Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Същата вечер Никълъс отново я посети в колибата й. Това беше единственото място в целия лагер, където двамата можеха да се чувстват сами, без да се страхуват, че някой ще надава ухо да ги слуша какво си говорят. Все пак, не направи същата грешка като миналия път; вместо да седне на леглото, зае походния стол насреща.

— Преди да обсъдим конкретния план за действие, нека ти задам един въпрос: замисляла ли си се сериозно за последствията?

— Сиреч какво би се случило, ако монасите ни спипат?

— В най-добрия случай ще ни изгонят от долината за вечни времена. Игуменът разполага с огромно влияние. В най-лошия ще пострадаме чисто физически — започна да изброява възможностите Никълъс. — Това е едно от най-почитаните места за хората от тяхната вяра — факт, с който сме длъжни да се съобразяваме. Опасността не е никак въображаема, а напротив — напълно реална. Можем да отнесем някой нож в гърдите или да глътнем отрова по погрешка.

— А също ще отблъснем Тесай. Тя е дълбоко религиозна жена — допълни Роян.

— И което ми се струва доста по-важно, ще засегнем изключително силно и Мек Нимур. — На Никълъс дори не му се щеше да мисли за възможността. — Не знам какво точно би направил, но със сигурност след подобен акт ще изгубя завинаги приятелството му.

Двамата се умълчаха за известно време. Опитваха се да си представят истинските мащаби на риска, който поемаха. Най-накрая Никълъс заговори:

— Да не говорим, че ти пренебрегваш собственото си положение. В крайна сметка, извършваш светотатство срещу църквата, към която сама принадлежиш. Твърдиш, че си ревностна християнка. Можеш ли да оправдаеш подобен акт пред Бога?

— Вече мислих за това — призна Роян. — Светотатството ме разколебава, но ние не принадлежим към една и съща вяра. Те са копти, но все пак различни.

— Звучи като изсмукано от пръстите.

— В египетската църква никой никога не е забранявал достъпа до която и да е част от църковните храмове. Вътрешно не се чувствам никак обвързана със забраните, които игуменът е наложил. Напротив, живея с чувството, че като вярваща християнка имам изконното право да вляза и в най-потайните кътчета на църквата.

Никълъс чак си подсвирна.

— А след това аз съм бил този, дето трябвало да стане адвокат.

— Недей, Ники. Това са неща, с които не бива да се шегуваме. Единственото, в което съм сигурна, е, че трябва да вляза вътре. Дори ако засегна религиозното чувство на Тесай, на Мек, на цялото духовенство в манастира. За мен друго решение няма.

— Защо да няма? Нали аз тъй и тъй ще вляза — подхвърли Никълъс. — В крайна сметка, аз съм си закоравял неверник. Един грях повече или по-малко няма никакво значение. Спасението не ме тревожи.

— Не е така — поклати глава Роян. — Ако вътре наистина има надпис или нещо подобно, трябва да го видя с очите си. Ти четеш йероглифи, но не толкова добре, колкото аз. Да не говорим, че йератичното писмо ти е напълно непознато. Аз съм специалистът, ти си просто надарен любител. Имаш нужда от услугите ми, затова трябва да те придружа.

— Добре, значи всичко е решено — сложи той точка на спора. — Да започваме с плана. Най-напред да нахвърлим списък на нещата, които ще ни трябват. Фотоапарат, светкавица, нож, резервен филм…

— Хартия за рисуване и меки моливи, та да отпечатаме надписите — допълни тя.

— По дяволите! — щракна с пръсти Никълъс. — Не ми е минало през ума да взема.

— Виждаш ли за какво ти говоря? Чист аматьор. Аз съм взела.

И така, двамата останаха да разговарят до късно през нощта. Най-накрая Никълъс погледна часовника си и стана да си върви.

— Полунощ отдавна мина, „всеки момент ще се превърна на тиква“. Лека нощ.

— Остават още два дни преди шествието до реката. Така и така не можем да направим нищо дотогава, ти с какво ще си уплътниш времето?

— Утре отивам пак да гоня проклетото Бамби. Вече два пъти ме прави на глупак.

— Идвам с теб — заяви твърдо Роян, което му направи неописуемо голямо удоволствие.

— Стига да не взимаш Тамре със себе си — предупреди я той и се измъкна от колибата.

 

 

Дребната антилопа се показа от дълбоката сянка, където се беше скрила, и ранните слънчеви лъчи огряха копринената й кожа. Без да се спира, животинката се насочи към отсрещния край на тясната поляна.

Щом дик-дикът се появи в телескопическия му мерник, дишането на Никълъс се ускори от вълнение. Струваше му се смешно да изпитва подобно чувство, когато набелязаната жертва е едно малко и беззащитно създание, но пък и вече на три пъти големият ловец се беше оказал надхитрен от случайността. Към това се добавяше и неутолимата страст на колекционера. Откакто Никълъс беше загубил Розалинд и децата, цялата му енергия се бе съсредоточила в сбирката на Куентън парк. Макар и дълго време да не си беше давал сметка за това, оказваше се, че да се сдобие с точно този животински екземпляр за музея си, е въпрос от жизнена важност за него.

