Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Този път Сапьора носеше мощен електрически вентилатор, който да раздвижва въздуха в шахтата. В същото време Никълъс монтира механичния трион. Щом реши, че е готов, подаде на Роян защитни очила, маска против праха и й помогна да си ги сложи. Най-накрая й предложи и восъчни тампони за уши.

Преди да включи триона, отпрати останалите членове на екипа до кладенеца в дъното на стръмната рампа. Официалната причина, изтъкната за тяхното изгонване, бе сравнително тясното помещение, в което щеше да действа с машината — димът от изгорелите газове, шумът на мотора, както и огромните количества прах, които щяха да се вдигнат, бяха трудно поносими за всеки. В действителност обаче държеше да са само двамата с Роян в момента на проникването в гробницата.

Останалите си отидоха, а Никълъс включи вентилатора на най-силна степен, сложи си маската с очилата и запуши уши с тампоните. Дръпна връвта на триона и машината избухна в облак от синкав, задушлив дим.

Той се концентрира и насочи върха на триона към мазилката. Въртящата се верига скоро се вмъкна в дупката, направена преди малко със свредела. Машината се впи в глината и започна да я разрязва подобно на нож, с който домакинята реже желето на празничната торта. Трионът бавно се спускаше по мазилката, а Никълъс внимаваше да не излезе встрани от начертания контур.

Въздухът се изпълни с мъгла от бели прашинки. Само след няколко секунди видимостта се ограничи до няколко стъпки. И все пак той продължи упорито да върши започнатото: изряза най-напред дясната страна на квадрата, сетне долната и лявата. Оставаше му само да направи последния разрез и всичко беше готово. Щом белият квадрат започна да се поклаща, готов всеки момент да се откърти под собствената си тежест, изключи триона и го остави настрана.

Роян скочи от мястото си и се завтече да му помогне. Двамата се пъхнаха в най-гъстия прахоляк и хванаха парчето мазилка малко преди да се откъсне и да се натроши на хиляди парченца по твърдите плочки на пода. Изключително внимателно успяха да го издърпат и без да докосват печатите, го опряха на една от страничните стени на преддверието.

В средата на бялата мазилка беше зейнал черен квадрат. Никълъс насочи прожектора, за да погледне във вътрешността, но облаците прах бяха все още толкова гъсти, че практически не се виждаше нищо. Събра смелост и провря крак през отвора. Потъна в такава мъгла и пушилка, че дори мощният прожектор не можеше да му помогне.

Вместо да продължи нататък в неизвестното, Никълъс се обърна и помогна на Роян да се промуши през прозореца в запечатаната врата. Не можеше да й отнеме правото да бъде заедно с него в минутите на великото откритие. Щом се оказаха зад тръстиковата преграда, двамата застанаха на едно място и търпеливо зачакаха вентилаторът да разсее облаците прах. Постепенно мъглата започна да се вдига и първото, което забелязаха, бе подовата настилка в краката им.

Вместо с каменни плочи подът беше облицован с тухли от жълт ахат, толкова добре лакирани и толкова плътно наредени една до друга, че създаваха впечатление за монолитност. Все едно бяха стъпили върху огромно, цветно и непрозрачно стъкло. Само тънкият бял прах, посипал се с годините по земята, отнемаше от блясъка на огромната пързалка. Там, където стъпките от обувките им бяха изтрили праха, лъчите на прожектора се отразяваха по лъскавата повърхност на ахата.

Най-накрая двамата успяха да прогледнат през пушилката и из мъглата започнаха да се показват призрачни видения. Роян хвана маската си за долния край и с рязък жест я свали от главата си. Никълъс я последва веднага и вдиша дълбоко застоялия с хилядолетия въздух на помещението. Откакто Таита бе запечатал царската гробница, из нея нито веднъж не бе повял свеж вятър, нито веднъж по пода не се бе образувало течение; носът му усещаше истинския аромат на старината — дъха на ленените превръзки и на балсамираното тяло на покойника.

Прахът изчезна съвсем и пред очите им се разкри дългият, прав коридор, чийто отсрещен край се губеше в тъмното. Никълъс се обърна назад, наведе се през отвора и успя да провре прожектора със стойката му. Сложи го пред вратата и насочи светлината към дъното на коридора.

Пристъпвайки нататък, имаха чувството, че всички египетски богове са се насъбрали около тях да ги смущават с присъствието си. Двамата натрапници бяха като обкръжени от многобройните изображения по стените, които ги гледаха със суровите си погледи от високото. Нито Никълъс, нито Роян смееха да ускорят крачка. Дебелият слой прах по пода приглушаваше стъпките им, затова пък белезникавите облаци из пространството отразяваха светлината по хиляди различни начини и допълнително подсилваха усещането им, че това е само сън.

Стените бяха изписани от край до край с древноегипетски текстове, също както и високият таван. Четяха се дълги цитати от свещените книги на епохата — от Книгата на теченията, Книгата на стълбовете, Книгата на мъдростта. Другаде пък се разправяше надълго и нашироко историята на живота на фараон Мамос на земята, изброявайки всичко онова, заради което боговете го бяха превърнали в свой любимец.

По-нататък се натъкнаха на първия от осемте олтара, вградени в стените на дългата погребална галерия — олтара на Озирис. Мястото представляваше голям полукръг със стени, изписани със слова във възхвала на божеството, а в дъното му се намираше малка ниша. Там стоеше изправена статуетка на Озирис с неговата висока шапка с птичи пера. Очите му бяха от оникс и планински кристал и в погледа му се четеше толкова жестокост и неумолимост, че Роян неволно потрепери. Никълъс протегна ръка и докосна краката на божеството.

— Чисто злато! — отбеляза той.

Сетне насочи вниманието си към високия стенопис, който покриваше стената около нишата и половината от сводестия таван над олтара. Отново беше изобразен Озирис, владетел на Отвъдното, само че в огромен ръст, със зелено лице и изкуствена брада. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите; в едната държеше жезъл, с другата — камшик. На главата си носеше все същата висока шапка, опасана с диадемата с царската кобра. Никълъс и Роян не можеха да откъснат очи от величественото изображение. Заради многото прах светлината на лампата трепереше и създаваше впечатлението, че Озирис се е размърдал на мястото си, готов всеки момент да се върне към живот.

Решиха да не губят повече време тук, защото тепърва ги чакаше цялата дълга галерия. Продължиха нататък. Вторият олтар бе вдигнат в чест на богинята Изида. Златната й фигура седеше в дъното на нишата върху владетелския трон — неин символ. Очите й бяха изваяни от слонова кост и син лапис лазурит. Младенецът Хор сучеше от гърдата й.

Около нишата отново бяха изрисувани пленителни стенописи. Величествената богиня-майка плашеше с огромните си, черни като въглен очи и със златния диск и рогата на свещената крава, сложени над челото й. Около портрета й стояха йероглифни надписи — толкова ярки, че напомняха на ято светулки. Изида се славеше с това, че я наричаха по стотина различни начина. Между най-използваните имена бяха Аст, Нет или Баст. Но също така Птах, Секер, Мерсекерт или Реннут. Всяко от тях беше ключ към безмерната й сила, затова и богинята бе запазила своя ореол на святост и могъщество там, където повечето древни богове бяха изгубили и последните си поклонници, а имената им не значеха нищо повече за хората.

Във Византия, а по-късно и в християнски Египет, добродетелите на Изида бяха прехвърлени на Богородица, също както и някои от символите й. Изображението на богинята с младенеца Хор в скута получи нов смисъл в християнската иконопис. Затова и Роян смяташе Изида за своя покровителка и като наследница на древните египтяни, и като принадлежаща към огромното християнско паство. Това, което предците й бяха завещали вместо вяра, беше смес от строг догматизъм и еретическо идолопоклонничество, ето защо тя се чувстваше едновременно гузна и горда от изпълнения синовен дълг пред великата богиня.

Трети поред в дългата галерия на божествата стоеше Хор, сокологлавият, последният от древноегипетската Света Троица. В дясната си ръка държеше боен лък, в лявата — анх, защото на него беше дадена власт върху живота и смъртта. Очите му бяха от червен халцедон.

Статуята беше заобиколена от няколко стенописни изображения на Хор, показващи го в другите му роли: Хор — младенеца, сучещ от гръдта на майка си Изида; Хор — Харпократ, гордия, строен и красив младеж с пръст пред устата, както го изисква ритуалът, със сандали на краката и къса, корава престилка над бедрата; и най-накрая Хор — сокологлавия, понякога с тяло на лъв, понякога с тяло на млад воин, но винаги с двойната корона на Горен и Долен Египет на главата. Под стенописа стоеше надписът:

„Велик Бог и Господар на Небесата, извор на властта и силата, най-могъщ сред боговете. Неговата сила повали враговете на божествения му баща Озирис.“

В четвъртата ниша чакаше Сет, начало на злото, бог на насилието и раздора. Цялото му тяло беше от злато, но главата му — на черна хиена.

След Сет идеше ред на покровителя на мъртвите, пазителя на гробищата — Анубис — чакалоглавия. От всички божества той е, който наглежда балсамирането и чийто дълг е да претегли сърцето на умрелия. Ако везните се изравнят с малкото езиче насреща, покойният се обявява за праведен, но ако сърцето му натежи дори и с един нокът, неумолимият Анубис го захвърля право в устата на чудовището — крокодил в краката си.

В шестата ниша се намираше статуята на Тот, покровителя на писмеността. Божеството имаше глава на ибис, а в ръката си държеше дълъг писец. В съседство с него беше свещената крава Хатор, застанала неподвижна на четирите си копита. Гладката й, сякаш плешива кожа на бели и черни петна, а благодушният израз на лицето й напомняше човешки, с тази разлика, че огромните й уши стърчаха високо над главата. Осмият олтар беше най-голям и най-пищен от всички. Той принадлежеше на Амон Ра — творец на всичко съществуващо. Изобразен бе във формата на слънце — огромен златен диск, от който водеха началото си дълги, златни лъчи.

Никълъс се спря пред бога-слънце и погледна обратно към началото на галерията, откъдето бяха тръгнали. Осемте статуетки представляваха съкровище, сравнимо единствено с откритото от Хауърд Картър и лорд Карнарвън в гробницата на Тутанкамон. Дълбоко в душата си той си повтаряше, че да се мисли за пари в подобен сублимен момент, е направо грехота, но пък и не можеше да остане сляп пред очевидното: продажбата на един-единствен от тези шедьоври на египетското изкуство щеше да покрие многократно всички дългове, които бе натрупал в последно време. И все пак не му беше сега времето да мисли за прозаичното бъдеще; вместо това насочи цялото си внимание към голямата зала в дъното на галерията.

— Погребалната камера — промълви едва-едва Роян, сякаш я обземаше суеверен страх. — Самата гробница.

Колкото повече приближаваха края на галерията, толкова повече сенките се отдръпваха пред тях; струваше им се, че витаещият из гробницата дух на покойния фараон бърза да се прибере в последния си дом, за да се скрие от погледа на натрапниците. Никълъс и Роян застанаха на входа на камерата. Стените й бяха изписани с още по-великолепни фрески. Макар че двамата вече бяха видели предостатъчно из дългата галерия, очите им не можеха да се наситят на красотата и жадно проследяваха всеки детайл, оставен от древните майстори по стените.

На отсрещната стена се извисяваше нечия висока фигура, която излизаше извън пределите на стената и продължаваше по тавана. По гъвкавото й, стройно тяло Роян разпозна богинята Нут, готвеща се да роди из утробата си слънцето. Между разтворените й крака вече пробиваха първите златни лъчи, които стопляха каменния саркофаг на фараона и се опитваха да му вдъхнат нов живот.

Самият саркофаг се намираше в центъра на помещението. Представляваше масивен ковчег, издялан в монолитен гранитен блок. Никълъс започна да пресмята трудът на колко роби е трябвало да бъде използван, за да може огромната маса на саркофага да бъде избутана през дългата подземна шахта. Представяше си как потните тела на работниците лъщят на светлината на факлите, ушите му сякаш дочуваха скърцането на дървените подпори под тежестта на покойния владетел.

В следващия миг той се наведе над саркофага и усети как стомахът му се преобръща — каменният ковчег зееше празен. Масивният капак беше вдигнат от мястото му и стоеше захвърлен на една страна. С такава злост го бяха запокитили на земята, че се бе разцепил на две по средата.

Двамата пристъпваха едва-едва напред и прахът в устата им подчертаваше горчивия вкус на разочарованието. Надвесиха се над самия саркофаг и погледнаха вътре. Единственото, което видяха, бяха натрошените късове на четири погребални урни. Съдовете бяха изваяни от алабастър и трябваше да съхраняват червата, черния дроб и останалите вътрешности на фараона. По начупените капаци още личаха изображенията на божества и фантастични създания, населяващи отвъдния свят.

— Празен?! — Не можеше да повярва Роян. — Тялото на фараона е изчезнало?!

 

 

През следващите няколко дни, докато фотографираха стенописите и събираха статуите на осемте богове и богини от галерията, Роян и Никълъс често спореха по въпроса за изчезналата царска мумия.

— Печатите на входа бяха непокътнати — напомняше постоянно тя.

— Може би има само едно логично обяснение на проблема — повтаряше той. — Таита лично е отмъкнал съкровищата и тялото на фараона. На много места в седмия свитък той пита защо съкровищата на Египет трябва да бъдат погубвани по подобен безсмислен начин. Неведнъж посочва, че би било много по-добре богатствата на фараона да бъдат използвани за доброто на поданиците му.

— Не, това ми се струва напълно безсмислено — не се съгласяваше Роян. — Да стигнеш дотам, че да преграждаш пътя на една голяма река, да дълбаеш стометров тунел в скалата и да издигнеш подобен шедьовър на архитектурата, само и само в последния момент да задигнеш мумията на господаря си и да я унищожиш. Таита винаги е гледал да постъпва логично. По един или друг начин и той е почитал египетските богове. Поне така личи от всичките му писания. Никога не би посмял да оскверни култовите традиции на народа си, в които сам горещо е вярвал. В цялата тази гробница има нещо, което ми се струва лъжливо. Не само тайнственото и необяснимо изчезване на царската мумия, но дори фреските и текстовете по стените.

— Съгласен съм, че изчезването на мумията е странен факт, но какво толкова нелогично намираш в стенописите? — искаше да знае Никълъс.

— Да започнем най-напред с фреските — посочи тя към изображението на Изида. — Хубави са, това никой не може да отрече, със сигурност са излезли изпод ръката на опитен художник, но не можеш да отречеш, че формите са твърде стилизирани, цветовете следват задължително правилата на епохата. Фигурите са някак застинали, като вдървени. В картините няма капчица живот, изобщо лишени са от онази искрица гениалност, която Таита внася в украсата на царската гробница на Лострис, където открихме и папирусите му.

— Разбирам. — Никълъс гледаше умислен. — Или си внушавам, или това тук се различава дори от видяното в гробницата на Танус в манастира.

— Точно така! Онези са били рисувани от самия Таита. Докато тези тук — не. Цялата галерия е била изписана от учениците му.

— Добре. А какво искаше да кажеш с това, че текстовете са нелогични?

— Чувал ли си в някоя египетска гробница да не е цитиран нито един откъс от Книгата на мъртвите? Или да не е изобразен целият път на покойника до отвъдния свят, преминаването му покрай всеки от седемте стълба?

Никълъс я изгледа смаяно. Фактът така и не му беше направил досега впечатление. Без да й отговори, той обиколи отново цялата галерия, уж за да наглежда прибирането на златните статуетки, но в действителност да обмисли по-подробно току-що чутото.

Преди да тръгнат от Англия, се беше погрижил всичко по-крехко и чупливо в екипировката на експедицията му да бъде подредено в здрави метални кутии за амуниции, които да опазят съдържанието си при хвърлянето от самолета. Всяка от кутиите бе изолирана с гума, за да не пропуска вода, а той лично бе проверявал доколко издържат на удар затварящите механизми. Вещите, събрани в кутиите, бяха допълнително обвити в дунапренени калъфи, за да не се удрят помежду си. Когато дойдеше време за тръгване, екипировката щеше да бъде оставена в Етиопия, но кутиите щяха да бъдат използвани за пренасянето на съкровищата, събрани при евентуалното проникване в гробницата.

Докато шест от статуетките се побираха без проблем в кутиите, изображенията на кравата Хатор и на злокобния Сет се оказаха твърде големи. За своя радост Никълъс откри, че точно тези две статуетки са били изваяни на отделни части и главите им се откачат. Нещо повече — краката на Хатор бяха приковани към тялото с дървени гвоздеи, които отдавна бяха изгнили. Разглобени, дори двете най-големи статуетки можеха да се приберат в съответните кутии.

Той застана зад Хансит, който тъкмо прибираше демоничната глава на Сет, изваяна от абаносово дърво и покрита с пласт черна смола. След като реши, че монахът си върши работата както трябва, се върна при Роян. Тя се беше захванала с разчитането на надписите над празния саркофаг.

— Добре, съгласен съм с теб. Права си, че наистина никъде не се откриват текстове от Книгата на мъртвите. И че това изглежда странно. Но какво ни остава, освен да се примирим с факта, че не всички мистерии могат да бъдат разгадани от ограничените умове?

— Ники, тук има още нещо. Не сме открили всичко. Вътрешният ми глас постоянно ми го повтаря. Нещо сме пропуснали.

— И кой съм аз, трезвомислещият мъж, да се съмнявам в правдоподобността на женските ти инстинкти?

— Не се прави на важен — сопна му се тя. — Колко време ми оставяш да прегледам надписите от стелата?

— Най-много една-две седмици. Вече е време да си уредя среща с Джени. Когато дойде да ни вземе, трябва да го чакаме на пистата при Розейрес. Не можем да си позволим да закъснеем.

— Божичко, мислех, че въпросът между двама ви е отдавна уреден. Как смяташ да се свържеш с Джени оттук?

— Ами много просто. В Дебра Мариям има поща с обществен телефон. Тесай може да се движи свободно из цял Гоям. Ще я пратим до платото с няколко монаси за компания и тя ще позвъни на Джефри Тенънт в посолството в Адис Абеба. Той ще препрати съобщението ми на Джени.

— А Тесай дали ще е съгласна?

Никълъс кимна.

— Вече се разбрахме да тръгне за Дебра Мариям утре сутринта. По-добре Джени да е предупреден от по-рано, за да се подготви за полета. Срещата ни на пистата трябва да бъде в удобен и за двете страни час. Би било доста глупаво и опасно да се чакаме едни други на полето в Судан.

 

 

— На първи април при изгрев-слънце — предаде посланието на Тесай Никълъс. — Кажи на Джени да е на уреченото място в деня на шегата! Така по-лесно ще запомни.

Тя пое нагоре по пътеката, придружена от неколцина монаси, и Роян тихичко попита Мек Нимур:

— Не се ли боиш, че може нещо да й се случи? Все пак сама жена на път.

— Тя е много оправна, а пък и в цял Гоям я познават и харесват. В размирна страна като тази, Тесай може да се смята в по-голяма безопасност от всеки друг — говореше Мек, но нито за миг не откъсваше поглед от изгубващата се в далечината фигура на Тесай. Както винаги любимата му бе облечена в широка шама и вълнени потури. — Бих искал да съм с нея, но… — нямаше смисъл да обяснява.

Изведнъж младата жена възкликна:

— Забравих да й кажа нещо.

Хукна нагоре по пътеката, викайки приятелката си по име. Никълъс я наблюдаваше и я слушаше как крещи.

Тесай се обърна и изчака Роян да я настигне. Двете жени седнаха да си говорят нещо и той изгуби интерес към тях. Започна да оглежда далечните склонове на долината. Сърцето му се сви при вида на буреносните облаци, които се скупчваха все по-гъсти и по-гъсти около върховете на планините. За броени дни небето коренно се беше променило. Дъждовете можеха да се очакват всеки момент. Чудеше се дали си е направил правилно сметката и дали бентът нямаше да бъде отнесен по-рано от предвиденото. В мига, в който водите на Дандера започнеха да прииждат, всички трябваше светкавично да се изнасят от пролома.

Погледна отново към пътеката, колкото да види как Роян подава някакъв малък предмет на Тесай. Негърката кимна и го пъхна в джоба на потурите си. Най-накрая двете се прегърнаха и Тесай продължи нагоре. Роян остана за известно време на пътеката, изчаквайки близкият завой да я скрие от погледа й. След това бавно се върна при Никълъс.

— И какво толкова важно имаше да й кажеш? — полюбопитства Никълъс, но тя тайнствено му се усмихна.

— Момичешки истории, не ти влиза в работата. Има неща, за които вие, мъжете, не сте длъжни да знаете. — Но понеже той продължаваше да я гледа в очакване, тя отстъпи. — Тесай ще помоли Джефри Тенънт да се обади на мама, колкото да й каже, че съм добре. Предполагам, че вече се тревожи.

