Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (25)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА,
в която се разказва краят на забележителното приключение с жандармите и за голямата ожесточеност, на нашия храбър рицар Дон Кихот

Докато Дон Кихот произнасяше словото си, свещеникът увещаваше жандармите, че Дон Кихот не е с целия си ум, както сами можеха да съдят по делата и по думите му, и че те трябва да се откажат от намерението си, тъй като и да го задържат и отведат, ще се наложи веднага след това да го пуснат, защото е луд. Но този, който носеше заповедта, възрази, че не е негова работа да прецени дали Дон Кихот е луд, или не, и че той е длъжен единствено да изпълни заповедта на своето началство. Те трябва да го откарат, пък после нека го пущат колкото пъти си искат.

— При все това — забеляза свещеникът — не бива сега да го отведете, а освен това той — доколкото разбирам — няма да се остави да бъде откаран.

Благодарение на красноречието на свещеника и на безумните действия на Дон Кихот жандармите се убедиха, че трябва да са по-луди от него, за да не разберат, че той действително е луд. Те склониха да отстъпят и дори се намесиха, за да разрешат разпрата между бръснаря и Санчо, които стояха наежени един срещу друг. Като представители на съдебната власт те разгледаха спора и го разрешиха по начин, че и двете страни да бъдат ако не напълно задоволени, поне отчасти удовлетворени — размениха се само самарите, а не подпругите и оглавниците, а колкото за шлема на Мамбрино, свещеникът скришом, без да го забележи Дон Кихот, плати на бръснаря осем реала за легена му, срещу които бръснарят му даде разписка, в която се отказваше от всякакви по-нататъшни искове завинаги и во веки веков, амин. След като бяха разрешени двата най-главни и съществени спора, оставаше сега прислужниците на дон Луис да се съгласят трима от тях да се върнат, а четвъртият да придружи господаря си при посещението, което щеше да направи на брата на дон Фернандо. И тъй като благосклонната съдба бе започнала да разчиства почвата и да изглажда трудностите в полза на любовниците в хана и на намиращите се там храбреци, тя реши[185] да увенчае делото си и да разреши по благоприятен начин всички спорове. Прислужниците се съгласиха да изпълнят желанието на дон Луис, а доня Клара се почувствува толкова щастлива, че всеки, който в този миг я погледнеше, можеше да прочете по лицето й голямата й радост. Сораида, макар и да не разбираше всичко, което се разиграваше пред очите й, ту се натъжаваше, ту се развеселяваше в зависимост от израза на лицата на околните и особено от израза на лицето на нейния испанец, когото следеше не само с очи, а и с цялото си сърце. Ханджията, от чийто поглед не убягна, че свещеникът обезщети бръснаря, поиска също да му се заплати за пренощуването на Дон Кихот и да бъде обезщетен за повредените мехове и разлятото вино и се кълнеше и вереше, че нито Росинант, нито магарето на Санчо ще излязат от хана, преди да му бъде изплатен дългът до последна стотинка. Свещеникът изглади и този спор, като сумата заплати дон Фернандо, макар че и съдията показа голяма готовност да уреди сметката. И тъй, всичко се успокои и усмири. Ханът не представляваше вече огнище на раздор подобно на лагера на Аграманте. В него цареше мир и спокойствие като по времето на Октавиан Август2. По общо мнение всичко това се дължеше на добрата воля и на голямото красноречие на свещеника, а също и на несравнимата щедрост на дон Фернандо.

