Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА,
за това, което се случи на Дон Кихот и оръженосеца му Санчо на път за родното им село

Победеният и съсипан Дон Кихот пътуваше дълбоко замислен, но в същото време и много доволен. Тъгата му бе породена от поражението, а радостта му — от чудотворната сила, която бе проявил Санчо при възкресяването на Алтисидора, макар че му струваше известно усилие да се убеди, че влюбената девойка бе наистина умряла. Санчо пък съвсем не беше весел, защото Алтисидора не беше изпълнила обещанието си да му подари ризите. Като мислеше и премисляше този въпрос, той каза на господаря си:

— Право да си кажа, сеньор, аз съм най-нещастният лекар на света. Има лекари, които, след като убият болния, когото са лекували, искат да им се плати за труда, който са положили, за да напишат бележка за някакви лекарства, и то приготвени не от тях, а от аптекаря — и ето ти болният умрял ограбен. А на мене, макар че чуждото здраве ми струва капки от моята собствена кръв, чукания по носа, щипаници, мушкания и удари с камшици, не ми дават пукната пара. Но[379] кълна се в Бога, че ако ми падне друг някой болен в ръцете, няма да го погледна, преди да ми дадат каквото ми се полага. По път пее и от това живее, и не могат да ме убедят, че небето ми е дало целебната сила, която притежавам, за да лекувам за този, що духа.

— Имаш право, приятелю Санчо — отговори Дон Кихот, — Алтисидора постъпи много зле, че не ти даде обещаните ризи. Вярно е, че тази целебна сила ти е дадена даром и че не ти е струвала някакво умствено усилие, но мъченичеството, на което се подлагаш, струва всъщност повече от всяко учение. Колкото до мене, ще ти кажа, че ако ми беше поискал да те възнаградя за камшиците, които трябва да си удариш, за да освободиш от магия Дулсинея, щях да ти платя богато. Не знам обаче дали заплащането е съвместимо с изцелението и не бих желал възнаграждението да попречи на действието на лекарството. Все пак нищо няма да се загуби, ако опитаме. Кажи, Санчо, какво искаш, нашибай се веднага и сам си плати от моите пари, които са у тебе.

При това предложение на Санчо му светнаха очите, ушите му пораснаха с цяла педя и той реши да се нашиба на драго сърце.

— Добре, сеньор — каза той на господаря си, — готов съм да изпълня вашето желание, стига да има изгода и за мене. Обичта ми към моите жена и деца ме заставя да бъда користен. Кажете ми сега, ваша милост, колко ще ми дадете за всеки удар с камшик?

— Ако трябва да платя, Санчо — отговори Дон Кихот, — според големината и качеството на болката, която лекуваш, не биха стигнали съкровищата на Венеция, мините в Потоси1, за да ти платя. Преброй обаче парите, които имам у тебе, и сам определи цената на всеки удар.

— Ударите са — отвърна Санчо — три хиляди триста и нещо, досега съм си нанесъл пет, остава, значи, разликата, да речем, кръгло три хиляди и триста. Ако сметнем за всеки удар по четвърт реал — за нищо на света не бих се съгласил за по-малко, — стават всичко три хиляди и триста четвъртинки реала; три хиляди четвъртинки реала правят хиляда и петстотин половинки, а те — седемстотин и петдесет реала; триста четвъртинки са сто и петдесет половинки реала, а те правят седемдесет и пет реала. Ще ги спадна от парите, които ваша милост имате у мене, и ще се върна у дома богат и доволен, макар и здравата нашибан, защото не се лови риба, без да си измокриш гащите.

— О, благословени Санчо! О, любезни Санчо! — рече Дон Кихот. — Колко задължени ще се чувствуваме към тебе Дулсинея и аз да ти служим през всички дни от живота си, които Бог ни отреди още да живеем! Ако тя си възвърне загубения образ — а тя не може да не си го възвърне, — нещастието й ще стане щастие, а моето поражение — най-велика победа. Казвай, Санчо, кога ще почнеш да се бичуваш. А за да го направиш час по-скоро, ще прибавя още сто реала.

— Кога ли? — отговори Санчо, — Без друго още тази нощ. Погрижете се, ваша милост, да я прекараме на полето, под открито небе, а аз ще си скъсам кожата от бой.

Настъпи нощта, която Дон Кихот чакаше с най-голямо нетърпение. Струваше му се, че колелата на Аполоновата колесница са се счупили и че денят се бави необичайно дълго, също както става с влюбените, които не умеят да установят размерите и границите на своите желания. Най-сетне те се отделиха от пътя и навлязоха в една приятна горичка, където облекчиха седлото на Росинант й самара на Сивчо, изтегнаха се на зелената трева и похапнаха от припасите на Санчо. Като свършиха, Санчо направи от юздите на коня и от оглавника на магарето здрав и гъвкав камшик и се отдалечи на двадесетина крачки от господаря си в един букак. Като го видя колко решително и бодро стъпва, Дон Кихот му каза:

— Гледай, приятелю, да не се разкъсаш на парчета, поспирай се от време на време и не бързай толкова много с ударите, та да не ти се вземе дъхът насред път. Искам да кажа — не се шибай така силно, че да ти отиде животът, преди да си стигнал до определения брой удари. И за да не сбъркаш да си удариш някой камшик повече или по-малко, аз ще стоя встрани и ще пресмятам по броеницата си ударите, които си нанасяш. Да ти помогне небето, както заслужава доброто ти намерение.

