Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (45)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА,
за другите съвети, които Дон Кихот даде на Санчо Панса

Ако някой бе чул тези разсъждения на Дон Кихот, можеше ли да се усъмни в това, че е един много умен и благонамерен човек? Но както много пъти вече се казва в тази дълга история, той се побъркваше само когато го закачеха за неговото рицарство, а по всички други въпроси показваше ясен и бистър ум, така че на всяка стъпка делата му опровергаваха разума, а разума — делата. В допълнителните съвети обаче, които даде на Санчо, Дон Кихот прояви голямо остроумие и както в своята мъдрост, така и в безумието стигна до връхна точка. Санчо го слушаше най-внимателно и се мъчеше да запомни съветите му като човек, решен да ги спазва и да управлява с тяхна помощ спокойно и дълго. И тъй, Дон Кихот продължи:

— Колкото до начина, по който трябва да управляваш себе си и къщата си, първото нещо, Санчо, което ти препоръчвам, е да бъдеш чист и да си режеш ноктите, а не да ги оставяш да растат, както правят някои, които от невежество мислят, че дългите нокти разхубавяват ръцете, сякаш тези израстъци, които те не режат, могат да се нарекат нокти, а не са по-скоро нокти на керкенези, хранещи се с гущери — мръсен и възмутителен навик.

Не ходи никога, Санчо, разпасан, и одърпан, защото небрежността в облеклото е признак на объркан дух, освен ако под тази разпасаност и нехайство не се крие някаква лукавщина, в каквато са обвинявали Юлий Цезар.[338]

Прецени разумно служебното си положение и ако то позволява прислугата ти да носи ливреи, дай й ги, но по-скоро прилични и удобни, отколкото разкошни и ярки, като ги разпределиш между слугите си и бедните, сиреч ако трябва да облечеш шестима пажове, облечи трима пажове и трима бедни и така ще имаш пажове на небето и на земята. Суетните не подозират дори, че съществува този нов начин на разпределение на ливреи.

Не яж чесън и лук, за да не издаваш чрез миризмата селяшкия си произход.

Ходи бавно, говори спокойно, но нека не изглежда, че се вслушваш сам в думите си, защото надутостта е лошо нещо. На обед яж малко, а на вечеря още по-малко, защото здравето на цялото тяло се кове в ковачницата на стомаха. Бъди умерен в пиенето, като не забравяш, че многото вино не пази тайна и не сдържа думата си.

Внимавай, Санчо, да не дъвчеш на двете си страни и да не еруктираш пред хората.

— Не разбирам какво значи еруктирам — каза Санчо. Дон Кихот отговори:

— Да еруктираш, Санчо, значи да се оригваш, а това е една от най-грозните думи на испанския език, макар и да е много изразителна. Затова просветените хора са прибягнали до латинския и вместо оригване казват еруктиране, а вместо оригвам се — еруктирам. Малко важи, че някои не разбират тези изрази, защото с време те ще влязат в употреба и всеки лесно ще ги разбира. Така се обогатява езикът, върху който имат еднаква власт и простият народ и обичаят.

— Трябва да ви кажа, сеньор, — каза Санчо, — че един от съветите, който смятам да запомня, е да не се оригвам, защото съм свикнал често да го правя.

— Да еруктираш, Санчо, а не да се оригваш — каза Дон Кихот.

— Отсега нататък — ще казвам еруктирам — отговори Санчо, и, Бога ми, няма да забравя и да не се оригвам.

— Също така, Санчо, не трябва да вмъкваш в приказките си много пословици, както имаш обичай да правиш, защото пословиците са кратки мъдри изречения, а ти много пъти така прекаляваш с тях, че те заприличват повече на глупости, отколкото на мъдрости.

— В това само Господ може да ми помогне. В главата[339] ми са се събрали повече пословици, отколкото в цяла книга, и заговоря ли, всички се струпват едновременно на езика ми и така се надпреварват да излязат, че изтърсвам първата, която ми попадне, макар да не е най-уместната. Но занапред ще внимавам да казвам само тези, които отговарят на важността на положението ми, защото „в пълна къща лесно се приготвя вечеря“, „раздадени карти не се бъркат отново“. „който бие тревога, стои на закрито“, а „за да даваш и да имаш, трябва ти мозък в главата“.

