Константин Симонов
Живи и мъртви (15)

Тринадесета глава

Когато Синцов наближаваше районния комитет, на улицата беше студено и пусто; по посока на Новодевичия манастир към небето се издигаше тънък стълб дим — там нещо още догаряше след нощната бомбардировка.

На ъгъла на Садовая се препъна в един телефонен указател. Указателят се търкаляше на уличната настилка, полуобгорял и разтворен на буквата „Ц“. „Цитович, А. В., Цитович Е. Ф., Цитович И. А.“ — наведен, прочете той в отворената страница и като ритна указателя, вдигна очи. Стъклата на близката телефонна будка бяха счупени, телефонната слушалка беше откъсната и стърчеше само парче от шнура.

Студеният вятър гонеше през улицата парченца овъглени хартийки. Колониалният магазин беше с една пукната наполовина витрина, а другата съвсем счупена и пред него дежуреха милиционери и двама препасани с колани цивилни с пушки. Той поиска да се приближи до тях, но си спомни, че няма документи и могат да го задържат, та бързо продължи нататък.

След пет минути спря пред старинна двуетажна къща, някога, едно време, жълта, с бели колони, а сега от горе до долу боядисана в сиво-зелени камуфлажни петна.

Синцов дръпна студената медна ръчка и влезе, като успя да забележи, че пред районния комитет стои камион и двама души товарят в него чували с печати от червен восък.

Във вестибюла, до една дървена преградка, стоеше милиционер с пушка на рамо.

— Какво искате, гражданино? — попита той.

— Искам да вляза в районния комитет.

— При кого?

— При Голубев — назова Синцов името на секретаря на районния комитет, който му бе дал тук някога партийния билет, и с тревога помисли, че той може и да е сменен.

— Другаря Голубев го няма — рече милиционерът. — Той е из партийните организации.

— Тогава при някого другиго — рече Синцов. — Все едно при кого. Трябва да поприказвам…

— А имате ли партиен документ?

— Не… — след тежка пауза рече Синцов. — Но трябва да поприказвам, повикайте някого.

— Не мога, гражданино. Аз съм на пост. Обяснете по каква работа идвате, аз ще позвъня по вътрешния телефон.

В тоя момент зад Синцов хлопна входната врата и по стъпалата изтича дребничък напет блондин, облечен с брич и удобна рубашка с широк командирски колан. Рубашката му се издуваше и под нея стърчеше крайчецът на кобур.

— Ето, Евстигнеев, свършихме натоварването на архивата. А ти казваше, че до утре няма да свършим! — весело викна той, като минаваше тичешката покрай милиционера, без да обръща внимание на Синцов.

— Ето другаря Йолкин — бавно рече на Синцов милиционерът, когато здравенякът блондин изтича край тях, — той завежда отдел партийна регистрация. Обърнете се към него.

Щом чу името си блондинът се спря, обърна се и живо възкликна:

— Аз съм Йолкин, какво искате?

— Другарю Йолкин — пристъпи към блондина и с тежък, дрезгав глас рече Синцов. — Аз нямам у себе си никакви документи, но съм получил тук, в районния комитет, и кандидатска карта, и партиен билет. Нужно ми е да поприказвам с вас, крайно ми е необходимо — додаде той припряно, сякаш се страхуваше, че този бърз като топка блондин ей сега ще подскочи на пружиниращите си крака и ще се отърколи по коридора.

Но Йолкин не се отърколи нийде, а пристъпи крачка към него. В първия миг му се стори, че е виждал нейде този изнурен човек, после помисли, че не, не го е виждал, че изобщо това няма значение. През тия дни в районния комитет рядко дохождаше някой без сериозна работа.

— Добре, елате с мене, другарю — рече Йолкин. — Пусни го, Евстигнеев!

Милиционерът мълчаливо се дръпна и Синцов тръгна след Йолкин, като щапукаше по райкомския коридор със своите зяпнали ботуши.

Стаята, дето влязоха, не беше голяма, с решетки на прозореца и стенна картотека, почти всички чекмеджета на която сега бяха извадени и празни. В нея имаше две канцеларски писалища, сгъваемо легло и одър със сламеник. На леглото спеше някой, покрит презглава с черно цивилно палто, и до главата му беше опряна на стената пушка.

Йолкин седна на одъра и показа на Синцов един стол.

— Седнете!

Отблизо блондинът се оказа не чак толкова млад и лицето му беше живо, но уморено. Едва седнал, той бързо извади цигара, помачка я, пъхна я в устата си, после се сепна, протегна пакета на Синцов, но той отрицателно махна с глава. От сутринта пак страшно много му се ядеше и той се страхуваше, че ако запуши, ще му призлее.

— Слушам ви, другарю!

Йолкин разкърши рамене и няколко пъти бързо затвори и отвори очи като човек, който отдавна е принуден да се бори с постоянното желание да спи.

— Името ми е Синцов — рече Синцов. — Учих в КИЖ и тук, в районния комитет, ме приеха и за кандидат, и за член на партията…

— Това разбирам — нетърпеливо рече Йолкин. — А сега защо сте дошли?

Но за да обясни защо е дошъл сега, Синцов непременно трябваше да обясни всичко, което се беше случило с него по-рано.

— Знам, че нямате време — рече той, като погледна Йолкин в очите, — но вие ме изслушайте десет минути. Ако, разбира се, можете.

— Защо да не мога? Хайде, говорете. Вие сте дошли в районен комитет, а не на пожар…

Синцов мислеше, че ще съумее да разкаже всичко най-важно за десет минути, но говори два пъти повече. Да беше дошъл той в районния комитет вчера вечерта или през нощта, а не в този ранен час, едва ли Йолкин при всичкото си желание би имал физическа възможност да го изслуша докрай.

Синцов свърши, млъкна и все пак пресегна към поставеното на одъра пакетче и жадно запуши.

Йолкин мълчаливо го гледаше и изпитваше противоречиви чувства. Този човек, макар да е бил, ако се вярва на думите му, без оръжие и ранен, все пак се е предал в плен на немците, а после, макар и да е избягал от пленничество, преминавайки фронта, не е останал там, на фронта, а е дошъл в Москва, в къщи, тоест изобщо е извършил дезертьорска постъпка. И в същото време му се искаше да помогне на този седнал пред него човек.

Защо? Сигурно най-напред заради откровеността на разказа, в които имаше не само изгодни, но и неизгодни за него неща.

— А никакви документи нямам и няма кой да потвърди онова, което казвам — пак повтори Синцов онова, с което беше почнал. — Случилото се до първи октомври може да потвърди бригадният командир Серпилин; него го изпратиха тогава в болница в Москва. Но тук ли е той — не знам. А след първи — няма кой.

Като разправяше как е попаднал в Москва, Синцов спомена за Люсин, но да назове втори път това име и за доказателство на своята честност да се хване като за сламка за тоя подлец, беше свръх силите му.

— Няма кой — твърдо повтори той, стана и тикна угарката в поставената на масата консервена кутия.

— А как е сега главата ви? — изведнъж попита Йолкин, но това му дойде наум, защото се спомена за болница, и погледна бинтованата глава на Синцов.

— Добре е, само малко смъди. Сигурно вече е зарасла.

Йолкин скочи от одъра и заподскача напред-назад из стаята със своите къси пружинести крачка.

— Разбира се — заговори той, — добре е, дето сте дошли в районния комитет, но какво е станало с вашия партиен билет?… — Той сърдито и учудено повдигна рамене и още два пъти изтича по стаята. — Няма да ви възстановят членството — решително рече той, като се спря срещу Синцов.

— Аз не мисля сега за това, другарю Йолкин — рече Синцов. — Какво значи да останеш без партиен билет, аз разбирам. Вие ми кажете друго: къде другаде трябва да отида още сега и да уведомя за всичко, което е станало с мене, и за това, че моля едно: да ме вземат и пратят като войник на фронта? Аз ви разказах всичко, а сега вие ми кажете: къде да отида и как да направя това? Могат ли в районния комитет да ми помогнат, или не могат?

Йолкин сви рамене. Той самият още не знаеше как да помогне на този човек, който, така или иначе, е изгубил своя партиен билет и след това е бил в плен при немците. Но този човек беше дошъл не другаде, а в районния комитет и стоеше не пред някого си, а пред него, Йолкин.

— Може би другарят Голубев ще може да ми помогне, когато се върне? — попита Синцов, комуто мълчанието на Йолкин тежеше.

