Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живые и мёртвые, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Живи и мъртви

Издателство на Отечествения фронт, София, 1975

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Четвърто издание

Превел от руски: Атанас Далчев

Редактор: Б. Мисирков

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Петя Чакова

Дадена за набор на 18.XI.1974 г. Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 28.III.1975 г. Формат 1/32 от 84/108

Печатни коли 33. Издателски коли 25,08. Тираж 40100. Цена 2,20 лв.

Литературна група IV. Поръчка №1361

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Девети септември“ — кл. 2, ул. „Бенковски“ 14

С–3

Константин Симонов. Живые и мёртвые

Издательство „Советский писатель“, Москва — 1965

Тираж 100 000

История

  1. — Добавяне

Втора глава

На заранта четирите редакционни камионетки излязоха от портите на печатницата. Във всяка седяха по двама дописници и имаше по десет връзки вестници от току-що отпечатания тираж. Начинът на разпространяване си оставаше вчерашният: да разнесат вестниците по разни пътища, да ги раздадат на всички, които срещнат, и пътем да събират материал за следния брой.

Синцов, преспал на пода на печатницата само три часа, и то на два пъти, защото го бе събудил пристигналият призори редактор, стана съвсем замаян, наплиска на чешмата лицето си, стегна колана, излезе на двора, седна в кабината на камиона и напълно се събуди едва когато излизаха на Бобруйското шосе. В небето ревяха самолети, отзад, над Могильов, се водеше въздушен бой: немски бомбардировачи пикираха над моста на Днепър, а прикриващите ги изтребители — седем или осем — се сражаваха високо в небето с три издигнали се от Могильовското летище наши чипоноси ястребчета.

Синцов беше чувал, че в Испания и Монголия тия ястребчета са се справяли с немските, италианските и японските изтребители. И тук отначало се запали и падна един месершмит, а друг изпусна дим и се отдалечи към хоризонта. Но после, премятайки се, почнаха да падат отведнъж два наши изтребителя. Във въздуха остана един, последният.

Синцов спря колата, излезе и около минута още следи как нашият изтребител се върти между немските. После те всички заедно изчезнаха зад облаците, а бомбардировачите продължиха с рев да пикират над моста, който, изглежда, все не можеха да улучат.

— Е, какво ще кажете, да вървим ли? — попита Синцов своя спътник, който седеше отзад в камиона върху връзките вестници, младши политрука с женското презиме Люсин. Той беше висок, ловък, румен хубавец със светъл перчем, изскочил изпод новичката му контешка фуражка. В добре докарания му мундир, стегнат с новички ремъци, с новичка, привично обрамчена карабина, той изглеждаше най-военният от всички военни хора, които беше срещал през последните дни Синцов, и Синцов се радваше, че със спътника си е случил.

— Както заповядате, другарю политрук! — обади се Люсин, като се изправи и допря пръсти до фуражката.

Още през нощта, когато заедно пускаха вестника, Синцов бе забелязал рядкото между военните вестникари старание на Люсин да се държи подчертано като строевак.

— Само че аз май също ще се кача в каросерията — рече той.

Но Люсин учтиво възрази:

— Не бих ви съветвал, другарю политрук! На старшия по команда се полага да пътува в кабината, че инак дори е неудобно. Могат да спрат камиона… — И той отново допря пръсти до фуражката.

Синцов седна в кабината и камионът потегли. И камионът, и шофьорът бяха същите, с които вчера се бе върнал в Могильов от щаба на фронта. Всъщност той искаше да се премести отзад в каросерията, защото се страхуваше шофьорът да не почне отново да го развлича с разговори за диверсанти. Но шофьорът седеше зад кормилото намръщен и не казваше нито дума. Или не беше си отспал, или не му харесваше това пътуване към Бобруйск.

Синцов, наопаки, беше в повишено настроение. Редакторът през нощта му беше разказал, че нашите части отвъд Березина, на подстъпите за Бобруйск вчера пердашили немците и той се надяваше днес да отиде там.

Него, както и много други нестрахливи по природа хора, които посрещнаха и изстрадаха първите дни на войната в бъркотията и в паниката на край фронтовите пътища, с особена сила го теглеше сега напред, там, дето се сражаваха.

Наистина редакторът не можа да му обясни добре нито какви точно части са пердашили немците, нито къде точно е станало това, но Синцов поради неопитност не се тревожеше много. Бе взел със себе си картата, по която редакторът неопределено бе прекарал пръст около Бобруйск, и сега по пътя я разглеждаше и пресмяташе колко време трябва да вървят така по тридесет километра в час. Излизаше приблизително около три часа.

Отначало веднага след Могильов се заредиха поля с горички. Непрекъснатата зеленина беше пресечена на много места ту с широки, ту с тесни червеникави насипи пръст: от двете страни на шосето копаеха противотанкови ровове и окопи. Почти всички, които работеха, бяха с цивилни дрехи. Само понякога между ризите и забрадките се мяркаха рубашки на сапьори, които ръководеха работите.

После колата навлезе в гъста гора. И отведнъж наоколо стана безлюдно и тихо. Камиончето продължаваше все по-навътре в гората, а насреща не се показваше никой: нито хора, нито автомобили. Отначало това не тревожеше Синцов, но после взе да му се струва странно. Край Могильов беше щабът на фронта, отвъд Бобруйск се водеха боеве с немците и той смяташе, че между тези два пункта трябва да има щабове и войски, а значи, трябва да се движат и автомобили.

Но ето бяха изминали вече половината път, после още десет километра и още десет, а шосето беше все така пусто. Най-сетне камионът едва не се сблъска на един кръстопът с излизаща от горския път емочка. Синцов отвори кабината и махна с ръка. Емочката спря. В нея седеше пехотен капитан, който се представи като адютант на командир на стрелкови корпус. Синцов реши да тръгнат заедно с него и да раздадат вестника в частите на корпуса — всички връзки още лежаха непокътнати в камиона. Но адютантът припряно отговори, че за малко е отсъствувал, а корпусът през това време се е преместил нейде. Той самият го търси сега, тъй че ще бъде безсмислено да пътуват заедно с него, по-добре е да му дадат няколко връзки вестници в емката — когато намери корпуса, ще ги раздаде. Люсин извади от каросерията две връзки, капитанът ги хвърли на задната седалка, емката даде газ и се скри зад дърветата, а камионът продължи към Бобруйск.

Над тях няколко пъти минаха месершмити. Гората стигаше до самото шосе и те изскачаха иззад върховете на дърветата така мигновено, че Синцов само веднъж успя да скочи от камиона. Но немците не ги обстрелваха, защото имаха по-важна работа.

До Березина, ако се съди по картата, оставаха само десет километра. Щом боевете се водят зад Бобруйск, оттатък реката, отсам нея трябва да се намират поне някакви тилови части или пък вторите ешелони. Като обръщаше глава ту надясно, ту наляво, Синцов напрегнато се вглеждаше в гъстака на гората.

Необяснимата безлюдност на шосето все повече му действуваше на нервите.

Изведнъж шофьорът рязко спря.

На кръстопътя с една тясна, губеща се далеко към кръгозора просека, в края на шосето стоеше червеноармеец без пушка, с две бомби на пояса.

Синцов го попита откъде е и няма ли тук наблизо някакъв командир.

