Константин Симонов
Живи и мъртви (10)

Осма глава

Колоната от тринадесет камиона и два емочки — в челото и на опашката — вече втори час пътуваше по мекия горски път, който според осведомените хора излизал нейде напред на Юхновското шосе.

След вчерашния дъжд времето отново бе сухо и ветровито. От двете страни на пътя километри жълта и червена есенна гора се редуваха с ивици ширнали се далеч в хоризонта есенни сиви ниви. Гонени от вятъра посърнали листа през цялото време притичваха по пътя под колелата на камионите. Понякога през облаците надничаше слънцето и ставаше съвсем топло и весело.

Още преди да се качат на колите, когато предаваше оръжието, Синцов бе запитал Шмаков какви задължения има сега и на кой камион да се качи.

Изгубил така неочаквано Серпилин, при когото беше едновременно за всичко — и за адютант, и за ординарец, и за писар, — той се чувствуваше непривично свободен.

— А, не бързай! — ласкаво на „ти“ му рече Шмаков, чиято душа след митинга се беше умилила и омекнала към всички околни. — Когато стигнем, ще се оправим. Седни в който щеш камион. Ще успееш да се накомандуваш!

И Синцов се качи в първия попаднал му камион в средата на колоната.

До него в каросерията се оказа червеноармеецът Золотарьов, същият, който на времето се беше натъкнал на тях заедно с полковник Баранов. Золотарьов носеше дори същата кожена куртка, само че сега вече съвсем ожулена и износена, покрита с дупки и избеляла. И пушката му беше същата, с която дойде при него. Докато бяха в обкръжение, той не се полакоми за трофейно оръжие и сега спечели.

До Золотарьов, от другата му страна, седеше един шофьор от танковата бригада, който ги беше помолил да отиде с тях до тиловата ремонтна база, дето бил неговият камион.

Отпърво разговорът се водеше само за сдаденото трофейно оръжие. Шофьорът от танковата бригада не се уморяваше да се шегува на тази тема.

— Разбира се — казваше той, — за вашата трофейна минохвъргачка и за картечниците, пък и оръдие да бяхте пленили — за тях никой няма да се полакоми. А виж, за автоматите ще има цяла война. И как така вашето командуване се съгласи да сдаде такова трофейно богатство? Да бях командувал аз — за нищо на света нямаше да го дам!

— А какво искаш, и да ги отнесем в тила ли? Те са по-нужни на фронта — повече заради дисциплината, отколкото от душа, възрази Синцов.

— На фронта! Та вие не отивате в Сибир, пак на фронта ще дойдете!

— Ще дойдем, но не веднага.

— А вие правилно обяснявате, другарю политрук — външно почтително, но с пламъче на насмешка в лукавите си очи отговори шофьорът. — Само че аз лично не бих ги предал за нищо на света! Ама че война ще има за тия ваши автомати!… Нашият бригаден командир ще тури ръка, безусловно: да останат за бригадата! От тила на армията ще дойдат без друго да кажат: дай! От съседната дивизия ще пристигнат, по съседски ще помолят: не може ли нещо да отстъпите? А щабът на армията — той вече всички ще хване за гушата! Ще дойдат и ще го приберат! Още повече, ще кажат, вие, танкистите, при Елня и без това се сдобихте с някои и други трофеи. А пък изобщо при тая Елня… боевете бяха силни, а трофеите сиромашки… Не, сиромашки…

Разговорът мина върху неотдавнашните боеве край Елня, в които, както Синцов разбра, пътуващият с тях шофьор лично не беше участвувал, но сигурно повтаряше чути разговори, надълго и нашироко разправяше, че при Елня немците имали към осем дивизии, цяла армия, и на тях общо взето им дали да разберат, но накрая малко посбъркали. По думите на шофьора, ако „съседите“ не ги били подвели (кои точно съседи и с какво са ги подвели, той не уточни), те можели да запечатат в бутилка всички немци.

Всички, които седяха в камиона, внимателно слушаха, като подскачаха по трапищата, пропускаха думи и изречения и се питаха помежду си.

— Значи, все пак ги изпуснахте? — огорчено попита някой, когато шофьорът спомена за бутилката.

— Не че съвсем ги изпуснахме — отвърна шофьорът, — но те поизмъкнаха от техниката си… Нали казвам, трофеите не са особени.

И всички, които го слушаха, макар да се радваха, че нашите са понатупали немците край Елня, при това осем дивизии, но едновременно възприемаха като лична обида, дето не са довели работата докрай, не са ги запечатали в бутилка. На всички в камиона много им се искаше немците да се озоват в обкръжение, да разберат какво им е било на тях.