Йолкин само махна с ръка.

— Голубев… Не съм го виждал вече цяло денонощие. Знаете ли как се разкъсва сега Голубев? Аз не съм лягал да спя пет нощи, а Голубев… — Йолкин за втори път махна с ръка и смръщил чело, каза, че може би най-правилно ще е да се отиде при районния военен комисар. — Че кой друг може да прати човек на фронта? Районният военен комисар! — продължи да говори той и взе вече телефонната слушалка. — Търся Юферев. Обажда се Йолкин от районния комитет. А къде е той сега? По-точно? Добре, ще позвъня пак. Няма го районния военен комисар — рече той, като остави слушалката. — Казват, че бил сега при строежа на барикадите, тук, до Кримския мост. Той има чин майор, казва се Юферев. Идете да го намерите там и му разкажете. Може да кажете, че сте били в районния комитет при Йолкин, че Йолкин ви е пратил. Той ме познава.

Йолкин се запали от тази мисъл, която отведнъж решаваше всички мъчнотии.

— А ако не го намерите или се случи нещо, елате пак, повикайте ме чрез милиционера. А аз още веднъж ще позвъня на Юферев, за по-сигурно. Хайде, направи така! — за първи път през цялото време заключи Йолкин на „ти“.

Синцов въздъхна и си тури ушанката. Кой знае защо, той не чакаше за себе си нищо хубаво от непознатия му Юферев и не му се искаше да си отива от районния комитет.

— Там до Кримския мост го търси — казваше през това време Йолкин. — Там и отляво, и отдясно — навсякъде строят барикади, и на Метростроевска, и на Садовая…

И изведнъж сред всички тези обяснения му дойде наум една мисъл, която не му бе идвала преди това: „Ами ако този човек сега излезе от районния комитет и не отиде при никакъв Юферев, а изчезне! Та той е бил в плен при немците и изобщо малко ли неща може да направи при това положение в Москва, каквато е сега!“ И макар тази мисъл да противоречеше на всичко, което досега бе мислил, Йолкин се поколеба. Сега му се искаше някой да потвърди, че той постъпва правилно, като вярва на този човек.

— Или знаете ли какво, почакайте — изведнъж отново на „вие“ се обърна той към Синцов. — Почакайте, седнете.

Синцов послушно седна.

— Слушай, Малинин! — викна Йолкин.

— Какво? — чу се глух глас.

Фигурата на леглото се разшава, палтото полетя настрана, като откри един човек, легнал с отворени очи и сложени зад главата ръце.

— Слушай, Малинин, тук има една такава история, трябва да се посъветвам. — Йолкин седна на своя одър. — Повторете накратко всичко пред него — обърна се той към Синцов.

— А защо да повтаря? — рече човекът, когото нарекоха Малинин. — Аз чух всичко, не спя…

— Откога не спиш? — бързо попита Йолкин.

— През цялото време не спя — отвърна Малинин. — Метнах палтото на главата си, но пак не ми се спи.

Гласът на Малинин беше мрачен, нисък, като от бурия, думите той изговаряше отсечено, сякаш се сърдеше, че го карат да си отваря устата. Имаше сиво, уморено лице, едро, тежко, с груби, резки черти; лице, по своему мрачнокрасиво. Над полегатото високо чело с оголели слепоочия се къдреха пепеляви, прошарени коси, а голямата уста беше сърдито свита. Малинин неприветливо беше се вторачил в Синцов и мълчеше.

— Е, щом си чул, какво ще ме посъветваш? — попита Йолкин.

— Нахрани човека — все тъй мрачно рече Малинин. — Хляб има върху перваза на прозореца, там има и кутия риба, а нож… — Той за пръв път през цялото време помръдна, измъкна изпод главата едрата си силна ръка и като извади от джоба на панталоните джобно ножче, подаде го на Синцов. — Вземете… — И отново мушна ръката си под главата.

— Наистина вие сте гладен! — сети се Йолкин.

Той се спусна към перваза на прозореца, взе оттам половин самун хляб, кутия рибни консерви и постави всичко това на канцеларското писалище пред Синцов. Синцов разтвори ножа и искаше да отвори консервата, но се въздържа, отряза си само голям комат хляб и почна да го дъвче, като се стараеше да прави това по-бавно.

Малинин го гледа около минута, после се примъкна до масата, взе ножа, затвори острието, извади от другия край ножа за консерви, отвори кутията, преви капака й, постави я на масата, отново затвори ножа за консерви, отвори голямото острие, с което Синцов режеше хляба, и като отметна ръце зад главата си, зае предишното си положение.

— Слушай, Йолкин — рече той, след като още две-три минути наблюдава под око как яде Синцов. — Да беше му дал чай.

— А къде е тоя чай? — попита Йолкин.

— Вряла вода де. Навярно има в казана на леля Таня. Или да стана аз, ако те мързи?

— Добре, лежи — рече Йолкин и като взе от перваза на прозореца едно алуминиево канче, излезе.

— Какво, сам ли уби няколко немци? — попита Малинин Синцов, когато излезе Йолкин, като му доказа с този въпрос, че действително е чул всичко, което се е говорило. — Сам видя или само мислиш?

— Видях.

— Яж, не се отвличай — рече Малинин, щом забеляза, че Синцов слага хляба настрана; рече и затвори очи, като даваше да се разбере, че вече нищо няма да пита.

Йолкин се върна и сложи пред Синцов канчето с гореща вода. Синцов изяде три парчета хляб, после направи усилие да не изяжда цялата консерва, но не се сдържа и изяде всичко докрай, като пи изгарящата гърлото му вряла вода.

— Благодаря, ще вървя — рече той, като стана.

— Та какъв съвет ми даваш, Малинин? — попити Йолкин.

— Че какво ще те съветвам? — без да отваря очи, рече Малинин. — Ти съвета вече го даде, сега трябва работа да се върши.

— Довиждане! — рече Синцов.

— Всичко хубаво! — обади се Малинин, като поотвори очи за секунда и отново ги затвори.

Йолкин излезе заедно със Синцов.

— Ако другарят пак дойде тук — рече той на милиционера, — повикай ме! Значи, Юферев! — повтори той още веднъж и Синцов излезе от районния комитет на улицата.

Сега вече не беше оня първи час след изгрев, когато безлюдието на града изглежда естествено. Сега то правеше впечатление. Пред счупената витрина на ъгъла на Зубовска както преди ходеше милиционер, но двамата цивилни с пушки не бяха вече там. По Садовое колцо минаваха камиони. Един профуча с писък до самия тротоар, където вървеше Синцов. Беше натоварен с релси и тел; провиснал от каросерията, телът дращеше асфалта. Пред автобусната спирка имаше малка опашка от хора с куфари в ръце, които, изглежда, бяха се отчаяли да чакат колата. Други с куфари и вързопи вървяха пеша по Садовое колцо, но днес те бяха съвсем малко. Не можеше и да се сравнява с вчерашния ден. Москва изглеждаше днес по-малко тревожна и по-готова за отпор, отколкото вчера.

„Да, ще се сражават за нея докрай — помисли Синцов. — Затова и строят барикади. Ще ми дадат пушка и ще воювам на барикадите, ако потрябва, ще се бия за Москва и тук, в чертите на града — помисли Синцов. — Затова строят барикади. Та мигар няма да ми дадат пушка? Какво съм аз, до такава ли степен последен човек, че няма да ми дадат пушка да се сражавам на тия барикади?! Това не може да бъде.“

В районния комитет се бяха отнесли към него простичко, без особено съчувствие, но и без недоверие, и това го успокояваше. А още повече го, успокояваше чисто и просто обстоятелството, че съществува районен комитет, че секретар в този районен комитет беше все същият Голубев, че милиционерът стоеше до преградката, архивът се изнасяше нейде на надеждно място, телефонът звънеше и даваше връзка и дори в казана на леля Таня имаше вряла вода.

Зад тази разтревожена Москва, която той бе видял вчера, имаше друга Москва, райкомовска, която както преди беше спокойна, делова, неизплашена. Светът не се свършваше с оня домоуправител, който вчера му бе хвърлил халката с ключовете, и беше глупаво дори вчера да се мисли другояче!

