Уилбър Смит
Седмият папирус (32)

Никълъс разчиташе на факта, че Ного би разположил хората си по бреговете на пролома, за да подсигурят достъпа до вира на Таита. Надяваше се по този начин пътят покрай сегашното течение на Дандера да е чист и да може безпрепятствено да се добере до бента в началото на каньона. Нямаше време да мисли за сигурността си и единственото, с което се надяваше да изпревари дебнещите опасности, бе на пет-шест минути да се спира и да се ослушва за вражи стъпки. Знаеше, че не разполага с почти никакво време. Едва ли Мек и хората му щяха да го чакат с часове в лодките, рискувайки войниците на полковника да ги застигнат при манастира.

На два пъти в далечината се чу автоматична стрелба, все откъм пролома, навярно в близост до гробницата. За щастие обаче надеждите му се оправдаха и след около половин час тичане из гората, той се озова при бента, без да е срещнал нито един войник. И все пак не посмя да предизвиква съвсем съдбата. Преди да излезе на открито, се изкатери на близкото възвишение и оттам огледа внимателно целия терен наоколо. Кратката почивка му позволи да си поеме дъх след уморителния пробег и да се увери, че Ного не е оставил пазачи на бента. От страна на един негър подобна предвидливост трудно можеше да се очаква.

Нещо повече. Жълтият трактор си стоеше на мястото в близост до яза. Сапьора го беше оставил, преди да се изнесе надолу по реката. Никъде около машината не се забелязваше човешко присъствие, още по-малко — въоръжен етиопски войник, който да пази. Никълъс въздъхна с облекчение и избърса с ръкав потта от очите си.

Дори с невъоръжено око можеше да види, че водата е почнала да прелива над каменния вал и че тънки струйки са си пробили път през габионите. И все пак бентът даваше вид да се държи здраво и за да бъде окончателно отнесен от Дандера, нивото й трябваше да се покачи с поне още една стъпка.

„Браво, Сапьоре — похвали мислено приятеля си Никълъс. — Това се казва добре свършена работа.“

Продължи да изчислява нивото на реката и състоянието на бента. Откакто за последен път бе минавал оттук, течението на Дандера изглеждаше доста по-силно и забързано. От бряг до бряг водата се надигаше на вълни, някои от дърветата и храстите наблизо бяха частично потопени в реката и се клатеха при всеки напор на бързеите. Цветът на водата също се беше променил до оловносиво, сякаш Дандера се заканваше на бента, който й запречваше пътя. Страничният канал се бе разширил неимоверно и водите на реката се хвърляха с ярост през него. Все едно див звяр беше намерил най-сетне изход от омразната клетка и с пяна на уста отиваше да търси сметка на мъчителя си.

Най-накрая Никълъс погледна и нагоре по склона на долината. Хоризонтът беше закрит от гъсти черни облаци, които заплашваха да удавят всичко във вода. В този миг отнякъде повя силен и студен вятър, който предвещаваше дъжд. Той настръхна от неочаквания хлад, а ризата се залепи за потното му тяло.

Спусна се по сипеите и бързо се промъкна до трактора. Качи се пъргаво на мястото на шофьора и в този миг му хрумна ужасната мисъл да не би Даниъл да е взел ключовете със себе си. С трепереща ръка и свито сърце разрови под седалката, където приятелят му ги криеше, и най-сетне ги напипа.

„Сапьоре, Сапьоре, сам не знаеш как смъртта ти се размина на косъм. Идеше ми да ти извия врата…“

Пъхна ключа в запалителя и го завъртя на положение загряване. Трябваше първо да изчака червената лампичка на таблото да стане зелена и тогава да запали.

— Давай! — изръмжа той нетърпеливо на трактора, който така и не загряваше. Няколкото секунди му се сториха колкото един цял живот. Най-накрая зелената лампичка заблещука и Никълъс извъртя ключа докрай.

Двигателят заработи и той щракна с пръст.

— Червена точка за Сапьора. Всичко му се прощава.

Изчака двигателят да загрее оптимално и с присвити заради проливния се дъжд очи огледа хълмовете наоколо. Беше се уплашил да не би шумът от двигателя да привлече вниманието на горилите на Ного. За щастие никъде из горите не се забелязваше движение.