После, след като помълчаха, някой попита големи ли са били загубите в боевете край Елня.

— Ами че как да кажа… — неопределено отговори шофьорът от танковата бригада. — Различно, пък и освен това, зависи човешките загуби ли се гледат или материалните, та едно на друго…

И Синцов разбра, че загубите са били големи, но шофьорът не иска да говори сега за това.

— А как беше авиацията? — отново попита някой.

— Виждаш, няма! — като откъсна ръка от каросерията и посочи небето, отвърна шофьорът. — Пътуваме — и нищо. А то, случваше се, не можеш да подадеш нос от окопа. А сега, бих казал, дори прекалено смело пътуваме. Наистина през последните дни е тихо, съвсем малко летят. Дори те хваща страх: защо е така?

— Ами ако се вземат загубите, какво? — упорито продължи пак същият войник, който питаше първия път. — Ето, да речем, във вашата бригада: колко бяхте в началото на войната и колко сте сега?

— Ами как да кажа… — отново изклинчи шофьорът. — В първите сражения изгубихме хора, после се промъквахме от обкръжението, пак имаше загуби. Наистина и към нас из пътя се присъединяваха хора…

— И към нас също — обадиха се отведнъж няколко гласа.

— Па и от нас някой залутан може да е отишъл при други — разсъдливо продължаваше шофьорът. — Танто за танто. После ни прегрупираха — пак нова сметка. После при Елня имаше боеве, а сега отново чакаме попълнение… Как да направиш сметка? На, аз например от първите дни съм в бригадата, от Слоним.

— А много ли има такива като тебе?

— Не съм ги броил, не знам! — сопна се шофьорът.

И Синцов отново помисли: „Не са много!…“

— А писма сега как получавате? — попита той. — Добре ли работи военната поща?

— Писмата идат, няма да кажа бързо, няма да кажа бавно, според това кой къде има роднини. Вие например къде имате, другарю политрук?

— Не знам? — мрачно рече Синцов.

Не му се искаше да се разпростира на тази тема.

— Ето така е, няма по-лошо от това, когато не знаеш. — Шофьорът въздъхна и млъкна.

„Дали и неговото семейство се е изгубило? — помисли си Синцов, като чу тази въздишка. — А може би, наопаки, неговото се е изгубило, а моето през това време се е намерило. Та нали не само нещастия има във войната, случва се и щастие!…“

И облакътен на канатата на камиона и загледан надолу към носещата се под колелетата сива лента на пътя, той се замисли какво ли го чака сега: щастие или нещастие? Къде е дъщеря му? Може би тъща му все пак се е върнала с нея в Москва, когато той е бил вече на фронта? Или са останали там, в Гродно, и, значи нищо не се знае и няма да се узнае… И какво ли прави Маша? Дали е отишла в армията, или не? Тази сутрин не успя да й пише, реши да направи това вечерта, когато стигнат до мястото.

— А все пак!… — попита Синцов. — Ако семейството е в Москва, как мислите, ще стигне ли дотам писмото за една седмица?

— За седмица и половина.

— А до Вязма например? — отново попита Синцов.

— До Вязма повече — рече шофьорът. — Макар и да е близко, обикаля през Москва… Нали Вязма е в Смоленска област, а Смоленск е под фрицовете!

Синцов едва не попита: „Какво?“ Думата „фрицове“ той чуваше за първи път.

— На фашистите сега им викаме „фрицове“ — забелязал плъзналото се по лицето на Синцов недоумение, на драго сърце обясни шофьорът. — Не сте ли чували там, в обкръжението?

— Не сме чували — вместо Синцов се обади Золотарьов.

— Значи, съвсем сте се откъснали от света — разсмя се шофьорът.

— Виж, това е истина, откъснахме се — като тупна по коляното шофьора от танковата бригада, рече Золотарьов. — Да вземем например мене — аз почти три месеца вече не съм хващал волан.

— През тия три и повече месеца колцина не са хващали нищо! — обади се от ъгъла на каросерията нечий тънък весел глас. — И пак не се оплакваме. Вървим и търпим. А той седнал да лее сълзи за своя волан.

В камиона се засмяха, добавиха още няколко израза, вече по-солени, разговорът се разпали, за няколко минути стана общ, а после отново затихна.

— Мъчно ми е за волана — продължи за своята шофьорска болка Золотарьов, като държеше за ръкава шофьора от танковата бригада. — Ето, да седна сега — кимна той към кабината — па да поема!

