с пестник.

Отдавна вече разбрал, че вътре няма никой, той все още удряше с пестници по вратата, като притискаше към нея лице, и в това безнадеждно, свирепо чукане се проявяваше цялата сила на обзелото го сега отчаяние.

Най-сетне се изправи, обърна се, махна с ръка и като се препъваше, слезе по стълбата.

От портите заднешком излизаше един камион с покъщнина и чували, натоварени така високо, че горните се закачаха в ниската арка на портата. На паважа трескаво подскачаше някакъв човек, махаше във въздуха ръце и викаше: „По-наляво, по-наляво, а сега завивай, завивай!…“ Камионът най-сетне излезе; подскачащият на паважа човек се спря, изтри с ръкава на шаячната куртка потното си лице и Синцов го позна. Той беше тукашният домоуправител. Клюшкин ли, Кружкин ли — Синцов го познаваше още от времето, когато ухажваше Маша, но не помнеше името му.

— Слушайте! — викна Синцов. — Слушайте! — повтори той по-високо и като пристъпи към него, хвана го за яката на куртката така, че тя изпращя.

— Да не сте полудял? — като се изскубна, викна домоуправителят и дори замахна, но го позна. — Вие ли чукахте там?

— Аз!

— Жена ви замина.

— Къде?

— Ами че мога ли всички да запомня! — домоуправителят се покатери на камиона. — А списъците изгорихме днес, телефонните указатели — и тях изгорихме. Всичко изгорихме! — вече от камиона повтори той дори с някакъв жар. — Жена ви замина още през юли — беше с военна униформа.

— А къде е тя? — викна Синцов, като тръгна след потеглилия вече камион.

— Хей, хей, поспри де! — внезапно завика домоуправителят и задумка с длан по покрива на кабината. — Хей! — повика той Синцов, когато камионът спря. — У мен е вашият ключ, има двойник!

Той отведнъж разкопча чантата си, измъкна оттам голяма халка от дебела жица, на която се клатеха двадесетина ключа.

— Кой е тук вашият? Вземете го, само по-скоро.

Синцов се приближи и почна неуверено да преглежда един по един ключовете.

— Хайде, хайде! — подканяше го домоуправителят, като се озърташе към нетърпеливо подалия се от кабината шофьор. — Абе вземете ги всичките! — викна той и пусна цялата връзка.

Синцов не я удържа и тя със звън падна на паважа.

— А къде отивате вие? — попита Синцов, когато канатата на камиона мина пред очите му.

— Където всички, там и аз! — викна домоуправителят. — Аз съм член на партията. Какво искате, да дочакам тук немците ли, за да ме обесят?

„Ех и ти, член на партията!“ Синцов вдигна ключовете и със злоба си спомни силната космата ръка, провиснала от камиона, която току-що ги стискаше.

Като прехвърляше един след друг ключовете, изведнъж му хрумна, че в квартирата може да има оставена от Маша за всеки случай бележка… И тази мисъл за бележката го завладя така, че той почти тичешком се изкачи по стълбата, отключи вратата и се втурна в квартирата, като остави отвън на вратата халката с ключовете.

Бележка нямаше. Нито на масата за ядене, дето стоеше познатият нескопосен пепелник — дървена лодка с лебедова глава — нито в спалнята на кревата, дето имаше само гол шарен дюшек и възглавница без калъфка, с изскочили пера.

Гардеробът беше заключен. Синцов подръпна дръжката, гардеробът не се отвори. Върху всичко: върху пода, върху столовете, върху масата имаше дебел слой прах. В трапезарията прозорчето с пукнатото стъкло потреперваше от вятъра; той го притвори и седна до масата, като опря тежко на нея изпосталелите си ръце.

Всичко, през което той и хората с него бяха преминали с такава твърдост, като се почне още от Могильов, имаше или нямаше смисъл в зависимост от отговора на един прост въпрос: ще победим ли, или няма да победим в тази така страшно започнала за нас война? Не само в оня строеви поменик, който той, излязъл от първото обкръжение, бе предал на Шмаков при Елня, а в душата му имаше дълъг списък на всички жертви, които пред очите му даваха хората, за да купят със своята смърт победата. И сега, пак пред очите му, срещу целия този кървав списък тук, в Москва, израстваше огромен черен като самата мъка въпросителен знак!

Може би в друго състояние той би отделил в ума си дори най-страшната възможност да се загуби Москва от безвъзвратното положение и края на всичко. Но сега душата му напомняше лодка, в която товареха толкова тежести една след друга, че тя в края на краищата почваше да потъва. И отгоре на всичко и тая безмълвна, празна квартира — ни жена, ни дете.

Хвърлил му бе ключът от тази квартира един човек, който заминаваше от Москва, защото на другия ден — така мислеше този човек — тук, в Москва, трябвало да дойдат немците. И този човек с натъпкан с партушини камион офейкваше от Москва — Синцов беше готов да се закълне в това — навярно офейкваше без заповед, със своя биволски врат и здрави космати ръце, които тъкмо би трябвало да стискат пушка…

Не, Синцов не завиждаше на тоя спасяващ се бик, но обстоятелството, че той самият няма партиен билет в джоба си, че не може сега да отиде през три улици оттук, в същия тоя районен комитет, дето някога бе постъпил в партията, да отиде и да каже: „Аз, комунистът Синцов, дойдох да защищавам Москва, дайте ми пушка и ми кажете къде да отида!“ — чувството, че не може да направи това, го подтискаше.

Той мислеше за това дотогава, докато изведнъж, тъкмо изведнъж, както става понякога с най-важните решения в нашия живот, му дойде на ум: „А защо? Защо да не мога да отида в районния комитет и да кажа: «Аз, комунистът Синцов, искам да защищавам Москва»? Какво, престанал ли съм да бъда комунист? Този бик в камиона е комунист, а аз съм престанал да бъда? Нищо, че не ми повярваха, нищо, че и някой друг няма да повярва, аз нали знам какъв съм. Защо мисля да отида в Специалния отдел, в редакцията, във военния комисариат, а се боя да отида в своя районен комитет, дето съм постъпил в партията? Кой може да ми забрани това? Кому са дали изобщо такова право?“

Той стана от масата и се олюля от слабост. Отиде в кухнята и в тъмното дълго тършува по лавиците, докато за свой късмет намери половин хляб, превърнал се на сухар. Приближи се до умивалника и опита дали тече водата. Водата течеше. Облегнат на стената, взе да кваси хляба под чешмата и задъвка жадно едно след друго мокрите, разтрошили се между пръстите му парчета.

Дъвчеше последното парче, когато зад стените на къщата екнаха зенитни оръдия. През незатъмнения прозорец премина сноп от прожектор; избухнала бомба люшна сградата.

Синцов затвори чешмата и заслушан в стрелбата на зенитните оръдия, отново помисли за онова най-страшно нещо, за което бе мислил днес вече няколко пъти и пред което дори неговото нещастие беше съвсем нищожно: „Мигар ще предадем Москва?!“

— Ей сега ще тръгна! — шепнешком си рече той, като си спомни за районния комитет, но щом се откъсна от стената, почувствува, че няма, сега няма да стигне; трябва да полежи. Да полежи, а после да върви. Като шареше с ръка по стената, той стигна до спалнята, хвана се за студената никелирана табла на кревата и се строполи по корем на голия дюшек.

