Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

— Ники! — разбута го в съня му Роян.

Той се надигна и запали фенера си. Беше дошла облечена в мъжка пижама и наметната с вълнения шал, който Тесай й беше подарила през деня.

— Какво има? — попита той, но преди тя да му е отговорила, в нощта се разнесе нечий груб глас, който ругаеше в пространството. Веднага след това се дочу приглушен звук, който можеше да е само от удар с юмрук.

— Той я бие — обясни Роян, излязла от кожата си от възмущение. — Трябва да го спреш.

Ударът беше последван от вик на болка, сетне от сподавен плач.

Никълъс се колебаеше. Само глупаците се месят в чужди семейни кавги. В подобни случаи най-често и биещият, и битата се съюзяват, за да дадат съвместен отпор на натрапника.

— Трябва да сториш нещо, Ники, моля те.

С видимо нежелание Никълъс стъпи на земята и се изправи. Беше обут в боксьорски гащета, обувки не му трябваха. Тя го последва също така боса и двамата се насочиха към края на горичката, където до трапезарията стоеше палатката на Борис.

Зад платнището още светеше лампа, на чиято светлина двамата обитатели на палатката разиграваха вълнуващо представление на сенките. Борис беше сграбчил жена си за косата и я мъкнеше по пода, ругаейки я здраво на руски.

— Борис! — извика Никълъс три пъти подред името му, преди онзи най-сетне да му обърне внимание. Едната сянка пусна другата като чувал с картофи и на входа се показа фигурата на руснака.

Беше само по долни гащи. Коремът му беше плосък, гърдите — здрави и мускулести, покрити с рижави косми. Тесай лежеше по очи на пода и криеше лице в шепи, за да не се чува плачът й. Беше гола и гъвкавата й снага напомняше тяло на пантера.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита с гневен тон Никълъс, който едва сега започваше да осъзнава до какво унизително положение е била доведена красивата жена насреща му.

— Уча черната курва на добри обноски — обясни му без заобикалки Борис. В погледа му личаха следите от алкохола и незадоволената страст. — Това не ти влиза в работата, англичанино, освен ако не си доплатиш да опиташ и ти от свинското — изсмя се той грозно на шегата си.

— Добре ли си, войзеро Тесай? — попита Никълъс, без да свежда обаче поглед от лицето на Борис. Достатъчно беше един човек да е зяпал голотата й.

Тесай седна на пода, прибра колене пред гърдите си и ги прегърна, за да скрие каквото може.

— Всичко е наред, алто Никълъс. Моля те да си вървиш, преди да е станало наистина напечено.

От носа й течеше кръв, която влизаше чак в устата й и оцветяваше белите й зъби в розово.

— Чуваш ли какво ти казва жена ми, английско копеле. Разкарай се! Всеки да си гледа работата. Махай се, докато не съм те научил и теб на добри обноски.

Борис пристъпи напред и блъсна с отворена длан Никълъс в гърдите. Никълъс отстъпи ловко назад като матадор, който се спасява от първата атака на бика. Дръпна се встрани и като се възползва от залитането на Борис, му помогна по-бързо да стигне там, където се беше запътил. Руснакът изгуби напълно равновесие и затанцува пред палатката, преди да се спъне в един от походните столове и да се строполи на земята.

— Роян, отведи Тесай в палатката си! — нареди Никълъс на спътницата си.

Роян се вмъкна в палатката и издърпа чаршафа на по-близката койка. Наметна с него раменете на Тесай и й помогна да се изправи.

— Моля те, недей да правиш това — опитваше се да я спре плачещата Тесай. — Не знаеш на какво е способен като се напие. Ще нарани някого.

Роян обаче я издърпа навън, без да обръща внимание на сълзите й. Борис вече се беше изправил. Нададе хищен рев и грабна стола, който беше съборил. С едно движение откърти единия от краката му и го размаха заканително.

— Искаш да си играем игрички ли, англичанино? Добре, да поиграем! — втурна се той към Никълъс като някой нинджа, размахал в ръка смъртоносното си оръжие. С все сила се прицели в главата му и дървото заплашително изсвистя във въздуха. Никълъс се наведе, за да избегне удара, но Борис светкавично се завъртя в обратната посока, заплашвайки да го удари в незащитените му гърди. Като нищо щеше да му строши някое ребро, ако в последния момент противникът му не бе успял да се измъкне встрани.

