Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ПОСЛЕСЛОВ

Биографията на Мигел де Сервантес Сааведра повече отколкото на всеки друг писател е свързана с творчеството му. Дългият му житейски път, неравен и труден, път на несретник, вечна жертва на хорска злоба и завист, на неразбиране, а също и на най-нещастни съвпадения и стечения на обстоятелства, е отразен до голяма степен в неговите произведения. Изпълнени с автобиографични елементи са „Дон Кихот“, пиесите му за Алжир, „Галатея“ и „Пътуване в Парнас“, „Поучителни повести“. В живота на Сервантес трябва да се търси обяснение за много неща, които произведенията му не осветляват достатъчно, а, от друга страна, внимателното четене на творбите му хвърля светлина върху неясни периоди от живота на автора. Тази жива органична връзка между творец и творчество прави от тях единство в двойна плът. Не могат да се делят без двойно осакатяване тези две сраснали в едно неща. Всеки опит за разграничение или за отделно разглеждане къса кръвно свързани части на едно цяло.

След дълги епични спорове между седем градчета на Кастилия старият университетски град Алкала де Енарес е документирано доказано родно място на големия писател. Невзрачна паметна плоча на безлична модерна сграда напомня това на посетителя. Рождената дата на Сервантес не е могла да бъде издирена. Знае се само датата на кръщавката — 29 септември 1547 година. Мигел де Сервантес Сааведра е втори по ред син и четвъртото от седемте деца на Родриго де Сервантес и Леонор де Кортинас. Бащата на Мигел, след прекарано в охолство детство, познава лишения и учил-недоучил, е принуден да изхранва тежката си челяд като амбулантен фелдшер хирург. Животът на семейството е низ от злополучни местения от град в град под гнета на кредитори и с вечната грижа за утрешния ден.

Данните за ранното детство и юношество на Мигел де Сервантес са доста оскъдни. За годините 1556–1561 се знае, че семейството е в Кордова, а за периода-1561-1564 е установено, че скитникът хирург е с челядта си в Мадрид. Предполага се, че тук Мигел учи за първи път по-системно. Той изучава добре литературния кастилски[415] език, а и латински, което му позволява да се запознае с творчеството на Вергилий и Овидий. През годините 1564–1566 семейство Сервантес е в Севиля. Мигел посещава училище, което, макар и йезуитско, не вдъхвало особено доверие на Инквизицията. Образованието на юношата е много разпокъсано. Годините, прекарани в Севиля, оставят обаче дълбок отпечатък в живота на Сервантес. Той е буден и ученолюбив, голям приятел на книгите, а влиза в допир и с един нов свят — шумен, весел, без задръжки.

В Севиля той посещава театъра на Лопе де Руеда (1510–1565) — драматург, режисьор и актьор, импресарио и директор на трупа, испански Молиер, създател на новото драматическо изкуство в Испания, учител и вдъхновител на всички драматурзи от испанския Златен век. Оттук и любовта на Сервантес към театъра и неудържимата му страст да пише комедии и драми.

Съображения от материално естество, както винаги нерадостни, налагат нова смяна на декори. Мадрид, 1566, Мигел е на 19 години. Той става ученик на известния по онова време педагог, поет и пламенен привърженик на Еразъм — на Хуан Лопес де Ойос. Именно от него се споменава за първи път през 1568 година името на Сервантес, като го нарича „скъп и любим мой ученик“. По случай смъртта на съпругата на Филип II, Лопес де Ойос издава сбирка стихове. В това сборниче Сервантес участвува с една елегия и един сонет-епитафия. Тези стихове нямат художествена стойност и може би техният автор не ги е и виждал отпечатани, защото книжката излиза на бял свят през 1569 година, а по това време Сервантес не е вече в Испания. Отхвърлят се категорично твърденията, че той е следвал в Саламанка и че дори имал научна степен.

През 1568 година Сервантес постъпва на служба при папския легат Джулио Акуавива, с когото в края на същата година заминава за Италия. С кардинал Акуавива той посещава последователно Палермо, Милано, Флоренция, Венеция, Парма и Ферара, но към края на 1569 година напуща службата си и постъпва войник в полка на Мигел де Монкада. С полка си е на гарнизон в различни италиански градове до 1571 година.