След двадесет минути той се приближи до Кримския мост, около който действително преграждаха с барикади от едната страна Метростроевска улица, а от другата — Садовое колцо. От същия камион, който преди малко бе изскърцал по асфалта край него, разтоварваха сега тел и релси. От други камиони хвърляха на земята чували с пясък. От пресечката, която отиваше зад станцията на метрото, няколко десетки хора къртеха камъни от калдъръма. Види се, те бяха се заловили за тая работа още от вечерта: бяха натрупали цели камари камъни. Част от улица Метростроевска беше вече преградена; между два реда забити в земята греди бяха струпани чували с пясък, а отпред наклонено, като зъби, бяха вкопани релси и железни греди. Греди и релси сваляха още от няколко камиона и на място ги режеха на парчета — малко по-далеч се чуваха късите писъци на оксижена.

Пред барикадите стоеше и се разпореждаше един не млад лейтенант от запаса със сапьорски брадвички върху петлиците на шинела.

— Другарю лейтенант — приближи се до него Синцов, — не сте ли виждали майор Юферев?

— Юферев беше тук, доведе ми хора и си отиде. Обеща да се върне — без да го гледа, отвърна лейтенантът. После вдигна глава и попита. — А вие какво искате, откъде идете?

— Изпратиха ме от районния комитет…

— А вие? — извърна се от Синцов сапьорът към другите хора, които бяха дошли при него почти едновременно.

Тук имаше две жени, един хилав юноша с дълга шия и очила и двама мършави мъже, възрастни и по нещо много приличащи си, с почти еднакви стари шапки с провиснали краища.

— И нас районният комитет ни прати — обади се една от жените, — че кой друг?

— Хайде тогава носете релси и железни греди при оксижена, а рязаното взимайте обратно. Нареждайте го оттатък. На разстояние едно от друго. Там, дето ще ги забиваме.

Сапьорът с бързи крачки пресече улицата и им показа къде точно да нареждат нарязаните от оксижена железни греди и релси.

— Да вървим — обърна се към Синцов младежът с дългата шия и очилата, — да носим.

Синцов мълчаливо се наведе, хвана една релса и като я повдигаше заедно с другите, почувствува с удоволствие, че въпреки умората ръцете му са силни почти както преди. Отначало носеха релсите на раменете си, а после, свили от дебела тел куки, почнаха да ги носят като промушваха куките в дупките за болтовете, както обикновено ги носят железопътните работници.

Хората наоколо ставаха все повече. Докато едни носеха напред и назад нерязани и рязани релси и греди, други дълбаеха калдъръма, разкъртваха го с железни ломове, а на отсрещната страна на Садовая дори бумтеше пневматичен чук. Един широкоплещест момък с комбинезон и ватенка режеше с оксижен релсите и гредите и чак на втория час от работата, когато оксиженистът свали защитната си маска, пред очите на Синцов се показа чипа, къдрокоса жена.

— Хайде, хайде, носете, старчета, че зарад вас цялата ми работа стои! — закачливо извика тя на Синцов и на двамата близнаци с провиснали шапки, които носеха заедно с него гредата. Те и двамата, както вече успяха да разкажат, бяха библиографи от Централния библиографски институт. Старинната сграда на института, недалеч оттук, на Садовая, беше разрушена от бомба и те през време на работата няколко пъти почваха да приказват за това и все не можеха да се успокоят.

— Неудобно ми е — с тих, срамежлив глас рече на Синцов младежът с дългата шия и очилата. — Аз, разбира се, бих отишъл на фронта и ще отида, но едва седмица, откак съм излязъл от болницата, рязаха ми гноен апендикс: просто глупост — бива ли в такова време апендисит, а? Как мислите? — И той вървешком, носейки гредата, се втренчи в Синцов с късогледите си присвити очи.

Синцов го успокои, че апендиситът е такова нещо, на което не можеш да заповядаш кога да дойде и кога не.

— За вас изобщо по-добре би било да не мъкнете тежести, че, току-виж, шевът ви се разпорил…

— Не, това са бабини деветини! — сърдито рече болният младеж, сякаш неговият шев нямаше право на такива неща.

Те продължиха още час или час и половина да мъкнат греди и релси, а после се присъединиха към ония, които дълбаеха ями в паважа.

— Ех, твърда ни е московската земица! — рече някой.

— Жалко, немецът не знае колко сме му накопали, ако знаеше — завчас би отстъпил…

Не осъдиха шегата, но не я и подкрепиха. Хората се отнасяха сериозно към своята работа. Макар и никой да не говореше за това на глас, всички разбираха: за всеки или не за всеки случай, но все пак те поставят прегради против немските танкове не нейде другаде, а на Садовое колцо срещу Кримския мост.

После цяла колона камиони докараха омотани с бодлива тел заграждения и железни ежове, споени набързо от железни греди.

— В „Сърп и чук“ ги заваряват — рече една от жените, които работеха със Синцов. — Вчера мъж ми разправяше: там ден и нощ заваряват хиляди и хиляди такива ежове.

Синцов работеше с увлечение, като удавяше в своето увлечение мислите за това, какво ще стане с него по-нататък. „Каквото става, да става“ — казваше си той, като дигаше с удоволствие дошлата на ред греда. Не му се искаше вече да напуска тази работа, да си отива и да търси нейде неизвестния нему Юферев, още повече, че по думите на лейтенанта районният военен комисар сам беше обещал да се върне тук.

По пладне, до работещите се приближи една жена с памуклийка и с пухкав сив шал и почна да се провиква:

— Първа смяна: който работи от вечерта, да отиде да обядва в детския дом! Само които са от вечерта! Които са започнали по-късно, да имат търпение да почакат! Първа смяна, елате в детския дом, елате след мене!

Синцов не тръгна с първа смяна, а с втората попадна в една еднокатна къщица, потулена във вътрешния двор на голям дом. Детският дом отдавна беше евакуиран, а в къщицата беше уреден пункт, дето работещите по укрепяването получаваха храна и се топлеха.

В детския дом имаше само детска мебел; масите бяха толкова ниски, че трябваше или да приклекнат до тия маси, или да седнат на тях, или да сърбат супа от чиниите, облегнати на стената. Освен супа нищо друго нямаше; който не беше си взел хляб от къщи, с него по-предвидливите деляха хляба си, но супата беше хубава, тлъста, от месни консерви и ечемичен булгур.

Синцов си спомни престоя през време на пленничеството, на пътя, в родилния дом, и си помисли за немците и реши, че не бива, невъзможно е да им се предаде Москва.

— Кому да досипя, кому да досипя? — като удряше с голямата лъжица по мушамата на масата, подвикваше жената с памуклийката и шала. Както беше излязла, така си и стоеше с всичко това и сега само беше вързала върху памуклийката голяма мръсна престилка. — Кому да досипя, работничета, че третата смяна ще дойде — всичко ще изяде!

Синцов помоли да му досипят и колкото повече ядеше, толкова по-голям глад усещаше и изобщо, изглежда, окончателно дохождаше на себе си.

Следобед работиха до мрак. Тъмнината дойде едновременно с въздушната тревога; метрото беше наблизо и Синцов заедно с всички се спусна в него.

Жени с деца, домъкнали се тук от по-напред, вече се нареждаха като у дома си: с дюшеци, одеяла, възглавници, шишета с мляко. Децата, свикнали вече с тази обстановка, заспиваха на своите дюшечета и одеяла, сякаш нищо особено нямаше.

Синцов намери свободно място, облегна се на стената, обгърна с дългите си ръце своите дълги крака и свря лице в коленете си. От топлината и засищането го наваляше на сън, пък и той не се мъчеше да се противи. Днес денят отново беше преживян така, както той беше свикнал да живее: в обща работа заедно с други хора.

„А сега, когато свърши тревогата, ще изляза и все пак ще намеря тоя Юферев…“ — мислеше той през оборилия го сън.

— Поместете се мъничко — чу той женски глас, — да сложа детето.

Той се отмести, без да отвори очи, и чу как до него сложиха детето, което сладко похъркваше.

— Вчера стана деветият таран над Москва — рече мъжки глас.

— Кураж се иска за това: да се блъснеш със самолета си в друг самолет!

— Тъкмо така, смертию смерть поправ — отвърна трети глас.

А един женски, млад и възторжен, ги прекъсна:

— Всичко бих дала на такива хора!…

— Да дадеш, можеш, но те нямат време да вземат — обади се някой.

Наоколо заприказваха за тараните, това вълнуваше всички.

— Немците почнаха да летят сега не толкова нахално — рече някой с гръмовит бас и всички се съгласиха с тая забележка.