— Камион ли караше?

— Не, лека кола. Беше емочка, новичка, точно преди войната я разработих.

— А бомбите ли я разрушиха, или я оставихте?

— Запалих я… такава беше заповедта…

— А кого караше? — попита шофьорът от танковата бригада.

— Тъй, един… — рече Золотарьов и като срещна очите на Синцов, не добави нищо.

По стечение на обстоятелствата и двамата бяха свидетели как умря човекът, когото Золотарьов не искаше сега да назовава.

Една вечер през втория месец от обкръжението Синцов прескочи с дългите си крака до взвода на Хоришев е поредната заповед на Серпилин.

Обстановката тая вечер беше приблизително същата, както и през първия ден от обкръжението. През нощта — нямаше какво да се прави — трябваше да се пресича шосе и най-вероятно предстоеше сражение.

След като поприказва с Хоришев, Синцов седна да изпуши една цигара, преди да потегли обратно. Хоришев се показа необикновено щедър, отсипа му за една цигара тютюнев прах, смесен със стрити сухи листа.

Наоколо в шубрака се бяха разположили войниците от взвода; ония, чието оръжие беше в ред, си почиваха, другите го почистваха, като се приготвяха за сражение.

Золотарьов седеше до Синцов и Хоришев и чистеше пушката си, като се оплакваше, че да изтриваш цевта на сухо, без оръжейно масло, е все едно да си дереш гърлото със сух залък.

На двадесетина крачки от тях върху една ботруна седеше Баранов и си играеше с трофейния си парабел.

По заръка на Серпилин Синцов тъкмо днес бе питал Хоришев за него и Хоришев недоволно бе отговорил, че Баранов се бие средна хубост, търси по-лекото…

— Наскоро направи трампа с един войник, кон за кокошка — автомат за парабел — поясни мисълта си Хоришев. — Видиш ли, тежък му бил автоматът! Мигар ти или аз бихме го сменили? По-скоро бих се пукнал през гърба, отколкото да го сменям! Който мисли да се бие до смърт, сменя ли свястно оръжие за играчка?

И ето Баранов седеше на ботруната по-далеч от другите и се занимаваше с тоя парабел.

Синцов си помисли тогава и още нещо: защо настрана? И си отговори: сигурно защото изобщо не се е примирил с положението си. А хората чувствуват това и странят.

Така си помисли той за Баранов, после смукна от цигарата, погледна Золотарьов и като го видя как, за да не се блазни, дори се е обърнал на другата страна, му я подаде: „На, дръпни!“

Золотарьов внимателно, с два пръста пое цигарата, смукна дълбоко, но кратко, за да не дръпне повече, отколкото трябва, и я върна на Синцов.

И в това време тресна изстрел.

— Кой стреля? — рипна на крака и със зъл, съскащ глас извика Хоришев. Бяха се спрели твърде близо до шосето, за да могат да си позволят такъв разкош.

Но излезе, че няма кого вече да държат отговорен: Баранов лежеше мъртъв. Изстрелът беше от неговия парабел и този изстрел право в лицето, от упор, бе отнесъл половината му глава.

Синцов си помисли тогава, че Баранов се е застрелял, защото се е уморил от всекидневните опасности или защото се страхуваше от предстоящото сражение, или поради нещо друго — кой го знае, вече не можеш да го питаш…

Но Серпилин, когато Синцов му доложи за това, поклати глава.

— Не вярвам да се е застрелял — рече той. — Изстрелът е случаен, макар и случайностите да си имат причини: отпуснал се е, махнал е на себе си с ръка и е чистил също така небрежно, а оръжието е непознато. Ето ти и куршум в челото. Смятай го, както искаш. Случаен или неслучаен.

Синцов остана на своето мнение, но изобщо не мисли дълго за това. Тежкият нощен бой, в който загинаха много хора, изведнъж засени това произшествие.

Както правеше при всички загуби, Синцов зачеркна от списъците името на Баранов. С това и се свърши работата…

И чак сега, когато срещна погледа на Золотарьов, те двамата си спомниха сухия трясък на изстрела в гората, който бе прекъснал живота на човека, чието име бившият му шофьор не искаше да спомене.

— А ето моето село, ето родната ми къща! — весело викна шофьорът-танкист и почука по покрива на кабината. — Понамали малко скоростта, тук трябва да сляза за ремонтната база.