А когато Дон Кихот се почувствува свободен и избавен от толкова спорове, негови и на Санчо, реши, че е уместно да продължи започнатото пътешествие и да доведе до добър край приключението, за което бе зван и избран. Твърдо решен да изпълни обещанието си, той падна на колене пред Доротея, но тя не поиска да чуе нито дума, докато не се изправи. Той я послуша, стана прав и й каза:

— Една много позната пословица казва, прекрасна сеньора, че настойчивостта е майка на сполуката. В много важни и трудни случаи опитът често е показвал, че от усърдието на ищеца зависи благоприятният изход и на най-съмнителната тъжба. Но никъде тази истина не намира такова потвърждение, както във военното изкуство, където бързината и сръчността изпреварват замислите на врага и изтръгват победи, преди противникът да се е организирал за отбрана. Казвам всичко това, високоблагородна и многоуважаема сеньора, защото считам, че по-дългият ни престой в този замък не е от полза, а, напротив, би могъл да ни напакости и че ще дойде[186] ден, когато ще се убедим в това. А кой знае дали чрез тайни разузнавачи и шпиони вашият враг великанът не е вече узнал, че съм решил да го унищожа? Ако му дам възможност и време, той може да се укрепи в някой непревзимаем замък или крепост, срещу които храбростта и силата на неуморните ми мишци не ще могат да направят нищо. Ето защо, сеньора моя, нека изпреварим, както вече казах, неговите намерения с нашата настойчивост и тръгнем веднага на поход! Защото, колкото по-скоро срещна вашия неприятел, толкова по-бързо ще се сбъднат и вашите желания.

Дон Кихот замлъкна и изчака спокойно отговора на красивата инфантка, а тя с царствен тон, в духа на стила на Дон Кихот, отговори по следния начин:

— Много съм ви благодарна, сеньор рицарю, за желанието ви да ми помогнете в сполетялата ме голяма беда, тъй вие сте неотклонно верен на вашия рицарски дълг да се притичате на помощ на сираци и бедствуващи. Дано Бог даде вашите и моите желания да се сбъднат, за да видите, че има жени на този свят. Що се отнася до заминаването ни, нека тръгнем незабавно, тъй като вашата воля е и моя воля. Разполагайте с мене както намерите за най-добре. Щом веднъж ви поверих защитата на моята личност и ви предоставих да ме възстановите на кралския престол, не мога в никой случай да се противопоставя на това, което вашето благоразумие ви внушава да предприемете.

— Нека поставим всичко в ръцете на Бога! — каза Дон Кихот. — Щом една сеньора като вас така смирено се обръща с молба към мене, не искам да пропусна случая да я издигна и я поставя на наследствения трон. Да тръгнем веднага, защото старата поговорка, която твърди, че да се бавиш, е опасно, пришпорва желанието ми да тръгна на път. Небето още не е родило и адът още не е видял човека, който ще ме стресне и уплаши. Оседлай, Санчо, Росинант и приготви магарето си и жребеца на кралицата. Нека се простим с владетеля на замъка и с тези сеньори и да тръгнем без забава.

Санчо, който следеше всичко, каза, като поклащаше глава:

— Ех, сеньор, сеньор, „в наше село става нещо много по-лошо от това, което се мълви“, и нека бъда извинен от почтените дами.[187]

— Какво лошо може да се мълви за мене в село, пък и във всички градове по света?

— Ако ваша милост се сърдите — рече Санчо, — ще млъкна и няма да си отворя устата, за да кажа това, което съм длъжен да кажа на своя господар като верен оръженосец и добър слуга.

— Кажи каквото имаш да кажеш — възрази Дон Кихот, — стига да не искаш с думите си да ми вдъхнеш страх, защото, ако ти се боиш, боиш се, понеже си такъв по рождение, а аз от нищо не се плаша, понеже природата ме е създала такъв.

— Не съм и помислил подобно нещо, грешникът аз — отговори Санчо. — Искам само да кажа, че за мене е сигурно и извън всякакво съмнение, че тази сеньора, която се кичи с прозвището кралица на великото кралство Микомикона, е толкова кралица, колкото е кралица майка ми. Ако тя действително беше това, което твърди, че е, не би използувала всеки удобен момент, за да се мляска където свари с един от тези, които са между нас.

