Константин Симонов
Живи и мъртви (11)

Девета глава

На третата вечер след всичко случило се на Юхновското шосе трима души вървяха през гъстата гора на петдесетина километра от мястото на катастрофата. По-точно казано, вървяха с краката си само двама от тях: политрукът Синцов и червеноармеецът Золотарьов. Третият, тяхната спътничка, военната лекарка Овсянникова, или още по-просто Таня, както сега по пътя почна да я нарича Синцов, днес от пладне вече не можеше да се движи сама. Двамата мъже на смени я мъкнеха в платнище на гърба си като в голямо цедило.

Сега беше редът на Синцов. Той вървеше, ниско приведен, и броеше наум последните хиляда крачки, останали до почивката. Беше намотал ъгъла на платнището на пестника си, за да не го изпусне от отслабналите си пръсти и да не изтърве докторката. Нейната пламнала в огън глава лежеше на рамото му и се блъскаше като безжизнена всеки път, когато той стъпеше накриво. Понякога, навеждайки се, за да изтрие с пестник залялата очите му гореща пот, той виждаше под десния си лакът провисналите от платнището крака на докторката: единия в ботуш, а другия, навехнатия, без ботуш, бос; кракът беше съвсем мъничък, като на момиченце. В друго време този товар не би му се сторил страшен дори да беше сам, но сега двамата отслабнали мъже след четири часа такова ходене се чувствуваха изтощени и Синцов съжаляваше, че те от самото начало не се спряха, за да отсекат клони и скрепят носилка. И без това ще трябва да я направят през почивката!

Сега всяка крачка в една или друга посока вещаеше на всички, които се бяха спасили в първите минути там, на шосето, други случайности и опасности, друг живот и друга смърт.

Ония, които се бяха сврели в гъстака на гората, отляво на пътя, за да дочакат там нощта, бяха на залез изпоразстреляни от претърсващите гората автоматчици. Може би в друг случай немците щяха да вземат пленници, но нечий случаен или, напротив, рядко хладнокръвен куршум беше убил на място командира на танковия СС полк, докато той наблюдаваше тази сеч от купола на своя танк, и немците безпомощно се разплащаха за тази изненада.

Наопаки, ония, които бяха избягали като че в най-несигурното място, в дребните шубраки вдясно от пътя, останаха живи; немците не ги търсиха там и те още същата нощ излязоха откъм външната страна на немския обръч.

Няколко войници се събраха един час след катастрофата около лейтенант Хоришев и без да губят време, тръгнаха под негова команда назад и привечер срещнаха танкистите от бригадата на Климович, заедно с които им предстоеше сега наново да излизат от обкръжение.

Ония, които бяха попаднали в гората и се запътиха през нея направо към север с намерение да се отдалечат от немците, наопаки, попаднаха тъкмо в района на движението на танковите и пехотните колони, които бързаха да затворят големия обръч около Вязма.

Синцов беше от тях; като скочи от камиона, той се хвърли в гората и през първия час от спасението си вървеше, без да спира, като желаеше само едно — да стигне колкото може по-далеч! В първата секунда, когато чу изстрели, видя танковете и скачащите от бродираните коли немци, ръцете му сграбчиха въздуха там, дето обикновено висеше на гърдите му автоматът… Но автомат нямаше, изобщо нямаше нищо, дори наган. Тогава той скочи от канатата и хукна към гората.

Срещна Золотарьов един час по-късно. След като бе изминал тичешком и ходом няколко километра, той най-сетне се спря, облегна се на един стар бор, за да си поеме дъх, и в същия миг до него се приближи Золотарьов със скъсаната си кожена куртка и най-важното — с пушка на гърба.

— Какви заповеди ще дадете, другарю политрук?

Тия първи думи на Золотарьов по-добре от всички други на света можеха да окопитят подтиснатия и обезоръжен човек, който цял час вече беше забравил, че не само е бил, но и че е длъжен да си остане командир.

— Ей сега ще решим — отговори Синцов, като се стараеше да изглежда спокоен и гледаше в тая минута не толкова Золотарьов, колкото неговата пушка.

„Ето ни вече двама и имаме поне една пушка“ — помисли си той и за да се успокои окончателно, предложи:

— Да седнем да запушим.

Седнаха веднага под бора. Синцов извади от джоба си едва наченат пакет „Казбек“ и двамата запушиха.

По заповед на Климович неговият помощник по тиловата част при сдаването на оръжието беше дал „Казбек“ на всички излезли от обкръжението командири.

— Богато живеем, другарю политрук — с удоволствие смукна Золотарьов.

— Да, къде по-богато от това! — рече Синцов. — Една пушка на двама!

— Вие нямате ли пистолет? — попита Золотарьов.

— Имам разписка за автомат от началника на боехранснаба! — злобно рече Синцов. — При случай ще стрелям с нея!

— Няма нищо, все някак ще се сдобием, другарю политрук! — съчувствено рече Золотарьов и обясни, че вече от половин час вървял подир Синцов: където другарят политрук, натам и той, само че не дошъл веднага.

Докато седяха и пушеха, Синцов отново си спомни как те двамата също ей така седяха и тогава, преди месец и половина, пушеха и гледаха Баранов.

„Ето че пак се падна на този войник да излиза сам заедно с началство — помисли той за Золотарьов с чувство на неволна горчива отговорност за постъпките на този проклет Баранов. — А защо собствено да сме само двама? — почти веднага си помисли той. — Та ние не сме сами в гората, може би, преди да падне нощта, ще се съберем цяла група.“

Ала надеждите му останаха напразни. Половин час след изпушването на цигарите те се натъкнаха на мъничката докторка, но до падането на нощта вече не срещнаха нито един човек.

„Да, тук действително има за кого да се погрижи човек!“ — спомни си Синцов думите на Серпилин, когато видя мъничката докторка.

Както изглежда, за всеки човек някога настъпва краят на всички дадени му сили; така беше сега и с тази неуморима женица. Колко много беше направила тя през време на обкръжението, колко земя беше пропълзяла да превързва ранените там, където е страшно и глава да вдигнеш!… А сега едва вървеше, понакуцвайки, и лицето й беше изпито и алено от треската, и дори наганът, който както винаги висеше на хълбока й, изглеждаше сега кой знае колко тежък. Шмаков искаше още сутринта да я изпрати в санитарния батальон, но тя си знаеше своето — тръгна заедно с всички. Ето намери, каквото искаше!

Като видя Синцов и Золотарьов, тя се зарадва и закуцука насреща им така бързо, че едва не падна.

— Ох, колко се радвам! — като дете повтаряше тя и държеше Синцов за ревера на шинела. — Няма ли други? Само двамата ли сте? Не сте ли виждали други?

— А вие? — на свой ред попита Синцов.

— Аз — не — рече тя. — Само когато се пръснаха из гората. А после си навяхнах крака и тръгнах сама. Колко добре стана, че Шмаков навреме се премести в камиона! — изведнъж радостно се провикна тя.

— Че се е преместил той, е добре, но ето че вие не сте се преместили…

— Той не би се преместил, ако знаеше — рече докторката, сякаш се страхуваше, че Синцов може да помисли нещо лошо за комисаря.

— То се знае — усмихна се Синцов. — Ако знаехме, изобщо бихме…

Той отпъди с ръка горчивите мисли и каза, че е хубаво поне това, дето тя е жива и че те са я срещнали.