Той включи на първа и обърна към брега. От долната страна на бента малкото вода, процеждаща се през габионите, стигаше до колелата. Тракторът се спусна в каменистото корито на Дандера и заподскача по многобройните неравности. Никълъс спря на средата на реката и започна да изучава бента в търсене на най-слабото му място. Най-накрая насочи машината срещу самия център на яза — там, където Сапьора бе подпрял дървената ограда с няколко реда габиони.

— Прощавай, че се отнасям така с творението ти — извини се Никълъс задочно на своя приятел и вдигна подвижната платформа на мотокара на желаната височина. Натисна газта и пое право срещу бента. Дълго време трябваше да се бори с набелязания габион, докато най-накрая успее да го подхване отдолу с раменете на машината. Превключи на задна скорост и издърпа напълнената догоре с камъни мрежа, зави обратно и я пусна свободно през прага на пресъхналия водопад. Върна се на мястото си и поднови атаките си.

Операцията вървеше бавно. Под налягането на водата камъните се бяха наместили плътно един до друг и отделянето на различните габиони беше мъчна работа. Почти десет минути му бяха нужни да отдели втория габион от стената. Едва когато го запокити и него в бездната, случайно погледна таблото за бензина. Резервоарът бе съвсем празен. Сапьора не беше зареждал от много време: или запасите от бензин на експедицията се бяха изчерпали, или по-скоро приятелят му не бе предполагал, че машината пак ще е потребна някому.

Никълъс разсъждаваше над надвисналата опасност, но изведнъж двигателят се задави. Той рязко обърна машината нагоре към склона, та дано останалите капки в резервоара се излеят на правилната страна. Маневрата даде резултат, защото моторът отново изрева и след това премина на нормален ритъм. Никълъс бързо смени скоростта и пое към бента.

„Няма повече време за финес — каза си. — Оттук нататък всичко е въпрос на груба сила.“

След вдигането на двата габиона зад купищата камъни се забелязваше малко ъгълче от дървената стена. Това бе най-уязвимата част в целия бент. Никълъс раздвижи ръчките на платформата и я вдигна до най-високата възможна позиция. След това започна бавно да я смъква надолу, сантиметър по сантиметър, докато не закачи горния ръб на дървената конструкция. Имаше чувството, че е напипал най-дебелия ствол в цялата ограда. Заключи платформата на избраната височина и дръпна трактора малко назад. Натисна с все сила газта, изчака двигателят да забоботи с пълна мощност и щом от ауспуха се надигна облак черен дим, пое към целта.

Нищо обаче не поддаде. Дървото беше здраво заклещено между камъните, също както и цялата дървена конструкция, която стоеше като зазидана между габионите. На границата на отчаянието той не отпускаше нито за миг педала на газта. Тежките гуми скърцаха жално по каменистото дъно на реката и хвърляха фонтани от вода и чакъл във въздуха.

— Хайде! — молеше машината. — Хайде, давай! Знам, че можеш.

Но двигателят отново се задави и набраните обороти отидоха по дяволите. Машината стенеше и кашляше, но не искаше да се подчини на шофьора.

— Моля те! — говореше Никълъс на глас. — Опитай още веднъж.

Сякаш склонил на молбата му, двигателят изведнъж запали повторно, тръгна отначало в неравен ритъм и неочаквано нададе силен рев, набирайки мощност.

— Ха така, красавице — зарадва се и за да оправдае доверието му, тракторът се засили към дървената стена.

Все едно оръдеен изстрел разцепи въздуха. Дървеният ствол най-сетне се пречупи и откъртеният му връх изхвърча някъде от обратната страна на бента. В стената се образува широка дупка, през която водите на Дандера победоносно прехвърлиха омразното препятствие. Точно срещу Никълъс се надигна висока сива вълна, която мощно заля колелата на машината.

— Ура! — извика и скочи от високата седалка право сред прииждащото течение. Знаеше, че бързата река нямаше да остави трактора да се измъкне невредим от прегръдката й, затова предпочиташе да се спасява със собствените си крака.

Водният бързей се улови за глезените му и се опита да го подкоси. Никълъс като че ли попадна в някой от детските си кошмари, когато го преследваха ужасни чудовища, а краката му така и не помръднаха. Хвърли поглед през рамо, колкото да види как бентът се разцепва в средата си и от огромното налягане водите на Дандера бликнаха като гигантски извор. Направи още няколко крачки към брега, но силите му стигнаха само дотам. Вихърът го грабна с цялата си сила и той нямаше време дори да извика. Заедно с първите вълни на реката се хвърли през високия праг и изчезна в дълбоката паст на пролома.