— Сега ще полежа и ще тръгна — упорито и нечуто прошепна той. — Ще полежа четвърт час и ще тръгна…

 

 

Когато Маша почна да го буди, той, още неразсънен, се обърна и простена, отначало страшно и дрезгаво, а после тъй жаловито, че сърцето й едва не се пръсна. Сега тя беше готова, даже още час да седи ето тъй над него, без да се мъчи да го буди, но той вече се събуждаше. Някъде от дълбините на умореното му съзнание се надигаше нещо, което му пречеше да спи. Все още без да се събужда, той помръдна, разпери ръце, отпусна ги тежко от двете страни върху раменете на Маша, стисна ги и изведнъж, сякаш го удариха, отвори очи — в тях нямаше нито сън, нито почуда, само щастие, такова безмерно щастие, каквото нито преди, нито след това през целия Машин живот не й беше писано да види в ничии очи.

Ако накараха Синцов цял живот да измисля какво щастие би искал, той пак не би измислил нищо друго освен това скъпо, мокро от рукналите сълзи лице, притиснато неудобно до бузата му. Целият ужас на многото дни и на най-ужасния от тях, днешния — всичко това се отдръпна нейде на хиляди версти назад. Той отново не се страхуваше от нищо.

Той хвана Маша за раменете и като повдигна лицето й над своето, се усмихна. Усмивката беше не страдалческа, не горчива и не жалка, а най-обикновена, предишната му усмивка. Маша също гледаше страшно променилото се изпито лице на мъжа си и мислеше, че неговият вид, който така много беше я изплашил в първата секунда, не значи нищо.

С всичката неразсъждаваща откровеност и яснота, на която беше способна нейната чужда на колебания душа, тя побърза да си обясни всичко станало: той е командувал партизански отред и са го повикали със самолет в Москва. Защо е командувал и защо са извикали точно него, и то със самолет, тя не се замисляше: тъкмо вчера в тяхната школа разправяха, че неотдавна в Москва докарали със самолети от немския тил няколко командири на отреди и ги завели на доклад направо от летището, както са били облечени.

Къде и какъв само не беше Синцов в мислите й през тия месеци! Но като си обясни тъкмо така неговото появяване сега, още от първия миг, тя вече не помисли за него другояче.

Синцов я пусна, понадигна се и се опря на стената. Движението му струваше усилия, на лицето му се разля бледнина.

— Какво ти е на главата, ранен ли си?

Като се напрегна в очакване на болката, той свали ушанката си с две ръце. Но тоя път бинтовете не бяха се залепили за нея, не го болеше и затова загледаната в очите му Маша повярва, когато той й каза, че това не е нищо — само драскотина.

— Да те превържа ли?

Но той каза, че не трябва. Преди три дни му направили превръзка по всички правила и е по-добре да не я пипа.

— Какво става с майка ти и с Таня? — попита той и преди тя да заприказва, прочете вече отговора на лицето й.

Не пита нищо повече — пък и какво да пита? — а само няколко минути мълчаливо държа ръцете й също така, както тогава, в последния час на сбогуването им през оградата, на Белоруската гара…

Маша беше отслабнала, беше подстригала косата си по-късо, отколкото по-рано, и във военната си рубашка с малко широка, не по шията й яка се беше превърнала изведнъж от жена отново на девойка, и дори не такава, каквато беше, преди да се омъжи, а такава, каквато Синцов я беше изпровождал някога, преди шест години, за Далечния изток.

— Все пак си постъпила на военна служба — рече той най-сетне.

— Постъпих.

— Така и смятах. Дори не мислех, че ще те срещна тук.

— Значи, сам бог ни е събрал — бурно рече Маша.

— Откога си станала вярваща? — направи опит да се пошегува той, но тя дори не забеляза, че се е пошегувал.

— Наистина — все така бурно продължи тя. — Отпуската ми е само до сутринта. Вече месец не съм дохождала тук. И да дойдем тъкмо ти и тъкмо аз, в един и същи ден…

— Значи, много ни е било нужно да се видим — рече Синцов и на изнуреното му лице се появи така добре познатата на Маша добра усмивка на човек, който е по-стар и знае много повече от нея. — Не се чуди. Я по-добре ми кажи защо си дошла и защо един месец не си дохождала, и каква ти е службата, и къде!…

Маша направи слаб опит да възрази: всичко станало с нея не е чак тъй интересно. Но той я хвана полекичка за китките на ръцете и меко, но властно я спря.

— Аз ще ти разкажа всичко, но това е дълга история. А пък ти ми кажи сега само две думи: къде служиш? Не си ли била още на фронта?

Маша погледна слабото му уморено лице, резките непознати гънки около напуканите му устни, надникна в очите му, в които също имаше нещо такова — тя не можеше да долови какво, но нещо такова, каквото нямаше по-рано — и разбра, че трябва или да не му казва нищо, или да му каже всичко. Скъпейки думите си, защото й се струваше най-важно по-скоро да го измие и сложи да легне, тя накъсо разправи за себе си, като наруши с един замах всички получени в школата строги нареждания: никому, нийде, при никакви обстоятелства… Право казано, тя дори не помисли сега за това, защото нито обстоятелствата, в които беше попаднала, нито човекът, с когото споделяше всичко това, не можеха да бъдат предвидени в никакви нареждания.

Синцов я слушаше, като все още държеше нейните ръце и всеки път чувствуваше как те потреперват в дланите му, когато тя в разказа си искаше да направи някакъв жест. Тя му разправи всичко освен две неща: че ще я прехвърлят в най-близки дни и че точно в седем часа сутринта на ъгъла на Пироговска ще я чака камион.

Той я слушаше, без да променя израза на лицето си, само побледня сякаш още повече. Ако беше чул всичко това преди три месеца, а още повече преди започването на войната, сигурно би се ужасил от онова, което я чакаше, и съвсем откровено би й казал. Но сега, след всичко преживяно, макар сърцето му да се изпълни с тревога за нея, той чувствуваше, че няма право да й каже нито дума. Бе видял в обкръжението жени, които не правеха по-малко от онова, което все още само се канеше да прави Маша. Защо тя да няма право на това? Защото не обича тях, а нея обича?

— Добре — като се овладя, рече той, когато Маша замълча и с тревога го погледна в лицето, — може би нейде там, зад фронта, ще срещнеш някого от вяземските ни познати.

— А мислиш ли, че не са успели да евакуират Вязма? — попита Маша.

— Мисля, че не са успели — с пресекнал глас рече Синцов; при този въпрос той потрепера от спомени. — Мисля, че не са успели — повтори той. — Както и други градове. — Той приближи лицето си до нейното и като промени тон, рече тихо и спокойно, като на дете: — Ти навярно изобщо не си го представяш напълно ясно.

— Много ли си уморен? — попита Маша.

Той затвори очи и отново ги отвори.

— Тежко ли беше?

Той едва забележимо кимна — зави му се свят и се мъчеше да се овладее.

— Кога долетя в Москва, днес ли? — тихичко попита тя; стори й се, че както е притворил очи, той си спомня нещо.

И поради това, че бе попитала така тихо, а той се бореше в тази секунда със замайването, не чу думата, която би го учудила: „долетя“, а чу само последната дума „днес“ и слабо кимна с глава.

— Сега ще те съблека, ще те измия и ще те сложа да спиш — рече Маша. И като се изплаши сама от думата „измия“, за да не му хрумне, че й е неприятен и не й е мил такъв — мръсен, какъвто е сега — тя стремително взе неговата тежка, издраскана и покрита със синини ръка и няколко пъти горещо я целуна. — Ще се измием, нали? — попита тя, като вдигна очи. Какво можеше да каже той?