Двамата започнаха да се въртят предпазливо в кръг, но най-накрая Борис се хвърли в поредна атака. Ако изпитата водка не бе замъглила рефлексите му, на Никълъс му беше спукана работата. Руснакът си разбираше от работата, но забавените му движения позволиха на англичанина още веднъж да избегне дървото. Никълъс се стегна на свой ред и като вложи цялата си тежест в удара, нацели с юмрук слънчевия сплит на Борис. Руснакът изхвърли целия си въздух и се сви от болка.

Кракът на стола излетя от ръката му, а той самият се свлече на земята, където остана да се превива и да се държи за корема. В продължение на няколко минути Борис се опитваше да поеме дълбоко въздух, а Никълъс се надвеси над него и му заговори на английски:

— Подобно поведение просто не се смята за възпитано, стари приятелю. Ние не си взимаме момичета, за да им чупим главите. Да не се повтаря, ако обичаш.

След което се обърна отново към Роян:

— Заведи я в палатката си. Нека остане през нощта при теб. — И оправи косата си с ръка. — Сега, ако нямаш възражения, можем да се опитаме да поспим.

 

 

В ранните часове на деня отново заваля. Тежките капки забарабаниха по опънатия брезент на палатките, а от светкавиците всичко в тях се осветяваше, все едно бяха на открито. Когато обаче на сутринта Никълъс отиде в трапезарията за закуска, облаците се бяха разпръснали и слънцето топлеше събуждащата се земя. Свежият планински въздух лъхаше на пръст и гъби.

Борис едва не скочи да прегръща Никълъс, който вече беше станал негов любим приятел.

— Добро утро, англичанино. Снощи добре се позабавлявахме, нали? Още ми е смешно, като се сетя. Добри вицове разправяш. Някой ден пак ще обърнем бутилка водка за настроение. — След това извика към кухнята: — Хей! Госпожо Слънце, донеси нещо за ядене на новото си гадже. Който спортува през нощта, на сутринта е гладен като вълк.

Тесай беше както преди мълчалива и покорна и се занимаваше най-вече с прислужниците, които носеха закуската. Едното й око беше толкова подуто, че почти не можеше да се отваря. През цялото време не посмя нито веднъж да погледне към Никълъс.

— Ние продължаваме напред — започна да разправя с приповдигнат тон Борис, докато сърбаше горещото си кафе. — Слугите вдигат всичко тук и тръгват след нас в големия камион. Ако имаме късмет, ще успеем да се разположим на лагер на ръба на дефилето. Още утре започваме слизането.

Докато се качваха в тойотата, Тесай успя да се приближи незабележимо до Никълъс и да му прошепне, без да се страхува, че Борис ще я чуе:

— Благодаря ти, алто Никълъс, но не беше много умно от твоя страна. Не го познаваш. Сега трябва да си отваряш очите на четири. Той не е човек, който лесно забравя, още по-малко пък лесно прощава.

От селото Дебра Мариям Борис подбра отклонението, което следваше течението на Дандера и се насочи право на юг. Пътят, който бяха следвали предния ден, бе отбелязан на картата като главно шосе. И пак трудно можеше да се нарече път. Този, по който им предстоеше да вървят сега, носеше определението „второстепенен път, непроходим при определени атмосферни условия“. Това не пречеше на следите от танкове и камиони, които допреди бяха мъчили главния път, сега да се отбиват именно насам. Стигнаха мястото, където по всяка вероятност беше затънала някоя голяма машина, защото при усилията си да я извадят от калта, пътниците бяха изровили тонове кал и отрязъкът приличаше на бомбардиран с тежка артилерия. Докато гледаше дупката пред колата, Никълъс неволно се сети за снимките от фронта във Фландрия по време на Първата световна война.

На два пъти и тойотата затъна в размекнатата почва. И двата пъти трябваше да изчакат да ги настигне големият камион. Момчетата слизаха и запретваха ръкави да бутат колата от всички страни, докато я извадят на сравнително устойчива настилка. Дори Никълъс се съблече до кръста, за да помага.

— Ако бяхте послушали съвета ми — мърмореше си Борис под носа, — нямаше да сме тук сега. Там, където отиваме, никакъв дивеч няма да срещнете. Да не говорим, че и пътища няма.

В ранния следобед малкият конвой се спря на пикник край реката. Никълъс слезе до брега, за да се измие в близкия вир и да се освежи след сутрешните изпитания. Всеки път, когато пикапът затъваше, той беше най-отпред при бутането. Роян реши да му прави компания и застана на един висок камък, докато Никълъс се събличаше и плискаше раменете си с ледената планинска вода.

