Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ОСМА,
за големия успех на храбрия Дон Кихот в страшното и нечувано приключение с вятърните мелници и други още случки, достойни да бъдат увековечени

В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха сред полето, и Дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:

— Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, защото погледни натам, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.

— Какви великани? — запита Санчо Панса.

— Тези, които виждаш ей там — отговори господарят му. — Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.

— Слушайте, ваша милост — забеляза Санчо, — това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.

— Явно е — възрази Дон Кихот, — че не си посветен в тайната на приключенията. Великани са и ако те е страх, махай се оттук и се отдай на молитви, а аз в това време ще вляза с тях в жесток и неравен бой.

Като каза това, той пришпори Росинант, без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо, който го предупреждаваше, че се впуска несъмнено в бой не срещу великани, а срещу обикновени вятърни мелници. Но Дон Кихот беше толкова убеден, че са великани, та нито слушаше гласа на Санчо, нито виждаше какво има пред себе си, макар че се доближаваше все повече към тях, като крещеше колкото му глас държи:

— Не бягайте, страхливци и подлеци, защото насреща си имате един-единствен рицар!

В това време задуха ветрец и големите криле започнаха да се движат. Дон Кихот забеляза това и се провикна:[68]

— Аз ще ви оправя, негодници, дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей2.

След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието, покри се зад щита си, закрепи3 копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние. Санчо Панса се спусна да му помогне, като препускаше магарето с все сили, но когато стигна на мястото на нещастната случка, намери господаря си неподвижен, защото страшен беше ударът, който го повали заедно с коня му на земята.

— О, Господи! — възкликна Санчо. — Не казах ли на ваша милост да премислите добре какво правите? Не ви ли предупредих, че това са вятърни мелници и че само този, който има такива мелници в главата си, не е в състояние да ги види?

— Мълчи, приятелю Санчо — отвърна Дон Кихот, — военните дела повече от всички други са изложени на постоянни промени. Убеден съм, че мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърнал тия великани в мелници само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на победата. Голяма е ненавистта, която изпитва към мен, но в края на краищата неговите зли магии ще бъдат обезвредени от силата на меча ми.

Това е вече божа работа — отговори Санчо Панса и помогна на господаря си да стане и да се качи на Росинант, чийто гръб беше доста пострадал. Потънали в разговори около току-що случилото се произшествие, те се насочиха по пътя, водещ към прохода Лаписе, защото според Дон Кихот в това толкова оживено място не беше възможно да не преживеят много и разнообразни приключения. Едно нещо го огорчаваше много — беше останал без копие. Споделяйки със Санчо тази си мъка, той му каза:

— Спомням си да съм чел някъде, че един рицар на име Диего Перес де Варгас, чийто меч се строшил сред боя, откършил от един дъб тежък клон и с него избил толкова маври, че го нарекли „Цепеницата“, и оттогава той и потомците му се казват Варгас Цепеницата4. Казвам ти това, за да знаеш, че от първия дъб, който видим край пътя, ще си отчупя[69] и аз клон, какъвто именно ми е нужен. С него ще извърша такива подвизи, че ти трябва да се чувствуваш особено щастлив, че си заслужил да ги видиш и да станеш свидетел на неща, на които хората мъчно ще повярват.

— Всичко е в божиите ръце — каза Санчо — и аз вярвам във всичко, което ваша милост казва, но изправете се на седлото, защото сте се наклонили много на една страна и това сигурно се дължи на натъртване при падането.

— Това е самата истина — отвърна Дон Кихот — и ако аз не стена от болка, то е, защото не подобава на странствуващите рицари да се оплакват от раните си дори и червата им да се влачат след тях.

Щом това е така, няма какво да допълня — рече Санчо. — Но нека Бог ми е свидетел, че щеше да ми е по-леко, ако ваша милост се оплаквахте, когато нещо ви боли. А за мен ще си призная, че и при най-слаба болка обичам да си охкам, освен ако речете, че правилата, които са в сила за странствуващите рицари, важат и за оръженосците.