Шофьорът стисна ръката на Золотарьов, махна на другите — „останете си със здраве“ — и щом камионът понамали скоростта си, стигна, прекрачвайки през седналите, до задната каната и скочи на пътя, чевръсто измъквайки се току изпод муцуната на задния камион.

Там, дето той скочи, в гората навлизаше прясно утъпкан път. По края на гората в квадратни ями, покрити с маскировъчни мрежи, имаше зенитни оръдия, а по пътя навътре, като ръмжаха и оставяха след себе си двойни ръбести шевове, пълзяха два танка „Т-34“.

„Сигурно им опитват хода след ремонта“ — помисли Синцов, като си спомни думите на шофьора за ремонтната база.

Отминаха просеката и поеха по-нататък, дето се разминаха с колона новички зелени камиони, натъпкани със сандъци снаряди. Друга колона от също такива камиони бяха срещнали по-рано, още при тръгването. Зенитни оръдия срещаха също така не за първи път: преди половин час им се бяха мярнали в горичката до един от мостовете през които преминаха.

Тук-там над горите се виеше дим. На едно място Синцов забеляза батарея тежки оръдия. До мостовете стояха часови.

Високо над главите им прелетяха на запад три деветки наши бомбардировачи, съпроводени от изтребители.

И ако го попитаха сега какво най-много успокоява душата му след преживяното в обкръжението, той би отговорил навярно, че душевно успокоение му даваха тъкмо тези включени в мирния пейзаж белези на армията и бойния ред. Те като че обещаваха: онова, на което е бил свидетел, няма да се повтори, армията е спряла тук, спряла е отдавна и твърдо и вече няма да отстъпи пред немците.

Като си спомняше за немците, Синцов искаше сега само едно: да направим с тях всичко, което те направиха с нас — също тъй да ги гоним, както те ни гонеха, също тъй да ги бомбардираме и разстрелваме от въздуха, също тъй да ги обхождаме и мачкаме с танковете, също тъй да ги обкръжаваме и душим без ядене и патрони, също тъй да ги водим в плен и също тъй да нямаме милост към тях. Той искаше това и го искаше с такава сила, че би се разсмял в лицето на човека, който би дръзнал да му каже сега, че някога мъстта му ще бъде утолена, а омразата му ще мине.

Той пътуваше и мислеше за нашето бъдещо настъпление: нали то все някога щеше да започне!

А едновременно с това изпитваше и друго чувство — чувство на отдих и безгрижно щастие. През тия два и половина месеца той се нагледа и на земя, и на небе, и на борове, и на брези, и на горски поляни и полянки, и на този гъст елшак, който се приближаваше сега до пътя. И тишината в обкръжението понякога беше такава, че човек можеше да чуе дишането си…

Но все пак там, в тила на немците, всичко беше, изглежда, различно.

А сега всичко, което се мяркаше пред очите му, радваше и носеше щастие. Щастие беше всичко: автомобилът, с който летяха, разветите от вятъра познати ленени кичури на Хоришев, подал глава от кабината на предния камион, сините елички, жълтите брези, горичките и полетата, пушекът от комините, хората, зенитните оръдия, нашите самолети в небето, откъслеците от песни, които долитаха от предния камион…

Синцов се къпеше в цялото това щастие, жадно гледаше всичко със сълзящи от вятъра щастливи очи и се усмихваше безпричинно, чувствувайки как есенната хладина се промъква през яката на шинела му.

И също като него, от време на време усмихвайки се мълчаливо на мислите си, в завършващата колоната емка на задната седалка, между майор Данилов и мъничката докторка, пътуваше и гледаше през страничното стъкло батальонният комисар Шмаков. Понякога, като откъсваше очи оттам, той бегло поглеждаше напред към широките гърбове на пътуващите на предната седалка граничари — шофьора и ординареца.

Тазсутрешната обида заради сдаването на трофейното оръжие, макар и да не беше изчезнала съвсем от душата му, все пак беше изветряла; изветряла, защото това беше вече в миналото и сега не изглеждаше толкова важно и защото, когато работата стигна до сдаването на оръжието, войниците се отнесоха към него по-спокойно, отколкото мислеше Шмаков. — А тъй като главното, поради което беше готов да влезе в разправии, беше страхът да не обиди хората, на душата му някак от само себе си олекна.

Мъничката докторка, която през цялото време на обкръжението нито един път не бе охнала, изведнъж днес сутринта се почувствува болна и през целия път спа, свряна като гореща трескава топка в ъгълчето, а Шмаков пътуваше, гледаше през прозореца и с наслада пушеше една след друга „Казбек“ от табакерата, която всеки път услужливо щракаше пред него Данилов.