— Да, добре, разбира се, добре! — Какво друго можеше да иска той, освен тия силни, нежни, мънички ръце, за които толкова пъти си бе спомнял, да го съблекат, измият, сложат в леглото?

— Щом те видях, веднага сложих в кухнята да се топли вода — рече Маша.

— Веднага ли сложи? Я виж колко си съобразителна — усмихна се Синцов.

— Не съм съобразителна — рече Маша, — просто искам да ти помогна, ти според мене много си отслабнал.

— Да, поотслабнах. — Синцов взе нейната мъничка, чиста ръка в своята голяма и мръсна и за секунда изпита желание да я стисне до болка.

— Съвсем забравих. Може би искаш да ядеш? — попита тя.

— Не, сега не искам — рече той, като почувствува с учудване, че действително не му се яде сега. — Върви в кухнята, а аз ще се съблека тук и ще дойда. — И като видя през вратата хвърления върху масата Машин шинел, додаде: — Само ми дай шинела да го наметна.

Той изчака, додето тя му донесе шинела и излезе, изпрати я с очи, спусна крака на пода и почна да си смъква ботушите.

После стоеше в кухнята в тенекиения леген, а Маша го миеше, както майките мият децата си, както старите санитарки мият в болницата болните и ранените.

Когато започна да го мие, тя веднага забеляза на хълбока му два червени белега.

— Раняван ли си? — тихо попита тя и той мълком кимна: да, раняван.

— Дай ми, моля ти се, чашка вода — рече той, когато Маша го обхвана като болен под мишниците и подпирайки го с рамо, го доведе до леглото и го сложи да седне.

Докато тя отиде за вода, той легна. Чаршафите бяха чисти, с неразгладени гънки, върху тях освен одеялото беше метнат нейният шинел. Той опипа с пръсти чистата платнена риза, която беше облякъл, след като се изми, после я помириса — ризата, която няколко месеца беше лежала заедно с Машините неща, миришеше на познат одеколон. Друга също такава риза, вместо калъфка, беше надяната на възглавницата.

Маша му донесе вода: докато той пиеше, тя затвори вратата и вдигна щората на прозореца, а после пое чашата, бързо се съблече и легна до него, като зиморничаво подви под хълбока си пеша на шинела.

— Защо не спиш? Толкова си уморен, аз чувствувам!

— Уморен съм, но не мога да спя.

— Защо сядаш?

— Така ми е по-леко да разправям. Аз съм длъжен, искам да ти разкажа…

— После, по-добре си легни. Ти си уморен. Просто се страхувам за тебе, толкова си уморен. Може би прожекторите ти пречат да спиш? Ще стана и ще спусна щората…

— Нищо не ми пречи.

— Тогава си покрий раменете… На ти шинела. Ще ти е студено. Непременно ли искаш да седиш?

— Да… Ти дори не знаеш какво значи за мен днес да те видя…

— Защо да не знам?

— Не, не знаеш. Докато не ти разправя всичко, което стана с мене, не можеш да знаеш. Когато ти разкажа, тогава ще знаеш. Дори не можеш да си представиш каква необикновена благодарност изпитвам към тебе сега!

— Благодарност ли? За какво?

— За твоята любов към мене.

— Глупости! Мигар може да се благодарен за това?

— Да, може да се благодари.

Тя почувствува, че той е развълнуван от още нещо, не само от срещата им, но не можеше да разбере от какво. Самата тя беше изпълнена с чувство на благодарност към него за това, че е тук, че е воювал, че е бил ранен и е останал жив, че е уморен, но има както преди силни и добри ръце и както преди я обича… Беше му благодарна за всичко това… Но за какво трябва той да й е благодарен, тя искрено не разбираше. Да не би за това, че му бе целувала ръцете и му бе мила краката, да не би за това, че го обича както по-рано или още повече?… В края на краищата това е тъй естествено, как може иначе?

А той действително чувствуваше безмерна благодарност към нея за силата на нейната любов и за това, че като изпита отново сила, беше вече в състояние да й разправя всичко, което измъчваше душата му толкова, че му се струваше: душата му е на умиране.

Той въздъхна и се усмихна в тъмното, сякаш с тази усмивка се прощаваше с всичката доброта и нежност, която вече бяха изпитали тази нощ. Тя не видя усмивката му, но я почувствува и попита:

— Усмихваш ли се? На какво се усмихваш?

— На тебе.

И станал отведнъж сериозен, каза, че за него най-скъпа на света е нейната вяра и нейната помощ в тази тежка за него минута.

— Защо тежка?

— Тежка — повтори той. И изведнъж попита: — Какво си помисли, когато ме видя ето така, с чужда рубашка, с памуклийка? Навярно си помислила, че съм се върнал от партизански отред? Така ли?

— Така — рече тя.

— Не, работата е много по-лоша. — И повтори: — Да, много по-лоша, много!

Тя трепна и се напрегна. Той мислеше, че ей сега ще го попита какво значи това. Но тя не попита, само се надигна и седна.

През цялото време на разказа му я побиваха вътрешни тръпки, а той, наопаки, почти през цялото време приказваше с равен, тих глас, който, ако го познаваше мъничко по-малко, би могъл да й се стори спокоен.

Колкото и тежко да му беше, той й разправяше всичко поред, от самото начало, защото инак тя нямаше да го разбере.

Той й разказа за нощта край Борисов и за убития червеноармеец; за Бобруйското шосе и смъртта на Козирьов; за боевете при Могильов и двата и половина месеца обкръжение. Разказваше всичко, което беше видял и премислил: за твърдостта и безстрашието на хората и за тяхното много голямо изумление пред ужаса и безсмислицата на станалото, за възникналите в главата им страшни въпроси: защо е станало така и кой е виновен?

Той й говореше, без да я щади, също както войната не беше щадила и него. През тия два или три часа стовари върху й цялата горчивина и цялата тежест на изпитанията, които се бяха стоварили през тия четири месеци върху самия него, стовари всичко отведнъж, без да премерва нито силата на своите думи, нито големината на нейното незнание, размерът на което беше много голям, въпреки че тя познаваше войната по бюлетините и вестниците и че имаше очи, уши и свой собствен здрав разум, който й подсказваше, че всичко станало е сигурно още по-страшно, отколкото приказват и пишат за него. Но всичко това беше едно, а онова, което говореше Синцов, беше друго, несъизмеримо по-страшно и по-разтърсващо съзнанието.

Маша седеше на кревата и за да овладее трепета си, беше стиснала между зъбите ъгълчето на възглавницата, на която вместо калъфка беше навлякла ризата на мъжа си.

Ако той можеше да я види, би видял, че тя седи без капка кръв на лицето, с вкопчени ръце, притиснати до гърдите така, като че мълчаливо го моли да спре, да я пощади, да й даде да си поеме дъх. Но той не виждаше лицето й, а както беше вперил очи в стената и се държеше с едната ръка за таблата на кревата, а с другата, свита в пестник, безпощадно сечеше пред себе си въздуха, говореше, говореше всичко, което беше се натрупало в душата му и което нямаше сега на кого другиго да каже освен на нея.

И чак когато разказа за последния бой при Елня и за онова щастие, което бе изпитал в нощта на пробива, чак тогава нейното напрегнато, окаменяло лице се отпусна и тя тихичко охна. Това беше първият миг, в който й бе станало по-леко.

— Какво ти е? — попита той.

— Нищо, говори — каза тя, като се овладя и помисли, че по-нататък няма да чуе нищо страшно.