Показалецът му се пъхна между спусъка и предпазителя. Нямаше да стреля, преди антилопата да се е установила някъде неподвижно. Колкото и бавно да вървеше сред шубрака, всяко случайно движение можеше да опропасти изстрела. Никълъс държеше куршумът да уцели точно където трябва — хем да убие животното на място, хем да не повреди сериозно кожата.

За тази цел беше заредил карабината с патрони от солиден метал. С тях стрелецът можеше да е сигурен, че при допира с жертвата куршумът няма да се разпадне на парченца, образувайки по такъв начин зейнала рана, нито би разкъсал кожата на излизане от тялото. Солидните куршуми щяха да пробият дупка, широка колкото молив — дупка, която всеки препаратор би могъл да заличи без усилия.

Никълъс си даде сметка, че антилопата няма да се спре на открито и нервите му се изопнаха до крайност. Дик-дикът се беше запътил към далечния край на поляната и скоро щеше да се скрие сред шубрака. След броени секунди щеше да изгуби всякакъв шанс да го уцели. Макар и за миг в душата му се разгоря истинска борба. Изкушението да гръмне по движещата се цел беше почти неустоимо. Най-накрая обаче разумът надви и пръстът му от само себе си остави спусъка на мира.

Антилопата стигна самия край на храсталака, но вместо да се скрие от погледа на ловеца, рязко спря и навря само главата си между клоните на близките растения. Беше застанала странично на Никълъс и спокойно се залови да къса младите, зелени листа от храста. Главата не се виждаше, което означаваше, че Никълъс трябва да си набележи друга точка по тялото. Най-удобно бе да стреля в плешката. Дори от такова голямо разстояние костта ясно се открояваше под лъскавата червено-кафява кожа. Дик-дикът сякаш сам му се предлагаше, защото при леко извития ъгъл, под който беше застанал, с един куршум стрелецът можеше да уцели и самото му сърце.

Без да бърза, Никълъс намести мерника върху желаната точка и натисна спусъка.

Изстрелът изплющя като камшик из горещия въздух и в същия миг антилопата скочи, сякаш искаше да се спаси с бяг от куршума. Тъкмо защото раната беше тясна и оловото не бе засегнало всички жизнени органи на жертвата, дик-дикът не падна покосен отведнъж. Вместо да се строполи на земята, антилопата се втурна през глава към нищото — реакция, свойствена на ударения в сърцето дивеч. Животът си беше отишъл от тялото, но последните капки кислород в кръвта й даваха още сили да се движи.

— О, не! Само в тази посока не! — скокна и Никълъс като ужилен.

Животинката се засили право към ръба на скалата. Без да вижда нищо пред себе си, тя се понесе в празното пространство, превъртя се пред безпомощния поглед на ловеца и се изгуби в пропастта. Петдесет метра по-долу я погълнаха водите на Дандера.

— Ей на това му се вика лош късмет — изруга Никълъс и се затича през храстите до самия ръб на скалата, за да погледне в дълбокия вир.

Роян го последва и двамата се заеха да претърсват с поглед повърхността.

— Ей там! — посочи Роян, а той кимна:

— Да, виждам я!

Тялото на антилопата стоеше закачено на някаква скала точно под тях и упорито се съпротивляваше на течението.

— Какво ще правиш сега? — попита Роян.

— Ще трябва да сляза и да я прибера — отговори Никълъс и се отдръпна от ръба. — За щастие, още е рано. Имам достатъчно време да свърша преди падането на нощта. Ще трябва да се върнем до лагера за въжета и помощ.

 

 

Наближаваше късен следобед, когато се върнаха отново при реката. Придружаваха ги Борис, двамата преследвачи и двама кожодери. Носеха четири найлонови въжета със себе си.

Никълъс се наведе през ръба и отдъхна с облекчение.

— Слава богу, тялото е още на мястото си. Вече ми се привиждаше как водите са го отнесли.

Помощниците се заеха с размотаването на въжето и го опънаха на поляната да се види колко е дълго.

— За да стигне до долу, ще трябва да свържем две от въжетата заедно — прецени Никълъс и се присъедини към тях, за да стегне с всички сили направения възел. Взе единия край, пусна го отвесно над реката и като започна да отпуска по малко от дължината, изчака да докосне водите. След това почна да го тегли обратно и да мери с разперени ръце колко въже е отишло до повърхността на вира.

— Тридесет клафтера. Петдесет и пет метра. Много е високо, няма да мога сам да се кача обратно — обърна се той за помощ към Борис. — Ти и хората ти ще трябва да ме изтеглите.