Сервантес участвува с ротата си в голямото морско сражение при Лепанто (7 октомври 1571 г.), където съюзниците — папа Пий V, испанският крал Филип II и Венеция — под командата на дон Хуан Австрийски, нанасят съкрушителен удар на флотата на османците. Ранен е на три места и лявата му ръка остава саката „за по-голяма прослава на дясната“, както сам казва в глава първа на „Пътуване в Парнас“. В предговора към „Поучителни повести“ той[416] пише: „На Лепанто той изгуби лявата си ръка; раната може да изглежда грозна, но той смята, че е хубава, защото напомня за най-паметната битка на миналите векове, каквато сигурно няма да видят нито настоящите, нито бъдещите поколения…“ Сервантес посвещава по-късно на Лепанто една драма — „Морско сражение“, която за нещастие е безследно изчезнала.

Излекуван от другите рани, Сервантес постъпва да служи в ротата на Понсе де Леон и участвува в експедициите Наварин (1572), Тунис (1573) и Ла Голета (1573), а след това престоява още две години в Италия, като е на гарнизон с частта си в различни градове на Сицилия, Сардиния, Генуа и Ломбардия, а най-дълго в Неапол.

В хубавите италиански градове Сервантес диша въздуха на Ренесанса, радва се на свободата, добива определен вкус към литературата. Върху неговото въображение са подействували Ариосто с епическия си размах, Санадзаро с подчертания буколически характер на произведенията си, Бокачо с безсмъртния си „Декамерон“.

Окичен с ореола на прославен воин, ветеран от десетки битки, преди да е навършил 28 години, вдъхновен за велики дела и окрилен от най-смели планове, Сервантес, след седем години отсъствие, отплава от Неапол за родината си през септември 1575 година.

Той носи препоръчителни писма до краля от дон Хуан Австрийски и от херцог де Сеса, испански вицекрал на Неапол. Те ходатайствуват да му бъдат признати заслугите и да бъде повишен в чин капитан. Попада в плен на алжирски корсари. Горчива ирония на съдбата. Препоръчителните писма, на които Сервантес толкова разчита, стават причина определеният откуп да бъде като за високопоставено лице. Тъй започва петгодишният пленнически период от живота на големия писател. Пет пъти се опитва да избяга, пет пъти плановете му претърпяват провал. През тези пет години той нито за миг не се примирява със съдбата си, непрекъснато съзаклятничи, не унива и след най-големи беди, С много от своите действия той напомня Рицаря на печалния образ, който черпи нови сили от всяко поражение и превъзмогва с по-укрепнал дух всяко премеждие. Сервантес не само действува, но мечтае и пише. Цяла поредица от драми, написани в най-тежките часове на пленничеството, са се изгубили за потомството, но трябва да се предполага, че най-важните автобиографични данни са запазени благодарение на „Разказът на алжирския пленник“, вмъкнат в първата част на „Дон Кихот“, на повестта „Щедрият любовник“ (една от „Поучителните повести“), а също и драмите „Алжирските тюрми“, „Животът в Алжир“, и „Великата султанка доня Каталина Овиедска“, чиято[417] главна стойност, ако не и единствената, е автобиографичният им характер.

На 19 септември 1580 година Сервантес е най-после откупен и освободен. След седем години престой в Италия и пет години плен Сервантес се завръща в отечеството си. Няма нито почести, нито охолство. Военните подвизи са забравени, препоръчителните писма изгубени, самите покровители са изпаднали в немилост и вече без всякакво влияние. Семейството му е потънало в дългове, бащата е вече грохнал и едва работи. Притиснат от нуждата, Сервантес заминава за Португалия. Макар и ветеран, той е отново прост войник. Участвува в една експедиция в Азорските острови.

Идиличният пейзаж край река Тахо кара Сервантес да мечтае. Санадзаро, авторът на прочутия пастирски роман „Аркадия“, не е ли бил вдъхновен от подобен пейзаж в Италия? Ето че Сервантес, който не е имал високо мнение за този вид романи, се увлича от модата на времето и написва пастирски роман. И така през 1585 година вижда бял свят „Галатея“ под точното заглавие: „Първа част на Галатея, състояща се от шест книги“. Втората част на „Галатея“ не е издавана изобщо, защото ръкописът за жалост се е загубил скоро след смъртта на автора.

Една година преди това, на 12 декември 1585 г., писателят се оженва за Каталина де Саласар Паласиос и Восмедиано.

