Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Полковник Ного никога не беше влизал в забранените части на светилището, но иначе често беше посещавал манастира „Св. Фруменций“. Затова си даваше ясно сметка колко трудна задача са му поставили — реакцията на монасите и на цялото духовно братство в манастира можеше да е само една: съпротива. Освен това през годините се беше запознал с много други скални манастири из страната и след като сам беше служил като духовник в известната църква в Лалибелела, знаеше от собствен опит какви безкрайни лабиринти представляват коридорите от килии, изсечени в скалата.

Затова направи грубата сметка, че за да успее начинанието му, трябва да разчита на поне двадесет души войници. Толкова щяха да претърсят сравнително бързо целия манастир и биха се разправили успешно с упорството на игумена и монасите. За да не стане някой гаф, полковникът лично подбра хората си. Всеки от тях трябваше да е навикнал да гледа кръв.

Два часа преди зазоряване Ного ги въведе в оградената база на „Пегас“, където ги строи на осветения от прожекторите плац и им даде подробни указания за целта на операцията. За всеки случай накара всеки от войниците на глас да повтори дословно какво е чул от устата на началника. Не трябваше да се допускат никакви недоразумения. Най-накрая провери лично дали оръжията им са в ред.

Тума Ного си даваше сметка, че англичанинът и египтянката са се изплъзнали от ръцете им най-вече по негова вина. Не му беше трудно да усети заплашителната нотка в гласа на Готхолд Фон Шилер, когато той разговаряше с него за предвижданата операция. Ако полковникът отново се провалеше, едва ли щеше да му се размине току-така. За няколкото часа, откакто се беше запознал с хер Фон Шилер, той започна да изпитва по-голям страх от него, отколкото от дявола и бога взети заедно. Затова искаше да се възползва от удалата му се възможност и с изрядно проведената акция да се издигне в очите на началника си.

Джет рейнджърът чакаше готов да отлети. Пилотът бе заел мястото си в кабината и беше включил моторите на ниски обороти. Не трябваше да се губи излишно време. Хеликоптерът не можеше да поеме повече от пет-шест души наведнъж, налагаше се да прехвърлят войниците на четири пъти до долината. Ного се качи с първия полет, Нахут Гудаби седна да му прави компания. Пилотът ги остави на пет километра от манастира, на добре познатата от предишния рейд срещу лагера на Куентън-Харпър поляна по бреговете на Дандера.

Бяха избрали мястото толкова далеч, за да не се чуе шумът на моторите в манастира.

„И все пак — повтаряше си полковник Ного, — дори до ушите на монасите да стигне бръмченето на машината, те отдавна са свикнали с него и няма да го свържат с някаква опасност за самите себе си.“

Войниците чакаха в тъмното и гледаха да не вдигат шум. Полковникът им беше забранил дори да палят цигари, докато хеликоптерът не пренесе и останалите им другари. Когато и последната група пристигна на поляната, Ного строи хората си в колона по един и ги поведе в индийска нишка надолу по брега на реката. Войниците му бяха до един опитни бойци, свикнали с джунглата. Физическата им кондиция беше идеална и въпреки тъмнината отрядът се движеше със завидна бързина през гората. От всички единствено Нахут си оставаше кекаво градско момченце, което още на първия километър започна болезнено да се задъхва. Ного се усмихна отмъстително на египетския си конкурент, който не преставаше тихичко да моли Аллах за милост и се дърпаше встрани, за да могат тренираните бойци да го задминат.

Ного бе планирал така нещата, че да пристигнат в манастира точно за утринната молитва, когато монасите са се събрали в църквата. За да не закъснеят, войниците му се спуснаха по каменните стълби в бърз тръс. Държаха автоматите си високо пред гърдите, за да не ги ударят по погрешка в скалата, но за всеки случай дори ги бяха обвили в платове да не дрънчат. Гумените подметки на кубинките им почти не вдигаха шум дори когато нападателите се оказаха на терасата пред манастира и се затичаха към входа на скалната църква.

От вътрешността на храма се носеше монотонното пеене на псалмите, акомпанирани от ударите на барабаните. От време на време певците замлъкваха, за да се извиси в пространството пискливият гласец на игумена, водещ литургията. Полковник Ного се спря пред самия вход на църквата и строи хората си в редица по двама. Нямаше нужда тепърва да дава заповеди, защото указанията му преди самото започване на акцията бяха достатъчно подробни и всеки знаеше какво точно се очаква от него. Ного изгледа войниците, колкото да се увери, че всичко е наред, и даде знак на лейтенанта.

Най-външното помещение на църквата беше напълно пусто; всички монаси се бяха събрали в кидиста. Ного прекоси с няколко бързи крачки пустата зала, поделението го последва плътно по петите. С едно движение полковникът се озова на горното стъпало пред вътрешната врата и нахлу в средното помещение. В мига, в който кракът му стъпи в забранената зона, войниците нахлуха в две колони зад него и мълниеносно заеха позиции покрай стените на църквата. Пред дулата на заредените за стрелба калашници заплашително стояха закачени щикове. За броени секунди цялото монашеско братство се оказа обкръжено.