Червеноармеецът каза, че бил дошъл с лейтенанта си в една команда от двайсет души още вчера с камион от Могильов и бил поставен тук на пост — да задържа идващите от запад отделни хора и да ги насочва наляво по просеката към лесничейството, дето лейтенантът формирал бойна част.

От по-нататъшните въпроси стана ясно, че той стои тук от снощи, че пушки им дали в Могильов през един: „На първи, втори, преброй се!“; че отначало стояли двоица, но призори неговият другар изчезнал; че през това време той изпратил към лесничейството шестдесетина души, но него самия навярно са забравили: никой не го сменял и той нищо не бил ял от вчера.

Синцов му даде половината от натъпканите в неговата походна чанта сухари и каза на шофьора да продължи пътя си.

Километър по-нататък от гората изскочиха двама милиционери със сиви гумирани мушами, спряха камиона.

— Другарю командир — рече единият от тях, — какви заповеди ще дадете?

— Какви заповеди? — учудено попита Синцов. — Вие си имате началство!

— Нямаме си началство — рече милиционерът. — Завчера ни пратиха в тая гора да ловим парашутисти, ако се спуснат, а какви парашутисти може да има сега, когато немците са минали вече Березина!

— Кой ви каза това?

— Хората казват. Та ето вече и артилерията… Не я ли чувате?

— Не може да бъде! — рече Синцов, макар че когато се заслуша, му се стори, че напред се чува артилерийски тътен. — Празни приказки! — за да се успокои сам, отсече той с тон, в който имаше повече упоритост, отколкото увереност.

— Другарю началник — рече милиционерът, а лицето му беше бледо и решително, — вие навярно отивате в своята част, вземете ни със себе си, зачислете ни бойци! Защо ще чакаме тук фашистът да ни обеси на някой клон. Или да сваляме униформата?

Синцов каза, че действително търси някаква част и ако те искат да пътуват с него, нека се качат отзад в камиона.

— А вие къде отивате? — попита милиционерът.

— Натам. — Синцов неопределено посочи с ръка напред. Сега и той вече не знаеше къде и докога ще пътува.

Милиционерът, който говореше със Синцов, сложи крак на колелото. Другият го дръпна отзад за мушамата и му зашепна нещо, очевидно не искаше да отива към Бобруйск.

— А, върви на… — сопна му се първият милиционер, дръпна се с погнуса и като блъсна другаря си с ботуша в гърдите, прехвърли се през канатата на камиона.

Колата потегли. Другият милиционер стоеше объркан, докато край него минаваше каросерията, после отчаяно махна с ръка, хукна след тях, хвана се за канатата и вече в движение прехвърли цялото си тяло през нея. Да остане сам му беше още по-страшно, отколкото да тръгне напред.

Над гората с бавно ниско боботене минаха шест грамадни нощни четиримоторни бомбардировачи „ТБ-3“. Те като че ли не летяха, а пъплеха по небето. До тях не се виждаше ни един наш изтребител. Синцов с тревога си помисли за току-що стрелналите се над тях месершмити и усети страх. Но бомбардировачите спокойно се скриха от очите му и след няколко минути отпред се чуха избухвания на тежки бомби.

Ако се съди по току-що мярналия се пътен знак, до Березина оставаха само четири километра. Сега Синцов беше убеден, че всеки миг ще срещнат наши части, защото не можеше в края на краищата да няма никой на отсамния бряг на Березина.

Изведнъж от гората изскочиха няколко души и почнаха отчаяно да махат с ръце. Шофьорът въпросително погледна Синцов, но той не каза нищо и камионът продължи. Изскочилите на пътя хора викаха нещо подире им с длани, сложени до устата.

— Спрете! — рече Синцов на шофьора.

Към камиона изтича запъхтян сержант-сапьор и попита къде отива камионът.

— В Бобруйск.

Сержантът изтри потта, която се лееше по лицето му, и като гълташе конвулсивно слюнката си, та адамовата му ябълка се местеше, отговори, че немците вече се били прехвърлили на отсамния бряг на Березина.

— Какви немци?

— Танкове…

— Къде?

— Ами че на около седемстотин метра оттук. Ей сега водихме бой с тях! — Сержантът посочи с ръка напред. — Ние се движехме в команда с маршрут към минираната зона, а те откриха огън от танка и с един снаряд убиха десет души. Ето, това сме всичко… — смутено погледна той застаналите до него червеноармейци — останахме само седмината… Да имахте поне експлозив или бомби, а то какво ще направиш на танка с тая?! — Сержантът сърдито блъсна в земята приклада на пушката си.

Синцов все още се колебаеше, тъй като не вярваше, че немците наистина са толкова близко, но моторът на камиона заглъхна и изведнъж ясно почна да се чува силна картечна стрелба вляво от пътя, съвсем наблизо, несъмнено вече на отсамната страна на Березина.

— Другарю политрук! — Люсин за пръв път през цялото пътуване се обади от каросерията. — Ще разрешите ли да кажа нещо? Не е ли по-добре да възвием назад, докато се изясни положението?

На лицето му, обикновено румено, а сега бледо, беше изписан страх, който обаче не му попречи да се обърне към Синцов по всички изисквания на устава.

— Да възвием — рече Синцов, като побледня на свой ред.

Досега не му идваше на ум, че още половин, един километър — и те ще бъдат пленени от немците! Шофьорът натисна шумно амбреажа, обърна колата и пред Синцов се мярнаха уплашените лица на оставените от него на пътя червеноармейци.

— Стой! — засрамен от собствената си слабост, закрещя той и стисна рамото на шофьора с такава сила, че той изохка от болка. — Качвайте се в каросерията! — подаде се от кабината и викна Синцов на червеноармейците. — Ще дойдете с мен!

Въпреки че беше служил година и половина във военен вестник, той всъщност сега за пръв път в живота си командуваше други с правото на човек, който има повече ромбове на петлиците от тях.

Червеноармейците един след друг наскачаха отзад в каросерията, само последният се забави. Другарите му почнаха да го теглят нагоре за ръцете и Синцов едва сега видя, че той е ранен: единият му крак беше обут в ботуш, а другият, изут, беше целият в кръв.

Синцов изскочи от кабината и заповяда да настанят ранения на неговото място. Щом долови, че изпълняват неговите заповеди, той продължи да заповядва и те все така изпълняваха. Преместиха червеноармееца в кабината, а той се прекачи в каросерията. Подгонван от все по-ясно чуващата се картечна стрелба, шофьорът подкара камиона назад, към Могильов.

— Самолети! — уплашено викна един от червеноармейците.

— Наши са — рече друг.

Синцов вдигна глава. Точно над пътя, на сравнително малка височина, се връщаха три „ТБ-3“. Навярно гърмежите от бомбардировка, които той бе чул, бяха резултат на тяхната работа; сега те благополучно се връщаха, като набираха бавно височина, но острото предчувствие за нещастие, което го бе овладяло при отиването им нататък, не го оставяше и сега.

И наистина изведнъж нейде отгоре, иззад редките облаци, изскочи мъничък, бърз като оса месершмит и със застрашаваща скорост взе да ги догонва.