Най-напред, когато граничарят му предложи да се качи в емката, Шмаков искаше да откаже — толкова силно все още кипеше обидата у него. После, когато вече се качиха и тръгнаха, той искаше да продължи своя спор с Данилов за истинската бдителност и напразните подозрения, но го отложи, защото не бяха сами: с него беше докторката, а с майора двама войници. А още след половин час и на него самия му се отщя да спори.

Колкото по-далеч отиваха те, толкова повече и повече растеше в неговата уморена душа и уморено тяло чувството на радост и дори на умиление от това, че те по някакво чудо излязоха живи и здрави след всичко, което беше, излязоха с бой и чест.

Най-сетне, в края на първия час от пътуването, той окончателно престана да се сърди на Данилов и прекъсна мълчанието. То беше се въдворило в колата по негов почин, но и него пръв бе почнало да мъчи.

— Далечко ви е фронтовият тил — рече той.

— Защо далечко? — възрази Данилов, доволен от това, че харесалият му тази сутрин със своята честна разпаленост батальонен комисар най-сетне престана да се сърди. — Нормално е! Фронтът е голям, ние сме на фланга. Ако настанят тиловите служби по-близо до единия фланг, те ще бъдат далеко от другия.

— А бе дявол ги взел тия тилови служби! — рече Шмаков, като даваше да се разбере с този възглас, че говори за тила просто така, за да има с какво да започне. — Кажете по-добре как живее Москва. Много ли са я обезобразили?

— Самият аз не съм бил там. Но преди два дни чувах от очевидец. Разрушенията не са големи. Не допускат!

— Виж, това е великолепно! — зарадва се Шмаков. — Знаете ли, когато попаднах на фронта в средата на юли, сам успокоявах московчаните, пък и не само московчаните: не, думам, не летят, а рекат ли да летят — няма да ги пуснем! А после през време на обкръжението се начетох на разни позиви… На кого ги носят всички, когато ги намерят? На комисаря… Така че се начетох! — усмихна се той. — И понякога такъв страх ме хващаше за Москва! Според техните думи не били оставили камък върху камък. Разбирах, то се знае, че лъжат, но до каква степен?

— До много голяма степен — рече Данилов. — Казват, че и два процента разрушения няма в Москва.

— Да, това е великолепно! — радостно повтори Шмаков.

Като почна с въпроса за Москва, той, сега вече без да спира, взе да обсипва Данилов с разни други въпроси: за тила, за фронта, за загубите, за настроенията — за всичко, което му минеше през ума и за което още не беше успял да се наприказва през тази почти безсънна нощ в танковата бригада.

— Вие просто, може да се каже, ме превзехте с щурм, дори не ми дадохте да се приведа в бойна готовност — най-сетне не издържа и се усмихна Данилов, който не обичаше да се усмихва.

— Нищо, търпете! — разсмя се Шмаков. — Аз повече съм търпял. През тия два и половина месеца, освен фашистки измислици не съм прочел нито една печатна дума!

Той му зададе още няколко въпроса, последния за това — колко дълго пътува едно писмо за фронта и от фронта. Всички са човеци, всички се вълнуват от едно и също…

И изведнъж, когато вече отговорил на последния въпрос и нахлупил фуражката над носа си, се почесваше по тила, като очакваше следващия, Данилов вместо глас чу тихо, уморено хъркане. Шмаков бе заспал като подкосен насред думата. Щастливата умора най-сетне повали и него…

— Хайде, излизайте, излизайте, събудете се!…

Шмаков чуваше през сън гласа, но все не можеше да се събуди.

— Че събудете се де!…

Той отвори очи. Автомобилът беше спрял. Шофьорът и ординарецът не бяха отпред, докторката също я нямаше, а Данилов, застанал отвън и отворил вратичката, с все сила го теглеше за ръката.

— Хайде в канавката!… Самолети!… — сърдито, но без особено вълнение викаше Данилов.

Шмаков излезе на пътя и скочи в канавката. Докторката вече седеше там и като се усмихваше виновно, търкаше с пестник очи. Още сънена, тя не можеше да си представи колко път са изминали и колко време е спала.

Наоколо беше гора. Цялата колона бе спряла на пътя и бе замряла. Хора в колите нямаше: те бяха успели да се разбягат от двете страни на пътя. Само двама или трима отпред още притичваха през шосето.

От запад идеха самолети; те бяха високо и близо, но още не над главите им.

— Може би нашите се връщат? — главно за да успокои докторката, неуверено рече Шмаков, макар познатото, проточено, пресекливо бучене да му показваше, че не е така, а докторката съвсем не се вълнуваше.

— Сега ще видим — иронично рече Данилов. — Не е ли по-добре да клекнем?

Като погледна с усмивка Шмаков, той пръв клекна и щом се докосна едва-едва до пръстта, старателно отърси полепналите по пръстите му песъчинки.

Минаха още няколко мъчителни мига; самолетите бяха немски, но сега се намираха вече точно над главите им и дори и да можеха да хвърлят бомби, нямаше да ги улучат. Шмаков каза това на Данилов.

— Да, ако не завият, щом ни забележат — отговори Данилов. — По-добре е да почакаме още три-четири минути.

Но самолетите не завиха; те летяха в предишната посока и на предишната височина и отнейде напред по тях започнаха да стрелят зенитни оръдия не често, но достатъчно точно. Белите кълбенца от снарядите отначало се стопиха като няколко облачета под тях, после се появиха над тях и отстрани. После един от самолетите почна да дими и по полегата линия, като димеше все по-гъсто, полетя встрани. А белите кълбенца на пръсналите се снаряди пак заскачаха в небето, но сега вече далеч зад самолетите.

— Ах, ти, на халос! Какво гледат те? — разочаровано извика докторката и първа изскочи от канавката. Изразът на щастие с детинска бързина се смени на лицето й с израз на яд.

— Виж я ти, колко е ненаситна! Едного наказахме — и това е полза! — рече Данилов. — Е, хайде, можем да се качваме!

Той свали от главата зелената си граничарска фуражка и почна да маха, за да се качат хората.

— Знаете ли какво… — рече Шмаков, който след появата на немските самолети излезе от състоянието на безоблачна радост и почувствува отново своята отговорност за хората. — Аз ще ви оставя. Ще вървя с някой камион в центъра на колоната. Полковият комисар е напред, вие назад, а аз в центъра. Така ще бъде по-добре. А другарката докторка оставям на вашите грижи — усмихна се той и се затече покрай камионите, на които се качваха хората.

Синцов вече седеше в камиона, когато Шмаков изтича край тях, изтича като спортист, с отмерени крачки, набит, побелял, бърз не спроти годините си.

— Сърцето още държи, добре е! — весело, без да се задъхва, викна той на Синцов и на всички други, които го гледаха от камиона. — Нищо, че съм на петдесет и две години!

Изтича край още един камион и се качи в следващия, не в кабината, а в каросерията, за удоволствие на седналите там войници. Синцов през цялото време виждаше напреде си неговата побеляла кръгла глава без фуражка.

Когато колоната беше вече отново на път, земята и въздухът няколко пъти трепнаха от избухванията на бомби нейде напред.

Всички чакаха нови взривове, но те не последваха.

— Не изглежда да са свършили — рече Золотарьов. — Така само, капнаха! Как мислите вие, другарю политрук?

Синцов беше на същото мнение. Настроението на хората не беше се развалило. Фактът, че бяха стреляли наши зенитни оръдия и пред очите им бяха съборили самолет, уравновесяваше тревогата, предизвикана от появата на немски бомбардировачи.

След няколко километра стана задръжка. Колоната стигна точно до мястото, дето малко преди това бяха паднали бомбите. Озлобени от загубата, немците бяха хвърлили няколко бомби върху позициите на сложената до моста през тясната рекичка зенитна батарея.

Зенитните оръдия бяха незасегнати, но една от бомбите беше паднала до самия мост, беше повредила достъпа до него, а взривната вълна беше отнесла перилото и част от настилката.

Най-напред колоната спря, но после Синцов отдалеч видя как през моста отпърво предпазливо мина емочката, а после един след друг почнаха да минават камионите.

Когато тяхната кола приближи почти до самия мост, Синцов, изправен в каросерията, се заинтересува да види как минават предните. Сега през моста тъкмо минаваше камионът на Шмаков. Цялото разстояние, от което беше смъкната настилката — дълго три-четири метра, — камионът измина направо по две дебели дървени греди, положени в основата на настилката, измина го бавно и точно. Достатъчно беше предните или задните колела да изскочат мъничко настрана и камионът щеше да падне.

Тъкмо така стана със следващия камион, в кабината на който пътуваше Хоришев. Шофьорът, сигурно не толкова опитен, колкото другите, зави едва-едва кормилото не натам, дето трябваше, задното колело се плъзна по гредата и камионът хлътна, като увисна с кардана на едната от гредите и за щастие се закачи с предните колела за другата.