— Не мисля, че Борис вярва особено на историята с дик-дик — предупреди го тя. — Тесай твърди, че мъжът й е изключително любопитен какво всъщност търсим.

Личеше си, че й е интересно да гледа телосложението му. Там, където африканското слънце още не го беше огряло с лъчите си, кожата беше съвсем бяла. Затова на нея й харесваше да се любува на силно окосмените му гърди.

— Така е — съгласи се Никълъс. — Човек като него спокойно би се разтършувал из багажа ни, ако го оставим. Надявам се, не си взела със себе си нищо, което да издава истинската ни цел? Някакви бележки, тефтерчета?

— Само спътниковата снимка, а тетрадките ми са постоянно под ръка. Пък и надали би разбрал нещо от тях.

— Внимавай като разговаряш с Тесай. Можеш да се изпуснеш.

— Тя е мила женица. Не виждам какво може да крие от нас.

Роян вече започваше да се застъпва за новата си приятелка.

— Може и така да е, но да не забравяме, че е женена за този тип Борис. Ако ще трябва да избира между него и нас, изборът е ясен. Колкото и да ти е симпатична, не си отваряй много-много устата. — Никълъс се избърса с ризата си, облече я и я закопча. — Сега да вървим да хапнем нещо.

Борис се беше облегнал на колата и тъкмо вадеше тапата от бутилка южноафриканско вино. Наля отделна чаша за Никълъс. Бутилката беше предвидливо изстудена в реката, течността предизвикваше с резливия си, свеж вкус. Тесай им поднесе студено печено пиле и тънки филийки от сивкавия, неквасен хляб, наричан от местните инджера. Докато Роян и Никълъс се излежаваха мързеливо в тревата и наблюдаваха брадатия лешояд, кръжащ на фона на синьото небе, несгодите от сутринта скоро се изпариха като далечен спомен от съзнанието им. Птицата забеляза групата в ниското и закръжи над тях, извивайки глава с нескрито любопитство. Очите й се губеха в бялата перушина като в разбойническа кърпа, а клинообразните пера в опашката й се въртяха на вятъра като пръстите на пианист виртуоз, изпълняващ соло върху клавишите на инструмента си.

Когато стана време да тръгват, Никълъс кавалерски подаде ръка на спътницата си да стане. Това беше един от редките случаи, когато двамата се докосваха физически и навярно затова пръстите му задържаха секунда-две повече от необходимото дланта й.

Колкото и да се приближаваха до крайната си цел, пътят си оставаше все тъй трудно проходим. Времето минаваше в еднообразно друсане по пружините на седалките, а двете машини се влачеха като охлюви по платото. След като изкачеше поредното възвишение, пътят се спускаше в безкрайни зигзаги по нанадолнището. На един от най-острите завои — там, където пътеката трябваше да заобиколи непреодолимата преграда на някаква издатина — Борис изруга на руски и рязко спря. Насреща им се влачеше камион, който кажи-речи запречваше целия път.

Макар вече ден и половина да се бяха влачили по следите на мистериозните машини, сега за пръв път им се случваше да се сблъскат с някоя от тях. Борис се намери в доста неприятно положение. От внезапното му спиране пътниците в колата бяха като катапултирани от седалките си, но заради калта спирачният път се оказа много по-дълъг от очакваното. Борис трябваше да смени светкавично на първа и да насочи колата към тясното пространство между камиона и склона край пътя.

Роян погледна през прозореца и очите й зашариха по платнището. Върху брезента беше изписано името на компанията собственик, както и фирмената й емблема. И едното, и другото — в червено на зелен фон.

Докато се взираше в картинката, я облада силното усещане, че някъде е виждала подобно съчетание. При това сравнително скоро, нищо че паметта й изневеряваше. Но не се сещаше нито за мястото, нито за времето. Каза си само, че е от изключителна важност да си спомни.

Двата автомобила така и не успяха да се разминат съвсем благополучно и тойотата облиза здраво страната на камиона. Щом излезе в безопасност зад него, Борис подаде глава през прозореца и заканително размаха юмрук по адрес на другия шофьор.

Онзи беше местен, навярно нает от фирмата в Адис Абеба. Негърът се усмихна широко на словоизлиянията му и на свой ред се показа от кабината, за да върне дружеския жест. За по-красноречиво го запозна и със средния си пръст.