— Вярно, вярно, не толкова…

— Това е след тараните. Страхуват се от тараните.

Мислите на Синцов, и без това полусънливи, се забъркаха окончателно; стори му се, че лети нейде. С това усещане за летене той заспа, като вдигна с последно усилие глава от коленете си и я опря на стената.

Събуди се, защото някой меко го буташе по рамото.

— Другарю, хей, другарю.

Той отвори очи. Метрото беше почти празно, само тук-таме се мяркаха самотни фигури. Млада жена беше навила едно дюшече и го връзваше с връв. До нея стоеше петгодишно момченце с ушанка.

— Аз ви бутах, извинете — рече жената, — но вие толкова дълго спахте, още от вчера, че помислих да не се успите за работа…

— Да, да — рипна Синцов. — А какво… колко е часът?

— Ами седем вече — рече жената.

— Седем?!

Той учудено я погледна и чак сега разбра, че е спал цялата нощ.

Минало беше точно едно денонощие и Синцов стоеше отново пред същата сграда на районния комитет. Стъклата на половината от прозорците бяха изпадали и те бяха заковани с шперплат, боядисан като стените. Една четириетажна сграда насреща, диагонално на районния комитет, беше разсечена като с нож.

Синцов бе дошъл тук направо от метрото не само защото го теглеше насам, а и защото имаше основания: Йолкин сам му бе казал да намине още веднъж, ако не намери Юферев. Той не намери вчера Юферев и ето че дойде тук още веднъж. Отвори вратата на вестибюла. Милиционерът седеше на предишното място, само бузата и окото му бяха бинтовани. „Навярно стъклата са го ранили“ — помисли си Синцов.

— Как да извикаме другаря Йолкин? — попита той, като се приближи до милиционера. — Той каза, че мога да го извикам.

— Няма го. Ранен е, в болницата е на превръзка…

— А кога ще дойде?

Милиционерът сви рамене.

Синцов стоеше пред него и не знаеше какво да прави. Беше дошъл, кой знае защо, уверен в успеха. Ще види Йолкин, който вече е телефонирал на Юферев, както обеща; сега направо оттук ще отиде в районното военно окръжие, и така или иначе, съдбата му ще се реши. И изведнъж всичко отново излизаше другояче.

Какво да прави? Да чака тук Йолкин, да отиде да търси Юферев или да се върне да работи на Кримския площад?

Той постоя около минута нерешително, загледан в пода, който беше посипан със ситно накълцано стъкло, а когато вдигна глава, видя съседа на Йолкин по стая. Малинин минаваше край него по коридора, едър, мрачен, загледан в една точка пред себе си, носеше алуминиево канче, обвил дръжката му с носната си кърпичка. Той вървеше, без да гледа някого, но когато минаваше покрай Синцов, изведнъж се обърна така, сякаш отдалеч бе гледал него.

— Защо си дошъл пак? — попита той със своя недоволен глас. — Не намери ли Юферев?

Синцов мълчаливо поклати глава.

— При Йолкин ли си дошъл? Няма го Йолкин — продължи той с такъв израз на лицето, сякаш му беше приятно да му съобщи това.

— А вие не знаете ли — попита Синцов, — говори ли той за мен с военния комисар?

— Нищо не е говорил, забрави… — като че това се разбираше от само себе си, рече Малинин. И съвсем неочаквано за Синцов изтърси на милиционера: — Пусни го при мен. Да вървим!

И така влязоха те във вчерашната стая — напред Малинин с канчето вряла вода в ръце, а отзад Синцов, който недоумяваше защо го бе повикал този мрачен човек.

— Седни! — кимна Малинин към одъра, сложи канчето върху перваза на прозореца и се опря на стената.

Неговото собствено легло беше вече оправено по войнишки, без нито една гънка, затова той не седна на него.

— Как е, тежко ли е ранен? — попита Синцов, като кимна към празния одър, имайки пред вид Йолкин.

— Порнат е по шията… Ще му мине като на куче!

— От шрапнел или от стъкло?

— От кама — отвърна Малинин и като видя очите на Синцов, додаде недоволен: — Какво се чудиш? Мислиш, че в Москва сега не играят ками ли? Московският нехранимайко също не спи, върши си работата… А Йолкин, разбира се, взел, та си пъхнал носа… — рече Малинин хем с похвала, хем с укор. — Минавал през нощта и видял: ще изтърбушат магазина, и веднага с нагана: горе ръцете! И на, порнали го с кама. Добре, че не бил сам — пречукали нехранимайкото на място!

Сега вече се разбираше, че Малинин одобрява постъпката на Йолкин, но разправя всичко това с недоволен тон просто по навик.

— А ти какво се чудиш? — отново попита той Синцов. — В такова време по природен закон всички фъшкии излизат на повърхността. Гледаш понякога и си мислиш: мигар цялата кофа е с фъшкии? Не, не е истина, да има да вземаш!

Той, види се, си спомни нещо, което го беше развълнувало извънредно много, и не можеше да спре.

— И дървениците на стария режим също са се събрали покрай пукнатините, за да изпълзят, ако се случи нещо! Вчера праснах един по мутрата… — Той вдигна тежкия си юмрук и го погледна, като се чудеше сам на себе си. — Къде е моето самообладание, пита се? Имах самообладание, но дойде ден — и него го няма… Значи, не намери военния комисар? — прекъсна се той.

— Не — рече Синцов и обясни, че вчера е работил при строежа на барикадите, до Кримския мост, а нощта е прекарал в метрото.

— А Йолкин се съмняваше вчера, че ще дойдеш… — усмихна се Малинин. — Страхуваше се да не избягаш!

— Къде и защо? — попита Синцов.

— Тъкмо така, къде и защо? А аз те помня — изведнъж отново сам прекъсна думите си Малинин: такъв беше неговият начин на разговор. — Тогава работех на мястото на Йолкин и изготвях документите ти, когато те приемаха. Такава памет имам: минали са три-четири хиляди новоприети, па и не малко изключени също съм видял, а река ли да се вгледам, от всеки двама души си спомням един.

Синцов се радваше, че този мрачен човек, както се оказа, помни как той е постъпвал в партията и на свой ред се опита да си го спомни, но не можа.

— А ти не се опитвай — отгатна мислите му Малинин. — Дали ти си ме запомнил, това няма значение, а че аз те помня — това, виж, има значение. Как е станало такова нещастие с тебе, скъпи другарю? — Малинин поклати глава. Той не беше склонен да омаловажава нещастието, случило се със Синцов. — Вчера не излъга ли нито думица — всичко ли е истина от началото до края?

— Всичко — рече Синцов.

Какво друго можеше да добави, с какво можеше да ги убеди?

Малинин дълго време го гледа мълчаливо.

Противно на веселия Йолкин този мрачен човек, остарял в отдел партийна регистрация, нямаше друго, запасно мнение за всеки случай. Той имаше за хората едно-единствено мнение — добро или лошо, той или им вярваше, или не им вярваше. И ако им вярваше, вярваше им докрай, а ако не им вярваше в нещо, изобщо не им вярваше.

Ако у него бе останала частица съмнение, че целият разказ на Синцов е истина, той не би и помислил да прави онова, на което беше готов сега да се реши. Продължаваше да се съмнява само в едно: има ли той, Малинин, пълно право да направи това?

„Имам! — реши най-сетне той. — Сам отивам, сам ще бъда до него… И на Губер ще докажа… А ако не му докажа — тогава ще видим.“

— Значи, така — след мълчание рече Малинин. — Сега в района е сформиран комунистически батальон, но там има не само комунисти и комсомолци, а и безпартиен актив. Аз отивам там. Нощес доказах, пуснаха ме. През нощта комплектувахме още няколко взвода. Засега няма командири, аз съм старши в своя взвод; така че ще те запиша със себе си. След час ще тръгнем за батальона, на Плюшчиха. Е, какво, да те запиша ли? — попита Малинин, като извади от джоба на брича си една сгъната на две ученическа тетрадка.

— Защо питате? — рече Синцов.

Малинин се приближи до масата, извади от джоба на рубашката си очила, които никак не отиваха на неговото едро, силно лице, разтвори тетрадката и прекара пръсти по списъка. В списъка имаше двадесет и шест номера. Той топна перото, добави номер двадесет и седми и с калиграфичен почерк изрисува: „Синцов…“

— Собствено и бащино име?

