Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА,
в която Санчо Панса отговаря на въпросите на бакалавъра Самсон Караско и изяснява неговите съмнения, заедно с други случки, които заслужава да се знаят и разкажат

Когато Санчо се върна в дома на Дон Кихот, той продължи прекъснатия разговор и каза:

— Сеньор Самсон пожела да знае кой, как и кога ми открадна магарето. На това ще отговоря, че нощта, когато, бягайки от Санта Ермандад, навлязохме в Сиера Морена след нещастното приключение с каторжниците и срещата с мъртвеца, когото откарваха в Сеговия, господарят ми и аз намерихме убежище в една дъбрава, където моят сеньор, опрян на копието си, а аз, възседнал магарето, уморени и съсипани и двамата от претърпените злополуки, заспахме веднага, сякаш се бяхме изтегнали върху четири пухени дюшека. Особено аз спах тъй дълбоко, че един непознат човек успял да се промъкне съвсем спокойно и да подпре от четирите страни самара с по една върлина и докато аз съм продължил да спя, той изтеглил под мене добичето, без нищо да усетя.

— Това не е никак мъчно и не се случва за пръв път. Същото е станало и със Сакрипанте, когато участвувал в обсадата[226] на Албрака. Прочутият разбойник Брунело му измъкнал коня измежду нозете със същата хитрина.

— Съмна се — продължи Санчо — и щом се пораздвижих, върлините не удържаха и аз здравата се изтърсих на земята. Поогледах се за магарето — няма го. Сълзи бликнаха от очите ми и така се завайках, та ако авторът на тази история не е споменал за това, може да е убеден, че е извършил голям пропуск. Не си спомням след колко дни, пътувайки с принцеса Микомикона, познах магарето си, което беше яхнал преоблеченият като циганин Хинес де Пасамонте, този страшен разбойник и злодей, когото господарят ми и аз освободихме от окови.

— Не в това се крие грешката на автора — възрази Самсон. — Лошото е, че преди още да е било намерено магарето, авторът казва, че Санчо е пътувал, качен на гърба му.

— На това — рече Санчо — мога да отговоря само, че историкът се е заблудил, пък може да е и печатна грешка.

— Може и тъй да е — каза Самсон Караско, — но какво стана със стоте ескудос? Изпариха ли се?

Санчо отговори:

— Похарчих ги за свои нужди и за нужди на жена ми и на децата ми. Благодарение на тях жена ми понесе търпеливо моите скитания по пътищата и друмищата в служба на моя сеньор Дон Кихот. Тежко ми, ако се бях завърнал след толкова време в къщи без пукната пара и без магаре. А ако искате да знаете още нещо за мене — заповядайте, готов съм да отговарям лично пред самия крал. Няма какво да се месят хората донесъл ли съм пари, или не съм донесъл, похарчил ли съм ги, или не съм ги похарчил. Защото, ако се платят в пари тоягите, които получих през време на тези странствувания, и се пресметнат само по четири мараведи едната, още сто ескудос не биха стигнали, за да ми се плати дори половината. Нека всеки тури ръка на сърцето си и не бърза да разправя, че бялото е черно и черното — бяло. Ние всички сме такива, каквито Бог ни е създал, а често и по-лоши.

— Ще имам грижата — каза Караско — да предупредя автора на книгата да не забрави при евентуално второ издание да спомене това, което каза Санчо. От тази добавка тя само ще спечели.

— Има ли какво още да се поправи в тази история, сеньор бакалавър? — запита Дон Кихот.[227]

— Сигурно има — отговори Самсон, — но по всяка вероятност нищо не е така важно като това, което току-що отбелязахме.

— Кажете ми — запита Дон Кихот, — авторът обещава ли да напише втора част?

— Да, обещава — отговори бакалавърът, — но казва, че още не е намерил ръкописа. Не знае кой го притежава, та съмнително е дали ще излезе. Поради това и понеже някои смятат, че „Вторите части никога не са добри“, а други: „Достатъчно е това, което е вече написано за Дон Кихот“, съмнително е дали ще видим втора част. Макар че има хора, по-скоро весели, отколкото тъжни, които казват: „Дайте ни още донкихотовщини, нека Дон Кихот продължава да връхлита върху враговете и нека Санчо Панса не спира да бърбори — ние ще се задоволим с това.“

— А какво е решил авторът?

— Какво ли? — отговори Самсон. — Той търси с изключително усърдие историята и щом я намери, веднага ще я даде за печат, и то повече заради приходите, които ще получи от нея, отколкото заради похвалите, които тя може да му донесе.

Тук Санчо се намеси:

— Значи печалбата и парите преди всичко? Истинско чудо ще бъде тогава, ако излезе нещо свястно. Ще шие през куп за грош като шивач пред Великден, а бързата работа никога не е доизкусурена. Нека добре внимава какво върши този сеньор мавър или какъвто и да е той, защото господарят ми и аз ще му натрупаме такава грамада от приключения и подвизи, че ще може да съчини не само втората, а още сто части. Този човечец мисли навярно, че ние се излежаваме, но нека дойде да ни види, преди да пише, и ще разбере с кого си има работа. Това, което мога да ви кажа, е, че ако господарят ми се вслушваше в съвета ми, отдавна щяхме да бъдем по пътищата, за да изправяме неправдите и отмъщаваме за обидите според обичая и навика на странствуващите рицари.