Извършиха всичко толкова прецизно и безшумно, че трябваше да минат минути, преди някой от присъстващите да усети чуждото присъствие в храма. Хорът и барабаните млъкнаха, черните лица на монасите се обърнаха въпросително към въоръжените мъже наоколо. Единствен Яли Хора не разбра, че нещо се е случило. Бе изцяло погълнат от задълженията си на свещенослужител и стоеше коленичил пред затворената врата към макдаса, Светая Светих на манастира, напявайки с треперливия си глас молитвите на заблудената си душа.

Полковник Ного се насочи към дъното на залата и с ритници започна да си проправя път сред смълчалите се монаси. Стигна до Яли Хора, сграбчи го за хилавото старческо рамо и го събори грубо на земята. Ламаринената корона отлетя от лъскавото му теме и шумно издрънча по каменните плочи.

Ного повече дори не го удостои с поглед, вместо това се обърна към облечените в бяло монаси и властно им заговори на амхарски:

— Дошъл съм, за да претърся църквата и останалите помещения в манастира. Правителството подозира, че мястото се използва за укритие на бунтовници и въоръжени разбойнически банди — той млъкна и изгледа заплашително свилите се от уплаха монаси. — Нека ви предупредя отсега, че всеки опит да се попречи на подчинените ми да извършат възложените им задачи, ще бъде третиран като проява на открит бандитизъм и провокация срещу държавната власт. Несъобразяването с волята на управляващите ще бъде наказвано със сила.

Яли Хора запълзя на колене, хвана се за висящия гоблен на стената и успя да се изправи на крака. Без да пуска плата, на който беше изобразена Богородица с младенеца, отвърна на нахълталия полковник:

— Това е свято място — извика той с изненадващо ясен и разбираем глас. — Ние сме се отдали на служба на всемогъщия Бог, Отца и Сина, и Святого Духа.

— Тишина! — кресна му гневно Ного. Демонстративно разкопча кожения кобур на колана си и сложи ръка върху пистолета си.

Но Яли Хора сякаш не забеляза заплахата.

— Ние сме свети люде, а това място принадлежи единствено на Господ. В манастира шуфти няма. Никой от нашето братство не е нарушавал законите. В името на Всевишния, настоявам да си вървите, да ни оставите на нашите молитви и да не осквернявате…

Ного извади пистолета и с мощен замах стовари черната му дръжка върху устата на игумена. Челюстта на Яли Хора увисна безпомощно напред, голям мехур от кръв се подаде между оределите му зъби като сочен, червен нар. Между напуканите му устни потекоха алени струйки и скоро кадифеното му расо се обагри в червено. Сред редиците на коленичилите монаси се разнесоха възгласи на ужас и недоумение.

Яли Хора обаче се държеше за гоблена и упорито не падаше. Като обесник се люлееше за ръба на платнището, а разтворената му, разбита уста искаше да каже още нещо. Вместо думи, от гърло го излизаше само хрипливо писукане, сякаш някоя агонизираща гарга иска да каже нещо на децата си, а кръвта не спираше да тече.

Ного избухна в зловещ смях и с все сила изрита игумена в краката, за да го свали на земята. Яли Хора се просна на пода като кош с мръсно пране и остана да се въргаля по плочите, давейки се в слюнка и кръв.

— Къде е твоят господ да те пази, дърта маймуно? Колкото и да врещиш, пръста си няма да мръдне за теб.

Ного даде знак с пистолета и лейтенантът го послуша. Нареди четирима войници пред вратата, по един на всяка стена, а останалите прати при входа за макдаса.

Вратата беше заключена. Ного нетърпеливо раздруса дръжката на бравата, но тя така и не поддаде.

— Отговаряй веднага, гарго рошава! — изрева той на Яли Хора, който продължаваше да стене от болка, свит на пода.

— Много е стар — рече лейтенантът. — Толкова малко ум му е останал, полковник, че едва ли дори разбира какво му говорите.

— Тогава разбийте вратата! — заповяда му Ного. — Не, няма какво да си губим времето. Стреляйте в ключалката, дървото е прогнило, няма да устои.

Лейтенантът се подчини, отстъпи крачка назад и направи знак на войниците да се отдръпнат. Насочи калашника към бравата и даде продължителен откос.

Във въздуха се вдигна същински облак от прах, а плочите се поръсиха с жълта дървесина. Гърмът на оръжието и свистенето на куршумите проехтяха оглушително из тясното помещение, а черният, железен език на ключалката увисна безпомощно. Лейтенантът отстъпи още една крачка назад и изгледа свършената работа.

— Блъскайте! — заповяда Ного и петима войници се втурнаха да подпрат рамо на полуразбитата врата.