— Иван Петрович — рече Синцов.

„И. П.“ — написа той, попи тетрадката с попивателната, сложи я обратно в джоба на брича си и чак тогава рече:

— Когато се явим, ще доложа на комисаря на батальона. Както реши… А аз ще си кажа мнението.

Той не подчерта този израз, макар да значеше много. Беше седял шестнадесет години на регистраторската маса и едва преди две години, като повреди зрението си, стана инструктор. Тук, в района, неговото мнение имаше тежест, особено в такава работа като проверка на кадрите, като въпроса за доверие или недоверие. Толкова по-голяма, разбира се, беше и неговата отговорност за този седнал насреща му човек и той прекрасно разбираше това, макар и да не го подчертаваше.

Думите на Малинин, че ще доложи на комисаря, останаха незабелязани от Синцов. Той беше твърде щастлив от открилата се пред него възможност да попадне още днес заедно с Малинин в комунистическия батальон.

— Докато съм жив, няма да забравя това — рече той.

— А какво има да помниш? — отговори Малинин с обичайния си мрачен маниер. — Ако бях те докарал с партушините ти до Казан, това, виж, разбирам да помниш — усмихна се той. — Вчера двадесетина души обещаха да не ме забравят никога. А на тебе какво, помагам ти пак да отидеш на фронта! Пък там и без това ще отидеш! Дявол го взел, само излишно да се разтакаваш.

— Добре, ще мълча — рече Синцов. — Аз просто се радвам, че ми повярвахте. Можехте да не повярвате, а повярвахте. Това е всичко.

— А на всички не бива да се вярва — разбрал по своему тази забележка като оплакване въобще срещу бдителността, сърдито отвърна Малинин. — Ако вярваш на всички, ще се провалиш. Пък и не е работата, че ще се провалиш, съветската власт ще пратиш по дяволите. Исках да се бръсна, но се отказах — отново се прекъсна той. — Ако искаш, бръсни се, там на перваза на прозореца е моят бръснач и четката. Има още време…

Като се сапуниса набързо, Синцов почна да смъква коравата си тридневна брада.

— Потърси там стипца; виж колко кръв, сякаш са заклали шопар. — Малинин погледна през рамо изподраното му лице.

Но не можа да обясни къде е стипцата. На вратата потропаха. Той неприветливо се обади. „Е…“ — вратата скръцна и се отвори. Синцов престана да търси стипцата и се обърна. На вратата стоеше висока мършава жена с раница в ръце.

— Здравей, ето донесох ти — рече тя на Малинин и той пристъпи към нея.

Синцов разбра, че е дошла жената на Малинин и като се мъчеше да не слуша техния разговор, почна да прибира след бръсненето, но отделни фрази все пак стигаха до него.

— Виж, това е добре — рече Малинин, — а това не трябва. Рекох, не трябва — значи, не трябва, два ката бельо ми стигат.

— Вземи, къде ще ги оставя! — настояваше жената.

Но Малинин измърмори, че не е камила, а носачи няма да има… После Синцов не дочу няколко изречения, след което Малинин рече:

— На, тук са четиристотин.

— Защо всичките? А за себе си? — рече жена му.

— За какво ми са сега пари? — попита той и това, изглежда, я уплаши, защото тя изхлипа.

Синцов прибра всичко и като не знаеше какво да прави по-нататък, продължи да седи гърбом към Малинин и жена му. „Навярно сега са се прегърнали за сбогом и ако си казват нещо, то е много тихо“ — помисли си той.

— На ти чифт долни дрехи — изведнъж рече високо зад гърба му Малинин и на коленете му паднаха чифт стари, изкърпени, но чисти долни дрехи. — Че виждам, нямаш други. Жена ми е надомъкнала тук излишни.

Синцов се обърна и видя, че жената на Малинин не е вече в стаята. Бяха се сбогували толкова тихо и незабелязано, че той не бе чул как е излязла.

Малинин натика в раницата си бръснарските принадлежности, облече над своя син полувоенен костюм едно старо черно зимно палто и също така черен каскет и метна на рамо оставената в ъгъла пушка.

— Да вървим!

Когато излязоха на улицата, Малинин се спря на тротоара и отметнал назад глава, огледа сградата на районния комитет, сякаш за да я запомни по-добре преди раздялата.

— Колко време сте работили тук? — попита Синцов.

— В районния комитет от двадесет и трета, а в тази къща — откак се преместихме тук, от двадесет и шеста — рече Малинин. — Стъклата бяха кристални — неочаквано додаде той, — още от царско време, и една нощ бомба ги изпочупи почти, всичките, а? Трябваше да я обковаваме с шперплат като будка!

Малинин беше видял вчера и завчера същото, което видя и Синцов, но по своето положение на служител в районния комитет знаеше много повече, отколкото беше видял. Разбира се, и вчера, и завчера пяната кипеше на повърхността, но под тази повърхност обстановката действително беше страшна. Провеждаше се грамадна и в последния си етап такава свръхбърза евакуация, че паниката можеше да бъде още по-голяма, отколкото беше. На фронта имаше пробив, там вече три денонощия като в ненаситна яма пъхаха всичко, което им попаднеше под ръце, но положението все още оставаше тежко.

Секретарят на районния комитет Голубев, когото Малинин бе издебнал свободен, за да се сбогуват днес в пет часа сутринта, го погледна в очите и рече:

— Вчера прибързано ти разреших да отидеш в батальона, а днес съжалявам. Щеше да ми бъдеш нужен тук…

— А там? — Малинин беше готов да направи така, както му кажат, но в душата си не искаше секретарят да променя своето решение…

— И там си нужен — рече Голубев. — Сигурно вас почти веднага ще ви хвърлят в боя.

Те бяха в кабинета двамата, а работеха заедно вече осем години.

— Как е днес Москва? Само че така… — Малинин разсече въздуха със своята тежка длан, за да покаже, че трябва или да не говори, или ако говори, да говори открито.

И Голубев му отговори открито:

— Завчера според мен не беше съвсем ясно. А сега постепенно се изяснява. Очевидно при никакви обстоятелства няма да предадем Москва, но дано не дотрябва да се бием в покрайнините. И по улиците. Това не изключват.

Такова беше настроението на секретаря на районния комитет и Малинин нямаше основания да не му вярва. Той беше човек, добре известен нему, който обмисляше думите си и не беше склонен да приказва излишни приказки.

„Може би наистина ще трябва да се бием по улиците — мислеше Малинин, като вървеше до Синцов по Плюшчиха. — А какво значи по улиците? Ами на, значи, че и тук на улицата, на Плюшчиха! В тази къща — немци, а в оная — ние. Или оттатък Кримския мост — немци, а отсам — ние, не ги пускаме към центъра. Това значи както в седемнадесета година уличните боеве с юнкерите, само че ги умножи по сто!“.

Той вървеше, като се опитваше да свикне с тази мисъл, но тя все пак не се побираше в ума му.

— Може би утре веднага ще тръгнем за фронта — рече той на Синцов след дълго мълчание.

Синцов кимна. Той вървеше и мислеше ще се намери ли в батальона за него пушка, или ще ги въоръжават направо на фронта.

Школата на ФЗУ, където сега беше казармата на комунистическия батальон, се намираше в дъното на двора, зад висока тухлена ограда. До оградата се тълпяха двадесетина цивилни.

— А ето го и останалия взвод — рече Малинин. — Отпърво искахме да се срещнем в районния комитет, а после назначихме сбора тук. По-близо до работата.

Той с неочаквана напетост приповдигна на рамото си пушката и се приближи до събраните.

Те почти всички не бяха млади хора, мнозина с очила, някои имаха туристически раници, други — презрамни торби, двама — мънички куфарчета, а един дори усърдно завързано панерче за пране… Трима или четирима бяха с ловджийски пушки, двама — с пушки, един — с наган, окачен на колана върху палтото. Всички бяха препасани и макар да бяха облечени кой с каквото е могъл, стараеха се да нагласят дрехата си така, че да им бъде по-удобно в похода.

Когато Малинин и Синцов се приближиха, събраните се шегуваха над прошарения мъж с панерчето за пране.

— Трофимов пак се е наканил да ходи за риба, гледай как го е натъкмила жена му! Там има и храна за два дена, и шишенце водка, и малка възглавничка… Всичко, както му е редът!

— А къде са ти въдичките, Трофимов? Да не си ги забравил?

