Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живи и мъртви (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живые и мёртвые, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2014)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2014)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Константин Симонов. Живи и мъртви

Издателство на Отечествения фронт, София, 1975

Библиотека Победа

Библиотечно оформление: Иван Кьосев

Четвърто издание

Превел от руски: Атанас Далчев

Редактор: Б. Мисирков

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: П. Добрев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: Петя Чакова

Дадена за набор на 18.XI.1974 г. Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 28.III.1975 г. Формат 1/32 от 84/108

Печатни коли 33. Издателски коли 25,08. Тираж 40100. Цена 2,20 лв.

Литературна група IV. Поръчка №1361

Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32

Печатница „Девети септември“ — кл. 2, ул. „Бенковски“ 14

С–3

Константин Симонов. Живые и мёртвые

Издательство „Советский писатель“, Москва — 1965

Тираж 100 000

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Когато Синцов се събуди, небето над главата му беше синьо-синьо, грееше слънце и само много далечният, едва доловим тътен на артилерията напомняше за войната. Като полежа няколко минути, ту зажумявайки, ту отваряйки очи, той скочи на крака. Мишка седеше до него на тревата и зареждаше лайката.

— Само погледни какъв ден! — радостно рече Синцов.

От землянката, като се наведе ниско на вратата, излезе бригадният командир. На дневна светлина той се оказа съвсем не така млад, както си го бе представил през нощта Синцов. Изглеждаше около петдесетгодишен, ако не и повече. Излезе от землянката без фуражка. Жълтите му, почти побелели кичури коса, сресани настрана, само наполовина прикриваха голямата му плешивина. Имаше некрасиво, дълго, конско, набраздено от дълбоки бръчки лице и два реда железни зъби в устата.

— Как спахте? — попита Серпилин, като приглаждаше и без това равно прилепналите си коси. Той широко се усмихна със своята желязна уста и некрасивото му лице отведнъж се смекчи и подмлади от тази усмивка.

— Благодаря, добре — отвърна Синцов.

— Иска ми се да снема по-скоро танковете — нетърпеливо рече Мишка. — В редакцията танковете се търсят като топъл хляб!

— Ей сега ще се освободи батальонният командир капитан Плотников, ще отидете заедно в неговия батальон; той вчера е ударил най-много от всички. Имате ли въпроси към мен? Че после ще бъда зает със службата.

— Кажете, другарю бригаден командир — живо попита Мишка, — защо, когато минавахме нощес през моста, не видяхме там нито едно зенитно оръдие?

— А защо ни е този мост? — попита Серпилин с тон, който Синцов запомни за цял живот.

— Как защо — сви рамене Мишка, — ами ако дотрябва да се прехвърлите обратно там? — И той посочи с пръст към Днепър.

— Няма да дотрябва — рече Серпилин. — Войникът копае окоп не за да го остави при първото поискване на противника. Историята е стара, макар и да я забравят: копаят, копаят, а после… — Той махна с ръка. — А ние пък сме ги изкопали и няма да ги оставим. И не се интересуваме от другите!

В последното изречение имаше нотка на горчивина; то беше неправилно и самият той не мислеше така, но беше породено от чувство, от което не се срамуваше.

Серпилин знаеше онова, което още не знаеха ни Синцов, ни Мишка, знаеше, че вляво и вдясно от Могильов немците вече са форсирали Днепър и че ако в най-близките часове не дойде заповед за отстъпление, той със своя полк ще бъде обречен да се сражава в обкръжение. Сега обаче не само не чакаше, а и не желаеше заповед за отстъпление. Обладала го беше гордостта на войник, който не иска да вярва, че някой до него се бие лошо, отстъпва или бяга. Тъкмо този беше смисълът на думите му, че другите не го интересуват. Десет дни и десет нощи се беше укрепявал той най-добросъвестно, неговият полк се би добре вчера и трябваше добре да се бие и занапред, той вярваше в това и смяташе, че и при другите трябва да бъде точно така и тогава ще бъде спечелена войната.

