Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (47)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА,
за това, как великият Санчо пое управлението на своя остров и започна да управлява

И така Санчо пристигна с цялата си свита в едно селище с около хиляда жители, едно от най-добрите във владенията на херцога. Обясниха му, че се казва остров Баратария, неизвестно дали защото мястото се казваше наистина Баратария, 1 или пък защото Санчо пое управлението му много евтино. Когато стигна пред вратите на обграденото със стени градче, излезе да го посрещне общинският съвет. Забиха камбаните и сред общата радост на населението Санчо бе отведен с голяма тържественост в катедралата, за да отправи благодарствена молитва към Господа. След това с някакви смешни церемонии му връчиха ключовете на градчето и го признаха за доживотен губернатор на остров Баратария. Облеклото, брадата, големият търбух и ниският ръст на новия губернатор изненадаха всички, които не знаеха тайната на тази история, пък дори и всички тези, които я знаеха, а техният брой не беше малък. Като излязоха от черквата, заведоха го в съда, настаниха го в креслото на съдията и домоуправителят на херцога му каза:

— Според един стар обичай в този остров, сеньор губернаторе, всеки който поема управлението на този славен остров, трябва да отговори на някои заплетени и трудни въпроси, които ще му бъдат зададени. По отговорите, които ще дадете, народът изпитва ума на своя нов губернатор и според това се радва или скърби за неговото пристигане.

Докато говореше домоуправителят, Санчо разглеждаше дългия надпис с големи букви на отсрещната стена и понеже не знаеше да чете, запита какви са тези рисунки на стената. Отговориха му:

— Сеньор, там е записан и отбелязан денят, в който ваше високоблагородие поехте управлението на този остров. Надписът гласи: „Днес, тоя и тоя ден, месец и година, сеньор Санчо Панса пое управлението на острова и нека дълги години го управлява.“

— А кого наричат дон Санчо Панса? — запита Санчо.

— Вас, ваше високоблагородие — отговори домоуправителят. — В тоя остров не е стъпвал друг Санчо Панса освен този, който сега седи на това кресло.

— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога „дон“. Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на „дон“ или на „доня“. Струва ми се впрочем, че в този остров има навярно повече „доновци“, отколкото камъни. Но стига толкова — Господ ме разбира и ако ще да трае управлението ми само два дни, аз ще изплевя всички тези „доновци“, които сигурно досаждат като комари. Задайте ми сега въпросите, сеньор домоуправителю, а аз ще отговоря колкото мога по-добре, безразлично дали се радва, или скърби народът.

В тази минута влязоха в съдебната зала двама души — единият беше облечен в селски дрехи, а другият изглеждаше да е шивач, защото държеше ножици в ръка. Шивачът каза:

— Сеньор губернаторе, аз и този селянин идем при ваша милост за следното: този човек дойде вчера в дюкяна ми — а аз, с разрешение на присъствуващите2, съм шивач с майсторско свидетелство, да бъде благословено името Господне, и като ми тикна парче плат в ръцете, запита: „Сеньор, ще стигне ли платът, за да ми направите една гугла?“ Измерих плата и отговорих, че ще стигне. Той навярно е помислил, както аз си мисля — и то с право, — че искам сигурно да му открадна парче от плата, основавайки се на собствената си хитрина и на лошото име на шивачите, и ме помоли да видя дали няма да стигне платът за две гугли. Аз отгатнах мисълта му и му казах, че ще стигне, а той, подтикван от първоначалното си лошо намерение, почна да притуря гугла след гугла, а аз — едно „да“ след друго, докато стигнахме до пет гугли. Преди малко дойде да си ги вземе, аз му ги давам, а той не пожела да ми плати за работата, напротив — иска да му платя или да върна плата.

— Вярно ли е всичко това, приятелю? — запита Санчо.

— Вярно е — отговори селянинът, — но заповядайте му, ваша милост, да покаже петте гугли, които ми е направил.

— На драго сърце — отговори шивачът. И той измъкна начаса ръка изпод наметалото си и показа пет гугли, поставени върху върховете на петте пръстта на ръката.

— Ето ги петте гугли, които този човек ми поръча, и кълна[347] се в Бога и в съвестта си, че не остана нито парченце плат и съм готов да дам изработеното на надзирателите от еснафа да проверят работата ми.

