Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (24)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА,
в която окончателно и най-правдиво се изяснява спорът за шлема на Мамбрино и за самара и се разказват други още произшествия

— Как преценявате, ваши милости сеньори — запита бръснарят, — думите на тези благородни господа, които продължават най-настойчиво да твърдят, че това не е леген за бръснене, а шлем?

— Аз ще докажа — рече Дон Кихот — на всеки, който поддържа противното, че лъже, ако е рицар, ако ли пък е оръженосец, ще кажа, че хиляди пъти лъже.

Нашият бръснар, който присъствуваше на спора, познавайки нрава на Дон Кихот, намисли да налее масло в огъня и да продължи за обща забава шегата. Той се обърна към другия бръснар с думите:

— Сеньор бръснарю или какъвто щете да сте, знайте, че и аз съм от вашия занаят. Упражнявам го законно от двадесет години и отлично познавам без изключение всички помагала[177] и пособия на бръснарството. Бил съм освен това на млади години войник, зная добре какво е шлем — цялостен и частичен, — какво е забрало и много още неща, засягащи военното изкуство и бойното снаряжение на войника и затова поддържам, ако, разбира се, не се лъжа и докато не ми се докаже противното, че тази вещ, която е тук пред нас, в ръцете на този добър сеньор, не само че не е бръснарски леген, а се различава толкова от него, колкото се различава белият от черния цвят и истината от лъжата. Шлем е, повтарям, макар и да няма всичките си принадлежности.

— Разбира се, че не е цял — обади се Дон Кихот, — липсва му долната половина, а именно подбрадникът.

— Това е самата истина — прибави свещеникът, който беше вече схванал намеренията на приятеля си, бръснаря.

Същото потвърдиха и Карденио, дон Фернандо и прислужниците му. Дори и съдията щеше да вземе по-живо участие в шегата, ако не беше толкова загрижен за съдбата на дон Луис. Но сериозността на случая, който го занимаваше, го държеше в такова напрежение, че не можеше никак или почти никак да участвува в това забавление.

— За Бога! — извика тогава подиграният бръснар. — Как е възможно почтени хора като вас да твърдят, че това не е леген, а шлем! Това твърдение може да смае и професорското тяло на цял един университет, от каквито и светила да се състои то. Няма какво повече да се говори — щом този леген е шлем, то и този магарешки самар ще да е конска сбруя, както твърди този сеньор.

— На мене, ми изглежда като самар — намеси се Дон Кихот, — но аз вече казах, че това не ме засяга.

— Дали е самар, или сбруя — обади се свещеникът, — най-добре ще може да се произнесе Дон Кихот, защото по рицарските въпроси всички присъствуващи сеньори и аз го признаваме за по-вещ.

— Заклевам се, сеньори мои — каза Дон Кихот, — че в този замък — по време на двете ми пренощувания — станаха такива странни работи, че не смея вече да взема твърдо становище по нито една от вещите, които се намират в него, защото аз съм убеден, че всичко, което се случва тук, става по силата на някаква магия. Първия път един мавър магьосник, който се навърташе тук, ми създаде големи неприятности, а и Санчо пострада доста от неговите приятели. Снощи[178] пък цели два часа висях с вързана ръка, без да разбера защо и как изпаднах в това нещастно положение. Поради всичко това страх ме е сега да не направя някоя произволна преценка, като се намеся и дам мнението си по такъв неясен въпрос. Казах си вече думата що се отнася до този шлем, който някои наричат леген, а не шлем. Но на въпроса дали това е самар, или конска сбруя, не смея да произнеса окончателна присъда. Предоставям на ваши милости вие сами да се произнесете. Може би поради това, че вие не сте посветени рицари като мене, не ви хващат и магиите на този дом и умовете ви са по-свободни, така че ще можете да прецените нещата в този замък такива, каквито са си, а не каквито на мене ми изглеждат.

— Не ще съмнение — подхвана дон Фернандо, — че Дон Кихот е прав, когато казва, че нам се пада да разрешим този въпрос и за да действуваме с повече основание, аз ще събера тайно гласовете на тези сеньори и ще ви доложа най-подробно и добросъвестно за резултата, който ще се получи.