Никой не пострада, само един от войниците излетя от тласъка през канатата, падна в рекичката и сега измокрен от глава до пети, излизаше от водата при смеховете на другарите си.

След минута Хоришев вече се разпореждаше на моста и хората, наизскачали от неговия камион и от камиона, в който пътуваше Синцов, се мъчеха колкото може по-ловко, с общи усилия отново да поставят колата на гредите.

Шмаков, свил като фуния ръце до устата си, питаше от другия бряг: да почакат ли, или не? Но Данилов, който беше избиколил по края на пътя камионите и вече стоеше до самия мост, му отговори, като размаха зелената си фуражка, че не трябва: защо да се трупат излишно?

— Заминавайте! Оттук до Юхновското шосе не е далеч; след пет километра има кръстопът, ще завиете наляво, а ние след вас. Пък там емката върви напред, ще ви покаже! — викаше той.

Шмаков се качи на камиона и продължи, като догонваше другите, а на моста работата продължи още четвърт час.

Най-сетне камионът благополучно премина моста. Данилов заповяда от другите камиони да слязат всички освен шофьорите и ги пусна един по един под собственото му наблюдение.

Чак когато последният камион се намери на отсрещната страна, той тръгна подир тях със своята емочка. Колите продължиха по-нататък към Юхновското шосе, догонвайки отминалата напред челна част на колоната.

Нито полковият комисар от политотдела на армията, нито подполковникът от отдела за сформиране на части, нито Шмаков, които пътуваха начело и в средата на колоната, нито завършващият колоната Давидов — никой от тях не знаеше, че преди няколко часа и на юг, и на север от Елня немските танкови корпуси са пробили Западния фронт и като са прегазили нашия армейски тил, развиват пробива на десетки километри в дълбочина.

Никой от тях още не знаеше, че принудителното спиране на моста, разсякло колоната им на две части, всъщност вече е разделило всички или почти всички на живи и мъртви.

Шмаков не можеше да знае, че камионът, в който се беше преместил, ще бъде последният благополучно свил от Елнинския път на Юхновското шосе.

А Данилов не можеше да знае, че този минаващ почти успоредно на фронта мек път след десет минути ще доведе опашката на тяхната колона до кръстопътя с Юхновското шосе тъкмо в момента, когато там ще стигне прорязалият нашия тил челен отред на немските танкове и бронирани коли.

Той не знаеше това и спокойно вървеше напред към гибелта.

— Сега, като минем още четири-пет километра до шосето, ще сме извървели една трета от пътя — рече Данилов, като се обърна към докторката. — Как се чувствувате?

— Добре — докторката пипна горещото си чело. — Имам само малко температура, но това ще мине. Нищо, пушете — додаде тя, щом забеляза, че Данилов извади табакерата си и отново я пъхна в джоба. — Аз не пуша, но обичам дима — с обикновената си самоотверженост излъга тя и за да не се колебае майорът, притвори очи, макар да не й се спеше вече.

Тя пътуваше, затворила очи, а Данилов пушеше и още веднъж обсъждаше в себе си сутрешното пререкание с Шмаков. Редът си е ред и, веднъж установен, в армията не се нарушава, макар, честно казано, в дадения случай самият той също да нямаше желание да взима това оръжие. Мислено се постави на мястото на Шмаков: ако си бяха разменили местата, той също сутринта не би се чувствувал добре. Едно е, когато излизат поотделно, по двама, по трима, без униформа, без документи, а друго — когато се промъква цяла войскова част с оръжие в ръка, с документи, отличителни знаци. Тук би могло с чиста съвест да се оставят на хората техните трофеи, дори и да отиват в тила; все едно — нека отидат и се гордеят! А после — това си е вече наша работа — да поработим, както му е редът, да проверим, без да засягаме самолюбието, и да приберем тоя или оня, ако между тях случайно се окаже някакъв негодник.

Днешната история не му беше приятна, както и някои други неща, с които трябваше да се сблъсква, откак от граничар попадна в Специалния отдел. Службата им не беше от сладките.