Но най-страшното беше напред и той, без да забележи, че тя се намира на предела на душевна изнемога, без да се смили над нея, заговори за най-страшното: за танковете на Юхновското шосе, за новото обкръжение, за пленничеството, бягството и за това, че той седи пред нея такъв, какъвто е, преживял онова, което е преживял, направил онова, което е направил, и не направил онова, което не е можал да направи. И ако след всичко това трябва все пак да носи отговорност за проклетата си съдба, той е готов да носи тази отговорност, дето е угодно и пред когото е угодно, без да клюмне. Особено след като е видял нея, Маша!

— Съдба, съдба! Плюя на своята съдба! — изведнъж извиси глас и с конвулсия в гърлото рече той. — Плюя на нея, щом стават такива работи! Каквато и да беше съдбата там, трябва да ида да се бия за Москва, и толкоз! Кой е казал, че нямам право на това? Лъжа е това, имам! И още един въпрос. — Гласът му съвсем секна, за пръв път, откакто си го спомняше Маша, той изгуби самообладание. — Защо този старши лейтенант там, когато отидох при него и му казах всичко, както е било, защо той, който не е видял нищо, не е убил нито един немец, който едва-що е дошъл от своето военно окръжие, защо не ми повярва? Защото не искаше да вярва! Аз видях — не искаше! А защо? Защо не ми вярват?

— Успокой се!

— Не мога! — викна той и измъкна от нея ръката, която тя искаше да погали.

Но тя му прости тази грубост. Пък и как можеше да не му прости в такава минута!

— Успокой се — повтори тя.

Сега, когато Синцов избухна и се развика, тя изведнъж стана спокойна, дълбоко нейде в нея потънаха собствените й въпроси, собственият й готов да избухне вик: как, защо?…

— Успокой се — за трети път рече тя, като чувствуваше, че въпреки целия негов страшен опит от войната тя сега, в тази минута, е по-силната и трябва да му помогне. — Какво говориш, мили? Не говори така, не трябва!… — вместо да спори, започна да го моли тя.

И нейната нежност разтопи ожесточението му. Той омекна, отдръпна се от стената, свря лице във възглавницата и дълго, неподвижно лежа така.

Тя докосна рамото му.

— Почакай, не ме пипай! — през възглавницата глухо рече той. — Сега ще дойда на себе си.

Тя мислеше, че плаче, но той не плачеше.

— Защо казваш, че не ти вярват?… — вместо пряк отговор рече Маша. Думите, че не му вярват, я бяха най-много потресли. — Как така не ти вярват? Ами аз?…

— Прости… — Той се обърна, легна по гръб и спокойно докосна Машината ръка.

— Ама нима аз за това…

— Все едно, прости!

Той млъкна. Мълчеше и Маша.

Струваше му се, че тя мисли: какво да прави сега? Но тя мислеше за друго.

Мислеше за всичко, което той беше преживял, и се питаше дали би понесла всичко това, ако попаднеше на негово място. Сигурно не би понесла… Тя си спомни всички безсънни нощи, когато се мъчеше да си представи какво ли става с него там, на фронта; колко пъти й се струваше, че ту са го взели в плен, ту стрелят по него или че е нейде ранен и бълнува, и вика: „Маша! Маша!“ — и трака със зъби в ръба на тенекиеното канче… И ето почти всичко, за което бе мислила, било истина: по него са стреляли, ранили са го, той е бил в плен, молил е да му дадат да пие и е викал: „Маша! Маша!“ — и се е задъхвал от жажда, и е нямало кой да го превърже.

— Защо мълчиш? Какво според тебе трябва да правя? — попита Синцов.

Тя се приближи и като положи неговата бинтована глава на коленете си, рече:

— Не знам. Ти сигурно знаеш по-добре.

Тя наистина още не знаеше какво да му отговори. Но знаеше главното: той трябва да чувствува колко го обича тя. Това беше най-необходимият му отговор и той, почувствувал силата на нейната душевна подкрепа, изведнъж просто и късо й каза какво беше вече почти решил преди нейното дохождане: още сутринта ще отиде в районния комитет, дето някога го бяха приели в партията, ще отиде, ще разкаже всичко и нека те решават какво да прави. А сега се бои само от едно: да не се случи в последната минута някаква глупост, да не го задържи по пътя някакъв патрул.

— Аз ще дойда с теб — изтръгна се от устата й, преди да успее да помисли, че не може да направи това: до сутринта има комендантски час, а точно в седем ще дойде да я вземе този проклет камион!

— Значи, ще ме хванеш за ръката и ще ме отведеш като мъничък — усмихна се той в тъмното. — Добре, ще обмислим това.

Той отново стана такъв, какъвто беше преди — голям, силен и спокоен.

— Съвсем забравих едно нещо. — Той, изглежда, отново се усмихна. — Нищо ли нямаш за ядене? Страшно съм гладен.

— Защо не каза по-рано? Нали те питах!

— Тогава не исках. Бях намерил, докато те нямаше, някакъв крайщник от преди войната. Трябваше да го квася под чешмата.

— Горкичкият! — рече Маша. — Имам в шинела си малко сухари и една кутия консерва, само че не знам каква е…

— Няма значение — разсмя се Синцов. — Дори да е цаца, ще пийнем после по пет чаши вода и готово.

— Ти лежи — като спускаше босите си крака на пода, рече Маша. — Аз ще отида да донеса.

— И таз добра! — рече той и също спусна крака.

И двамата станаха. Тя, наметнала на раменете си шинела, а той, загърнат с одеялото, отидоха в кухнята и седнаха на масата. Маша измъкна пакет с натрошени сухари, а Синцов с мъка извади от другия джоб на шинела й голяма кутия консерва.

— Аз пък през цялото време си мислех какво ли е това тежко нещо на краката ми! — разсмя се той.

— Съвсем бях забравила за нея.

Синцов отвори кутията с кухненския нож. Седяха един срещу друг и ядяха тия месни консерви, които подхващаха с ножа и си туряха на парчета сухар. После Синцов изпи от кутията остатъка от соса и като се усмихна, погледна Маша.

— Ех, че смешни сме сигурно сега с тебе! Седим в кухнята един срещу друг боси…

Той се прозина и виновно се усмихна.

— Знаеш ли, макар и да е срамно, ама щом си похапнах, веднага ме налегна сън като гладно куче…

— Че какво срамно има тук?

И за да не го е срам наистина, побърза да излъже, че и на нея й се спи.

Те се върнаха в стаята и легнаха така, както обичаха да спят по-рано, когато спяха заедно: той — на гръб, отметнал настрана дясната си ръка, а тя — на хълбок, притиснала буза до неговата едра, силна, кротко прегърнала я ръка. Но едва легнаха и навън в небето все по-често едно след друго затрещяха зенитните оръдия.

— На, сега няма да заспим — огорчено рече Маша, като имаше пред вид не себе си, а него. На нея още не й се спеше.

— Защо да не заспим? — сънливо рече Синцов. — Тъкмо ще заспим…

И вече след минута Маша почувствува, че той наистина спи морен, дълбок сън. Понякога и по-рано заспиваше точно тъй, веднага. Само дишането му беше съвсем друго — по-леко, по-равномерно.

През цялото време, додето трая въздушната тревога, и още час или два след нея, Маша, която изобщо не можа да заспи, лежеше, притиснала буза до топлата едра ръка на мъжа си, и все мислеше, мислеше за онова, което той й беше разказал.