За тези, които добре познаваха нрава на Дон Кихот, всичко това беше крайно забавно, но за онези, които не го знаеха, целият този спор представляваше най-несъстоятелна безсмислица. Особено недоумяваха четиримата прислужници на дон Луис, а и той самият, както и други трима пътници, които бяха току-що пристигнали в хана и изглеждаха да са членове на Санта Ермандад (каквито в действителност бяха). Но най-отчаян от всички беше бръснарят, чийто леген се беше превърнал пред погледа му в шлем на Мамбрино и чиито хамути и самар бяха на път да се видоизменят и станат богата конска сбруя. И едните, и другите обаче следяха развеселени как дон Фернандо сновеше между присъствуващите, за да събере гласовете им, шепнеше им нещо на ухото, за да чуе тайно мнението им за това, дали оспорваното съкровище е хамути, или конска сбруя. След като събра гласовете на тези, които познаваха Дон Кихот, каза с висок глас:

— Уморих се, добри човече, да задавам все един и същи въпрос, защото няма човек, когото да съм запитал и да не ми е отговорил, че е глупост да се нарича магарешки самар това, което е конска сбруя, и то на породист кон. Така че не ви остава нищо друго, освен да се примирите, защото, колкото и да е неприятно за вас и за вашето магаре, това е сбруя,[179] а не самар и следователно всички ваши доводи и доказателства остават без последствие.

— Нека се лиша от своето място в царството небесно — каза нещастният бръснар, — ако греша аз, а не се лъжете всички вие вкупом! Нека душата ми не види лицето на всевишния, ако това, което виждам сега пред себе си, е конска сбруя, а не магарешки самар. Ясно ми е сега, че няма закони2… и пр… Но излишно е да говоря повече. Не съм пиян, може нещо да съм грешил, но истината е, че не съм сложил нищо в устата си.

Глупостите на бръснаря предизвикаха не по-малко смях от смахнатите слова на Дон Кихот, който каза:

— Не остана нищо друго, освен всеки да си прибере своето. Когато Господ дава, свети Петър само благославя. Един от четиримата3 рече:

— Ако всичко това не е шега, скроена предварително, и то неуместна, не мога да разбера как могат хора със здрав разум, каквито са или поне изглеждат всички, които са тук, да твърдят и поддържат, че това тук не е леген и че онова там не е самар. Но тъй като виждам, че те твърдят и поддържат неща, противни на истината и на самата действителност, заключавам, че във всичко това има нещо потайно. Защото… — и изруга най-цветисто — няма човек на света, който да е в състояние да ме накара да повярвам, че това не е бръснарски леген и че онова не е самар на магаре.

— Може да е и на магарица — пошегува се свещеникът.

— Това няма значение — рече прислужникът. — Въпросът е дали е самар, или сбруя, както ваши милости твърдите.

Един от новодошлите жандари на Санта Ермандад, които присъствуваха на спора, чу тези думи и извика с досада и гняв:

— Това е самар, както аз съм син на баща си, и който твърди или би твърдял противното, е пиян, та две не вижда!

— Лъжеш като дърт циганин! — викна Дон Кихот и се засили да стовари копието, което не изпущаше от ръка, върху главата на служителя на Санта Ермандад, който, ако не се беше отдръпнал навреме, щеше да се прости с живота си. Копието удари в земята и се строши на парчета, а другите стражи, като видяха, че нападат другаря им, започнаха да викат, искайки всички да се подчинят на заповедите на Санта Ермандад.[180]

Ханджията, който беше също член на Санта Ермандад4, се спусна веднага да вземе жезъла и сабята си и застана рамо до рамо с жандармите. Прислужниците на дон Луис обкръжиха господаря си, за да не избяга в суматохата. Бръснарят, като видя, че всичко се обръща с краката нагоре, посегна да вземе самара, но същото направи и Санчо. Дон Кихот извади меча си и се нахвърли върху жандармите. Дон Луис викаше на прислужниците си да не се занимават с него, а да се притекат на помощ на Дон Кихот, на Карденио и на дон Фернандо, които бяха решили да го подкрепят. Свещеникът викаше, ханджийката крещеше, дъщеря й хленчеше, Мариторнес плачеше, Доротея беше силно смутена. Лусинда — разтревожена, а доня Клара беше почти загубила съзнание. Бръснарят биеше Санчо, а Санчо бъхтеше бръснаря, дон Луис, когото един от прислужниците се осмели да улови за ръката, за да не избяга, го удари по устата и му разкървави зъбите, съдията го бранеше, дон Фернандо беше повалил на земята един от стражите и го риташе с голямо удоволствие, ханджията наново повиши глас, за да поиска подчинение в името на Санта Ермандад. С една дума, целият хан беше изпълнен с плачове, викове, крясъци, глъч, страхове, тревоги, смущения, удари с ками и саби, със сопи, юмруци, ритници и кръвопролитие. Сред бъркотията и хаоса Дон Кихот си въобрази, че по чудо е пренесен сред раздора в лагера на Аграманте5, и каза със силен глас, който прогърмя из целия хан:

— Стойте! Приберете мечовете си! Укротете се и ме изслушайте всички, ако ви е мил животът!

Гръмкият му глас усмири всички, а той продължи:

— Не ви ли казах аз, сеньори, че този замък е омагьосан и че го обитават цял легион демони? За да се уверите в това, искам да видите със собствените си очи как се е пренесъл тук и се шири между нас раздорът, който е разкъсвал лагера на Аграманте. Вижте как се сражават един за меча, втори за коня, трети за орела, други за шлема6 и всички се бием и никой с никого не се разбира. Излезте напред, ваша милост сеньор оидор и ваша милост сеньор свещениче, и нека единият изпълни ролята на крал Аграманте, а другият да поеме задачата на крал Собрино, за да въдворите със съвместни усилия мир. Защото нелепо и грешно пред всемогъщия Бог е да се избиват толкова видни и знатни хора за такива дребни работи.

6 и всички се бием и[181] Жандармите, които нищо не разбираха от езика на Дон Кихот и бяха здравата набъхтани от дон Фернандо, Карденио и техните другари, не искаха да се усмирят; За бръснаря предложеното примирие беше добре дошло, защото в разгара на борбата Санчо бе оскубал брадата му, а и самарът беше пострадал. Санчо като верен слуга се подчини още при първите думи на господаря си. Четиримата прислужници на дон Луис се оттеглиха, защото не виждаха особена полза от това да продължават да се бият. Само ханджията настояваше да бъдат наказани дързостите на този луд човек, който всеки път внасял смут в хана. Най-сетне глъчката затихна, самарът си остана сбруя до второ пришествие, легенът — шлем, и ханът — замък във въображението на Дон Кихот.

Когато благодарение на съдията и на свещеника всички се усмириха и станаха пак добри приятели, прислужниците на дон Луис започнаха отново да подканят господаря си да тръгне незабавно с тях. Докато той се разправяше със слугите, съдията дръпна настрана дон Фернандо, Карденио и свещеника, за да се посъветва с тях, като им повери това, което дон Луис му беше казал. Решиха най-сетне дон Фернандо да каже на прислужниците на дон Луис името и званието си, като им съобщи, че негово голямо желание е дон Луис да замине с него за Андалусия, където брат му, маркизът, ще го посрещне както подобава на ранга на дон Луис. Защото те с положителност знаеха, че дон Луис по-скоро би се съгласил да бъде разкъсан на парчета, отколкото да се върне сега при баща си. Щом четиримата прислужници, чуха кой е дон Фернандо, щом разбраха и намеренията на дон Луис, решиха трима от тях да се върнат и да доложат за станалото на господаря си, а четвъртият да остане да прислужва на дон Луис и да не го оставя сам, докато другарите му не бъдат наново изпратени да го приберат или да му предадат новите разпореждания на баща му. По този начин, благодарение на престижа на Аграманте и благоразумието на крал Собрино, се въдвори спокойствие след сложната разпра. Но когато врагът на съгласието и неприятелят на мира се почувствува презрян и излъган, когато видя колко нищожен плод е дала раздуханата от него свада, той замисли още веднъж да опита силите си с нови раздори и размирици.