— Как мислите, другарю бригаден командир — попита Синцов, — какво ще има днес: сражение или тишина? — Сдържаното вълнение на Серпилин се предаде и на него и смътна догадка трепна в душата му.

— Боя се, че тишина — след като помисли, отговори Серпилин, — боя се, че днес ще се опитат да пробият там, дето е по-слабо. Аз бях и оставам с доста високо мнение за тактиката на немците, те не са лоши тактици — додаде с някакво необяснимо за Синцов предизвикателство и се усмихна сурово и напрегнато на нещо, за което си спомни, но не каза. — Пак не сте бръснат, капитан Плотников — забеляза той на приближилия капитан и се ръкува с него.

Капитанът имаше уморени, зачервени очи, а лицето му изразяваше еднаква готовност и да извърши каквото и да е, ако му заповядат, и още сега да заспи, ако му разрешат.

— Извинете, другарю бригаден командир. Десет дни и нощи рових земята, после водих бой, а нощес поправях окопите.

— Всичко знам — рече Серпилин — и все пак трябва да се обръснете. Ще рече някой дописник да ви снима като най-добрият батальонен командир, а вие не сте бръснат. Вземете дописниците със себе си, осигурете им да могат да снемат танковете и вечерта ги доведете обратно. — Серпилин късо кимна с глава и влезе в землянката.

Капитан Плотников погледна подире му, потърка с ръка четината си и рече само:

— Да вървим!

Той тръгна напред, Синцов и Мишка след него.

Батальонният командир действително имаше такъв вид, като че десет денонощия не е излизал от окопите: фуражката му беше измачкана, сигурно спеше с нея, ботушите му не бяха почистени, по панталоните и рубашката бяха останали следи от остъргана надве-натри глина.

Думите на Серпилин, че неговият полк се е укрепил добре, не бяха преувеличени. По пътя за батальона навсякъде се виждаха окопи с пълен профил и ги съединяваха толкова ходове за съобщение — основни и запасни, че навярно дори със силен артилерийски огън би било мъчно да се разстрои ръководенето на полка. За командните пунктове бяха изкопани блиндажи, покрити с няколко реда греди, картечниците стояха върху кръгли землени изсеки.

— Досущ като японците сте се окопали — одобрително рече Мишка.

— Какво? — попита Плотников, като се обърна.

— Като японците на Халхин-Гол — рече Мишка, — докато не изчоплиш всички до един, ей тонинко няма да напреднеш!

— А вие били ли сте на Халхин-Гол? — без каквото и да е любопитство попита Плотников.

— Бил съм.

— А ние вчера за първи път воювахме — рече Плотников и продължи по-нататък.

Предната линия на батальона обхващаше млада дъбова горица; по-нататък се разстилаше ръжена нива, а зад нея започваше гъста борова гора — там бяха немците. От гората излизаше железопътна линия, а почти до нея — шосе. И железопътната линия, и шосето прерязваха позициите на батальона и се губеха в тила на полка. Пред окопите, на ръжената нива, се виждаха окопчетата на бойното охранение, към тях се точеха ходове за съобщения. Зад окопчетата, в ръжта, се намираха разрушените през вчерашния бой немски танкове.

— А другите, къде са другите танкове? — жадно питаше Мишка, като се обърна към Плотников. — Казаха ми, че пред вашия фронт имало разрушени четиринадесет танка. Деветте виждам, а къде са другите пет?

— И другите пет са зад бойното охранение, но в ладийката, оттук не се виждат.

— Добре, към ония после ще отскоча — рече Мишка, — а сега хайде да отидем при тия, които са в ръжта.

— А не можете ли да ги снемете оттук? — попита Плотников.

— А че защо? Нали сега има затишие?

— Затишие ли? — със съмнение попита Плотников и повика командира на ротата, един лейтенант, светло-рус момък на около двадесет години. — Вървете, Хоришев, с тях — Плотников кимна към Мишка, — искат да снемат танковете. Вземете от бойното охранение четирима-петима души, нека пропълзят до танковете, да залегнат за всеки случай, а после ги доведете.