— Какво му е хубавото — рече тя, като си показваше крака. — Ето, навехнах си крака, пък имам и температура. — Тя сложи дланта на Синцов върху челото си. — Усещате ли?

— Няма нищо, сестрице! — рече Золотарьов, комуто военната лекарка Овсянникова се струваше твърде младичка и мъничка, за да я нарича докторка. — Няма нищо, сестрице! — повтори той разчувствувано. — Ако ще на гръб, но ще ви домъкнем! След всичко, което правехте за хората, куче ще е оня, който не ви измъкне!

И ето днес, на третото денонощие, всичко стана тъкмо така, както с доброто си сърце беше прокобил Золотарьов. През деня докторката се спъна на навехнатия крак, изкълчи си стъпалото и те вече пет часа, сменяйки се, я носеха на гръб.

Наистина тя и след изкълчването се опитваше все пак да върви, накара да й свалят ботуша и каза на Синцов да се опита да намести изкълченото. Седна, хвана се с ръце за излезлите над земята корени, Золотарьов я обхвана отзад за кръста, а Синцов правеше, каквото тя кажеше: обливайки се в пот от напрежение, той обръщаше и дърпаше крака й. Но въпреки всичките й указания, давани със задавен от болка шепот, той не съумя да й помогне. Трябваше да приспособят платнище и да я вземат на гърба си.

И ето той вървеше и я носеше, като броеше крачките, а те оставаха до определеното място за почивка все по-малко — триста… двеста… сто и петдесет…

А тя, като чувствуваше колко му е трудно да върви, свестила се, горещо му шепнеше в ухото:

— Оставете ме!… Чувате ли, оставете ме… По-тежко ми е, че вие се мъчите зарад мен… Ще ми бъде по-леко, ако остана сама…

И невъзможно беше да й се скараш за тия думи, защото тя казваше истината и дори сега мислеше за другите повече, отколкото за себе си.

Най-сетне направиха почивка. Золотарьов разстла на хълмчето шинела на Синцов, който той носеше наметнат, додето Синцов мъкнеше докторката, и му помогна да се освободи от товара.

Болната се размърда. Докато я носеше като чувал, цялото й тяло беше отекло.

— Какво, ще нощуваме ли? — тихо попита тя.

— Сега не — рече Синцов. — Полежете. Да обмислим какво ще правим.

Той повика Золотарьов с пръст и те се отделиха настрана.

— Какво да правим? Напразно избързахме през деня. Трябваше да скрепим носилка.

— Къде сме „избързали“, другарю политрук? — възрази Золотарьов. — Пътят се провиждаше и минаваха коли. Ако бяхме спрели там да правим носилка, току-виж, фашистите ни казали „гут морген“.

— Да предположим, че е така — рече Синцов. — А сега? Трябва все пак да скрепим носилка.

— Не да правим носилка, другарю политрук, а по-скоро преди мръкнало да стигнем до хора и при хора да я оставим — убедено рече Золотарьов. — Носим ли я по-нататък, ще умре.

— А немците? В три села вече влизахме — и навсякъде немци минават.

— Добре тогава, да вървим през гората и по-нататък. Може да има някакво жилище и в гората, тя не е пуста я!

— Страшно е да я оставяме сама.

— Не сама, а с хора.

— Пак е страшно.

— А ако умре на ръцете ни, не е ли страшно? — Золотарьов се ослуша: — Вика ни.

И така, без да се споразумеят, те се върнаха при докторката. Тя лежеше, понадигнала се на лакти, с пламнало лице, и тревожно ги гледаше.

— Къде така отидохте изведнъж?

— Че къде ще отидем без вас, Таня? — рече Синцов.

Но тя мислеше не за онова, за което мислеше той, друго я тревожеше.

— Защо решавате без мене? Щом вървим заедно, нека заедно решаваме.

— Добре, хайде. — Синцов реши да бъде напълно откровен с нея. — Говорихме със Золотарьов за носилка, как да ви носим по-нататък, а освен това съобразихме, че вие няма да издържите дълъг път.

— Вярно е — рече тя, като не разбираше още какво искат те, но вече готова да улесни всяко тяхно решение.

— Решихме така: да намерим хора, на които да ви оставим, а сами да се промъкваме по-нататък.

Тя въздъхна:

— Проклета глупачка, глупачка, ех, проклета глупачка!…

Тя се проклинаше, задето си е навехнала крака и не може да върви заедно с тях. Разбираше, че са прави, но сега дори да умре не й се струваше толкова страшно, колкото да остане без тях.

Те си поотдъхнаха, тръгнаха по-нататък и вече малко преди мръкване излязоха на един не много утъпкан път, който се губеше навътре в гората.

Синцов реши да се отбият от него и те тръгнаха, без да губят пътя от очи, но за всеки случай вървяха на разстояние от него.

След час пътят ги изведе на горска поляна с няколко къщички и с дългата барака на една дъскорезница. На поляната нямаше нито автомобили, нито хора. Дъскорезницата не работеше. Но камарите греди и дъски показваха, че доскоро още работата тук е вървяла в пълен ход.

Золотарьов отиде да разузнае, а Синцов остана с докторката.

— Иван Петрович — рече тихо тя. — Ако хората са лоши, не ме оставяйте. По-добре дайте ми моя наган, аз ще се застрелям.

— Защо лоши? — сърдито отговори Синцов. — Да не би всички да са лоши, само ние с вас — добри?

— Вие и Золотарьов сте добри — рече тя. — Ето колко време ме мъкнете! Дори ме е срам.

— Ех, оставете! — все тъй сърдито рече Синцов. — Кажете това на друг, а не на мен. Ние тия три месеца ви видяхме каква сте. Не ни баламосвайте! Ако не вие, а аз си бях навехнал крака, тогава щяхте ли да ме мъкнете?

— Вас мъчно — я колко сте дълъг! — рече тя и се усмихна не защото Синцов беше дълъг, а защото този дълъг и най-често мрачен политрук говори с нея сега така сърдито само от добрина и от нищо друго. — А женен ли сте? — след като помълча, попита тя. — Отдавна исках да ви питам. Но вие сте все сърдит…

— А сега добър ли съм станал?

— Не, просто реших да попитам.

— Женен съм. И дъщеря имам. Нарича се като вас Таня — мрачно рече той.

— А защо говорите така сърдито? Не се сватосвам с вас?

Като чу това, той погледна измъченото й лице, помисли колко често хората ей така не разбират взаимно мислите си и каза като на малко дете, спокойно и ласкаво:

— Ах, глупава сте вие, глупава!… Аз просто не знам къде е дъщеря ми и къде е жена ми; жена ми сигурно е на фронта като вас. И отведнъж си спомних всичко това. А за вас мисля, че сте най-добрата жена на света и най-лекичката — добави той усмихнат. — Мислите ли, че е тежко да ви носи човек? Та вие изобщо не тежите!

Тя не отговори, само въздъхна и в ъгълчето на окото й се появи мъничка сълзица.

— Хайде сега — рече той. — Мислех да ви развеселя, пък вие… А ето и Золотарьов иде.