— Добрият платец не се бои да даде залог — отговори Санчо, — ще се набия до болка, но не и до смърт — в това трябва да се крие сигурно цаката на чудото.

Той се разголи до пояса, вдигна камшика и почна да се бие, а Дон Кихот почна да брои ударите. Санчо се удари седем-осем пъти, но шегата му се видя дебела, а цената много ниска. Той спря за малко и каза на господаря си, че се е[381] излъгал и че за всеки удар трябва да му се плати не по четвърт, а по половин реал.

— Карай, приятелю Санчо, и не губи кураж — подкани го Дон Кихот, — аз ще ти платя двойно.

— Щом е тъй — рече Санчо, — с Бога напред и нека се сипят ударите!

Но хитрецът престана да се бие по гърба, а заудря по дърветата, изпущайки навремени такива дълбоки въздишки, сякаш при всеки удар излизаше душата му. Дон Кихот, човек с чувствително сърце, се уплаши да не би той да загине и така да остане неизпълнено желанието му поради неблагоразумието на Санчо.

— За Бога, приятелю, преустанови засега тази работа! — каза той. — Лекарството ми се вижда много силно и добре ще бъде да го взимаш само от време на време. Самора не се превзема за един час. Ако съм преброил добре, ти си нанесе повече от хиляда удара. Стига засега, защото магарето — грубо казано — може да се товари, но не и да се претоварва!

— Не, не, сеньор — възрази Санчо, — не искам да се каже за мене „прибрал парата, прекъснал играта“! Дръпнете се настрана, ваша милост, и ме оставете да си ударя още хиляда камшика. Така на два пъти ще свърша с тази работа, дори ще ни остане малък излишък.

— Щом си така добре разположен — рече Дон Кихот, — Господ да ти е на помощ — бий се, а аз ще се поотдалеча.

Санчо започна отново с такъв жар, че скоро излющи корите на много дървета — толкова голяма беше суровостта, с която се шибаше. Най-сетне той нанесе отчаян удар на един бук и извика:

— Тук ще умре Самсон, а с него и всички филистимяни! Дон Кихот чу жалния вик и страшния удар с камшика, изтича при Санчо и като хвана усукания оглавник, който му служеше за камшик, каза:

— Бог да ни пази, приятелю Санчо, да вземеш да умреш заради мене, когато е нужно да живееш, за да храниш жена си и децата си. Нека Дулсинея изчака по-благоприятен случай, а аз ще се задоволя с надеждата, която е вече по-близка, и ще почакам да събереш нови сили, за да се приключи тази работа, и така всички ще бъдат доволни.

— Щом такава е волята на ваша милост — рече Санчо, — не мога да не се съглася. Наметнете ме сега с вашата дреха,[382] че съм се изпотил и не искам да настина, както се случва с тези, които за пръв път се бичуват.

Дон Кихот се съблече и остана по долна дреха, покри Санчо, който легна и спа до изгрев слънце, а след това продължиха пътя си и спряха в едно село на три левги от мястото на бичуването. Отседнаха в един хан, който и Дон Кихот призна за хан, а не намери, че е замък с дълбоки ровове, кули, решетки и подвижен мост, защото, както ще се види и по-нататък, след като го победиха, той почна да гледа на всичко много по-трезво. Настаниха го в една малка стая, чиито стени бяха покрити вместо с тапети от пресована кожа със стари изрисувани вълнени драперии, каквито се срещат по селата.

Дон Кихот и Санчо Панса прекарват деня в хана на селото, като очакват нощта, за да се довърши отмагьосването на Дулсинея. В хана пристига Алваро Тарфе, за когото се говори в апокрифната втора част на „Дон Кихот“. Новодошлият по желание на рицаря подписва и му дава акт, в който заявява, че не е познавал Дон Кихот и че рицарят не е изобразеният в книгата „Втората част на Дон Кихот де Ла Манча“, съчинена от някой си Авелянеда. Напускат хана и прекарват нощта в една горичка, в която Санчо продължава „самобичуването“ си подобно на предишната нощ, като удря околните букове. Дон Кихот пресмята общо за двете нощи три хиляди двадесет и девет удара. На следната нощ Санчо довършва своето „изтезание“. Дон Кихот с радост очаква да срещне по пътя отмагьосаната Дулсинея. От един хълм пред тях се открива родното им село.