 

 

— Символите на царската власт — възкликна от радост Фон Шилер при поредното си разкритие. — Жезълът и камшикът на фараона извади победоносно от дървената им кутия предметите и със сподавен от вълнение глас се похвали на помощника си.

— А това е фалшивата му брада и нагръдният медальон за тържествени случаи. — Нахут клечеше до немеца и заедно с него ровеше из многобройните ковчежета из хранилището. Колкото недоразумения и лоши чувства да бяха изникнали между двамата тъй различни по характер мъже, всичко отдавна беше забравено. Бе дошло жадуваното време да берат плодовете на труда си.

— Това е най-голямото археологическо откритие за всички времена — шепнеше с треперещата си уста старият ценител. Извади носната си кърпа от джоба и обърса потта, избила от вълнение по цялото му лице.

— Предстоят дълги години на щателни проучвания — допълни мисълта му Нахут. — Една такава колекция трябва да получи своята заслужена оценка. За целта ще трябва да изготвим подробен каталог. Цял свят ще нарича сбирката с името на нейния откривател — Готхолд фон Шилер. Името ви ще се повтаря от уста на уста, споменът за вас ще остане вечен. Вие успяхте посвоему да постигнете египетския идеал за безсмъртие. Никога няма да ви забравят, за човечеството ще живеете вечно.

По лицето на Фон Шилер се изписа грозна усмивка, оприличаваща го на огромна хиена. Досега не се беше замислял върху подобни перспективи. Всъщност дори не бе помислял да покаже ценните си находки на друг човек, освен на Уте Кемпер, но с нея въпросът стоеше другояче… Думите на Нахут обаче му напомниха отдавна лелеяната мечта да се сдобие с безсмъртие. Може би най-добре би било, ако остави нужните разпореждания гробницата да бъде отворена за широката публика… След смъртта му, разбира се.

Но скоро се отказа от предложеното изкушение. Не можеше сам да отнеме от стойността на богатството си, показвайки го на всякаква човешка паплач. Всички тези красоти бяха събирани в продължение на десетилетия, за да бъдат отнесени от фараона в отвъдното и само той да се ползва от тях. А такъв велик човек като Готхолд фон Шилер имаше основания да смята себе си за равен на древноегипетските владетели.

— Не! — рече той на Нахут. — Това е мое, само мое. Когато умра, и богатството ми ще си отиде заедно с мен. Вече съм предвидил всичко в завещанието си. Синовете ми ще знаят как да постъпят. И те ще бъдат погребани при баща си, щом им дойде времето. Ние заслужаваме това — царска гробница.

Нахут го зяпна с нескрит ужас. До този момент нито за миг не бе помислял, че старецът може да се окаже душевноболен, явно обаче маниакалната му страст го бе отвела отвъд прага на лудостта. И все пак египтянинът разбираше, че не му е сега мястото да спори. Някой ден все щеше да измисли начин да спаси богатствата на фараоните от повторна забрава. Вместо да възразява кимна в почтително съгласие.

— Напълно сте прав, хер Фон Шилер. Това е единственият правилен избор, а и вие заслужавате подобно погребение. И все пак това, което трябва най-силно да ни вълнува сега, е изнасянето на съкровищата на сигурно място. Хелм вече ни предупреди, че с прииждането на реката бентът ще бъде залят. Най-добре е да ги повикаме двамата с полковника. Ного разполага с достатъчно войници да изнесат всичко ценно от гробницата. С помощта на хеликоптера ще качим всичко, част по част до базата, а там ще успея да го пакетирам за безопасното му прехвърляне в Германия.

— Да, да, точно така — изправи се на крака Фон Шилер, уплашен изведнъж от възможността реката да го лиши от току-що придобитите съкровища. — Прати монаха, как му беше името… Хансит. Прати Хансит да извика Хелм. Нека дойде веднага.

Нахут скочи на крака.

— Хансит! — извика той. — Къде си?