Той казваше всичко това лениво и уморено. Искаше му се по-скоро да се отърве от този шумен дописник и поне мъничко да поспи.

— А вие при мене ли ще останете? — обърна се той към Синцов.

— Не, и аз ще отида. — Синцов искаше да пипне с ръцете си разбити немски танкове.

— Добре, както искате — също тъй лениво се съгласи Плотников. — А аз тук ще остана, ще поспя. — Той се отнасяше към това, което можеха да помислят за него, с двойното равнодушие на много храбър и много уморен човек.

Танковете се намираха по-далеч, отколкото изглеждаше. Трябваше дълго да се пълзи до тях. Но в ръжта нямаше немски автоматчици, не стреляха те и от гората.

Отпърво Мишка снимаше танковете легнал и клекнал, после се одързости и се надигна в цял ръст. Искаше да снеме и деветте. Но всичките девет танка все не влизаха в обектива: седем влизаха, а двата оставаха твърде далеч. Върху лицето на Мишка беше изписано неосъществимото, но страстно желание да домъкне някак тия два танка до останалите.

Додето Мишка снимаше, Синцов се въртеше край танковете. Застанали неподвижно и мъртво в ръжта, те не изглеждаха толкова големи и страшни, колкото ги мислеха по-рано. Бяха изкаляни, с ниски кръгли куполи, прилични на капачки от гигантски манерки. Около тях лежаха няколко убити немци. От труповете лъхаше лоша миризма.

Като си свърши работата, Мишка взе един водач и отиде в съседната рота да снима останалите танкове, а Синцов и лейтенант Хоришев се върнаха в наблюдателния пункт на ротата. Мъничкият блиндаж беше изкопан под насипа на железопътната линия недалеч от един железопътен кантон.

— Хайде да поседнем до кантона — обади се Хоришев на „ти“ към Синцов, — там имам нещичко за ядене и вода. Там и сега си живее един стар кантонер.

— Защо? — попита Синцов.

— Ами кой го знае, живее, не се страхува! Моите бойци се погрижиха за него, изкопаха му окоп, а в кантона като че ли нарочно не попадна нито един снаряд през цялото сражение.

Когато се приближиха, старият кантонер седеше на насипа до окопа, засукал до колене панталоните, и грееше на слънцето мършавите си, с подути вени старчески крака. До него стояха ботушите му, а партенките му се сушеха на слънцето. Старецът седеше зажумял и полекичка мърдаше пръстите на босите си крака. Върху черната си сатенена рубашка беше облякъл тъмнозелен немски мундир.

— Вчера му подарихме мундира на един немски лейтенант — усмихна се Хоришев, като сядаше до стареца върху насипа, — а той веднага го облече, само пагоните отпра.

Като чу думите на Хоришев, старецът се пообърна, сънливо поотвори едното си око и като попипа с пръсти ръкава на мундира, рече одобрително:

— Сукното си го бива, добро е.

— А не ти ли е топло?

— От топло глава не боли.

— Защо не заминахте за Могильов? — попита Синцов.

— Изтрябвало ми да ходя там — лениво отговори старецът. — Нали казвате, че няма да си отидете оттук — обърна се той към Хоришев.

— Няма да си отидем.

— Тогава и аз ще поседя с вас, на службата съм си.

— Ние приглеждаме дядото — рече Хоришев.

— И това си е от значение — обади се старецът, отново лениво поотворил едното си око, в което блесна искрица смях. — Добри момчета сте, само че вчера немците избиха много от вас… ужас!

— Големи ли загуби имахте вчера? — попита Синцов.

Хоришев примижа на слънцето, нахлупи на очите си кепето и каза, че загубите в ротата били чувствителни: убити и ранени всичко тридесетина души.

— Хайде и ние да си свалим ботушите — рече той. — Все ходиш, ходиш, краката ти пламват.

Той смъкна ботушите си, сложи на траверсите партенките и също както старецът с наслада почна да мърда изтръпналите си пръсти.