Не че не знаеше всичко това по-рано, не, тя знаеше много неща или беше слушала откъслечно за тях от втори и трети уста, но навярно трябваше да чуе всичко отведнъж и тъкмо от устата на ето този легнал до нея човек, за да почувствува целия размер на тежестта, паднала не само върху неговия гръб и върху нейния, а и върху гърба на всички хора, разбира се, на всички хора — тъкмо това е най-страшното!

— Каква мъка! — на глас каза тя, каза не за себе си и не за него, а за всичко, взето заедно — за войната.

И като помисли за превземането на Вязма и за последния бюлетин, безпощадно се укори, задето днес след проверката на документите при заставата е могла отново да се покрие с брезента и да мине през Москва, без да погледне какво става наоколо…

„Като някаква еснафка!“

От разказа на мъжа си разбра колко много хора са умрели през тия четири месеца пред очите му; те са мислели не за себе си, а за това, че трябва да спрат немците! И все пак немците бяха превзели Вязма и наближаваха Москва и, значи, за да ги спрат, трябва да направят сега още повече, отколкото е вече направено от ония хора, които са загинали, но не са ги спрели! И тя, и тя също трябва да направи това в работата, която ще поеме! С тревога помисли колко силно я бе потресъл разказът на мъжа й, а нали й предстои да види всичко това със собствените си очи, а може да види още по-лоши неща, да види и да не трепне!

Спомни си, че още не е приготвила нещата си и че трябва да направи това, додето той спи, за да не открадне от него нито минута.

Повдигна глава от ръката му и той, без да се събужда, сви и изправи изтръпналата си ръка.

Тя стана, приближи се до прозореца, дръпна щората и като отвори вратата на антрето, все още безсилна да се заеме с нещо друго, отново се приближи до кревата и приседнала на свлеклия се върху пода шинел, загледа заспалото лице на мъжа си.

Челото му беше потно, а ръцете лежаха отмалели върху одеялото. Двете резки, непознати черти, които минаваха от устните към брадата, не бяха се изгладили и в съня, сякаш говореха за нещо веднъж завинаги влязло грубо в живота на този добър човек, влязло и вече неспособно да се махне.

Тя си спомни с каква ожесточена ненавист, от която я обзимаше студ, говореше той за немците, отведнъж си помисли за цялата тази още незавършила нощ и тихо въздъхна. Утре или в други ден тя ще лети към тила на немците, а не му рече, че трябва да я пази. Сети се за секунда, а после забрави от щастие. А ако сега там, в тила на немците, на агентурната работа, изведнъж се окаже, че чака дете, не се знае какво ще прави! И колкото и да я беше срам да говори за това, то ще трябва още днес да попита комисаря на школата какво да прави все пак, ако това се случи.

„Да, още днес — помисли тя, като погледна часовника, — още днес, и то съвсем скоро.“

Часовникът показваше шест; време беше да се стяга.

Отвори гардероба и отначало издърпа, от далечния ъгъл онова, за което предварително си бе помислила като за най-подходящо — донесеното още от Далечния изток, посипано с нафталин старо палто от груба вълна. После порови в другите лавици и взе едно проядено от молци шалче за глава и някои неща от майчиното си бельо, което трябваше да постесни и поскъси.

Като завърза всичко това в една стара покривка и го сложи на масата, тя, без да бърза, се изми в кухнята на чешмата и се избърса с пешкира така, че кожата й се зачерви и изведнъж й стана топло.

После, също тъй без да бърза, облече куртката опипом, без огледало се среса и като погледна часовника, седна на кревата.

— Ваня! — Тя заби нос във възглавницата до сложената на нея глава на мъжа й и лекичко побутна с бузата си неговата буза. — Ваня!

Мислеше, че дълго няма да може да го събуди, но той изведнъж се събуди и седна.

— А, ти ли си! — И й се усмихна с добрата си усмивка. После видя, че тя е вече облечена и я попита с тревога:

— Ти си отиваш? Къде отиваш?

Обясни му, че след половин час, в седем часа, ще дойде един камион и ще чака зад ъгъла, а тя не бива да го изпусне, защото отпускът й е само до девет часа сутринта.

— Е… може би така е по-добре — рече той. — Ти ще заминеш, а аз ще почакам, докато съвсем се развидели, и ще отида, както ти казах вчера. Да се облечем. Излез за минута, аз нещо се стеснявам от тебе.

— Аз ще се обърна. — Тя се приближи до прозореца и като повдигна щората, надникна навън. На улицата беше още тъмно. — Чуден човек си ти. Вчера не се стесняваше, днес се стесняваш.

— Да, така е — рече той, като се обличаше.

Той затропа с ботушите си към кухнята, а тя, все още изправена до прозореца, слушаше как той се мие там на чешмата.

— Какво пък — рече той, като се върна и преметна връз таблата на кревата мокрия пешкир. — Каквото и да стане сега с мене, ще ми повярват или няма да ми повярват, ще ме пратят на фронта или, което е най-лошото — той направи усилие и гласът му остана спокоен, — няма да ме пратят, все пак ти ми дай адреса си. Ще ти пиша какво е станало.

Маша се обърка: какво да му отговори? Да му каже ли, че утре или в други ден ще отлети? Не искаше. Да не му каже? Не можеше.

— Колко време ще останеш още там в школата? — Той погледна завързаните в покривката неща. — Какво е това?

— Събрах нещата си, затова ме пуснаха. — Маша не успя да измисли какво да излъже.

— А-а… тогава ясно. Значи, тия дни?

Тя кимна.

— Но адреса си все пак дай. Какво имате там — кутия или военна поща?

Той откъсна едно ъгълче от сложения върху перваза на прозореца пожълтял вестник, записа номера на Машината пощенска кутия с парченце от молив, което се търкаляше на бюфета, сложи хартийката в джоба на рубашката си и се усмихна.

— Единственият ми документ за момента.

После помълча и като поиска да я успокои, додаде:

— Може би от районния комитет ще успеят по някакъв начин да намерят Серпилин, аз ти говорих за него.

Маша кимна.

— Ако само е тук и е жив. Тогава работите ми до голяма степен ще се оправят. За това, че съм се оказал в Москва, той няма да ме похвали, но за миналото, вярвам, ще ми даде характеристика. За мен сега всичко е ценно.

— Аз не мога да си представя, че някой няма да ти повярва.

— А аз мога. — Той погледна втренчено в очите й със своите позастарели, някак странни, едновременно и добри, и зли очи. И тъй като не желаеше да говори повече за себе си, попита за брат й: — Къде е Павел? Все още в Чита ли?

— Да. Неотдавна прати писмо.

— Беснее ли, че не е на фронта?

— Беснее… Слушай Ваня — рече Маша, като сега отново чувствуваше него голям, а себе си мъничка. — Какво ще стане с Москва?

— Не знам — рече той. — Не се наемам да съдя, не искам да те лъжа, не си представям. Но недей мисли, че ще изгубим войната! А ако мислиш — избий го от главата си! Всичко, което ти разказах, е истина. И пак ти казвам: няма да изгубим войната! За нищо на света!

Той каза това с голяма сила и като че с тревога за Маша — дали няма да се поколебае тя по негова вина.

— Не, и аз самата мисля така. — Маша го погледна право в очите. — Исках само да проверя чувството си.

Изведнъж лицето й стана чуждо, далечно и той тутакси забеляза това.

— Какво ти е?

— Камионът дойде, чувам го.

Тя бързо облече шинела, озърна се, пошари по масата, намери фенерчето, мушна го стремително в джоба си и чак след това, вече облечена, с шинел и ушанка, се хвърли на гърдите му и мълчаливо замря за цяла минута, безсилна да каже и дума.