Недоволен от относителния неуспех на „Галатея“, Сервантес опитва щастието си в драматургията. Сам той казва, че в онези години бил написал двадесет или тридесет пиеси. Знаят се заглавията само на някои от тях. Текстовете са загубени, макар за някои пиеси да се споменава цял век след това. Интересно е да се отбележи, че самочувствието му като драматург е неизменно високо. По-късно той много по-малко вярва в успеха на „Дон Кихот“.

Две пиеси от тази епоха са отпечатани едва през 1784 година — „Животът в Алжир“ и „Нумансия“.

„Нумансия“ е най-добрата от драмите на Сервантес. За сюжет служи епическата защита на иберийската крепост Нумансия срещу пристъпите на римския завоевател. След четиринадесетгодишна обсада великият Сципион Африкански превзема града, в който не намира нито един жив жител. Последният, Вириато, се самоубива пред очите на римския пълководец, за да няма кой да предаде ключовете на града на победителя. Редом със сцените на безпримерен героизъм се развива трагичната любов на двама млади.

Не намерила отклик в сърцата на съвременниците, „Нумансия“ на два пъти в историята на Испания е показала силата на своето[418] въздействие и вечната значимост на възпетите в нея добродетели. През 1808 година, по време на обсадата на Сарагоса от войските на Наполеон, е била играна „Нумансия“ и френските нашественици са имали нееднократно възможността да почувствуват в боя възпламеняващото въздействие на драмата. В обсадения от франкистите Мадрид през 1936 година драмата отново придобива съвременна сила и острота и примерът на древна Нумансия е поддържал жив патриотизма на защитниците на Републиката.

Към края на живота си Сервантес пише отново драми и комедии, но пред отказа на театрите да ги играят той се вижда принуден да ги публикува в отделния сборник „Осем нови комедии и интермедии“ (1615 г.). В тези пиеси той полага усилие да се съобрази с вкусовете на времето, но не издържа на изкушението да подражава на Лопе де Вега, без да достига неговата висота. Сервантес, който е гениален в диалога между рицаря и неговия оръженосец, както и в разговорите на кучетата Сципион и Берганса („Поучителни повести“), е слаб и неубедителен в изкуството на театралната реплика. От друга страна, неуспехът се дължи също на известна интроспективност, на безсилието на Сервантес да се отърси от автобиографичното (вълната на героични спомени залива писанията му). Драматургът Сервантес е засенчен от все по-голямата слава на „чудото на природата“ — Лопе де Вега (така самият Сервантес го е нарекъл), чиито комедии завладяват публиката с неговото голямо майсторство при заплитане и разплитане на интригата, с вроденото му чувство за сценичност, с богатото му и разнообразно въображение.

Започват за Сервантес много трудни години — често следите му се губят изцяло, — непосилни и неспокойни години, които предшествуват появата на безсмъртните му творби.

След като се е убедил, че поезията не храни, той се убеждава, че и драматургията не може да бъде постоянен източник дори и на скромни доходи. Търси работа и скоро е назначен в Севиля комисар по реквизицията на храни за интендантските служби на Великата армада. Службата му налага да обикаля различни селища на Андалусия. На бедняка Сервантес се е паднала тежката задача да изтръгва залъка от устата на осиромашелите селяни. През 1587 г. в Есиха, добросъвестен и наивен, той накърнява с действията си интересите на Църквата и е временно отлъчен. Въпреки непрекъснатите неприятности не престава да пише. Съчинява патриотична ода, с която пожелава успех на Великата армада(1588 г.) и към края на същата година в друга ода оплаква поражението. За превишаване[419] на права влиза в затвора, защищава се енергично, извоюва свободата си и заживява в Севиля. Много малко се знае за него през годините 1590–1591.

През 1592 година събира отново храни в провинция Хаен. Попада за объркани сметки отново в затвора. През 1593 г. е в Севиля, през следващата година — в Гранада. При най-големи неудобства той продължава да твори. През тези години се появяват по различни поводи негови стихове.

На 5 септември 1592 година се задължава с договор да напише комедии за трупата на Родриго Осорио, но не се знае дали е изпълнил договорните си задължения.

През 1595 г. Сервантес услужва с държавни пари на един португалски банкер, който малко след това е обявен в несъстоятелност. Не може да възстанови сумата и попада отново в затвора през 1597 г. Оправдан е и е пуснат на свобода. В съдебните книжа се говори само за прекалена доверчивост, непредпазливост, лекомислие, немарливост, никъде не се поставя под съмнение честността и не се петни доброто име на писателя.