Всички в камиона, вкопчили мълчаливо пръсти в канатите, забравили себе си и своя налегнал ги допреди малко страх, забравили всичко на света, с ужас гледаха очаквателно към небето. Месершмитът мина косо под опашката на задния, изостанал от двата други бомбардировач, и той запуши така мигновено, сякаш бяха поднесли кибритена клечка към пъхната в печката хартия. Няколко десетки секунди той продължи да се движи още, като се снишаваше и пушеше все по-силно, после увисна на едно място и като проряза въздуха с черна ивица дим, падна в гората.

Месершмитът блесна на слънцето като тънка стоманена пластинка, издигна се нагоре, зави и с писък се шмугна зад опашката на следващия бомбардировач. Зачу се къс пукот на картечница. Месершмитът отново се въззе нагоре, а вторият бомбардировач половин минута летя над гората, накланяйки се все повече на едното си крило, и като се преобърна, тежко рухна в гората подир първия.

Месершмитът с писък направи завой и по полегата линия, отгоре надолу, се устреми към опашката на третия, последния, отишъл напред бомбардировач. И отново се повтори същото: едва чут отдалеч пукот на картечници, тънък писък на престаналия да пикира месершмит, мълчаливо стелеща се над гората дълга черна ивица и далечен грохот на взрив.

— Идат още! — с ужас викна сержантът, преди всички да са се опомнили от току-що виденото зрелище.

Той стоеше в каросерията и странно размахваше ръце, сякаш искаше да спре и спаси от беда, показалата се отзад над гората втора тройка връщащи се от бомбардировка самолети.

Потресеният Синцов гледаше нагоре, вкопчил двете си ръце в портупея[1]; милиционерът седеше до него, молитвено скръстил ръце; той молеше летците да забележат, по-скоро да забележат тази виеща се в небето страшна стоманена оса!

Всички, които пътуваха в камиона, ги молеха за това, но летците или нищо не забелязваха, или виждаха, но нищо не можеха да направят. Месершмитът полетя срещу бомбардировачите, издигна се право нагоре в облаците и изчезна. У Синцов проблясна надеждата, че немецът няма вече патрони.

— Гледай, втори! — като го хвана за ръката и я друсаше с всичка сила, рече милиционерът. — Гледай, втори!

И Синцов видя как вече не един, а два месершмита изскочиха от облаците и заедно, почти един до друг, с невероятна скорост настигнаха трите бавно движещи се бомбардировачи и минаха покрай задния от тях. Той почна да пуши, а те, като излетяха весело нагоре, сякаш се радваха на своята среща, се разминаха във въздуха, смениха си местата и още веднъж минаха над бомбардировача, като тракаха сухо с картечниците си. Той лумна целият отведнъж и почна да пада, разтрошавайки се на парчета още във въздуха.

А изтребителите подгониха другите. Двата тежки бомбардировача, като се стремяха да наберат височина, все още упорито се влачеха над гората, отдалечавайки се от устремилия се след тях по пътя камион с хора, мълчаливо скупчени в един порив на скръб.

Какво си мислеха сега летците в тези два бавноходни потни самолета, на какво се надяваха? Какво можеха да направят те, освен да се влачат така над гората със своята безизходно малка скорост, надявайки се само на едно: врагът внезапно да се забрави, да не съобрази и сам да се пъхне под техните тилни картечници.

„Защо не скочат с парашут? — мислеше си Синцов. — Но може би те там изобщо нямат парашути?“ — мина му през ума.

Пукотът на картечниците тоя път се чу, преди месершмитите да се приближат до бомбардировача: той се опитваше да се брани. И изведнъж прелетелият почти съвсем до него месершмит, без да спира пикирането, изчезна зад стената на гората. Всичко стана така мигновено, че хората в камиона дори не схванаха веднага, че немецът е съборен; после разбраха, завикаха от радост, но веднага млъкнаха; вторият месершмит още веднъж мина над бомбардировача и го запали. Тоя път, сякаш отговаряйки на мисълта на Синцов, от бомбардировача едно след друго се изтърколиха няколко топчета, едното като камък се совна надолу, а над четирите други се разтвориха парашути.

Изгубил своя другар, немецът, като тракаше отмъстително с картечниците си, почна да описва кръгове над парашутистите. Той разстрелваше повисналите над гората летци — от камиона се чуваха неговите къси откоси.

Немецът пестеше патроните, а парашутистите се спущаха над гората тъй бавно, че ако всички пътуващи в камиона можеха сега да се погледнат, биха забелязали как ръцете им правят еднакво движение: надолу, надолу към земята!

Месершмитът, който се въртеше над парашутистите, ги изпрати чак до гората, мина ниско над дърветата, сякаш се взираше в още нещо на земята, и изчезна.

Шестият, последният бомбардировач се стопи в кръгозора. На небето нямаше вече нищо, сякаш изобщо никога не бяха съществували на света тия грамадни, бавни, безпомощни самолети; нямаше ни самолети, ни хора, седнали в тях, ни пукот на картечници, ни месершмити, нямаше нищо, само съвсем празно небе и няколко черни стълба дим, които почнаха да се разстилат над гората.

Синцов стоеше в каросерията на понеслия се по шосето камион и плачеше от ярост. Той плачеше, като облизваше с език стичащите се на устните му солени сълзи, и не забелязваше, че всички останали плачат заедно с него.

— Стой! Стой! — пръв се опомни той и задумка с юмрук по покрива на кабината.

— Какво? — като се подаде, попита шофьорът.

— Трябва да ги потърсим! — рече Синцов. — Трябва да ги потърсим, може би те са все пак живи, тия с парашутите.

— Ако ги търсим, ще трябва да повървим още малко, другарю началник, вятърът ги отнесе по-надалеко — рече милиционерът; лицето му беше подпухнало от сълзи като на дете.

След километър спряха и слязоха от колата. Всички помнеха за преминалите през Березина немци и в същото време ги бяха забравили. Когато той заповяда да се разделят и да тръгнат да търсят летците от двете страни на пътя, никой не се опита да спори.

Синцов, двамата милиционери и сержантът дълго обикаляха из гората отдясно на пътя, викаха, зовяха, но никого не намериха: ни парашути, ни летци. А летците бяха паднали нейде тук, в тази гора, и трябваше непременно да ги издирят, защото иначе щяха да ги намерят немците! Чак след един час упорито и безуспешно търсене Синцов най-после излезе обратно на пътя.

Люсин и всички други вече стояха при колата. Лицето на Люсин беше изподраскано, рубашката му — скъсана, а джобовете й така силно натъпкани, че на единия дори беше се скъсало копчето. В ръката си държеше пистолет.

— Убили са ги, другарю политрук, и двамата — тъжно рече Люсин и потърка с ръка изподрасканото си лице.

— Какво е станало с вас?

— Катерих се на един бор. Единият, клетият, се беше закачил на самия връх и висеше така, с краката нагоре, мъртъв, още във въздуха го убили.

— А вторият?

— И вторият.

— Гаври се фашистът с хората! — с омраза рече един от червеноармейците.

— Прибрах документите — рече Люсин, като докосна с ръка джоба с откъснатото копче. — Да ви ги предам ли?

— Нека останат у вас.

— Тогава вземете поне пистолета. — Люсин му подаде един мъничък браунинг.

Синцов го погледна и го мушна в джоба си.

— А вие не намерихте ли нещо, другарю политрук? — запита Люсин.

— Не — рече Синцов.

— А на мене ми се струва, че ония, които се спуснаха от дясната страна, вятърът ги отнесе още по-далеко — рече Люсин. — Трябва да покараме още около четиристотин метра, да слезем и във верига да претърсим гората.