А той през тази минута, като я прегръщаше, преживя чувството на пълно отчуждение от всичко, което беше свързано с него самия, от всичките си нещастия, минали и бъдещи. Остана му само един безпределен страх за Маша, за това, че тя отлита там, при немците, че това ще стане скоро и че никаква сила няма да му позволи нито да узнае какво става там с нея, нито дори да помръдне пръст, за да й помогне…

— Може би ще ме изпратиш до камиона? — попита тя, като се откъсваше от него. — Той е досам ъгъла.

— Не. Не искам да ме виждат твоите. Изобщо не бива с никого да споделяш, че си се срещнала с мен. После, когато, както се казва, отново стана човек, тогава ще кажеш, ако поискаш, а сега не бива. Вашата работа е сложна. Ще вземат да те оставят заради такъв мъж — горчиво се усмихна той и за секунда предателски помисли: „И дано те оставят.“

— Не говори така!

Той още веднъж я прегърна бързо, целуна я, пусна я и дори я побутна към вратата. Тя, без да се обръща, взе от масата вързопа и излезе в антрето.

Но когато вече отвори вратата, той я догони отново, обърна я към себе си и я попита:

— Кажи къде отиваш? Искам поне да си представям къде ще бъдеш.

— В района на Смоленск — рече тя.

— Бъди предпазлива — стремително, като се задавяше, заговори той. — Бъди хитра като лисица, като дявол, само не им падай в ръцете, моля те! Чуваш ли? Моля те! Нищо не искам, всичко е без значение… всичко е без значение… нищо не искам, само да бъдеш жива. Разбираш ли?!

Като луд я разтърсваше той за раменете и повтаряше тия думи, които в друг момент биха се сторили и на двамата нелепи.

После изведнъж стихна, усмихна се, протегна й ръка и като почака, докато тя сложи в нея своята, стисна я гальовно и силно, но не до болка.

— Довиждане, Маша! Машенка моя… Маша, Маша…

И като отпусна ръка, обърна се и тръгна назад към стаята.

Тя бързо затръшна след себе си вратата и изтича надолу.

Вече в двора тичешком погледна към своя прозорец: той беше отворен широко. В едва задържащото се сивичко утро тя смътно съзря лицето на мъжа си. Той не й махаше с ръце и не викаше. Стоеше така на прозореца и мълчалив гледаше подире й.

Съшия ден в десет часа сутринта Маша влезе в мъничката адютантска стая пред кабинета на началника на школата. Адютанта го нямаше: беше излязъл нейде. Тя почака няколко минути, въздъхна, оправи си рубашката и почука на вратата.

— Влезте! — чу се глас отвътре.

Маша влезе, затвори след себе си вратата и каза онова, което вече беше свикнала да казва през тези три месеца живот в школата:

— Другарю полковник, разрешете да се обърна към вас.

— Здравейте, Артемиева. — Човекът зад масата откъсна очи от поставените пред него книжа. — Какво ви води при мен?

— Един личен въпрос, другарю полковник.

— Идете при комисаря.

— Комисарят е заминал за Москва, другарю полковник, а аз идвам по спешен въпрос.

— Тогава седнете, чакайте. — И полковник Шмельов отново заби очи в книжата.

— Може би ви преча, другарю полковник? Ще изляза — рече Маша.

— Ако ми пречехте, щях да ви кажа — без да вдига глава от книжата, отговори Шмельов и тя седна на стола до стената и зачака.

Полковник Шмельов беше нов човек в школата. Предишният началник бе изчезнал преди седмица от школата, бе отлетял, както казваха, със специална задача, а на следния ден вместо него се яви този Шмельов. Той пристигна от болницата след раняване и бързо и ловко сновеше по коридорите с патерици, като се опитваше да стъпва на ранения крак.

Още на втория ден той порази курсантите с удивителната си памет за имена и лица, но изобщо, въпреки това, не се хареса на Маша: по нейно мнение той беше някак твърде весел, разговорлив и изобщо лекомислен за работата, на която ги обучаваха тук. Когато разговаряше, понякога смешно заекваше, тресеше глава и намигаше. Тя знаеше, че това намигане съвсем не е шега, а последица от контузия, виждаше двата прикачени на рубашката му ордени „Червено знаме“, знаеше, че е ранен на фронта през тая война. И все пак не й беше по сърце да отиде по лична работа при началника на школата. Ако онова, което искаше да разкаже, можеше да търпи до утре, тя непременно би дочакала връщането на комисаря, който рядко се усмихваше и малко приказваше. Той й внушаваше по-голямо доверие.

Тя седеше, чакаше и гледаше Шмельов. Сега той не заекваше, не намигаше и не се шегуваше — седеше мълчаливо и пишеше на масата, турил очила, които тя още не беше виждала у него. В къдравата му буйна коса се виждаха гъсти побелели кичури, а неговото неуловимо, променливо, усмихващо се лице беше сега уморено, неподвижно и старо.

Сигурно забравил за присъствието й, той два пъти високо въздъхна, намръщи се, силно потърка челото си сякаш за да отпъди тежки мисли, и продължи да пише.

Маша не беше казала още никому, че се е срещала с мъжа си. В отговор на въпроса на Нюся, която я чакаше разтревожена пред камиона — какво се е случило? — тя каза, че е полегнала и е спала до сутринта.

Тя и сега още не беше дошла напълно на себе си и дори се радваше, че началникът на школата й даваше този неволен отдих.

Шмельов дописа листа, запечата плика и като звънна на адютанта, заповяда му да го отнесе на заместник-началника на школата майор Карпов и да му съобщи да замине съгласно получената по-рано заповед.

Във връзка с влошеното положение при Москва на майор Карпов беше заповядано да приеме на една от спирките на Горковската железопътна линия запасни помещения за школата. Маша още нищо не знаеше за това, но Шмельов се занимаваше с преместването на школата от снощи и беше в най-мръсно настроение.

— Седнете по-близо, Артемиева — рече той след излизането на адютанта и премести опрените си до масата патерици от дясната страна на лявата. Маша приближи стола и седна. — Слушам ви.

Шмельов тръсна глава и намигна с лявото око, но това намигане не излезе весело, както обикновено, а уморено и мрачно.

— Вчера бях в отпуск, в Москва, и се видях с мъжа си… — започна Маша.

— Мъжът ви е Синцов? — едва свъсил чело, рече Шмельов. — Иван, Иван…

— Петрович — довърши вместо него Маша с отпаднал глас. Стори й се, че на Шмельов е известно за Синцов нещо страшно, което тя още не знае.

— Политработник, заминал на фронта и вие досега нямахте сведения за него, а сега, значи го видяхте, върнал се в Москва… — продължи Шмельов.

— Да върнал се е — рече Маша, като се измъчваше от догадка: какво ли неизвестно на нея самата знае той за Синцов?

Но Шмельов знаеше за Синцов само онова, което се съдържаше в личното досие на Маша, а това лично досие, заедно с две други, се намираше сега в чекмеджето на масата му. Трима курсанти тая нощ трябваше да бъдат хвърлени в тила на немците и преди да разговаря с тях при заминаването им, той още веднъж преглеждаше техните лични досиета.

— Значи, върнал се мъжът ви. Е, и какво?

Седналата пред него млада жена със съвсем моминско бледо и решително лице не изглеждаше такава, която би могла да поиска да не я пращат нийде, защото при нея се бил върнал мъжът й. Но тогава защо е дошла при него и защо е така развълнувана, макар и да се мъчи да се сдържа?