Натиснаха с общи усилия, но надупченото от куршумите дърво не поддаде веднага. Скърцането на дъските се смеси с жалния писък на монасите, които не искаха да повярват на очите си. За да не гледат светотатството на военните, неколцина дори бяха надигнали расата си над главите, останалите от нерви започнаха да дерат лицата си до кръв с дългите си нокти.

— Още веднъж! — надвика цялата тази суматоха Ного и войниците напънаха повторно.

Най-сетне бравата бе откъртена от дървения плот на вратата и петимата залитнаха в сумрака на вътрешното светилище. Вътре не се виждаше почти нищо — само няколко газени лампи едва-едва огряваха олтара.

Но макар и да не бяха християни, войниците не посмяха да пристъпят в забранената стая. Всеки от тях неохотно се отдръпна назад и дори Тума Ного, който толкова шумно бе прокламирал неверието си предния ден, се закова на място.

— Нахут! — извика той през рамо и запотеният от тичането египтянин излезе отпред. — Оттук нататък ти командваш. Хер Фон Шилер нареди ти да посочиш какво да вземем. Ела.

Нахут доближи разбитата врата и Ного го сграбчи за ръката, натиквайки го почти насила в макдаса.

— Влизай смело, последователю на Пророка! Светата Троица не може да ти стори зло.

Египтянинът се изгуби в стаичката и едва сега Ного посмя сам да се вмъкне след него. Щом се озова на прага, светна с фенерчето и огря тясното помещение. Лъчът заигра по наблъсканите с дарове лавици край стените, металическите предмети заблестяха предизвикателно, но полковникът не им обърна внимание. Вместо това се загледа във високия олтар от кедрово дърво, където се мъдреха короната за Благовещение, няколко златни потира, паницата за свето причастие и големият сребърен кръст.

— Зад олтара — възкликна развълнуван Нахут. — Дървената врата. Снимките са били правени тук!

Откъсна се от войниците, заградили входа на светилището, прекоси с няколко крачки помещението и се хвана за решетките. Хвърли жаден поглед през квадратните отвори, сякаш бе затворник, мечтаещ за свободата.

— Това е гробницата. Донесете светлина! — От напрежение чак крещеше, готов всеки момент да изпадне в невротичен транс.

Ного се залепи зад него, обърсвайки с тяло дамаската, закрила камъка под табота. Пъхна фенерчето между решетките и освети стенописите.

— Слава на Аллах, вечен живот за Неговия пророк — прошепна Нахут, останал изведнъж без глас. — Ето ги стенописите на древния писар. Няма съмнение, ръката, която ги е изписала, е тази на Таита. — Също като Роян преди него, и той мигновено разпозна стила на древния автор. Таита беше автор с непогрешим почерк, с каквото и да се заемеше, талантът му го издаваше и след хилядолетия. — Отворете и тази врата! — рече Нахут, който все по-трудно се владееше.

— Хей, вие, елате насам! — нареди Ного на войниците, които се заблъскаха пред дървената решетка, опитвайки се да я отнесат със силата на тежестта си.

Но колкото и стара да беше вратата, веднага пролича, че няма да се остави толкова лесно на натрапниците. За да предотврати някоя беля, Ного строго им заповяда да претърсят монашеските килии за инструменти. Лейтенантът изхвърча като тапа от светилището и хукна да изпълнява заповедта.

Докато подчинените му се изнасяха от тясната стаичка, полковникът се зае да я огледа по-внимателно.

— Стелата! — напомни той на Нахут. — Хер Фон Шилер държи най-много на нея — и заигра с фенера из сумрачното помещение. — Под какъв ъгъл беше снимано с полароида…

Нямаше какво толкова да разсъждава. Лъчът се спря на дамаската под облечената в кадифе дървена скиния на табота.

— Да, да — въодушевено извика Нахут. — Това е тя.

Тума Ного застана пред каменния стълб и вдигна табота от мястото му. Пръстите му безцеремонно вдигнаха покривалото му за златните ресни. Светинята представляваше чисто и просто кутийка от маслинено дърво. Игумените, които в продължение на векове си бяха играли с предметчето, бяха покрили някога лъскавата му повърхност с отпечатъци от мръсните си пръсти, играещи може би ролята на благородна патина.

— Примитивни суеверия! — процеди през зъби Ного. Хвана с две ръце сандъчето и го запокити с все сила в стената. Дървото се разцепи на трески и капакът зейна. По каменните плочи на светилището шумно се разпиляха миниатюрни глинени таблички с изписани знаци по тях, но нито Ного, нито Нахут им обърнаха внимание.

— Махни покривалото — подкани го Нахут. — Нека видим камъка.

Ного хвана края на дамаската, но тя се закачи за един от ъглите на стелата. Полковникът нетърпеливо дръпна със сила и старият, овехтял с годините плат шумно се съдра в ръката му.