Дон Кихот не можа да се въздържи да не се разсмее на простодушието на своя оръженосец и му заяви, че е свободен да стене както и колкото си иска, при болка и без болка, защото не е чел подобна забрана да важи и за оръженосците на рицарите. Санчо напомни, че е време за ядене, а господарят му отговори, че не му се яде, но че Санчо може да закуси, щом е гладен. Получил разрешение, той се настани по-удобно на магарето, извади от дисагите каквото беше сложил в тях и като се движеше по пътя бавно зад господаря си, той си хапваше и от време на време надигаше с такава наслада мехчето с вино, че можеше да му завиди и най-големият чревоугодник от всички кръчмари в Малага. И така, глътка след глътка, Санчо започна да забравя обещанията, които господарят му бе дал, и взе да мисли, че да търсиш приключения, колкото и опасни да са те, не е никак тежък труд, а напротив, приятна почивка.

Решиха да пренощуват в една горичка и Дон Кихот отчупи един сух клон, нагласи на върха му желязното острие, което бе извадил от счупеното копие, и така се сдоби с нещо, подобно на копие. Като се стараеше във всичко да подражава на рицарите, за които беше чел, че прекарвали много безсънни нощи из гори и полета, мечтаейки за любимите си, Дон Кихот не мигна цяла нощ, потънал в мисли за своята господарка[70] Дулсинея. По-различно беше положението на Санчо Панса. Напълнил стомаха си, и то не с цикориева вода, а с вино, той изкара нощта в непробуден сън и ако господарят му не беше го събудил, това нямаше да успеят да сторят нито слънчевите лъчи, които огряваха лицето му, нито птиците, които весело пееха и шумно поздравяваха новия ден. Санчо стана и си сръбна пак от мехчето, което беше доста поприсплескано от миналата вечер насам. Това натъжи сърцето му, тъй като слаба беше надеждата да се възстанови в скоро време изпитото. Дон Кихот не пожела да закуси, защото, както казахме, се подхранваше със сладостни спомени. Тръгнаха пак по пътя към прохода Лаписе и към три часа следобед го видяха отдалече.

— Братко Санчо Панса — каза Дон Кихот, като съгледа прохода, — тук можем да потопим ръце до лактите в това, което наричат приключения. Предупреждавам те обаче, че дори да ме видиш изложен на най-голяма опасност, не трябва да вадиш меч в моя защита, докато не се увериш, че тези, които ме нападат, са долна пасмина и негодници, тъй като само в такъв случай ти е позволено да ми се притечеш на помощ. Ако ме нападнат обаче рицари, не бива за нищо на света да ми помагаш, защото законите на рицарството не позволяват да се намесваш, освен ако си посветен рицар.

— Бъдете уверен, сеньор — отговори Санчо, — че в това отношение желанието на ваша милост ще бъде напълно уважено. Още повече че аз съм поначало миролюбив човек и не обичам да се бъркам в сплетни и разправии; но бъдете същевременно сигурен, че ако бъда заставен сам себе си да защитя, съвсем не възнамерявам да спазвам тези закони, защото никаква божа и човешка повеля не може да ти отнеме правото да се браниш, щом бъдеш нападнат.

— На същото мнение съм и аз — отвърна Дон Кихот, — но ако се постави въпросът за помощ срещу рицари, помъчи се да потъпчеш естествените си пориви.

— Заявявам, че ще действувам точно така — отговори Санчо — и ще спазвам предписанията ви, както спазвам тези за неделния ден.

Те още се разговаряха, когато по пътя се зададоха монаси бенедиктинци, яхнали мулета, едри като дромадери. Носеха пътнишки очила и чадъри. Зад тях се движеше каляска, заобиколена от четири или пет конници и от двама мулетари,[71] които вървяха пеш. В каляската беше настанена, както по-късно се разбра, една сеньора от Биская, която пътуваше за Севиля при съпруга си, назначен на висока служба в Америка. Монасите не пътуваха с нея, макар и да се движеха по същия път. Щом ги съгледа, Дон Кихот каза на своя оръженосец:

— Ако не греша, очаква ни голямо, невиждано досега приключение. Виждаш ли онези черни конници там? Те трябва да са, както се подразбира, магьосници, които са отвлекли някаква принцеса в каляска. На мен ми се налага да употребя всичката си сила, за да премахна тази неправда.