Но не стана нужда да претърсват гората. Когато колата измина още четиристотин метра и спря, насреща от гората, превит под тежестта на товара, излезе мъничък набит летец с рубашка и нахлупен до очите летателен шлем. Той мъкнеше на гърба си втори летец в комбинезон; ръцете на ранения бяха прегърнали шията на другаря му, а краката му се влачеха по земята.

— Вземете го — късо рече летецът.

Люсин и подскочилите червеноармейци взеха от раменете му ранения и го сложиха на тревата до пътя. И двата му крака бяха простреляни, той лежеше на тревата, дишаше тежко, ту отваряше, ту отново затваряше очи. Докато пъргавият Люсин, разрязал с джобното си ножче ботушите и комбинезона, го превързваше с личния си пакет, мъничкият набит летец, свалил шлема, изтриваше потта, която се лееше като град по лицето му, и разкършваше изтръпналите си от тежкия товар рамене.

— Видяхте ли? — мрачно попита той най-сетне, като избърса потта, тури отново шлема си и така дълбоко го нахлупи, сякаш не искаше нито да гледа някого, нито някой да вижда очите му.

— Право над нас… — рече Синцов.

— Видяхте ли как сталинските соколи като слепи котета ги… — започна летецът. Гласът му горчиво трепна, но той се овладя и без да добави нещо, още по-дълбоко нахлупи шлема.

Синцов мълчеше. Не знаеше какво да отговори.

— С една дума, разрушихме понтонния мост, сринахме го във водата заедно с танковете, изпълнихме задачата — рече летецът. — Да бяха ни дали на всички поне един изтребител за прикритие.

— Намерихме двама ваши другари, но те са мъртви — рече Синцов.

— И ние вече не сме живи — рече летецът. — Документите и оръжието им взехте ли? — додаде той със съвсем друг тон на човек, който е решил да се овладее и умее да прави това.

— Взехме ги — рече Синцов.

— Най-добрият щурман в полка за слепи и нощни полети — рече летецът, като се обърна към ранения, когото Люсин превързваше. — Моят щурман! Бяхме най-добрият екипаж в полка, оставиха ни да гинем мърцина! — избухвайки пак в ридания, викна той и също тъй бързо както първия път се овладя и делово попита: — Ще тръгваме ли?

Сложиха ранения щурман в каросерията, до задната стена на кабината, за да го разтърсва по-малко, а под краката му подложиха връзки вестници. Летецът седна до своя щурман, откъм главата му. После се настаниха всички останали. Камионът потегли и почти тутакси рязко спря.

Бяха на кръстопътя, дето Синцов неотдавна раздели сухарите си с часовия. Червеноармеецът още стоеше там. Щом видя връщащия се автомобил, той изскочи насред пътя и размаха бомбата, сякаш се готвеше да я хвърли под камиона.

— Другарю политрук — заговори той с глас, при който Синцов усети вътрешен студ, — другарю политрук, какво е това? Втори ден не ме сменят… Мигар няма да има друга заповед, другарю политрук?

И Синцов разбра: ако му отговори твърдо, че няма да има друга заповед, че ще дойдат да го сменят, той ще остане и ще стои. Но кой би гарантирал, че действително ще дойдат да го сменят?

— Аз ви снемам от поста — рече той, като се опитваше да си спомни сякаш напук щукналата от ума му формула, с която старшият началник може да снеме от поста часови. — Аз ви снемам от поста, после ще доложите! — повтори той, като не си спомни нищо друго и се страхуваше, че зарад неточно дадената заповед червеноармеецът няма да го послуша, ще остане на поста и ще загине. — Качете се, ще дойдете с мен!

Червеноармеецът въздъхна с облекчение, окачи бомбата на колана си и се покатери в каросерията на колата.

Щом потеглиха отново, в небето се показаха още три „ТБ-3“, запътени към Бобруйск. Този път ги придружаваше наш изтребител. Той се възземаше високо нагоре и отново прелиташе над тях, като съгласуваше с тяхното бавно движение двойно по-голямата си скорост.

— Поне тая тройка придружават — рече на Синцов летецът от сваления бомбардировач; в гласа му звучеше независимо от неговата собствена беда чувство на облекчение.

Но преди Синцов да отговори, от облаците изскочиха два месершмита. Те полетяха към бомбардировачите, нашият изтребител се спусна срещу им, при самата среща се издигна право нагоре, преобърна се през крилото и като профуча покрай единия от тях, го запали.

— Гори, гори! — извика летецът. — Гледайте, гори!

Отмъстителна радост обзе хората в колата. Дори шофьорът, с една ръка на волана, подаде цялото си тяло от кабината. Месершмитът падаше, от него се изтърколи летецът, разтвори високо в небето купола на парашута си.

— Ей сега ще събори и втория — викна летецът, — ще видиш! — Без да забелязва сам това, той през цялото време разтърсваше ръката на Синцов.

Ястребчето бързо набираше височина, но вторият немец изведнъж, кой знае как, се намери вече над него; отново се зачу пукот на картечници, месершмитът се издигна нагоре, а нашият изтребител задимя и полетя надолу. От него се откъсна черна топчица и с почти неуловима за окото бързина почна да пада все по-ниско и по-ниско и чак над самите върхове на боровете, когато изглеждаше, че всичко вече е загубено, най-сетне се разтвори парашутът. Месершмитът направи в небето широк спокоен завой и тръгна към Бобруйск подир бомбардировачите.

Летецът бе скочил на крака в каросерията на камиона, псуваше със страшни думи и махаше с ръце, сълзи течаха по лицето му. Синцов беше видял всичко това вече пет пъти и сега се извърна, за да не гледа повече. Той само чу как отново отдалеч долетя пукот на картечници, как летецът скръцна със зъби, в отчаяние рече „свърши се“ и като закри лицето си с ръце, се тръшна върху дъските на каросерията.

Синцов заповяда да спрат. Немският парашут още се поклащаше високо над главите им, нашият летец вече бе слязъл и на око изглеждаше, че не е далеч, на два-три километра по посока към Бобруйск.

— Идете в гората, заловете този фашист! — рече Синцов на Люсин. — Вземете със себе си бойци.

— Жив ли да го хванем? — делово попита Люсин.

— Както се случи.

На Синцов му беше все едно дали жив или мъртъв ще го хванат, искаше му се само едно — когато дойдат тук други фашисти, той да не се срещне с тях.

Свалиха двамата ранени от колата — пилота и седналия в кабината червеноармеец — и ги сложиха под едно дърво: оставиха да ги пази червеноармеецът с бомбите, когото Синцов бе снел от поста. „Каквото и да се случи, той няма да изостави ранените“ — помисли си Синцов.

Люсин, сержантът и останалите червеноармейци навлязоха в гората да ловят немеца, а Синцов взе със себе си летеца и двамата милиционери и подкара автомобила назад.

Те отново караха към Бобруйск, напрегнато се взираха наоколо, надявайки се да забележат парашута от колата; беше им се сторило, че се е спуснал съвсем близо до пътя.