Борис се ядоса, задето го бяха надминали в простотията, но не посмя да спре да се разправя.

— Няма смисъл да им говориш на тия. Че те какво ли разбират изобщо? Черни маймуни!

В продължение на цялото останало пътуване Роян изпадна в привидна дрямка, но всъщност трескаво прехвърляше из паметта си образи и картини. Някъде беше виждала този крилат кон, също както и надписа „Проучвания Пегас“, името на фирмата собственик.

Вече наближаваха края на предвидената отсечка, когато се сблъскаха с първата табела край пътя. Двата стълба бяха здраво зазидани в бетон, а буквите бяха толкова качествено изписани, че със сигурност излизаха изпод ръката на професионалист.

В горната част на табелата една стрелка сочеше по посока на новопрокарания път вдясно, а отдолу се поясняваше:

„Проучвания Пегас

Базов лагер — на един километър

Частна собственост

Достъпът на чужди превозни средства забранен!“

Насред ламарината стоеше все същият крилат кон, който аха-аха да литне към небето.

Едва сега пред очите на Роян премина със забележителна яснота споменът, който толкова време се бе опитвала да възстанови. От изненада дъхът й секна. Летящият червен кон се свързваше с определена английска рекичка, пълна със сьомга, с един преобърнал се край шосето „Ленд Роувър“ и най-вече с един ревящ „МАН“, който изчезва по моста над нея. Но не и достатъчно бързо, за да й убегне от погледа същото това конче, което я зяпаше сега от табелата.

„Абсолютно същото!“, идеше й да извика на глас, но се овладя навреме. В съзнанието й се върна целият ужас от преживяното, сърцето й искаше да изскочи от гърдите й, а дробовете й с мъка си поемаха дъх, сякаш бе тичала.

„Не може да е просто съвпадение — убеждаваше се мислено Роян. — А и със сигурност не бъркам. Става дума за същата компания.“

Така Роян почти не обърна внимание на последните няколко километра от уморителното пътуване, които ги изведоха внезапно на самия ръб на някакви скали. Отвъд започваше пропастта. Борис изкара колата в тревата край пътя и дръпна спирачката.

— Дотук с колите. Ще се разположим на лагер през нощта. Камионът трябва скоро да ни настигне. Щом дойдат, ще се погрижат за всичко. От утре започваме да слизаме към реката. Пеша.

Щом слязоха от колата, Роян дръпна Никълъс за ръката.

— Трябва да говоря с теб — прошепна тя тревожно на ухото му и го поведе надолу по брега.

Никълъс намери място за двамата да седнат и провеси крака над водата. Сякаш придошлите води на жълтата река предусещаха какво ги чака. Ледените струи се забързваха през глава напред, провираха се ловко между големите камъни и не искаха нито за миг да спрат, преди да са се втурнали в празното пространство пред себе си. Ръбът, който се виждаше малко по-надолу по течението, криеше почти отвесна скала, висока близо триста метра. Толкова беше дълбоко дефилето, че при падащия здрач дъното му отдавна бе потънало в пълен мрак. Само бялата пяна на разбиващите се от височината води се открояваше насред нищото пред погледите им. Докато Роян гледаше в краката си, все по-силно я обземаше чувството, че й се завива свят и че още малко и ще литне напред. Отдръпна се почти недоловимо назад и инстинктивно се облегна на рамото на Никълъс, където щеше да се чувства по-стабилна. Едва когато наистина го докосна, си даде сметка какво прави и веднага се върна в предишното си положение.

Калните води на Дандера отскачаха като от трамплин през ръба и се превръщаха в тънко дантелено перденце, което криеше скалите от погледа на наблюдателя. Подобно полите на танцуваща младоженка белите им дипли се размятаха ритмично насам-натам, а светлината си играеше да рисува разноцветни дъги и да окача блестящи перли по бродерията. Надолу стълбовете пяна изграждаха фантастични кули, които едва построени се срутваха с грохот в дълбините на пропастта. При съприкосновение с черните скали на дъното водите отново се изхвърляха в пространството и като призрачен воал обграждаха всичко наоколо в сребристо сияние.

На Роян й трябваха доста усилия, за да откъсне въображението си от природните красоти в краката й и да заговори по въпроса, който я тревожеше.

— Ники, спомняш ли си какво ти разказах за камиона, който изблъска ленд роувъра на майка ми от шосето?