Минал школата на дългата гранична служба, ранен при Халхин-Гол, отстъпвал с останките от своя отред от Ломжа, зорък, паметлив, придирчив, способен да се доверява и да не се доверява, Данилов беше един от ония хора, на които мястото е тъкмо в Специалните отдели. Чужд на самомнението, той обаче чувствуваше, че е попаднал там на мястото си и съзнаваше своето превъзходство на човек, много години ловил истински шпиони и диверсанти, над някои от своите колеги, които не умееха да отличават истината от лъжата, а се случваше и да не бъдат дори много угрижени от това. С такива колеги Данилов, както сам се изразяваше, „се ядеше като куче“ и през своята къса служба в Специалния отдел вече бе успял непримиримо да покаже кирливите ризи на един от тях.

И ето сега тъкмо той, майор Данилов, без сам да знае това, караше към смъртта хората, които току-що бяха се изтръгнали от лапите й.

— Ей сега ще дойде оня кръстопът, за който ви говорих — Данилов се озърна към докторката и като видя, че тя не спи, отвори стъклото.

В тази секунда се пръсна първият снаряд и Данилов видя немските танкове, които идеха право по полето да пресекат Юхновското шосе.

Беше късно да се обръща автомобилът, пък и без това той не би се спасявал сам, като изостави колоната. Бутна вратичката и пръв изскочи на пътя с автомата, който винаги носеше със себе си в колата. След него, също с автомати в ръце изскочиха неговите граничари.

— Излизайте! — викна Данилов на докторката и я измъкна за ръката от автомобила.

На пътя вече ставаше нещо невъобразимо.

Предният камион гореше, извит напреки на пътя. Останалите спираха и налитаха един върху друг. Снарядите се пръскаха на шосето и от двете му страни; хората изскачаха от камионите, падаха на платното, в канавките, тичаха по полето. Танковете стреляха по тях с оръдия и картечници. Един излезе право на пътя, тръгна покрай колоната, като събаряше с трясък в канавката камион след камион и мачкаше скачащите от тях хора. А от бронираните коли след танковете вече изскачаха немски автоматчици, пръскаха се встрани като ветрило и стреляха от корем с автоматите си по всичко живо.

Беше вече късно и невъзможно да събере хората, три четвърти от които бяха без оръжие, и да поеме командата над тях; оставаше само според силите си да прикрие с огън бягащите и по-скъпо да продаде собствения си живот.

Това и направи Данилов със своите двама граничари.

Той залегна в канавката зад автомобила, като се радваше — ако в тая минута можеше да се говори за радост — само на едно: че немците в опиянението си от леката победа бяха наизскачали от бронираните коли и сега, когато доближат, той ще избие поне неколцина.

Озърна се. Отзад, оттатък пътя, започваше храсталак. Няколко души вече дотичаха до него под изстрелите.

— Тичайте назад, в храстите, ще останете здрава и читава! — Данилов бутна с лакът в рамото легналата до него в канавката докторка. — По-скоро, късно ще бъде!

Но докторката само мълчаливо го погледна и се обърна; тя не искаше нищо: нито да избяга, нито да бъде здрава и читава — искаше само да успее да гръмне със своя наган по немците, а после да умре и да не знае, и да не вижда нищо повече — стига й толкова!

Тогата Данилов я вдигна за раменете, обърна я и я изхвърли от канавката.

Като се намери горе, тя безпомощно се озърна; покрай нея изтичаха двама червеноармейци и тя, подхваната от общия поток, се затече подире им.

Да не дава бог никому в последните минути преди смъртта си да види онова, което видя Данилов, и да мисли онова, за което той мислеше. Той видя щуращите се по пътя, разстрелвани в упор от немците хора без оръжие, разоръжени от него, от Данилов. Само някои, преди да паднат мъртви, даваха по два, по три отчаяни изстрела, но повечето умираха обезоръжени, лишени от последната горчива човешка радост: умирайки, също да убият. Те бягаха и ги убиваха в гърба. Те вдигаха ръце и ги убиваха в лицето.

Дори и в най-страшния сън не може да се измисли по-безпощадна отговорност от оная неволна, но от това не по-малко страшна отговорност, която сега се падна на Данилов; в сравнение с нея самата смърт беше проста и не страшна.

И той прие тая смърт без страх в душата. След като изхвърли от канавката докторката, той откри огън по немците и застреля петима от тях, преди немски куршум да пръсне главата му.

Последното, което чу в живота си, беше автоматният откос, който в упор, от три крачки, даде по немците преживелият го само с една секунда ординарец.

А няколко секунди по-късно немските автоматчици вече стояха над трите проснати в канавката трупа и един немски оберлейтенант с разкъсана от куршум буза, като притискаше под нея набъбналата от кръв кърпичка, наведен, разглеждаше яркозелените петлици на легналия в краката му мъртъв руски майор.