— А-а, Малинин, Малинин е дошъл! — тутакси посрещнаха Малинин няколко гласа.

Както се вижда, почти всички го познаваха.

— Старшият по команда дойде, значи, време е да се строим — рече някой.

— А къде е Иконников? — като преброи всички с очи, попита Малинин. — Не се ли е явил?

— Иконников няма да дойде — обади се човекът с панерчето, когото наричаха Трофимов. — Аз се отбих да го викам, но там работи команда, откопава зимника… А той е в зимника.

— А как са те — попита Малинин, — обаждат ли се?

— Засега чукат, че са живи.

Някой тъжно се усмихна, че няма по-лошо нещо от тия зимници, по-добре е да посрещнеш смъртта в своето жилище!

— Щом Иконников няма да дойде, значи, сме всички! — рече Малинин.

Строиха се по двама. Малинин застана отпред, а Синцов се оказа сам на последния ред. И така в колона влязоха в просторния двор на ФЗУ покрай часовия в гражданско облекло. Той ги пусна, като се поздрави свойски с Малинин.

— Здрасти, Алексей Денисич!

— Здрасти — отвърна Малинин, недоволен от този цивилен поздрав.

Той остави новодошлите на двора и влезе в помещението при комисаря на батальона да доложи за пристигането.

Бави се дълго, около двадесет минути. Най-сетне се върна, още по-мрачен от обикновено.

— Трофимов — рече той на човека с панерчето. — Тебе, когато отсъствувам, те назначавам за старши по команда. Съобщавам: днес е определен ден за занятия. През деня трябва да дойдат командирите на роти. За взвода днес ще получим петнадесет пушки, а после ще видим. Общи занятия — начало в десет, а сега можете да се погреете в казармата. На нас е отредена стая деветнадесета, втората отдясно. А ти, Синцов — Малинин погледна Синцов така, сякаш го боляха зъбите и всеки произнесен звук му причиняваше болка, — остани. Ще идем при комисаря.

„Ето че започва“ — помисли Синцов.

— Доведох го, питайте го — все тъй мрачно рече Малинин, когато влязоха при комисаря на батальона.

Комисарят седеше в класна стая на учителската маса; зад него беше черната дъска, изписана с тебешир.

Малинин седна странишком на един ученически чин. Синцов стоеше прав.

Комисарят на батальона беше добре облечен човек на петдесетина години. Носеше дебел плетен пуловер и тъмносин костюм със стар орден „Червено знаме“. До него на един стол бяха захвърлени кожено палто и калпак от еленова кожа. На масата пред комисаря бе сложен маузер със закрепена на кобура сребърна плочка.

— Седнете — вместо поздрав рече той на Синцов. — Трябва да помислим какво да правим с вас. Аз казах, че не ни трябват такива, но ето другарят Малинин е недоволен.

— Ваша работа е да заповядате, не намесвайте моето недоволство! — рече Малинин.

— Как да заповядвам, още не съм си припомнил — усмихна се комисарят. — Виж, като облека военните дрехи и си спомня, тогава ще почна да заповядвам. А сега хайде да се посъветваме. Другарят Малинин ми разказа в общи линии вашата история — отново се обърна той към Синцов. — Но може би вие сами искате да добавите някои подробности?

Комисарят имаше сресани на път встрани сиви като стомана коси, тясно, умно лице, присмехулно свити устни и също тъй присмехулни очи зад скъпи очила със златна рамка.

— Какво да добавя — рече Синцов, загледан в тези присмехулни очи. — Стига сте ми въртели червата!

От отчаяние тези негови думи излязоха груби, но тъкмо неговата грубост, кой знае защо, направи добро впечатление на комисаря.

— Е, пък и вие, веднага червата! Макар и моето фамилно име да е немско, но аз не съм немец, за да ви въртя червата. Те и без това са ви ги въртели доста, ако се съди по разказа на другаря Малинин. Но ето къде е моето съмнение, ако сте в състояние да го разрешите — възразявайте! Ако бяхте гражданско лице, тук би стоял само въпрос на доверие: другарят Малинин ви има доверие, а аз — на него. Но вие сте кадрови военнослужещ, няма ли да излезе, че ние един вид ви укриваме?

— Е-ех, Николай Леонидович, за какво укриване може да става дума, странно е да ви слуша човек! — не се стърпя Малинин.

Комисарят блесна с очилата си към него и продължи своето:

— Вие сте кадрови командир и за да обясните своите минали постъпки и отново да получите назначение за фронта, трябва да се явите в съответната организация. Според мен с тия въпроси се занимава Специалният отдел или допускам, че трябва да се явите в прокуратурата на окръга, тъй като тук сте в зоната на нейно действие. А тя се помещава — и аз тъкмо живея наблизо — недалеч оттук на Молчановка. Ето там ви препоръчвам да се явите. А вашата история аз моля да не повтаряте, защото и без това няма да променя своето решение. Ето така, толкоз — тихо, но безпощадно заключи той и на Синцов му стана ясно, че учтивостта и гладкостта на неговите думи са само привична форма на израз.

— Напиши му поне едно съпротивително писмо, другарю Губер — изведнъж на „ти“ рече Малинин. — Та човекът няма никакви документи. Добре, че попадна в районния комитет на мене, аз го помня по лице.

— Добре — късо, без неудоволствие рече Губер, разтвори сложения на масата бележник, извади от джоба си писалка, отвъртя я и почна да пише:

— Вашето фамилно име е Синьов, нали? — попита той, след като написа първите два реда.

— Синцов — поправи го Синцов. — И. П.

— „Синцов, И. П.“ — повтори Губер, като вписваше фамилното му име, и след като добави още няколко реда, подписа се, откъсна листа от бележника, сгъна го на две и му го даде. — Печат нямаме — на вяра! Приемат ли на вяра — добре, не приемат ли… — Той сви рамене.

— Разрешавате ли да си вървя? — попита побледнелият Синцов.

— Моля.

Синцов със злоба, отсечено, по военному, се обърна кръгом и излезе, като биеше крак със скъсаните си ботуши.

Губер и Малинин останаха сами и мълчаливо се спогледаха. Малинин дълбоко въздъхна, душеше го гняв.

— Говори, Малинин, че инак ще се задушиш, виждам как те дави. Говори неофициално, заповед още няма, засега съм комисар само по благоволението на районния комитет, пък и ние сме с тебе стари познати…

— Формалист си ти, любезни — мрачно изхриптя Малинин. — Как си бил комисар на бригада, не мога да разбера!

— А отгоре на това и в Първа конна, забележи — усмихна се Губер. — Но това кога беше! А оттогава в главния комитет вече десети панталон изтърквам. Петнадесет години търгувам с чужденците, развалих се… Виждаш как решавам въпросите.

— А бе то се вижда. Забравил си душата си в чантата, а чантата си оставил в къщи.

— Интересно е да чуе човек това от тебе, Малинин. А ти знаеш ли как наричат тебе самия, зад гърба ти, разбира се?

— Знам — рече Малинин. — Малинин и Буренин…

— Точно така — отново се усмихна Губер. — Това е, защото двадесет години носиш цялата райкомовска аритметика в главата си и всички въпроси съвпадат с отговорите като в учебника! А сега изведнъж си решил да бъдеш с широка ръка! Войната ще оправдае всичко, така ли? Долу всякакъв ред, а? Ето това не очаквах от тебе!

— Добре — рече Малинин. — Изплаши се, че той — Малинин посочи с пръст вратата, сякаш там още стоеше Синцов — ще ти разкаже всичко, уплаши се, че тогава ще решиш иначе, а сега мълчи! Ако те е срам, мълчи и не се закачай с мене…

— Защо да ме е срам? — рече изведнъж Губер, като почервеня и изгуби защитно-присмехулния израз на лицето си. — Аз постъпих правилно: той е военнослужещ, ще се яви в прокуратурата, там ще решат така, както трябва да се реши.

— Сега всичко и навсякъде както трябва ли решават? — пресече го Малинин.

— Е, всичко или не всичко — рече Губер, — но във военната прокуратура ще съумеят, мисля, да се ориентират и той прекрасно и без нас ще попадне на фронта.

— Добре тогава, мълчи, щом постъпи така, мълчи, не обяснявай — отново махна с ръка Малинин и като стана от стола, допрял ръка до своя черен вирнат каскет, попита: — Разрешавате ли да отида при взвода?