— Карай, Санчо — каза Дон Кихот, — нижи, реди, трупай една връз друга твоите пословици, щом няма кой да те спре. „Майка ми ме наказва, а аз си карам както знам.“ Аз ти говоря да избягваш поговорките, а ти за един миг ми изсипа цял куп ни в клин, ни в ръкав, без връзка с разговора, който водим. И забележи, Санчо, не ти казвам, че уместната поговорка е нещо лошо, но да сипеш и нижеш поговорки където трябва и не трябва, е все едно да говориш вятърничави и прости неща.

Когато яздиш кон, не притискай тялото си в задната дъга на седлото и недей държа краката си опънати, вдървени и отдалечени от хълбоците на коня, не се и отпущай както когато яздиш своя Сивчо. Защото всеки ще разбере по начина, по който яздиш, дали си господар, или слуга.

Спи умерено, защото човек, който не става със слънцето, не изпитва сладостта на деня, и знай, Санчо, че трудолюбието е майка на сполуката, а нейният враг — мързелът — никога не помага да се изпълнят добрите намерения.

А сега искам да ти дам един последен съвет и макар той да не се отнася до украсата на тялото, бих желал да го запомниш добре, тъй като вярвам, че ще бъде за тебе от не по-малка полза от тези, които ти дадох досега — не спори по родословни въпроси или поне избягвай да сравняваш родовете един с друг, защото при подобни сравнения един от двата рода винаги ще излезе по-знатен и ти ще бъдеш намразен от този, който си понижил, без да бъдеш възнаграден от онзи, който си издигнал.

Облеклото ти трябва да се състои от дълги панталони, от дълго сетре и още по-дълга мантия — и дума да не става, че ще можеш да носиш широките си панталони, защото те не подхождат нито на благородници, нито на губернатори.

Това са засега моите съвети, Санчо, след време при случай[340] ще получаваш указания, а ти имай грижата да ме държиш в течение на своите работи.

— Сеньор — отговори Санчо, — добре разбирам, че всички съвети, които ми дадохте, са добри и полезни, но как ще ми послужат те, щом не си спомням вече за нито един от тях? Сигурно не ще забравя да си режа ноктите и да се оженя повторно, щом ми се представи удобен случай, но всички други ситни-дребни заврънгачки и завъртулки ми щукнаха вече от ума и ще ги запомня толкова, колкото помня това, гдето не го знам. Затова добре ще бъде да ми ги дадете написани, а аз — понеже не знам нито да чета, нито да пиша — ще ги дам на изповедника си, за да ми ги повтаря и втълпява в главата, ако дотрябва.

— Нека Бог прости греховете ми! — възкликна Дон Кихот. — Колко тежко е положението на един управител, който не знае да чете и пише! Разбери, Санчо, че ако човек не знае да чете или ако е левак, това значи едно от двете — или е син на много прости и скромни родители, или сам е толкова опърничав и лош, че не е могъл нито да възприеме добри навици, нито да усвои добри знания. Този ти недостатък е голям и аз бих желал да се научиш поне да се подписваш.

— Зная да си подписвам името — отговори Санчо, — защото, когато бях старшина на братството в наше село, аз се научих да рисувам едри букви като тези, които ги изписват по денковете, и ми казаха, че те означават името ми. Освен това ще се преструвам, че ми е недъгава дясната ръка и ще карам друг да се подписва вместо мен. Човек може да се избави от всяко зло, но не и от смъртта. Имам ли в ръце командуването и пръчката, ще правя каквото си ща. Ненапразно се казва — имаш ли вуйчо владика…2 А аз ще бъда губернатор, което е не по-малко от владика. Елате ме вижте тогава! Нека ме презират и клеветят колкото си искат! Ще идват за вълна, а ще си отиват стригани; когото Бог обича, пълна му е къщата; глупостите на богатия минават за мъдрости. Като стана богат — от губернаторството аз сигурно ще забогатея, а при това ще бъда и щедър, защото желанието ми е да не бъда дребнав, — никой няма да забелязва недостатъците ми. Станеш ли мед, ще те изядат мухите; колкото имаш, толкова и струваш — казваше една моя баба, — от заможния не чакай отмъщение.