Золотарьов потвърди добитото отдалеч впечатление — немци не се виждат, но в дъскорезницата има хора. През тоя четвърт час, през който той лежал в края на гората, за да наблюдава, от крайната къщичка на два пъти излизал инвалид с патерици и поглеждал към небето, като се ослушвал за самолети. После изтичало едно девойче и отново бежешком се прибрало в къщи.

— Друг никой не се вижда!

— Добре тогава, да вървим — рече Синцов.

Той вдигна докторката на ръце заедно с платнището и без да я намества на гърба си, я понесе като дете.

— Може би ще е по-добре аз да вляза в къщата да разузная — предупреди Золотарьов.

Но Синцов се възпротиви:

— Щом няма немци, ще отидем направо. Ние хора ли сме, или не сме хора?

На него изведнъж му се стори унизително да прави още някакво разузнаване у дома, на собствената си земя, в къща, където по-рано, преди войната, той и всеки друг, без да се колебае, всяка минута би внесъл на ръце болна жена.

— Не вярвам там да има мръсници — рече той. — А ако излязат мръсници, за мръсниците имаме пушка.

Така, с докторката на ръце, той достигна крайната къща и потропа с крак на вратата.

Едно петнадесетгодишно момиче отмести уплашено резето и видя висок широкоплещест човек с изпито ожесточено лице, който държеше на ръце загърната в платнище жена. Неговите големи ръце трепереха от умора, а на двата му ръкава — това веднага се хвърляше в очи — имаше червени комисарски звезди.

Зад високия човек стоеше друг, нисичък, със скъсана кожена куртка и с пушка.

— Води ни, момиче — рече високият с повелителен глас, — покажи къде да я сложим! — И като видя нейните изплашени очи, додаде по-меко: — Виждаш какво нещастие ни е сполетяло!

Момичето разтвори вратата и Синцов с докторката на ръце влезе в къщата, като хвърли бърз поглед наоколо си; стаята беше полуселска-полуградска — руска печка, широк миндер до стената, бюфет, маса, покрита с мушама, стенни лавици с книжни дантели…

— Има ли някой друг освен тебе? — попита той момичето, като все още държеше докторката на ръце.

— Има, как да няма — чу се зад гърба му малко дрезгав глас.

Синцов се пообърна и видя на вратата, която водеше към втората стая, същия оня еднокрак, с патерици, за когото им говори Золотарьов. Той беше вече на средна възраст, тромав, с нечисто сплъстени коси и гъста руса четина на подпухналото лице.

Като видя, че Синцов се кани да сложи докторката на миндера, с движение на ръката го спря:

— Почакай. Ленка, иди вземи от стаята дюшека от кревата, но остави там одеялото с чаршафа, само дюшека вземи! И бързо! Че му тежи.

Синцов погледна домакина право в очите и навярно изразът на лицето му отразяваше онова, което ставаше в душата му — решителността, въпреки войната и обкръжението, да поиска тук всичко онова, което се полага да получи от един съветски човек друг изпаднал в беда съветски човек.

— Какво гледаш? Че не ви се радвам ли? — попита домакинът. — А защо да ви се радвам? Ще налетят немците — пътят води право тук — и сме загубени и ние, и вие. Какво ще правим тогава?… Насам, насам, към тоя край, а откъм главата го подгъни, той е дълъг, ще стигне — обърна се той към момичето, което бързо слагаше дюшека върху миндера.

Синцов сложи докторката и с мъка се изправи. Струваше му се, че са откъснати всичките му жили.

— А вие сте смел! — вече на „вие“ полунасмешливо-полупочтително рече домакинът, като съгледа звездите върху ръкавите на Синцов. — Наоколо втори ден немци, а вие още комисарствувате… Ленка, донес вода да се напият! Виждаш, хората са уморени, жадни са!… Какво пък, седнете, гости ще ми бъдете. — Той опря на стената патериците си и като се хвана с ръка за масата, седна пръв — столчето изскърца тежко. — Най-добре е да ви скрия в зимнина, но аз съм такъв: или се боя, или съвсем не се боя! Ще пренощувате ли?

Синцов кимна.

— А после?

Синцов каза, че на разсъмване ще тръгнат да се промъкват към своите, а болната — докторката — биха желали да оставят тук: тя има огън и кракът й е изкълчен; трябва да полежи; дори ако дойдат немците, жената не може да събуди особено подозрение, още повече, че не е ранена, а болна.

— Докторка е, значи — рече домакинът. — А аз помислих, че ви е жена.

— Защо? — попита Синцов.

— Ами не всеки ще помъкне ей тъй на ръце коя да е. Докторка, значи — повтори той и като взе патериците, се приближи до главата на легналата. — Виж какво ви е пипнало! — рече той и сложи на челото й ръката си. — Цялата горите. Да не е тифус?

— Не, простуда, навярно възпаление на белите дробове — като преглътна някаква буца, отговори лекарката.

— Па и тифус да е, аз не се боя от тифус. Всички тифуси съм изкарал. А какво ти е на крака?

— Навехнах го.

— Крака ще видим утре, може би ще трябва да се напари. С краката човек не бива да се шегува. Един път се пошегувах — и куцукам оттогава. Да се запознаем: Бирюков Гаврила Романович. Баща ми се наричаше Роман, а фамилното име^[1] си натъкмих според нашия горски край — усмихна се той и стисна горещата ръка на докторката, после се ръкува със Синцов и Золотарьов.

Момичето влезе с кофа и канче.

— Най-напред на нея… — с отличаващата цялото му поведение груба грижа кимна домакинът към докторката. — Откъде идете? Кой ден?

Като се усмихна горчиво на собствената си съдба, Синцов каза, че те вървят, ако се пресметне всичко, седемдесет и трети ден.

И в отговор на въпроса „Как така?“ — накъсо обясни как е станало това.

Бирюков подсвирна.

— Да! Паднал ви се е тежък жребий! Току-що сте дошли, дето се казва, у дома си, и всичко пак с главата надолу… Чуй, Ленка, знаеш ли какво — поомекнал, рече той, — дюшека остави тук, а ти легни с нея в стаята. Ние, мъжете, ще се разположим тук.

Момичето радостно, презглава се затече да приготви леглото. То се гордееше с решението на баща си и само след няколко минути Синцов пренесе докторката в съседната стая на един голям, широк двоен креват с пружина и пухеник.

— Ох, колко е хубаво, дори не ми се вярва! — прошепна докторката. — Момиче, помогни ми да се съблека! — Стори й се, че мъжете са излезли вече от стаята, но те бяха още там и излязоха, щом чуха тия думи.

— Ленка, ела насам за минута! — викна Бирюков, когато те се върнаха в кухнята.

— Какво де? — нетърпеливо се подаде от вратата момичето.

— Не декай, а ела насам! И вратата затвори зад себе си!

Момичето се приближи до него.

— Когато я събличаш, ако бельото и е войнишко, също го свали. Вземи майчината си риза. И всичко, което е войнишко върху нея, събери и го отнеси в дърварника. Знаеш ли къде? Където прибрахме дрехите на оня, вчерашния. Защото ония няма да я гледат, че с жена. Документите ще извадиш — ще ги дадеш на мене, аз ще ги спастря. Или може би вие ще ги вземете със себе си? — обърна се той към Синцов.

— По-добре нека останат с нея. Могат после да й потрябват.