По време на този разговор монахът беше чакал на входа на погребалната камера. Беше коленичил на земята и четеше дълги молитви до светеца, който допреди малко бе обитавал опустялата гробница. Всъщност това, което го занимаваше най-много в момента, бе мъчителното колебание дали да следва Божиите повели, или да се отдаде на природната си алчност. Когато чу, че го викат, за последен път се поклони до земята на въображаемия Светия и бързо се върна при Фон Шилер и Нахут.

— Искаме да отидеш при останалите в пролома… — започна да му дава нарежданията на началника си Нахут, но изведнъж установи, че етиопецът не го слуша. По тъмното му лице се бе изписало напрегнато изражение и той им даде знак да мълчат.

— Какво има? — сопна му се гневно египтянинът. — Какво толкова чуваш?

Хансит поклати глава:

— Мълчете! Слушайте! Чувате ли го?

— Няма нищо… — понечи да му възрази, но в следващия миг на лицето му се изписа див ужас и изречението остана недовършено.

А всъщност шумът, който така ги беше стреснал, беше наглед съвсем невинен, дори благ и приятен, все едно из галерията бе повял летният зефир.

— Какво чувате? — попита на свой ред Шилер, който заради напредналата си възраст бе изгубил до голяма степен слуха си и не можеше да долови далечния ромон.

— Вода! — промълви Нахут. — Течаща вода!

— Реката! — извика Ханси! — Тунелът ще бъде залят!

В следващия миг обърна гръб на двамата събеседници и се втурна към изхода на галерията.

— Попаднахме в капан! — изкрещя египтянинът и хукна по следите му.

— Чакайте ме! — опита се да ги спре Фон Шилер и също пое към изхода. Скоро обаче изостана значително зад двамата много по-млади мъже.

Монахът беше взел достатъчно аванс, за да ги остави далеч зад гърба си. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той изскочи от тунела пред аркадата и се изгуби от погледите им.

— Хансит! Върни се! Заповядвам ти! — викаше отчаяно Нахут подире му, но бялата дреха на монаха се стрелна зад първия завой на лабиринта и той остана да вика на стените.

— Гудаби, къде изчезнахте? — идеше треперливият гласец на Фон Шилер откъм галерията със съкровищата.

На свой ред обаче Нахут реши да не му отговаря и като си внуши, че е видял накъде бяга монахът, продължи да го следва, без да обръща внимание на белезите по стените на лабиринта. Все му се струваше, че чува стъпките на Хансит пред себе си, но след третия завой си даде сметка, че се е изгубил.

Закова се на едно място и се вслуша в бесния ритъм на сърцето си. На гърлото му бе заседнала тежка буца.

— Хансит, къде си? — извика той за последен път. Все още не искаше да се признае за победен.

Отзад дойде отново гласът на Фон Шилер и прокънтя из многобройните коридори.

— Гудаби! Гудаби! Не ме оставяйте тук.

— Млъкни! — изрева Нахут от мястото си. — Затваряй си устата, дърт глупак такъв!

Едва си поемаше дъх и усещаше как кръвта пулсира в ушите му, но все пак се опитваше да долови шума от стъпките на монаха. Единственото, което се носеше из подземията обаче, беше течащата вода. На нещастника започваше да му се струва, че самият лабиринт се намира насред реката и че шумът идва не от далечния край на шахтата, а от стените около него.

— Не! Не ме оставяй тук — изкрещя той от ужас и се защура без посока из лабиринта с надеждата да открие изхода.

 

 

Хансит беше научил наизуст всеки завой по пътя към изхода и страхът пред ужасната смърт, която му се готвеше, сякаш караше краката му сами да избират желаната посока. Щом излезе на централното стълбище обаче, стъпи накриво на едно от стъпалата. Монахът не можа да запази равновесие и се претърколи право надолу. Височината не беше никак малка и когато най-после стигна края на стълбата, се просна почти пребит на ахатовите плочи.

Колкото и да го болеше, не се забави нито за миг, веднага се изправи. Целият беше покрит със синини и цицини, но най-страшното бе, че си беше навехнал глезена. Опита се отново да се затича, но кракът му се сви под тежестта му и Хансит се просна по очи. Втори път се надигна и като се опираше с ръка за стената, заподскача на един крак към изхода на дългата галерия.

Добра се до зеещата врата и изпълзя на площадката. Освен бръмченето на електрогенератора обаче ушите му ясно доловиха шума от вода, идваща от шахтата. Не беше онзи тих, почти гальовен звук отпреди малко — не, ставаше дума за истинско шуртене, което изпълваше цялото пространство наоколо. Още малко и шумът от генератора щеше да изчезне напълно.