— Бог да те убие, Санчо! — извика Дон Кихот,[341] шестдесет хиляди дяволи да те отнесат и тебе, и пословиците ти! Цял час ги нижеш и всяка една от тях ме кара да страдам. Бъди сигурен, че някой ден тези пословици ще те качат на въжето. Заради тях твоите поданици ще ти отнемат управлението или ще вдигнат въстание. Кажи ми откъде ги вземаш, неуки човече, или как ги нагласяш, глупако, защото аз се потя и се мъча като грешен дявол, като реша една само да кажа и да я наглася на място.

— За Бога, сеньор — възрази Санчо, — защо се сърдите за такива дребни работи и защо се ядосвате, дявол го взел, че си използувам богатството? Та аз нямам нищо друго, никакъв друг имот освен поговорки и пак поговорки! Ето в този миг например ми идват няколко на ум, и то тъкмо на място, готови да капнат като круши в кошница, но няма да ги кажа, защото на този, който знае да мълчи, името му е Санчо 3.

— Не си ти този Санчо, за когото говориш — каза Дон Кихот, — защото не само че не си от мълчаливите, но си глупав дърдорко и вироглавец. Все пак бих желал да зная какви са тези пословици, за които се сети сега, и то подходящи за случая, тъй като аз си напрягам паметта, а тя не е от слабите, и не се сещам нито за една.

— Та има ли по-хубави от тези? — подхвърли Санчо. — „Не си пъхай палеца между воденичните камъни“; „Като ти кажат: напусни ми къщата и какво търсиш при жена ми — възражение няма“; „Стомната ли се чукне в камъка, камъкът ли в стомната — все е лошо за стомната.“ Една от друга по-уместни. Никой да не се закача със своя губернатор или изобщо с началството, че ще си изпати като този, който си тика палеца между воденичните камъни — не е важно дали са воденични, достатъчно е да са камъни. На това, което каже губернаторът, не бива да се възразява, както няма възражение и на „напусни ми къщата и какво търсиш при жена ми“. Колкото за пословицата за камъка и стомната, смисълът й е ясен и за слепеца. Така че този, който вижда сламка в окото на ближния си, не бива да не забелязва и гредата в своето око, за да не кажат за него: „Смъртта се плаши от обезглавения“, а на ваша милост е известно, че повече знае глупецът в собствената си къща, отколкото мъдрият в чужд дом.

— Не е тъй, Санчо — отговори Дон Кихот, — глупецът ей е глупец и в собствената, и в чуждата къща, защото върху основата на глупостта не може да се изгради нищо умно. Но[342] стига толкова, Санчо! Ако управляваш лошо, вината ще бъде твоя, а срамът — мой, но утехата ми е, че си изпълних дълга и ти дадох, доколкото това ми бе възможно, обмислени и умни съвети, като с това изпълних дълга си и обещанието си. Нека Бог те води, Санчо, и те напътствува в твоето управление, а мене да освободи от страха, че ще обърнеш острова с главата надолу — нещо, което можех да избягна, ако бях открил на херцога кой си и ако бях му казал, че какъвто си ми дебелак и грубиян, не представляваш нищо друго освен чувал, пълен догоре с пословици и лукавства.

— Сеньор — възрази Санчо, — ако на ваша милост се струва, че не съм годен за това губернаторство, готов съм още сега да се откажа от него, защото по ми е мила и най-дребната частица от душата ми, отколкото цялото ми тяло. Предпочитам да си остана Санчо и да се храня с хляб и лук, отколкото да стана губернатор и да ям яребици и скопени петли, още повече че когато спим, всички сме равни — големи и малки, бедни и богати. Ако ваша милост се поразмислите малко, ще си спомните, че вие самият ми втълпихте в главата да стана губернатор, защото аз разбирам от управление и от острови колкото свиня от кладенчова вода. Но ако предполагате, че затова, дето съм бил губернатор, дяволът ще ме замъкне в пъкъла, тогава по-добре да си остана Санчо и да отида в рая, отколкото да стана губернатор и да отида в ада.

— Бога ми — рече Дон Кихот, — само за тези твои думи заслужаваш според мен да станеш управител на хиляда острова. Ти имаш добро сърце, а без него нищо не струва знанието. Имай вяра в Бога и гледай да не отстъпваш от първата си подбуда, искам да кажа — не се отклонявай от намерението си да бъдеш справедлив във всичките си дела, защото небето помага винаги на добрите намерения. А сега да вървим да обядваме, защото навярно домакините ни чакат вече.[343]