Каменното завещание на Таита, стелата с гравирания надпис, се разкри пред очите им. Дори непросветеният етиопец беше като замаян от гледката. Без да изпуска дрипата в ръката си, се отдръпна почтително назад.

— Камъкът от снимката — промълви той. — Ето какво искаше да открием Фон Шилер. Ние сме богати.

Самото споменаване на користните им подбуди развали магията. Нахут се втурна напред, хвърли се на колене и прегърна стелата с две ръце, все едно беше любимата му, от която са го държали дълго време разделен. От вълнение тихичко захълца, а Ного зяпна в недоумение как сълзите се стичат кротко по лицето му. Самият полковник никога не бе мислил за друго, освен за парите, които щеше да му донесе изпълнението на поръчката. Никога не си беше и представял, че човек може да прояви подобна привързаност към неодухотворен предмет, още повече към нещо толкова прозаично като каменен обелиск.

Когато лейтенантът нахълта повторно в светилището, ги завари в същото положение. Нахут коленичил пред стелата, все едно чете молитва, а Ного — застанал безмълвно зад него, чудейки се какво да каже. След дълго търсене из килиите, офицерът беше намерил някаква ръждясала кирка с прогнила дървена дръжка.

При влизането му в макдаса и двамата се стреснаха и за да прикрие неудобството си, Ного властнически заповяда:

— Разбийте вратата!

Колкото и стара да беше вратата и изтощено дървото, бяха нужни усилията на няколко души, сменящи се един друг, за да избият резетата, забити дълбоко в каменните си гнезда.

Най-сетне обаче солидната врата поддаде и се наклони безпомощно напред. Войниците отскочиха встрани и тежките дъски се стовариха с грохот на каменния под, замъглявайки цялото помещение с червеникав прах.

Нахут пръв се вмъкна в погребалната камера. Без да обръща внимание на облаците прах, които можеха да го задушат, повторно се свлече на колене, този път пред проядения от червеи дървен ковчег.

— Донесете светлина — извика той нетърпеливо.

Ного застана зад него и огря с фенера си ковчега.

От двете страни и на капака стояха различните страни на общ, триизмерен портрет, очевидно изваян от същия човек, изписал стените на гробницата. В най-запазено състояние беше изображението върху капака. Представляваше мъж в разцвета на силите, със строго, гордо лице като на войник, и спокоен, невъзмутим поглед. Чертите му го показваха красив, русите му коси бяха вързани на гъсти плитки, толкова изразително оцветени, че не оставаше съмнение — авторът бе познавал лично мъртвеца. Нямаше да е пресилено да се каже, че древният художник е успял да улови в рисувания портрет цялата личност на покойния, наблягайки върху най-забележителните му черти.

Нахут вдигна глава от ковчега и се взря в надписа на стената над него. Прочете го на глас и след като се опита да спре сълзите, напиращи отново в очите му, се надвеси отново над портрета и разчете картуша, изписан под краката на русокосия пълководец.

Танус, господарят Хараб — още малко и египтянинът щеше да се задави от вълнение. Преглътна тежко и се покашля. — Това отговаря напълно на описанието в седмия папирус. Притежаваме и стелата, и ковчега. И двете представляват безценни съкровища. Хер Фон Шилер ще бъде изключително щастлив да го научи.

— Би ми се искало да ти повярвам — прозвуча доста скептично Ного. — Хер Фон Шилер е опасен човек.

— Досега се справи повече от добре — увери го Нахут. — Остава единствено да изнесеш стелата и ковчега вън от манастира — някъде, където да можем да ги качим на хеликоптера. Ако успееш да се справиш и с това, можеш да се считаш за богат човек. По-богат, отколкото някога си си представял, че можеш да станеш.

Думите му бяха достатъчни да пришпорят Ного за работа. Хората му се заловиха да блъскат по каменните плочи, в които беше вградена стелата. Една по една дебелите плоскости се откъртваха от земята и вдигаха поредния облак бял прах из тясната камера. Най-накрая успяха да се справят с препятствието и с дружни усилия да вдигнат каменния обелиск от мястото, на което бе прекарал последните почти четири хилядолетия.

Едва сега обаче си дадоха сметка колко тежък е той. Макар и не много широк, тежеше поне половин тон. Нахут излезе в средното помещение на църквата и без да обръща внимание на монасите, коленичили по земята, започна да сваля един по един гоблените от стените. Като подбра една дузина, даде знак на войниците да ги отнесат в макдаса.

Обвиха стелата и ковчега в парчетата грубо изтъкан вълнен плат. Здравите гоблени все едно бяха шити от брезент. С тяхна помощ войниците можеха спокойно да теглят, без да се страхуват, че ще изпуснат ценните придобивки. Десетима се наредиха в редица по двама и с дружни усилия успяха да вдигнат обелиска на рамо, за да го изнесат от църквата. За дървения ковчег, чието съдържание не тежеше почти нищо, бяха достатъчни само трима носачи. Оставаха седем войници да охраняват и да им проправят път. Лека-полека тежко натовареното шествие се промъкна през тесния отвор, свързващ макдаса с кидиста, и започна да се изнася към изхода на църквата.