Едва-що Санчо бе довършил думите си, и те чуха, че Росинант изцвили. Дон Кихот взе това за щастливо предзнаменование и реши да предприеме нов поход след три-четири дена. Съобщи на бакалавъра за намерението си и поиска от него съвет в каква посока да тръгне. Караско му отговори,[228] че според него добре е да се запъти към град Сарагоса в Арагонското кралство, където след няколко дни ще се състоят по случай празника Сан Хорхе рицарски турнири, в които Дон Кихот би могъл да се прослави, побеждавайки всички арагонски рицари, а това ще рече — най-храбрите рицари в света. Той похвали извънредно благородното му и смело решение и го предупреди да бъде по-внимателен и да не се излага на опасности, тъй като животът му не принадлежи само на него, а на всички, които имат нужда от него, за да ги защищава и им помага в беди.

— Ето против какво съм бил винаги, сеньор Самсон — обади се Санчо. — Господарят ми се нахвърля върху по-добре от него въоръжени противници, също както лакомото дете се нахвърля върху половин дузина пъпеши. Кълна ви се, сеньор бакалавър, че ви казвам самата истина. Има време за нападение, има време и за отстъпление и не може винаги да се вика:

„Със Сантяго и Испания напред!“2 Още повече че съм слушал да казват — струва ми се, ако не се лъжа, че дори и самият ми господар го е твърдял, — че истинската храброст се намира между двете крайности — страхливостта и дързостта. Ако това е вярно, той не бива да бяга без сериозен повод, нито да напада, когато това е явна лудост, но преди всичко предупреждавам господаря си, че ако иска аз да тръгна с него, това ще стане само при едно условие — той ще трябва да се сражава сам, а мое задължение ще бъде да се грижа за него да бъде винаги чисто облечен и нахранен. В това отношение ще изпълнявам желанията му бързо и с удоволствие, но крива му е сметката, ако мисли, че ще вдигна меч, пък ако ще да е срещу най-долни разбойници. Нямам никакво намерение да бъда най-добрият и най-верният оръженосец, служил някога на странствуващ рицар. А ако господарят ми Дон Кихот като награда за дългата ми и добра служба пожелае да ми даде някой от многото острови, които негова милост твърди, че ще срещнем по пътя си, ще му бъда много благодарен. Но и да не го даде, здраве да е, пък на този свят човек не бива да се уповава другиму освен на Бога. Хлябът и така ми е вкусен и може би няма да ми бъде по-вкусен, когато стана губернатор. Пък отгде да зная дали при тези губернаторски работи дяволът няма да ми тури крак, та да се спъна, да падна и да си разбия мутрата? Санчо се родих и Санчо искам да си умра. Но ако въпреки всичко[229] без много труд, без много грижи и без много опасност ми падне от небето някой остров или друго подобно нещо, не съм толкова глупав да се откажа от него. Та нали се казва:

„Дават ли ти телчица, тичай за връвчица“ и „Споходи ли те доброто, побързай да го прибереш в къщи!“

— Ти, драги Санчо, говориш като професор — рече Караско. — Но все пак имай вяра в Бога и в сеньор Дон Кихот, който ще ти даде не само остров, а цяло кралство.

— Многото е толкова лошо, колкото и малкото — отговори Санчо. — Но нека кажа на сеньор Караско, че ако моят господар ми даде кралство, не ще го хвърля в продънен чувал. Познавам си се най-добре и знам, че съм достатъчно здрав, за да управлявам кралства и острови. Казал съм много пъти това на господаря си.

— Внимавай, Санчо — рече Самсон, — високите служби променят нрава и може да се случи, като станеш губернатор, да не познаеш и майка си, която те е родила.

— Това може да се случи — отговори Санчо — с хора от долен произход, но не и с човек като мене, чиято душа е обвита с четири пръста дебела старохристиянска тлъстина. Разгледайте ме от глава до пети и кажете след това дали мога да бъда неблагодарен към някого.

— Дай Боже! — рече Дон Кихот. — Всичко това ще се разбере, когато станеш губернатор. На мене ми се струва, че островът се мержелее пред погледа ми.

Като каза това, той помоли бакалавъра да му напише, ако е поет, няколко стиха за предстоящата раздяла с възлюблената му Дулсинея дел Тобосо и изказа желание всеки стих да започне с буква от името й, тъй че като се прочетат отгоре надолу първите букви на стиховете — да се получи Дулсинея дел Тобосо. Бакалавърът отговори, че макар и да не се числи към прочутите поети на Испания, които — както казват — били всичко на всичко не повече от трима души и половина, бил готов веднага да съчини стиховете, само че имало една голяма трудност, защото буквите, които образуват името, са седемнадесет. Ако направи кастилски куплети по четири стиха, ще остане една буква в повече, ако направи петостишни куплети, които се наричат десимас или редондиляс, не ще достигнат три букви. Но въпреки това щял да се помъчи да скрие някак си едната буква, тъй че в четирите кастилски куплета да се побере името на Дулсинея дел Тобосо.[230]

— Непременно постъпете така — рече Дон Кихот, — защото няма жена, която да повярва, че стиховете са съчинени за нея, ако не види съвсем ясно написано името си в тях.

Те постигнаха съгласие по тази точка и решиха да тръгнат след осем дни. Дон Кихот помоли бакалавъра да запази тайната особено от свещеника и от бръснаря Николас, както и от племенницата му и икономката, за да не попречат те на благородното му и смело начинание. Караско обеща и се сбогува, като помоли Дон Кихот да го държи в течение на всичките си успехи и несполуки. Разделиха се и Санчо отиде да уреди всичко, нужно за път.