— А бе то зависи! — усмихна се Бирюков. — Тук вчера през мен мина един… чина му няма да споменавам — дявол го взел… Дори не поиска да яде, бързаше само да се преоблече! Извади от джоба парите, всичките, които имаше, и ми ги тикна в носа: „Ето, всичко е твое, само ми дай срещу това нещо по-скъсаничко!“ Дадох му риза и панталони. Наистина здрави, скъсани за проклетия нямах, и го пуснах — да върви където ще. Какво да искаш от човека, когато от страх мърда устни, а звук няма! Скрих дрехите му заедно с документите. А вие, значи, така смятате да вървите?

Синцов кимна.

— Ами ако срещнете немци?

— Ще се бием — рече Золотарьов, който дотогава не се беше намесил в разговора.

— Много ще се навоюваш с нея! — кимна домакинът към опряната на стената пушка. — А все пак виждам, че хората се страхуват много от немците, много се страхуват!

— То си е за страх! — рече Синцов.

— Това е вярно — замислено рече домакинът. — И отблизо е страшно, а отдалеч — още повече.

И викна на дъщеря си, притичала през стаята, да им даде да хапнат, щом се оправи с докторката.

Додето момичето тичаше насам-натам, а после закриваше с чували прозорците и нареждаше масата. Синцов и Золотарьов чуха от домакина кратката, както той се изрази, „повест на живота му“.

— Вие като че ли нямате право да ме питате кой съм и какво съм? — подхвана той сам този разговор. — Не аз съм във вашия дом, а вие сте в моя. Но оставяте тук човек. Значи, съвестта налага да знаете на кого. Така ли е?

Синцов каза, че е точно така.

— Виж ти! Дори „точно“! — усмихна се домакинът.

Той разказваше живота си объркано; ту за едно, ту за друго. Животът беше несретен, а човекът — видял и патил.

Някога, през гражданската война, воювал и се уволнил в запаса като взводен командир. Членувал в партията, дълго работил като бригадир в дърводобива. Пак там, при една пиянска история, му замръзнал кракът и го загубил. Нямало хирург и фелдшерът му отрязал с трион крака като греда. После, като не можал да преживее осакатяването си, тръгнал надолу, почнал да пиянствува, пропилял всичко, което имал, изхвръкнал от партията… Дори почнал да се шляе по пазарите. И ето преди шест години попаднал тук, при вдовицата на един свой бивш колега…

— Нейната майка — кимна той към стената, зад която беше момичето. — Две деца има, и двете са от другия.

Жената го измъкнала от пропастта, в която безвъзвратно падал, и той останал да живее при нея, станал механик в тази дъскорезница и отчов на двете чужди деца.

Преди четири дни в семейството се случило нещастие. Като се наслушал от работещите в дъскорезницата войници на разни приказки за войната, четиринадесетгодишният заварен син на домакина изведнъж изчезнал. Навярно се е присламчил към минаващата тоя ден покрай тях част. А през нощта майката, без да каже никому, тръгнала подире им, за да си върне сина.

— А сега виж как се обърна всичко! Няколко немци, а нея трети ден я няма. Когато вие хлопнахте, помислих, че е тя. Колко време не бях пил, а вчера сръбнах от мъка. От войниците остана едно кило. Ленка се опита да ми я вземе и спомням си, че дори я пернах. Както бях пиян. Тя не казва, но усещам, пернал съм я. А тя не е свикнала с това… Е какво, Ленка, слагай, слагай, пък и в шишето там остана малко ракия, ти вчера я прибра.

В шишето действително беше останало малко. Мъжете пийнаха по половин водна чаша и си замезиха със студени пресолени картофи.

— А как е тя? — Домакинът кимна към вратата. — Занесе ли й да хапне?

— Преди да донеса на вас — отговори момичето.

— Да, да, правилно.

След като пийна и хапна, Золотарьов доволно се изкашля и без много приказки, като сложи до себе си пушката и се покри с кожената куртка, легна да спи до стената на донесеното от момичето сено. Синцов искаше да види докторката, но момичето го спря до вратата: бедната току-що била заспала.

Синцов се върна и седна до масата.

— Може би ще хапнете още нещо? — попита домакинът.

— Благодаря. Дълго гладувахме, та ме е страх да ям повече.

— Това, да речем, е вярно.

Бирюков сниши малко фитила и сложи лакти на масата.

— Кажете ми, другарю политрук, какво става? Ето ти седиш сега пред мене. Работническо-селска червена армия, и щом не си снел униформата, аз те уважавам, но и ти търся отговорност. Какво става и докога ще продължава това? Не мислете, че сте първият, с когото говоря. И с войниците говорих, и един старши лейтенант живя тук, надзираваше разбичването на дъските, но той наистина малко знаеше… И един генерал имаше, командуваше дивизия. Беше точно в нашите гори, докато не я хвърлиха на фронта. Строеви генерал, няма какво да се каже, от границата се промъкнал с хората си, отново събрал дивизия и на фронта отиде… Та и него питам: „Другарю генерал, че вие и насън не сте мислили да отстъпите дотук — това не ми казвайте, аз сам знам, че не сте мислили! Но излезе не както мислехте. А кажете откровено какво мислите сега: няма ли да си отидете оттук? Няма ли да дойде тук в къщата ми немец?“

При тия думи Бирюков вдигна глава и бавно обгърна с очи стаята, сякаш се сбогуваше с нея.

— А какво ми отговори той? „Има си хас! Ние, казва, утре тръгваме напред в бой, ще ги напердашим и на първо време ще ги изхвърлим от Елня.“ И какво? Вярно, тръгнаха и ги напердашиха, и от Елня ги изхвърлиха! А какво стана сега? Генералът от нас отиде напред, превзе Елня, а немците вчера взеха, та минаха зад нас! И къде отидоха! Вчера, казват, телефонистката от Угра позвънила в Знаменка и там вече плямпали на немски, а това е на изток от нас още петдесет версти.

— Не може да бъде! — рече Синцов.

— Ето ти на, не може да бъде! Генералът превзе Елня, а немците са в Знаменка. А къде е сега тоя генерал? Кажи ми!

— Къде, къде! — изведнъж се разсърди Синцов. — Бие се нейде в обкръжение. И ние щяхме, ако не беше така ненадейно… Тъй или инак, от Могильов стигнахме до Елня. Имаше къде и пред кого да сложим оръжие, а не го сложихме! А другите какво, да не са по-лоши от нас?

— Може и да не са по-лоши, ама немецът пак ви обкръжи! А трябваше ли да дочакаме това? Не можехме ли ние самите да го заградим и отсам, и оттъдява? А то стоим и чакаме, докато той пръв ни цапардоса по главата! А тук има още един въпрос: ще устоиш ли? А ако не устоиш — той и падналите бие! Ето ти и твоят войник — какви сте вие? Вие сте такива паднали.

— Не — рече Синцов.

— Тогава пълзящи…

— Не, не сме и пълзящи, ние отиваме при своите и ще стигнем до тях.

— А ако срещнете немец?

— Ще го убием.

— А ако срещнете танк? Също ли ще го убиете?… А според мене по-добре не срещайте никого, вървете си кротко, докато стигнете своите. Защото, ако сега ги срещнете, най-вероятно е не вие да убиете, а вас да убият.