Почти няма сведения за периода 1598 — 1601. Лежи в затвора и през 1602 г.

Нека се опитаме да влезем в положението на Сервантес. Той върши в течение на години работа, която не е по вкуса му, която му е дори противна. Тя го кара да измъчва народа, който обича. А в същото време Сервантес е погълнат изцяло от бъдещите творби, които зреят в него. Счетоводната му работа е осъдена неминуемо да страда от всеобхватно настъпващия творчески процес.

През 1603 г. е повикан за обяснения от финансовите органи във Валядолид. Въпросът остава неуреден, но — и това е много по-важно — той намира издател за едно ново свое произведение — „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ (първа част). Разрешението за издаване на новата книга е от 26 септември 1604 година, а през януари 1605 г. романът е вече в ръцете на читателя.

Тези петнадесет години (1590–1605) са може би най-слабо проучени от изследователите-сервантисти, въпреки че е направено всичко възможно в тази насока. Кога точно е започнал да пише „Дон Кихот“? Знае се с положителност само, че не преди 1591 г., тъй като в първата част се споменава произведение на друг автор, издадено след тази дата. Къде е писал „Дон Кихот“? На този въпрос може да се отговори само с догадки и предположения. Самият автор загатва в предговора към първата част, сякаш за да се извини за някои неблагополучия, че съчинението е писано отчасти[420] в затвора. Съществува дори много странно съревнование между няколко затвори в Испания — два или три в Севиля и затвора „Медрано“ в Аргамасиля де Алба — кой от тях да бъде обявен за „вдъхновител“ на Сервантес.

Новото произведение се посреща с небивал интерес, то е истински триумф за автора, който едва пред прага на старостта получава признание. Въпреки прибързаната преценка на Лопе де Вега, че няма по-слаб поет от Сервантес и по-глупава творба от „Дон Кихот“, романът — първият модерен роман във всемирната литература — бързо се разпространява. Още същата година се изчерпват шест издания, публикувани в Мадрид, Лисабон и Валенсия и около 1500 екземпляра се продават и в Новия свят.

Произведението се превежда на английски от Томас Шелтън през 1612 година, но още преди това за него знаят някои английски писатели. Предполага се дори, че Шекспир е участвувал в някакъв опит да се драматизира „Дон Кихот“.

Френският превод на Сезар Уден се появява през 1614 година.

Рядко книга е била така разграбвана. Тя намира отзвук в широки читателски кръгове.

Въпреки успеха, материалното положение на автора не се подобрява. Не престават и семейните неприятности. Той е разделен от жена си, а близките му, не всички с безупречно поведение, го въвличат в разправии, скандали и непосилни разходи. През 1606 г. Дворът се премества от Валядолид в Мадрид. Преселва се в новата столица и Сервантес.

Макар и да получава аванс срещу подготвяните „Поучителни повести“, Сервантес е принуден, за да излезе от затруднение, да търси отново служба. Граф де Лемос, комуто посвещава повестите си, е назначен вицекрал на Неапол. Сервантес подава молба за библиотекарска длъжност при него, но получава отказ, защото не умее да се огъва и да ласкае.

През 1613 г. излизат от печат „Поучителни повести“, които с право се смятат за най-значителното произведение на Сервантес след „Дон Кихот“. Някои повести, като „Ринконете и Кортадильо“ (историята на две деца-крадци), „Разговорът на две кучета“ („Сципион и Берганса“) и „Стъкленият лиценциат“, преведена на български още през 1859 година, са истински бисери, напълно равностойни на най-хубавите страници на великия роман. Няма нищо чудно в това, защото те са преминали през същата творческа лаборатория и са плод на същото вдъхновение и на същия гениален полет на духа.[421]

„Поучителни повести“ са истинска фреска на живота в Испания, многобагрена и живописна картина на нрави и обичаи в различните й области, многолика галерия на типове и образи от всички съсловия и професии. Те бележат втори голям успех на Сервантес. За него Тирсо де Молина казва, че е испанският Бокачо, а Лопе де Вега признава превъзходството на Сервантес като повествовател.