Монасите разбраха какво се готвят да отнесат войниците и от редиците им се разнесе вопъл на мъка и жал.

— Млъкнете! — заповяда им Ного. — Тишина! Накарайте тези глупаци да мълчат — тросна се той на охраната.

Седмината войници, които не носеха нищо, смело нагазиха в масата от хора, запречила им пътя към външното помещение на храма. Заеха удобни позиции и здравата се развъртяха. Там, където виковете и ритниците не вършеха работа, невъзмутимо използваха прикладите на автоматите си. Важното беше останалите да се доберат до изхода. Но недоволството продължаваше да расте, монасите се надвикваха един друг с истерични крясъци и скоро войниците се оказаха като в море от побъркани люде, готови всеки момент да станат жертва на епилептични кризи. Някои вече наскачаха на крака, без да обръщат внимание на полковника, продължаващ да издава своите заповеди. Монасите се притискаха все по-плътно до войниците, хващаха се за униформите им, дърпаха ги и ги лашкаха като в танц, напявайки траурните си песни. Нека крадците не си въобразяват, че ще да ги оставят толкова лесно да се измъкнат.

Изведнъж сред цялата тази суматоха изникна призрачната фигура на Яли Хора. Брадата и расото му бяха оплискани с кръв, зачервените му очи се въртяха обезумяло в орбитите си, сякаш се опитваха да убият с поглед злосторниците. От разбитата му уста се понесе сърцераздирателен писък, при който монасите се отдръпнаха встрани, за да го пропуснат, и игуменът се завтече към полковника. Като че ли плашилото от близкия бостан ненадейно беше оживяло и са опитваше да улови с ръце крадливите птици.

— Стой назад, дърт маниак! — предупреди го Ного и вдигна дулото на автомата си, за да го застави да спре.

Но вече нямаше кой да спре Яли Хора. Без дори да забележи щика, насочен към корема му, той се втурна колкото го държаха краката към Ного.

В следващия миг тънкото като игла острие прониза пъстрата му дреха и се вряза в плътта му. Все едно рибар беше нанизал риба на куката си — толкова лесно се плъзна щикът в тялото на Яли Хора. Върхът на оръжието се показа от другата страна, някъде в средата на гърба. Кадифеният плат се разпори и от дупката рукна обилно кръв. Яли Хора започна да се гърчи от болка, без да може дори да падне на земята. От старческото му гърло се разнесе пронизителен писък.

Ного се опита да издърпа щика обратно, но влажните вътрешности на жертвата се бяха слепнали в мощен вакуум и не щяха да се отпуснат. Ного напъна по-силно, лекият като перце Яли Хора се замята като кукла на въже, краката и ръцете зашариха на всички посоки, но тялото му така и не се освободи от ножа.

Имаше само един начин да се изтегли обратно острието на щика. Ного нагласи калашника си на позиция „единичен изстрел“ и натисна спусъка.

Дулото беше почти допряно до корема на Яли Хора, затова изстрелът от автомата до голяма степен се приглуши от тялото на ранения, но пак проехтя достатъчно силно, за да се извиси над виковете на монасите. Със свръхзвукова скорост куршумът прониза тялото на игумена и при движението си образуваше силни хидростатични вълни. За стотни от секундата вътрешностите на Яли Хора се превърнаха в безформена пихтия, плътта му — в кървава каша. Контракцията, която беше задържала толкова упорито щика на автомата, се отпусна и от силата на изстрела Яли Хора отхвърча назад, за да бъде уловен в последния момент от ръцете на стълпилите се зад гърба му монаси.

За миг-два в църквата настъпи гробно мълчание. Сетне сякаш някоя гигантска кристална чаша се беше строшила о пода, храмът се изпълни с неистови крясъци, с викове на ужас и призиви за мъст. Като че ли всички монаси се ръководеха от един-единствен мозък, от нечие единствено съзнание. Като ято бели птици светите мъже се нахвърлиха върху бандата въоръжени мъже, решени да получат веднага възмездие за убития игумен. Без да се замислят за собствения си живот, те започнаха да удрят, дърпат и скубят войниците с голи ръце, сграбчвайки дулата на калашниците, опитвайки се да докопат с протегнатите си пръсти очите им. Имаше и дотам лишени от разсъдък хора, които смело се хващаха за щиковете и, без да усещат болка, оставяха дланите им да бъдат насечени от остриетата.

В началото дори изглеждаше, че войниците няма да устоят на неочаквания напор, че монасите ще могат да ги надвият благодарение на численото си превъзходство. Едва в последния момент хората на Ного, нарамили стелата и ковчега, успяха да се освободят от товара и да се хванат за оръжията.