— Разбира се — изгледа я той с учудване и очакване. — Нещо те тревожи, Роян. Какво е то?

— Върху платнището на ремаркетата, които камионът влачеше, беше изписано името на компанията собственик.

— Да, това ми го каза. Било червен надпис върху зелен фон. Но също така ми каза, че не си имала време да прочетеш надписа.

— Надписът беше същият като този на цистерната, с която се разминахме по пътя. Трябваше да видя емблемата под подобен ъгъл, за да се сетя. Беше същият червен Пегас, който видяхме и на табелата край пътя.

Той се взря в лицето й, невярващ.

— Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно съм сигурна! — кимна тя с глава.

Никълъс извъртя глава на другата страна и погледът му се зарея из фееричните картини пред тях. От тяхното място до противоположната страна на каньона имаше почти седемдесет километра, но въздухът беше толкова чист и искрящ, че му се струваше как, ако се пресегне, ще докосне скалите насреща.

— Дали не е съвпадение? — зачуди се той на глас.

— Мислиш ли? Доста странно и необяснимо съвпадение. Един и същ Пегас току-тъй да се разхожда хем в Йорк, хем в Гоям? На мен не ми се струва особено приемливо.

— Но иначе е още по-налудничаво. Камионът, който ви блъсна, е бил откраднат…

— Дали обаче е бил откраднат наистина? — постави тя въпроса от различна гледна точка. — Откъде можем да сме сигурни?

— Добре, да приемем, че не е бил. Какви са тогава предположенията ти?

— Ако ти планираш нечие убийство, дали ще разчиташ някой да ти остави току-тъй камиона си на точно определен крайпътен паркинг?

Никълъс поклати глава.

— Давай нататък!

— Защо по-добре не наредиш така нещата, че собственият ти камион да те чака на място, а пък шофьорът, който си наел, да се обади в полицията достатъчно късно, за да не могат да те настигнат.

— Не е изключено — отговори неохотно той.

— Който и да е убиецът на Дураид, за да си позволи три опита за покушения срещу мен, значи разполага със значителни средства. Нищо не му пречи да си намери помощници и в Египет, и в Англия. Освен това вече разполага и със седмия свитък. Наготово са му били поднесени всичките ни открития и предположения. Най-общо казано, научил е, че вероятното местоположение на гробницата е по течението на Абай. Представи си сега, че същият този човек ръководи компания от рода на „Пегас“… Какво му пречи да се намира точно в този момент в Етиопия и да търси същото, което търсим и ние?

Никълъс се умълча и известно време нищо не отговори. Ръката му пое някакъв камък от скалата и почти несъзнателно го запокити през ръба в пропастта. Двамата се загледаха в светлата му диря, докато най-накрая мъничката точица не се изгуби сред струите на водопада.

Най-накрая той скочи от мястото си и й подаде ръка да я изтегли на сигурно.

— Ела.

— Къде отиваме?

— В базовия лагер на „Пегас“. Ще си поговорим с отговорника на обекта.

Когато Никълъс скочи в тойотата и запали мотора, Борис хукна разгневен да го спира.

— Къде, по дяволите, си тръгнал?

— На обиколка из местността — натисна Никълъс амбреажа. — Ще се върнем до един час.

— Хей, англичанино, това е моята кола! — опита се да ги настигне руснакът, но Никълъс вече беше набрал скорост и му избяга.

— Ще ти платя наем — усмихна се той на Борис в огледалото за обратно виждане.

Стигнаха до табелата и завиха в разклонението, водещо към близкия рид. Лагерът на „Пегас“ се намираше от другата му страна. Когато колата излезе на върха на хълма, Никълъс удари спирачки и замислено се вгледа в пространството пред себе си.

Около пет хектара площ бяха разчистени и изравнени. Около тях бе издигната телена мрежа, през която се минаваше през една-единствена порта, сега затворена. Вътре чакаха паркирани още три тира, оцветени като онзи от пътя в зелено и червено. Имаше още няколко по-малки автомобила, както и подвижна сонда, надвесила се високо над лагера. Останалата площ бе заета от всякакви съоръжения за търсене на полезни изкопаеми или от складове. Имаше цели купища пробивни чукове, до тях стоманени кутии с неясно съдържание, дървени щайги с резервни части, както и няколкостотин двеста литрови варела с бензин, дизелово гориво и керосин. Варелите и контейнерите бяха подредени с изрядна точност, което действаше някак стряскащо сред дивата пустош наоколо. Веднага след вратата беше построено малко селце от десетина сглобяеми къщички. Те също бяха подредени в права линия и приличаха на две колони строени войници.