През 1614 г. се появява „Пътуване в Парнас“, нов поетически опит на Сервантес, вдъхновен, по негово собствено признание, от „Пътуване в Парнас“ (1582 г.) на италианеца Чезаре Капорали. Това е дълъг поименен списък в рими на съвременни поети. Произведението не представлява особен интерес, защото авторът е творец, а не критик, защото той е гениален в прозата, а доста посредствен в поезията. Той самият доказва това със своя послеслов-бележка в проза, който е най-хубавото в произведението. Опитът му да критикува се изражда в излишно и неоправдано венцехвалене.

Сервантес работи усилено, здравето му е доста разклатено — страда от воднянка, — но високият дух и творческата страст не отслабват. Той е пропит от съзнанието, че трябва да остави на човечеството в завършен вид замислени преди това произведения. Стигнал е до глава 59-а на втората част на „Дон Кихот“, когато го изненадва новината, разпространена в Сарагоса, за предстоящата поява на втората част на „Дон Кихот“, написана от лиценциата Алонсо Фернандес де Авелянеда. Малко след това в Тарагона излиза от печат малката творба на плагиатора. Името му е псевдоним, но и до днес не е установено кой се е крил зад него. Много мастило се е изляло в предположения и кое от кое по-фантастични хрумвания. Плагиатът — зла шега, хула и обида — се приписва ред по ред на всички врагове на Сервантес, в това число и на самия Лопе де Вега. Изразено е било дори подозрение, че всичко е игра на Сервантес, маневра, за да изпъкнат с по-голяма сила достойнствата на оригиналната втора част. Излишно е да се спираме на това предположение — триковете на модерната реклама не са били познати в онази епоха, а още по-малко са били по вкуса на набедения.

Голямо е възмущението на Сервантес, защото в лъже-произведението не е пощаден и той самият — наречен е „старец“ и „инвалид“. Но той скърби и за своя герой, за Дон Кихот, който според Авелянеда завършва — след жалки патила — в лудницата. Срещу Рицаря на началния образ е отправено и жестокото обвинение, че е разлюбил Дулсинея.

Сервантес решава в яда си да избърза с издаването на истинската втора част. Тази припряност се отразява неблагоприятно на[422] стройното развитие на действието. В последните петнадесет глави се долавя дори известна разпокъсаност, откъслечна епизодичност, поява на не съвсем сполучливи хрумвания.

На 5 ноември 1615 г. се разрешава отпечатването на втората част на „Дон Кихот“, която скоро след това се публикува, посрещната с голям интерес от нетърпеливите читатели. А до 1617 г. се появяват още 10 издания.

Първият превод на немски е на Йоаким Цезар от 1648 г. На руски се превежда за първи път през 1769 г. Първият български превод на Христо Самсаров (от руски) се появява през 1882 г., а първият български превод, направен направо от оригинала, е на Петър и Тодор Нейкови от 1947 и 1949 година.

Последната творба на Сервантес е „Персилес и Сихизмунда“, роман в четири книги (третата и четвъртата носят като подзаглавие „Северна история“) с общо 79 глави. Тя се издава посмъртно през 1617 г. Според известния испански литературовед Марселино Менендес и Пелайо това произведение от последните години на автора е недооценено. Той смята, че — особено в последните две части — има страници, които принадлежат към най-хубавото, написано от Сервантес.

До последния си дъх Сервантес крои планове — „ако имам щастие, но защо говоря за щастие, ако стане чудо и оживея“, — възнамерява да напише нови творби и вечно обещаваната втора част на „Галатея“. Посвещението на романа „Парсилес и Сихизмунда“ на Лемоския граф е от 19 април, а смъртта настъпва само четири дни по-късно, на 23 април 1616 година.

Погребан е в Мадрид, на улица „Кантаранас“, в женския манастир на ордена „Света Троица“, който е бил разрушен по-късно, така че днес никой не знае къде е гробът му.

Но когато гробът е неизвестен, не се ли стига по-лесно до безсмъртие? Смърт, която не е свързана с определено тленно място, не подхранва ли по-лесно легендата, не дава ли криле на славата?

На един от централните площади в Мадрид — Пласа де Еспаня — се издига паметник на Сервантес с безсмъртната двойка — Дон Кихот и Санчо Панса. Това е истински паметник на безсмъртието.

След забраната през 1553 година да се разпространяват рицарските романи в Новия свят и след взети подобни мерки в Испания, издаването на такива произведения намалява значително още преди появата на „Дон Кихот“.