В това време летецът, когото търсеха, действително лежеше на стотина крачки от пътя, на една мъничка горска полянка. Тъй като не искаше немците да го разстрелят във въздуха, той хладнокръвно бе удължил скока, но не си направи добре сметката и дръпна халката на парашута секунда по-късно, отколкото трябваше. Парашутът се разтвори почти до самата земя и летецът си счупи двата крака и си удари гръбнака в един пън. Сега лежеше до този пън и знаеше, че всичко е вече свършено; тялото му под кръста беше чуждо, парализирано, той не можеше дори да пълзи. Лежеше на хълбок, храчеше кръв и гледаше небето. Съборилият го месершмит подгони беззащитните сега бомбардировачи; в небето вече се виждаше димна опашка.

На земята лежеше човек, който никога не беше се боял особено много от смъртта. През своя кратък живот той неведнъж безстрашно бе мислил, че някога могат да го съборят или да го изгорят, също както той самият много пъти беше събарял и изгарял други. Ала въпреки неговото вродено безстрашие, което предизвикваше завистта на другарите му, сега му беше страшно до отчаяние.

Бе излетял да придружава бомбардировачите, но единият от тях пламна пред очите му, а двата други се бяха изгубили към хоризонта и той вече с нищо не можеше да им помогне. Смяташе, че лежи на територия, заета от немците, и със злоба си мислеше как фашистите ще стоят над него и ще се радват, че мъртъв се търкаля в краката им той, човекът, за когото от 1937 година, от Испания, десетки пъти бяха писали във вестниците! Досега се бе гордял, а понякога и надувал с това. Но сега би се радвал, ако никога нищо не бяха писали за него, ако фашистите, като дойдат тук, намерят тялото на оня никому неизвестен старши лейтенант, който преди четири години беше съборил своя първи фокер над Мадрид, а не тялото на генерал-лейтенант Козирьов. Той с яд и отчаяние си мислеше, че дори ако намери в себе си сили да скъса документите, все пак немците ще го познаят и ще се хвалят колко лесно са съборили него, Козирьов, един от първите съветски асове.

За първи път в живота си той проклинаше деня и часа, с които по-рано се гордееше, когато след Халхин-Гол го повика сам Сталин, произведе го направо от полковник генерал-лейтенант и го назначи да командува изтребителната авиация на цял окръг.

Сега, пред лицето на смъртта, той нямаше кого да лъже: не умееше да командува никого, освен себе си и независимо от своя генералски чин си бе останал всъщност старши лейтенант. Това се потвърди още от първия ден на войната по най-ужасен начин и не само с него. Причината на тия мълниеносни повишавания като неговото беше безукорната храброст и спечелените с кръв ордени. Но генералските звезди не му донесоха умението да командува хиляди хора и стотици самолети.

Полумъртъв, пребит, проснат на земята, безсилен да се помръдне, той сега за първи път през последните замаяли главата му години чувствуваше целия трагизъм на станалото с него и колко голяма е неволната му вина, вината на човек, излетял тичешком, стремглаво до върха на дългата стълба на военната служба. Спомни си с какво безгрижие се бе отнасял към това, че всеки миг ще почне война и колко лошо бе командувал, когато тя започна. Спомняше си своите летища, дето половината самолети не се оказаха в бойна готовност, своите изгорени на земята самолети, своите летци, които отчаяно излитаха под бомбите и гинеха, преди да успеят да наберат височина. Спомняше си своите собствени противоречиви заповеди, които, подтиснат и замаян, издаваше през първите дни, докато се щураше с изтребителя си и всеки час рискуваше собствения си живот, но все пак почти нищо не успяваше да спаси.

Той си спомни днешната предсмъртна радиограма от единия от тези тръгнали да бомбардират понтонния мост и изгорени „ТБ-3“, които не биваше, престъпно беше да изпраща денем без прикритие на изтребители и които все пак сами бяха се предложили и отлетели, защото трябваше на всяка цена да се разруши понтонният мост, а изтребители за прикритие вече нямаше.

Когато на Могильовското летище, дето кацна, след като беше съборил по пътя изпречилия му се във въздуха месершмит, той чу в радиослушалките добре познатия глас на майор Ишченко, стар другар още от Елецката авиаторска школа: „Задачата изпълнихме. Връщаме се. Четирима изгориха. Сега ще изгорят и мен. Загиваме за родината. Сбогом! Предайте благодарност на Козирьов за доброто прикритие!“ — той се хвана за главата и цяла минута седя неподвижно, за да преодолее желанието си още тук, в стаята на оперативния дежурен, да извади пистолета и да се застреля. После попита ще отидат ли и други „ТБ-3“ да бомбардират. Казаха му, че мостът е разрушен, но има заповед да се разруши и пристанът с понтонните средства; все още няма под ръка нито една ескадрила дневни бомбардировачи и затова още една тройка „ТБ-3“ вече се е издигнала във въздуха.

Той изскочи от дежурната стая, не каза никому нищо, качи се на изтребителя и излетя. Когато изплава от облаците и видя минаващите долу бомбардировачи здрави и читави, това беше една от малкото му щастливи минути през последните дни. А след миг вече водеше бой с месершмитите и този бой завърши с това, че все пак го свалиха.

Още в първия ден на войната, когато почти всички неотдавна получени от окръга нови изтребители „МИГ“ бяха изгорени на летищата, той се качи пак на стария „И-16“ и с личния си пример доказа, че и с тия машини човек може да се сражава с месершмитите. Да се сражава можеше, но беше трудно. Преди всичко не достигаше скорост.

Той знаеше, че няма да се предаде в плен и се колебаеше само кога да се застреля — да се опита най-напред да убие някого от немците, ако се приближат, или да се застреля по-рано, за да не изпадне в безсъзнание и да не бъде пленен, преди да е успял да сложи край на живота си.

В душата му нямаше предсмъртен ужас, имаше само мъка, че никога няма да узнае какво ще стане по-нататък. Да, войната ги беше изненадала: да, не бяха успели да се превъоръжат; да, и той, и мнозина други отначало бяха командували лошо, объркали се бяха. Но на страшната мисъл, че немците ще продължават да ни бият така, както през първите дни, се противеше цялото му войнишко същество, вярата му в своята армия, в своите другари, най-сетне в самия себе си, който все пак беше прибавил днес още двама фашисти към двадесет и деветимата, съборени в Испания и Монголия. Ако не бяха го съборили днес, той още много пъти би им дал да разберат! И пак ще им дадат да разберат! Тази страстна вяра живееше в неговото разбито тяло, а редом с нея като неотлъчна сянка стоеше черната мисъл: „А аз вече никога няма да видя това“. Ако поповете не лъжеха за оня свят, той би видял оттам, от оня свят, победата, а откъде — от рая или от ада — дявол да го вземе, му беше все едно!

Жена му, която, както това е присъщо на дребните души, преувеличаваше своето място в живота му, никога не би повярвала, че той в своя смъртен час не мисли и не си спомня за нея. Но това беше така, и то не защото не я обичаше — той продължаваше да я обича, — а просто, защото мислеше за съвсем друго: за горчивината на поражението и щастието на победата и за това, че след като бе изпил до дъно чашата с едното, той никога вече нямаше да вкуси от другото. И това беше такова голямо нещастие, наред с което просто не се побираше другото, мъничкото и не страшно в тази минута нещастие — никога вече да не види нейното прекрасно лъжовно лице.