Многото гугли и необикновеният спор разсмяха всички присъствуващи, а Санчо помисли малко и рече:

— Струва ми се, че това дело не изисква дълги протакания, а може да се реши веднага по здрав разум. Затова аз присъждам: шивачът губи труда си, селянинът — плата, гуглите да се занесат на затворниците 3 — и толкова.

Ако присъдата, която издаде по-късно по спора за кесията на скотовъдеца, предизвика учудването на присъствуващите, тази възбуди смях, но все пак решението на губернатора бе изпълнено. Пред него се явиха след това двама старци, единият от които носеше вместо тояга дебела тръстика. Другият, който не носеше тояга, каза:

— Сеньор, на този човек дадох преди време на заем десет златни ескудос, за да му направя добрина и услуга, при условие че ще ми ги върне, щом му ги поискам. Минаха много дни, без да му ги поискам, за да не го поставя — ако предявя правото си — в още по-затруднено положение от това, в което се намираше, когато му ги дадох в заем. Но понеже ми се стори, че не е добър платец, поисках си ги не веднъж, а много пъти, но той не само не ми ги връща, ами и отрича, като казва, че никога не съм му ги давал или че ако съм му ги дал, той ми ги бил отдавна върнал. Аз нямам свидетели нито че съм му дал парите, нито че ми ги е върнал, тъй като той действително не ми ги е върнал. Бих искал, ваша милост, да го заставите да положи клетва и ако се закълне, че ми ги е върнал, готов съм да му ти простя тук пред вас и пред господа-Бога.

— Какво ще кажете на това, старче с тоягата в ръка? — попита Санчо.

А старецът отговори:

— Признавам, сеньор, че той ми ги даде на заем — наведете си жезъла, ваша милост, — и щом той ми предлага клетва, аз ще се закълна над жезъла, че съм му ги върнал и възстановил действително и в пълен размер.

Губернаторът наведе жезъла си, а старецът предаде тоягата си на другия старец, за да я подържи, докато положи клетва — като че ли тя му пречеше много, — и веднага сложи ръка върху кръста на жезъла и каза, че наистина е взел на[348] заем десетте ескудос, които му се искат сега, но че ги е върнал на ръка, а другият забравил и си иска от време на време парите.

Като чу това, великият губернатор запита заемодавеца има ли възражения по отношение казаното от противната страна, а той отговори, че длъжникът казва без всяко съмнение истината, защото го смята за честен човек и добър християнин, че навярно е забравил кога и как са му били върнати парите и че занапред не ще му иска вече нищо.

Длъжникът взе тоягата си, поклони се и напусна съда. А Санчо, като видя как спокойно излезе ответникът и колко смирено се държи ищецът, обори глава на гърдите си, тури показалеца на дясната си ръка над веждите и носа си, вглъби се в размисъл и след това дигна глава и заповяда да повикат стареца с тоягата, който си беше вече отишъл. Доведоха го и като го видя, Санчо му каза:

— Дайте ми тоягата си, добри човече, имам нужда от нея!

— С най-голямо удоволствие — рече старецът, — ето я, сеньор.

И той му я подаде. Санчо я взе, даде я на другия старец и му каза:

— Идете си с Бога, дългът е вече изплатен!

— Как така, сеньор! — отговори старецът. — Та нима тази тръстика струва десет златни ескудос?

— Да — каза губернаторът, — и ако не е така, аз съм най-големият глупак на света. Сега ще се види имам ли глава да управлявам цяло кралство, или не.

И той заповяда на самото място, пред всички, да се счупи и разтроши тръстиката. Заповедта му се изпълни — вътре намериха десет златни ескудос. Всички останаха учудени и решиха, че губернаторът им е нов Соломон. Запитаха го как е могъл да отгатне, че десетте ескудос са в тръстиката, а той отговори, че когато видял как старецът дава тоягата си на противната страна, преди да се закълне, как се клел, че е върнал парите действително и напълно и как след клетвата си взел тоягата, дошло му на ум, че вътре в нея са парите, които се искат. От това може да се заключи, добави Санчо, че само Бог вдъхновява понякога присъдите на губернаторите, макар и лично те да са глупави. Освен това селският свещеник му разказал веднъж една подобна случка, а той имал толкова[349] силна памет, че не забравял нищо от това, което искал да запомни — такава памет не могла да се намери в целия остров. Старците си отидоха — единият посрамен, другият доволен, — присъствуващите бяха смаяни, а писарят, който записваше речите, постъпките и деянията на Санчо, не знаеше за какъв да го сметне — за умен или за глупав.