Но притиснали се плътно до тях, монасите не им позволяваха дори да използват свободно автоматите. Войниците трябваше най-напред да посръчкат този-онзи в ребрата с щиковете, преди да се заловят за сериозната работа. Калашниците имат сравнително къси дула и могат да стрелят дори в съвсем ограничен периметър. Нападателите нагласиха оръжията си за продължителна стрелба и започнаха да изсипват цели откоси в телата на монасите пред себе си. Все едно бяха замахнали с огромен сърп, а хората от манастира бяха житна нива — телата им се затъркаляха по пода като отсечени класове и за по-малко от минута около стрелците се освободи голямо пространство.

Но и това не им се стори достатъчно. Опряха автоматите о хълбок и продължиха да засипват масата от плът пред себе си с вълни от куршуми. Изстрелите бяха толкова мощни, че един и същи куршум пронизваше тялото на двама-трима души едновременно, но и това не охлаждаше ентусиазма на убийците. Щом пълнителят се изпразнеше, веднага го заместваше нов, сякаш в църквата бяха включени двадесетина градински маркуча, бълващи олово вместо вода.

Нахут се прислони зад изпуснатия обелиск и го използва за прикритие. Имаше чувството, че от масовата стрелба тъпанчетата му ще се спукат. Оглеждаше се безпомощно и не искаше да вярва на очите си. При близка стрелба оръжие с голям калибър, каквото е калашникът, е способно на неописуеми поражения. Един куршум може да отсече човешки крак все едно с брадва, и то много по-болезнено. Ако попадне в корема на жертвата, вътрешностите й се смилат на кайма.

Нахут видя как един от монасите пада повален от куршум в главата. Черепът му буквално се разби на парчета, мозък и кръв бликнаха като фонтан, а убиецът му се изсмя, доволен от попадението си. И двадесетимата в отряда на Ного бяха изгубили способност да разсъждават. Като глутница диви кучета, нападнала беззащитната жертва, те не знаеха милост и пощада, а стреляха ли стреляха по невъоръжените монаси.

Хората от най-предните редици съвсем естествено се бяха опитали да се спасят от смъртоносната стрелба, блъскайки гърбове в гърдите на задните. В борбата си за оцеляване монасите се бяха счепкали помежду си и ревяха с пълно гърло един на друг, докато поредният откос не повалеше и тях сред купчината от избитите им братя. Вече нямаше място по пода на светилището, където да не се въргаля убит или ранен. При опита си да избягат от смъртта, неколцина монаси се бяха заклещили в тесния отвор на вратата. Те представляваха същински десерт за обезумелите войници, които извъртяха автоматите си в тяхна посока и дружно натиснаха спусъците. Куршумите се изгубиха в гърбовете на монасите, а те като гора от потрошени от вятъра дървета осеяха пространството пред изхода. С тяхното изтребване се прекратиха и писъците на агонизиращите — единствено стрелящите калашници продължаваха да кънтят в тясната зала.

Трябваше да изтекат няколко минути, преди стрелците да се усетят, че няма по кого повече да стрелят. Оръжията замлъкнаха, като плахо ехо им отвърнаха сподавените стонове на умиращите. Църквата се беше изпълнила със синкав дим, острата миризма на барут щипеше носовете на войниците. Дори смехът им угасна в мига, в който си дадоха сметка какво наистина са сторили. Озъртаха се из църквата, а Нахут разбра, че те едва сега оценяват истинските мащаби на извършеното клане. Все едно бяха застлали храма с килим от човешки трупове. Белите раса на монасите пъстрееха с червени петна, краката на убийците газеха в същинска вада от кръв, сред която плуваха блестящите като скъпоценни камъни, гилзи на патроните.

— Спрете огъня! — нареди Ного кой знае защо. — Пушки на рамо! Вдигайте товара! Веднага!

Гласът му отърси мнозина от съня, в който мислеха, че са попаднали. Войниците запретнаха ръкави и вдигнаха обвитите с гоблените от църквата светини. Кубинките им жвакаха жално в кръвта на убитите, червени пръски цапаха униформите им, краката им често се препъваха о нечий гръб или глава. На повечето започваше да им се гади от задушливата миризма на изгорял барут, от гледката на толкова много кръв, изкормени трупове и отсечени крайници.

Стигнаха вратата и с бавна крачка заслизаха по трите стъпала към най-външната зала. Нахут забеляза как дори по лицата на тези ветерани, свикнали на какви ли не ужасни сцени, се изписва облекчение, щом застанаха на изхода. Но за него самия преживяното беше твърде много. Дори и в най-черните си кошмари, не бе ставал свидетел на подобни ужасии.