— Не знам. — Синцов помълча, като мислено обгръщаше с поглед всичко преживяно от оня ден, когато премина Могильовския мост и остана при Серпилин. — Знам едно: може и малко да са, но колкото можахме да убием — убихме.

— Това знаеш. А какво не знаеш? Та ти почна с „не знам“.

— А не знам къде е цялата наша техника. Като че крава я е лизнала с езика си и от земята, и от небето.

— А техните самолети — като помълча, рече Бирюков, — през нас към Москва боботят ли, боботят. Вечер — натам, в полунощ — насам. Изляза на прага и слушам: много ли се връщат назад? Какъв е грохотът в небето?… Е, хайде, спи! Не се сърди, че ти досаждах с разговора, но може би ти си последният политрук, с когото говоря, а утре ще трябва вече да говоря с немци. Стигнеш ли до нашите, когато докладваш, предай им от мене така: може би вие имате планове до Москва да отстъпвате като Кутузов, но и за хората трябва да мислите. То се знае, не във всяка цепнатина не всяка хлебарка обича съветската власт, но аз приказвам не за хлебарките, а за хората. Ако ми бяхте казали чистосърдечно, че ще си идете, че такъв е планът, аз също бих се вдигнал и тръгнал. А сега какво? Сега да живея тук и да се мазня пред немците ли? Че съм такъв, онакъв, добър, изгонен от партията, несъгласен със съветската власт… Така ли? Защо ме подхвърлят на такава участ? По-добре да бях заминал. Така им кажи, политрук! Ех, ама няма да кажеш! Ще стигнеш и ще кажеш: „Пристигнах във ваше разпореждане.“ Това ти е цялата реч.

— Защо?

— Ами така. А за докторката не се безпокои. Няма да я оставя сама да умре.

— Не се боя, аз ви вярвам — рече Синцов.

— То на вас и не ви остава нищо друго — рече с възвърналата се на устата му мрачна усмивка Бирюков и като снижи съвсем фитила на лампата, тежко легна на миндера, повъртя се малко и силно захърка.

Синцов лежеше, гледаше в потона и му се струваше, че няма никакъв потон, а вижда черно небе и в него долавя пресекливото боботене на отиващите към Москва бомбардировачи. Вече бе почнал да заспива, когато изведнъж детска ръка докосна лицето му.

— Другарю политрук — приклекнало, шепнешком рече момичето. — Викат ви.

Синцов стана и без да си обува ботушите, бос влезе след момичето в съседната стая.

— Какво има? — наведе се той над мъничката докторка. — Лошо ли ви е?

— Не, по-добре ми е, но се страхувам — току-виж, се унеса или заспя и вие си отидете, без да се сбогувате.

— Няма да си отидем, без да се сбогуваме. Ще се сбогуваме.

— Вие ми оставете моя наган. Нека стой под възглавницата ми. Съгласен ли сте? Бих ви го дала, но и на мен ми е нужен.

Но Синцов без колебание отговори, че няма да й даде нагана, защото той действително му трябва, а нея може само да погуби.

— Помислете сама: войнишките ви дрехи скриха, дори ви преоблякоха в друга риза, а под възглавницата наган! Ако не дойдат немците, той не ви трябва, а ако дойдат — ще е гибел за вас… и за вашите домакини — додаде Синцов и с това я удържа от възражения. — Спете. Наистина ли ви е по-добре?

— Наистина… Ако видите Серпилин, разкажете му за мен. Може ли?

— Добре.

Той лекичко й стисна горещата ръка.

— Според мен вие имате още по-висока температура.

— Пие ми се непрекъснато, а иначе съм добре.

— Другарю политрук — спря го на прага момичето, — искам да ви кажа нещо… — То замълча и се вслуша в хъркането на баща си. — Вие не се страхувайте за Татяна Николаевна. Не мислете за баща ми — тя каза тъкмо „баща ми“, а не „отчова ми“, — че е толкова зъл. Той се измъчва за мама и братчето… Не се страхувайте, не го слушайте, дето казва, че е изключен от партията, всичко това е било някога. А когато войната започна, той веднага отиде в районния комитет да помоли да го приемат пак. Вече му бяха разгледали заявлението в бюрото на горското стопанство, а после всички изпозаминаха в армията и събранието не стана. Вие не се страхувайте от него!

— Че аз не се страхувам.

— И аз ще направя всичко! — отново пламенно зашепна момичето. — Аз ще кажа, че Татяна Николаевна е наша роднина! Ние вече с нея се разбрахме. Давам ви комсомолска дума!

— А ти комсомолка ли си вече? — попита Синцов.

— От месец май.

— А къде е твоят билет?

— Да го покажа ли? — с готовност запита момичето.

— Не, няма нужда. Хубаво ще е да намериш някакъв фелдшер да й намести крака. Аз не можах, тук трябва умение.

— Ще намеря, ще доведа! — със същата готовност рече момичето. — Всичко ще направя.

И Синцов повярва, че тя действително и ще намери, и ще доведе, и всичко ще направи, и живота си ще даде за тая мъничка докторка.

Той отново легна и тоя път заспа тутакси — без никаква мисъл в главата.

Събуди го светлина. През сън му се стори, че се е разсъмнало, но когато отвори очи, в къщата беше все още тъмно. Той искаше отново да затвори очи, но в прозореца блесна широка мигновена ивица светлина. Това можеше да бъде само едно: фаровете на пристигаща в дъскорезницата кола.

Синцов скочи и още преди да нахлузи ботушите, разбута Золотарьов и домакина.

По прозореца отново драсна светлина.

— Немците идат! Дочакахме ги! — дрезгаво рече Бирюков. — Бягайте!

Като подскачаше на един крак и се хващаше за стената с ръце, той стигна до прозореца, който гледаше към двора, дръпна го и го отвори широко.

— Хайде! През двора, а после през зеленчуковите градини ще излезете в гората. Няма да ви видят. По-скоро!

През отворения прозорец се чуваше шумът на няколко коли. Синцов пусна Золотарьов да мине и понеже не успя да обуе ботушите си, грабна ги заедно с партенките и прекрачи през перваза на прозореца.

И тъкмо навреме. Другите коли още се движеха, но една вече беше спряла пред къщата; чуваше се висок немски говор. Колата беше пълна с хора.

Като прекосиха зеленчуковата градина и притичаха между камарите трупи до края на гората, Синцов и Золотарьов поседнаха, за да си поемат дъх. Докато се обуваше, Синцов гледаше назад, натам, дето немските камиони възвиваха, светейки в различни посоки с фаровете си. В къщата, от която Синцов и Золотарьов бяха излезли преди пет минути, отначало светна един прозорец, а после и друг. Светлината се промъкваше изпод неплътно закриващото прозореца зебло и се виждаше дори оттук.

Като видя тази светлина, Синцов изпита остро чувство на безсилие. Преди час те все някак можеха да защитят лежащата там жена ето с тая пушка и тоя наган. А сега тя беше оставена без всякаква защита, сама, на съвестта на хората и на милостта на врага.

За същото си мислеше и Золотарьов.

— Дано само не се издаде с нещо в треската! — рече той и додаде: — Не може ли да запушим, а, другарю политрук? Свило ми се е сърцето.

— Да не би да ни видят!

— Нищо, няма да ни видят. Ще се покрием с шинела.