След това омота единия край на въжето на моряшки възел около едно от жилавите дървесни стъбла край поляната. За втори път провери здравината му, като накара четиримата помощници да дърпат с общи усилия.

— Би трябвало да издържи — отсъди Никълъс. Свали ризата, късите панталонки и обувките си с дебели подметки. Застана на ръба на скалата с гръб към водата, преметна въжето през рамо и го стисна между краката си.

— С Божията помощ напред! — каза и скочи назад.

При падането отпускаше въжето през рамото си, но на всеки няколко метра стягаше бедра вместо спирачки, въжето се опъваше, той залиташе като махало из въздуха, отблъскваше се с два крака от скалата и отново отпускаше няколко метра от въжето. Цялата процедура бе извършена завидно бързо и скоро краката му се намокриха от вълните на реката. Силното течение го завъртя като пумпал на края на въжето. Не му достигаха някакви си метри до издадената скала, на която се бе закачил трупът на убитата антилопа. Трябваше да се остави изцяло на реката; хвана края на въжето между зъбите си и се насочи с мощен кроул към целта. Трябваше да напрегне всички сили, за да попречи на течението да го отнесе надолу.

Издърпа се с ръце на миниатюрното островче и остана няколко секунди неподвижен, колкото да си поеме дъх. Едва тогава се надвеси над убитото животно, за да се наслади на красотата му. Докато ръката му галеше лъскавата козина, Никълъс стана жертва на познатата меланхолия и чувство на вина, както всеки път, когато удареше някой красив горски обитател. И все пак, не му беше сега времето да се оправдава пред съвестта си, нито да се отдава на безсмислени съжаления.

Грабна въжето и завърза един по един четирите крака на дик-дика, след което отстъпи назад и погледна нагоре. Борис го наблюдаваше от скалата.

— Вдигайте! — извика той и дръпна три пъти въжето, както се бяха разбрали с помощниците.

Четиримата не се виждаха, но щом усетиха, че въжето мърда в ръцете им, бързо се заловиха да теглят. Плавно дик-дикът се откъсна от скалата и започна да изкачва стръмния бряг. Никълъс не откъсваше очи от него, до последния момент се страхуваше нещо да не му се случи. Когато се намираше на две трети от височината, антилопата за малко да се закачи на някаква издатина, но за щастие въжето благополучно се измъкна от препятствието и дивечът беше изтеглен на брега.

Най-накрая дик-дикът се скри от погледа на ловеца, но трябваше известно време, преди въжето да му бъде хвърлено отново. Борис се беше оказал достатъчно съобразителен да му върже тежест — някакъв камък с големината на човешка глава — и чак тогава да спусне края му обратно в реката. Докато въжето се спускаше надолу, руснакът внимателно следеше движенията му и даваше нужните нареждания на помощниците.

Когато тежестта се докосна до повърхността на водата, на Никълъс не му достигнаха няколко сантиметра да го улови. Борис подхвана въжето през средата му и започна да го клати като махало от ръба, докато камъкът не се оказа на ръка разстояние от Никълъс. Той махна тежестта, опаса се през гърдите и омота въжето на възел. Сетне погледна към Борис.

— Дърпайте! — викна му Никълъс и даде повторно сигнала.

Въжето се опъна като струна, краката му се отлепиха и той увисна във въздуха. Започна да кръжи на спирали из пространството, но всеки мах се оказваше на метър-два по-високо. В един момент се озова плътно долепен до скалата и като се опря с краката си о камъка, обтегна достатъчно въжето, за да престане да се клати. Намираше се на по-малко от двадесет метра от ръба, когато внезапно спря във въздуха и безпомощно размаха ръце.

— Какво става? — извика Никълъс на Борис.

— Проклетото въже запъна — изкрещя му руснакът отгоре. — Виждаш ли къде се е закачило?

Никълъс надигна глава и забеляза как въжето се е пъхнало в някаква вертикална цепнатина в скалата. Навярно беше същата, която за малко да попречи на дик-дика да стигне догоре. Имаше обаче разлика в килограмите, а Никълъс тежеше поне пет пъти повече от антилопата. Въжето се беше загнездило много по-навътре в цепнатината и не щеше да излезе.

От мястото, където се намираше Никълъс, до водата имаше поне сто стъпки.

— Опитай да се завъртиш! Може да се измъкнеш! — крещеше Борис.

Никълъс послуша съвета му и се отблъсна от скалата. Завъртя се и с цялата си сила опита да отмести въжето от пролуката. Обилна пот потече по челото му, ръцете му се раздраха от грапавото въже, но до успех не стигна.

— Няма смисъл — махна той с ръка и извика на Борис. — Опитайте със сила!

Настъпи известна пауза, след което горният край на въжето се опъна с такава страхотна сила от петимата мъже, че заприлича на метална пръчка. Дори насред рева на реката ясно се чуваха виковете на помощниците, които отмерваха ритъма при тегленето.

Но така или иначе Никълъс не помръдна. Камъкът се оказа по-здрав, отколкото се надяваше; както и да дърпаха, другарите му нямаше да го разронят достатъчно, за да освободят въжето. Ще не ще, Никълъс започна да се заглежда в краката си. Височината започна да му се струва много повече от тридесет метра.

— При свободно падане от подобно разстояние човешко тяло ще набере поне двеста и петдесет километра в час — започна да преговаря уроците си той. — При подобна скорост, все едно се удряш в здрав бетон. Но пък и аз няма да падна съвсем свободно, нали? — опитваше се да се успокои донякъде Никълъс.

Отново погледна нагоре. Мъжете продължаваха да напъват колкото им държаха силите. В следващия миг една от нишките на найлоновото въже се скъса от заострения ръб и започна да се разплита като червей.

— Спрете да дърпате! — изкрещя с пълно гърло Никълъс. — Въжето се къса!

Но Борис вече го нямаше, за да го чуе. Заедно с четиримата си помощници и той опъваше въжето.

Скоро се скъса и втората нишка. Оставаше само една.

Оставаха може би секунди, преди и тя да се съдере.

— Борисе, тъпоумно говедо, престани да дърпаш! — викаше на тоя, дето духа, Никълъс, защото руснакът и да искаше, не можеше да го чуе. Най-накрая се чу звук като отлитане на тапа от шампанско и третата нишка последва предните две.

Никълъс литна надолу. Краят на скъсаното въже се гърчеше като змия високо над него. Падащият вдигна отвесно ръце над главата си, за да стабилизира непредизвикания си полет и опъна крака в очакване на сблъсъка с повърхността.

Колкото и малко време да му оставаше, сети се и за скалата, от която беше тръгнал. Дали щеше да се размине със заострения й ръб или щеше с все сила да строполи кокалите си отгоре? Страхуваше се да погледне, да не би да наруши равновесието си и да се преобърне във въздуха. От подобна височина, паднеше ли по гръб или по лице, означаваше със сигурност строшен гръбнак или най-малкото ребра.

От скоростта Никълъс имаше усещането, че червата ще му излязат през гърлото. Преди стъпалата му да се ударят в повърхността, успя да си поеме за последно въздух. Сблъсъкът беше невероятен. Скелетът му се разтресе от ударната вълна, черепът трясна като с чук, зъбите му изтракаха зловещо. Пред очите му се появиха искри, които замъглиха зрението му. Тялото му се заби като пирон във водата и краката му опряха о каменистото дъно. Заради набраната скорост, при допира със скалата Никълъс клекна, коленете му едва не се разглобиха от тежестта и той си рече, че няма как и двата му крака да не са се счупили.

Налягането изхвърли целия въздух от дробовете му, но когато успя да се оттласне от дъното и в паника да се добере до спасителната повърхност, Никълъс поне се увери, че краката му са здрави. Главата му се подаде над водата, той шумно изхрачи каквото беше попаднало в дробовете му и си даде сметка как някакви си два метра са го отделяли от сигурна смърт върху скалата. Иначе течението вече го беше отнесло далеч надолу.

Никълъс запази донякъде вертикално положение, избърса водата от очите си и трескаво се заоглежда. Около него със скоростта на влак се изнизваха стръмните скални брегове и той набързо прецени, че реката го влачи с поне десет възела — достатъчно да си строши някой крайник, ако се удари в подводна скала. Тъкмо разсъждаваше по въпроса, когато мина покрай друго малко островче, достатъчно близо, за да протегне ръка и да го пипне. От страх да не му се случи нещо непоправимо Никълъс се излегна по гръб и протегна крака напред, за да поеме с тях евентуалното съприкосновение с трета скала.

— Няма измъкване — каза си мрачно. — Има само един изход от вира и той е през долния пролом.

Опитваше се да изчисли колко далеч се намира от точката, където водите на реката отново се събират като в тунел и се изхвърлят през розовия водоскок, на който толкова се бяха любували с Роян. Така щеше да разбере колко му остава да плува.

— Пет-шест километра най-малко, а за това разстояние реката слиза поне триста метра надолу. Ще има да си подскачам от водопад на водопад и от бързей на бързей. Погледнато оттук, положението не е никак розово. Бих заложил три към едно, че преди да изляза от този казан, ще оставя някоя мръвка по скалите.

Погледна нагоре. Скалите се бяха приближили от двете страни, някъде почти се докосваха над главата му. Само тънка ивица небе се показваше между мрачните ръбове, иначе Никълъс се намираше в дъното на дълбок кладенец. В продължение на векове реката беше разяждала скалата и се бе наместила дълбоко в гръдта й.

— Пак късмет, че е сухият сезон. Представям си какъв ад е, когато паднат дъждовете — даваше си кураж Никълъс и гледаше нагоре. Следи от вода се виждаха поне на петнадесет-двадесет стъпки по-високо.

Ужасен от мисълта колко по-зле би могъл да се нареди, Никълъс съсредоточи обратно вниманието си на реката пред себе си. Беше нормализирал дишането си и можеше да опипа тялото си в търсене на счупвания и други неприятности. За свое облекчение прие, че като се изключат неизбежните натъртвания и навехнатото коляно всичко си е наред. И четирите му крайника се движеха по негова воля, а когато при наближаването на поредното препятствие изплува няколко метра встрани, се увери, че и на контузения крак може да се разчита.

Но лека-полека слухът му започна да различава нови звуци из каньона. Колкото повече напредваше по течението, толкова по-ясно долавяше глухия тътен, който идваше изотдолу. Проломът се стесняваше, бреговете едва не се допираха, а колкото повече се свиваха, толкова повече водите на реката забързваха, сякаш искаха по-скоро да излязат на широко. За броени минути тътенът се превърна в грохот, а каньонът започна да се разтърсва в конвулсии.

Никълъс се обърна по корем и с все сили заплува към по-близкия бряг. Опита се с опипване да открие къде да се хване, но водата до такава степен бе изгладила лицето на скалата, че ръцете му се плъзгаха безцелно по хлъзгавата повърхност. Колкото и да се мъчеше, Никълъс не можеше да спре неизбежния си устрем към водопада и останал без надежда, впери поглед в това, което предстоеше. На определено място водите започнаха привидно да се успокояват, нивото на реката се повдигна, вълните се загладиха; като кон, който инстинктивно прибира ушите си преди препятствието, така и Дандера предусещаше какво я чака.

Никълъс се оттласна обратно от брега, та поне да има достатъчно простор за маневри, ако до такива изобщо се стигнеше. Отново се обърна с краката напред. В един миг под него се оказа празно пространство и той литна за втори път през този ден. Небето се скри сред облаците водни пръски, които го заливаха, той изгуби всякакво равновесие и като някаква тресчица бе запокитен насред стихията. Струваше му се, че водопадът няма край, а от уплаха стомахът му се качи в гърдите. Отново тялото му се удари с все сила във водната стена, а главата му потъна дълбоко под нея.

С усилия Никълъс се върна на повърхността и рязко се изхвърли, за да си поеме достатъчно въздух. От поетата вода гърдите му жално изсвириха. Изпод струйките, които запречваха зрението му, той забеляза единствено, че е попаднал в развихрен водовъртеж, който дави всичко наоколо в мощни струи пяна. Водите се разделяха и събираха отново, сякаш танцуваха менует сами със себе си, а плувецът бе хванат като във фуния.

Докато се въртеше като листо по реката, Никълъс известно време не виждаше друго, освен бели стълбове пръски, но лека-полека пред очите му се разкри и тесният проход, през който водите се изтегляха надолу, спасявайки се от свирепия праг. Това, което го вълнуваше най-много, бе, че продължава да е жив и че може да разчита на миг спокойствие, преди течението да го е изхвърлило от дълбочината под водопада. Докато реката се опитваше да го изтласка далеч от спасителния вир в поредната теснина, Никълъс дори успя да напипа някакво парче зелен мъх, за който да се хване.

Едва сега му остана достатъчно време да обмисли положението си и да събере сили. Скоро разбра, че друг път, освен да се остави на течението да го носи, просто не съществува. Каквото и да го чакаше надолу, той трябваше да мине покрай него. Нищо чудно да попаднеше в някой бързей, ако не и във втори водопад, подобен на този, от който току-що излизаше.

Ако поне имаше начин да се изкатери по скалата! Англичанинът отново вдигна глава, но като видя как брегът е надвиснал като църковен свод над реката, всяка мисъл за спасение оттам изчезна.

И все пак, докато търсеше възможния изход, погледът му се спря на някаква форма, която беше твърде правилна и подредена, за да бъде дело на природата. По каменната стена се издигаха вертикално две тъмни следи под формата на своеобразен пунктир. Започваха от самата водна повърхност и се изкачваха до ръба почти двеста стъпки по-нагоре. Никълъс пусна чима, който беше сграбчил, и с кучешко плуване бавно се приближи до въпросните линии.

Щом скъси разстоянието, се убеди, че става дума за малки квадратни ниши със страни десет сантиметра, издълбани навътре в скалата. Двете най-близки ниши се намираха една от друга на разстояние два пъти колкото разперените му ръце. По-нататък Никълъс забеляза, че всяка ниша от едната линия съвпада по височина със съответната ниша от другата.

Бръкна в едната от дупките и ръката му потъна спокойно до лакътя. Понеже въпросният отвор се намираше под равнището на водата, Никълъс не се учуди, че стените са се загладили и са станали хлъзгави като скалите по-нагоре по течението. Но когато погледна нагоре по стената, установи, че другите, особено тези, които стояха над най-високото ниво на реката, са запазили квадратната си форма и острите си ръбове.

— Бре, че колко ли са стари тогава, та да се загладят така от водата? — запита се на глас Никълъс. — И как, по дяволите, изобщо са ги издълбали?

Продължи да се държи за близката ниша и въпреки малкия ъгъл се опитваше да осмисли каква логика следва общата подредба на останалите.

„Защо изобщо някой ще си прави толкова труд — идеята му се струваше направо налудничава. — Кой ги е издълбал? Какво ще търси човек по тия места?“

Мистерията привличаше все повече и повече любопитството му.

Ето че в следващия миг друга особеност привлече погледа му. Ставаше дума за кръг, издълбан в скалата, точно в средата между двете вертикални линии, високо над точката, до която достигаха водите при най-високото си ниво. Поне от мястото, където се намираше Никълъс, кръгът изглеждаше абсолютно правилен — още нещо, което нямаше как да е дело на природата.

Никълъс се премести няколко метра по-надолу с надеждата да си намери по-добра позиция за наблюдение. Струваше му се, че кръгът представлява каменен барелеф, някаква плоча като онези, които бе виждал по черните, скалисти брегове на Нил под първия праг при Асуан. Били издълбавани още през древността, за да измерват нивото на реката. Но светлината беше твърде оскъдна, а ъгълът — твърде малък, за да му позволят да забележи нещо съществено. Още повече, ако наистина имаше надпис или изображение, то оставаше изцяло извън взора му.

С надеждата, че ще успее да се качи по-близо до кръга, Никълъс се хвана за близката каменна ниша и с огромни усилия успя да се повдигне над водата. Но за негово дълбоко съжаление, разстоянието между дупките беше твърде голямо, за да се изкатери по тях. Не му оставаше друго, освен да се отпусне отново назад и да пльосне в реката.

„Спокойно, приятел! Да не забравяме, че трябва да се измъкнеш оттук с плуване. Нищо няма да спечелиш, ако изразходиш и последните си запаси от енергия. Все ще дойдеш някой друг ден, за да погледнеш мястото по-отблизо.“

Едва сега Никълъс си даде сметка, че е на прага на пълното изтощение. Водите идваха от високите планински земи на Етиопия и макар да бяха навлезли в тропическата пещ, още си спомняха за снеговете по билата на Чоке. След толкова време, прекарано сред ледените им струи, Никълъс започваше да трака със зъби.

„Още малко и ще получа измръзвания. Трябва да се махам, докато още се държа в съзнание.“

С крайно неудоволствие Никълъс се оттласна от брега. С гребане достигна тесния отвор, отвъд който Дандера подновяваше своя бяг към Нил. Щом усети водите отново да го подхващат в устрема си, Никълъс се отпусна на повърхността и ги остави да го влачат.

„Все едно съм във влакче в някой лунапарк! — мислеше си той. — Нагоре-надолу и никой не ти казва кога ще спре мъчението.“

Първият бързей за малко не го удави. Главоломното спускане му се струваше безкрайно, но най-накрая водната пързалка го изплю във вир, където реката временно успокояваше своя ход. Никълъс отново се завъртя по гръб и реши да отдъхне, докато може. Проломът продължаваше да е тесен като галерия, затова и всичко тънеше в сумрак. Въздухът беше усоен и смърдеше на прилепи. Иначе не му остана много време да се запознае с околностите, защото из каньона се разнесе поредният грохот от падаща вода. Никълъс се приготви вътрешно за предстоящото приключение и с чувството за придобит навик се втурна смело в следващия бързей.

След известно време бе изгубил всякаква представа колко път е изминал и от колко водопада се е хвърлял. Единственото, което знаеше, бе, че му е много студено, че дробовете го болят от погълнатата вода, че мускулите му повече не издържат и скоро ще се схванат докрай. Реката го беше смляла в прегръдките си.

Но изведнъж стана светло. След мрачния пролом, където нищо не се виждаше, Никълъс имаше чувството, че някой е насочил прожектор в очите му. В същото време яростта на реката се стопи и тя започна да се отнася по-гальовно с него. Той присви очи, заслепен от слънчевите лъчи, погледна назад и видя, че най-после е бил изхвърлен през розовите устни и вече се намира на познато място. Скоро се появи и висящият мост. Колкото сила му беше останала, Никълъс се насочи с плуване към малкия песъчлив плаж под него.

Едно от въжетата бе провиснало до самата повърхност и той успя да го улови, та с негова помощ се добра до брега. Опита се да изпълзи, но едва опря лакти в пясъка и започна да повръща погълнатата вода. Беше му достатъчно приятно, че може да лежи на едно място, без да полага каквито и да било усилия. Краката му продължаваха да киснат в реката, но Никълъс нямаше нито сила, нито особено желание да ги изтегли на сухо.

„Жив съм“, зачуди се той на късмета си и изпадна в нещо между сън и безсъзнание.

 

 

Така и не знаеше колко време е лежал, но когато нечия ръка го бутна по рамото и нечий глас тихо му заговори, на него му стана по-скоро неприятно, че го разбуждат.

— Ефенди, събуди се! Търсят те навсякъде. Красивата войзеро те търси.

С огромни усилия Никълъс се надигна и скръсти крака. Над него бе застанал Тамре, който му се усмихваше и му правеше многозначителни знаци с глава.

— Моля те, ефенди, ела с мен. Войзеро претърсва речния бряг от другата страна. Плаче и все повтаря името ти.

Тамре бе навярно единственият човек на света, който можеше да изразява тревогата си с усмивка. Никълъс погледна над него и по зачервеното слънце, което се тъкмеше да залезе зад дърветата, установи, че е късен следобед.

Без да става от пясъка, Никълъс провери отново дали всичко по тялото му е наред и мислено записваше всяка открита контузия. Нямаше мускул, който да не го боли, краката и ръцете му бяха раздрани и покрити със синини, но счупени кости за щастие нямаше. И макар че от едната страна на главата си усещаше лека цицина — спомен от срещата му с един подводен камък — мозъкът му работеше кажи-речи добре.

— Помогни ми да стана! — нареди той на Тамре.

Момчето подложи рамо под мишницата му — там, където от търкането на въжето кожата се бе ожулила най-силно — и го дръпна на крака. Двамата се качиха на брега, а оттам със спокойна крачка минаха по моста.

Едва бяха стигнали отсрещния бряг, когато някъде отблизо се разнесе нечий щастлив писък.

— Ники! О, милостиви Боже! Ти си добре. — Роян хукна по пътеката да го посрещне и прегърне. — Още малко и щях да се побъркам. Мислех, че… — Но се спря насред изречението и като се отдръпна на една ръка разстояние, добави: — Добре ли си? Очаквах да те намеря натрошен на парчета…

— Ти как я мислиш тая? — усмихна се широко Никълъс, като гледаше да не куца пред нея. — Сабя ме не сече, куршум ме не лови. Хората винаги са изпитвали затруднения да се отърват от такива като мен. Казах си: „Защо да не оцелея, щом след това Роян ще ме гушне…“

Тя веднага го пусна като опарена.

— В жеста ми не трябва да търсиш никакъв особен смисъл. Винаги съм била мила с битите кученца. — Но усмивката й подсказваше, че нещата не стоят точно така. — Така или иначе, Ники, по-добре е, че те намирам цял-целеничък.

— Къде е Борис? — попита Никълъс.

— Заедно с двамата преследвачи претърсва бреговете надолу по реката. Мисля, че чака с нетърпение да намери трупа ти.

— Какво направиха с дик-дика ми?

— Явно нищо сериозно не ти се е случило, щом те занимават подобни мисли. Кожодерите го отнесоха в лагера.

— По дяволите! Трябва лично да наглеждам одирането и обработката на трофея. Те ще го опропастят! — уплаши се Никълъс. Сложи ръка на рамото на Тамре и пое към лагера. — Хайде, момче, да видим не можем ли да бягаме в тръс.

Никълъс добре знаеше, че поради голямата горещина, тялото на малката антилопа съвсем скоро ще започна да се разлага, а това създаваше опасност козината да опада. Трофеят трябваше да бъде обработен светкавично. И най-напред — да бъде одран. Така и така заради принудителния престой във водата — първо на жертвата, после на ловеца — операцията беше ненужно отложена; Никълъс нямаше повече време за губене, операцията беше сложна и продължителна.

Когато стигнаха лагера, вече беше паднал мрак. Никълъс извика кожодерите на арабски:

— Я, Киф! Я, Салин! — И когато те се показаха от колибите си, тревожно ги запита: — Започнахте ли?

— Не още, ефенди, първо да се навечеряме, пък тогава.

— Веднъж лакомията да се окаже от полза. Да не сте пипнали животното, преди да съм дошъл. А докато чакате, идете да донесете газените лампи!

Колкото му позволяваха болките в крайниците, Никълъс закуцука към своето жилище. Там намаза и превърза всички видими ожулвания и подутини, облече си чисти дрехи и се разрови из брезентовата си чанта в търсене на ножовете си. Щом беше готов, хукна към колибата, където бе оставена антилопата.

На ярката светлина на пропан-бутановия фенер Никълъс се залови с първоначалния разрез в краката и корема на дик-дика. Скоро вратата на колибата се отвори и на входа застана Борис.

— Наплува ли се, англичанино?

— И още как, благодаря — усмихна се Никълъс. — Чудя се дали няма да си върнеш думите назад, че ивичестият дик-дик не съществувал? Доколкото си спомням, те гласяха: „Такова проклето животно няма.“

— Та това животно ли е? Голям плъх, нищо повече. Истинските ловци не се занимават с подобни боклуци — отвърна наперено Борис. — Сега, като си хвана плъхчето, да се връщаме в Адис Абеба, а, англичанино?

— Платил съм ти за три седмици и в крайна сметка това си е моето сафари. Ще тръгваме, когато аз кажа — сряза го Никълъс.

Борис изсумтя и се махна от помещението.

Никълъс работеше бързо. Ножовете му бяха със специална форма, за да улесняват работата, а и той редовно ги остреше на керамичното си точило. Всеки път ги проверяваше върху косъмчетата на ръката си.

Краката трябваше да бъдат одрани заедно с мъничките копитца. Но преди да е свършил с тази деликатна операция, на вратата се показа нечий друг силует. Беше облечен в монашеско расо и калимавка и трябваше да проговори, за да познае кой е гостенинът му.

— Чувам, че пак си си търсил белята, Никълъс — започна Мек Нимур. — Дойдох да се уверя, че си още жив. В манастира се разнесе слух, че си се удавил. Не че съм склонен да го повярвам… Човек като теб лесно не се дава.

— Надявам се, че и занапред ще е така, Мек — засмя се Никълъс.

Мек клекна срещу него.

— Дай ми един нож и ще свърша с копитата. Двамата ще свършим по-бързо, отколкото ти сам.

Без да каже дума, му подаде един от инструментите. Знаеше, че Мек е способен да свали копитата на дивеча — по простата причина, че преди години той лично го бе учил как се прави. Щом двамата се заеха заедно с дрането, работата нямаше как да не потръгне. А колкото по-бързо сваляха кожата от трупа, толкова по-малък риск имаше да се развали.

Идваше ред на главата. От цялата подготовка на трофея това си оставаше най-трудната и отговорна част. Кожата трябваше да бъде измъкната на обратно като ръкавица, клепачите, устните и ноздрите трябваше да се обработят отвътре. Най-трудното бе ушите да се издърпат заедно с останалата част от кожата, без да се откъснат. Всеки от двамата се бе заел от известно време мълчаливо за работа, когато Мек най-сетне отвори приказка.

— Колко добре познаваш твоя руснак, Борис Брусилов? — попита той.

— За пръв път го видях, когато слязох от самолета. Беше ми препоръчан от приятел.

— Не е бил много добър приятел — изгледа го с мрачно изражение Мек. — Дойдох да те предупредя за него, Никълъс.

— Слушам — отговори му спокойно англичанинът.

— През осемдесет и пета бях заловен от горилите на Менгисту. Държаха ме в затвора „Карл Маркс“ близо до Адис Абеба. Брусилов беше от хората, които разпитваха затворниците. Тогава още работеше за КГБ. Любимият му номер бе да завре маркуча на въздушния компресор в ануса на разпитвания и да завърти кранчето. Жертвите се издуваха като балони, преди да се спукат пред очите му. — Мек се спря за миг, колкото да се премести при другия крак на антилопата. — Успях да избягам, преди да дойде и моят ред. След бягството на Менгисту и Брусилов се оттегли от службата си. Стана професионален ловец. Не знам как е убедил войзеро Тесай да се омъжи за него, но като го познавам, едва ли й е оставил възможност за избор.

— Разбира се, винаги съм го подозирал в грехове — призна Никълъс.

Двамата се умълчаха за минута-две, когато Мек прошепна:

— Дойдох да те предупредя, че е възможно да го убия.

И пак потънаха в мълчание, вглъбени в работата си. Най-накрая Мек свърши и с четирите копита и се изправи.

— Живеем в смутни времена, Никълъс, нищо не е сигурно. Ако трябва да се махам бързо оттук и не мога да се сбогувам с теб, ще се свържеш с един човек в Адис Абеба, който ще ми прати вест, ако ти трябвам. Човекът е полковник Мариям Кидане и работи в Министерството на отбраната. Той е приятел. Кодовото ми име е Лястовицата. Кажи му го, той ще се сети за кого става дума.

Двамата се прегърнаха, след което Мек излезе от колибата.

— Бог да те пази! — рече Мек от прага и скоро нощта погълна увитата му в расо фигура.

Никълъс се задържа дълго време на вратата, докато най-накрая остави всякаква странична мисъл и се захвана отново за работа.

Вече бе късно през нощта, когато свърши с кожата. Ощави я със смес от каменна сол и дезинфекционен разтвор, колкото да я предпази от атаките на насекоми и бактерии. Най-накрая разпъна цялата кожа на пода на колибата с вътрешната страна нагоре и посипа още сол в най-уязвимите точки.

Стените на колибата бяха подсилени с мрежи, които да пазят мястото от хиени. Един-единствен звяр да се провреше вътре, щеше да нагълта цялата кожа за секунди. Никълъс за последно се увери, че вратата е добре залостена и отнесе газената лампа към трапезарията. Останалите вече бяха яли и се криеха по колибите, но Тесай беше оставила една порция на грижата на готвача етиопец. Никълъс трябваше само да помирише готвеното, за да усети колко е огладнял.