Междувременно жандармите се укротиха, щом разбраха с какви хора имат работа, и се оттеглиха от борбата, понеже[182] се убедиха, че какъвто изход и да има тя, те ще трябва да плащат за счупените грънци. Но този от тях, който беше най много бит от дон Фернандо, си спомни, че между заповедите, които носеше за задържане на някои престъпници, имаше и такава за Дон Кихот, който трябваше да бъде арестуван по нареждане на Санта Ермандад, защото беше освободил каторжниците. От това именно Санчо се боеше с пълно основание. Като се сети, поиска да се увери дали отличителните белези, които се описваха в заповедта, съвпадаха с тези на Дон Кихот. За тази цел той измъкна от пазвата си някакви книжа и след като намери това, което търсеше, почна да го чете бавно — защото не знаеше добре да чете — и при всяка дума се вглеждаше в Дон Кихот, сравняваше посочените белези с чертите на лицето му и най-после се убеди, че без съмнение той е човекът, срещу когото беше издадена заповедта. Щом се увери в това, той взе заповедта в лявата си ръка, а с дясната сграби тъй силно Дон Кихот за яката на дрехата, че му пресече дъха. След това заяви гръмогласно:

— Окажете съдействие на Санта Ермандад! А който иска да се увери, че говоря от нейно име, нека прочете заповедта за задържането на този пладнешки разбойник.

Свещеникът взе заповедта и видя, че думите на жандарма отговарят на истината и че посочените отличителни белези напълно съвпадат с тези на Дон Кихот. А нашият рицар, като се почувствува дълбоко засегнат от един жалък простак, се разгневи така люто, че цялата му кръв се качи в главата. Улови с две ръце и с все сила жандарма за гушата така, че ако не бяха се притекли бързо на помощ другарите му, щеше да издъхне, преди Дон Кихот да го пусне да си вземе дъх. Ханджията, който се чувствуваше задължен да изпълни дълга си към хората на Санта Ермандад, се спусна и той да му помогне. Ханджийката, като видя мъжа си замесен в нова разпра, почна пак да крещи, съпроводена във виковете си от Мариторнес и от дъщеря си, и да моли помощ от небето и от присъствуващите. А Санчо, следейки новия бой, рече:

— Ей богу, прав е господарят ми, като казва, че този замък е омагьосан! В него човек нито за миг не може да намери спокойствие.

Дон Фернандо раздели саморазправящите се и за голяма радост на двамата разтвори здраво вкопчаните пръсти на единия в яката на дрехата и сключените ръце на другия около врата на противника. Но жандармите не се отказваха от своето. Те искаха да задържат престъпника и настояваха той да им бъде предаден вързан и укротен, тъй като така гласяха заповедите на краля и разпорежданията на Санта Ермандад, от името на която молеха за съдействие, за да задържат този опасен разбойник. Дон Кихот, като чу тези приказки, се засмя презрително и каза с олимпийско спокойствие:

— Елате насам вие, долни и мръсни души! За вас разбойник ли е човекът, който дарява свобода на окованите, освобождава затворниците, помага на страдащите, изправя падналите, подкрепя нуждаещите се? Ах, безчестни твари, вие не заслужавате поради вашето скудоумие и духовна нищета небето да ви просвети относно значението на странствуващото рицарство, не заслужавате също да ви разясни какво невежество проявявате и какъв грях вършите, като не почитате сянката, да не говорим за самото присъствие на който и да е странствуващ рицар! Елате, пасмина крадци, а не стражи, пладнешки хайдути на служба при Санта Ермандад, и ми кажете: кой е невежата, който е подписал заповедта за задържане на рицар като мене? Кой е този, който не е знаел, че странствуващите рицари не са подсъдни на обикновената съдебна власт, че мечът им е тяхно право, че храбростта определя правилата на поведението им, че волята е техен закон? Кой е този глупак, повтарям и ще повтарям безкрайно, който не е чул, че никаква грамота за благородничество не може да даде тези привилегии и изключителни облаги, които придобива странствуващйят рицар в деня, в който бива посветен за рицар и се отдаде на трудното рицарско звание? Кой странствуващ рицар е плащал налози, берии, данък за пантофката на кралицата 7, глоби, пътни и броднини? На кой шивач е плащал той за ушиване на своите дрехи? Кой владетел на замък е искал от рицар пари за нощуване? Кой крал не го е канил на трапезата си? Коя девойка не се е влюбвала в него и не се е подчинявала напълно на волята и желанията му? Кой странствуващ рицар в света не е намирал, не намира и не ще намери достатъчно сили, за да удари самичък четиристотин тояги на четиристотин жандарми, които биха се осмелили да излязат насреща му?[184]