Разправят, че пред смъртта човек си спомнял целия живот. Може би е така, но той си спомняше пред смъртта само войната! Казват, че човек пред смъртта мислел отведнъж за много неща. Може би е така, но той пред смъртта си мислеше само за едно — за войната. И когато изведнъж, в полусъзнание, чу гласове и с облените си в кръв очи видя приближаващите се към него три фигури, той и тогава не си спомни за нищо друго, освен за войната и не си помисли нищо друго, освен че към него се приближават фашисти и че трябва първо да стреля, а после да се застреля. Пистолетът лежеше на тревата близо до ръката му, той напипа с четирите пръста неговата грапава дръжка, а с петия — спусъка. Като отдели с мъка ръката си от земята, той почна да натиска едно след друго спусъка и да стреля в неясните в кървавата мъгла сиви фигури. След като преброи пет изстрела, страхувайки се да не е сбъркал в броенето, довлече ръката с пистолета до лицето си и се застреля в ухото.

Двамата милиционери и Синцов се спряха над тялото на застрелялия се летец. Пред тях лежеше окървавен човек с летателен шлем и генералски звезди на сините петлици на рубашката.

Всичко бе станало така бързо, че не бяха успели да дойдат на себе си. Те излязоха от гъстия шубрак на полянката, видяха легналия в тревата летец, викнаха, затекоха се, а той почна да стреля в тях едно след друго, без да обръща внимание на виковете им „Свои сме!“ После, когато почти дотичаха до него, тикна ръката си до слепоочието, потрепна и затихна.

Старшият от милиционерите коленичи, разкопча джоба на рубашката и изплашено заизмъква документите на загиналия, а потресеният Синцов мълчаливо застана над него, хванал с ръка простреляния си хълбок, без още да усеща болка, а само изтръпналото място и кръвта, която избиваше през рубашката. Преди три дни той беше застрелял един човек, когото искаше да спаси, а днес друг човек, когото също искаше да спаси, едва не уби самия него, после се застреля и сега лежи в краката му като оня побъркан червеноармеец на пътя. Дали летецът ги беше взел за немци поради сивите гумирани милиционерски мушами? Но мигар не беше чул виковете: „Свои, свои сме“…

Като продължаваше да се държи с едната ръка за мокрия от кръвта хълбок, Синцов коленичи и взе от милиционера всичко, което той беше извадил от външния джоб на мъртвия. Отгоре имаше снимка на красива жена с кръгло лице и леко подпухнала, усмихната уста с големи устни. Беше сигурен, че е виждал нейде тази жена, но не можеше да си спомни ни кога е било, ни къде е било. Под снимката бяха документите: партийният билет, книжката за ордените и удостоверението за самоличност на името на генерал-лейтенант Козирьов.

„Козирьов, Козирьов…“ — повтаряше Синцов, като все още не можеше да съпостави докрай едното с другото, и изведнъж си спомни всичко: не само добре познатото му от ученически години лице на тая жена — лицето на Надя, или както те я наричаха в училище Надка Караваева, но и това обезобразено от изстрела, познато от вестниците лице.

Синцов все още стоеше на колене над тялото на Козирьов, когато дойдоха летецът от бомбардировача и шофьорът, които бяха чули изстрелите и се бяха притекли насам. Летецът веднага позна Козирьов. Седнал на тревата до Синцов, той мълчаливо погледна и също тъй мълчаливо върна документите и като повече се чудеше, отколкото жалеше, рече само:

— Да, такива ми ти работи… — После погледна Синцов, който все още стоеше на колене, притиснал ръка до намокрената си рубашка: — Какво става с тебе?

— Стреля… Навярно е мислил, че сме немци — кимна към мъртвия Синцов.

— Свали си рубашката да те превържа — рече летецът.

Но Синцов бе излязъл от вцепенението и като си спомни за немците, каза, че може да се превърже после, в камиона, а сега трябва да отнесат в него тялото на генерала. Двамата милиционери неловко подпъхнаха отдолу ръце и повдигнаха тялото за раменете, летецът и шофьорът го хванаха за краката, под коленете, а Синцов вървеше отзад, като се препъваше, притискаше с ръка раната както преди и усещаше все по-силна болка.

— Трябва да те превържем — повтори летецът, когато сложиха тялото на Козирьов отзад в каросерията и камионът тръгна.

Той бързо, докато се движеше камионът, смъкна рубашката си, после ризата и като я хвана за края с късите си яки пръсти, без да обръща внимание на възраженията на Синцов, бързо я разкъса на няколко ивици.

— Пробивна е, ще зарасне — рече летецът като сведущ човек, щом повдигна рубашката на Синцов, и го превърза с парчетата от своята риза. — Ще стигнеш, няма да умреш. Хайде, смъкни си сега рубашката.

Той издърпа надолу рубашката му и здраво го препаса под раната. Синцов охна.

— Дявол го знае как те е… — с извиняващ тон рече летецът, като погледна него, после тялото на Козирьов и пак него.

След няколко минути стигнаха мястото, дето бяха оставили ранените.

Щурманът беше в безсъзнание, раненият в крака червеноармеец лежеше възнак и тежко, често дишаше. Червеноармеецът с бомбите седеше до тях.

— А къде са останалите? — попита го Синцов.

— Отърчаха нататък — махна червеноармеецът по посока на Могильов. — Вятърът отнесе далеч нататък парашута. Навярно са го хванали. Имаше изстрели, аз чух.

Като натовариха двамата ранени и червеноармееца, поеха нататък.

Летецът настоя Синцов да седне сега в кабината.

— Пребледнял си като мъртвец, не бъди… — загрижен изпсува той и Синцов се покори.

Сегиз-тогиз отзад бухаше артилерия и понякога с поривите на вятъра долитаха звуци от картечна стрелба. След като изминаха два километра, спряха: все още не се виждаха ни Люсин, ни червеноармейците.

Като сподавяше с мъка желанието си да продължат поне още мъничко по-нататък, Синцов отново се заслуша в долитащата отзад стрелба и каза, че ще трябва да почакат тук, додето другарите, които ловяха немеца, не излязат от гората.

Отзад все още се чуваше стрелба. Той чувствуваше въпросителните погледи върху себе си, но беше решил да изчака петнадесет минути, седеше и чакаше. В такива минути в човек незабелязано се ражда командирът. С него се извършваше тъкмо това, макар че такова нещо не му минаваше през ум.

— Повикайте още веднъж — рече той, когато минутната стрелка се приближи до определената черта.

Старшият от милиционерите сложи, за кой ли път вече, ръце до устата си и високо огласи гората, но тя, както преди, остана безмълвна.

— Да покараме още малко нататък — рече Синцов.

Но стана така, че продължиха съвсем малко: половин километър по-нататък ги спря излязъл на пътя лейтенант в униформа на танкист. Имаше зло лице и немски автомат на гърдите. Зад гърба му от крайпътната канавка се изправиха още двама танкисти с насочени пушки.

— Стой! Кои сте? — Лейтенантът отвори рязко вратата на кабината.

Синцов отговори, че е от редакцията на фронтовия вестник, а сега търси хората си, които са отишли да заловят немския летец.

— А какви са вашите хора, колко са?

Синцов каза, че са седем: младши политрук, един сержант и петима бойци. По някаква причина, без да знае още защо, той почна да се чувствува виновен.