Доротея се изчерви, като чу обвиненията на Санчо, защото не беше лъжа, че от време на време, скришом от хорските погледи, съпругът й дон Фернандо вземаше с устните си част от бленуваната любовна награда (Санчо бе забелязал това и му се беше сторило, че свободното й държане подобава повече на куртизанка, отколкото на владетелка на толкова велико кралство). Доротея не можа и не поиска да отговори на Санчо, а го остави да говори. Оръженосецът продължи:

— Казвам това, сеньор, защото, сред като сме се скитали по поля и гори и след като сме прекарали лоши нощи и още по-лоши дни, по-добре ще е да си стоим тук спокойно и да не бързам да оседлавам Росинант и да слагам самара на магарето, ако е писано някой от тук присъствуващите млади хора да обере без всякакво усилие плода на нашия труд. С една дума, както се казва, нека уличниците да се заловят за хурката, а ние нека седнем да си хапнем и пийнем.

Не може да се опише гневът на Дон Кихот, като чу несвързаните слова на своя оръженосец! Яростта му бе такава, че се провикна с пресеклив глас, заекващ и с искрящи от яд очи:

— О, долен мерзавецо, безразсъден и нахален глупако! Невеж и недодялан непрокопсанико! Безсрамен и жалък злоезичнико[188] и нагъл клеветнико! Как се одързости да изречеш тези думи пред мене и пред тези знатни дами и да измислиш с побърканото си въображение такива срамни и безсрамни неща? Махни се от очите ми, изчадие и изрод, хранилище на лъжи, скривалище на коварства, склад на низости, изобретател на злини, разпространител на глупости, враг на уважението, което се дължи на кралските особи! Махни се, не се мяркай пред погледа ми, ако искаш да си запазиш кожицата!

Каза тези думи Дон Кихот и изви на дъга веждите си, изду бузи, метна поглед на всички страни, тропна силно с десния си крак — видими белези на яростта, която бушуваше в гърдите му. При тези закани и гневни жестове Санчо така се смути и уплаши, че щеше да се зарадва, ако можеше да се разтвори земята под краката му и да го погълне. Какво можеше друго да направи, освен да обърне гръб и да се отдалечи от силно разгневения си господар? Но благоразумната Доротея, която така добре познаваше нрава на Дон Кихот, каза, за да смекчи яростта му:

— Не се ядосвайте, сеньор Рицарю на печалния образ, на глупостите, които каза вашият оръженосец, защото не ще ги е казал без никакъв повод и не може да се допусне, че здравият му разум и християнската му съвест ще му позволят да лъжесвидетелствува. Най-вероятно е, и в това не бива да се съмняваме, както сам вие, сеньор рицарю, казахте, че в този замък всичко става под знака на някакви магии. Навярно Санчо ще е видял, пак благодарение на тези дяволски магии, неща, които накърняват моята чест.

— Кълна се във всемогъщия Бог — рече тогава Дон Кихот, — че ваше величество попаднахте на самата истина и че на тази грешна душа, Санчо, му се е привидяло това, което не е възможно да се види без намесата на магьосниците. Познавам добре колко е добър и простодушен този нещастник, който не е способен да лъжесвидетелствува срещу никого.

— Тъй е, тъй трябва да е — рече дон Фернандо. — Ето защо, ваша милост сеньор Дон Кихот, трябва да му простите и да бъдете към него тъй милостив sicut erat in principio 3, тоест преди тези видения да размътят мозъка му.

Дон Кихот заяви, че му прощава, а свещеникът повика Санчо. Той пристъпи смирено, падна на колене и поиска десницата на господаря си. Дон Кихот му подаде ръката си, остави Санчо да му я целуне, благослови го и му каза:[189]

— Сине мой Санчо, сега вече сигурно си се окончателно убедил, че е чиста истина това, което толкова пъти съм ти казвал, а именно, че всички неща в този замък стават по силата на магии.

— Съгласен съм за всичко — рече Санчо — освен за случката с одеялото, която си беше съвсем истинска.

— Не мисли така — възрази Дон Кихот, — защото, ако беше тъй, щях да отмъстя за тебе още тогава, а дори и сега. Но не можах да разбера нито тогава, нито сега на кого да отмъстя за нанесената ти обида.

