Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (26)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА,
за разпрата на Дон Кихот с козаря и за рядкото приключение със самобичуващите се, което той с много усилия доведе до щастлив край

Разказът на козаря бе изслушан с голямо удоволствие от всички присъствуващи и особено от каноника, който беше особено учуден от начина, по който разказваше козарят, защото той не говореше като селянин, а по-скоро като образован човек, дори като дворянин. „Прав е свещеникът — каза си той, — когато изказа мисълта, че планинците създават мъдреци.“ След това всички предложиха услугите си на Еухенио, но най-щедър се показа Дон Кихот, който каза:

— Бъдете уверен, братко козарю, че само да имах възможност да се впусна в ново приключение, още сега, веднага, бих тръгнал на път, за да ви помогна. Бих освободил от манастира Леандра (която стои там несъмнено против волята си) и въпреки игуменката и всички, които биха се опитали да попречат, бих я предал в ръцете ви, за да постъпите с нея съобразно вашето желание и разум, при условие обаче че ще спазите законите на странствуващото рицарство, според които върху девойка, каквато и да е тя, не трябва да бъде упражнено никакво насилие. Все пак уповавам се на Бога и вярвам, че и той не ще позволи на един злостен магьосник да срази силите на друг, по-благосклонен към мене вълшебник. А оправдаят[195] ли се надеждите ми, тогава ви обещавам помощта и подкрепата си съобразно с повелите на званието ми, което ме задължава да помагам на Слабите и на нуждаещите се.

Козарят го погледна и като видя окаяния и жалък вид на Дон Кихот, се учуди и запита бръснаря, който седеше до него:

— Сеньор, кой е този човек с тази странна външност, който говори така чудато?

— Може ли да е друг — отговори бръснарят — освен знаменития Дон Кихот де Ла Манча, който отмъщава за нанесени обиди, громи неправдата, закриля девойките, ужасява великаните и побеждава във всички сражения.

— Това ми напомня — каза козарят — за героите от книгите за странствуващите рицари, които вършат всичко това, което ваша милост казвате, че върши този човек. Защото аз мисля, че или ваша милост се шегувате с мене, или че черепът на този сеньор е празен.

— Простак с простак! — извика тогава Дон Кихот. — Ти си празноглав и побъркан! Моят ум си е на мястото, а с празна глава е уличницата, която те е родила.

Едва изговорил тези думи, той грабна поставения пред него хляб и удари с такава ярост пастира по лицето, че му разкървави носа. Но козарят, който не разбираше от шега, като разбра, че го нападат, загуби всяко уважение към трапезата, а и към всички насядали около нея, хвърли се върху Дон Кихот, стисна го с две ръце за гърлото и навярно щеше да го удуши, ако не беше се намесил в този миг Санчо Панса, който го хвана за раменете и го свали върху трапезата, като изпочупи чинии, изпотроши чаши и разсипа и разля съдържанието им. Като се видя свободен, Дон Кихот се метна върху сваления козар, който, с окървавено лице, бъхтан с ритници от Санчо, се влачеше по земята и търсеше нож за кървава разплата. Попречиха му обаче каноникът и свещеникът. Затова пък бръснарят направи така, че козарят успя да катурне под себе си Дон Кихот и започна да му нанася такива удари, че от лицето на нещастния рицар рукна кръв, каквато течеше и от неговото. Каноникът и свещеникът се пукнаха от смях, жандармите подскачаха от удоволствие и насъскваха един срещу друг побойниците, както се прави с кучета, които се давят. Само Санчо Панса беше отчаян, понеже един от прислужниците на каноника не му даваше да се притече на помощ на господаря си.

Докато всички се забавляваха и веселяха, с изключение на действуващите лица, разбира се, изведнъж се чу толкова тъжен звук на тръба, че всички се обърнаха към мястото, откъдето им се струваше, че иде звукът. Но най-много се смути Дон Кихот, който, проснат не по волята си под козаря, изложен на немилостивите му удари, каза:

— Ти си нечист дух, защото иначе не биха ти стигнали храбростта и силите да ме надвиеш! Моля те, нека сключим примирие поне за един час, защото по всичко изглежда, че печалният звук на тази тръба ме зове към някое ново приключение.