В съдебната зала влиза жена, хванала здраво за ръка един мъж. Тя се оплаква, че този лош човек я изнасилил в полето. Санчо нарежда на мъжа да й даде кесията си със сребърни монети и жената си излиза доволна. Веднага Санчо заповядва на мъжа да я настигне и си вземе кесията с парите:

— Тичайте, човече, след тази жена и й вземете кесията дори ида не я дава, и се върнете тук с нея.

Санчо не говореше нито на глупак, нито на глух, защото онзи излетя в миг като стрела, за да изпълни дадената заповед. Всички присъствуващи зачакаха смаяни да видят какъв ще бъде краят на делото. След малко мъжът и жената се върнаха, уловили се и счепкали се още по-здраво от предишния път. Тя беше запретнала полата си и притискаше кесията до гърдите си, а той се мъчеше да я изтръгне от ръцете й, но това не му се отдаваше — толкова упорито се бранеше жената, която не спираше да крещи:

— Правосъдие търся от Бога и от хората! Вижте, ваша милост сеньор губернаторе, колко безсрамен и дързък е този негодник — опита се сред града, посред улицата, да ми вземе кесията, която ваша милост заповядахте да ми даде.

— Успя ли да я вземе? — запита губернаторът.

— Да я вземе ли? — викна жената. — По-скоро ще му позволя да ми вземе живота, отколкото кесията! Намерил кого да плаши! Да беше поне някой друг, иди-дойди, ами то този нещастен и отвратителен поплювко! Нито с клещи, нито с длето и чук, нито с лъвски нокти могат да ми измъкнат кесията от ръцете — по-скоро душата ми ще изтръгнат от тялото!

— Права е — каза човекът. — Аз се признавам за победен и безсилен. Не ми достигат силите, за да й взема кесията, така че нека тя си остане у нея.

Тогава губернаторът каза на жената:

— Я дайте да видя тази кесия, почтена и храбра жено.[350]

Тя му я подаде веднага, а губернаторът я върна на човека и каза на силната, но не и изнасилена жена:

— Ако бяхте проявили, драга, в защита на вашето тяло половината само от смелостта и силата, които показахте, за да запазите тази кесия, и на Херкулес нямаше да му стигнат силите, за да ви похити. А сега идете си с Бога или по-скоро пръждосвайте се по дяволите и да не сте се мяркали вече на този остров и на шест левги около него, иначе ще заповядам да ви ударят двеста камшика. Махайте се веднага, казвам ви, безсрамнице, безчестнице и измамнице!

Херцогинята изпраща един паж да занесе писмото на Санчо и вързоп с дрехи на жена му Тереса. Изпраща й и писмо от себе си.

Дон Кихот помолва да поставят в стаята му една лютня. Това дава повод на херцога, херцогинята и момичетата да си уредят с него нова забавна шега. През нощта, когато Дон Кихот свири и пее романс, за да утеши влюбената Алтисидора, а всички от замъка го слушат, хвърлят в стаята му чувал с котки, които се разскачват и угасяват свещите. Рицарят изважда меча си и с викове: „Вън, зли вълшебници! Вън, проклети магьосници!“, ги гони из стаята и им нанася удари. Една котка се хвърля в лицето му, издрасква го и наранява носа му.

От съда завеждат Санчо Панса в един великолепен дворец, дето в голямата зала е сложена богата трапеза. Санчо сяда да вечеря, но към което и ястие да протегне ръка, лекарят Педро Ресио, застанал до губернатора, му забранява да хапне от него, тъй като било вредно за здравето му. Ядосан, Санчо казва на лекаря незабавно да се махне, защото ще вдигне стола и ще го счупи в главата му.

Докторът се уплаши от гнева на губернатора и поиска да офейка от залата, но в същия миг долетяха от улицата звуци на пощенски рог. Домакинът изтича до прозореца, върна се и каза:

— Пристигна куриерът на господаря ми, херцога — навярно носи важно съобщение.