— Добра организация — похвали компанията Никълъс. — Да видим кой е отговорен за тази подредба.

На вратата стояха двамина въоръжени пазачи, облечени в камуфлажната униформа на етиопската пехота. Личеше си, че появата на някакъв си „Ленд Круизър“ по пътя към базата им се струва най-малкото неочаквана. Когато Никълъс натисна клаксона, единият от двамата се приближи подозрително към автомобила и дори насочи автомата си към шофьора.

— Искам да говоря с управителя — обърна се Никълъс на арабски към постовия. Властният му тон беше достатъчен да обърка човека, който изсумтя нещо и се върна да обсъди въпроса с другаря си.

След като се консултираха, първият извади джобната си радиостанция и започна да говори нещо в микрофона. Пет минути след като докладва на началника си, вратата на най-близката къщичка се отвори и отвътре излезе един бял.

Беше облечен в комбинезон цвят каки, на главата си носеше мека шапка. Очите му се криеха под огледални тъмни очила, зад които се показваше загорялата, гладка кожа на лицето му. Човекът беше нисък и набит, навитите му ръкави откриваха здрави, космати ръце. След като размени няколко думи с пазачите на вратата, той излезе от лагера и дойде при непознатите.

— Да? Какво става? — попита той с провлачен тексаски акцент, дъвчейки незапалена пура между устните си.

— Казвам се Куентън-Харпър — представи се Никълъс и слезе от колата, за да го пресрещне. Дори му подаде ръка. — Никълъс Куентън-Харпър. Приятно ми е.

Американецът се поколеба, най-накрая пое подадената му ръка със страх да не е електрическа змиорка.

— Хелм — на свой ред каза той името си. — Джейк Хелм от Абилене, Тексас. Ръководя нещата тук.

По дланта му човек можеше да познае, че се занимава с ръчен труд: кожата му беше груба, по дебелите му пръсти се виждаха белези от остри предмети, под ноктите му се беше събрала черна мръсотия.

— Ужасно съжалявам за безпокойството, но имам проблеми с колата си. Чудех се дали нямате някой механик, който да я погледне — усмихна се чаровно Никълъс, но онзи насреща му го изгледа с каменен поглед.

— Не е в политиката на компанията — отказа той по най-категоричния начин, който можеше да му дойде на ум.

— Готов съм да си платя, ако трябва…

— Слушай, човече, казах не. — Джейк извади пурата от устата си и я загледа внимателно.

— Компанията ви, „Пегас“… Дали не можете да ми кажете къде се намира централният й офис? Името на управителя?

— Аз съм зает човек, няма какво да ми губите времето — захапа отново пурата тексасецът и понечи да се обърне на другата страна.

— Смятам да ловувам в местността идните няколко седмици. Няма да ми е приятно да ударя по погрешка някой от служителите ви. Може ли да знам къде работите?

— Аз ръководя сонда, господинчо, не ми плащат да държа пресконференции! Чупката!

И като обърна гръб на натрапниците, мъжът се върна при пазачите. Даде им някакви груби нареждания, след което се прибра в къщичката, откъдето беше излязъл.

— На покрива има сателитна антена — отбеляза Никълъс. — Чудя се на кого ли се обажда точно в този миг нашият приятел Джейк.

— Може би на някого в Тексас? — предположи Роян.

— Не е толкова задължително — възрази Никълъс. — По всяка вероятност „Пегас“ е компания с международно участие. Това, че Джейк е тексасец, не означава, че шефът му също е оттам. Страхувам се, че не научихме много от разговора си с него. — Той запали двигателя и извъртя тойотата на сто и осемдесет градуса. — Но ако някой в „Пегас“ наистина има пръст в цялата афера, няма начин да не се сети кой съм. Дадохме им да разберат, че сме тук. Нека видим що за заек ще изскочи от храстите.

 

 

Когато се върнаха при водопада на Дандера, завариха камиона, който вече ги чакаше. Палатките бяха опънати, а готвачът ги посрещна с по чаша горещ чай. Борис не беше толкова доброжелателен като него и, колкото и Никълъс да му се извиняваше, че е използвал колата му, го удостои единствено с мълчание. Едва след като лисна първата водка в гърлото си, настроението му се пооправи донякъде.