— Брезентови ботуши, от училището, други няма. Момчетата ми донесоха ботуши от един немски офицер — не ми станаха, стискат ми на свивката и кончовите им са корави. Те сигурно ги подлепят с нещо.

— Както в царско време — обади се кантонерът. — Обикновени офицерски ботуши с мешинена подплата!

Синцов също се събу. Хоришев отиде бос в кантона и се върна с котле вода, хляб и три сушени риби.

— Не стъпвай на релсата, гореща е! — рече старецът и изви очи към рибата. — После ще има да ти се пие вода.

Ала когато Хоришев вместо отговор му подаде една от рибите, старецът, без да възразява, я взе и почна да я чисти.

Додето тримата закусваха, седнали един до друг, Синцов сегиз-тогиз поглеждаше Хоришев. Чудеше се как този съвсем млад, пъргав къщовник-момък едва вчера за първи път се е бил с немците, а сега вече говори за това като за нещо обикновено, от което не ще се страхува и занапред.

Те поседяха още половин час, после при тях дойдоха трима разузнавачи; всеки мъкнеше по два немски велосипеда. Тези велосипеди бяха захвърлени още рано сутринта на шосето от изскочили от гората немски разузнавачи. Разузнавачите били обстреляни, двама от немците паднали убити, а останалите захвърлили велосипедите и избягали в гората. Хоришев беше заповядал да приберат велосипедите и разузнавачите ги бяха донесли.

— Оставете три в ротата, а три дайте на батальона — нареди Хоришев.

Един от разузнавачите се намръщи.

— Щом ви казвам да ги дадете, ще ги дадете — повтори Хоришев, — инак Плотников ще прибере и шестте!

Разузнавачите си отидоха, а над ръжената нива се завъртя един месершмит, като ту се извисяваше към небето, ту пикираше над едно и също място.

— Обстрелва вашия човек — равнодушно рече Хоришев. — Тъкмо там са танковете.

Месершмитът се повъртя над нивата и отлетя. Синцов взе да се безпокои, но дебелата фигура на Мишка вече се появи на кръгозора. Той се приближи, пльосна се на насипа, видя в ръцете на Синцов недоядената риба, рече „я дай“ и лакомо впи зъби в нея. Хоришев отиде в кантона и донесе още няколко.

— Тебе ли обстрелваха? — попита Синцов.

— Мене — разсмя се Мишка. — Аз веднага на тумбак и под танка! А той като комар бръмчи наоколо, но не може да направи нищо.

— Сне ли всичко? — попита Синцов.

— Всичко. Можем да си вървим.

Мишка дояде рибата на Синцов, после също тъй бързо изяде още две и изпи канче вода. Синцов се обу, сбогува се с кантонера и тримата — той, Мишка и Хоришев — тръгнаха назад, към батальона при Плотников.

Плотников седеше в землянката до телефона и еднообразно повтаряше в слушалката:

— Слушам, ясно ми е… Слушам, ясно ми е. Ще бъде направено. — Като сложи слушалката, стана от масата.

— Е, как, поспахте ли мъничко? — попита Синцов.

— Поспах — рече Плотников. — Мигар за всичко можеш да си отспиш наведнъж?

— Сега аз ще ви снема — рече Мишка.

Излязоха на открито и Мишка обгърна Плотников с критичен поглед: неговото небръснато лице, измачканата фуражка, овехтелия мундир, смъкналия се на корема немски парабел[1].

— Не върви — рече Мишка.

Той обичаше парадните снимки. Плотников не подхождаше за това.

— Стегнете си по-здраво колана — почна да се разпорежда Мишка — и защо сте без портупей? Имате ли портупей?

— Имам в землянката.

— Вземете си портупея, за да бъде по устава.

Плотников неохотно се върна в землянката, донесе портупея, преметна го през рамото си и го закачи за колана.

— Закопчайте си теленото копче на яката! — неумолимо настоя Мишка.

Плотников потърси теленото копче и с яд рече:

— Откъснало се е!

Мишка въздъхна.

— А каска имате ли?

— Нямам каска.

— Че как така нямате?