Срещу извращенията на рицарството, а не срещу вековния рицарски[423] дух на испанците се заема да се бори Сервантес. Той успява. Байрон казва, че с една само усмивка той нанася смъртен удар на странствуващото рицарство.

В предговора към първата част Сервантес обявява намеренията си. Той избира пародията като най-сигурно средство. Чрез пародийното, а не чрез рязка, безпощадна критика, той замисля да спечели читателя. Предпочита леката ирония пред острата сатира, насмешката, пък дори и усмивката, пред строгите черти на сарказма. Той възнамерява да лекува опиянените от рицарския роман като алкохолици чрез постепенно намаляване на дозата алкохол и чрез майсторски насаждана растяща погнуса.

В рамките на пародията той избира сухия и костелив петдесет-годишен идалго, качва го на мършава кранта и го въоръжава със стари и ръждясали доспехи. Несъответната физика, странната възраст и анахроничното оръжие създават действително подходящата начална атмосфера.

Читателят е заинтересуван още от първите думи.

Едно място в Ла Манча, „за което не искам да си спомня“, и в същата глава авторът се колебае между имената Кихада, Кесада и Кехана — ето първите семена на загадъчното, а същевременно и подхвърлен намек за нещо автентично, документално, за летопис и историческа хроника.

Дон Кихот бойно рицарско име на нашия идалго — е петдесетгодишен. Търси ли Сервантес да подчертае антигероичното на тази възраст, настъпващата старост като най-неподходяща за смели начинания, или прави нарочно от героя си свой връстник, за да му влее по най-убедителен начин опита от дългия си и богат житейски път?

Какъв свой опит би могъл да има идалгото от Ла Манча, прекарал живота си в лов и четене на рицарски романи край домашното огнище?

Много скоро обаче в разгара на творческата треска първоначалните намерения сякаш се изменят и разширяват. Пред увлечения в работата си писател се откриват нови възможности, нови, неизследвани дотогава пътища, и той започва някак плахо, несигурно да прави експерименти, да прави забежки от чисто пародийното.

Според някои сервантисти, първоначалният план обхващал само първото излизане на Дон Кихот (първите шест глави) — посвещението в рицарство в хана, мечешката услуга на изтезаваното от Хуан Алдудо ратайче и злополучното приключение с търговците от Толедо.[424]

Но разказът продължава — Дон Кихот замисля второто си излизане. Той се вслушва в съвета на ханджията и потърсва оръженосец. Влиза в преговори със своя съсед Санчо Панса. Двойката се оформя съвсем в духа на пародията. Господарят е висок и мършав, Санчо е къс и набит, Дон Кихот има костеливо лице с остри черти, оръженосецът — кръгло и бузесто лице, неиздаващо особена интелигентност. Същите отлики важат и за Росинант и Сивчо, безсмъртни и те в световната литературна митология. Ефектът — чисто външният комичен ефект — е постигнат по най-достъпен и красноречив начин.

Но у Сервантес този външен ефект е само примамка. Още през първото си излизане Дон Кихот влиза в досег с народа — бедното ратайче, практичния ханджия, мулетари и проститутки, толедски търговци. Това е нещо ново. В рицарските романи има само крале и принцове, кралици и придворни дами, великани и магьосници. Народът навлиза в потока на повествованието, превръща го в пълноводна река и се налага като постоянно действуващо лице.

При първия си поход Дон Кихот се чувствува самотен. Той се впуща в дълги монолози по чисто рицарски образец и в дълбоки размишления. Трябва му обаче аудитория, събеседник, човешки контакт.

Санчо Панса е потомък на разкрепостени селяни, на младини е работил като земеделски работник на чужди господари, между другото и на бащата на бакалавъра Самсон Караско. Той е собственик на късче земя и си има дом, жена и челяд. Практичен и мъдър по свой начин, донякъде наивен, той се подвежда по обещанията на Дон Кихот, защото след големите географски открития и масови преселвания испанските селяни стават по-склонни към приключения, спойката им със земята отслабва. Дон Кихот не току-така му чертае перспективата за острова. Острови продължават да се откриват из океаните и моретата, така че обещаният остров не е само химера.