— По план трябваше да ни чака керван мулета — възвърна си руснакът дар словото, — ама за тукашните времето не значи нищо. Ще трябва да чакаме, докато пристигнат.

— Е, докато чакаме, поне ще имам време да пострелям — вдигна рамене примиренчески Никълъс. — В Африка никой не е прокопсал с бързане. Човек трябва да си пази нервите здрави.

На другата сутрин, след като си позволиха дълга закуска, мулетата още ги нямаше. Никълъс извади калъфа с пушката си.

Докато отваряше капака и се любуваше на оръжието в зеленото му гнездо, отнякъде изникна Борис, който го пое в ръце и изпитателно го огледа.

— Стара ли е?

— Правена е в 1926 година — кимна Никълъс. — Дядо ми я е поръчал лично за себе си.

— Разбирали са си занаята в ония времена. Сега само ни заливат с боклуци серийно производство — плю недоволно Борис. — „Маузер Оберндорф“, къса, двуцевка, с линеен механизъм, направо красавица! Но барабанът не е оригинален, нали?

— Не е. Оригиналният се изхаби. Заменил съм го с друг, марка „Шайлън“. От сто крачки уцелва крилата на комар.

— Калибър 757, нали? — позна Борис.

— За да сме съвсем точни, 275 Ригби — поправи го Никълъс, но той се изсмя.

— Сиреч същото, само дето вие, англичаните, все трябва да му викате другояче. Десетграмов куршум, излита със скорост 930 метра в секунда. Добра пушка, от най-добрите.

— Никога не бих могъл да изразя честта, с която ме удостоявате в този момент — измърмори Никълъс на английски, а Борис се изхили доволно, докато му връщаше пушката.

— Английски смешки! Много ми харесват английските ти смешки.

Никълъс постави пушката в калъфа й и се запъти към брега на реката. Роян се втурна да му прави компания и дори взе да носи две торби бял речен пясък. Той си избра подходящ за целта камък и като постави торбите една върху друга, намести здраво цевта на пушката върху тях.

За да не стане някоя грешка, се приготви да стреля по отсрещния склон, където нямаше кого да улучи. Извървя двеста крачки и постави вдигната картонена мишена, която сам си беше начертал, сетне се върна при Роян и се излегна зад камъка с пушката.

Роян подскочи от уплаха, когато нежната наглед, едва ли не дамска пушка, изгърмя като оръдие до ухото й. Трябваше време да отшуми тътенът в ушите й.

— Какво ужасно приспособление! — възмути се тя на оръжието. — Как можеш да убиваш толкова красиви животни с подобна картечница?

— Е, картечница не е, просто пушка — поправи я той и погледна през бинокъла къде е уцелил. — Как ще се чувстваш, ако извадя пушка кремъклийка или още по-лошо — ако почна да трепя животните със сопа?

Изстрелът бе попаднал седем сантиметра вдясно и пет сантиметра под набелязаната цел. Докато нагласяше мерника, Никълъс продължи да говори на Роян:

— Етиката задължава ловеца да използва всичко, което сметне за нужно, с цел възможно най-бързото и безболезнено убиване на жертвата. Това означава най-общо три неща: да се доближи колкото се може по-близо до набелязаната цел, да използва оръжие с възможно най-голяма ударна мощ и да цели най-уязвимите части на животното.

Следващият изстрел уцели точно по вертикала, но на два сантиметра над центъра на мишената, той се целеше на седем сантиметра. Отново се зае с прицела.

— Хич не ме интересува дали е пушка или атомна бомба. Просто ми е непонятно как тъй можеш умишлено да убиваш Божиите създания — протестираше Роян.

— Виж, това никога не бих могъл да ти го обясня — стреля за трети път Никълъс. Дори и само през мерника виждаше, че куршумът е попаднал точно където му се искаше. — Ловът е свързан с хищническата страст у хората. Малцина, дори сред тези, които се имат за най-културни и цивилизовани, могат да я обуздаят напълно — изрече той и гръмна отново. — Някои гледат да я задоволяват с приказки в заседателната зала, други — на игрището за голф или на тенис корта, трети — такива като мен — с въдица край реката, с мрежа в моретата или с пушка в гората.

Третият изстрел само трябваше да повтори предишните два. Междувременно Никълъс не се отказваше да обяснява.

— Колкото до Божиите създания, нали самият Той ги е дал на нас. Ти си вярващата, не аз. Житие на Светите Апостоли, глава десета, стихове 12 и 13.