— Хоришев, кажете на някой от войниците да ми даде каската си — рече Плотников. Той се измъчваше и не скриваше това. Хоришев донесе каска. Плотников свали фуражката си и вместо нея тури каската.

— Автомат имате ли?

— Имам. Хоришев, вземете от землянката моя автомат.

Хоришев донесе автомата. Плотников го окачи на врата си. Мишка го пооправи, за последен път насочи апарата и сне Плотников, на когото съвсем не му отиваха и каската, и автоматът, и изобщо всички промени, направени в неговата външност по настояване на Мишка.

После Мишка на бърза ръка фотографира Хоришев, който, без да чака покана, сам бързо пое от капитана автомата и каската, надяна ги и целият напрегнат, без да мига, се изпъна пред апарата.

— Сега ще ви пратя сержанта, той ще ви изпроводи до полка — рече Плотников. — Бригадният командир позвъни по телефона, заповяда да изкопаем през нощта окопчета под немските танкове и да турим засада. Ще вървя, свечерява се. — Той уморено разкърши рамене, обърна се гърбом и тръгна.

— Е как, нахрани ли ви Плотников, или не се сети? — попита Серпилин, когато Синцов и Мишка отново се озоваха при него.

— Общо взето, нахраниха ни… — неопределено започна Мишка, но Серпилин сметна неговия отговор за изчерпателен и като не ги остави нищо да добавят, попита:

— Значи, свършихте си работата, можете да си заминавате?

— Да. Утре трябва да съм в Москва, да предам материала за броя, но бих искал да снема и вас самия.

— Какво ще ме снимате? Заминавайте, времето е скъпо.

Нещо в неговия тон привлече вниманието на Синцов. Като че Серпилин искаше те по-скоро да се махнат оттук. Канонадата, която долиташе цял ден от север и от юг, сега, привечер, се бе отдръпнала дълбоко на изток, зад техните гърбове.

— Все пак, разрешете да ви снема, другарю бригаден командир — настояваше Мишка.

— Но тогава тримата, със заместник-командира по политическата част и началник-щаба. За спомен от полковите другари — рече Серпилин. — А ще изкопирате ли снимките?

— Ще ги изкопирам — излъга Мишка, който никога не изработваше снимки. — Ще ги изработя и ще ги пратя тук.

— Тук не, няма нужда — рече Серпилин и в гласа му отново прозвуча нотката, която беше привлякла вниманието на Синцов. — Пратете ги на жените ни, ние ще ви дадем адресите.

Той се обърна към ординареца и му каза да повика заместник-командира по политическата част и началник-щаба.

— А къде са жените ви? — попита Мишка.

— Техните са в Рязан, а моята — в Москва. Носите ли си бележника?

Мишка извади от чантата си мъничко зацапано бележниче, Серпилин го прелисти и с едър, твърд почерк написа на бялата страница: „Валентина Егоровна Серпилина, Пироговска 16, квартира 4“.

Пироговска… Тя беше съвсем близо до тясното жилище на Артемиеви на Усачовка, от което Маша бе изпратила Синцов за Гродно.

„Гродно, Гродно…“ — помисли си той, като за стотен път през тия дни безсмислено си задаваше един и същ въпрос: „Какво става с дъщеря ми?“

След минута дойдоха заместник-командирът по политическата част и началник-щабът на полка.

— Ето, предлагат да се снемем — кимна Серпилин към Мишка, — с обещание да изпратят снимките на жените ни.

И Синцов за трети път почувствува в неговия тон нещо неизречено, някаква печална и тържествена решителност.

Серпилин застана в средата, заместник-командирът по политическата част — вляво от него, началник-щабът, красив млад брюнет с печални черни очи — вдясно.

— И ти застани до тях — рече Мишка на Синцов, — само че по-настрана, аз после ще те отрежа и ще те откопирам отделно за жена ти. — Не му се искаше пак да зарежда апарата, а лентата беше на свършване.

Синцов застана. Мишка щракна и като извади бележника, се накани да запише останалите адреси, но Синцов, комуто се искаше действително снимките да бъдат изпратени на съпругите на тия хора, посъветва и тримата да напишат по едно късо писъмце за дома: другарят Вайнщайн ще предаде писъмцата заедно със снимките.