Върнаха се при пролома и слязоха по бамбуковата стълба до лагера си. Докато вървяха, англичанинът си мислеше какъв късмет, че Роян е имала номера на майка си предварително записан на листче и как изобщо й бе хрумнало толкова внезапно, че майка й ще се тревожи за нея.

„Чудя се какво ли точно е намислила — размишляваше той. — Ще се опитам да изкопча нещо от Тесай, когато се върне.“

Роян би предпочела да остане в гробницата, та да може да проверява надписите всеки път, щом й дойдеше някоя идея, но Никълъс изрично бе настоял да спят на открито. В крайна сметка се бяха настанили на дъното на пролома, почти до входа на шахтата.

— Застоялият въздух в гробницата вреди на здравето. В подобни затворени помещения лесно можеш да хванеш пещерна болест. Казват, че тъкмо тя е убила мнозина от сътрудниците на Хауърд Картър при изследването на гробницата на Тутанкамон.

— Бацилите на пещерната болест се крият в изпражненията на прилепите — възрази му Роян. — А в гробницата на Мамос прилепи няма. Таита се е постарал да я запечата, както трябва.

— Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако не се погребеш за цели седмици под земята. Искам да прекарваш поне няколко часа в денонощието на чист въздух — не отстъпи той.

Тя вдигна рамене.

— Щом така желаеш, но го правя единствено заради теб.

Слязоха от стълбата. Тя удостои с безразличен поглед новото си жилище и побърза да се вмъкне в дупката зад малкия яз.

Площадката в горния край на стълбището, точно пред мазилката на входа, бе превърната в работно помещение. Хансит бе сковал голяма дъсчена маса и Роян я използваше за бюро. За по-удобно бе разхвърляла по нея снимките, чертежите и справочниците, които ползваше в разгадаването на надписите. Сапьора се бе погрижил да изправи една от лампите точно над писалището, а до една от стените на площадката бяха подпрели осемте метални кутии, съдържащи статуетките. Никълъс държеше всички находки да се съхраняват близо до работната им площадка. За целта и хората на Мек продължаваха да пазят пред кладенеца в шахтата.

Докато Никълъс се занимаваше със снимките на надписите и стенописите в дългата галерия и празната погребална камера, тя прекарваше работното си време над масата в преддверието, където с часове преглеждаше записките си, изписваше лист след лист с нови бележки и пренасяше изчисленията си в съответните тетрадки. От време на време скачаше от бюрото и се прехвърляше отвъд тръстиковата преграда, за да провери на място този или онзи текст.

Всеки път, когато любимата му се появеше, Никълъс изоставяше работата си и с нескрита нежност следеше всяко нейно движение. Тя беше до такава степен погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на нищо и никого в просторната гробница. Досега той никога не я бе виждал в подобно състояние и дълбоко в душата си й завиждаше за способността да се концентрира.

Изчакваше я да прекара последните петнадесет часа в трескава работа, излизаше в преддверието, грабваше я от мястото й и без да обръща внимание на шумните й протести, я изкарваше почти насила от тунела, където ги чакаше топлата вечеря. Щом се нахранеха, я завеждаше до колибата с леглото й и я караше да почива.

— Време е за сън — нареждаше всяка вечер, все едно тя беше малко дете.

Последния път се събуди от тихите й стъпки, докато Роян се опитваше незабелязано да се измъкне от лагера и отново да потъне в дупката зад вира със змиорките. Никълъс погледна часовника си и изсумтя недоволно. Оказа се, че са спали не повече от три часа и половина. Обръсна се на бърза ръка, изяде препечена филийка неквасен хляб и изпи чаша чай, преди да се впусне по следите на Роян.

Завари я в галерията, застанала пред празната ниша, където преди няколко дни беше бог Озирис. Толкова бе умислена, че дори не го усети да приближава. Когато я докосна по рамото, се стресна и подскочи.

— Изплаши ме — скара му се тя.

— Какво толкова гледаш? — заинтересува се той. — Да не си открила нещо?

— Не — отрече тя веднага, но след малко добави: — Не съм сигурна, просто ми хрумна една идея.

— Нека чуя. Какво си измислила?

— По-лесно ще ми е да ти покажа — рече Роян и го заведе обратно на площадката при работната си маса. Първо подреди грижливо тетрадките си и едва след това започна да обяснява: — През последните няколко дни прехвърлих отново целия материал, който снехме от стелата в гробницата на Танус. Събрах всички цитати, които произхождат от класическите египетски произведения — Книга на теченията, Книга на стълбовете, Книга на Тот. Тях подредих на едно място — и показа петнадесетте страници, изписани със ситния й, но четлив почерк. — Всички те са дело на древни, анонимни автори, Таита само ги е преписвал. Затова и оставих текстовете настрана.

Остави първата тетрадка на бюрото си и взе втората.

— Това пък е снето от четвъртата страна на стелата. Не ми звучи познато, всъщност представлява само дълго изброяване на цифри и букви. Може би играят ролята на специален код. Не съм много сигурна, но вече имам известна представа за тях. Ще ти кажа по-късно. Сега погледни тук — извади тя следващата тетрадка. — Ето нов материал, който не си спомням да съм срещала някъде из египетските книги. Предполагам, че ако не всичко, то по-голямата част е лично творчество на Таита. Ако той е решил да ни остави повече указания, според мен трябва да ги търсим именно в тези откъси.

Никълъс се усмихна.

— Може би има още описания от рода на онова за розовината на божествените срамни части. Това ли имаш предвид?

— Сигурна бях, че човек като теб няма лесно да забрави подобен „шедьовър“ — изчерви се леко Роян и не вдигна глава от записките си. — Погледни сега следния параграф, намиращ се в началото на страната, озаглавена Есен. Именно той привлече най-напред вниманието ми.

Младият мъж се наведе над текста и разчете на висок глас йероглифите:

Великият бог Озирис прави първия ход. Той почита протокола на четирите бика. При първия стълб полага клетва пред законите на дъската, които никой не може да измени. — Вдигна глава. — Да, това си го спомням. Таита има предвид играта бао. Отдавна знаем, че тя е любимото занимание на стария мошеник.

— Точно така — Роян изглеждаше леко смутена. — Но дали си спомняш съня, който ти разказах преди няколко дни. Как се срещам с Дураид в едно от помещенията в гробницата?

— Спомням си — засмя се тихичко Никълъс. Странно му беше, че още й става неудобно заради случая. — Бил ти казал нещо за протокола на четирите бика. Да не би да започваме да тълкуваме сънища?

Тя още повече се намуси.

— Нека приемем, че подсъзнанието ми е запомнило въпросните фрази и че докато съм спяла, съм се сетила за тях. Дураид просто ми е служил за уста, която да ми ги повтори. Би ли се държал сериозно поне за минута?

— Съжалявам — рече тържествено Никълъс. — Би ли ми напомнила точно какво ти каза Дураид?

— В съня ми той каза следното: „Спомни си протокола на четирите бика; започни от самото начало“.

— Е, аз не си падам експерт по играта бао. Какво е имал предвид?

— Още в дълбока древност правилата и тънкостите на играта са се изгубили за поколенията. Но както знаеш, при разкопки на гробници, датиращи между единадесетата и седемнадесетата династия, сред погребалните дарове са били открити няколко дъски за играта. Именно те ни навяват мисълта, че става дума за прародител на шаха.

За да му стане по-ясно, Роян започна да драска нещо върху един от белите листове в тетрадката си.

— Дървената дъска е разграфена като дъска за шахмат. Осем на осем реда чашки. Ето така — и тя надраска набързо линиите с химикалката си. — Играло се е с цветни камъчета, които са се движили по определен начин. Няма да се впускам в подробности, но протоколът на четирите бика представлява един вид шахматен гамбит, тачен особено от майсторите, сред които най-видно място е заемал Таита. С цената на известни жертви играчът съсредоточава най-силните си камъни в първата чашка, откъдето може впоследствие да контролира централните редове на дъската.

— Не съм много сигурен точно накъде вървим, но продължавай нататък. Слушам те — все пак не му се щеше да изглежда пълен профан в тематиката.

— Първата чашка върху дъската — посочи тя надрасканата схема, сякаш обясняваше на малко дете. — Началото. Дураид ми каза: „Започни от самото начало“. А Таита съобщава: Великият бог Озирис прави първия ход.

— Пак не те разбирам.

— Ела с мен. — Роян грабна тетрадките си под мишница и отново се промуши през квадратния прозорец. Щом влязоха в галерията, веднага застана пред олтара на Озирис. — Първият ход. Началото.

Сетне се обърна към дъното на галерията.

— Това е първият олтар. Колко са общо олтарите?

— Три за великата Троица, нататък: Сет, Тот, Анубис, Хатор и Ра — изброи на пръсти Никълъс. — Общо осем.

— Браво! — засмя се Роян. — Момчето можело да брои! Колко чашки има на дъската за бао?

— Осем хоризонтални и осем отвесни… — отговори й послушно Никълъс и едва сега започна да се досеща. — Мислиш, че…

Не му отговори, вместо това отново разгърна тетрадката си.

— Всички тези цифри и неясни символи… Както и да ги нареждаме, смислени думи не се получават. Единственото общо между тях е, че нито едно число не надвишава осем.

— Мислех, че започвам да те следвам, но май пак те изгубих.

— Ако след четири хиляди години някой седне да разчита партиите на Гари Каспаров, мислиш ли, че ще проумее за какво става дума? — попита Роян. — Да не би разните там буквички и цифрички да му говорят нещо? Започваш да ми се струваш наистина бавно загряващ. Трябва да ти дърпам мислите с ченгел от главата.

— О, небеса, започвам да разбирам! — плесна се по главата Никълъс. — Бре, умницата ми! Искаш да кажеш, че Таита играе на бао с нас?

— А тук е първият пилон, от който започва — посочи му олтара. — От това място великият бог Озирис прави своя първи ход. Оттук и ние трябва да започнем разгадаването на записаната партия. Тук трябва да отвърнем на хода на Таита.

И двамата се вгледаха внимателно в голямата ниша, опитвайки се да прочетат скритото зад облите стени и високия свод на тавана. Най-накрая той наруши мълчанието:

— С риск да бъда сметнат за още по-бавно загряващ, мога ли да задам следния въпрос: как, по дяволите, ще играем игра, на която дори не знаем правилата?

 

 

Преди да нахълта в залата за събрания, където го беше повикал Фон Шилер, полковник Ного умишлено си придаде напълно спокоен и донякъде дори високомерен вид. Нахут Гудаби бързаше след него, твърдо решен да не остави шефа да вземе решение, без да се е допитал до него. И той също се преструваше на спокоен и самоуверен, но истината беше, че от ден на ден положението му все повече се разклащаше, а началникът му все по-малко се вслушваше във вечните му оправдания.

Фон Шилер диктуваше кореспонденцията си на Уте Кемпер, но щом двамата се появиха на вратата, стана от стола си и зае традиционното си място върху подиума.

— Обещахте ми още вчера да ми донесете сведения по въпроса, който ви поставих — обърна се той недоволно към негъра, без дори да обърне внимание на Нахут. — Още ли не сте се свързали с информатора си в долината?

— Извинявайте, че ви карам да чакате, хер Фон Шилер — за секунда цялата надменност на полковника се изпари яко дим. Немецът можеше да му каже две думи и да го накара да се поти от притеснение. С две думи: плашеше го. — Жените са се върнали ден по-късно от предвиденото в селото. За нищо не може да се разчита на местните. Времето не значи нищо за тях.

— Да, да, разбирам — прекъсна го нетърпеливо Фон Шилер. — Много добре познавам недостатъците на черните ви събратя, но доколкото забелязвам, Ного, и вие не сте успели да се отърсите съвсем от тях. Все пак бъдете така добър да ми съобщите какво знаете.

— Харпър е завършил бента преди седем дни. Веднага е преместил лагера си надолу по течението, някъде над пролома. После построил бамбукова стълба, с която да слиза до дъното на пресъхналата река. Според моя човек започнали да разчистват някаква дупка в дъното на пресъхнал вир…

— Дупка ли? Каква дупка? — Фон Шилер беше пребледнял от вълнение. Както и при предишните срещи, по челото му изведнъж избиха едри капки пот.

— Добре ли се чувствате, хер Фон Шилер? — уплаши се Ного. Само това му липсваше, пустият му немец да получи точно сега удар.

— Никога не съм бил в по-добро здраве — направо му се развика той. — За каква дупка става въпрос? Опишете ми я.

— Жената, която ми донася съобщенията, е глупава селянка. — Ного се чувстваше все по-неловко. — Единственото, което можа да ми каже, е, че щом нивото на реката спаднало, на дъното й се показала някаква дупка, която била пълна с камъни и пръст и трябвало да я разчистват.

— Тунел! — Нахут повече не можеше да се сдържа. — Сигурно това е входът към гробницата.

— Мълчете! — скара му се Фон Шилер. — Не му е сега времето да подхвърляте празни предположения. Нека Ного свърши. — Обърна се отново към полковника: — Продължавайте, нека чуя и останалото.

— Жената разправя, че на края на дупката имало пещера. Приличала на скална църква и била изписана с картини по стените…

— Картини? Какви картини?

— Жената казва, че имало изображения на светци — отвърна пренебрежително Ного. — Много необразована жена. Направо глупачка…

— За християнски светци ли говори?

Нахут пак се намеси в разговора:

— Не е възможно, хер Фон Шилер. Сигурен съм, че Харпър е открил гробницата на Мамос. Трябва да реагирате, докато е време.

— Няма повече да ви предупреждавам, нещастно човече — заплаши го Фон Шилер, — мълчете.

И отново насочи вниманието си към Ного.

— Друго нещо открили ли са в пещерата? Кажете ми всичко, което знаете от жената.

— Имало картини и статуи на светци — вдигна ръце полковникът. — Съжалявам, хер Фон Шилер, това е, което чух от устата й. Знам, че изглежда пълна глупост, но това чух, това ви повтарям.

— Аз съм този, който решава дали нещо е глупост или не — напомни му Фон Шилер. — Какво е станало според нея със статуите?

— Харпър ги бил сложил в кутии.

— Извадил ли ги е от църквата?

— Нямам представа, хер Фон Шилер. Жената не каза нищо по въпроса.

Най-сетне немецът слезе от подиума. Започна да крачи напред-назад и да си говори сам под носа.

— Хер Фон Шилер… — понечи да каже нещо Нахут, но той пак му махна да мълчи. Най-накрая се спря пред Ного и го изгледа продължително.

— В църквата… Дали са намерили мумия, човешки труп?

— Не знам. Жената не е споменавала.

— Къде е тя сега? — Фон Шилер беше толкова развълнуван, че без да се усеща, сграбчи полковника за униформата и се изправи на пръсти, за да доближи лицето си в неговото. — Къде е тази жена? Да не сте я пуснали да си върви?

От старческата му уста се разхвърчаха капчици слюнка, затова Ного примигна и се опита да отстъпи назад. Фон Шилер обаче така го беше хванал, че не можеше да се измъкне.

— Не, господине. Тук е още. Просто не исках да ви я водя…

— Глупак такъв! Не искам да ми предавате сведенията от втора ръка. Доведете я тук веднага! Искам лично да я поразпитам! — И с властен жест показа вратата. — Идете и ми я доведете.

Няколко минути по-късно Ного се появи повторно. Беше хванал жената за ръка и буквално я влачеше след себе си. Беше млада и въпреки сините татуировки по бузите и брадичката си можеше да мине за хубава. Беше облечена в дълга черна роба, а кърпата около главата й издаваше, че е омъжена. Носеше малко дете.

Щом полковникът я пусна, жената се свлече на пода и започна да скимти от страх. Детенцето само това и чакаше да се разреве с пълно гърло. Нослето му беше побеляло от изсъхнали сополи. Жената разтвори пазвата си и с трепереща ръка пое натежалата си с мляко гърда, за да я предложи на бебето. И тя, и то не сваляха ужасените си погледи от лицето на Фон Шилер.

— Попитайте я дали в църквата е имало ковчег. Дали не са открили тялото на светеца — нареди той и изгледа негърката с погнуса.

Ного я разпитва в продължение на цяла минута, но накрая поклати глава.

— Не знаела нищо за тялото на светеца. Много е глупава. Дори не може да разбере въпросите ми както трябва.

— Питайте я за статуите на светиите. Какво е сторил Харпър с тях? Къде се намират в момента? Изнесъл ли ги е от църквата?

Ного разговаря с жената, но отново поклати глава.

— Не. Казва, че статуите се намирали още в църквата. Белият човек ги бил прибрал в кутии и ги бил оставил на войниците да ги пазят.

— Войници ли? Какви войници?

— Хората на Мек Нимур, разбойническия главатар, за когото ви говорих. Той е все още при Харпър.

— Колко кутии има общо? — В нетърпението си Фон Шилер се приближи до жената и я подритна с обувката си. — Колко са статуите?

Жената изпищя от страх и инстинктивно се отдръпна. Немецът направи абсолютно същото и по лицето му се изписа дълбоко отвращение.

— Gott im Himmel![1] — изруга той и извади носната кърпа от джоба си. Твърде недискретно я вдигна пред носа и устата си. — Смърди като животно. Питайте я колко кутии.

— Не са много — преведе Ного. — Може би пет, но със сигурност по-малко от десет. Не била сигурна.

— С какви размери? Колко са големи?

Когато Ного преведе въпроса му, жената показа, че статуите са колкото ръката й. Само по изражението му човек можеше да разбере разочарованието на Фон Шилер.

— Толкова малко парчета и толкова незначителни.

Обърна гръб на жената и застана пред южния прозорец на бунгалото. Погледът му зашари надолу по склона, из дивата природа на долината.

— Ако това, което нещастницата ни разправя, е истина, излиза, че Харпър още не се е натъкнал на истинското съкровище на Мамос. Трябва да има още, много повече.

Полковникът се захвана да обяснява набързо нещо на жената. След като се разбраха, се обърна отново към началника си:

— Тя казва, че една жена от групата на Харпър била напуснала лагера и отишла до Дебра Мариям.

Фон Шилер се извъртя и се взря в очите му.

— Жена? Коя?

— Една етиопка. Конкубинката на Мек Нимур. Нарича се войзеро Тесай. Познавам я добре. Беше омъжена за един руски ловец, преди да се просне в краката на Мек Нимур.

Немецът прекоси стаята и сграбчи жената за дрехата. Толкова рязко я дръпна да се изправи, че детето се изплъзна от ръката й и падна с рев на пода.

— Питайте я къде се намира жената в момента — нареди той на Ного.

Майката се измъкна от хватката му и запълзя на четири крака по пода, за да прибере и успокои пищящото си дете. Ного на свой ред се нахвърли и я зашлеви през лицето, за да привлече отново вниманието й. Тя притисна рожбата си до гърдите и тихо смотолеви някакъв отговор.

— Не знае — рече полковникът. — Мисли, че още се намирала в селото.

— Разкарайте тая мръсна кучка! — кимна Фон Шилер по посока на жената с детето.

Полковникът се подчини и ги изтика вън от бунгалото.

— Какво друго знаете за въпросната любовница на Мек Нимур? — попита немецът с далеч по-благ тон, щом той се върна при него.

— Наследница е на една от аристократичните фамилии в Адис Абеба. Пада се кръвна роднина на Рас Тафари Маконен, стария император Хайле Селасие.

— Ако наистина е любовница на Мек Нимур и ако идва от лагера на Харпър, то би трябвало да знае отговорите на въпросите, които ни интересуват.

— Така е, хер Фон Шилер. Би трябвало всичко да знае, но едва ли би ни го съобщила.

— Искам да ми я доведете — нареди Фон Шилер. — Хелм ще говори с нея. Сигурен съм, че ще успее да й влее малко ум в главата.

— Тя е видна личност. Семейството й е много влиятелно — опита се да го предупреди Ного, но сетне се замисли. — От друга страна обаче, движи с известен разбойник. Това е достатъчна причина да я привикам на разпит. Ще изпратя отряд да я залови. Ще възложа това на един от най-преданите си офицери. Жената ще бъде арестувана незабавно. — Тук той се поколеба: — И все пак, ако се стигне до изтезания, най-добре тя изобщо да не се връща при приятелите си в столицата. Иначе можем да си навлечем големи неприятности. Семейството й може да провали плановете дори на човек като вас, хер Фон Шилер.

— Какво предлагате тогава? — попита го немецът.

— Най-добре ще е, когато отговори на въпросите ви, да й се случи малък инцидент.

— Направете, както сметнете за добре. Подробностите оставям изцяло на вас, но ви предупреждавам, че ако смятате наистина да се отървете от жената, гледайте да го сторите както трябва. Омръзнало ми е от аматьори.

Последното се отнасяше за Нахут Гудаби, който сведе глава пред погледа му и се изчерви от яд.

Бележки

[1] Велики Боже! (нем.). — Б.р.