Куриерът влезе задъхан и изпотен, извади от пазвата си плик и го връчи на губернатора, а Санчо го подаде на домоуправителя и му поръча да прочете адреса, който гласеше:

„За дон Санчо Панса, губернатор на остров Баратария, да се предаде лично нему или на неговия секретар.“

Като чу това, Санчо запита:

— Кой е тук моят секретар?[351]

Един от присъствуващите отговори:

— Аз, сеньор, защото зная да чета и да пиша, а аз съм и бискаец4.

— С тази прибавка — каза Санчо — можете да бъдете секретар и на самия император. Отворете този плик и вижте какво съдържа писмото.

Новопроизведеният секретар разпечата писмото, прочете го и каза, че е нещо поверително, което трябва да се прочете насаме. Санчо заповяда да се опразни залата и да останат при него само домоуправителят и домакинът. Останалите, заедно с лекаря, излязоха и секретарят прочете незабавно писмото, което имаше следното съдържание:

„Сеньор дон Санчо Панса, имам сведения, че някои врагове, мои и на острова, готвят яростно нападение срещу него — не зная коя точно нощ. Налага се да бдите и да бъдете нащрек, за да не ви изненадат. Верни мои шпиони ми доложиха също, че четирима души са проникнали предрешени във вашия остров, за да ви отнемат живота, защото се боят от вашата мъдрост. Отваряйте си очите, наблюдавайте тези, които идват да ви говорят, и не яжте нищо от това, което ви се предложи. Ако изпаднете в затруднение, ще имам грижата да ви се притека на помощ. Във всяко нещо ще постъпвате според както може да се очаква от благоразумието ви. Писано в нашия замък на 16 август, в четири часа сутринта.

Ваш приятел, херцогът“

Санчо загуби и ума, и дума, а присъствуващите се престориха на не по-малко смаяни от него. Той се обърна към домоуправителя и му каза:

— Това, което трябва да се направи, и то незабавно, е да хвърлим доктор Ресио в някоя тъмница, защото, ако някой ме убие, това ще бъде той. Той ми готви най-бавната и най-ужасна смърт — той иска да ме умори от глад.

— Струва ми се също — рече домакинът, — че ваша милост ще сторите добре да не хапнете нищо от това, което е на масата, защото е дар от монахини, а както казват, „зад кръста се крие дяволът“.

— Може и тъй да е — отговори Санчо, — а засега дайте ми парче хляб и четири либри грозде, защото в него не може да има отрова. Няма най-сетне да остана гладен я! А ако е нужно да бъдем готови за тези сражения, които ни застрашават, трябва здравата да се подкрепим, тъй като коремът поддържа сърцето, а не сърцето корема. А вие, секретарю, отговорете на моя господар херцога и му кажете, че заповедите му ще бъдат изпълнени, без нищо да се пропусне. Предайте на сеньора херцогинята, че й целувам ръката и я моля да не забрави да изпрати по нарочен човек на жена ми Тереса Панса писмото ми и вързопа. Ще ми направи голяма услуга, а аз ще гледам да й се отблагодаря според силите си. Вмъкнете между другото, че целувам ръка и на моя сеньор Дон Кихот де Ла Манча, за да види, че съм признателен човек. А вие като добър секретар и добър бискаец можете да прибавите всичко, каквото пожелаете и ви се вижда уместно. Раздигайте сега трапезата и ми дайте да ям, пък аз ще съумея да се справя с всички шпиони, убийци и вълшебници, които ще рекат да нападнат мене и острова.

Пристига селянин, който иска от губернатора шестстотин дуката, за да ожени сина си. Санчо го изгонва, защото долавя, че е хитрец, дошъл да го изкушава.

Дон Кихот лежи печален и тъжен, с лице изранено и превързано от следите на котешките нокти. Една нощ, когато той мисли за нещастията си, при него влиза дуеня Родригес и му разказва своята скръбна история. В дъщеря й се влюбил синът на богат селянин, обещал да се ожени за нея, погаврил се с честта й, а сега не иска да изпълни обещанието си. Дуенята моли рицаря да премахне обидата. Връхлетяват непознати лица, които за Дон Кихот са призраци, бият дуенята, силно щипят рицаря и го оставят смутен и измъчен.

