Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2013)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 1

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Корнелия Дарева

ISBN: 954-404-081-1

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 2

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-404-081-1

История

  1. — Добавяне

Не беше нужно да си кой знае какъв ловец, за да хванеш следата на бегълците. Можеше дори да се каже, че преследваните не са взели никакви мерки да прикриват дирите си. Без да се отклоняват ни най-малко от пътеката, те бяха тръгнали на запад по брега на Абай с единствена посока суданската граница. Личеше си, че Мек Нимур бърза да се прибере в крепостта си.

Борис прецени набързо, че с неприятеля му се движат не повече от петнадесет-двадесет човека, но така и не можеше да определи точния им брой. Следите по пътеката постоянно се настъпваха едни други, пък и можеше да се предположи, че партизаните са пратили съгледвачи напред, а встрани от пътеката — хора за прикритие. Най-вероятно имаше и ариергард, който да защищава гърба на командира.

Шуфтите напредваха бързо, но бяха твърде много, за да могат да избягат на един-единствен преследвач. Борис беше повече от сигурен, че ги настига. Ако не се лъжеше в сметките си, беше тръгнал четири часа след тях, а само след няколко километра по различни белези отсъди, че разстоянието е скъсено на два.

Без да намалява темпото, руснакът се наведе и вдигна някакъв предмет от земята. Щеше да го огледа в движение. Ставаше дума за най-обикновена пръчка, откъртена от крайпътен храст, в случая кусага-сага. Някой от войниците я бе строшил с тяло при преминаването си. Пръчката послужи за добър указател на какво разстояние пред него са партизаните. Дори в унищожителната жега на долината, пръчката едва бе започнала да загнива по края. Борис беше по-близо до жертвата си, отколкото сам бе предполагал.

Реши да позабави крачка и да премисли следващия си ход. Познаваше доста добре местността. Предната година бе ловувал из околностите заедно с някакъв американски клиент, който държеше да застреля от тукашните диви кози, наричани от местното население „валии“. Бяха прекарали почти месец из долищата край реката и трябваше доста добре да разучат горите наоколо, преди да се натъкнат на големия мъжкар, украсил по-сетне колекцията на ловеца. Борис и досега си го спомняше — почернял с възрастта козел с извити назад рога, които по дължина щяха да се наредят на десето място в класацията на „Роулънд Уърд“.

Та от миналогодишните си спомени Борис знаеше, че три-четири километра по-нататък започва поредният завой на Нил. Реката плавно извиваше на юг и на изток, обръщаше на сто и осемдесет градуса и отново продължаваше на запад. Пътеката следваше реката, защото многото скали, щръкнали високо над долината, преграждаха центъра на получилия се полукръг и правеха преминаването кажи-речи невъзможно. Но при преследването на ранения пръч Борис случайно се бе натъкнал на пряк път и тъкмо по него щеше да поеме сега.

Тогава американецът не бе улучил както трябва — куршумът му бе попаднал много назад в тялото на козела и вместо да го удари в сърцето или белите дробове, го бе ранил в корема. Животното се бе стрелнало веднага нагоре в планината, следвайки една от тайните си пътеки между скалите. Борис и американецът бяха видели доста зор, преди да го настигнат. Руснакът добре си спомняше, че козята пътека криеше доста опасности, но затова пък, когато най-после бяха застреляли жертвата си, двамата с американеца се бяха оказали от другата страна на завоя, спестявайки си повече от петнадесет километра път покрай реката.

Ако сега намереше началото на козята пътека, повече от вероятно бе да излезе пред Мек Нимур и да го издебне край брега на реката. Това му даваше огромни предимства. Партизанският водач очакваше да го преследват, не да го пресрещат. Затова щеше да прикрива гърба си, а за сам човек като Борис щеше да е трудно да пробие безпрепятствено през ариергарда, още повече, без да предупреди жертвите си, че приближава. Ако обаче причакаше Мек Нимур, всички предимства бяха на негова страна. Само от него щеше да зависи кога и как да нанесе удара си.

Нил започна да пренасочва течението си на юг, а пътеката се извъртя успоредно на брега. Руснакът впери поглед във възвишенията наоколо и затърси познат знак. Не бе извървял и километър, когато между черните скали се отвори процеп и гъстата гора пъргаво се изкатери между базалтовите блокове.

Той се спря и избърса потта от челото и врата си.

— Прекаляваш с водката! — скара се сам на себе си Борис. — Краката ти омекват.

Ризата му беше вир-вода, сякаш се бе къпал в реката.

Прехвърли пушката си от едното на другото рамо, вдигна бинокъла пред очите си и започна да изучава потъналия в зеленина дол. И от двете страни бе заграден от толкова стръмни скали, че да се излезе от другия му край изглеждаше напълно невъзможно. По едно време обаче увеличителните стъкла се спряха на малко дръвче, израсло на самата скала, възползвайки се от миниатюрна издатина. Отдалеч дървото приличаше на японски бонзай, с деформирано стъбло и усукани на всички страни клони.

Когато американецът бе изстрелял злополучния куршум в корема на козела, животното бе стояло тъкмо под това дърво. Борис лесно възстанови движенията на раненото животно, погледът му мислено проследи бягството му из скалите — по инстинкт козелът се бе втурнал по скритата пътека. Вдигна лекичко бинокъла и се взря в тесния, наклонен корниз, който се врязваше в почти отвесния склон.

— Да, да. Ето го мястото.

Позволяваше си да мисли на майчиния си руски. Ако не друго, то поне никой не го задължаваше повече да се мъчи на френски или английски.

Преди да започне изкачването обаче, Борис първо се свлече надолу по камъните до самия бряг на реката и наплиска няколко пъти лицето си. С огромно удоволствие накваси мазната си коса и грижливо избърса солената пот от врата и гърдите си. Изля останалото съдържание на манерката си и я напълни догоре. Пи, докато стомахът му не заплаши да се пръсне, сетне изплакна още веднъж манерката и я напълни повторно. В планината вода нямаше да срещне никъде. Най-накрая бръкна с шапката си във водата и я нахлупи обратно, радвайки се на хладината, която освежи за миг напечените му глава и гръб.

Изпълзя отново на пътеката и продължи още стотина крачки, без да бърза и с поглед, забит в краката. На едно място почти цялата пътека бе запречена от голям камък. За да прескочат препятствието, повечето от партизаните бе трябвало да стъпят в петното пясък пред него. За ловец като Борис това беше превъзходна следа.

Повечето бяха обути в ботуши, стил израелски парашутисти, със зигзагообразни грайфери, а добре си личеше как ариергардът е минал от същото място, откъдето е минала и предната колона. Борис клекна до земята и внимателно се вгледа в следите. Погледът му шареше доста време по пясъка, преди да се натъкне най-сетне на търсеното: между широките мъжки стъпки личеше и отпечатъкът на дребно, много по-добре оформено краче — това на жена. В голямата си част следата бе изтрита от дебелите подметки на войниците, но пръстите бяха останали ясно очертани и за Борис не бе трудно да познае, че кракът е бил обут в спортна обувка марка „Бата“ с плоски, гумени подметки. И десет хиляди души да бяха минали, Борис пак щеше да познае чие е било дамското краче в гуменката.