Всички4 поискаха да узнаят каква е била тази случка с одеялото и ханджията им разказа с най-големи подробности за мятаниците на Санчо Панса. Смяха се много, но Санчо се разсърди и стана нужда пак да се намеси господарят му, за да го-убеди наново, че всичко това е било магия. Но колкото и да беше простодушен, Санчо не можеше да повярва, че не са го мятали във въздуха хора от плът и кръв, а въображаеми или сънувани призраци, както господарят му вярваше и твърдеше.

Два дена5 бяха вече минали, откакто цялата тази знатна компания пребиваваше в хана. Като решиха, че е време за тръгване, те се наговориха да изменят предишния си план. Вместо Доротея и дон Фернандо да придружат Дон Кихот до селото му и да продължат да разиграват историята за възстановяването на кралица Микомикона на престола й, те се споразумяха свещеникът и бръснарят да отведат рицаря на лечение у дома му. Уговориха се с коларя на една волска талига, която случайно минаваше оттам, да откара Дон Кихот, като направиха от дървени прътове нещо като клетка, в която можеха да настанят удобно нашия рицар, и веднага след това по съветите на свещеника всички — дон Фернандо и другарите му, прислужниците на дон Луис и жандармите, а с тях и ханджията, се преоблякоха и маскираха лицата си, за да помисли Дон Кихот, че са съвсем други хора, а не тези, които беше видял в замъка. Като направиха това, те влязоха съвсем тихо в стаята, където спеше, почивайки си от преживените вълнения.

Приближиха се до него — той беше напълно спокоен и съвсем далече от подобна мисъл, — хванаха го здраво, завързаха му ръцете и краката и когато се стресна и разбуди, не беше в състояние да направи нищо друго, освен да се чуди[190] и мае какви са тези странни хора, които го бяха наобиколили. Но не след дълго Дон Кихот си обясни нещата така, както разстроеното му въображение си ги представяше. Помисли, че всички тези същества са призраци от омагьосания замък и че сигурно и той самият е омагьосан, щом не може да се мръдне от мястото си и да се брани. Всичко стана така, както беше предвидил свещеникът, автор на плана. От всички присъствуващи само Санчо не бе предрешен. Макар и много малко да му липсваше, за да се зарази от болестта на господаря си, все пак отгатна кои са тези предрешени хора, но реши да не обелва зъб, докато не види какво целят със завързването и пленяването на неговия господар, който също не проронваше дума. Очаквайки да разбере каква ще бъде развръзката на новата му злополука. А развръзката се очерта, когато внесоха клетката в стаята, затвориха го в нея и заковаха вратите тъй здраво, че в никой случай не можеше да ги откърти.

След това го дигнаха на рамене и като излизаха от стаята, разнесе се страшен глас, гласът на бръснаря, не на оня със самара, а на другия:

— О, Рицарю на печалния образ! Не се измъчвай, че си пленен, защото това се налага, за да можеш час по-скоро да завършиш юначния си подвиг. А той ще завърши, когато свирепият лъв на Ла Манча се събере с бялата гълъбица от Тобосо и когато гордите им глави се преклонят под сладкия брачен ярем. От този брак ще се явят на божи свят знаменити лъвчета със здравите лапи на славния си родител. Това ще стане, преди древния бог6, който в бързия си бяг преследва бягащата нимфа, да е видял да засияят два пъти небесните светила. А ти, о най-благородни и най-послушни от всички оръженосци, които са носили препасана на кръст сабя и са имали обрасли с бради лица и обоняние в ноздрите, не се възмущавай и не се отчайвай, че отвеждат сега по този начин пред очите ти цвета на странствуващото рицарство. Твърде наскоро с волята божия ще преуспееш и ще се възвисиш толкова, че сам не ще се познаеш, и не ще останат неизпълнени обещанията, които ти е дал добрият ти господар. Уверявам те от името на мъдрата Ментироняна7, че ще ти бъде изплатено възнаграждението, както ще имаш случай да се убедиш на дело. Последвай и сега твоя храбър и омагьосан рицар, защото се налага да бъдете винаги заедно. Понеже не ми е[191] позволено да кажа и други неща, останете с Бога, а аз ще отида където сам си зная.