— Първо — захвана Маша с разтреперан глас намислената още по пътя от Москва фраза, — какво да правя, ако там, след спущането, излезе, че ще имам дете? Аз знам, че нямах право на това, но какво да правя, ако стане така?

„Ето какво било — помисли си Шмельов, — все пак, значи, уплашила се е, не иска да лети!“

Той се гордееше с умението си да познава хората и му беше неприятно, че е сбъркал.

— Значи, поставяте въпроса за това, че не можете да поемете задачи? — попита той:

Маша пламна.

— Как можахте да помислите, другарю полковник?!

— Аз мога да помисля всичко, което ми се мисли — рече Шмельов, разбирайки, че неговото първо впечатление е правилно, второто — лъжливо, и се зарадва.

— Аз не за това съм дошла доброволно в школата. — Маша чувствуваше как гори цялото й лице.

— Разбирам, че не за това — пресече я Шмельов. Сега той искаше да й помогне. — Но ако е така, ако вие възнамерявате да направите онова, за което сте се готвили, защо тогава ме питате? Аз не съм лекар, нито гледачка.

— Питам — рече Маша, като се успокои тъкмо от резкия тон, взет от Шмельов, — защото това може изведнъж да ми попречи там. Какво да правя тогава? Аз ще направя всичко потребно.

— Всичко може да попречи на разузнавача, ако той се подчинява на обстоятелствата, и едва ли нещо може да му попречи, ако той сам подчинява на себе си обстоятелствата. Разузнавач може да бъде жена с дете, старец, слепец, глух, инвалид и всичко това човек може да обърне против себе си и против врага. Всичко зависи от човека и от това какви допълнителни мъчнотии в полза на делото е готов да поеме върху себе си. Аз знам един случай — като помълча, додаде Шмельов, — когато разузнавачът е трябвало да си счупи крака, защото го заподозрели, че дотогава се е преструвал на куц.

Маша неволно погледна опрените до масата патерици на Шмельов.

— Това е станало отдавна и не с мен — улови погледа й той. — Като началник на школата аз не придавам на вашия въпрос значение във връзка със службата, а ако искате да се посъветвате за това като за своя лична работа, посъветвайте се с нашата лекарка. Тъкмо е жена.

„Честна е — помисли той, като гледаше Маша. — Можем да я пратим — няма да ни продаде.“

Той смяташе разговора за завършен и като й каза, че още веднъж ще я повика по служебни работи, вече се канеше да я освободи, но за нея разговорът едва започваше. Вместо да стане и да си иде, тя отговори, че още не е казала най-главното.

Шмельов погледна косо часовника — времето беше скъпо, но нещо в гласа на тази курсантка му попречи да я прекъсне. Тя се приближи заедно със стола, скопчи ръце и почна да говори.

Шмельов умееше да слуша и не беше свикнал да се чуди. Той умееше да слуша така добре, че с усилие на волята сдържаше дори своя нервен тик, когато чувствуваше, че това може да попречи на разказа. И, разбира се, Маша не можа да го учуди със своя разказ за мъжа си, който отначало търсел своята част, после се сражавал в чужда, после излязъл от обкръжение, после попаднал в друго, бил пленник, избягал от пленничество и в края на краищата дошъл при нея.

Сюжетът на тази история беше твърде добре познат на Шмельов по други сходни разкази и по собствения му опит на човек, който е успял да пресече два пъти насам и натам линията на фронта.

Но трагичният смисъл на онова, за което му говореше тази седнала пред него млада жена, будеше отзвук в собствената му душа, защото той беше успял да види в тила на врага и неща по-лоши от онези, които беше чула тя от мъжа си, и помнеше минути, когато единствени самообладанието и опитът му бяха попречили да вземе погрешно решение.

По негово мнение положението, в което беше попаднал мъжът на тази жена, беше действително тежко, но дори накрая да е постъпил не по най-добрия начин, човек не биваше да го вини така, сякаш в случая не е бил виновен никой друг освен него.

Но когато, разказвайки как Синцов попаднал в Москва и гледайки го с очакващи очи, Маша търсеше у него потвърждение, че в края на краищата всичко ще се уреди, той не можеше да гарантира за това. Да, ако мъжът й попадне в ръцете не на педанти, а на хора, те ще го пратят на фронта и той ще повоюва още. Но ако попадне при някой буквоядец, я стане това, я не стане. С такъв никога не знаеш как ще свърши работата!

А Маша говореше и го гледаше, и чувствуваше странно раздвоение между тези утвърдителни „да, да“, „така, така“, с които той сегиз-тогиз се отзоваваше на нейните думи, и онова недоволно изражение на лицето, което той имаше при разговора.

И когато тя каза всичко докрай и той я попита това ли е всичко, а тя каза, че е всичко и той късо рече: „Е добре, вие сте свободна, добре“ — тя почувствува: не, не е добре. И той също като нея иска всичко да е добре, но не знае ще бъде ли така въпреки всички негови „да, да“ и „така, така“.

Тя беше вече тръгнала към вратата, когато Шмельов я спря.

— Слушайте какво — изведнъж реши той онова, за което мислеше през цялото време, додето я слушаше. — Това, което ми разказахте за мъжа си, можете да не разправяте никому другиму. Казвам ви това официално. Аз го знам и го имам пред вид, а освен мене не е нужно никой да знае това. Ясно ли ви е?

На Маша не й беше достатъчно ясно защо той каза това, но изпита облекчение, задето не ще трябва вече да повтаря своето признание.

— Ясно.

— В седемнадесет часа се явете при мене заедно с инструктора на вашата група. Вървете!

Маша излезе. През вратата надникна адютантът.

— Почакайте — рече Шмельов.

Той беше развълнуван и му се искаше да остане няколко минути сам.

Шмельов, който почти не знаеше страх, когато трябваше да отговаря само за себе си, не обичаше да отговаря за други.

През тия няколко секунди през ума му бяха минали цяла редица бързо сменящи се едно след друго съображения; да отмени или да не отмени във връзка с чутото изпращането на тая курсантка в тила на немците? Той самият беше сигурен в нея и не виждаше причини да отмени полета й, но полетът можеше и да се отмени, тъй като други хора в школата можеха да имат друго мнение по тоя въпрос.

„А какво ще каже тя самата? — помисли си той. — Тя може да узнае или да се досети, че са се канели да я пращат и не са я пратили и за нея това ще бъде цяла трагедия. Дори ако не узнае, че е трябвало да я изпратят днес, тя ще чака да я пратят из ден в ден, а нея все няма и няма да я пращат и тя ще реши, че й нямат доверие. А това е най-лошото за един разузнавач, то е в състояние да го направи завинаги непригоден за неговата професия.“

Но ако той, Шмельов, сподели това, което днес чу от курсантката Артемиева, с комисаря на школата (същия, при когото Маша предпочиташе да попадне вместо при него), този може би не лош човек, но в такива работи страшен формалист непременно ще предложи да позабавят изпращането на Артемиева. И ще направи това така, че на Шмельов ще му бъде неудобно вече да настоява. Ако пък той сам не каже нищо на комисаря на школата, а Артемиева се издаде, той Шмельов, който не само не е придал значение на своя разговор с курсантката Артемиева, но и не го е споделил с никого, ще се окаже в съвсем деликатно положение.

И въпреки всичко това тя трябва да бъде изпратена, необходимо е за делото, за нея самата, няма никакви причини да не бъде изпратена!