За него беше голямо облекчение да се увери, че Тесай върви заедно с останалата група. Току-виж двамата с любовника й бяха поели по странична пътека. Мек Нимур беше хитро животно. Вече се бе измъкнал веднъж от ръцете на Борис. Но не и този път! Руснакът заканително поклати глава — не и този път!

Отново заби поглед в женската стъпка. Нещо го жегна в душата при вида й. Гневът му се завърна по-силен от преди. Не ставаше дума за чувства, никой не можеше да го обвини, че я е обичал или желал. Тя просто беше негова собственост, играчка, която някой му беше откраднал. За Борис друго нямаше значение, освен обидата, че е бил пренебрегнат. Тесай го беше зарязала и унизила, сега я очакваше единствено смърт.

Борис усети как поугасналата страст се възпламенява в жилите му при мисълта за нечия смърт. Убийството беше негов занаят и призвание; но колкото и често да бе убивал през живота си, предизвикателството оставаше, никога не изпитваше пълно удовлетворение. Навярно това беше и единственото, което Борис все още преследваше и което дори водката не можеше да замести, както бе заместила сладостта от половото съвкупление с негърката. Щеше да му достави много повече радост да я убие, отколкото да я притежава отново.

През последните няколко години Борис бе преследвал само животни, но трудно щеше да забрави усещането да убива човешки същества, още повече — жени. Вярно, искаше главата на Мек Нимур, но много повече — тази на Тесай.

По времето на президента Менгисту, когато руснакът бе стоял начело на контраразузнаването, подчинените му скоро научиха какво най-много го радва в живота и великодушно му оставяха най-сочните парчета за негово забавление. Сега му се удаваше случай да се върне към старите игрички. Единствената разлика бе, че трябваше да убие жена си бързо и светкавично. Нямаше как да удължи удоволствието от отнемането на поредния човешки живот, нямаше как да вкуси с пълни шепи от чуждото мъчение. Навремето си бе сервирал ястия, които отнемаха часове, сега всичко трябваше да приключи за броени секунди.

— Кучка — изплю се той в праха и яростно затъпка следата от гуменката, сякаш с това искаше да покаже какво се пише на самата Тесай, когато я настигне. — Черна, разгонена кучка.

С удвоени сили Борис се хвърли нагоре по баира. Отне му само няколко минути да се добере до кривото дърво, откъдето започваше козята пътека към чукарите.

Намери я точно където очакваше. Без да се колебае, продължи нагоре. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмна ставаше пътеката; често му се налагаше да използва и двете си ръце, за да се прехвърли през някой ръб или да се придържа о скалата, за да преодолее някой шеметен корниз над пропастта.

Първия път бе изкачил стръмното възвишение по кървавите следи на ранения пръч, които често му бяха служили за ориентир. Сега обаче нищо не му подсказваше накъде точно да върви и на два пъти Борис се заблуди, озовавайки се в задънените отклонения на коварната пътека. Трябваше предпазливо да се връща по стъпките си и да търси къде точно е сбъркал, за да тръгне в другата посока. При всяко от двете отклонения в съзнанието му минаваше една и съща досадна мисъл — че губи време и че Мек Нимур може да му се изплъзне, преди да е слязъл при реката.

По едно време забързаният Борис стресна стадо диви кози, които мързеливо се бяха излегнали на тясна площадка в скалите. Подгонени от непознатата опасност, те забързаха нагоре по склона като птици, за които законите на гравитацията нямат значение. Най-отпред вървеше едър мъжкар с дълга брада и още по-дълги спираловидни рога. Именно той, без да го знае, показа на руснака откъде точно да мине, за да стигне върха на планината.

Набираше се, за да прехвърли последния ръб, изпречил се на пътя му. Борис едва не свали кожата от пръстите си, но с това като че ли мъките му свършиха и той се озова на каменното било. Бързо пропълзя до отсрещния край на хребета, но не вдигна глава, за да потърси прикритие. Ако се покажеше дори за миг в цял ръст, силуетът му щеше да се забележи от километри на фона на яркосиньото небе. След продължително пълзене по камъните Борис най-сетне се примъкна до няколко храста, където да се прислони. Високите им, изправени като стъбла листа му позволиха да огледа с бинокъла долината триста метра по-надолу, без да подава главата си на открито.

От подобна височина Нил приличаше на широка, блестяща змия, която тъкмо е завряла глава зад завоя и бърза да се изгуби от погледа, а речните плитчини и пяната на водовъртежите представляваха лъскавите й люспи. Възвишенията, които се издигаха от двете страни на извивката й, напомняха гигантски вълни от базалт, надигнати сред морето на джунглата от мощни, всепомитащи тайфуни. Сред омарата те танцуваха пред погледа на наблюдателя, а нажежените слънчеви лъчи безмилостно ги налагаха с грамадни чукове.

Колкото и да трепкаше образът пред лещите, Борис успя да улови на фокус каменистата пътека, следваща речния бряг, и бавно насочи бинокъла към завоя, зад който продължението й се губеше. Изглеждаше напълно пуста, никъде не се забелязваше ни най-малък признак за човешко присъствие. Борис можеше да изтълкува това по един-единствен начин — жертвите му се бяха измъкнали напред, извън полезрението му. Не можеше да определи колко далеч по пътеката са се придвижили, но едно бе сигурно: ако все още държеше да ги засече по пътя, трябваше да бърза.

За пръв път, откакто се бе отдалечил от речния бряг, Борис отпи от манерката си — съвсем пестеливо. Даде си сметка, че дългото и изнурително изкачване в жегата го е обезводнило. В подобни условия, ако няма под ръка вода, човек може да умре за броени часове. Иначе би било чудно, че огромната долина на Нил има толкова малко човешки обитатели.

Щом си отпочина, Борис пое като подмладен по хребета на възвишението. От единия до другия край имаше повече от километър, но отсрещният ръб се показа съвсем изневиделица в краката му. Да беше направил още някоя непредпазлива крачка и щеше да стъпи в празното пространство. Щом се озова над тристаметровата бездна, Борис отново залегна на земята и потърси прикритие.

Реката беше същата — широка площ от бързеи и водовъртежи, които се преплитаха един в друг, надпреварваха се кой по-бързо да стигне следващия завой. Пътеката отново следваше плътно близкия бряг; само тук-там, когато буквално от водата изскачаха каменни игли или други непреодолими препятствия, тя неохотно свърваше навътре в сушата.

Борис отново не можа да различи друго движение из пустите пространства на нилската долина, освен течението на водите и непрестанното трептене на миражите. Сигурен беше, че на Мек Нимур не му е стигнало времето да заобиколи издадения навътре в реката нос и отново да изчезне от погледа. Щом не се показваше по пътя, значи нещо го е забавило от другата страна на завоя.