Така те останаха вече не трима, а двама и вървяха двама още шест дни и шест нощи, докато съдбата не захвърли и тях двамата в различни посоки.

През тия шест дни и шест нощи те изпитаха всичко, което може да се случи да изпитат двама души в униформа и с оръжие в ръце, които отиват при своите през чужд въоръжен лагер. Те изпитаха и студ, и глад, и многократен страх от смъртта. На няколко пъти бяха на косъм от гибелта или пленничеството, чуваха на двадесет крачки от себе си немски говор и звън на немско оръжие, рев на немски автомобили и мирис на немски бензин.

Четири пъти, вкочанени от студ, нощуваха във влажната октомврийска гора и два пъти отиваха да нощуват по къщи.

В едната им се зарадваха, а в другата се уплашиха, не от самите тях, а от това — какво ще стане, ако немците научат за тяхното нощуване. Но и в двете къщи, дето пренощуваха, хората обърнаха особено внимание на това, че вървят униформени. В първата къща — с гордост за тях, а във втората — със страх за себе си.

И когато на разсъмване излязоха от първата къща, Золотарьов рече на Синцов:

— Ето това са руски хора! Не е ли така, другарю политрук?

— Така е!

А когато излязоха на разсъмване от втората къща, Синцов рече на Золотарьов:

— Не, и до смъртта си няма да снемем униформите, па макар и за да бодат очите на такива мръсници!

А Золотарьов отговори, че политрукът напразно се е съгласил да им даде за храната сто рубли. Вместо това би трябвало да им плюе в мутрата!

— Че аз им плюх, като им дадох стоте рубли. Нека си избършат з… с тях!

— А разправят че син им бил в армията! — не мирясваше Золотарьов. — Нещастна съдба — да проливаш кръвта си за такива родители!

— Освен родителите има и съветска власт.

— А бе за имане има, но все пак е тежко! — не се съгласи с него Золотарьов.

И този разговор едва ли не остана последен техен разговор, защото след половин час те, като излязоха от една стръмна горска долчинка, се сблъскаха с двама немски свързочници, които влачеха шестлинеен апарат. Срещата беше еднакво неочаквана и за едните, и за другите, но двамата руси, които дебнешком като зверове излизаха от обкръжение, все пак по-бързо се оборавиха от немците, които току-що бяха пили сутрешното си кафе и си подсвиркваха песенчица на сит стомах.

Золотарьов вдигна пушката и гръмна по немеца, преди оня да успее да свали от рамо своята. А вторият немец уплашен побягна през храстите, Синцов хукна след него, тичешком стреля с нагана и го повали мъртъв едва със седмия, последния куршум.

После взеха едната пушка и паласките и побягнаха през гората, за да се намерят колкото се може по-далеч от мястото на престрелката, и тичаха дотогава, докато не паднаха изтощени в един гъст шубрак. И чак тук, легнали, почнаха да си спомнят как беше станало всичко.

„Ето че убихме“ — помисли Синцов, като си спомни въпроса там в дъскорезницата: „Ами ако срещнете немец?“ — и своя отговор: „Ако срещнем, ще го убием!“

— Да вървим — рече Золотарьов, — че ще вземат да претършуват гората, не сме избягали много далеч…

— Добре — рече Синцов и като обрамчи немската пушка, додаде: — Тежка ми се струва. Толкова отдавна вървя без пушка, че отвикнах.

Тогава Золотарьов го посъветва да хвърли нагана — и без това беше изхарчил вече всички патрони. Но на Синцов му беше жал, той все пак го запази, като каза, че ще се намерят патрони.

А после остана пак само с този, сега вече празен наган. През нощта минаваха през брода на една река и когато той вървеше до гуша във вода, хлътна в една дълбока яма и от изненада изпусна във водата и шинела, и немската пушка, която държеше заедно с колана над главата си. И колкото и да се гмурка, и да търси после, не можа да намери ни едното, ни другото. Така останаха с една пушка и една кожена куртка за двамата.

Всичко се случваше с тях през тия шест дни, само едно не се случи: те просто не можаха да стигнат до своите; колкото и да навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко на изток, оказваше се, че немците са отишли още по-дълбоко.

Накрая мечтата да стигнат до линията на фронта започна да им се струва неосъществима. Самотата ги измъчваше най-вече. Понякога те говореха помежду си за това и тежкото време, когато вървяха от Могильов до Елня заедно със Серпилин, почна да им се струва щастливо в сравнение с онова, което преживяваха сега. Да срещнат поне някаква промъкваща се с боеве част и да вървят заедно с нея!

Наистина веднъж привечер срещнаха един старши лейтенант в униформа със седем въоръжени войници; поискаха да се присъединят към тях и старши лейтенантът нямаше нищо против. Но през нощта той беше размислил; може би бе предизвикал у него недоверие разказът на Синцов, че излизат от обкръжение още от юли. Призори Золотарьов чу само как някъде далеч попукват попарените от ранния скреж храсти. Осмината бяха станали и без да ги събудят, бяха тръгнали сами.

— Да ги догоним ли, а? — попита Золотарьов.

Но Синцов рече:

— Щом не ни вярват, нека си вървят.

А такава част, която да излиза с бой и към която можеха да се присъединят, все нямаше и нямаше. Изглежда, излизащите откъм Вязма войски се промъкваха по други пътища.

Последния път пренощуваха в гората. Тя се точеше покрай един шосеен път, по който се движеше почти непрекъснат поток немски коли.

Издебнаха момент, притичаха шосето, навлязоха в гората на два-три километра още, начупиха елови клонки и се завряха сред тях, като се покриха с опърпаната кожена куртка на Золотарьов. Досега дните бяха сухи, а днес привечер бе завалял дъжд. Беше мокро и студено за спане, макар те да се притискаха плътно един до друг, за да се сгреят. Отгоре на това ги мъчеше глад; сутринта беше се свършила последната им храна, взета от последната нощувка под стряха.

И на двамата не им се спеше.

— Жалко, че коланът ми потъна — тъжно се усмихна Синцов. — Да можех да си пристегна корема, щеше да ми е по-леко.

— Напразно не претърсихме раниците на немците дали няма храна.

Золотарьов не за пръв път вече съжаляваше за това.

— Пътят, през който минахме, беше павиран — след като помълча, рече Золотарьов. — Кой ли може да е тоя път?

— Изглежда, че е за Верея. Медин остана на юг. Възможно е тоя път да е тъкмо от Медин за Верея.

— А на колко километра е тая Верея от Москва?

— На около сто.

— Да… — замислено рече Золотарьов. — Значи, още вървим през немците. Чак не ми се вярва… — Той се вслуша в проехтелия по небето тежък, приглушен гърмол. — Към Москва! Не са я превзели, значи, щом летят!

Полежаха няколко минути мълчешком.

— Ваня, ей, Ваня! — повика го Золотарьов.

Те бяха от едно поколение: политрукът Синцов караше тридесетата, а червеноармеецът Золотарьов — двадесет и седмата; побратимяваше ги нещастието. И в тоя живот, който сега живееха и който, както навремени им се струваше, беше ги оставил сами на цялата земя, те почнаха да си говорят на „ти“ без да забележат това.

— Какво?

— Все пак ние с тебе оставихме докторката, не я спасихме!