През това време Синцов бе вече наближил сградата на военната прокуратура на Молчановка. Досега два пъти разгъна и два пъти прочете листчето, написано от Губер. Почеркът беше тъй красив, решителен и подписът тъй солиден, че листчето наистина приличаше на документ, макар на него да нямаше печат. „До прокуратурата на Московския военен окръг“ — беше написано на него и по-долу: „Служебна бележка“. „Изпраща се при вас др. Синцов, И. П., за да ви изложи личната си просба. Комисар на комунистическия батальон при Фрунзенския район, бригаден комисар от запаса Н. Губер“.

Пред сградата на прокуратурата бе спряла стара емка и в нея дремеше един военен шофьор. Прозорците бяха облепени на кръст с книжни ленти, но това не беше помогнало: половината от тях бяха изпотрошени. Синцов бутна вратата и влезе. От вестибюла навътре водеха две врати: пред едната стоеше часови, пред другата, по-открехната, нямаше никого. Синцов влезе през тази врата в една стая с две кръгли маси и столове за чакащите и две дъсчени прозорчета на стената. На едното имаше надпис: „Тук се дават пропуски“, на другото — „Тук се приема пощата“ — но и двете бяха затворени. Синцов почука, после почука по-силно. Отново никакъв отговор. Вратата се открехна и през нея надникна часовият.

— Защо вдигате шум? — извика той на Синцов. — Няма тук никого, няма защо да чукате.

— Аз трябва да вляза в прокуратурата.

— Няма тук никого, не чукайте.

— Тогава ще се обърна към вас — рече Синцов.

— Няма защо да се обръщате и към мен — отсече часовият. — Излезте от помещението! Имате ли пропуск?

— Не — рече Синцов.

— Тогава нямате работа тук, няма да ви пусна… Ще си отидете ли, а? — заплашително викна часовият и избутаният от него Синцов се намери на улицата.

Емката, в която седеше шофьорът, беше вече заминала, улицата беше съвсем пуста. Синцов разбра, че е безполезно отново да се обръща към часовия и реши да чака на улицата. Все някой от служителите на прокуратурата ще трябва рано или късно да дойде тук с кола или пеша.

Като потреперваше на студения вятър и се чудеше защо никой не влиза и не излиза от прокуратурата, Синцов цял час ходи напред-назад по тротоара пред сградата.

Най-сетне не издържа и отново влезе във вестибюла; часовият го погледна с тежък, подозрителен поглед и сякаш го виждаше за пръв път, ядовито попита:

— Какво искате?

— Може ли да повикате дежурния по прокуратура?

— Няма да викам никого. Тук не е позволено да се разхождате, идете си, инак ще ви арестувам!

— Арестувайте ме — рече Синцов с пълна готовност.

Но в плановете на часовия не влизаше да го арестува.

— Идете си, инак ще употребя оръжие! — смутено му се сопна той. — И пред къщата не се шляйте: не е позволено!

При тия думи той даже наведе напред пушката. Синцов равнодушно погледна пушката, насочения към него щик, обърна се гърбом към часовия и без да каже нито дума, излезе. Оставаше му да чака: може би все някой ще влезе или ще излезе… Сега той вече ходеше не покрай вратата, а мереше с крачки тротоара на другата страна, срещу прокуратурата.

Улицата сякаш бе измряла. Той изгуби представа за времето и отново влезе във вестибюла. „Ще го накарам да ме арестува! Ще го нагрубя, ще откажа да си отида. Какво друго мога да направя?“

Той влезе с това решение, като очакваше, че за трети път ще се сблъска с мрачния часови, с когото си бяха вече опротивели един на друг, но часовият през това време беше се сменил. На пост стоеше дребничък червеноармеец с моминско черновеждо лице.

— Другарю боец — като извади веднага от джоба си листчето и отиде право при часовия, решително рече Синцов, — ето моята служебна бележка. Повикайте дежурния или му доложете. Имам бърза работа.

Червеноармеецът пое от ръцете му листчето. Синцов му го даде и отстъпи крачка назад. Червеноармеецът оцени това и като измери изпод вежди дистанцията между себе си и подателя на документа, го зачете. Няколко секунди уважението към подписа „Бригаден комисар от запаса“ се бореше у него с недоверието към документа без печат. Най-после, след като погледна още веднъж изпод вежди Синцов, той вдигна слушалката на поставения върху едно шкафче телефон.

— Другарю дежурен по прокуратура, докладва часовият. Тук се яви един гражданин със служебна бележка до прокуратурата от бригадния комисар, името не мога да прочета. Моли да слезете за минута. Тъй вярно! Слушам… Ей сега ще дойде дежурният — рече той на Синцов и му подаде листчето обратно.

След пет-шест минути от вратата излезе един военен юрист трети ранг. Млад, слаб, с лъснали от водата току-що сресани набързо коси и червено петно на дясната буза. Изглежда, преди да му позвънят, беше спал на бюрото, опрял буза на пестника си. Той прочете листчето, върна го и погледна Синцов.

— Защо е без печат? — попита той.

Синцов отговори, че в комунистическия батальон няма печат. Дежурният кимна — това просто обяснение в тези дни не можеше да го учуди.

— Е, а вие какво собствено търсите в прокуратурата? Защо са ви изпратили тук?

— Изпращат ме по мой личен въпрос — рече Синцов и се озърна. Какво сега, така ли, тук, застанал прав във вестибюла, да разкаже всичко, което трябва да разкаже? — Моля, отделете ми половин час, вие или оня, комуто наредите.

Дежурният още веднъж го погледна. Лицето на този човек будеше доверие — открито, уморено, честно лице. Облеклото наистина беше сбиротък, не по ръст и мръсно, а ботушите много скъсани. Но дежурният си спомни, че човекът е дошъл с документ от комунистическия батальон и помисли, че разчитайки да получат военно облекло мнозина обличат каквото им попадне, когато тръгват от къщи. Навярно честен човек: нечестните хора в такова време гледат да са по-далеч от военните прокуратури. Но дежурният не можеше да слуша онова, което ще му разкаже този човек, а не можеше също да го изпрати при някого и не можеше да обясни причината, поради която не можеше да направи нито едното, нито другото.

А причината се заключаваше в това, че освен двамата часови — единия, който беше сменен и сега спеше, и другия, застанал на пост — той, военният юрист трети ранг Половинкин, беше единственото лице, което се намираше сега в помещението на окръжната военна прокуратура. Завчера, получила съответна заповед, прокуратурата се бе преместила на друго място, в една от гарите край Москва. Архивата беше евакуирана, а текущите дела — пренесени в новото местонахождение. В прокуратурата вече втори ден бяха останали само празни шкафове, телефоните, двамата часови и той, дежурният, който беше длъжен да отпраща на новия адрес ония, които се явят тук или телефонират и на които е редно да се съобщи този адрес. Дежурният не можеше да разговаря със Синцов тук долу, защото беше длъжен да дежури горе, при своя телефон. Да го взима със себе си горе, не смяташе за възможно, защото всеки, който се качеше на втория етаж на прокуратурата, би разбрал ясно, че тя е заминала. А това съвсем не беше редно да се знае от външни лица!

— Ето какво — рече дежурният, като обмисли всички възможности, — почакайте тук, в стаята за издаване на пропуски. Аз съм на дежурство, не мога да се откъсвам, за да изслушам вашата работа, а на ония, които могат, ще кажа, щом се освободят. Или ще ви повикаме, или ще слязат да поговорят с вас. Нека почака там — с пръст показа той на часовия стаята с двете прозорчета. — Аз разрешавам…

— Добре, благодаря — рече Синцов. — Само че аз чакам май вече три часа.

— Нищо, ще трябва да се почака още.

Дежурният не знаеше колко ще трябва да чака Синцов, но предложението му да почака не беше лицемерно. Преди час му бе телефонирал от новото място един от началниците му бе казал, че скоро ще се върне тук с група служители. Като имаше пред вид тази група, дежурният каза на Синцов „почакайте“. Той се прибра горе, а Синцов остана да чака. Отначало чакаше нетърпеливо и броеше минутите. После, изгубил представа, заспа, събуди се и като изскочи във вестибюла с припряността на току-що събуден човек, рече на часовия:

— Свържете ме с дежурния!

Решителният тон подействува на часовия, той набра номера, повика дежурния и му рече:

— Този, когото оставихте да чака, иска да поприказва с вас. Да му дам ли слушалката?