— Тъй-тъй, ние ги задържахме, а те се позовават на вас, че сте им помагали да дезертират! — ядовито се усмихна лейтенантът. — Хайде, свивайте с колата от пътя и при нашия капитан, там ще се разберем кои са наши, кои ваши и кой сте вие!

Тези думи разсърдиха Синцов, но все по-нарастващото чувство за неосъзната вина го задържа да не избухне. Вместо него избухна навелият се от каросерията летец.

— Хей, ти — изкрещя той на лейтенанта, — ела насам! Тебе майор ти говори! Ела насам, я си покажи носа!

Лейтенантът премълча, скулите му играеха злобно, приближи се до канатата на камиона и надникна вътре.

Онова, което видя там, ако не го разубеди, го смекчи.

— Минете сто метра и свийте в гората на разклона! — мрачно, сякаш подчертаваше, че няма за какво да се извинява, рече той на Синцов. — Аз и без това имам заповед да не пущам никого…

— Портнягин! — повика той един от своите танкисти. — Седни на калника, придружи ги до капитана! Стой! — отново спря той вече потеглилия камион. — Войници, слизайте на земята! Тук ще останете!

Двамата милиционери и червеноармеецът с бомбите скочиха от камиона. Тонът на заповедта не предразполагаше към разтакаване.

— Хайде! — махна лейтенантът не толкова на Синцов, колкото на своя застанал на стъпалото танкист.

Когато камионът, чупейки с трясък под тежестта си натрупаните в канавката клони, се спусна в гората, Синцов видя две 37-милиметрови оръдия, скрити в храстите и обърнати с дулата си към шосето. До оръдията един срещу друг, изпружили крака, седяха двама войници, до тях имаше купчина бомби и кълбо телефонна жица; те свързваха бомбите.

Като криволичеше между дърветата, камионът излезе на мъничка, изпълнена с хора полянка. Имаше още една камионетка, в каросерията на която лежаха сандъци с патрони и камара пушки, а до нея стоеше покрита с елови вейки свързочна бронирана кола.

Един старшина танкист даваше отсечено команди, строяваше, престрояваше и обръщаше „кръг-гом!“ четиридесет души червеноармейци с пушки. Сред тях се мяркаха познатите лица на войниците, които бяха пътували в камиона със Синцов.

До малката бронирана кола, на земята, облакътен върху кутията на походния телефон, седеше капитан танкист с шлем и еднообразно повтаряше в слушалката:

— Слушам. Слушам. Слушам.

До него седеше още един танкист, също с шлем, а зад тях, като пристъпваше от крак на крака, стоеше Люсин.

— А, кога, пита се, ще изтеглят телефонната линия? — като слагаше слушалката и ставаше, попита капитанът.

Той прекрасно виждаше и приближилия камион, и Синцов, и летеца, които бяха вече успели да слязат, но зададе въпроса си, сякаш никого не бе видял, и чак след това впи поглед в новопристигналите.

— Аз съм помощник-командир на седемнадесета танкова бригада за връзка с тила, а вие кои сте? — като събра всичко в едно изречение, отсечено попита той.

Макар че се представяше за тилов помощник, видът му съвсем не беше тилов. Облеченият върху едрото му тяло зацапан, изпокъсан комбинезон беше прогорен на хълбока, китката на лявата му ръка до пръстите беше омотана с бинт, по който имаше спечена кръв, на гърдите му висеше също такъв немски автомат, както на лейтенанта, а лицето му беше отдавна небръснато, почерняло от умора, със страшно горящи очи.

— Аз… — пръв започна летецът, но видът му твърде ясно показваше кой е той.

— С вас е ясно, другарю майор — с жест го прекъсна капитанът. — От съборения бомбардировач ли сте?

Летецът мрачно кимна.

— А вие си покажете документите! — Капитанът пристъпи една крачка към Синцов.

— Нали ви казах — обади се застаналият зад капитана Люсин.

— Вие мълчете! — без да се обръща към него, през рамо отсече капитанът! — Вас ще питам отделно! Покажете си документите! — още по-грубо повтори той на Синцов.

— Я първо вие ми покажете документите си! — кипнал от явното недружелюбие на капитана, викна Синцов.

— Аз съм в разположението на своята част и не съм длъжен никому да показвам документи — за разлика от Синцов неочаквано тихо рече капитанът.

Синцов извади своето удостоверение за самоличност и отпускарския си билет, като си спомни чак сега, че не бе успял да получи нови документи от редакцията. Почувствувал се неуверен, той почна да обяснява как е станало така, но от това неговата неувереност само нарасна.

— Не много ясни документи — като ги връщаше на Синцов, изсумтя капитанът. — Но да предположим, че всичко е както казвате. Защо мъкнете със себе си в тила хора от бойната линия, кой ви даде това право?

Още от момента, когато лейтенантът на шосето му бе казал нещо подобно, Синцов жадуваше час по-скоро да изясни това недоразумение. Почна да обяснява как пред колата са изскочили бойците, как ги е взел със себе си, за да ги спаси, как после взел още един червеноармеец.

Но за негово учудване излезе, че капитанът съвсем не смята всичко това за недоразумение. Наопаки, той тъкмо това имал пред вид.

— На страха очите са големи! С един снаряд от танк наведнъж се повалят десет души, и то в гората?… Опашати лъжи! Изпопадали от страх, а старшият на командата вместо да събере хората, изоставил половината и търтил по шосето. И вие ги слушате! Та така колкото щеш можеш да отведеш в тила: едни се наплашили, други търсят своята част в тила… Своите части трябва да се търсят напред, там, където е противникът! — Капитанът изпсува и облекчил душата си, вече по-спокойно махна с ръка към маршируващите пред старшината войници и рече: — Ей там ще ги окопитят! Ще ги окопитим — и ще ги поведем в боя! Бива ли да се кара в Могильов всеки паникьор — в тила и без това ги има достатъчно! На нас ни са нужни тук хора, командирът на бригадата ми заповяда до довечера да събера триста души попълнение от ония, които се шляят из горите, и аз ще ги събера, бъдете спокойни! И вашия младши политрук ще взема, и вас — неочаквано с предизвикателство додаде той.

— Той е ранен в хълбока — мрачно, както всичко, което казваше, рече летецът, като кимна към Синцов. — Трябва по-скоро да отиде в болница.

— Ранен ли? — попита капитанът и в очите му се четеше недоверчивото желание да го накара да се съблече и да покаже раната.

„Не вярва“ — помисли си Синцов и душата му изстина от обида.

Но сега вече и капитанът видя тъмното петно на рубашката му.

— Доложете на своя политрук — обърна се той към Люсин — защо отказвате да останете и да влезете в бой. Или вие също сте ранен, но скривахте от мене?

— Аз не съм ранен — неочаквано пискливо извика Люсин и неговото хубаво лице се изкриви. — И не се отказвам от нищо. На всичко съм готов! Но аз имам задача от редактора да отида и да се върна, а без заповед на своя старши по команда не мога да своеволнича.

— Е, какво ще му заповядате? — обърна се капитанът към Синцов. — Положението ни е тежко, ето в цялата си група нямам нито един политработник. Вчера самите излязохме от обкръжение, а днес вече се втурнахме да запушваме чужда дупка. Додето аз тук събирам хора, там, на Березина, бригадата хвърля последните си хора!

— Да, разбира се, останете, другарю Люсин, щом искате — простодушно рече Синцов. — Аз също бих… — Вдигна очи към него и чак когато срещна погледа му, разбра, че той никак не иска да остане и е чакал от него други думи.

