Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (49)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА,
за тъжния край и завършек на Санчо Пансовото губернаторство

„Да мислим, че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голяма заблуда. Напротив, изглежда, че всичко се движи в кръг, сиреч се върти в кръг: след пролетта идва лятото, след лятото — есента, след есента — зимата, след зимата — пролетта и тъй времето се върти и върти вечно като колело. Единствен човешкият живот лети към своя край, по-лекокрил от вятъра, без надежда за каквото и да било възраждане на този свят, а само в другия, който не познава граници, ни предели.“ Тъй говори Сиде Амете, мохамедански философ, а така мислят и мнозина други, чиито умове, непросветени от вярата, но напътствувани от светлината на природата, са също разбрали, че земният живот е бързопреходен и тленен, а дълготраен е само вечният живот, на който се надяваме. Впрочем нашият автор изказва тези мисли, имайки предвид бързината, с която се свърши, рухна, разпадна и отлетя като сянка и дим, губернаторството на Санчо.

В седмата нощ на своето управление той лежеше в постелята си, преситен не от хляб и от вино, а от раздаване на правосъдие и съвети, от съставяне на устави и наредби, и тъкмо когато напук на глада сънят почваше да затваря клепачите му, той чу изведнъж такъв странен шум от викове и камбанен звън, та му се стори, че целият остров пропада[365] вдън земя. Той седна в леглото и се ослуша внимателно, за да разбере коя може да бъде причината за такава голяма олелия. Не само че нищо не успя да си обясни, но когато към звъна на камбаните и към крясъците се прибавиха и звуци на безброй тръби и барабани, той още повече се смути и сърцето му се сви от страх и ужас. Скочи на крака, нахлузи чехлите си, за да не стъпя бос по влажния под, и без да се наметне с халат или с някаква друга дреха, отвори вратата на спалнята и в същия миг видя, че по коридора се задават повече от двадесет души със запалени факли и голи шпаги в ръка, които викаха високо:

— На оръжие, на оръжие, сеньор губернаторе! На оръжие! В острова нахлуха врагове цели пълчища, и ние сме загубени, ако вашето умение и храброст не ни спасят!

Те се приближаваха към Санчо, като вдигаха ужасен шум и трясък, а Санчо стоеше слисан и смаян от това, което виждаше и слушаше. Като стигнаха до него, един от тях му каза:

— Въоръжете се бързо, сеньор, ако не искате да загинете вие, а заедно с вас и целият остров!

— Защо да се въоръжа? — запита Санчо. — Какво разбирам аз от оръжие и от защита? По-добре да оставим тази работа на моя господар Дон Кихот, който ще я оправи с един замах на меча и ще ни отърве, защото аз, грешникът, не разбирам нищо от подобни каши.

— Ах, сеньор губернаторе! — обади се друг. — Какво се маете? Въоръжете се, ваша милост — ето, носим ви отбранителни и нападателни оръжия. Излезте на площада и бъдете наш вожд и пълководец, защото на вас като наш губернатор се пада правото да ни водите.

— Добре, дайте оръжието и нека е на добър час! — каза Санчо.

В миг донесоха два щита, които бяха приготвили от по-рано, и без да му позволят да облече друга дреха, сложиха ги върху нощната му риза — единия отпред, другия отзад, — изкараха ръцете му през нарочно направени вдлъбнатини и завързаха толкова здраво щитовете с въже, че той се почувствува притиснат като между две дъски, прав като вретено. Не можеше да свие колене и да направи и една крачка дори. Тикнаха в ръцете му копие, на което той се подпря, за да може да се държи на крака. След като го наредиха по този начин, подканиха го да ги поведе и окрили, като му казаха,[366] че щом той е техен компас, фенер и светилник, всичко ще свърши добре.

— Но как ще ходя, нещастникът аз — отговори Санчо, — като не мога да си свия коленете, а тези дъски са се впили в месата ми? Единственото, което може да се направи, е да ме вдигнете на ръце и да ме поставите прав или напреко до някоя вратичка, а аз ще я браня с копието или с тялото си.

— Тръгвайте, сеньор губернаторе — обади се друг. — Страхът, а не щитовете ви пречат да вървите! Хайде, не се бавете, размърдайте се, че закъсняваме, а броят на враговете се увеличава, виковете се засилват и опасността расте.