— Че как ще я спасим! Ако потъвахме, щяхме да я вдигнем над главите си. А така какво ще направиш? Можеше да умре из пътя — по-добре ли щеше да е?

— Така е — съгласи се Золотарьов. И като въздъхна, повтори: — А все пак я оставихме!

— Но какво искаш ти? — недоволно се обади Синцов.

— Колко неща искам… Искаш, ама не можеш. Ето кое е обидното… А знаеш ли какво искам?

— Какво?

— На, да ми кажат: „Золотарьов, съгласен ли си да те хвърлим вместо бомба върху Хитлер, само че така: ще го убиеш и сам ще станеш на пита?!“ Ще попитам само: „А ще улучите ли?“ Ако ми обещаят: „Ще улучим“ — ще кажа: „Хвърляйте ме!“ Вярваш ли?

— Вярвам.

— И друго понякога си мисля: защо съм такъв нещастник, та станах шофьор? Можех прекрасно да бъда на танк!

— Е и какво?

— Нищо. Щях поне веднъж не с пушка, а с оръдие да гръмна по тях, сам, лично. Да разчупя нещо на парчета със своята сила: танк или автомобил! Излезем ли, няма вече да ставам шофьор. Дявол да го вземе!

— Ще научат, че си шофьор и ще те изпратят.

— Ще скрия! Ще скрия! — Золотарьов помълча малко. — Ваня, ей Ваня!

— Какво?

— Кажи, ще превземат ли немците Москва?

— Не знам.

— А как мислиш?

— Не вярвам.

По небето прокънтя отново нисък грохот.

— Излетяха…

— Ваня, а ти къде си учил?

— Отначало в седемлетката, после във ФЗУ.

— И аз също. Ти в кое?

— В дърводелското. А ти?

— А аз учих за шлосер, при „Ростселмаш“. А после?

— После работих. После отидох да се уча.

— Къде?

— В КИЖ.

— Какво е това КИЖ?

— Комунистически институт по журналистика.

— А аз през цялото време съм работил. С трактор и с камион, чак в армията вече минах на лека кола. А как мислиш ти, ще оздравее ли Серпилин?

— Не знам. Лекарят каза, че ще оздравее.

— Хубаво би било отново да попаднем в неговата част! А?

— Добре, когато излезем, ще му пишем.

— Ти ми казваше, че си работил по-рано във Вязма, така ли? — изведнъж попита Золотарьов.

— Във Вязма — каза Синцов и дълго след това мълча.

Той самият вече няколко пъти си спомняше за Вязма и сега, след въпроса на Золотарьов, пресметна наум колко километра има оттук до нея и реши, че ако не успеят да се промъкнат, ще трябва да свърнат към Вязма да потърсят там познати хора и да отидат партизани.

И той, и Золотарьов мислеха тая нощ, че останалата далеч в тила на немците Вязма е вече отдавна превзета. Навярно и на двамата, въпреки всичко, все пак би им било по-леко, ако знаеха какво ставаше там в действителност. Обръчът около Вязма и тая нощ все още се свиваше ли, свиваше, но не можеше да се свие докрай; нашите обкръжени войски загиваха там в последни, отчаяни боеве с немските танкови и пехотни корпуси. Но тъкмо тия задържани при Вязма корпуси след няколко дни не стигнаха на Хитлер при Москва.

Трагичното по мащабите си октомврийско обкръжение и отстъпление на Западния и Брянския фронтове беше в същото време непрекъснат низ от поразителни по своята упоритост отбрани, които като пясък, сипейки се ту на зрънца, ту на купчина под колелата, не оставиха немския брониран валяк да се дотърколи до Москва, без да спре.

И двамата души, които лежаха тая нощ в гората край Верея и се чувствуваха мънички, нещастни, почти беззащитни, въпреки всичко това бяха също две песъчинки, хвърлени от собствената им воля под колелата на немската военна машина.

И те не оставиха немците да стигнат до Москва, макар че тъкмо тая нощ потреперваха от мисълта: „Няма ли да я предадем?“, тъй като не знаеха, че тя никога няма да бъде предадена.

Събудиха ги призори звуците на силен и близък бой. В гората едва се синееше. Те станаха и тръгнаха по посока на тези звуци, знаейки едно: щом това е бой — значи, там има не само немци, но и наши и ако им потръгне, има изгледи да излязат при своите.

Войната мери нещата със своя мярка и те вървяха към смъртоносните звуци на взривовете и картечния пукот също тъй нетърпеливо, както в друго време хората отиват към гласа на живота, към фара, към дима на жилище сред снеговете.

— А може би там е предната линия? — попита Золотарьов.

На Синцов също му се искаше да повярва в това, но той помисли и каза, че едва ли е така. Ако тук минаваше предната линия, през нощта не би имало такава тишина. Навярно наши се промъкват през немския тил.

Те вървяха напред и боят като че ли идеше насреща им; вече можеше да се различи, че не някаква друга картечница, а тъкмо наш „Максим“ стреля съвсем наблизо с къси откоси.

— Икономисват патроните — рече Золотарьов.

Синцов кимна.

Изминаха още двеста метра. В гората все повече светлееше и те почнаха да вървят по-предпазливо, тъй като се страхуваха да не се натъкнат на немци, преди да се натъкнат на свои.

Изведнъж на сто метра от тях се пръсна снаряд, после втори. Те притичаха и легнаха в една още димяща дупка, а снарядите започнаха да се пръскат един след друг вляво и вдясно.

Стреляха няколко батареи.

Отначало Синцов помисли, че немците не са пресметнали и бият по празно място. Зарадван от това, той за минута забрави опасността.

Но снарядите продължаваха системно да падат все в същата ивица и Синцов разбра, че немците поставят тук преграден огън, за да отсекат на нашите пътя за пробив.

— Как мислиш, да полежим или да вървим? — попита той Золотарьов.

Отпред все така тракаха картечници.

— Да вървим.

Почнаха да прибягват, като лягаха ту в някой трап, ту в някое долче, ту просто завираха глави в земята.

— Мигар наистина ще стигнем до своите? Дори не ми се вярва — задъхвайки се от бързото тичане, рече Синцов, когато те още веднъж паднаха до дънера на една голяма борика.

И това беше последното, което чу от него Золотарьов.

Пръсна се снаряд. Когато Золотарьов стана, видя, че политрукът лежи, разперил ръце, а главата и челото му са залени от кръв.

— Ваня, Ваня! — раздруса той Синцов за раменете. — Ваня!

Но Синцов не се обади.

Тогава Золотарьов метна на гърба си безчувственото му тяло и тръгна напред, натам, дето тракаше картечницата.

След четиридесет крачки той се строполи, не издържал тежестта, стана, отново метна Синцов на гръб и отново падна. Лежеше и чувствуваше, че така или иначе няма да може да домъкне Синцов.

А секундите хвърчаха и му се струваше, че картечната стрелба започва да се отдалечава.

Тогава реши по-скоро да дотича до своите, да вземе някого на помощ и заедно да се върнат тук.

С разтреперани пръсти той пъхна в джоба си документите на Синцов, после, поколебал се една секунда, смъкна от него продраната му, с откъснати копчета рубашка, като я хвана за ръкавите.

Реши да се върне тук, ако стигне до своите, но можеше и да не стигне и не искаше фашистите да познаят политрука по рубашката и да се гаврят с него, още жив или вече мъртъв.