Изтощеният от понесения и нанесения побой козар го пусна веднага. Тогава Дон Кихот се изправи, обърна лице към мястото, откъдето идеше звукът, и видя изведнъж да слизат от един хълм много хора, облечени в бели одежди, които приличаха на тези, които се самобичуват.

През тази година облаците отказваха да дадат влагата си на земята и във всичките села на околността се устройваха молебени и покаятелни шествия, с които молеха Бога да протегне милостивата си ръка и да им прати дъжд. С тази именно цел жителите на близкото село отиваха да се поклонят пред параклисчето, разположено на един от хълмовете на тази долина. Дон Кихот видя странните облекла на самобичуващите се и без да съобрази, че много пъти бе виждал подобни шествия, помисли, че това е ново приключение и че нему като на странствуващ рицар е писано да се впусне в него. Тази мисъл се затвърди още повече у него от обстоятелството, че хората от шествието носеха някаква статуя, покрита с черно було, и туй го накара да си въобрази, че това е знатна дама, отвлечена насила от злосторници и безсрамни разбойници. След като си реши, че е така, спусна се пъргаво към Росинант, който пасеше мирно и тихо, сне от дъгата на седлото юздата и щита и за миг го приготви за поход. Поиска от Санчо меча си, яхна Росинант, прикрепи щита и викна с висок глас, така че да го чуят всички присъствуващи:

— Сега ще видите, знатни сеньори, дали е от значение, или не да има по света рицари от Ордена на странствуващото рицарство. Сега, когато освободя пленената сеньора, ще видите, повтарям, дали са достойни за уважение странствуващите рицари.

Като каза това, той притисна с бедра хълбоците на Росинант — тъй като нямаше шпори — и в тръс (никъде в тази истинска история не ще срещнете Росинант да е препускал в кариер) го насочи към шествието на самобичуващите се. Свещеникът, каноникът и бръснарят се помъчиха да го спрат, но нищо не помогна; не го разубедиха и предупрежденията на Санчо, който се провикна:

— Накъде отивате, сеньор Дон Кихот? Какви дяволи се вселиха в гърдите ви и ви подбудиха да се опълчите срещу католическата вяра? Послушайте мене, грешника, това е шествие на самобичуващи се, а сеньората, която носят на носилка, е благословеният образ на непорочната Дева. Помислете, сеньор, какво вършите, защото този път мога да кажа, че съвсем не знаете какво правите.

Санчовите молби бяха напразни. Господарят му така се беше устремил към хората с белите одежди, за да освободи забулената сеньора, че нищо не чуваше. Пък и да беше чул, нямаше да се върне дори и кралят да му беше заповядал да го стори. Стигна до шествието, спря Росинант, който и без това силно желаеше вече да забави хода си, и с тревожен и хрипкав глас извика.

— Ей вие там, които си криете лицата, защото вероятно не ви е чиста съвестта, спрете и слушайте какво ще ви кажа.!

Първи спряха хората, които носеха света Богородица, и един от четиримата духовници, които пееха литаниите, като съзря странния вид на Дон Кихот, мършавостта на Росинант и други още смешни неща у Дон Кихот, отговори:

— Сеньор побратиме, ако искате да ни кажете нещо, кажете го бързо, защото тези наши братя тук се бичуват до кръв и не можем, нито е правилно да се бавим да слушаме слова, освен ако са съвсем кратки.

— Една само дума ще кажа — възрази Дон Кихот, — и тази дума е — освободете веднага тази красива сеньора, чиито сълзи и тъжно лице ясно показват, че я водите против волята й и че сте извършили по отношение на нея някакво престъпление. Аз, който съм роден на този свят, за да се боря срещу подобни насилия, заявявам, че не ще продължите пътя си, преди да й дадете свободата, която заслужава.