— Хайде, стига приказки — рече капитанът и строго, без заобикалки, се обърна към Люсин. — Идете при старшината, приемете заедно с него командуването на групата.

— Само доложете на редактора за тоя произвол и че вие също… — извика Люсин в лицето на Синцов, но не успя да довърши изречението, защото капитанът силом го обърна с превръзаната си ръка и го бутна напред.

— Ще доложи, не се безпокой! Върви да изпълниш заповедта. Сега си в нашата бригада. И не се ли подчиняваш — ще ти взема живота.

Люсин тръгна, изгърбил рамене, престанал за един миг да бъде оня строен и юначен воин, какъвто изглеждаше дотогава, а Синцов усети непреодолима слабост и се отпусна на земята.

Капитанът учудено го погледна, после си спомни, че политрукът е ранен, поиска да каже нещо, но телефонът издаде слаб писък и той грабна слушалката.

— Слушам, другарю подполковник! Една група отправих по стария маршрут. Втора формирах. Къде? Ей сега ще отбележа. — Той извади от пазвата на комбинезона си сгъната на четири карта и като потърси с очи някаква точка, направи белег с нокът. — Тъй вярно, стоят в засада. — Синцов разбра, че говори за оръдията на шосето. — И бомби свързахме за всеки случай. Няма да ги пуснем!

Капитанът млъкна и цяла минута слуша нещо с щастлив израз на лицето.

— Ясно, другарю подполковник — рече той най-сетне. — Напълно ясно. А при нас тук тъкмо… — Той искаше да разкаже нещо, но очевидно на другия край на жицата го прекъснаха. — Тъй вярно, приключвам разговора! — рече той смутено. — И аз свършвам.

Той сложи слушалката на кутията, стана и погледна летеца в лицето с такъв израз, сякаш от него зависеше да каже нещо радостно на този човек, чийто самолет току-що беше изгорял и пред чиито очи бяха загинали другарите му. И това беше така, той каза онова единствено нещо, което още можеше да зарадва сега летеца:

— Подполковникът казва, че днес едва ли може да се очаква пробив на шосето. Немците били прехвърлили само малка част от танковете през реката. Останалите вие сте спрели зад Березина. Мостът е разбит на пух и прах, няма следа от него.

— Мостът на пух и прах — и ние на пух и прах — няма защо да се гордеем! — отсече летецът, но по лицето му се виждаше, че все пак се гордее с този мост.

— А как горяхте! Ние хапехме юмруци! — рече капитанът. Искаше му се да утеши летеца. — Немецът падна тук, исках да го хвана жив, но къде ти, мигар можеш да предумаш хората за това след всичко, което са видели!

— А къде е той? — като се надигна с мъка, попита Синцов.

— Тук, зад елите лежи, но по-добре да не го гледате — махна с ръка капитанът. — Все едно, че танк го е газил… — И като погледна побледнелия от загуба на кръв Синцов, додаде: — Заминавайте, щом сте ранен, не ви задържам.

— В камиона лежат още двама ранени — сякаш още се оправдаваше за своето заминаване, рече Синцов. — И един убит. — Искаше да каже, че убитият е генерал, но не каза: защо да казва? — Да вървим — обърна се той към летеца.

— А аз май ще остана тук — рече летецът бавно и решително; той беше мислил за това през цялото време, додето се водеше разговорът, най-сетне реши и не се канеше вече да променя решението си. — Ще ми дадеш ли пушка? — попита той капитана.

— Няма да ти дам — врътна глава капитанът. — Няма да ти дам, скъпи соколе! За какво си ми и каква ще е ползата от това? Върви там. — Той посочи с бинтованата си ръка небето. — Още от Слуцк отстъпваме, всеки ден се топим, задето летите малко. Върви, лети, за бога, това е всичко, което се иска от тебе! Останалото сами ще свършим!

Синцов се спря пред камиона, очаквайки да види как ще свърши всичко това.

Но думите на капитана малко трогнаха летеца. Ако имаше надежда да получи нов самолет в замяна на съборения, той и сам не би останал тук, но нямаше подобна надежда и бе решил да се сражава на земята.

— Ако не ми даде пушка, сам ще си намеря — рече той на Синцов и Синцов разбра, че тук косата удари на камък. — Тръгвай, само заведи моя щурман благополучно до болницата.

Танкистът замълча. Когато Синцов се качи в кабината, те продължаваха мълчаливо да стоят един до друг, танкистът и летецът: единият — едър, висок, другият — мъничък, набит, и двамата упорити, зли, ядосани от несполуките и готови отново да се сражават.

— А как ви е името, другарю капитан? — вече от кабината попита Синцов, като за пръв път през цялото време си спомни за вестника.

— Как ми е името ли? Да се оплачеш ли искаш от мене? Напразно! На моето име се държи цяла Русия. Иванов. Запиши. Или така ще го запомниш?

Когато камионът излизаше от гората на шосето, Синцов още веднъж видя червеноармееца, когото беше снел от поста; той седеше до двама други войници и вършеше същото, което вършеха и те: свързваше бомби с телефонна жица по три и по четири наедно. Той разговаряше със съседите си и, кой знае защо, се усмихваше; изглежда, му беше добре: имаше работа и не беше сам.

До Могильов пътуваха повече от два часа. Отначало отзад долиташе артилерийска канонада, после стана тихо. На десетина километра от града Синцов видя оръдия с конска тяга, които излизаха на позиция — вляво и вдясно от пътя, и една колона пехота, която се движеше по шосето. Той пътуваше като в мъгла; струваше му се, че спи, а всъщност от време на време губеше съзнание и отново дохождаше на себе си.

Над покрайнините на Могильов, високо в небето, патрулираха два изтребителя. Ако се съди по това, че зенитните оръдия мълчаха, изтребителите бяха наши. Като се повгледа, Синцов позна МИГ-овете: беше виждал тия нови машини още през пролетта в Гродно. За тях казваха, че значително превъзхождат по скорост месершмитите.

„Не, всичко не е чак така лошо“ — през умората и болката си помисли Синцов, като не си даваше сам напълно сметка, че има тая увереност не толкова от вида на войските, които заемаха позиции пред Могильов, или от зрелището на патрулиращите над града МИГ-ове, колкото от спомена за задържалите камиона танкисти, за лейтенанта, който приличаше на своя капитан, и за капитана, който навярно приличаше на своя подполковник.

Когато камионетката спря пред болницата, Синцов за последен път събра силите си; хванат за канатата, той изчака да изнесат от каросерията безчувствения щурман, стенещия през стиснати зъби червеноармеец и мъртвия генерал. После заповяда на шофьора да отиде в редакцията и да доложи, че той е останал в болницата.

Шофьорът закачи задната каната; като погледна залените с кръв връзки вестници, Синцов си спомни, че те почти нищо не бяха раздали, и остана сам на калдъръма.

В приемната влезе пак сам. Извади от джоба си и сложи на масата документите на генерала, после бръкна да вземе своето удостоверение за самоличност, извади го, подаде го на сестрата и докато чакаше, тя да го вземе, обърна се странно на една страна и изгубил съзнание, се строполи на пода.

Бележки

[1] Ремък за носене на хладно оръжие (спец.). — Б.ел.к.