„Ще я пратя! — ядоса се Шмельов. — Ще поема цялата отговорност и ще я пратя, но без всякакви предварителни приказки!“

Резултат на всички тия мисли беше възклицанието, с което бе спрял Маша на вратата. Сега, когато беше постъпил така, както беше решил, и тя си беше отишла, той злъчно се присмя над себе ти: „Представи си какъв храбрец, началник на школа, който се е решил на нещо велико — да прати своя агент, в когото вярва — там, където смята за нужно да го прати!“

„Ех, Шмельов, Шмельов — спомни си той укора на своя непосредствен началник, който го беше уязвил някога на Халхин-Гол — орден на гърдите, гърдите простреляни, военен човек, а за пет пари гражданско мъжество нямаш.“

Що се отнася до това „за пет пари“, да предположим, че то и тогава не беше истина, но сега, когато на гърдите си имаш вече два „Червено знаме“, зад себе си нова планина от преживени опасности, а немците се намират пред Москва, време ти е полковник Шмельов, да проявиш цялото си гражданско мъжество, колкото го имаш. Ако не сега, кога друг път?

Халхин-Гол! Това беше вече наистина горчива съдба — да види със собствените си очи как смачкаха там японците, а след две години да преживее всичко онова, което преживя през тази война. Да лети през фронта към обкръжени армии, да организира агентура в градове, за които и в най-лош сън не би могъл да сънува, че ще ги отстъпим на немците! А колоните от хиляди наши пленници по пътищата и върволиците обгорени танкове, същите, които някога решиха успеха при Баин-Цаган — душата се обръщаше при това зрелище!

Да, сега много неща от случилите се по-рано на Халхин-Гол му се виждаха в по-друга светлина. Той и сега не смяташе, че японският войник е по-лош от немския, но все пак ние имахме тогава двойно, ако не и тройно превъзходство в техниката, а какво значи това — сега разбрахме на собствения си гръб!

„Изобщо време е да погледнем истината в очите — помисли си Шмельов, — отдавна е време. Ако докрай, до самия край бяха я погледнали в очите още след Финландската война, а най-важното — ако бяха направили всички необходими изводи, може би сега всичко вече щеше да бъде другояче. Но и сега не е късно и не само не е късно, а потребно, необходимо е във всички случаи да се гледа истината в лицето!“

Той с яд към себе си помисли, че в тяхната школа все още не казват необходимата истина за създалото се положение. И на кого? На хората, които още утре ще бъдат спуснати в тила на немците и които там ще се сблъскат не само с действителното положение на нещата, но и с преувеличените слухове за това положение, с пропагандата, с клетвата. Ще се сблъскат още по-неподготвени за това от тая жена, която току-що излезе от неговия кабинет. Това трябва да се промени, трябва да почнат да информират разузнавачите другояче — по-правдиво и по-смело.

И Шмельов се намръщи, като си помисли колко големи и малки препятствия ще трябва да превъзмогва, ако се реши на това. Колко, поне лично за него, по-просто би било, щом излекува крака си, отново да прелети фронта и да изпълни още една от ония рисковани задачи, с които е свикнал и от които изобщо не са страхува!

 

 

Самолетът отдавна беше пресякъл линията на фронта и ако се съди по времето, наближаваше Смоленск.

Нощта беше ветровита, самолетът друсаше, ту влизаше в облаците, ту отново излизаше от тях.

Долу се стелеше еднообразна чернота: всичко беше затъмнено и само няколко пъти Маша видя през страничното стъкло как дълбоко долу се мяркат светли точки. Веднъж те бяха много, цяла верижка. Отначало Маша помисли, че това е село, а после разбра, че са движещи се по шосето немски коли: смоленският край беше за немците вече дълбок тил и те не маскираха фаровете.

През първия час, додето летяха към фронта и прелитаха през него, Маша и двамата й спътници, момък и девойка, които трябваше да бъдат спуснати още по-далеч, приказваха помежду си, а после млъкнаха. Никой не искаше да издаде вълнението си и в края на краищата седнаха отделно, между задръстилите самолета сандъци с експлозив и торби с медикаменти. Девойката и момъкът летяха заедно и трябваше да скочат едновременно. Маша лежеше на един чувал с медикаменти и им завиждаше: все пак, когато са двама, не е както да си съвсем сама.

Беше дванадесет часа през нощта. Минало беше само едно денонощие от минутата, когато влезе в квартирата си и видя Синцов.

Тя зажумя, като се опита мислено да събере ведно всичко, което се беше случило, което беше казала тя и което й бяха казали през това безкрайно денонощие. Опита се и не можа: всичко се заплиташе и разпадаше на части. Ту й се привиждаше ожесточеното лице на Синцов, когато говореше за немците; ту си спомняше как под диктовката на инструктора заучаваше наизуст последните данни: улицата, къщата, паролата: ту пред очите й изникваше замисленото лице на полковника, който й говореше: „да, да“, „така, така“; ту си спомняше барикадата на шосето, която сутринта още я нямаше, но която вече беше построена вечерта, когато те пътуваха от школата за летището, и лъча от фенерче, насочен в лицето й.

После отново си спомни как вечерта, вече преди заминаването полковникът я бе попитал внезапно къде е сега брат й, който служил при него в Халхин-Гол. Тя каза, че брат й е в Чита и полковникът, като прехвърли двете патерици под една ръка, а другата сложи на рамото й, така че да го чуе само тя, рече: „А за мъжа си не се тревожете. Всичко ще се уреди!“ И неговото ръкостискане беше дълго и както й се стори, многозначително. Какво искаше да й каже с това „всичко ще се уреди“? Просто я успокояваше или се беше осведомявал и знаеше нещо?

И комисарят на школата на сбогуване също й разтърси ръката и рече със своя дебел бас: „Помни, Артемиева, че всички останали тук ти завиждат. Такава е цялата наша младеж! Не жали своя живот, бърза да влезе в боя, всеки гори от нетърпение.“ И макар че обикновено й харесваха и комисарят, и думите, които той казваше, в тази минута не й харесваха нито той, нито думите му. Те бяха така несъвместими с всичко, което ставаше в душата й, макар че тя не искаше да остане и беше готова да лети, и нямаше намерение да жали живота си. Но всичко това беше съвсем другояче, не както го казваше той.

Сега, когато чувствуваше, че това са последните минути в самолета, просто я достраша. Така я достраша!

Досега се смяташе за храбра по природа и никога не бе мислила, че може до такава степен да изпитва страх при мисълта за черното, непознато, летящо под краката й пространство, в което след няколко минути ще скочи от самолета.

Като предаде управлението на втория пилот, командирът излезе от кабината и каза на Маша, че след три минути ще бъдат на определеното място.

Тя стана от пода.

Летецът провери ремъците на парашута и високо, на ухото я попита:

— Как се казваш? — като че това беше най-важното в последната минута.

„Вероника“ — спомни си Маша своето ново име, но сякаш се прощаваше с миналото, рече:

— Маша.

Летецът се приближи до вратата, дръпна резето, вратата се разтвори и струя студен въздух със сила нахлу вътре.

Маша направи крачка към вратата, но летецът я задържа и няколко секунди стоя с ръка върху рамото й.

В самолета звънна звънец, щурманът даваше сигнал от кабината, но летецът все още продължаваше да държи ръката си върху рамото й.

Звънецът звънна втори път. Летецът махна ръката си и рече:

— Хайде!

Маша се приближи до вратата, едва не падна назад от напора на въздуха, наведе се и стъпи в празното пространство. Последното, което чу в самолета, беше слабият, едва започнал и изведнъж пресекнал в ушите й звук на третия звънец.