Той се насочи към близката стена и се хвана за един от останалите гоблени да не падне; след болезнени напъни успя да изхвърли цялото съдържание на стомаха си. Когато се свести, в кидиста не беше останал никой, с изключение на един ранен монах, който пълзеше към него по пода. Гръбнакът му беше пречупен от куршум и парализираните му крака се влачеха безпомощно зад него. Подобно гигантски охлюв, умиращият оставяше лигава диря след себе си.

Нахут неволно изкрещя и бързо отстъпи далеч от ранения. В следващия миг му обърна гръб и хукна да се спасява вън от църквата. Излезе на терасата, надвиснала над Нил, и се залепи за опашката на войнишката колона. Скован от страх и ужас, дори не чу шума от хеликоптера, който щеше да го отнесе с перката си.

 

 

Готхолд фон Шилер стоеше на входа на сглобяемата къщичка тип „Куонсет“, а Уте Кемпер почтително се беше отдръпнала на крачка зад него. Пилотът на джет рейнджъра се беше обадил по радиостанцията и всички в базата стояха в очакване на скъпоценния товар. Хеликоптерът надвисна над площадката за кацане и вдигна облаци прах из цялата база. Понеже и стелата, и ковчегът се бяха оказали твърде големи, за да бъдат прибрани в кабината, ги бяха вързали за шините за кацане, както си стояха обвити в гоблените. Щом машината се установи неподвижно на земята, Джейк Хелм и бригада от десетина работници в комбинезони го наобиколиха и се заеха с бързото отвързване на ценните находки. Групата подхвана тежкия обелиск на рамо и го понесе към бунгалото, където го чакаха. Хелм се въртеше край тях и им даваше нарежданията си.

В средата на залата за конференции специално бяха разчистили място, избутвайки дългата маса до стената. Изключително предпазливо носачите поставиха стелата на пода и след няколко минути се появиха отново, понесли дървения ковчег на Танус, господаря Хараб.

След като си свършиха работата, Хелм изпъди хората от базата и веднага заключи след тях. В къщата останаха само четирима: Нахут и Хелм клекнаха пред стелата, готови веднага да махнат гоблените. Фон Шилер стоеше в единия й край, а Уте му правеше компания.

— Да започваме ли? — попита Хелм, без да сваля предания си поглед от лицето на Фон Шилер.

— Да, но много внимателно — предупреди го немецът. — Да не вземете накрая да повредите нещо.

Лицето му беше пребледняло от напрежение, челото му обилно се потеше. Уте го гледаше с майчинска загриженост, но той бе забравил за съществуването й. Погледът му не можеше нито за миг да се откъсне от предмета, който бяха положили в краката му.

Хелм извади джобното си ножче и сряза въжетата. При всяко движение на помощника му пулсът на Фон Шилер се ускоряваше и той започна да се задъхва като човек на прага на физическо изтощение.

— Точно така трябва — каза без нужда Фон Шилер.

Уте Кемпер внимателно го наблюдаваше. Любовникът й винаги изпадаше в подобни състояния, когато към колекцията се прибавеше някоя нова придобивка. Човек би казал, че всеки момент ще припадне или ще получи сърдечен удар, но тя отдавна го познаваше и се беше уверила, че е здрав като вол.

Хелм застана пред горния край на стелата и грижливо изряза малка цепнатина в плата. Вмъкна ножчето си в процепа и го прокара към отсрещния край на обелиска, все едно дърпаше цип на яке. Ножчето му беше остро като бръснач и платът безпроблемно се разцепи на две, за да разкрие изцяло гравирания камък под него.

Фон Шилер вече се потеше обилно. Едри капки се стичаха по лицето му и падаха върху маскировъчната му жилетка. При вида на йероглифите от гърдите му се откъсна тих, сподавен възглас. Уте не спираше да го гледа и усещаше как сама се поддава на възбудата му. Вече бе имала достатъчно случаи да разбере какви сцени следват подобни емоционални изблици.

— Погледнете тук, хер Фон Шилер — клекна Нахут до обелиска и посочи изображението на ястреб със счупено крило. — Това е подписът на роба Таита.

— Дали е автентичен? — попита Фон Шилер с глас на тежко болен човек.

— Абсолютно! Гарантирам с главата си.

— Нищо чудно и дотам да стигнем, ако бъркате — напомни му заплашително немецът. Очите му бяха заблестели като сапфири.

— Надписът е бил гравиран преди почти четири хиляди години — продължи да обяснява Нахут. — Това е истинският печат на писаря. — И за да докаже с нещо думите си, започна да чете на глас случайно избран ред от текста. Докато произнасяше думите, лицето му сияеше като в религиозно съзерцание.

„Анубис, божеството с глава на чакал, покровителят на гробищата, пази в лапите си кръвта и вътрешностите ми, костите, дробовете и сърцето. Той ги движи, все едно са камъни в игра на бао, крайниците ми му служат за защита, главата — за големия бик, господар на дъската…“

— Достатъчно! — прекъсна го Фон Шилер. — Имам достатъчно време за още. Сега вървете. Оставете ме сам. Ще чакате да ви повикам.