Накрая, склонен от увещания и укори, горкият губернатор понечи най-сетне да се помръдне, но се строполи тъй тежко на земята, та помисли, че се е разбил на парчета. Остана да лежи като костенурка, свила се в черупката си, или като свински бут между две дъски, или като лодка, заседнала в пясъка. Но дори когато го видяха паднал на земята, шегобийците не проявиха никакво състрадание — напротив, те угасиха факлите, почнаха още по-силно да крещят и да викат „на оръжие“, взеха да тъпчат горкия Санчо и така силно го блъскаха с шпагите и щитовете, че ако не беше се сгушил, свил и пъхнал главата си между тях, нещастният губернатор щеше много да си изпати. Притиснат от всички страни и целият в пот, той се молеше от душа на Бога да го избави от тази опасност. Едни се спъваха в него, други падаха, а намери се един, който се качи отгоре му и доста време оттам, като от наблюдателна кула, командуваше войските и викаше на висок глас:

— Насам, нашите, ето от тази страна най-силно напира врагът! Завардете тази врата, затворете онази, барикадирайте стълбите! Дайте насам гърнетата с катран и със смола, котлите с кипящо масло! Преградете улицата със сламеници!

С една дума, той изброи какви ли не там оръжия и военни съоръжения, с които обикновено се отбранява една обсадена крепост, а пребитият Санчо слушаше и търпеше всичко, говорейки си:

„Ох, да иска Бог врагът да превземе час по-скоро този пусти остров, та и аз или да умра, или да се спася от тази страшна мъка!“

Небето чу молбата му и тъкмо когато Санчо най-малко очакваше, разнесоха се силни викове:[367]

— Победа, победа, разгроменият враг отстъпва! Ей, сеньор губернаторе, ставайте, ваша милост, и тръгвайте с нас да се порадвате на победата и да разпределите плячката, взета от неприятеля благодарение храбростта на непобедимите ви мишци!

— Вдигнете ме — примоли се Санчо с жален и отпаднал глас.

Помогнаха му да стане, той стъпи на краката си и рече:

— На други ги разправяйте тези, че съм победил някакъв враг! Не желая да разпределям никаква плячка, но ако между вас е останал още някой мой приятел, моля го и го умолявам да ми даде глътка вино, че гърлото ми е пресъхнало, и да ми избърше потта, защото съм вир-вода.

Избърсаха го, донесоха му вино, развързаха щитовете, а той седна на леглото си и припадна от страх, уплаха и изтощение. Шегобийците почнаха да се разкайват, че бяха прекалили, но Санчо дойде на себе си и те се поуспокоиха. Попита колко е часът, казаха му, че вече се съмва. Той започна да се облича, без да каже дума, потънал в дълбоко мълчание. Всички го гледаха и чакаха да видят какво означава тази бързина. Той се облече и с бавни крачки — защото беше толкова смазан, че не можеше да върви по-бързо — се запъти към конюшнята, последван от всички, които бяха там, и като се добра до Сивчо, прегърна го, целуна го в знак на приветствие по челото и каза с просълзени очи:

— Ела, мой другарю и приятелю, ти, който споделяше с мене мъки и несгоди. Когато скитахме с тебе заедно и единствената ми грижа беше да кърпя хамутите ти и да ти поддържам животеца, щастливи бяха моите часове, дни и години, но откакто те напуснах и се уединих в кулите на честолюбието и гордостта, в душата ми нахлуха хиляди несгоди, хиляди мъки и четири хиляди тревоги.

Докато говореше това, той затягаше самара на магарето, без никой дума да му каже. Оседла Сивчо, възседна го с цената на големи усилия и се обърна със следните думи и слова към домоуправителя, секретаря, домакина, доктор Педро Ресио и всички други присъствуващи:

— Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си свобода, пуснете ме да ида да потърся по-раншния си живот, за да ме възкреси от сегашната ми смърт. Не съм роден да бъда губернатор, нито пък да браня острови[368] и градове от враговете, които искат да ги нападат. Повече отбирам да ора и да копая, да садя и подрязвам лозите, отколкото да издавам закони и да защищавам области и кралства. Добра си е жабата в гьола, искам да кажа, че всеки трябва да върши работата, за която е роден. На мене по отива да държа в ръката сърп, отколкото губернаторски жезъл. Предпочитам да се наям до насита с чеснова чорба, отколкото да се подчинявам на циганията на някакъв нахален лекар, който ме мори от глад. Предпочитам да се изтягам лете под сянката на някой дъб и да ходя зиме в овчи кожух, но да си бъда свободен, отколкото да си лягам с губернаторските тревоги на чаршафи от холандско платно и да се обличам в самурени кожи. Останете си със здраве, ваши милости, и кажете на моя сеньор херцога, че гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи, без петак станах управител и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на други острови. Дръпнете се настрана и ми сторете път — отивам да си лекувам раните, че струва ми се, здраво ребро не ми оставиха враговете, които се разхождаха тази нощ по мене.

— Не може така, сеньор губернаторе — каза доктор Ресио, — аз ще дам на ваша милост питие срещу падания и натъртвания, което ще ви възвърне предишното здраве и сила, а колкото за яденето, обещавам на ваша милост да се поправя и да ви позволя да ядете каквото желаете и колкото си щете.