— Това ще свърши по-зле, отколкото историята с вятърните мелници — подхвърли Санчо. — Внимавайте, сеньор! Онези там са монаси бенедиктинци, а в каляската сигурно има пътници. Обмислете добре вашите действия и не се оставяйте лукавият да ви подведе.

— Казах ти вече, Санчо — възрази Дон Кихот, — че нищо не разбираш от приключения. Това, което твърдя, е самата истина и ти ей сега ще се убедиш в нея.

Като каза тези думи, той изведе коня си напред и застана сред пътя, по който идеха монасите. Щом те се приближиха достатъчно, за да могат да чуят думите му, Дон Кихот извика гръмко:

— Проклети дяволски изчадия, освободете веднага високопоставените принцеси, които насила водите в тази каляска! Не го ли сторите, пригответе се да умрете, и това ще бъде справедливо наказание за престъпленията ви.

Монасите дръпнаха поводите на мулетата си и застанаха втрещени от вида и словата на Дон Кихот, на които отговориха така:

— Сеньор рицарю, не сме проклети дяволски изчадия. Ние сме монаси от ордена на Сан Бенито, вървим си по пътя и никак не знаем дали в тази каляска пътуват, или не пътуват отвлечени принцеси.

— Не ще ме излъжете със сладки приказки. Добре ви познавам каква лъжлива сган сте — каза Дон Кихот.

Без да чака отговор, той пришпори Росинант и насочил копие напред, се хвърли с такава ярост срещу първия монах, че ако той не беше паднал своевременно от мулето си, щеше да бъде зле съборен и тежко ранен, а може би и умъртвен. Като видя какво става с неговия другар, вторият монах притисна[72] здраво с крака хълбоците на мулето си и запрепуска из полето, по-лек от самия вятър.

Санчо Панса, като видя, че монахът падна на земята, скочи набързо от магарето си, хвърли се върху него и започна да му съблича расото. В това време се приближиха до него двамата мулетари на монасите и го запитаха защо го разголва. Санчо им отговори, че негово законно право е да отнесе дрехите като трофей от сражението, което господарят му Дон Кихот бе спечелил. Мулетарите, които не разбираха нито от шега, нито от сражения и трофеи, като видяха, че Дон Кихот се отдалечава и говори с хората от каляската, се нахвърлиха върху Санчо, повалиха го на земята, изскубаха му брадата до последния косъм и го пребиха тъй здраво с ритници, че той остана да лежи на земята безжизнен и безчувствен. — Без да губи време, монахът, страшно изплашен и пребледнял, побърза да се метне на мулето си и се отправи към своя другар, който го чакаше на почетно разстояние и чакаше да види как ще свърши тази ужасна история. Двамата монаси се събраха и без да изчакат края на необикновената случка, продължиха пътя си, като се кръстеха усилено, сякаш самият дявол ги гонеше по петите.

А Дон Кихот, както вече казахме, водеше следния разговор със сеньората от каляската:

— Сеньора моя — започна той. — Сега ваше великолепие е свободна да разполага както ще със себе си, защото наглостта на вашите похитители е сломена от силата на моите мишци и се търкаля в праха пред нозете ви. И за да не се измъчвате от това, че не ви е известно името на човека, който ви избави от плен, знайте, че се казвам Дон Кихот де Ла Манча, странствуващ рицар, любител на приключения и роб на безподобната красавица доня Дулсинея дел Тобосо. А като награда за услугата, която ви сторих, искам от вас само едно: върнете се в Тобосо и се явете от мое име пред тази сеньора, за да й разкажете всичко, което извърших, за да ви освободя.

Един от слугите, които придружаваха дамата, родом от Биская, като чу думите на Дон Кихот и видя, че той не иска да даде път на каляската, а настоява тя да се върне в Тобосо, се приближи до рицаря и като хвана копието му, рече на лош кастилски език и на още по-лошо бискайско наречие5:

Махай се от пътя, махай, проклетнико! Кълна се в Бога, че ако не пуснеш мине каляската, убие те бискаецът, така, както стоиш тук.

Дон Кихот го разбра съвсем добре и му отговори с голяма сдържаност:

— Да беше рицар, какъвто явно не си, аз вече щях да съм наказал глупостта и дързостта ти, презряна твар! Бискаецът възрази:

— Аз не рицар? Кълна в Бога, че лъжеш така, как истина, че аз християнин. Ако хвърлиш копие и вадиш меч, ще видим кой победи. Бискаец прати идалго по дяволите и ако друго нещо кажеш, лъжеш.

— Сега ще видиш, както е рекъл Аграхес6 — отвърна Дон Кихот.

Той захвърли копието, изтегли меча си, хвана здраво щита и се спусна срещу бискаеца с намерение да му отнеме живота. Като го видя да наближава, бискаецът, макар и да искаше да слезе от мулето, което беше кираджийско и не внушаваше особено доверие, успя само да извади меча си. Щастливо обстоятелство беше, че се намираше до самата каляска, та се сети да измъкне оттам една възглавница, за да я използува като щит, и така те се нахвърлиха един срещу друг, сякаш бяха смъртни врагове. Присъствуващите се опитаха да ги помирят, но не сполучиха, защото бискаецът заплашваше със заваленйя си говор, че ако не го оставят да завърши двубоя, ще убие самата си господарка и всекиго, който би му попречил. Сеньората от каляската, учудена и изплашена от това, което се разиграваше пред очите й, заповяда на кочияша да се поотдалечи малко, за да наблюдава от разстояние яростния бой, през време на който бискаецът нанесе на Дон Кихот такъв силен удар по рамото, че ако не беше щитът, който пръв го посрещна, би го съсякъл до пояса. Дон Кихот, който почувствува тежестта на този свиреп удар, нададе вик и каза:

— О, сеньора на сърцето ми, Дулсинея, цвят на красотата, помогнете на рицаря ви, който в угода на вашите големи добродетели се излага на това тежко изпитание.

Като изрече тези думи, стисна меча си, закри се добре с щита и нападна бискаеца, решен всичко да заложи на един само удар.

Като видя устрема на противника си, бискаецът разбра какво възнамерява да стори и реши да последва примера му, като го причака, добре закрит от възглавницата, без да може[74] да извърти мулето си нито на едната, нито на другата страна, защото, уморено от дългия път и несвикнало с подобни глупости, животното не можеше да направи и стъпка. Както се каза вече, Дон Кихот нападна с високо вдигнат меч предпазливия бискаец, решен да го разсече на две, а бискаецът го посрещна и той с вдигнат меч, защитен от възглавницата си, и всички около тях чакаха със затаен дъх да видят какво ще се случи, когато заплашително вдигнатите мечове щяха да се спуснат с трясък. Сеньората от каляската и нейните прислужнички шепнеха молитви и даваха обети пред всички светци и черкви на Испания, за да спаси Господ бискаеца от голямото премеждие, в което беше изпаднал. Но за голямо съжаление, летописецът на този разказ прекъсва описанието на битката точно на това място, като се извинява, че извън изнесените вече данни не бил намерил други за подвизите на Дон Кихот. Трябва да отбележим, че вторият автор7 на това съчинение не пожела да повярва, че една толкова занимателна история може да бъде обречена на забрава и че умовете в Ла Манча са тъй малко любознателни, та не са се погрижили да запазят в своите архиви и писалища някои ръкописи, отнасящи се до знаменития рицар. Като разчиташе на това, той не загуби надежда да открие края на тази тъй занимателна история, която действително, с благосклонната помощ на небето, успя да намери и ще разкаже във втората част.