Дон Кихот предприема втория си поход със Санчо. Той е човечеството — трезво, разсъдливо, користно и практично, — което тръгва след духовния водач, носител на нещо ново, неразбрано, недостъпно, облечено в одеждите на безумието и на утопията. Има ли нещо ново и смело, което да не е било приемано през вековете като неосъществимо, чудато и утопично? След Сервантес на похода към новото ще се дава често и името донкихотовщина.

Сервантес създава у читателя на първата част на „Дон Кихот“ впечатлението, че търси с несигурни стъпки пътя към сполуката,[425] разколебан от неуспехите си в областта на пастирския роман и на драматургичното си творчество. Той иска да създаде нещо ново и прозира, че има сили и може да осъществи намерението си, но не знае как ще откликне на новото читателят. Познава с цената на несметни горчивини вкусовете на съвременниците си, но не желае да им се подчини безпрекословно.

Разказва за общуването на рицар и оръженосец и пресъздава безсмъртните им диалози, но не е сигурен, че те ще се понравят, преминава към чудатите приключения — верен на първоначалния си пародиен план, — но се съмнява дали те ще имат успех сред закърмена с рицарски романи публика.

Прехвърля се към чисто пасторални откъси (Пастирката Марсела), опитва приключенския пътепис (Разказът на бившия алжирски пленник), не пренебрегва и любовните трагедии (Фернандо и Доротея, Карденио и Лусинда). Той дава образци от цялата предшествуваща литература, за да не изгуби изведнъж контакт с читателя.

Не всеки път има органична връзка между откъсите и главното действие. Те са понякога направо вмъкнати без всякаква спойка, сякаш авторът не знае как да продължи и търси да печели време. На места нишката на разказа се губи, ние забравяме Дон Кихот и Санчо или по-скоро чакаме с растяща носталгия появата им. Някои от епизодите не са по вкуса ни, звучат анахронично и ние чакаме с нетърпение да ни върне авторът към вечно новите и никога неувяхващи разговори между двамата герои, към техните думи и дела.

Първата част е част на търсения, лутания и импровизации. В нея всичките приключения на Дон Кихот са случайни. Те се зараждат във въображението му, защото той съзира в реалните неща свои образи и видения. По светкавичен асоциативен път преобразява всичко околно и го издига до висотите на лудостта си. Срещу него няма още организирано съзаклятие на близки и далечни, на познати и непознати, на еснафи и сноби. Приключенията му не са инсценирани от „доброжелатели“, „спасители на душата му“ или от търсещи забавления празни хора.

Това кара много от познавачите да предпочитат именно първата част, поради нейната спонтанност и непринуденост, въпреки някои явни слабости в строежа й.

Първата част е голям успех за автора, който надминава и най-смелите му надежди и очаквания. Но на какво се дължи този успех? Възвишеният ренесансов дух в него е откритие на по-късни векове. Чувствителността на читателя се мени през вековете. Смешното и гротескното, което е привлякло съвременника, пасторалното и приключенското, което е приковало вниманието му, престават да интересуват читателя от времето на романтизма. Той търси величаво трагичното у героя и поводите за смях стават източници на скръб и сълзи. С реализма се откриват нови достойнства — Дон Кихот е борец за новото, за възтържествуване на доброто и на правдата. Той е предтеча.

Тези промени на чувствителността наблюдаваме също и в развитието на един и същ читател, който е чел „Дон Кихот“ в различни възрасти. Не преминаваме ли от смеха на детското повърхностно четене към сълзите на романтичните години, за да стигнем до откривателското четене на зрялата възраст, защото безсмъртният роман дава храна на всяка мисъл и служи за основа на всякакви тези?

Колко хубаво описва впечатленията си от „Дон Кихот“ Хайнрих Хайне с тънък анализ на възприятията си в различни възрасти!

Втората част е писана от по-уверена ръка. Тя предлага на Дон Кихот лукаво замислени приключения-клопки. Шествуващата пред него слава му подготвя лоши шеги.

Самсон Караско подготвя третото излизане на Дон Кихот, за да може да го срещне и победи в двубой, като го принуди по този начин да се откаже веднъж завинаги от лудите си мисли. Но не сполучва.

Херцогската двойка познава до най-малки тънкости първата част на романа, а каквото не знае, научава от разговори с Дон Кихот и от разбъбрилия се Санчо. За да внесат разнообразие в убийствено скучното си съществуване, испанският гранд и неговата съпруга устройват цял низ скъпо струващи най-зрелищни „приключения“. Техният дворец става център на действието и там двамата герои влизат в контакт с херцога и неговата съпруга, с домашния им свещеник, с дуени, млади придворни дами, лакеи. Цял един свят на излишни люде, на чийто фон се открояват с още по-голяма сила добродетелите на двамата герои.