— Късно ми пееш тези песни! — отговори Санчо. — По-скоро ще се потурча, отколкото да остана тук. Не, такива шеги два пъти не се понасят. Кълна се в Бога, че нито ще остана тук, нито ще приема друго губернаторство, пък ако ще да ми го поднесат и на тепсия. Това е самата истина, както е истина, че без криле не можеш да се извисиш към небето. Аз съм от рода на Пансовците, а те всички са твърдоглави и Кажат ли веднъж „няма“, трябва да бъде „няма“, ако ще и целият свят да казва „има“. Нека останат в тази конюшня крилете, които пораснаха на мене, мравката, та ме възнесоха във въздуха, за да ме кълват лястовици и други птици, и нека слезем на земята и стъпим здраво на нея. Вярно е, че не носим обувки от скъпа кордовска кожа, но все още ще се намерят за краката ни прости въжени сандали. Всяка жаба да си знае гьола и всеки да се простира според[369] чергата си. А сега пуснете ме да мина, че става късно. Тогава домоуправителят каза:

— Сеньор губернаторе, на драго сърце ще пуснем ваша милост да си отидете, макар и да съжаляваме много, че ще ви загубим, защото вашата мъдрост и поведението ви на добър християнин спечелиха нашата обич, но нали знаете, че всеки губернатор е длъжен, преди да напусне мястото, където е управлявал, да даде първо сметка. Дайте, ваша милост, сметка за десетте дни на вашето управление и тогава си вървете със здраве!

— Никой няма право да ми иска сметка — възрази Санчо, — освен ако това не нареди моят сеньор, херцогът. Аз отивам да се видя с него и ще му дам сметка до стотинка, още повече че отивайки си гол-голеничък, не са потребни други доказателства за потвърждение на това, че управлявах като ангел.

— Намирам, че великият Санчо има право — намеси се доктор Ресио, — и аз съм на мнение да го пуснем да си върви, защото на херцога ще му бъде безкрайно приятно да го види.

Всички се съгласиха с него и пуснаха Санчо да си замине, след като му предложиха да го придружат и да го снабдят с всичко, каквото би пожелал, за да пътува удобно и приятно. Санчо каза, че иска само малко зоб за Сивчо, половин пита хляб и половин буца сирене за себе си, защото пътят е кратък и не му трябва ни по-добра, ни по-обилна храна. Всички го прегърнаха, а той, просълзен, прегърна всички и ги остави да се чудят както на думите му, тъй и на твърдото му и разумно решение.

На път за замъка Санчо среща преоблечения си съселянин Рикоте, мавър, който му разказва за печалната съдба на маврите, изгонени с кралски указ от Испания. Замръкнал на открито, Санчо търси по-удобно място да прекара нощта в развалините на някаква сграда, но пада заедно с магарето си в дълбок и тъмен трап. Цяла нощ той напразно се вайка. Сутринта случайно наблизо минава Дон Кихот, излязъл да се упражни за дуела, дочува виковете на Санчо и повиква хора, които с големи усилия измъкват оръженосеца и магарето му. Санчо отива в замъка, пада на колене пред херцога и херцогинята и им разказва за патилата си. През десетте дни на губернаторството си разбрал, че това не е тежест за неговите плещи и че „не дава вече ни пукната пара да бъде губернатор не на един остров, но на целия свят“, затова се връща на служба при господаря си Дон Кихот.[370]

Херцогът и херцогинята не се разкайват за шегата, устроена на Санчо с губернаторството. Домоуправителят подробно им разказва за всичко, което Санчо казал и извършил през тези дни. Това им доставя голямо удоволствие.

Настъпва денят на дуела. Тъй като селянинът, който измамил дъщерята на дуеня Родригес, избягал, херцогът нарежда да излезе вместо него лакеят Тосилос, като му поръчва да действува така, че нито да убие, нито да нарани Дон Кихот. На площада в замъка издигат естрада. Присъствуват не само хората на херцога, но и зрители от околните селища. Дон Кихот и лакеят Тосилос — на коне, въоръжени — се изправят един срещу друг. Условията на двубоя са: ако победи Дон Кихот, противникът му да се ожени за озлочестената девойка, ако победи Тосилос — той се освобождава от всякакви задължения. Лакеят Тосилос обаче, като се вглежда в своята неприятелка, тя му се вижда най-хубавата жена на света, затова той без бой се признава за победен и се съгласява да я вземе за жена.

Дон Кихот и Санчо Панса си тръгват, изпратени от херцога, херцогинята и всички обитатели на замъка. Санчо е предоволен, защото е натоварил магарето си със съестни продукти, а домоуправителят му е дал една кесия със златни ескудос за нуждите им по пътя. Измежду прислужниците се чува гласът на Алтисидора, която в песен упреква Дон Кихот за неотзивчивостта му към нейната любов и за изчезването на три забрадки, прибрани от Санчо.