Към края на пророкуването си той издигна гласа си високо и след това постепенно го сниши и му придаде такава нежност, че дори тези, които бяха предупредени за шегата, бяха склонни да вярват в истинността на думите, които слушаха.

Дон Кихот се утеши от предсказанията, които чу, защото вникна в техния смисъл и схвана, че обещаваха да го свържат чрез свещен и законен брак с възлюблената му Дулсинея дел Тобосо, от чиято щастлива утроба ще излязат лъвчетата — неговите синове, за вечна прослава на Ла Манча. Твърдо и непоколебимо убеден в това, той вдигна глас и каза с дълбока въздишка:

— О ти, какъвто и да си, който толкова добрини ми предсказа! Моля те, изпроси от мъдрия вълшебник, мой покровител, да не ме оставя да загина в този затвор, в който сега ме водят, преди да видя изпълнени безподобните радостни обещания, които ми се дадоха тук. Ако това стане, ще сметна за слава страданията на моето пленничество, за утеха — веригите, които ме опасват, а това легло, на което ме хвърлиха, ще бъде за мене не твърдата почва на жестокото полесражение, а меката постеля на блажено брачно ложе. Що се отнася до утешението, което даваш на Санчо Панса, моя оръженосец, аз вярвам, че той, какъвто е благороден и честен, не ще се отдели от мене нито в радост, нито в скръб, защото, ако се случи поради неговата или моята зла участ да не мога да му дам обещания от мене остров или друг равностоен дар, той в никой случай не ще загуби заплатата си, понеже в завещанието ми, което съм подготвил, е писано да му се даде не според многото и добри услуги, които ми е направил, а съобразно с моите възможности.

Санчо Панса се поклони почтително и му целуна двете ръце, защото, както бяха вързани, не можеше да целуне само едната.

След това призраците вдигнаха клетката на рамене и я поставиха на волската кола.

Дон Кихот мисли, че е жертва на магьосници, но Санчо забелязва, че тези, които поставят господаря му в клетка, са живи хора. Дон Фернандо и Карденио, като се страхуват да не би Санчо напълно да разкрие истината,[192] ускоряват заминаването. Свещеникът се споразумява със стражарите да придружат колата срещу заплащане. Ханджията, жена му, дъщеря им и Мариторнес излизат да изпратят Дон Кихот, като дават вид, че плачат от мъка. Свещеникът и бръснарят се сбогуват с дон Фернандо и Карденио, с капитана и брат му, с Доротея, Лусинда и с другите дами. Всички се прегръщат и си дават дума да си пишат за онова, което ще се случи по-нататък с тях. Шествието тръгва: най-напред върви волската кола, карана от колар; от двете й страни — стражарите, след колата — Санчо, яхнал магарето си и водещ Росинант за юздата, а най-назад — свещеникът и бръснарят, възседнали здравите си мулета и с маски на лицата. Дон Кихот седи в клетката с вързани ръце, търпелив и безмълвен като каменна статуя.

По пътя ги настига един каноник, който разговаря с Дон Кихот. Рицарят му казва, че го водят в тази клетка, омагьосан от зли вълшебници. Санчо твърди, че господарят му не е омагьосан, и се обръща към свещеника:

— Ах, сеньор свещениче, сеньор свещениче! Нима вие мислите, че не ви познах и че не подуших и не отгатнах накъде водят тези нови вълшебства? Знайте, че колкото и да си закривате лицето, аз ви познах и колкото и да забулвате коварствата си, аз проумях играта ви. Да, там, където цари завист, няма място за добродетел и където има тесногръдие, не може да има великодушие. Проклет да е дяволът, защото, ако не бяхте вие, ваше преподобие, моят господар щеше вече да е женен за принцеса Микомикона и аз щях да съм най-малко граф, понеже това само можех да очаквам от добрината на господаря си, Рицаря на печалния образ, като имам предвид моите забележителни заслуги! Но прави са хората, когато казват, че колелото на щастието се върти по-бързо от воденичен камък и че тези, които бяха във висините, днес лежат на земята. Мъчно ми е за децата и за жената. Защото тъкмо когато се надяваха с право да посрещнат баща си като губернатор или вицекрал на някой остров или на някое кралство, ще го видят да се връща като коняр. Говоря това, сеньор свещениче, за да събудя у вас бащински чувства и да ви накарам да се разкаете за злото, което сторихте на моя господар. Страх ме е, че на онзи свят Бог ще потърси сметка от вас за това, че затворихте в клетка моя господар, и че ще стовари изцяло върху вас вината, задето през време на пленничеството си моят сеньор Дон Кихот ще бъде лишен[193] от възможността да върши добрини и да помага на нуждаещите се.

— Я го виж ти него! — намеси се бръснарят. — Значи и ти, Санчо, си от пасмината на господаря си! Питам се, ей богу, дали не ще е по-добре и тебе да поставим в клетката, за да му правиш компания, щом и ти си омагьосан и заразен от рицарските му лудости. В лош час си бил съблазнен от обещанията му и в злополучен миг ти е бил втълпен в главата островът, за който бълнуваш.

Свещеникът извиква каноника настрана и му разказва за живота, умственото разстройство и приключенията на Дон Кихот. Каноникът обширно говори за рицарските книги, пакостни за хората и за държавата.

В една хубава долина спират, за да се нахранят. Санчо използува случая да съобщи на Дон Кихот, че двамата със закритите лица са свещеникът и бръснарят от тяхното село, че не е омагьосан, а те са решили да го отвлекат от завист, за да не се прослави с подвизите си. Рицарят обаче е дълбоко убеден, че е жертва на магьосници. Разрешават му да излезе от клетката и каноникът, учуден от странната му лудост, съчувствено му говори:

— Нима наистина е възможно, сеньор идалго, четенето на противни и празни рицарски романи да ви е побъркало ума до степен да вярвате, че сте омагьосан, и да приемете неща, които са толкова далече от действителността, колкото е далеч лъжата от истината? Как е възможно човешки ум да приеме, че са живели по света безбройните амадисовци, феликсмартовци и какви ли не други още рицари и трапезундски императори? Как е възможно да вярвате, че е имало толкова бойни жребци, странствуващи девици, змейове, чудовища, великани, толкова нечувани приключения, разновидни магии, толкова сражения, ожесточени двубои, разкошни облекла, влюбени принцеси, оръженосци — станали графове, забавни джуджета, любовни писъмца и изтънчени ухажвания, юначни жени, с една дума, толкова много безсмислици, колкото тези, които пълнят рицарските романи?

Дон Кихот отсича, че лишен от разум и омагьосан е каноникът, щом разсъждава така. Рицарят смята за безсмислица твърдението, че на света не са съществували нито амадисовци, нито други рицари, чиито деяния пълнят рицарските книги. Все едно е да го убеждават, че слънцето не грее,[194] че ледът не е студен и че земята не е твърда. След продължителен спор всеки от двамата остава на своето становище. Каноникът е удивен от „смислеността, с която Дон Кихот говореше своите безсмислици“.

Слагат трапезата на полянката под сянката на дърветата и обядват. При тях дохожда козарят Еухенио, който им разказва за любовта си към красивата селска девойка Леандра. Тъй като я обикнал и друг момък от селото, бащата предоставя на дъщерята да избере единия от тях. Леандра обаче бива подмамена от един войник, с когото побягва от селото. Похитителят задига парите, които тя взела от дома си, и я оставя в една пещера. Баща й я отвежда в манастир. Всички нейни обожатели напущат селото и стават козари.