Като се отдалечи тичешком малко, той хвърли рубашката сред един дребен елшак, а двеста крачки по-нататък изскочи право при четирима души; те правеха прибежка и търкаляха зад себе си един „Максим“. Трима от тях бяха танкисти, а четвъртият беше не някой друг, а лейтенант Хоришев със своя бял перчем изпод килнатото настрана кепе.

Золотарьов налетя на своя взводен тъкмо в секундата, когато взводният след прибежката залегна зад картечницата. Той пръв видя налетелия върху тях Золотарьов и без учудване, с усмивка, сякаш беше чакал само това, викна:

— Ето и Золотарьов дойде, падна от небето! Имаш ли патрони?

— Имам.

— Тогава залегни, открий огън! Ей сега фрицовете пак ще се появят.

Покрай тях притичаха и залегнаха между дърветата още няколко танкисти и пехотинци. Всички напрегнато се взираха назад, в гъстака на гората, там, накъдето Хоришев беше обърнал хобота на своята картечница.

Без да гледа Золотарьов, той попита:

— Сам ли си?

— Вървяхме със Синцов.

— А къде е политрукът?

— Той е тежко ранен. Тук наблизо. Вие ми дайте някого. Ще го измъкнем.

— А къде си го оставил?…

Золотарьов посочи с пръст приблизително там, където по своите пресмятания беше оставил Синцов.

— А къде е ранен? — сигурно като пресмяташе вече наум как по-добре да измъкнат политрука, попита взводният, но млъкна насред дума и се притисна към земята: над главите им по дърветата, събаряйки ръждивите листа, затракаха автоматни откоси. — Вие ни плашите, а ние стреляме на месо! — като изпсува, извика Хоришев и даде първия откос преди Золотарьов да види целта, по която той стреляше.

После я видя и Золотарьов: между дърветата притичваха немци.

Щом затрака картечницата, до нея затрака още една, лека, надясно, по-нататък — една тежка.

Над главите им по клоните шибаха немските автоматни откоси.

Золотарьов успя да стреля няколко пъти по притичващите немци. После немците залегнаха.

Хоришев даде сигнал за прибежка. Изтичаха стотина метра и отново заеха позиция.

Немците не закъсняха да се обадят и сега: между дърветата почнаха да се пръскат леки мини, а напред пак се показаха притичващи фигурки.

Картечницата на Хоришев и другите, вдясно от него, отново откриха огън и щом притиснаха немците към земята, пак си промениха позициите.

— Какво да правим? — като припълзя до Хоришев, попита Золотарьов. — Дайте ми един войник, ще ида да намеря политрука…

— Къде ще ходиш сега? — пресече го Хоришев. — Глупава кратуно! Е, къде, покажи къде?!

И Золотарьов безнадеждно посочи с ръка, като виждаше вече сам, че през време на боя между тях и онова място, където мислеше да отиде, се бяха озовали немците.

— Трябвало е веднага да го измъкнеш, а сега какво!… — сърдито рече Хоришев.

— Тогава ще отида сам! — рече Золотарьов.

— Не ставай самоубиец! Хайде, стреляй! Виждаш, фрицовете идат!

И наистина немците отново се затичаха между дърветата, този път по-близо от преди, и Золотарьов с отчаяние в душата, но старателно и умело, както вършеше всичко в своя войнишки живот, започна да стреля по притичващите зелени фигури.

 

 

Лейтенант Хоришев само с десетина свои войници и десет танкисти прикриваше на един мъничък участък фланга на танковата бригада на Климович, която се промъкваше тая нощ през немския тил.

Бригадата на Климович на свой ред беше само част от ония продължаващи да се сражават войски на Западния фронт, които, преминавайки немския тил и застилайки със свои и чужди трупове горите на Подмосковието, късаха цялата тая нощ, целия следващ ден и половината от следващата нощ немския обръч и в края на краищата, изгубили половината си хора, все пак го разкъсаха.

Те извършиха това чудо с малко огън и много кръв, но когато се промъкнаха, не ги пратиха да почиват и да се попълват, а ги оставиха там, където бяха излезли.

Предната линия, като се отдръпваше все повече и повече към Москва, през тия дни ту тук, ту там се късаше под ударите на немците. И една от тия дупки веднага бе запушена с току-що излезлите от обкръжение части, след като бързо им докараха продоволствие, гранати и патрони.

Вечерта на същия ден, когато се измъкнаха от обкръжението, тия хора отново се биеха, но сега вече не с фронт към изток, а с фронт към запад и Москва беше не пред тях, а зад тях, и те имаха пак поне малко артилерия и съседи отдясно и отляво. И въпреки преминалата всякакви граници умора, те се радваха на това.

Но Золотарьов се чувствуваше нещастен и макар да беше човек дребен, всичко на всичко редник, все пак на втората заран след излизане от обкръжението доказа, че непременно трябва да се яви при командира на танковата бригада подполковник Климович.

Само по чиста случайност изскочил невредим под непрекъснатия обстрел, Климович току-що беше се върнал от наблюдателния пункт на командния и стоеше пред обезобразената от снаряди сграда на едно селско училище. Свалил шлема си, той с явно удоволствие като под душ бе подложил бръснатата си глава под леещия се есенен дъждец.

— Една седмица такива дъждове и, току-виж, пътищата се размили. За всички ще е лошо, но за немците — най-вече — казваше той на застаналия до него капитан танкист, като хвърли поглед към приближилия Золотарьов.

— Какво искате?

Золотарьов доложи. Той чувствуваше, че командирът на бригадата няма време да разговаря дълго с него, но Климович го слушаше, без да изразява нетърпение. Прекъсна го само веднъж, когато Золотарьов каза, че както бил чувал от политрука, те с другаря подполковник се познавали.

— Относно познанството — празни приказки! — прекъсна го Климович. — И познати, и непознати, без разлика, хиляди хора слагат костите си всеки ден! Какви познанства на война?!

И в гласа му звучеше горчивината на човек, пред чиито очи са загинали толкова хубави хора, че той вече не може да съжалява за някого повече, отколкото за другите, не от безчувствие, а от справедливост.

И когато Золотарьов извади от рубашката документите на Синцов, той каза също само няколко думи:

— Какво, съвестта ли ви мъчи, че не сте се върнали да го вземете?

— Да — рече Золотарьов.

— А като сте тръгнали, мислили сте, че ще се върнете, нали?

— Да.

— Ех, не се кахърете. Искали сте да направите както е по-добре, а излязло както войната е заповядала! Случва се така, че и бог не може да предвиди! — Климович си спомни в тази минута, че ако не беше решил сам да прави онова, което е по-добро, и не беше изпратил семейството си от Слоним в Слуцк с кола, те нямаше да попаднат под бомбата, а щяха да заминат след шест часа с влака и щяха да бъдат живи, както много други семейства.

— Дайте!

Той взе от ръцете на Золотарьов документите на Синцов и рече, предавайки ги на застаналия до него капитан:

— Сложи ги, Иванов, там, дето са нашите.

Той не поясни при това какво има пред вид. Беше ясно за двамата: в странствуващото с тях желязно сандъче като в братска могила през цялото време, докато се измъкваха от обкръжение, един след друг лягаха документите на всички, които загиваха в сраженията…