Когато Дон Кихот се намери на открито поле, свободен и избавен от задирянията на Алтисидора, той се почувствува в истинска родна среда, готов с възобновени душевни сили да се отдаде отново на рицарското си дело. Обърна се към Санчо и му каза:

— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.[371]

Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувствува задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.

— И все пак — рече Санчо — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото не винаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.

Двамата навлизат в една гора и попадат в мрежи, обтегнати между дърветата. Две прекрасни девойки, облечени като овчарки, им обясняват, че идалговци и богаташи от близкото село със своите синове, жени, дъщери, съседи, приятели и роднини дошли да се повеселят в тази приятна местност. Момичетата и момчетата се облекли като овчарки и овчари, а всички събрани там образуват „една нова пастирска Аркадия“. Мрежите опънали, за да хванат птици. Девойките поканват странниците да им гостуват. Всички ги посрещат сърдечно, защото са чели книгата за тях. Дон Кихот произнася реч за неблагодарността. Той яхва Росинант, излиза на главния път и се провиква, че няма на света по-красиви от сеньорите, настанили се в тази гора, освен Дулсинея. Задават се група конници, които карат голямо стадо бикове и волове. Въпреки предупрежденията Дон Кихот не се махва от пътя. Двамата със Санчо, Росинант и Сивчо биват изпотъпкани от биковете. Дон Кихот е разстроен. За да му отмине мъката, той предлага на Санчо да си нанесе на голо триста или четиристотин удара за отмагьосването на Дулсинея. Оръженосецът отлага за по-късно. Пристигат в един хан, който Дон Кихот не нарича замък. Седнали да вечерят, те чуват, че в съседната стая две лица се канят да четат втората част на историята за Дон Кихот, в която се разказва, че той разлюбил Дулсинея. Дон Кихот гневно извиква, че никога няма да забрави несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Двамата благородници влизат в стаята му, познават в него истинския Дон Кихот и му подават втората част на историята му. Рицарят я прелиства и намира, че авторът й е изопачил истината и заслужава порицание. По тяхно желание той им разказва за омагьосването на Дулсинея. Те ту го вземат за разумен човек, ту им се вижда, че е луд: Като му съобщават, че в лъжливата книга описват участието му в надбягвания в Сарагоса, той решава да не стъпя в този град, а да отиде в Барселона, където също имало турнир.

Дълго пътуват. Една нощ ги сварва в гъста гора. Санчо със страх напипва краката на хора, провиснали от дърветата. Дон Кихот се досеща, че[372] това са обесени разбойници. А на сутринта живи разбойници обкръжават двамата пътници и ги ограбват. Щом пристига главатарят им Рока Гинарт и разбира кои са обраните, нарежда да им върнат взетите вещи. Роке разказва, че по този път го е тласнала жаждата да си отмъсти за едно оскърбление, а сега отмъщава и за чужди обиди. Той написва писмо до свой приятел в Барселона, в което му известява, че при него е странствуващият рицар Дон Кихот и че след четири дни ще им го заведе, за да се позабавляват.

В определения ден Роке завежда Дон Кихот и Санчо на крайбрежието до Барселона. Приятелите му, начело с богатия и умен благородник Дон Антонио Морено, любител на шеги, пристигат. Дон Антонио поканва рицаря и оръженосеца на гости и под звуците на тържествена музика ги отвежда у дома си. Всички се отнасят към Дон Кихот с голямо уважение, а това го изпълва с гордост и задоволство. След това си уреждат с него редица шеги. Показват му бронзова глава, която отговаря на всеки въпрос, зададен на ухото й. Развеждат го из града, като окачват на гърба му, без той да забележи, пергамент с надпис: „Ето го Дон Кихот де Ла Манча“. Уреждат бал, на който две дяволити дами го преуморяват от танцуване и той припада от изтощение.

Дон Антонио завежда Дон Кихот и Санчо на галерите. Комендантът на ескадрата, предизвестен за идването на знаменитите гости, им изпраща специална лодка и ги посреща с топовни салюти. Моряците си устройват шега със Санчо Панса, като го мятат от ръце на ръце. Галерите преследват и залавят кораб с турци. Оказва се, че капитан на пленения кораб е красивата Ана-Феликс, дъщеря на покръстени маври. В нея се влюбил Гаспар Грегорио, син на благородник, който отишъл заедно с нея в Алжир, след като с кралски указ маврите били изгонени от Испания. Когато Ана-Феликс разказва историята си, към нея се хвърля баща й Рикоте, от селото на Дон Кихот. Замислят да пратят в Алжир галера, за да спасят и Гаспар Грегорио.[373]