Дон Кихот и Санчо Панса излизат с чест от всички опити да бъдат осмени и унижени.

Разбойникът Роке Гинарт е чел романа и ги спасява от своите побратими. Той им подготвя и пътуването в Барселона, където в нови варианти се повтарят сцените от херцогския дворец. Това е първото влизане на безсмъртната двойка в град, но високо покровителство предотвратява всяка намеса на властите.

Тук, в Барселона, най-сетне Самсон Караско постига целта си.[427] Той побеждава в нов двубой Дон Кихот и изтръгва от него обещанието да напусне странствуващото рицарство и да се прибере в родното село.

Органичната спойка е много по-силна във втората част. Развитието на действието е много по-логично. Откроява се рязко ръководната нишка. За сметка на по-добрия строеж се губи обаче чарът на импровизацията, който прави така привлекателна първата част.

Мненията са много разделени и аргументировката е богата и внушителна, но и тук нека оставим читателя да си изработи според чувствителността си свое собствено мнение.

Развитието на отношенията между Дон Кихот и Санчо Панса е главната тема в романа и по вкуса на днешния читател, както и по преценка на съвременните критици, най-привлекателното, най-оригиналното и най-гениалното във великото произведение.

Това развитие е отразено първо в разговорите на двамата герои — в начина, по който те разговарят, в темата и не на последно място, в самия говор.

Неповторими са, а и не се повтарят никога — въпреки че са чести и многобройни — разговорите, живите и винаги нови диалози. Под влияние на книгите, които е чел — рицарски и пастирски романи, — Дон Кихот говори с езика на Амадис Галски и на други техни герои. Фразите му са много дълги, надути и натруфени, описателни и пълни с фигури, сравнения, отстъпления, клишетирани епитети, алегории от богатия арсенал на митологията. Този му език, а също и мисълта, която пъшка под неговото бреме, са почти недостъпни за Санчо. Само в почивките между две рицарски екзалтации двамата намират общ говор, на теми по близки до живота, а това значи по-близки до Санчо. Оръженосецът е селянин, а рицарят — дребен селски благородник. Много са проблемите, които са общи за двамата. Тогава именно разговорът им е най-ценен и земен.

Езикът на оръженосеца е цветист, както езикът на всеки селянин, той е изпъстрен с поговорки, пословици, с всички изрази, които отразяват устно предаваната и напластена през вековете народна мъдрост. Санчо изразява желанията си чрез намеци, с много заобикалки, уговорки и словесни маневри, а когато критикува, предпочита косвения път, анонимността, обобщени констатации без определен адрес поне на пръв поглед. Фразата му е нагледна, завършва често с недомлъвки, изобилствува с диалектизми. Дон Кихот разбира този език, защото е живял сред народа, но не всякога го приема равнодушно. Той постоянно поправя Санчо, а оръженосецът[428] се сърди, защото не обича да го прекъсват, повтаря грешките си, но все по-рядко.

Постепенно Дон Кихот свиква с говора на Санчо и се вслушва в самобитно мъдрите му слова, а Санчо започва да вниква в рицарския жаргон и да повтаря думи и цели изрази кога на място, кога ни в клин, ни в ръкав.

Това взаимно влияние расте с развитие на действието и еволюцията в говора става външен израз на големите духовни промени у героите.

Санчо във втората част говори на места така хубаво и гладко, че предизвиква дори недоумение. Той става все по-разговорчив, началните смущения са преодолени, чувствува се вече компетентен по много въпроси и бърза да вземе думата, изпреварвайки господаря си не толкова от неуважение, колкото от желание да се самоизтъкне и да се самоутвърди.

Дон Кихот спечелва недоверчивия Санчо още от самото начало, и то не с виденията на лудостта си, а с дълбоката си човечност и доброта, с любовта към истината и безкрайната честност — това са добродетелите, които се опълчват срещу алчността и користта, недоверчивостта и себелюбието.

Санчо, чийто девиз е „По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата“, ще започне да се отклонява от него, за да стигне до орлите.

Тодор П. Нейков[429]

Край
Читателите на „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ са прочели и: