Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Единственият шум, който се носеше в стаята, бе тихото хълцане на жената, свила се на топка в локвата на собствената си кръв и урина.

Тума Ного беше седнал пред дългата маса и палеше цигара. Пръстите му леко трепереха, а по потното му лице човек би помислил, че му е зле. Той беше стар воин, бе преживял дългогодишния терор на президента Менгисту. Мислеше се за корав човек и със сигурност беше свикнал да гледа насилия и жестокости. И все пак това, на което току-що бе станал свидетел, бе покъртило душата му. Сега разбираше защо Фон Шилер има такова сляпо доверие на Джейк Хелм. Тексасецът трудно можеше да се нарече човешко същество.

Самият Джейк Хелм стоеше в другия край на помещението и миеше ръцете си в малкия леген. Най-накрая се избърса и използва кърпата да заличи донякъде петната мръсотия по дрехите си. Щом свърши, се обърна към Тесай и се надвеси изпитателно над нея.

— Не мисля, че можем да научим нещо повече — рече спокойно. — Смятам, че каквото знаеше, ни го каза.

Ного погледна към жената и очите му за сетен се спряха върху моравосинкавите петна — белези, които пурата бе оставила по гърдите и бузите й. Все едно я бе нападнала смъртоносна болест и кожата й бе започнала да се разпада в болезнени рани. Очите на негърката бяха затворени, но нещо пак им липсваше — миглите. По време на разпита тя се бе държала твърдо и достойно. Едва когато Хелм бе докоснал и клепачите й с горящата си пура, не издържа и капитулира. Без повече дори да й повтарят въпросите, Тесай бе казала всичко, което знае за другарите си.

На Ного и така му идеше да повърне, но благодареше на Бога, че жената бе проговорила, преди тексасецът да е изпълнил докрай заканата си. Иначе трябваше да държи очите й насила разтворени, а изродът насреща му щеше да гаси гнусния си фас в сълзите й.

— Не я изпускай от поглед! — заръча му за всеки случай Хелм. — Тя е жилаво животно, човек не бива да я подценява току-тъй.

Заобиколи полковника и отново се запъти към съседното помещение. Като че ли без да иска, остави вратата отворена, но двамата с началника си говореха на немски, Ного не можеше да разбере какво си казват. Единственото, което му беше ясно, бе, че дори жестокият Фон Шилер бе предпочел да не присъства лично на разпита. Изглежда познаваше методите на тексасеца.

След малко Хелм се показа отново и кимна на Ного.

— Чудесно, приключихме. Знаеш как да постъпиш.

Ного скочи от стола си и с нервен жест постави ръка върху кобура си.

— Тук ли? — попита той. — Веднага?

— Не бъди глупак — тросна му се Хелм. — Изведи я някъде надалеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Изпрати и човек да изчисти тая свинщина тук.

Обърна се и се скри отново в задното помещение.

Ного успя да се успокои и се отправи с решителни крачки към вратата на бунгалото. Заобиколи отдалеч легналата на пода Тесай, сякаш се страхуваше да не изцапа платнените си ботуши.

— Лейтенант Хамед! — извика подчинения си от двора.

Двамата помогнаха на Тесай да се изправи на крака и без да продумат, сякаш обзети от някакво страхопочитание, навлякоха раздраната шама върху голите й рамене. Хамед се стараеше да не гледа към осакатените прелести на жената и да не докосва разранената й кожа. Загърна я колкото можа с вълнената дреха, и я поведе към вратата. В един момент Тесай се олюля безпомощно и щеше да падне, ако офицерът не я бе подхванал навреме за лакътя. Насочиха се към чакащия камион и я подкрепяха по стъпалата на кабината. Тя приличаше много повече на старица, отколкото на млада жена в разцвета на силите си. Отпусна се без дъх на седалката и скри в шепи обезобразеното си лице.

Ного даде знак на лейтенанта и го дръпна настрана. Говореше му тихо, за да не го подслушват, но нескритият ужас, който се изписа по лицето на Хамед, ясно издаваше смисъла на получената заповед. Понечи дори да възрази, но полковникът гневно го стрелна с поглед и той прехапа устна, без повече да каже нищо.

— И помни! — повтаряше Ного. — Далеч, от което и да е село. Да няма никакви свидетели. Щом свършиш, веднага да се явиш и да доложиш.

Хамед застана мирно и отдаде чест, обърна се кръгом и забърза към камиона. Щом влезе в кабината до Тесай, даде кратки нареждания на шофьора и машината напусна сред облаци прах лагера.

Тесай беше съсипана от умора, а болките по цялото й тяло до такава степен й пречеха да мисли, че дори нямаше представа кое време на деня е. Клатушкаше се полузаспала на седалката си и всеки момент можеше да изпадне в пълно безсъзнание. Когато камионът се удари в някакво особено високо препятствие по пътя, главата й подскочи като топка и безпомощно увисна над едното й рамо. Лицето й беше толкова подуто, че й трябваха усилия да разтвори обгорелите си клепачи. В първия миг, когато все пак се осмели да го стори, сърцето й застина от ужас. Уплаши се да не е ослепяла. Едва след малко си даде сметка, че слънцето е залязло и камионът кара в пълен мрак. Излизаше, че двамата с Хелм са прекарали целия ден в „приятни“ разговори.

В колкото и окаяно състояние да се намираше, все пак благодареше на Бога, че обгорелите й клепачи бяха запазили очите й непокътнати. Достатъчно щастие й се струваше, дето може да вижда. И за да се увери, че наистина не е изгубила зрението си, впери поглед пред себе си и с интерес започна да следи всеки детайл от нощния пейзаж, който фаровете осветяваха.

— Къде ме водите? — попита тя едва-едва. — Това не е пътят за селото.

Лейтенант Хамед се беше свил на седалката и не отговори. Тесай се примири с мълчанието му и се отдаде на обърканите си мисли. Болката и изтощението скоро я пренесоха в дълбока дрямка.

По едно време камионът рязко се закова на място, пътниците залитнаха напред, а шофьорът изгаси двигателя. Тесай усети само как нечии тежки ръце я грабват за раменете и я влачат навън. Смъкнаха я в полусъзнание на земята и я извадиха на светлината на фаровете. Някой изви ръцете й зад гърба и ги върза с дебел кожен каиш.

— Боли — проплака тя. — Ще ми останат рани.

Колкото смелост и твърдост беше притежавала, разпитът в базата й ги бе отнел. Чувстваше се като бито куче, което дори няма сили да оближе раните си.

Един от войниците я грабна за вързаните китки и грубо я поведе в тъмното. Двама други го последваха, хванали лопати. На светлината на луната, която огряваше слабо евкалиптовата горичка, Тесай успя що-годе да се ориентира. Пресметна бегло, че са я отвели на стотина метра встрани от пътя. Блъснаха я до едно от дърветата и тя се облегна на ствола му. Мъжът, който й беше вързал ръцете, сега се надвеси и насочи дулото на автомата си към нея, а в свободната си ръка държеше запалена цигара. Останалите оставиха оръжията си на една страна и се захванаха да копаят. Изглежда, че арестантката не ги интересуваше, защото докато прехвърляха пръстта зад гърбовете си, тихо обсъждаха резултатите от квалификациите за африканското първенство по футбол. Първенството щеше да се играе в Замбия и етиопският отбор все още имаше шансове да се класира.

Трябваше да мине доста време, за да се сети омаломощената от изтезанията Тесай, че двамата футболни запалянковци копаят гроба й. Разбитата й уста изведнъж пресъхна и тя отчаяно се огледа за лейтенант Хамед. Но той бе предпочел да остане в камиона.

— Моля ви — прошепна тя на пазача си, но преди да е продължила, той я ритна с все сила в корема.

— Долу! — извика й войникът, сякаш имаше пред себе си лаещо куче. Подобно обръщение етиопците използваха само по адрес на голтаците от предградията. Тесай се сви на земята и си каза, че с хора като тези молбите няма да помогнат. Не й оставаше нищо друго, освен да се примири със своята безпомощност и да чака в мрака неизбежния си край.

Когато след известно време отново отвори подутите си клепачи, лунната светлина й стигаше да разбере, че гробът е почти готов. Толкова дълбоко бяха влезли двамата войници, че главите им се криеха зад купчината изровена пръст. От дъното на дупката се показваха само двете лопати, които неуморно изнасяха влажната земя навън. Пазачът й направи няколко крачки и застана над гроба. Огледа го и тихо измърмори:

— Добре, мисля, че е напълно достатъчно. Извикайте лейтенанта.

Двамата войници изпълзяха послушно от дупката, прибраха автоматите си и с лопати на рамо гордо се изгубиха в мрака отвъд горичката. Така и не спряха да си приказват за футбол до момента, в който стигнаха камиона. Тесай остана сама с пазача си.

Жената трепереше колкото от страх, толкова и от студ, а войникът клекна върху купчината изровена пръст и невъзмутимо продължи да пуши. Тесай си помисли, че ако успее да се вдигне бързо на крака, би могла с един ритник да го прати на дъното на гроба и да избяга между дърветата. Но когато се опита да стане, усети, че силите са я напуснали. Ръцете й бяха отекли от каишите, а краката й едва я държаха. Направи все пак усилие да се изправи, но тъкмо в този момент се разнесоха тежките стъпки на дебелия лейтенант, който бързаше към нея. Тя примирено се отпусна по гръб и зачака.

Хамед носеше електрическо фенерче. Застана на ръба на гроба и освети дъното му.

— Добре — рече той на висок глас. — Достатъчно е дълбок. — Изключи фенера и нареди на пазача: — Казаха да няма свидетели. Бягай в камиона и чакай да ви повикам отново. Щом чуете изстрелите, ще дойдеш с останалите да заровите дупката.

Без да каже нищо, пазачът метна пушката си на рамо и изчезна сред дърветата. Хамед изчака стъпките му да заглъхнат, надвеси се над Тесай и я изправи на крака. Избута я до самия ръб на гроба и започна да я разсъблича. Тя се опита да избяга, но ръцете й бяха вързани и не можа дори да помръдне.

— Трябва ми шамата ви — обясни й тихо Хамед в ухото.

Свали вълнения шал от раменете й и се наведе над гроба. В следващия миг скочи в дупката и започна трескаво да рови земята.

От дъното на гроба се дочу отново благият му глас:

— Трябва все пак да видят нещо, приличащо на човешки труп…

Изкатери се на повърхността и тежко си пое дъх. След това застана зад гърба й и Тесай усети хладното острие на ножа му да гали китките й. С един замах Хамед разряза кожения каиш. Той се свлече тихо на земята, а самата Тесай едва не извика от болка, когато по отмалелите й ръце потече кръвта й.

— Какво правите? — сякаш не проумяваше тя. Погледна в гроба и видя, че той е напълнил бялата й шама с пръст, за да прилича на човешко тяло. — Да не би…

— Моля ви, не говорете — прекъсна я лейтенантът, говорейки все тъй тихо и наглед спокойно. Прегърна я през рамо и я отведе между дърветата. — Легнете тук — накара я да се просне на земята с глава полузаровена в пръстта и я покри с шума и счупени клонки. — Стойте тук! Не се опитвайте да бягате. Да не сте мръднали или гъкнали, преди камионът да е потеглил.

Освети с фенера си купчината пръст и сухи листа, за да се увери, че Тесай се е скрила добре, и забърза към гроба. Още в движение разкопча кобура си и гръмна. Из нощта се разнесоха два последователни изстрела — толкова силни и изненадващи, че жената подскочи от уплаха и зъбите й затракаха.

Веднага след това Хамед извика в тъмното:

— Хайде, идвайте по-бързо. Няма какво повече да си губим времето.

Войниците дотичаха и започнаха да прехвърлят отново пръстта в зейналата дупка. От мястото си Тесай добре ги чуваше как работят с лопатите.

— Не виждам добре, лейтенант — оплака се един от войниците. — Къде е фенерът ви?

— Не ти трябва светлина, за да запълниш една дупка — сгълча го Хамед. — Продължавайте да работите! Като свършите, отъпчете добре мястото. Не искам някой случаен селянин да се спъне точно тук.

През цялото време Тесай се опитваше да не диша и ако може да успокои треперещото си като листо тяло. Най-накрая лопатите замлъкнаха и Хамед отново огласи горичката:

— Достатъчно. Огледайте се да не забравите нещо. Бързо в камиона!

Лека-полека стъпките им се отдалечиха по посока на пътя. Някъде в тъмното шофьорът включи двигателя и даде газ. Камионът избръмча, фаровете му осветиха горичката, с няколко маневри обърна и пое в посоката, откъдето бяха дошли.

Минаха минути, откакто шумът на мотора бе заглъхнал в далечината, но Тесай продължаваше да лежи по очи в мрака. Стоеше скрита в шумата, трепереше от студ, а сълзите на болка и облекчение едновременно се стичаха по лицето й. Най-сетне посегна да разчисти листата над себе си и с усилия допълзя до близкото дърво. Хвана се с две ръце за стъблото му, за да се изправи, и застана на едно място, олюлявайки се от крак на крак.

Едва сега й мина през ума, че е виновна.

„Предадох Мек — сети се тя и само от тази мисъл отново й прилоша. — Казах всичко на враговете му. Трябва да го предупредя. Трябва да се върна възможно най-скоро в лагера и да го предупредя.“

С усилие се отдели от дървото и се заклатушка през гората по посока на пустия път.

 

 

Единственият начин да проверят дали са разбрали правилно кодовете на Таита, бе да разиграят споменатите ходове. Проследиха внимателно очертания от движението на камъните маршрут, прехвърляха се от „поле“ на „поле“ и старателно отбелязваха всяко свое движение по стените.

На четвъртата стена от стелата бяха изброени общо осемнадесет хода. Според първоначалното тълкувание на Роян обаче успяха да напреднат само до дванадесетото поле, където се оказаха в задънена улица. Трябваше безславно да се върнат отначало.

— Да му се не види! — ритна Никълъс стената пред себе си. След като това не й подейства ни най-малко, я замери с парчето бяла глина, което държеше в ръката си. — Иде ми да го пипна аз тоя дявол за гушата. Ще има да се радва, дето са го кастрирали предварително.

— Съжалявам. — Роян отмести косата от очите си. — Мислех, че съм познала. Сигурно съм объркала числата във втората колона. Може би трябва да ги обърнем наопаки.

— Което означава, че почваме отначало — изръмжа той.

— Точно така, от самото начало.

— Как ли ще разберем, ако най-накрая познаем правилния отговор?

— Ако, следвайки изброените ходове, успеем да постигнем печелившата комбинация — не знам как се нарича еквивалентът на мата в играта на бао. Трябва да го сторим точно на осемнадесетия ход. Мястото, където се озовем на въпросния ход, трябва да е такова, че деветнадесети да е практически невъзможен.

— И тогава какво мислиш, че ще открием?

— Ще ти кажа чак когато стигнем — усмихна му се мило младата жена. — Горе главата, Ники. Проблемите ни тепърва започват.

Като основа за следващата комбинация Роян обърна стойностите във втората и третата колонки. Отсега нататък втората цифра щеше да обозначава номера на чашката, а третата — на реда. При тези условия обаче се оказаха заклещени още на петия ход.

— Може би грешката е в последния символ, за който решихме, че означава нивото? — подхвърли Никълъс.

— Нека приемем, че нивото се определя от втория знак, и почнем отначало.

— Ники, ти даваш ли си сметка колко възможни комбинации могат да се изградят между три променливи? — Най-сетне и тя започваше да се разколебава. — Таита е познавал всички тънкости на играта, докато ние имаме само най-бегли представи за какво става дума в нея. Все едно някой гросмайстор да предложи на начинаещ староиндийска защита и да очаква онзи да му отговаря според писаното в книгите.

— Особено ако са писани на руски! — прие сравнението й като напълно достоверно Никълъс. — Ако поддържаме сегашното темпо, едва ли ще успеем скоро да свършим. Нека за разнообразие погледнем епиграмите, записани от Таита между различните ходове.

— Добре, аз ще чета, ти ще слушаш — рече Роян и обърна няколко страници назад. — Работата е там, че някоя наглед незначителна промяна в превода може да доведе до голямо разминаване. Таита обича игрословиците, а при тях важното е да изречеш точната дума. Една грешка и всичко отива по дяволите.

— И все пак можем да опитаме — не се отказваше Никълъс. — Спомни си, че и самият Таита никога преди това не е играл триизмерно бао. Ако е оставил някакво упътване, то би следвало да се намира в самото начало на надписа. Нека се концентрираме на първите ходове и на епиграмите, които ги разделят.

— Добре, да опитаме, както ти казваш. Първият ход е описан с пчеличка, цифрата пет, цифрата седем и накрая кречетало.

Той широко се усмихна.

— Толкова често си ми го повтаряла, че вече го знам наизуст. Какво следва след него?

— Следва първият цитат — прокара пръст по йероглифите Роян. — Можем да познаваме само онези неща, за които съществуват думи. Онова, което е без име, може да бъде единствено усетено. Аз плавам с прилива, а вятърът бие в лицето ми. О, любима моя, сладкият ти вкус още стои върху устните ми.

— Това ли е всичко?

— Да, следва вторият ход. Скорпион, две, три и пак кречетало.

— По-бавно, по-бавно. Всяко нещо, като му дойде времето. Какво обяснение можем да дадем за „плаването“ и „любимата“?

И така, двамата се заеха с неразбираемия текст от стелата, докато очите им не се зачервиха от многото взиране и представата им за времето не се изгуби съвсем. Бяха върнати към действителността едва когато из стълбището проехтя гласът на Сапьора. Никълъс се вдигна от масата и се разкърши, поглеждайки часовника на ръката си.

— Осем часа, но не съм много сигурен дали е сутрин или вечер.

В следващия миг подскочи от изненада, когато по стъпалата се показа плешивото теме на приятеля му. Беше лъснало от вода, а ризата му беше мокра.

— Какво ти се е случило? Да не си паднал в кладенеца?

Сапьора избърса с ръка водата от лицето си.

— Никой ли още не ви е казал? Навън е същински порой.

И двамата го изгледаха ужасени.

— Толкова рано? — прошепна невярващо Роян. — Но дъждовете трябваше да започнат след няколко седмици.

Даниъл вдигна рамене.

— Изглежда си забравила да го напомниш на метеорологичната служба.

— Отдавна ли вали? — попита Никълъс. — Как е нивото на реката? Започнало ли е да се покачва?

— Тъкмо затова ви се обаждам. Качвам се нагоре по пролома и взимам Биволите със себе си. Искам да наблюдавам бента. Щом реша, че положението става критично, ще пратя някого от момците да ви предупреди. Когато получите вест от мен, напускате веднага шахтата. Не бива да се бавите нито минутка. За да ви извикам, значи бентът всеки момент ще се пропука.

— Само Хансит не взимай — нареди Никълъс. — Той ми трябва тук.

Щом Сапьора изчезна надолу по стълбите и събра повечето от работниците след себе си, Никълъс и Роян сериозно се спогледаха.

— Времето почти изтича, а Таита ни насади на пачи яйца с тия гатанки. Искам отсега да те предупредя — вдигна пръст той. — Когато реката започне да приижда…

Но тя не го остави да довърши.

— Реката! — възкликна победоносно. — Не морето! Ето че съм сбъркала при превода. Прочетох „прилив“ и реших, че Таита има предвид морето. Вместо това е било „течение“. Египтяните не правят разлика между двете думи.

И отново сведоха глави над тетрадките.

Плавам по течението и вятърът ме бие в лицето — промени смисъла на изречението Никълъс.

— В долината на Нил — обясни Роян — преобладават северните ветрове, а течението естествено идва от юг. Таита е обърнат с лице към северната крепост.

— Нали вече приехме, че символът, обозначаващ севера, е бабуинът? — напомни й Никълъс.

— Напротив, сбъркала съм. — Тя не можеше да си намери място от щастие. — „О, любима моя, сладкият ти вкус още стои по устните ми.“ Кажи ми най-сладкото нещо! Мед! Пчелата! Оказва се, че съм объркала символите за север и юг.

— Ами за изток-запад? Няма ли нещо, за което да се хванем? — по трескавата бързина, с която прелистваше тетрадките, си личеше, че и той е видял светлина в тунела. — „Греховете ми са червени като халцедон. Вързали са ме като с вериги от бронз. Бодат сърцето ми с огън, а аз обръщам поглед към вечерницата.“

— Не виждам…

— Грешката е в думата бодат — щракна той с пръсти. — Трябваше да го преведем жилят. Скорпионът гледа по посока на вечерницата. Вечерницата гледа винаги на запад. Скорпионът обозначава западната крепост, не източната, както смятахме.

— Излиза, че сме били обърнали цялата дъска — подскочи от вълнение Роян. — Нека започнем отначало!

— И все пак още не сме определили знаците за нивата. Дали наистина кречеталото значи горе? Не са ли по-скоро трите меча?

— След като осъществихме първия пробив, остава ни да уточним само едната променлива. Или познаваме, или не познаваме. Първо ще приемем, че кречеталото значи „горе“. Ако пак не стигнем доникъде, ще обърнем нивата наопаки.

Сега задачата им изглеждаше много по-лесна. Сложната плетеница на лабиринта не им се виждаше толкова чужда и заплашителна. На всеки ъгъл, на всяко разклонение или троен кръстопът Никълъс оставяше своите знаци с бяла глина и с Роян можеха да се движат по-бързо из безкрайните тунели и завои. Колкото повече ходове се оказваха успешни, толкова повече нарастваше вълнението на двамата.

— Ход осемнадесети. — Гласът й трепереше. — Стискай палци, ако излезем на някой от отворените редове, които заплашват противниковата южна крепост, значи сме му дали шах. — Тя пое дълбоко въздух и прочете на глас. — Птица, три, пет и накрая — трите меча, знака за надолу.

Започнаха да броят крачките си и минаха петте полета, стигайки до най-долния ред на лабиринта.

След като проследиха внимателно бележките, оставени от самите тях по стените, се оказаха на посоченото поле.

— Тук е! — заяви уверено Никълъс.

— Че какво му е интересното точно на това място? — попита разочарована Роян. — Поне петдесет пъти сме минавали оттук. Можехме спокойно да се спрем, където и да било другаде из лабиринта.

— Нали точно това е целял на Таита? По дяволите, да не си си представяла, че ще отбележи мястото с кръстче?

— И какво да правим тогава? — погледна го тя напълно объркана.

— Ще прочетем последната епиграма от стелата.

Както винаги държеше тетрадката си готова под ръка.

Черната, свещена земя на нашия Египет дава богата реколта. Аз удрям с камшика гърба на своето магаре и дървеният край на плуга ми изорава нова бразда. Посявам семето, бера гроздето и жъна житните класове. Когато дойде време, пия от виното и ям от хляба. Следвам ритъма на сезоните и се грижа за земята.

Роян вдигна глава от текста.

— Ритъмът на сезоните? Дали не намеква за четирите стени на стелата? Земята? — Тя погледна плочите в краката си. — Обещание, че земята ще ни възнагради? Може би трябва да разбирам, че целта е в краката ни?

Никълъс удари с крак по пода, но така и не се чу да кънти на кухо.

— Има само един начин да разберем — рече и извика през лабиринта: — Хансит! Ела тук!

 

 

Сапьора беше на високата седалка на любимия си жълт трактор и се криеше от дъжда. Понеже му беше скучно, прекарваше времето си да сипе ругатни по адрес на Биволите, спокоен, че не могат да разберат и дума от казаното. Иначе дъждът си се лееше методично и ако се съдеше по гъстите облаци, нямаше намерение скоро да спира. В сравнение с пороищата, които тепърва предстоеше да се излеят върху страната, този не представляваше нищо, затова пък бавно и постепенно реката се надигаше от леглото си и мътните й синьо-сивкави води печелеха ценни сантиметри в борбата си срещу изкуствения бент.

Доколкото познаваше географията, Даниъл знаеше, че пролетният потоп в планините едва започва. По върховете в далечината проблясваха страховити светкавици, а гърмът ставаше все по-отчетлив; незнайно защо напомняше рева на множество изгладнели лъвове, може би предвещаваше стихията, която щеше да се разрази върху главите на местните. Засега бентът спокойно се справяше с положението и Дандера послушно се оттичаше през новото си корито, но строителят му не откъсваше нито за миг поглед от него.

Независимо от дъжда Биволите бяха пратени да събират още камъни, та да може и последните стоманени мрежи от склада в кариерата да влязат в употреба. Щом поредният габион беше готов, Сапьора го хващаше с рамената на машината си и за пореден път навлизаше в пресъхналото легло на Дандера, за да укрепи допълнително бента. Набитото му око лесно напипваше слабите места в конструкцията и изсипваше камъните, където беше най-нужно. Той добре съзнаваше какъв ефект би имал един-единствен пробив в стената. Цялата сила на течението щеше да се съсредоточи натам и всичко отиваше по дяволите. За река като Дандера щяха да са нужни може би минути, за да разкъса напълно такъв бент. Тежките габиони щяха да се понесат по развълнуваната й повърхност, все едно ги бяха пълнили с дървета вместо с камъни. Даниъл Уеб не се чувстваше ни най-малко песимист, когато предричаше светкавичното унищожение на творението си.

Знаеше, че да чака в бента да се появи процеп, за да прати вест до Никълъс и Роян в пролома, би било пагубно. И най-бързият бегач на света да хукнеше надолу по пътеката, реката винаги щеше да го изпревари. Затова само от неговия опит и правилен поглед върху нещата зависеше дали ще уцели правилния момент да извика приятелите си вън от коварната шахта. Сапьора присвиваше очи и следеше всяко изменение в нивото на реката, без да се плаши от водните талази, които вятърът пращаше в лицето му. Инстинктът му подсказваше, че вече е време да повика Никълъс вън от капана, в който се беше заврял. Между повърхността на реката и ръба на бента оставаха около двадесет и пет-тридесет сантиметра.

И все пак, той добре разбираше, че ако даде фалшива тревога и накара приятелите си да се евакуират без нужда точно когато можеха да открият преследваната цел, цялото начинание щеше да се окаже безплодно. Никълъс беше предприел огромни рискове при организирането на експедицията, а разходите също заслужаваха внимание. Преди да заминат от Англия, той му беше намекнал, че финансовото му състояние не е блестящо и че бъдещето му е под въпрос. Сапьора можеше и да не е познавач по стопанско право и това, че Никълъс бил „име“ в управителния съвет на Лойдс и носел определени отговорности, не му говореше практически нищо. Знаеше само, че в британската преса се беше писало много за затрудненията на застрахователната компания, и се сещаше, че при един злощастен завършек на експедицията Куентън-Харпър отиваше директно в съда за обявяване на несъстоятелност… А двамата все пак бяха приятели.

Най-накрая дъждът престана и топлите слънчеви лъчи пробиха през ниските облаци. Нивото на реката не започна да се понижава, но пък поне на първо време бентът не беше заплашен.

— Я да го подсигурим за още един час! — рече си Сапьора и натисна газта на трактора, за да пренесе поредния габион отзад язовирната стена.

 

 

Никълъс сам взе дейно участие в работата и рамо до рамо с Хансит и останалите помощници от групата се захвана с вдигането на каменните плочи от пода на лабиринта. Те бяха наредени толкова плътно, че дори с помощта на лостове им беше трудно да ги отделят една от друга. За да спести време, той направи тежкия избор за методите на проучване и премина на изключително разрушителни. Нареди четиримата най-здрави мъже от бригадата, въоръжи ги с ръчно изработени чукове — буци железа, закачени за дървени пръчки — и им нареди да блъскат с все сила по плочите, докато някоя не се строши и не позволи разместването на останалите. Чувстваше се гузен, че се отнася по подобен варварски начин със забележителния лабиринт, но така или иначе работата потръгна много по-лесно.

Най-сетне и наглед безграничният ентусиазъм на хората започна да изтлява. Твърде дълго бяха работили в потискащата атмосфера на злокобния лабиринт, а и всеки добре знаеше, че с дъждовете ще се покачи и нивото на реката. Ако горе бентът не издържеше напора на Дандера, всички се оказваха в смъртна опасност. Затова и останалите неколцина работници бяха навъсени, шегички се пускаха съвсем рядко, но и на тях никой не се смееше. По-тревожен се оказа фактът, че когато Никълъс нареди на Хансит да доведе новата смяна, помощникът му съобщи за първите бягства. Шестнадесет души не се явили на сбора пред шахтата. Още през нощта тихичко си бяха навили одеялата, харесали си бяха разни вещи от лагера вместо възнаграждение и бяха изчезнали в тъмнината.

Никълъс знаеше, че би било безполезно да праща да ги гонят. Дезертьорите бяха тръгнали отдавна и навярно скоро щяха да стигнат на половината път до платото. Лошото бе, че се намираха в Африка и че примерът на бегълците щеше да се предаде светкавично на всички.

За да успокои останалите, англичанинът не се щадеше на смешки и шегички, опитвайки се да разсее облаците над душите им. Нещо повече, продължи да се труди рамо до рамо с помощниците си и в крайна сметка хвърли не по-малко усилия от тях за разбиването на каменния под. И все пак знаеше, че ако трудът им се окаже безполезен, ако под каменните плочи не се натъкнат на ново откритие, хората щяха да изгубят и интерес, и надежда. Нищо чудно на другия ден да се окаже, че преданият Хансит и монасите са си заминали.

Бяха успели да захванат една от плочите в края на площадката и с дружни усилия продължиха по двете й страни. При всяка вдигната плочка сърцето на Никълъс се свиваше в очакване, но в следващия миг се отпускаше разочаровано. Всеки път неуморните търсачи се натъкваха на едно и също — черната скала, в която целият лабиринт бе издълбан. Нямаше и помен от проход.

— Цялата работа ми изглежда доста съмнителна — сподели нещастно той пред Роян, докато си почиваше и пиеше вода от едно от шишенцата.

Тя самата изглеждаше не по-малко обезсърчена от него, когато му поливаше вода в шепите да изплакне потта и мръсотията от лицето си.

— Може пък да съм сбъркала със знаците за нивата — подхвърли Роян. — Човек като Таита е способен на такива шегички: да подреди така комбинацията си, че да има две възможни решения. — Замисли се и го помоли за съвет: — Мислиш ли, че ще е зле, ако опитам с другата комбинация…

Но въпросът й остана недовършен, защото викът на Хансит ги прекъсна:

— В името на Света Богородица, ефенди, ела бързо!

Двамата се обърнаха едновременно по посока на монаха и в бързината тя изпусна глинения съд в краката си. Дори не забеляза, че делвата се разбива на пода и я изпръсква чак до бедрата. Бързо се затича към Хансит, който бе вдигнал чука си да нанесе поредния удар.

— Какво има… — запита нервно Роян, но замълча, защото погледите на двамата с Никълъс се спряха в дупката, отворила се пред Хансит. Под разбитите плочи се разкриваше още един, втори ред, подобен на този.

Този път дълги, монолитни блокове вървяха от едната до другата стена на тунела като греди. Краищата им бяха пъхнати дълбоко навътре в скалата, а в тесните пролуки между тях човек едва-едва можеше да провре острието на ножа си. Блоковете бяха гладки и едноцветни, по тях не личаха надписи или знаци.

— Какво е това, Ники? — попита Роян.

— Или е просто втори пласт настилка, или служи за преграда към някакъв подземен отвор. Ще разберем, когато вдигнем някоя от плочите.

Оказа се, че новооткритите блокове са твърде дебели и тежки, за да бъдат строшени с примитивните сечива, които използваха работниците. Колкото и да се стараеше Хансит, всичко беше напразно. В крайна сметка се заловиха да ровят скалата около първата плоча и с помощта на лостове — да я вдигнат цялата. Бяха нужни усилията на пет души едновременно, за да се помръдне огромната й маса и да се види какво има под нея.

— Отдолу е празно — каза Роян, застанала на колене, за да види какво се крие в черната дупка. — Някаква нова шахта!

След като успяха да се справят с първия блок, нататък стана по-лесно. Един по един издърпваха останалите към освободилото се пространство и с общи усилия ги вдигаха на повърхността. Когато целият правоъгълен отвор беше разчистен, Никълъс насочи светлината на лампата в краката си и, общо взето, очертанията на шахтата се оформиха пред очите им. Беше широка колкото горния тунел, достатъчно висока, за да може дори висок мъж да застане прав. Нататък започваше стръмна стълба, слизаща под ъгъл четиридесет и пет градуса в неизвестното.

— Още една стълба — извика победоносно Никълъс. — Това трябва да е, няма как. Дори човек като Таита не може вечно да си играе да строи лъжливи проходи.

Хората се скупчиха зад гърба му и любопитно погледнаха в дупката. Мрачното им настроение поне за известно време бе изчезнало, защото ако не друго, то поне новото им разкритие гарантираше допълнителни награди в сребро.

— Ще слезем ли, Ники? — попита Роян. — Знам, че трябва да сме предпазливи и да внимаваме за всякакви капани, но вече нямаме никакво време за губене.

— Както винаги си права. Принудени сме да бързаме, пък каквото ще да ни чака оттатък.

— Да върви предпазливостта по дяволите — улови се тя за ръката му. — Слизаме заедно.

Двамата започнаха бавно да спускат стъпало след стъпало, държейки лампата високо, за да гони сенките от ъглите.

— На дъното има някакво помещение — възкликна радостно Роян.

— Прилича повече на склад. Какви са всички тези предмети покрай стените? Като ги гледам, са поне неколкостотин. Да не би да са ковчези, каменни саркофази?

В тъмнината бяха наредени наистина множество неясни силуети, които напомняха за легнали хора, наредили се рамо до рамо чак до невидимото дъно в края.

— Не. Мисля, че това от лявата страна са кошници за зърно — рече Роян, след като ги огледа по-внимателно от стъпалата. — От другата страна са струпани амфори за вино. Вероятно и едното, и другото е било поднесено като дар за покойния.

— Ако това е наистина някое от хранилищата в гробницата — заключи Никълъс, — то значи приближаваме целта.

— Да! — извика тя с възторг. — Погледни — в отсрещния край на помещението има врата. Я подай светлината да видя по-добре.

Мощният прожектор освети черния квадрат, който ги чакаше от другата страна на хранилището. Тъмната врата сякаш ги канеше при себе си, усмихваше им се примамливо и ги чакаше да я последват към неизвестното. Двамата почти се затичаха и бързо се озоваха между тръстиковите кошници и глинените делви. Щом обаче краката им се докоснаха до пода на помещението, като че ли невидима преграда изведнъж се изпречи на пътя им и ги изблъска в обратна посока.

— Божичко! — хвана се Никълъс за гърлото и едва не се задави. — Да се връщаме, трябва веднага да се връщаме.

Тя се бе свлякла на колене до него и също отчаяно се бореше за въздух.

— Ники! — опита се да извика, но въздухът така и не успя да излезе от дробовете й. Стори й се как нечия невидима ръка я е стегнала в метален клуп и иска да смаже гърдите й. От силата на налягането дробовете й се изпразниха, а тя дори не можеше да вдиша повторно.

— Ники! Помощ! — Роян се задушаваше и се мяташе като риба на сухо по пода. Крайниците й отмаляваха с всяка секунда, пред погледа й се появиха цветни петна и почти закриха зрението й. Вече нямаше сила дори да стои на крака.

Никълъс се надвеси над нея и се опита да я вдигне, но и той беше омаломощен. И неговите крака едва го държаха, а трябваше да поеме и тежестта на Роян.

„Четири минути — работеше трескаво мисълта му. — Разполагаме с четири минути, преди да настъпи мозъчната смърт. Дотогава трябва да сме се добрали до кислород.“

Както стоеше зад гърба на Роян, пъхна ръце под мишниците й и сключи пръсти пред гърдите й. Отново се опита да я вдигне, но силите му сякаш го бяха напуснали завинаги. С мъка започна да върви гърбом към стъпалата, които бяха прескочили тъй лекомислено на слизане, и при всяко движение се спираше да почине. Младата жена вече беше изгубила съзнание и тежеше като труп в ръцете му. Краката й се влачеха по каменния под и вече не усещаха нищо.

Най-сетне петата на Никълъс удари най-долното стъпало и той едва не се прекатури назад. С последни усилия успя да запази равновесие и да почне да се катери по стръмната стълба. Краката на Роян безжизнено се влачеха, удряйки се по ръбестите стъпала. Никълъс искаше да повика Хансит на помощ, но беше останал без глас.

„Ако сега я изпуснеш, тя е загубена“ — повтаряше си непрекъснато и успя да се пребори с още пет стъпала. През цялото време дробовете му жадно търсеха спасителния въздух, но така и не го намираха. Силите го напускаха капка по капка през изопнатите му жили, а образите пред очите му ставаха все по-замъглени и разкривени.

„Въздух — молеше се той. — Моля те, Господи, дай ми да дишам.“

Като по чудо, все едно Бог наистина се беше вслушал в молитвата му, в последния момент гърлото му бе погалено от първите глътки кислород. Дробовете му най-сетне успяха да се изпълнят със спасителния газ и силата се възвърна в мускулите му. Никълъс стегна прегръдката си около гърдите на Роян и с удвоени усилия я вдигна нагоре. Без да я изпуска нито за миг, успя да изкатери и последните няколко стъпала и да се измъкне от хищната паст на шахтата. Спря се чак в горния край на отвора, където на плочите го чакаше Хансит.

— Какво стана, ефенди? Какво ви се случи на двамата с госпожата?

Никълъс дори нямаше сили да му отговори. Вместо това просна безжизненото тяло на Роян до себе си и я зашляпа през лицето.

— Хайде! — молеше се. — Говори! Кажи ми нещо!

Но тя не отговаряше. Никълъс се надвеси над лицето й, долепи уста до разтворените й устни и с все сила духна в безжизненото й гърло. Продължи операцията, докато не долови първите слаби движения на гръдния й кош.

Изправи се отново и започна да брои до три.

— Хайде, любима, хайде, скъпа, дишай!

Но мъртвешкото й, жълтеникаво лице си остана същото.

Никълъс отново се надвеси над нея и когато повторно изпълни устата и гърлото й с въздуха от собствените си дробове, тя помръдна.

— Точно така, любима — окуражи я той. — Дишай! Дишай, заради мен.