Нахут го изгледа стреснат и неохотно се надигна на крака. Не беше очаквал да го отпъдят като мръсно куче точно в мига на най-големия му триумф. Хелм обаче му кимна и двамата бързо се изнесоха вън от бунгалото.

— Хелм — извика Фон Шилер подире им, — кажи, че не искам никой да ме безпокои.

— Разбира се, хер Фон Шилер — подчини се тексасецът и погледна с любопитство към Уте Кемпер.

— Тя остава — рече му Фон Шилер и го отпрати.

Двамата мъже излязоха и Хелм грижливо затвори вратата зад себе си. Уте пресече стаята и превъртя ключа. Сетне се облегна на стената и изгледа продължително Фон Шилер.

Беше прибрала ръце зад гърба си и предизвикателно виреше твърдите си, заострени гърди. Под тънкия памучен плат на блузата й ясно се очертаваха щръкналите й зърна, корави като топчета за игра.

— Да си сложа ли костюма? — попита тя. — Искаш ли ме в костюма? — И тя не можеше да говори спокойно и непринудено. Игричките, които ги очакваха, й харесваха не по-малко, отколкото на шефа й.

— Чудесно, костюмът — промълви едва Фон Шилер.

Уте отиде до другия край на помещението и се изгуби в стаята. В момента, в който любовницата му се скри, Фон Шилер започна да се съблича. Застана, както го беше майка раждала, насред просторната стая, захвърли дрехите си на куп в единия ъгъл и се обърна с лице към вратата, откъдето щеше да се появи Уте.

След малко тя се показа на прага и той ахна от удивление. Преображението беше пълно. Любовницата му си беше сложила черна перука от тънки плитчици в египетски стил, а отгоре й — уреус, златна диадема, завършваща отпред с очилата кобра, която се готви да ухапе въображаемата си жертва. Короната беше напълно автентична, стара колкото света… Фон Шилер беше платил пет милиона германски марки за нея.

— Аз съм превъплъщение на древноегипетската царица Лострис — изрече магическите слова Уте. — Душата ми е безсмъртна. Плътта ми — неподатлива на времето.

На краката си носеше златните сандали, намерени в гробницата на древната владетелка, беше обкичила китките, глезените, пръстите и ръцете си с гривни, пръстени и обеци, взети от същото място.

— Да — съгласи се Фон Шилер, пребледнял като платно, неспособен да говори.

— Нищо не може да ме унищожи, аз ще живея вечно — продължаваше да напява жената насреща му. Полата й беше от лъскава златна коприна, коланът й — инкрустиран със злато и скъпоценни камъни.

— Вечно — повтори Фон Шилер.

Уте бе гола над кръста. Гърдите й бяха големи и бели като мляко. За да го примами, тя ги обгърна с шепи.

— Били са все тъй нежни и свежи в продължение на четири хиляди години — рече тя на любимия си. — Днес ги дарявам на теб.

Изу сандалите си и показа тънките си, изящни стъпала. Разтвори цепката отпред на полата си и я задържа така, че да се вижда всичко под нея. Движенията й бяха бавни и премерени. Уте имаше голям актьорски опит.

— Това е обещанието ми за вечен живот — постави тя дясната си ръка пред гъстите, светли косми на слабините си. — Ела го вземи.

Фон Шилер изохка тихичко и мигна, за да разкара потта от очите си. Погледът му следеше всяко нейно движение.

Уте започна да мърда с ханша си, бавно и ритмично, сякаш имитираше движенията на златната кобра на диадемата. Лека-полека се разкрачваше и предизвикателно разтваряше бедра. С пръсти погали срамните си устни и открехна тясната врата зад тях.

— Вход за вечността. Отварям го единствено за теб.

Този път Фон Шилер извика гръмогласно. Колкото и често да се повтаряше заучения ритуал, той продължаваше да го предизвиква. Като в транс тялото му започна да се приближава до нейното. Фон Шилер беше изключително слаб, под изсъхналата кожа прозираха костите му. Човек можеше да сметне и него за хилядолетна мумия, върнала се към живот. Гърдите му бяха покрити със сребрист пух, кожата на корема му — увиснала в старчески бръчки, но космите над мъжествения му орган бяха все тъй гъсти и черни като боядисаната му коса. Пенисът му беше завидно голям, някак неестествен за ниското му и крехко телце. Щом Уте на свой ред помръдна от мястото си и понечи да го посрещне, висящата му змия започна да се издува и издига нагоре, кожичката се отдръпна встрани и даде път на тежката й, моравочервена глава.

— На стелата — рече запъхтяно Фон Шилер. — Бързо! На камъка.

Уте му обърна гръб и клекна върху камъка. Изви врат, за да го наблюдава как се приближава, и предизвикателно помръдна заобления си, бял задник, приличащ на двойка щраусови яйца.