Като чуха тези думи, всички разбраха, че имат работа с[198] луд човек, и почнаха да се смеят от все сърце, но този смях подействува като барут, хвърлен в пожара на гнева, който бушуваше в Дон Кихот. Без да каже нито дума, той извади меча си и се нахвърли срещу хората с носилката. Един от тях остави другите да носят статуята и излезе срещу Дон Кихот, въоръжен с нещо като прът или вилка, с която подпираха носилката, когато някой искаше да си почине. Мечът разсече пръта на две, но с парчето, което остана в ръцете му, носачът цапардоса Дон Кихот тъй силно по незащитеното от щита рамо, че нашият рицар се строполи на земята в съвсем окаяно състояние. Санчо Панса, който запъхтян се мъчеше да догони господаря си, като го видя проснат на земята, започна да вика на човека да не му нанася втори удар, защото противникът му е нещастен омагьосан рицар, който не е сторил никому зло в живота си. Но това, което стресна селянина, не бяха крясъците на Санчо, а обстоятелството, че Дон Кихот лежеше съвсем неподвижен. Помислил, че го е убил, той вдигна до пояс пешовете на дългата си риза и хукна да бяга из полето като сърна.

Всички, които придружаваха Дон Кихот, се спуснаха към мястото, където лежеше той. Хората от шествието, като ги видяха да се приближават заедно с въоръжените жандарми, помислиха, че ще стане схватка, и заради това обкръжиха статуята, махнаха гуглите си с бичове в ръка, а свещениците — с големите светилници, зачакаха нападението, решени да се бранят и дори, ако могат, да нападнат нападателите. Работите обаче се развиха по-добре, отколкото се очакваше, защото Санчо се хвърли върху господаря си и почна да го оплаква тъжно и същевременно смешно, защото мислеше, че е мъртъв. Един от свещениците от шествието се оказа, че познава свещеника — съселянин на Дон Кихот, и това познанство внесе успокоение в редиците на двете армии. Лиценциатът обясни накратко на другия свещеник кой е Дон Кихот и след това всички самобичуващи се се струпаха да видят дали нещастният рицар е действително мъртъв и чуха словата, които Санчо със сълзи на очи нареждаше:

— О, цвете на рицарството, с един само удар на цепеница туриха край на земното ти поприще и на богато използуваните ти години! О ти, чест на своя род, чест и слава на цяла Ла Манча, дори на целия свят, който без тебе ще стане плячка на ненаказани отсега нататък злодеи! О ти, който надмина[199] с великодушието си всички александровци, който ми подари само за осеммесечна служба най-хубавия остров, що морето опасва с вълните си! О ти, смиреният пред гордите и надменният пред смирените 2, който търсеше опасности, понасяше обиди, любеше безпричинно, подражаваше на добрите, бичуваше злите, ненавиждаше покварените, с една дума, истински странствуващ рицар — качество, което само по себе си достатъчно обяснява всичко!

Виковете и стенанията на Санчо свестиха Дон Кихот и първите думи, които той произнесе, бяха:

— Този, който живее далече от вас, най-сладка моя Дулсинея, е изложен на по-големи страдания от тези, които сега понасям. Помогни ми, приятелю Санчо, да се прибера в омагьосаната кола, че не съм в състояние да яхна Росинант с това пребито рамо.

— Ще изпълня на драго сърце молбата ви, сеньоре мой — отговори Санчо, — и нека се върнем в нашето село заедно с тези сеньори, които ви искат доброто, а там ще уговорим пак да излезем, и то с повече полза и прослава.

— Прав си, Санчо — рече Дон Кихот, — съвсем е разумно да изчакаме да се размине сегашното лошо влияние на съзвездията.

Каноникът, свещеникът и бръснарят му казаха, че добре ще е да се вслуша в този съвет. И тъй, развеселени от Санчовите простодушни размишления, настаниха Дон Кихот във волската кола така, както си беше преди. Шествието на поклонниците се подреди отново и продължи пътя си. Козарят се прости с всички, жандармите решиха да не ги придружават по-нататък и свещеникът им плати уговореното. Каноникът помоли свещеника да му прати вести за Дон Кихот и да го държи в течение дали се е оправил от лудостта си, или продължава да е луд. Сбогува се и той, и тръгна по своя път. С една дума, всички се простиха и разделиха, като останаха само свещеникът, бръснарят, Дон Кихот, Санчо и добрият Росинант, който също както господаря си, понасяше търпеливо всички изпитания.