Опита още веднъж, но тогава тя самата го избута настрани и уморено се надигна. Блуждаещият й поглед обиколи напрегнатите лица на хората около нея, които не смееха да откъснат очи от нея. Сред всички тъмнокожи имаше само един бял човек, нормално бе да предположи, че това е Никълъс.

— Ники! Какво стана с мен?

— Не съм много сигурен… Но какво и да е било, едва не ни видя сметката и на двамата. Как си?

— Имах чувството, че нечия невидима ръка ме е сграбчила за гърлото и иска да ме удуши. Не можех да дишам и накрая припаднах.

— Предполагам, че в помещението има някакъв газ, който гони кислорода над определена височина — обясни й набързо. — Оставаха ти по-малко от две минути, преди да си отидеш завинаги. На човек са му нужни четири минути без кислород, за да убие мозъка си.

— Главата ме боли ужасно — оплака се Роян и притисна с пръсти слепоочията си. — Чух те как ме викаш. Нарече ме „любима“ — очите й свенливо се сведоха към земята.

— Сигурно съм се изпуснал — вдигна я той на крака, а тя олюлявайки се, се отпусна върху него. Допирът до меките й, топли гърди сякаш му вдъхна допълнително живот.

— Още веднъж трябва да ти благодаря, Ники. И без това съм ти толкова задължена. Никога не бих могла да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.

— Сигурен съм, че все ще измислим някакъв начин да го сториш.

Едва сега Роян усети, че ги наблюдават, и се отдръпна.

— За какъв газ говореше? И как е проникнал там, долу? Да не би Таита да е приготвил нов капан, а, Ники?

— По-вероятно е газовете да са резултат от разпадането на веществата — реши той. — Щом са се задържали в дъното на хранилището, значи са по-тежки от кислорода. Предполагам, че става дума за въглероден двуокис, но не е изключено да става дума за метан. Мисля, че метанът беше по-тежък от въздуха.

— Дали Таита го е сторил нарочно? — започна да разсъждава тя, а в това време руменината се връщаше по бузите й. Личеше си, че се оправя.

— Не знам, но тези кошници и делви ми се струват подозрителни. Ще мога да ти отговоря едва когато успеем да надникнем в съдържанието им — Никълъс нежно я погали по бузата. — Как се чувстваш? Главата още ли ти боли?

— Да, но по-малко. Какво ще правим сега?

— Ще проветрим хранилището — рече той, — при това възможно най-бързо.

За да провери докъде стига нивото на газа убиец, Никълъс бръкна в чантичката си за извънредни ситуации и извади една от свещите вътре. Запали я и заслиза отново по стълбата. Стъпваше стъпало по стъпало и държеше свещта възможно най-ниско в краката си. Пламъчето й весело играеше из тунела, подскачайки при всеки полъх на течението. Щом обаче стигна шестото стъпало отдолу нагоре, пламъкът пожълтя и скоро изгасна.

Той отбеляза височината с белия си тебешир на стената и извика на Роян, която следеше движенията му от горния край на шахтата.

— Е, поне можем да сме сигурни, че не е метан. Още съм здрав и читав, значи имаме работа с въглероден двуокис.

— Много практичен тест — засмя се тя. — Ако всичко се вдигне във въздуха, значи е било метан.

— Хансит, донеси вентилатора — извика Никълъс на едрия монах.

Сдържайки дъха си, все едно плуваше под вода, Никълъс слезе набързо до подножието на стълбата и постави вентилатора на пода. Завъртя бутона на най-бързата позиция и веднага се измъкна от шахтата, поемайки дълбоко въздух, щом главата му се показа над бялата чертичка върху стената.

— Колко време ще чакаме въглеродния двуокис да се разсее? — попита тревожно Роян, като погледна часовника си.

— Ще проверявам със свещта на всеки петнадесет минути.

В крайна сметка трябваше да мине час, за да могат двамата да слязат в безопасност до дъното на шахтата. Никълъс нареди на Хансит да донесе дърва за горене и да ги запали върху каменния под. Така въздухът щеше да се нагрее и да циркулира по-бързо из целия тунел.

Докато монахът изпълняваше нарежданията им, Никълъс и Роян се надвесиха над една от кошниците край стената и провериха съдържанието й.

— Да му се не знае и хитрият мошеник! — възкликна той и от яд, и от възхищение. — Изглежда ми като смес от трева, горска шума и животински тор, същото, с което са наторявали земята по онова време.

Прекосиха помещението и надигнаха една от делвите да погледнат какво се крие в нея. От гърлото й се посипа някакъв прашец. Никълъс взе една щипка, потърка я между пръстите си и накрая предпазливо я помириса.

— Натрошен варовик! — процеди той през зъби. — Отдавна е изсъхнал и не мога да усетя мирис, но предполагам, че Таита го е накиснал в някаква киселина. Оцет или дори може би урина, все тая. При разтварянето на скалата се образува въглероден двуокис.

— Значи и това е било капан, оставен нарочно — заключи Роян.

— Дори и преди толкова хиляди години Таита е разбирал процесите на разлагане и е знаел какви газове ще се получат от смесването на веществата. Между многобройните постижения, с които се хвали, той споменава и че е научил тайните на минералите.

— Нещо повече, знаел е, че ако тунелът не се проветрява и въздухът в шахтата остане неподвижен, тежкият въглероден двуокис ще остане за вечни времена в дъното на помещението — допълни тя. — Предполагам, че цялото това „хранилище“ е било издълбано умишлено под нивото на самата гробница. Нататък тунелът би трябвало да се изкачи… — посочи към тайнствената врата в дъното на помещението. — Дори може да се каже, че първите стъпала се виждат оттук.

— Скоро ще разберем дали си права — отговори Никълъс. — За нас друга посока, освен тази няма.