— Съжалявам, не съм запозната…

… в него имаше всички земни четвероноги, зверове, влечуги и птици небесни — осведоми я Никълъс. — И чу се глас към него: Стани, Петре, заколи и яж!

— Трябвало е да станеш адвокат — опита се да се пошегува Роян.

— А защо не проповедник — подхвърли той и отиде да махне мишената. Трите му последни изстрела бяха изрязали нещо като симетрична розетка на няколко пръста от центъра й. Толкова близо бяха ударили един до друг, че дупките буквално се докосваха.

Никълъс потупа гальовно приклада на пушката си.

— Хубавицата ми, Лукреция Борджия!

Беше я кръстил на известната историческа личност едновременно заради изящния й вид и заради смъртоносния й нрав.

Прибра пушката и двамата се върнаха в лагера. Щом пред тях се показаха палатките, Никълъс се закова на място.

— Имаме гости — отбеляза и вдигна бинокъла пред очите си. — Аха! Ето, че наистина сме подгонили дивеча от скривалището му. Ако не се лъжа, камионът пред лагера е на „Пегас“, най-вероятно сред посетителите да е и чаровният ни приятел от Абилене. Да видим какво става.

Приближиха и установиха, че пред зелено-червения камион стоят и чакат поне дузина тежковъоръжени войници в униформи. Под платнището на походната трапезария седяха Джейк Хелм и някакъв етиопски офицер, който водеше напрегнат разговор с Борис.

Щом Никълъс влезе на свой ред в палатката, Борис бързо му представи очилатия етиопец:

— Полковник Тума Ного, началник на военния окръг Южен Гоям.

— Приятно ми е — поздрави го Никълъс, но на офицера не му беше до любезности.

— Ако обичате, паспорта и разрешителното за оръжие — заповяда грубо той, докато Джейк Хелм доволно дъвчеше вонящата останка от изпушена пура.

— Да, разбира се — рече Никълъс и се прибра в палатката си, за да извади дипломатическото си куфарче. Върна се и го отвори на масата в трапезарията. Усмихвайки се на офицера, започна да изброява съдържанието му: — Уверен съм, че ще искате да видите препоръчителното писмо от британския секретар по външните работи в Лондон, също както и това от британския посланик в Адис Абеба. Още едно от посланика на Етиопия към двора в Сейнт Джеймс, а този ферман е издаден лично от вашия министър на отбраната генерал Сийе Абраха.

Полковникът хвърли печален поглед на салатата от разноцветни бланки, която му беше поднесена, заедно с подправките от восъчни печати. Зад златните рамки на очилата му се изписа изражение на безпокойство и объркване.

— Сър! — скочи той изведнъж от стола си и отдаде чест. — Вие сте личен приятел на генерал Абраха? Не знаех. Никой не ме е информирал. Моля ви за извинение за това внезапно посещение.

От смущение отдаде за втори път чест, сякаш беше робот, чийто механизъм повтаряше жестовете си.

— Дойдох единствено с цел да ви предупредя, че компанията „Пегас“ провежда сондировъчни и разчиствателни операции в района, затова могат да се получат непредвидени опасни ситуации. Моля ви да бъдете внимателен. Освен това имаме сведение, че в района върлуват разбойници и хора, преследвани от закона — на полковника едва му се разбираше какво точно говори. — Разбирате ли, на мен ми е наредено да осигурявам въоръжен ескорт на служителите в компания „Пегас“. Ако вие самият се сблъскате с непредвидени неприятности или ако се нуждаете от каквато и да е помощ, само ми се обадете. Сър!

— Предложението е изключително любезно от ваша страна, полковник.

— Повече няма да ви задържам, сър — козирува за трети път етиопецът и се насочи с бърза крачка към камиона на компанията. През цялата среща Джейк Хелм не бе обелил дума и сега пак си тръгна, без да се сбогува.

Докато шофьорът подкарваше машината, полковникът отдаде за четвърти път чест на англичанина през прозореца.

— Едно на едно! — зарадва се Никълъс, докато махаше небрежно на офицера. — Мисля, че този път ударихме в десетката. Ако не друго, то знаем, че по една или друга причина, господин Пегас не желае присъствието ни в района. Негов ред е да сервира топката.

Двамата с Роян се върнаха при Борис в трапезарията.

— Сега единственото, което чакаме, са мулетата ти.

— Пратих трима души да ги доведат от селото. Трябваше да са тук още вчера.