Санчо Панса казва на хората, които го заобикалят, че щом се свечери, ще идат да обиколят острова.

— Имам намерение да го очистя от всякаква смет, скитници, безделници и безпътни хора, тъй като трябва да знаете, приятели, че мързеливците и безделниците са за държавата онова, което са търтеите за кошерите — изяждат приготвения от трудолюбивите пчели мед. Смятам да закрилям селяните, да зачитам привилегиите на идалговците, да възнаграждавам добродетелните и най-вече да отдавам почит на църквата и да пазя честта на духовните лица. Как ви се струва[352][353] всичко това, приятели? Казвам ли нещо полезно, или напразно си бъхтя главата?

— Говорите, сеньор губернаторе — отговори домоуправителят, — така, че не мога да се начудя, като слушам как един човек без образование — а струва ми се, че вие не сте ходили на училище — нарежда едно след друго толкова много и такива неща, пълни с мъдри мисли и поуки, напук на това, което очакваха от вашия ум тези, които ви изпратиха, а и онези като нас, които дойдоха тук. На този свят човек всеки ден може да види нещо ново — шегите се превръщат в истина, а тези, които се подиграват, излизат подиграни.

През нощта губернаторът тръгва на обиколка с домоуправителя, секретаря, домакина, летописеца, който има грижата да запише деянията на Санчо, с нотариуси и стража — цяла дружина. В една улица намират двама души, които се бият с шпаги. Оказва се, че те били в игрален дом, а след това се скарали. Санчо веднага разрешава спора им:

— Вие, печелившият, честен, нечестен или все едно какъв, дайте веднага на вашия нападател сто реала и още тридесет за бедните затворници, а вие, който нямате нито занаят, нито приход и скитате безцелно из острова, вземете веднага стоте реала и още утре през деня напуснете този остров и заминете в изгнание за десет години. Не го ли сторите, ще довършите изгнанието на оня свят, защото ще ви прикова на позорния стълб или най-малкото палачът ще извърши това по моя заповед, И никой да не възразява, защото ръката ми е тежка!

Единият брои парите, другият ги прибра, единият напусна острова, другият си отиде в къщи, а губернаторът каза:

— Или властта ми не струва пукната пара, или ще закрия тези игрални домове, защото ми се вижда, че те причиняват големи пакости.

Довеждат при Санчо една девойка, преоблечена като мъж. Тя обяснява, че постъпила така, за да се поразходи, тъй като баща й я държал под ключ и не й позволявал да излиза из градчето. С нея бил и брат й, облечен като момиче, но той избягал от стражата. Скоро довеждат и него. Санчо ги съветва да не вършат детинщини. Според него „честната мома си стои в къщи, сякаш е със счупен крак. Жената е като кокошката — тръгне ли нанякъде, веднага се изгубва, а тази, която иска да види хора, желае също да я видят.“ Завеждат ги до къщата им. У Санчо се появява желание да[354] омъжи дъщеря си за момъка, защото дъщерята на един губернатор може да си избере когото си иска за съпруг.

Пажът, който отива в селото на Санчо Панса, буден и весел момък, играл ролята на Дулсинея в комедията за мнимото й омагьосване, занася на Тереса Панса писмото на нейния мъж, писмо и гердан от херцогинята и дрехите, подарени на Санчо. Жената на оръженосеца, като узнава, че той вече е губернатор на остров Баратария, излиза от къщи с гердан на шията и с писмата в ръце. Срещнала свещеника и Самсон Караско, тя почва да танцува и им казва:

— Свърши се вече! Сбогом, бедност! Добрахме се до губернаторството! Ако не вярвате, доведете ми тук най-префинената благородница и аз ще я туря на мястото й.

— Какво е това, Тереса Панса? Какви са тези щуротии и какви са тези хартии? — запита свещеникът.

— Никакви щуротии, а писма от херцогини и губернатори. Това пък, което нося на шията, е гердан от истински корали, същинска броеница с по-големи зърна от самородно злато за „Отче наш“5, а аз съм жена на губернатор.

Свещеникът и бакалавърът прочитат писмата, разговарят с пажа и са смаяни от успехите на Санчо. Тереса иска да си поръча в Мадрид модна, богато набрана рокля и да пътува в собствена каляска. Един калугер й написва две писма — за мъжа й и за херцогинята.