Очевидно последва утвърдителен отговор, защото той подаде на Синцов слушалката.

— Е, какво има? — чу се недоволен глас.

— Другарю военен юрист трети ранг — рече Синцов, — никой не ме е повикал още!

— Почакайте, ще ви повикат.

— Но нали трябва да се върна в частта си — отчаяно излъга по телефона Синцов. — Ще сметнат, че съм се отлъчил самоволно…

Няколко секунди в слушалката цареше мълчание.

— Добре, тогава седнете там долу, щом ви гори такъв огън на главата, напишете всичко, което искахте да съобщите на прокуратурата, и го оставете. Когато го напишете, кажете на часовия, той ще ми позвъни и аз ще сляза да го взема.

Синцов продължи да стои още няколко секунди, като притискаше слушалката до ухото си. Оставаше да направи онова, което му бе казал дежурният. Нищо друго не можеше да измисли… Да повери всичко на хартията, да го остави тук, а после — да става каквото ще.

„А аз ще се върна обратно в батальона“ — изведнъж решително и с облекчение си помисли той.

Той напипа в джоба на памуклийката си няколкото сгънати на четири листове, взети още в районния комитет от Малинин, за да пише писмо на Маша, върна се в бюрото за пропуски и намери там една перодръжка с изкривен, но още годен писец. Като опита писеца и изля от двете мастилници в едната остатъците от мастилото, той разглади листовете, облегна гърди на масата и почти без да се спира и да се замисля, взе да пише страница след страница, като понякога само подгъваше писеца, когато той започваше да пръска повече и да къса хартията.

Когато дописа осмата страница и завърши изложението на всички обстоятелства, на улицата вече бе почнало да се стъмва.

Искаше да прочете всичко поред, но погледна към прозореца, махна с ръка и най-отдолу на последния лист написа последното изречение:

„От всички свои постъпки смятам за неправилни две: не се явих в Специалния отдел на частта, която се намираше на мястото на моето излизане от обкръжението, а вместо това заминах, както съм изложил по-горе, и че когато наближих Москва, не се обърнах към КПП, а го избиколих. За достоверността на всички изложени от мен факти нося пълна дисциплинарна отговорност.“

Той се подписа, сложи датата, после прочете последните редове и след думата „дисциплинарна“ вписа и „партийна“.

Във вестибюла се повтори предишната процедура. Синцов помоли часовия да повика дежурния, часовият позвъни по телефона и след няколко минути дежурният се появи на вратата.

— Написахте ли? — Той взе от ръцете му листовете, отпърво погледна началото: вярно ли е адресирано, после обърна и бегло погледна края. — Написахте ли къде да ви търсят, когато се запознаят с изложението?

— Да, в началото. — Синцов показа на дежурния мястото, дето беше написано: „Комунистическият батальон на Фрунзенския район понастоящем се намира на адрес: «Плюшчиха, зданието на ФЗУ №2»“.

Показа и като се сепна, измъкна от джоба си онова листче, което му беше дал Губер.

— Другарю военен юрист трети ранг! Напишете на моята служебна бележка, че сте ме задържали до вечерта, защото инак отлъчването…

Той малко послъга: важно беше не кога ще се върне, той искаше Губер да види, че действително е бил в прокуратурата.

— Добре, ще напиша, че сте били тук до осемнадесет часа! — рече дежурният.

— Сложете и печат, ако може!

Дежурният се понамръщи — ще трябва да се качва на втория стаж, отново да слиза и още веднаж да се качва, изсумтя, готов да откаже, но после размисли — сърцето му не беше от камък! — взе листчето, излезе и след две минути се върна.

— Вземете! — с раздразнението на добър човек, недоволен от собствената си доброта, рече той на Синцов.

Когато излезе на потъмнялата улица, Синцов разгъна листчето.

Върху него нямаше печат, но имаше мъничък щемпел: „Московска окръжна военна прокуратура“. Под този щемпел беше написано: „Беше в прокуратурата до осемнадесет часа, 18.10. т.г.“ После се виждаше голямо красиво „П“ и губеща се надолу завъртулка на името, което изобщо остана неизвестно за Синцов.

Когато скоро след отбоя на първата за тази вечер въздушна тревога при Губер дойде караулният началник и му каза, че на портата стои човек на име Синцов и заявява, че се е отлъчил от казармата с негово, на Губер, позволение, а сега се е върнал и трябва да се яви при комисаря, Губер се усмихна, оправи очилата си и каза да пуснат този човек при него, а едновременно да повикат и Малинин.

Синцов влезе при Губер пръв, Малинин още го нямаше.

— Е какво, другарю Синцов — присмехулно рече Губер, — военната прокуратура е затворена поради ремонт или вие не сте намерили Молчановка, или има нещо друго?

Синцов извади бележката и я сложи пред него.

Губер внимателно я прочете, като че не беше я писал самият той, после обърна листчето напреко и гласно изрече надписа на дежурния по прокуратурата: „Беше в прокуратурата до осемнадесет часа…“

— Е какво, излиза, че са разгледали вашата работа и са ви пратили обратно при нас! Така ли? — вдигна лице от листчето и попита Губер.

— Не. Не е така.

— А по-подробно?

Синцов разказа за оставеното в прокуратурата заявление.

— И там изложихте всичко, което ми каза за вас Малинин?

— Всичко — рече Синцов.

— Без да скривате нищо?

Синцов сви рамене и Губер сам честно помисли, че въпросът му е глупав. Какво ще скрива, когато, ако този човек беше страхливец, вчера лесно щеше да дезертира в дълбокия тил, а ако беше ловък хитрец, навярно щеше да съумее да излъже нещо за себе си и да се присламчи към някоя част. Малко ли хора сега има между Вязма и Москва, които са изгубили своите части и документи!

Той даже подсвирна, като си помисли колко ги има такива, и изведнъж се усмихна на Синцов не подигравателно, както се усмихваше дотогава, а просто тъй — той умееше да се усмихва и просто тъй — и рече:

— Седнете, ей сега ще дойде Малинин, ще се посъветваме…

Губер беше в добро настроение. Към сто и шестдесетте пушки, които имаха в батальона сутринта, се бяха прибавили още петстотин; сега батальонът беше въоръжен поне с пушки, а главното, утре го прехвърляха с камиони по-близо до фронта.

Какво ще стане по-нататък, той още не знаеше: или ще съберат всички батальони в една дивизия, или с тях ще попълнят други части, но във всеки случай това вече приличаше на работата, заради която с правото на стар конноармеец той, Губер, си бе издействувал възможността да остане в Москва, като евакуира своя главкомитет под командата на заместника си.

Малинин влезе, видя Синцов, изгледа го неприветливо по навик, мрачно му кимна.

— Ето, заповядай… — Губер му бутна по масата листчето, като при това с мъка скри присмехулния израз на очите си. — Един бюрократ написа бюрократична бележка, друг сложи на нея резолюция, а живият човек — кимна той към Синцов — ходи в затворен кръг и не може заради тези бюрократи да отиде на фронта. Как мислиш — изведнъж весело попита той, — можем ли да сложим край на бюрократизма, да запишем доброволеца Синцов в твоя взвод — и с това да кажем сбогом, законност, и да живее самоволието! А?

Но Малинин не разбра шегата.

— Та как решихте? — мрачно попита той.

— Как решихме ли? — все тъй весело му отговори с въпрос Губер. — Бележката ще остане при мен, а той — Губер кимна към Синцов — при теб. С листчето, ако има нещо, ще се оправдавам аз, а ти ще се оправдаваш с поведението на другаря Синцов в боя.

Последните думи Губер изрече сериозно и в контраст с неговия обикновен тон те прозвучаха почти патетично.

— Аз ще оправдая доверието ви — рече Синцов. — Може да бъдете спокойни.

— Аз изобщо рядко се тревожа — като се изправяше от масата, рече Губер с предишния си присмехулен тон. Той беше човек с романтична жилка, но старателно я задушаваше в себе си. Задуши я и сега.

— Мога ли да си вървя? — мрачно попита Малинин.

— Ако не искаш да се изказваш, можеш да си отидеш.

— Че какво има да се изказвам? Ако сега бяхте решили другояче, щях да отида да се оплача от вас в районния комитет.

— Бихте използували последната възможност? — ужили го Губер.

— Точно така. — Малинин се обърна към Синцов: — Да вървим!