Синцов се надяваше, че въпреки цялото си нежелание да откопирва снимки, Мишка няма да унищожи изпратени от фронта писъмца.

— Ех, какви ти писъмца! — Серпилин искаше да се откаже, но зърна печалните младежки очи на своя началник-щаб и се съгласи. — Добре, ще напишем. Няма да ви бавим, вие трябва да си тръгвате.

— Ей че е опасен! — рече Мишка, когато всички отидоха да пишат писма. — Трябва да вървите, трябва да вървите! Явно, няма да ни даде вечеря. Аз самият знам, че трябва да заминем, но все пак някак бих откъснал малко време за вечеря! Но не — пъди ни, скръндзата!

— Ех, нищо не разбираш ти! — Синцов отведнъж ясно си представи какво значат тези снимки и тези писма. И внезапно, но твърдо решение — резултат на всичко преживяно през последните три седмици — се роди в душата му.

— Почакай ме тук, ей сега ще се върна — рече той и отвори вратата на землянката на Серпилин. — Мога ли да вляза, другарю бригаден командир?

— Влезте.

Серпилин седеше до масата и с едър почерк пишеше на лист, откъснат от военния бележник.

— Какво има? — като откъсна очи, попита той и посочи столчето до масата. — Седнете.

Синцов седна. Навярно в израза на лицето му имаше нещо особено, което привлече вниманието на Серпилин.

— Какво се е случило с вас?

— Аз няма да замина с другаря си. С ваше разрешение ще остана през идните дни при вас в полка.

— Какво разбирате под „идните дни“ — бързо попита Серпилин.

— Не ми се иска да си отивам от вашия полк — без да отговори на въпроса му, рече той.

— Защо?

— Струва ми се, че вие не мислите да отстъпвате. Искам да остана при вас. — И Синцов го погледна право в очите.

— Ние наистина не мислим да отстъпваме — рече Серпилин. — Но не сме само ние, видяхте как е при нас, идете да видите как е при другите; дописниците са малко, частите много. Заминете, заминете — заключи той с неестествено бодър тон, който не му се удаваше. — Не разрешавам да останете, няма какво да правите тук. — И той отново се залови за писмото.

— Другарю бригаден командир — рече Синцов с глас, който накара Серпилин да го погледне право в очите, — омръзна ми да бягам като заек и да не знам за какво да пиша. Вече четвърта седмица продължава войната, а аз нищо не съм написал. Не знам, сигурно никак не ми е вървяло много, но ето днес за първи път пристигнах в полк, дето действително са унищожили тридесет и девет немски танка и аз най-сетне ги видях с очите си. Ако вие утре водите сражение, аз също ще го видя с очите си и ще напиша за него. Аз съм работник от фронтови вестник, тук при вас има фронт, къде да отида, ако не при вас.

— Вижте какво, другарю… забравих, вие вчера казахте името си…

— Синцов.

— Вижте какво, другарю Синцов. — Лицето на Серпилин беше сериозно. — Вашето желание да останете в боя разбирам, но има случаи, когато в частта трябва да останат само ония, които са длъжни по щат, и никой друг не трябва да се бие и умира в нейния състав. Ако ни очакват обикновени боеве, бих ви оставил, но на нас очевидно ни предстоят не обикновени боеве, а боеве в обкръжение. Сутринта предполагах това, сега съм уверен. Чухте ли артилерията?

— Чух я — рече Синцов.

— Вие не сте слушали добре — рече Серпилин. — Сега немците от двете ни страни са вече далеч отвъд Днепър. Вие можете да имате мъчнотии по пътя, дори ако заминете веднага. Вървете, оставете ме да допиша писмото, времето е малко и за мене, и за вас.

— Другарю бригаден командир! — рече Синцов. — Другарю бригаден командир! — упорито повтори той вече по-високо, за да привлече вниманието на Серпилин, който отново бе взел молива.

— Е? — недоволно откъсна Серпилин очи от писмото.

— Аз съм комунист, политрук по чин и ви моля да ме оставите тук. Каквото стане с вас, това ще стане и с мен. Останем ли живи — ще напиша всичко каквото е било и няма да бъда товар за вас; дотрябва ли — ще умра не по-лошо от другите.

— Внимавай, другарю Синцов, да не съжаляваш после! — като го измери с продължителен поглед, изведнъж на „ти“ се обърна към него Серпилин.

— Няма да съжалявам — рече Синцов, убеден в тази минута, че действително за нищо няма да съжалява и разбрал, че въпросът е решен и няма за какво повече да се приказва.

— Кажи на другаря си, че след минута ще допиша писмото, нека се приготви — вече подире му рече Серпилин.

— А през това време ни постъкмиха с храна за из пътя — весело говореше Мишка, като тупаше по своята едва закопчана походна чанта. — Бригадният командир не ни каза, но се бил разпоредил.

— Аз няма да дойда с тебе. Ще остана тук за няколко дни. — Синцов не искаше да се впуща в подробности.

— Какво значи ще останеш? Докога? Какво, да не ти е малко материалът?

— Малко.

— Щом е малко, друг път ще отидеш, ще набереш повече, а засега и това е нещо!

— Не Миша, ще остана — упорито повтори Синцов.

— Слушай, това е безобразие — като почервеняваше и започваше да се сърди, викна Мишка. — Нали знаеш, че не мога да остана с теб, няма кой да откара снимките вместо мен в редакцията!

— Така е, затова тръгвай.

— Но тогава ще излезе, че те оставям тук сам!

— Стига си се втелявал. Заминавай и туйто.

— Добре — рече Мишка, комуто бе дошла на ум една идея, избавяща го изведнъж от неблагоприятното положение. — Аз ще отскоча до Москва, ще предам снимките и се връщам при тебе, тук. Най-много след три дни! Но само не отивай нийде! Чакай ме тук, на това място! Обещаваш ли?

— Обещавам! — рече Синцов, като отвърна на горещото му ръкостискане.

От тази спасителна идея Мишка изведнъж се развесели.

— Слушай — изведнъж се сети той, — хайде, напиши ми сега, ако щеш и сто реда. За да има описание как са били унищожени тия танкове. Гарантирам, че ще се отпечатат заедно с моята панорама. Ще ги напечатат в „Известия“, какво повече искаш?

Синцов с тревога си спомни думите на Серпилин, че времето е скъпо, и се поколеба да бави ли Мишка.

В тази минута Серпилин излезе от землянката с незалепен плик в ръце.

— Ето — рече той на Мишка, — написах, после сложете снимката и го залепете. Приготвихте ли се, заминавате ли?

— Ей сега, само той — кимна Мишка към Синцов — да ми напише обяснителен текст, и ще замина.

Синцов поиска разрешение от Серпилин да отиде в землянката да напише там на свещ няколко реда.

— Иди — рече Серпилин, — аз и без това излизам. А другите дадоха ли ви писмата?

— Дадоха ми ги.

— На добър път — стисна му ръка Серпилин и тръгна, без да се сбогува със Синцов, защото вече го смяташе за свой човек.

Синцов и Мишка, комуто беше отегчително да чака сам, отидоха заедно в землянката. Синцов седна да пише, а Мишка откопча чантата и като извади оттам парче сух салам, съсредоточено замърда челюсти.

Синцов пишеше бързо и дори с ожесточение поради необходимостта да бърза. Без още да знае, че това е не само първата, но и последната в живота му фронтова кореспонденция, той пишеше за унищожените немски танкове, за намиращите се в ръжта мъртви немци, за Серпилин, Плотников и Хоришев и още и още веднъж за най-главното — за това, че всъщност човек може да пали немските танкове и да не отстъпва пред тях, когато те настъпват срещу него.

Той пишеше припряно, а през главата му минаваха всички последици от решението, което беше взел. Струваше му се, че ако не беше взел това решение по-рано и не беше казал за него на Серпилин, сега би се уплашил и би заминал. Със срам мислеше за своята слабост, защото не разбираше, че различните характери са различно силни и понякога тяхната сила се състои в това — макар че се страхуват от последиците на собственото си решение, все пак да не го променят.

Той написа цялата бележка за двадесет и пет минути, по часовник, и пак тук, в края на последното листче, добави няколко реда за Маша.

— Вземи — рече той, като сгъна на четири листчетата. — Когато ги препишат на пишеща машина, дай черновата на жена ми. Може би тя е още в Москва, ето телефона й. Аз вече й писах два пъти от болницата, но в теб имам по-голяма надежда, отколкото в пощата.

— Има си хас! — въздъхна Мишка, пъхна недоядения салам в походката чанта и взе листчетата от Синцов.

Заедно излязоха от землянката. Мишка не обичаше дълго да размисля нито над своите, нито над чуждите решения; и все пак в неговото не много отзивчиво, но добро сърце потрепна в тази минута не съвсем ясна за самия него тревога. Не му харесваше това, че той заминава, а Синцов остава, не му харесваше, никак не му харесваше!

— Бъди здрав — стисна той ръка на Синцов, — бъди здрав. Аз ще отскоча при теб. Обещавам ти! — И неговият квадратен силует се сля с тъмнината.

Приседнал в края на окопа и загледан в звездното небе, Синцов мислеше, че утре привечер Мишка със своето пикапче ще долети до Москва, сам ще прояви и ще откопира снимките и още мокри ще ги занесе на масата на редактора. И чак после — Синцов знаеше това — Мишка ще телефонира на Маша. Ще бъде нощ, Маша, ако е в Москва, ще вдигне слушалката и Мишка ще й каже, че само преди един ден е виждал мъжа й жив и здрав…

А той в това време, след един ден… Не знаеше какво ще стане с него след един ден и не искаше да мисли сега за това. Знаеше едно: днешното затишие не е безкрайно; ще свърши през нощта или на сутринта и тогава ще почне сражението. А какво ще стане с него в това сражение, той не знаеше, също както не знаеха и всички други хора, които принадлежаха към полка на Серпилин и седяха тук, наблизо, в окопите, и по-нататък — на километър и на два оттук — в землянки и ходове за съобщение, и още по-нататък, в ония окопчета, които трудолюбивият Плотников сигурно беше изкопал в ръжената нива под немските танкове.

Нито Синцов, нито Мишка, който беше вече успял да премине днепровския мост и на свой ред мислеше сега за Синцов, когото бе оставил, знаеха какво ще стане с тях след един ден.

Разстроен от мисълта, че е оставил другаря си на предната линия, а самият той се връща в Москва, Мишка не знаеше, че след един ден Синцов няма да бъде нито убит, нито ранен, нито одраскан, а жив и здрав, само смъртно уморен ще спи като труп на дъното на същия този окоп.

А Синцов, който завиждаше на Мишка, задето след един ден ще говори в Москва с Маша, не знаеше, че след един ден той няма да бъде в Москва и няма да говори с Маша, защото ще го ранят смъртоносно още заранта при Чауси с картечен откос от един немски мотоциклет. Този откос ще пробие на няколко места неговото голямо силно тяло и той, събрал последните си сили, ще пропълзи в храсталака край пътя и губейки кръвта си, ще освети лентата със снимките на немските танкове, с уморения Плотников, когото беше накарал да тури каската и автомата, с храбро изпъчения Хоришев, със Серпилин, със Синцов и тъжния началник-щаб. А после като се подчинява на последното си несъзнателно желание, с отслабнали дебели пръсти ще скъса на парченца писмата, които тия хора бяха пратили по него за жените си. И парченцата от тия писма ще посипят отначало земята до губещото кръвта си умиращо тяло на Мишка, а после ще се вдигнат и гонени от вятъра, премятайки се, ще полетят по прашното шосе под колелата на немските камиони, под гъсениците на пъплещите към изток немски танкове.

Бележки

[1] Вид автоматичен пистолет. — Б.ел.к.