Руснакът отново пийна водица и остана да почине половин час. След това се отърси от праха и реши, че си е възвърнал достатъчно силите. Известно време се подвоуми дали да слезе от възвишението и да причака жертвите си някъде по пътеката или да остане на високото и отдалеч да следи за движенията им. Най-накрая предпочете втората възможност.

Огледа внимателно пушката си, увери се, че оптическият мерник не се е изкривил по време на изкачването, най-накрая изсипа съдържанието на пълнителя в ръката си и внимателно се взря във всеки от петте патрона. Медната гилза на единия се беше наръбила и обезцветила с времето, затова той го захвърли настрана и сложи нов на негово място. Дръпна затвора да зареди, но за всеки случай сложи предпазителя.

След това остави оръжието на земята и набързо смени изпотените си чорапи със сухия чифт, предвидливо пъхнат в чантата му. Внимателно върза обувките си. Само пълен новак би оставил краката си да тънат във влага и мръсотия — за няколко часа щяха да се покрият с кожни инфекции.

Отпи отново от манерката, стана и метна карабината на рамо. Беше готов да посрещне както подобава това, което богинята на лова благоволеше да му прати. Оставаше му само да заеме по-удобна за наблюдение позиция по хребета и да чака противника.

Извървя доста метри и често се спираше и насочваше бинокъла си към долината. Следобедът минаваше, а нито веднъж не забеляза човешко движение. Вече започваше да се тревожи, че по някакъв начин Мек Нимур е успял да се промъкне незабелязан по пътеката или е използвал таен брод, за да се прехвърли на другия бряг на реката, или пък се е проврял през някой друг проход сред скалите и му е минал под носа, когато вниманието му беше привлечено от жалните, обидени крясъци на птици. Вдигна глава и видя как двойка кани кръжат около някакъв храсталак в близост до брега на реката.

Жълтоклюната каня е един от най-едрите представители на лешоядните птици в Африка. По природа тя е свикнала да живее в известна симбиоза с човешкия вид и се храни най-вече от боклуците, хранителните отпадъци и нечистотиите, които й завещават двукраките бозайници. Най-често кани се забелязват да кръжат над селата или временните лагери на ловците, откъдето търсят с поглед бунището или пък чакат някой от хората да се отдалечи в близките храсти, та щом си свърши работата като стрели да се спуснат и да отнемат плода на усилията му, сякаш се страхуват някой да не ги изпревари. Поради тази причина на африканците не би им минало и през ум да строят канализация.

Борис обърна бинокъла по посока на пернатата двойка, която уж небрежно се рееше из въздуха, но така и не искаше да се отдалечи от въпросния храсталак. Каните се различаваха отдалеч по специфичното движение на чаталестите си опашки, които се въртяха като ветропоказатели ту на едната, ту на другата страна. Дори от такова разстояние всеки път, щом забиеха поглед в ниското, жълтите им човки блясваха в лупите на бинокъла.

— Да! Нимур рано е вдигнал лагер. — Борис зловещо се усмихна. — Може би горещината и бързият преход са се оказали твърде множко за младата му жена, а може и да му се е приискало да си поиграе с нея.

Извървя няколко крачки встрани, за да може сам да погледне какво се случва в храстите. Грижливо фокусира бинокъла си, но така и не установи човешко присъствие сред зеленината. След почти два часа напразно дебнене започваше да се чуди не е ли прибързал със заключенията си. Единственото, което продължаваше да му вдъхва известна увереност, бяха двойката кани, които бяха кацнали на върха на близкото дърво и упорито не сваляха очи от гъсталака. Нямаше какво друго да стори, освен да им се довери, че там има хора.

Погледна подозрително към слънцето. Небесното светило се плъзгаше към хоризонта, а горещината отслабваше. Борис отмести поглед от него и се взря какво става в долината.

Точно зад съмнителния храст брегът беше издълбан от водите на реката, които образуваха нещо като малка лагуна. При по-високо ниво на реката всичко наоколо потъваше под повърхността й, но сега между течението и малкото езерце се виждаше тънка дига от чакъл. Пак в този си край, брегът беше осеян с по-малки и по-големи камъни, откъртили се с годините от околните скали. Някои от тях стояха из чакъла, други се бяха изтърколили в реката и се показваха само отчасти. Имаше една особено внушителна канара, обла по форма и голяма колкото едноетажна къща.

Ненадейно иззад храста се показа нечия мъжка фигура. Пулсът на Борис се ускори и той с трепет седна да наблюдава как човекът се примъква до един от камъните и със скок се озовава на чакъла край водата. Клекна над повърхността, напълни манерката си с вода и се завърна в скривалището си.

„Аха! Дори и на тях им е горещо. Трябва да пият вода, а това ги издава пред стария Борис. Ако не бяха птиците, никога не бих предположил, че се крият точно там. — Руснакът изцъка с език в знак на възхищение. — Мек Нимур е предпазлив човек. Нищо чудно, че е оцелял толкова време. Никога не изпуска нещата от контрол. Но и такива като него имат нужда от вода.“

Борис продължи да наблюдава с бинокъла си, любопитен да узнае следващия жест на Мек Нимур.

„Вече е изгубил достатъчно време да се крие от горещината. Щом захладнее, ще тръгне отново. Смята да извърши нощен преход — заключи той и отново погледна към слънцето. — Остават три часа до стъмване. Ще трябва дотогава да съм свършил работата, иначе в мрака ще ми е трудно да се целя.“

Преди да се изправи обаче, отново се изтегли с пълзене. Върна се обратно по следите си, докато не се скри зад някакъв каменен блок. Едва след като се увери, че хората на Мек Нимур не могат да го забележат, започна предпазливото си слизане към долината. Този път нямаше козли да му покажат пътя и трябваше да се оправя сам. След няколко несполучливи опита да се смъкне от скалистия ръб, попадна на сравнително широка тераска, която щеше да му послужи за пътека и да го отведе далеч в ниското. Щом се озова в подножието на хълма, Борис внимателно се огледа, за да запомни терена. Може би щеше да му се наложи да се измъква по същия път, трябваше да знае как да го намери. Той знаеше, че му предстои да бяга от далеч по-многоброен противник, един подобен изход би му свършил чудесна работа.

Слизането му бе отнело цял час и той си даваше сметка, че закъснява. Излезе на пътеката близо до брега на реката и се насочи към лагера на Мек Нимур. Гледаше да не изостава, но въпреки това вземаше необходимите предпазни мерки. Вървеше в самия край на пътеката, стъпваше само на камък, гледаше по никакъв начин да не оставя следи, че е минавал. И както много внимаваше, така за малко да се сблъска лице в лице с партизаните.

Беше минал някакви си двеста метра, когато съзнанието му случайно улови тихото, жално свирукане на скорец. Ако не беше толкова опитен ловец, нямаше да загрее, че в свирукането има нещо нередно. А нередното беше по кое време на деня го чува. Скорците издаваха подобни тъжни звуци единствено рано призори, когато напускаха гнездата си високо в скалите. Сега беше късен следобед и от жегата в долината едва се дишаше. Не беше трудно да се сети, че скорецът всъщност е някой от съгледвачите на Мек Нимур, задаващ се от другата посока. Партизаните се готвеха да продължат с придвижването си.

Борис реагира светкавично. Дръпна се встрани от пътеката и бързо се затича назад, добирайки се в последния момент до мястото, откъдето беше слязъл. Изкатери се колкото да има поглед върху терена и зачака. Това, което му се струваше най-неприятно, бе, че практически изгуби цялото си предимство от бързото пресичане на планината. Позицията му трудно можеше да се нарече идеална за стрелба от засада, пътят му за оттегляне стоеше открит за вражеския огън. Би било истински късмет да се добере невредим до върха. Но нито за миг не изостави мисълта за полагаемото си отмъщение. Само да се появяха жертвите му по пътеката и щеше да ги гръмне, без да му мигне окото.

Колкото и да не му се щеше, Борис трябваше да признае, че Мек Нимур го е сгащил. Руснакът дори не бе предположил, че след като веднъж са се скрили от горещината, партизаните ще тръгнат на път преди мрак. Беше си правил сметката да застане на удобна позиция над самия лагер и да изстреля два точно прицелени куршума, преди да си плюе на петите и да изчезне.

Също така се беше надявал, че ако успее да убие Мек Нимур на място, хората му няма да посмеят да го преследват далеч от позициите си. Борис бе нахвърлял в мисълта си как бяга по пътеката нагоре, как се спира на всяко прикритие и отвръща на огъня, как застрелва още поне един-двама негри и в крайна сметка ги кара да се скрият в миша дупка. Щом усети, че са станали по-предпазливи, щеше да даде газ по баира и да изчезне, а те щяха да си ближат раните и навярно дори биха се отказали от по-нататъшно преследване.

Сега обаче нещата се променяха коренно. Не му оставаше друго, освен да се хване за първата удала му се възможност — което почти сигурно означаваше, че целите ще се движат — да стреля, а после да се надява, че няма да го ударят, докато катери склона. Предимството му се състоеше в изключително точния мерник на ловната му карабина, докато хората на Мек Нимур бяха въоръжени единствено с калашници, които може и да стреляха бързо, но на далечно разстояние ги нямаше никакви. Особено когато ги използваха етиопски шуфти. При добро обучение воюващите племена на Африка можеха да се превърнат в чудесни бойни единици — едни от най-добрите в целия свят. Научаваха се на всякакви тънкости на военното изкуство с едно голямо изключение: колкото и да се стараеха, точната стрелба оставаше мираж за повечето от тях.

Борис се излегна по корем на скалата и се опита да не обръща внимание на напечения камък, който го гореше дори през ризата. Свали чантата от гърба си и я постави пред себе си, за да я използва за опора на цевта. Огледа пътеката през оптическия мерник, намести се във възможно най-удобната позиция и се прицели в някакъв малък камък по нея. След като определи височината на изстрела си, завъртя оръжието наляво и надясно, колкото да се увери, че огънят му ще покрие цялата пътека.

Спокоен, че за толкова малко време и да иска не би могъл да си намери по-добра позиция за стрелба, Борис остави пушката до себе си и бръкна в пръстта под скалата. Разтърка я леко по лицето си и от обилната пот тя скоро се превърна в мокра кал. Така бялата му кожа нямаше да заблести на слънцето — един от възможните рискове, ако съгледвачите наистина се окажеха наблюдателни. За всеки случай руснакът провери и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи, да не би стъклото на мерника или металните части на карабината да отразяват светлината. Най-накрая придърпа най-близкия клон на храста до себе си и го нагласи така, че да хвърля сянка върху оръжието.

Борис намести приклада на пушката върху рамото си и се отпусна. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, за да успокои ускорения си пулс и да върне силата и прецизността на ръцете си. Иначе не му се наложи да чака дълго. Скоро птичият глас се чу повторно, този път съвсем наблизо. Някой веднага отговори от гъсталака от другата страна на пътеката, съвсем близо до реката.

„На прикриващите пътеката хич не им е лесно да следват подобен терен — усмихна се горчиво Борис, сякаш съчувстваше на момчетата. — Представям си каква борба е с храстите, за да не изостанат и да вървят вкупом.“

И докато си мислеше за това, на разстояние петстотин метра право пред него, се показа въоръжен човек.

Борис го изгледа през увеличителното стъкло на мерника си. Мъжът беше типичен африкански партизанин — облечен в мръсна и окъсана камуфлажна униформа, допълнена с цивилно облекло. Багажът му се състоеше от манерка за вода, патрондаш, няколко ръчни гранати и естествено — калашник, държан пред гърдите. Щом застана на завоя, шуфтата се спря и веднага се изтегли под прикритието на близката скала.

Огледа внимателно пътя пред себе си, очите му бавно се местеха от обект на обект. В един миг погледът му сякаш се срещна с този на Борис. Той затаи дъх и се вкамени като скалата пред себе си. Но шуфтата не показа, че го е забелязал, напротив, успокои се и даде знак на останалите да го следват. Без да ги изчака обаче, се затича напред по пътеката. Петдесетина метра след него вървеше следващият партизанин. Нататък върволицата въоръжени мъже се зареди като броеница, но стриктно спазваше дистанция. Дори с картечница беше невъзможно да убиеш двама души наведнъж.

— Бре, да му се не види! — отсъди Борис. — Тези си ги бива. Мек сигурно ги е подбирал лично.

Зарови поглед в мерника и започна да се вглежда в лицето на всеки следващ, нетърпелив да открие Мек Нимур. Вече седем души се бяха показали зад завоя, а от командира ни следа. Съгледвачът вече се бе изравнил с Борис и след секунда-две го отмина. Точно под носа му минаха и двама от прикриващите крилата, които подадоха глави из близките храсти, буквално на десетина стъпки пред дулото на пушката му. Борис отново се вкамени и ги остави да се изтеглят. Скоро и останалите партизани се изнизаха с бърза крачка по пътеката пред него. Когато и последният си замина, в продължение на няколко минути по пътеката не се забеляза нищо. Докато най-накрая погледът му не мярна крадливите движения не следващата група.

— Ариергардът — измърмори Борис. — Мек държи жената на края. Новата си играчка. Грижи се за нея, няма що.

Леко приплъзна предпазителя, внимавайки да не издаде присъствието си с нежелано прищракване.

— Нека ми дойдат — закани се той. — Първо ще гръмна Мек. Без излишни фантазии, без рисковани изстрели в главата. Право в гърдите. Когато го види да се свлича в краката й, жената ще замръзне на място. На нея й липсват рефлексите на войника. Ще представлява идеална цел за втория ми изстрел. От подобна дистанция и дума не може да става да пропусна. Право между хубавите й гърди. — При мисълта за кръв и насилствена смърт на фона на красотата и нежността на Тесай Борис дори се възбуди. — Току-виж ми се удала възможност да гръмна още някого. Но на това да не разчитам. Тези си ги бива. Вероятно ще се изпокрият зад скалите още преди да съм стрелял втори път.

Вглеждаше се внимателно в лицето на всеки един от партизаните, които, както и тези от предния отряд, се движеха на равна дистанция един от друг. Всеки път сърцето му се свиваше в недоволство. В крайна сметка, оказаха се само трима души, които го задминаха с бърза крачка, сякаш имаха да вършат важни дела. От Мек и жената нито следа. Лека-полека ариергардът се изнесе нататък покрай брега, тихите стъпки на партизаните отшумяха в далечината. Борис остана отново сам зад прикритието си и се заслуша в гневното туптене на сърцето си. Вкусът на дълбокото разочарование пареше пресъхналата му от жаждата уста.

„Къде са те? — питаше се той нещастно. — Къде, по дяволите, е Мек?“

Не беше трудно да си отговори на въпроса. Бяха минали по друга пътека. Мек бе използвал хората си да отвлекат вниманието на врага, а сам се бе промъкнал незабелязано от другаде.

Борис остана свит до скалата и засече пет минути по часовника си, колкото да не се сблъска с още шуфти по пътеката. Умът му трескаво работеше. Точката, където се бе разделил за последно със следите на Тесай, беше началото на козята пътека от другата страна на големия завой.

Оттогава бяха минали няколко часа; ако Мек и любовницата му бяха хванали някоя тайна пътека, вече трябваше да са с часове напред. Мек беше опитен в тия работи: можеше така да оплете следите си, че на Борис да му е нужно още толкова време да налучка в каква посока е тръгнал. Излизаше, че бегълците имат аванс от кажи-речи цял ден. Руснакът усещаше как душата му се залива с вълни от гняв, трябваше здраво да затвори очи и да стисне юмруци, за да се отърве от чувствата, които му пречеха да разсъждава. Това, което му трябваше най-много в този миг, бе време да помисли спокойно над създалата се ситуация; с нищо нямаше да си помогне, ако започнеше да хвърля чифтета като разярен бик. Една от големите му слабости бе, че невинаги можеше да си наложи сам пълен контрол.

Когато отвори отново очи, яростта бе отминала, за да остави място на ледената омраза, която открай време бе таил към етиопеца. Трябваха му няколко минути, за да реши какво да стори и по какъв начин. Най-напред трябваше да огледа пътеката. Щеше да се върне до мястото, където следите на Мек и на жената се отделяха от тези на останалите.

Измъкна се от прикритието си. Промуши се през близките храсти и излезе на пътеката. И сега не забрави за предпазните мерки, които бе взел преди малко, но времето напредваше и той трябваше да бърза. Внимавайки да не оставя излишни следи, Борис се запъти нагоре по течението на реката — право към горичката, където шуфтите се бяха разположили на лагер. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че двойката кани са отлетели. За всеки случай не го прие като стопроцентово доказателство, че в храсталака не се крие някой, и започна предпазливо да обикаля мястото. Отиде до обратния край на лагера и се вгледа в следите. Макар шуфтите да бяха минали оттук преди няколко часа, отпечатъците от обувките им ясно се четяха в прахоляка.

Изведнъж се закова на място и усети как тръпки полазват по ръцете и врата му. Погледът му стоеше закован в пръстта и не можеше да се откъсне. Беше попаднал в капана на Мек. Защото между следите на войнишките обувки ясно се очертаваше и тази на женската гуменка.

Мек и Тесай също бяха влезли в горичката, но още не бяха излезли. Все още се криеха там някъде и Борис бе обхванат от зловещото предчувствие, че Мек наблюдава всяко негово движение и не сваля пръста си от спусъка на автомата. Както беше застанал сам на откритото, руснакът нямаше никакъв шанс срещу стрелбата на врага.

Пъргав като котка, Борис се изви във въздуха и скочи встрани от пътеката, претърколи се няколко пъти и се прислони зад тревите. Бързо грабна карабината и зачака врагът да се издаде. Трябваха му няколко минути да успокои тежкото си дишане, да се надигне отново от земята и да почне да обикаля крадешком около храстите, където трябваше да го дебне етиопецът. Пръстът му подпираше спусъка на карабината, дулото й се клатеше плавно наляво-надясно като глава на кобра, която се готви всеки момент да скочи върху жертвата си.

Бавно се запъти към брега на реката — шумът на бързеите щеше да прикрива стъпките му, в случай че по невнимание се издаде. Вече се бе доближил до голямата, обла скала, която бе забелязал от планината и кръвта се смръзна повторно в жилите му. Над плясъка на вълните се бе разнесъл странен звук — толкова необичаен за това място и за този час, че Борис дори се зачуди не му ли се е причул. Защото това беше женски смях, ясен и искрящ като кристален полилей, полюшващ се на течението в стаята.

Смехът идваше от ниското, някъде иззад голямата скала, която разделяше Борис от жената. Руснакът се приближи до камъка, доволен, че може да го използва за прикритие. Тъкмо да се примъкне до него, във водата се чу тежкият плясък от падането на някакъв тежък предмет. Веднага след това жената силно изпищя — весело и предизвикателно, като момиченце, което си играе.

Борис се долепи до скалата и като припълзя до ръба й, внимавайки да не се подхлъзне на чакъла, подаде любопитно глава. Това, което видя, меко казано го изуми. Колкото и да се щипеше, не можеше да го повярва. Човек като Мек Нимур просто не беше способен на подобна глупост. Та не беше ли това коравият боец, непоколебимият мъж, оцелял и след двадесет години кървава съпротива из затънтените краища на Етиопия. Как можеше тъкмо той да заприлича на това влюбено до уши момченце, което сега шляпкаше из водата?

Мек Нимур бе отпратил хората си не за друго, а за да остане насаме с новата си любима. За всеки случай Борис се заозърта не е ли попаднал в изкусно приготвен капан. Всичко му се струваше твърде случайно, прекалено хубаво, за да бъде истина. Но колкото и да претърсваше с поглед зеленината по брега, така и не забеляза никъде скрит стрелец. Накрая се успокои, че никой не го дебне, а по лицето му се изписа зловеща усмивчица.

„Разбира се, че ще са сами. Мек никога няма да позволи друг мъж да гледа Тесай чисто гола. — Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка; колкото и да беше невероятно, късметът наистина бе застанал на негова страна. И то какъв късмет… — Сигурно се е побъркал — предъвкваше триумфа си Борис. — Дори да не помисли, че ще го преследвам? Или си е казал, че вече е далеч, че е в безопасност и може да си позволи подобни отклонения? Има ли на света нещо по-глупаво и по-късогледо от главата на един надървен…?“

Влюбените бяха свалили дрехите си, захвърляйки ги накуп върху ивицата черен чакъл, в сянката на голямата скала. Застанали в самия край на реката, те блажено се плискаха един друг. И двамата бяха както майка ги е родила: Мек гордо показваше широките си рамене, мускулестата си снага, стегнатия си задник; до него Тесай изглеждаше като речна тръстика, с тънка талия и тесен ханш. Кожата й беше като горски мед. Двамата бяха дотам погълнати от любовта си, че навярно бяха забравили за останалия свят.

„Сигурно е оставил хора да пазят нагоре по пътеката. — Борис така и не можеше да приеме Мек да се е лишил от последната капчица разум в главата си. — Просто не е предполагал, че мога да го пресрещна. Мисли, че е в пълна безопасност. Глупак с глупак“ — продължаваше да се навива доволно Борис, докато наблюдаваше гоненицата на любовниците.

Тесай се отдалечи на няколко крачки от Мек, сетне доброволно се предаде в прегръдките му. Двамата цамбурнаха в плитката вода и затърсиха устните си. Над повърхността се показваха само тъмните им, засмени лица. Струйките речна вода допълваха вълшебната картина на една красива жена, притисната в обятията на хубав мъж. Ако Борис беше верующ християнин, сигурно би си представил как черният Адам и черната Ева разиграват пред очите му сцени от Едемската градина.

Но не му беше до гледане. Руснакът сведе поглед към купчината дрехи на плажа. Калашникът на Мек лежеше безгрижно захвърлен върху камуфлажната му куртка — само на няколко крачки от Борис. Убиецът прекоси с няколко бързи скока разстоянието дотам и грабна автомата. С професионална бързина извади пълнителя и го пъхна в джоба си. Сетне дръпна затвора и изхвърли на чакъла заредения патрон. Остави опразненото оръжие на мястото му върху униформата и бързо се оттегли зад прикритието си. Нито Мек, нито Тесай разбраха какво се е случило.

Борис се разположи удобно на сянка и седна да наблюдава представлението във водата. В любовта си и двамата приличаха на малки деца, които тепърва се запознават с тайните на живота.

Най-накрая Тесай се отскубна от прегръдката на любимия си и излезе от водата. Заприпка с дългите си нозе по чакъла и затресе мокрите си, гладки като коприна гърди, сякаш искаше да го примами на сушата. Мек не остави дълго да го чакат. Изправи се и показа в цялото им величие косматите си гърди и тежкия си, мощен член.

Хукна подире й и я настигна, преди още да се е добрала до дрехите. Тесай уж започна да се съпротивлява на желанието му, но скоро се отпусна в силните му ръце, а устата й отново се залепи за неговата. В следващия миг му се отдаде изцяло. Докато двамата се целуваха, пръстите на Мек не преставаха да галят лъщящия й задник. Притискайки се плътно до тялото му, негърката разтвори крака и затърка бедра около кръста му, канейки го да изучи отблизо тайните на тялото й. Когато Мек закри венериния й хълм с широката си шепа, тя доволно замърка.

Борис се раздвояваше между гнева на рогоносеца и слабостта на воайора, който тръпне от желание да види жена си обладана от друг. В душата му напираха всякакви чувства. Панталоните му се издуха под силния напор на мъжествеността му. От напрежение слабините започваха да го наболяват, докато тялото му трепереше от ярост и омраза.

Любовниците се свлякоха на колене върху чакъла. Без да отпуска прегръдката си, Тесай се облегна назад и дръпна Мек върху себе си.

Едва сега Борис сметна за нужно да се обади:

— Кълна се, Мек Нимур, нямаш си и представа каква тъпа гледка представляваш с този гол задник между краката на жена ми!

Мек реагира бързо като леопард. Със светкавичен жест — толкова бърз, че остана недоловим за погледа на руснака — той се протегна и грабна автомата за спусъка. Когато Борис му бе подвикнал от мястото си, той вече го държеше на мушката си. Остана като гръмнат, щом етиопецът насочи калашника към него и дръпна спусъка. Ако не беше скрил предвидливо пълнителя, щеше да стане на решето. Защото Мек не си губеше времето да се двоуми.

Но механизмът жално изщрака и двамата мъже останаха да се гледат умно, без никой да е умрял междувременно. Тесай не помръдваше от мястото си, във влажните й очи се четеше мъка и тъга, защото ясно бе, че на Мек му е писано да си отиде.

Борис тихичко захихика и с дрезгав глас продължи:

— Къде предпочиташ да те гръмна, Мек? Какво ще кажеш да се прицеля в черния ти член, преди да се е свил?

Мек Нимур бързо отмести поглед встрани и затърси нещо по хоризонта. Борис си каза, че е познал преди малко. Етиопецът беше оставил пазачи по пътеката, но навярно им беше наредил да се отдалечат, докато той не привърши с удоволствията си.

— За тях да не те е грижа. И двамата ще сте отдавна мъртви, преди горилите ти да се сетят за теб — изсмя се повторно Борис. — Кеф ми става да ви гледам. Доколкото си спомням, Мек, с теб имахме веднъж уречена среща, но ти не удържа на думата си и избяга. Както и да е, имаме достатъчно време да наваксаме изгубеното.

Вътрешният глас му подсказваше, че греши, дето забавя развръзката. Мек си оставаше непредвидим човек, току-виж измислил нещо; беше допуснал грешка, едва ли щеше да направи друга. Най-разумно беше да го гръмне в главата, докато не е станало късно, а след това да се заеме с Тесай. Докато дотичат партизаните, имаше достатъчно време да си достави търсеното удоволствие с нея. И все пак, изкушението да издевателства над гордия етиопец бе твърде голямо, за да му устои.

— Имам добри вести за теб, Мек. Ще живееш няколко секунди повече. Първо ще убия курвата, ти само ще гледаш. Надявам се да споделяш вкуса ми към подобни развлечения.

Борис се измъкна от сянката, където се бе крил досега, и с бавни крачки се насочи към Тесай. Негърката се бе свила на чакъла, където я бе заварил мъжът й, и се бе извърнала леко настрани, опитвайки се с малките си ръчички да прикрие едновременно гърдите и срамните си части. През цялото време руснакът нито за миг не откъсна поглед от лицето и ръцете на Мек. За него само мъжът представляваше опасност, което се оказа и голямата му грешка. Беше подценил жена си.

С привиден жест на стеснение, Тесай му обръщаше гръб, но бръкна между разтворените си крака и докопа кръгъл, загладен от водата камък, който чудесно пасна на дребния й юмрук. Внезапно тя протегна гъвкавата си снага и с все сила замери омразния си мъж по главата. Борис улови движението й с периферното си зрение и в последния момент вдигна ръка да се предпази.

Камъкът, хвърлен отблизо, се оказа по-бърз от него, макар и да не попадна там, където Тесай искаше. Вместо в главата, той се блъсна с все сила в лакътя на Борис. Ръкавите му бяха навити до бицепсите, затова нямаше как да убият силата на удара; свитата му ръка се надигна в инстинктивен жест на самозащита. Заостреният ръб на камъка уцели опънатата кажа над костта, която изхрущя подобно счупена дъска. От острата, неочаквана болка Борис извика, дланта му неволно се разтвори и показалецът, вместо да натисне спусъка, за да застреля беззащитния Мек в корема, се отпусна безпомощно.

Мек скочи на крака и преди Борис да е успял да прехвърли пушката в другата си ръка, вече се бе скрил зад скалата.

С лявата си ръка Борис замахна с приклада и фрасна Тесай по главата, събаряйки я на земята. Преди да се е свестила, завря дулото на оръжието в устата й и гневно извика по адрес на негъра:

— Ще я убия, черно копеле! Ако си искаш обратно курвата, ела да си я прибереш, докато е жива!

От болката в лакътя гласът му бе станал още по-дрезгав и груб от обикновено.

В отговор отекна гласът на Мек Нимур от другата страна на скалата. С пълно гърло етиопецът извика нещо на амхарски, след което се обърна на английски към руснака:

— Хората ми ще се появят всеки момент. Остави жената на мира и ще те помилвам. Но ако й направиш нещо, ще съжаляваш, че си се родил.

Борис се надвеси над Тесай и я издърпа за крака. Със здравата си ръка я стисна през врата и в същото време насочи дулото по посока на невидимия Мек. Изчака болката от лакътя да отмине и пое отново с наранената си ръка карабината, готов за стрелба.

— Докато твоите маймуни довтасат, отдавна ще съм я пратил на оня свят — подвикна той на врага си и започна да я тегли далеч от скалата. — Ела си я вземи сам, Мек. Ако наистина я искаш, трябва да ми го докажеш.

И за да потвърди намеренията си, стисна с все сила хватката си около крехкото вратле на Тесай. Жена му започна да се задъхва, но колкото и да дереше ръката му с острите си нокти, не можеше да се освободи.

— Чуваш ли? Още малко и ще извия нежната й шия докрай. Или може би ти доставя удоволствие да я слушаш как агонизира.

И за да я измъчи още повече, стисна докрай мускулите на лявата си ръка.

През цялото това време Борис стоеше обърнат към скалата, зад която се беше скрил Мек Нимур, и крачка по крачка отстъпваше назад, за да има повече пространство за стрелба. Умът му трескаво работеше с надеждата да измисли път за отстъпление. Дясната му ръка навярно щеше да му изневери, а и шуфтите на Мек не бяха един и двама. Жената беше в ръцете му, но той държеше да види сметката и на мъжа. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да убие и двамата, пък след това… каквото му било писано.

Откъм близкия склон се му нечий вик. Гласът беше напълно непознат. Хората на Мек идваха. Борис започваше да се отчайва. Врагът му така и не щеше да се покаже; две минути бяха минали, откакто се бе обадил иззад скалата, а оттогава — нито дума. Вече се беше омел, кой знае къде се криеше на сигурно.

„Твърде късно е — примири се Борис с мисълта. — Няма как да го докопам и него. Ще трябва да се задоволя само с нея. И то бързо.“

С мощен тласък я свали отново на колене и вложи цялата си сила в хватката около врата й.

— Сбогом, Тесай — подшушна й Борис в ухото. Усещаше как прешлените й са се изпънали до последно и всеки момент ще поддадат под напора на мускулите му. Трябваше да стисне още малко и задачата щеше да бъде изпълнена. — Свършено е с теб.

От дългия си опит на кръволок знаеше как трябва да изпука строшеният врат на жертвата, затова хищно зачака познатия звук: все едно се опитваше да строши на две дървена пръчка на коляното си.

Но изведнъж нещо го блъсна с все сила в гръбнака и от удара ребрата му изпращяха. Не беше и предполагал, че някой може да го изненада откъм гърба. Просто нямаше как Мек Нимур да го е заобиколил толкова бързо, без дори да се покаже. По някакъв начин негърът се беше измъкнал незабелязано иззад камъка и, минавайки зад храстите край брега, му се беше нахвърлил изотзад.

Неподготвен за подобна развръзка, Борис отпусна хватката си и Тесай се измъкна на свобода. С хълцане и болезнено хъркане жената пое дълбоко въздух, докато Борис се опитваше да се извърти на другата страна и да насочи карабината срещу нападателя си. Но Мек му се нахвърли отново и, сграбчвайки с две ръце дулото на карабината, се опита да я изтръгне.

Пръстът на руснака продължаваше да стои на спусъка и когато цевта се намираше пред самото лице на Мек, неволно го дръпна. Гърмът стресна етиопеца и той инстинктивно се дръпна назад с кънтящи уши.

Борис също отстъпи и вместо с противника си започна да се бори с карабината. Трябваше да издърпа затвора, за да зареди следващия патрон, но дясната му ръка вършеше всичко бавно и нескопосано, та Мек имаше достатъчно време да се съвземе. Наведе се с глава напред, засили се по чакъла и го блъсна право в корема. Под напора на тежестта му руснакът изпусна оръжието и двамата се хванаха в смъртоносна прегръдка. Всеки се опитваше да изблъска другия и да го повали на земята и така, от крачка на крачка, глезените им нагазиха във водата.

Най-накрая и двамата се стовариха в реката като ту единият, ту другият вземаше превес и натискаше противника си под повърхността. Страничен наблюдател би рекъл, че Мек и Борис се опитват да преиграят любовната сцена отпреди малко, само че в силно гротесков дух. Без да спират да си раздават юмруци и плесници, двамата се изместваха към дълбокото и когато се озоваха до кръста залети с вода, течението на Нил внезапно ги подхвана и ги отнесе надолу. Дори и сега биещите се не си даваха секунда отдих, използваха всичката си сила и хитрост, за да се надвият. От ударите, които си нанасяха, повърхността на реката се покриваше с пяна, а към брега се насочваха малки вълнички.

Тесай чу, че откъм гъсталака приближават хората на Мек Нимур. Грабна бързо дрехата си и преди да са се показали от храстите, успя да я навлече върху голото си тяло. Щом първият от шуфтите се появи на чакълестия бряг, тя се завтече да го посрещне и му закрещя на амхарски:

— Гледайте! Мек е във водата. Бие се с руснака. Помогнете му!

Тесай се затича по брега, а партизанинът — след нея. Изравниха се с двамата разярени мъже сред вълните и негърът насочи калашника си към врага. В последния момент Тесай успя да дръпне дулото нагоре.

— Глупак такъв! — изсъска тя гневно на човека. — Ще убиеш Мек.

Пъргаво скочи върху един от големите камъни наоколо, заслони с ръка лицето си от слънцето и впери очи в борбата. Сърцето й спря, когато видя, че Мек е започнал да отстъпва. Борис се беше извъртял зад гърба му и, уловил врата му в стегната хватка, се опитваше да потопи главата му под водата. Любовникът се въртеше като риба на въдица и отчаяно се опитваше да се изхлузи от ръцете му. В следващия миг и двамата изчезнаха, погълнати от поредния речен бързей.

Тесай слезе от камъка и забърза към следващия, за да продължи безпомощно да наблюдава разиграващата се в плитчините сцена.

Дори и подхванат от течението, Борис продължаваше да притиска лицето на Мек под водата. Колкото повече двамата забързваха по реката, толкова по-често телата им се удряха о черните камъни, осеяли коритото й в тази му част. Мек беше силен мъж и на Борис му трябваха изключителни запаси от енергия да го държи в хватката си. Знаеше, че няма да успее да го удави толкова лесно. Най-накрая Мек се дръпна назад и за миг подаде глава над повърхността. Успя да си поеме глътка въздух, преди Борис да го е натикал обратно във водата, и това навярно щеше да му стигне да го отблъсне окончателно от себе си.

Борис напрегнато се оглеждаше къде щеше да ги отведе бързеят. Вече се виждаше краят му, но точно пред тях наближаваха няколко големи камъка. Руснакът си избра един от тях, който с такава сила блъскаше вълните на реката, че те стигаха до един метър височина. Натисна с цялата си тежест в желаната посока и с ритници и здраво дърпане успя да завлече Мек към скалата.

Малко преди силите му да го напуснат, Борис остави на течението да ги понесе и заставайки зад Мек, изчака заедно да приближат коварното препятствие, което ги дебнеше като застинало морско чудовище. Руснакът продължаваше да се бори с противника си, за да не му остави време да се съвземе и да му избяга от капана. Имаше намерение да се забие с все сила в каменния ръб и да използва тялото на Мек за омекотяване на удара.

В последния момент, преди Борис да е нанесъл хитрия си удар, Мек отново извади глава от водата и поемайки дълбоко въздух, забеляза наближаващата опасност. Напрегна всички мускули по тялото си и потопи отново глава под повърхността, за да се извърти мощно напред в гимнастическо кълбо. Борис беше сварен напълно неподготвен за подобен ход и нямаше как да му се противопостави. Инстинктивно обаче затегна ключа около врата на Мек и без да разбере как, се озова във въздуха, подет от устрема на врага си. Мек успя да направи кълбото си докрай и в крайна сметка позициите им се оказаха разменени: сега Борис беше този, който стоеше между него и скалата, и именно той пое цялата сила на удара, щом двамата най-сетне се сблъскаха с нея.

Дясното рамо на руснака се огъна като между щипците на гигантска лешникотрошачка. Главата му още се намираше под повърхността, но от силната болка той неволно извика и дробовете му се напълниха с вода. Ръцете му леко се отпуснаха и Мек успя да го отхвърли далеч от себе си. Когато се показа над водата, Борис беше в позиция на давещо се насекомо: дясната му ръка бе строшена на две места, лявата му тръпнеше от изтощение, а гърдите му жално храчеха погълнатата течност.

Мек изскочи на няколко метра зад гърба му. След като пое отново въздух и се огледа, етиопецът забеляза подалата се над повърхността глава на Борис и с няколко мощни тласъка на ръцете си се озова при него.

Борис още не можеше да се съвземе след получения удар и му трябваше време да се сети какви са точно намеренията на Мек. Той го доближи отзад и сграбчи яката на ризата му, сякаш искаше да го удуши. С другата си ръка бръкна под водата и пъхна пръсти под кожения му колан. Напъна мускули и отлепи краката му от дъното, насочвайки се с пълна пара към следващата камениста плитчина, издаваща се с водните пръски, хвърляни наоколо.

Колкото му позволяваха пълните с вода дробове, Борис започна да сипе ругатни:

— Копеле! Черна свиня! Гаден…

Но гласът му се изгуби сред шума на плискащите се в камъните вълни. Без да спира, Мек го тикаше с главата напред към най-близката скала и с все сила го трясна в ръба. От мощните вибрации, които се предадоха от черепа по тялото на руснака, ръцете на Мек се разтрепериха и го изпуснаха във водата. Но Борис не помръдна — главата му бе увиснала безпомощно, а напълно безжизнени, крайниците му плаваха по повърхността като тръстикови снопи.

Понеже реката ги отнесе в поредния вир, Мек реши да издърпа Борис за яката и да извади лицето му над водата. За миг дори препатил войник като него се изплаши при вида на нанесените поражения: от удара в скалата челото на Борис буквално беше хлътнало. Кожата беше здрава, но в черепа се беше образувала хлътнатина, в която спокойно можеше да провре пръста си. Очите на Борис бяха изхвръкнали от орбитите си, сякаш аха-аха да се откъснат, подобно на пластмасовите копчета, които шият по плюшените животинки.

Мек извъртя по гръб неподвижния труп на врага си и наведе глава да огледа отблизо раната му. Сетне опипа строшеното място с пръсти и здраво натисна по кожата. Отдолу костта жално изскърца, ноктите му за малко не потънаха в главата на мъртвеца.

Още веднъж Мек натисна Борис под водата и, съпротивлявайки се на течението, го повлече към брега. Врагът му не даваше никакви признаци на живот, но Мек продължи да го дави, сякаш се страхуваше да не възкръсне пред очите му.

„Как се убиват такива чудовища? — питаше се мрачно той. — Дали не трябва да го погреба на кръстопът и да забия кол в сърцето му?“

Но за по-просто го удави петдесет пъти поред, а на следващия завой на реката течението само го отнесе при брега.

Хората му вече го чакаха. Виждайки, че краката повече не го държат, нагазиха във водата да го хванат под раменете и да го издърпат на чакъла. Понечиха да извадят и трупа на Борис, но той ги спря с жест.

— Оставете го на крокодилите. След всичко, което стори на родината и народа ни, не виждам защо да заслужава по-добра участ.

Дори след толкова омраза, колкото бе таил към убития, пак нямаше да позволи Тесай да зърне смляната му глава. Тя бе изостанала зад партизаните, но вече се задаваше по брега и скоро щеше да дойде при него.

Един от шуфтите изтика тялото на Борис обратно към течението и щом вълните го поеха в прегръдките си, свали калашника от рамото си и изпразни един откос. Куршумите заиграха по водата край главата на умрелия, някои се забиха дълбоко в трупа му. Ризата му се покри с големи дупки, изпод кожата му се разхвърчаха парчета месо. Останалите в отряда дружно се засмяха и на свой ред се присъединиха към задочния разстрел. Цели пълнители отидоха, но Мек дори не се опита да възпре подчинените си. На всеки от тях някой близък или роднина бе умрял по поръчка на руснака след ужасни мъчения. Тялото на кръволока най-сетне се обагри в собствената му кръв, светлите очи на Борис за последно се обърнаха към небето и той потъна безвъзвратно в реката.

Мек бавно стана, за да посрещне Тесай. Притисна я до гърдите си и тихо й прошепна:

— Всичко е наред. Повече няма да ти причинява зло. Мъките ти свършиха, от днес нататък ти си моя жена… Завинаги!