Коларят впрегна воловете, постла колата си със сено, за да легне на него Дон Кихот, и с обичайното си спокойствие подкара добичетата по пътя, който му посочи свещеникът. След шест дена, една неделя по обед, те влязоха в селото на Дон Кихот. Колата мина през селския площад, където бяха[200] събрани всички селяни. Всички се спуснаха да видят какво има в колата и не малко се учудиха, когато познаха съселянина си, а едно момче се затече да предупреди икономката и племенницата, че техният господар и вуйчо пристига мършав и бледен, проснат върху куп сено във волска кола. Жалостно проехтяха писъците на двете добри жени, които се биеха в гърдите и обсипаха отново с проклятия злокобните рицарски романи. Тази сцена се повтори, когато на портите на дома си се показа Дон Кихот.

Щом узна, че Дон Кихот е пристигнал, затече се и жената на Санчо Панса, която вече знаеше, че мъжът й беше тръгнал с него като оръженосец. Първият въпрос, който му зададе, като го видя, бе дали магарето е живо и здраво. Санчо й отговори, че магарето се връща по-здраво от господаря си.

— Благодаря на Бога за неговата безкрайна милост. А сега кажи ми, приятелю, какви блага ти донесе оръженосенето? Каква пола ми носиш? Къде са обувките за децата?

— Не нося, жено, ни пола, ни обувки — отговори Санчо, — нося обаче неща, по-важни и от по-голямо значение3.

— Много се радвам — каза жената. — Покажи ми сега тези по-важни и от по-голямо значение неща, та да ми се напълни сърцето, защото тъжно и мрачно беше то, докато ти се скиташе цяла вечност.

— Ще ти ги покажа, жено, когато му дойде времето — каза Санчо, — а сега бъди доволна и знай, че ако даде Господ да се впуснем в нови приключения, наскоро ще ме видиш граф или управител на някой остров, и то не какъвто и да е, а на най-добрия.

— Да даде Господ, мъжо, че добра работа ще ни свърши! Но кажи ми какво искаш да кажеш с тези острови, че нищо не разбирам!

— Не е за твоята уста лъжица — каза Санчо. — Ще дойде време да разбереш всичко и ще има много да се чудиш и маеш, когато всички твои поданици започнат да ти викат „господарко“.

— Какви са тия приказки, Санчо, за господарства, острови и поданици? — запита Хуана Панса4 (макар и да не бяха роднини, това беше името на съпругата на Панса, защото в Ла Манча жените носят обикновено името на мъжете си5).

— Не бързай, Хуана, да разбереш всичко наведнъж. Знай, че ти казвам истината, и си дръж устата. Засега ще ти кажа[201] само, че най-приятното нещо на света е да си почитан оръженосец на странствуващ рицар, който търси приключения. Наистина повечето от тях не завършват така, както на човек му се ще, защото от сто приключения в деветдесет и девет все някак се объркват конците. Зная това от собствен опит, защото в някои от тях ме мятаха на одеяло, а в други ме стриха от бой, но при все това хубаво нещо е да гониш щастието през планини, гори и скали, в замъци или в странноприемници, където се разполагаш нашироко, без да плащаш нито стотинка.

Докато се водеше този разговор между Санчо Панса и жена му Хуана Панса, икономката и племенницата посрещнаха Дон Кихот, съблякоха го и го настаниха в старото му легло. Той ги гледаше с блуждаещ поглед и все не можеше да разбере къде точно се намира. Свещеникът поръча на племенницата добре да се грижи за вуйчо си и да внимава да не побегне пак от дома и й разказа с какви мъки беше успял да го върне в село. Двете жени нададоха отново викове до Бога, отрупаха отново с проклятия рицарските романи и поискаха от небето да хвърли в преизподнята авторите на всички тези безсмислици и лъжи. Млъкнаха най-сетне, но в сърцата им се бяха вселили смут и тревога. Страхуваха се от мисълта, че щом настъпи подобрение, пак ще останат без своя вуйчо и господар. По-късно опасенията им се сбъднаха.[202]