— Мили Исусе Христе, и ти, Дева Марийо, спасете ме! — помоли се той и с несигурна крачка продължи надолу по стълбите, падайки още на два пъти, преди да стигне следващата площадка.

Застана на колене и се взря пред себе си. На светлината на електрическите крушки по тавана успя да забележи кладенеца в дъното на рампата. Отначало дори не го позна, толкова се беше променил. Ако преди повърхността му беше стигала няколко метра под нивото на покрития с плочи под, то сега дупката бе изчезнала, а на нейно място се беше образувал истински водовъртеж и водите се изсмукваха като в сифон с почти същата скорост, с която прииждаха откъм изхода. Понтонният мост се беше разкривил и се подаваше едва наполовина над буйните струи. Само въжетата още го държаха на едно място, но той постоянно се въртеше на едната или другата страна, подобно на инат кон, който иска да се освободи от впряга си.

От вира на Таита водите прииждаха непрекъснато и нивото им в дългия тунел, макар и бавно, постоянно се покачваше. Вече бе достигнало средата на стените, но Хансит добре знаеше, че друг път за спасение няма.

„Трябва на всяка цена да стигна до изхода“ — зарече се той и смело се изправи.

Успя да се добере до края на понтонния мост, но той така диво подскачаше на вълните, че монахът не се осмели да остане прав. Просна се в цял ръст и започна предпазливо да пълзи по клатушкащото се съоръжение. На много места баобабовите дъски се бяха откачили една от друга и плуваха като отделни салове из развилнялото се море. Хансит обаче не се отказваше и с упоритост и търпение успя да се прехвърли до последната част от разглобения мост.

— Господи, помогни ми. И ти, Архангел Михаиле, не оставай глух за молитвите ми. Не ме оставяй да умра по такъв начин — вдъхваше си сам кураж, търсеше с крака дъното на шахтата и опипваше къде да се улови за стената.

Най-накрая пръстите му напипаха издатина и той се издърпа напред, но за свое нещастие трябваше да поеме целия устрем на течението с тялото си. Остана така известно време, висящ из водното пространство, борещ се единствено да удържи напора на водите. Знаеше, че ако се предаде, реката ще го изтласка обратно в кладенеца, където сифонът щеше да го погълне безвъзвратно.

Електрическите крушки по тавана пред него продължаваха да светят и Хансит имаше видимост почти до самия изход на шахтата, където го чакаше заветната бамбукова стълба към скалите. Разстоянието до края на тунела беше само шестдесет метра. Той напрегна всички сили и започна да се дърпа с ръце напред, използвайки всяка дупка или издатина, която пръстите му намереха по стената. Ноктите му се чупеха по хлъзгавата повърхност, пръстите му се разраниха от острите ръбове, но въпреки болката монахът продължаваше да се бори със стихията.

Дойде щастливият миг, когато очите му уловиха петното дневна светлина, идваща откъм изхода на тунела. Оставаха му само десет-дванадесет метра и той започна с известно облекчение да си повтаря, че целта е близо и че трудното е вече зад гърба му. Скоро обаче долови нови, още по-тревожни звуци. Тихото шуртене изведнъж отстъпи място на силен грохот. Дандера, която вече бе пробила бента в началото на пролома, с рев заливаше каменното си корито и току-що могъщата й вълна бе заляла вира на Таита. Водите й лесно откриха входа към подземната шахта и с мощен устрем се напъхаха в нея, изпълвайки за стотни от секундата цялото пространство до тавана. Електрическите кабели бяха прекъснати и Хансит се озова в непрогледен мрак.

С такава сила беше пометен нещастникът, че му се стори все едно не вода, а скала се е стоварила върху раменете му. Нямаше човек, който да издържи на подобен напор. Струята го подхвана от мястото му до стената на тунела, обърна го с главата напред и започна да го върти нагоре-надолу, наляво-надясно из цялата шахта. Цялото разстояние, което с нечовешки усилия бе успял да преодолее, борейки се с водата, сега му беше съдено да измине отново, много по-бързо, но за нещастие в обратната посока. Водата го понесе към дъното на шахтата и за секунди го запрати в хищната паст на подземния кладенец. Хансит бе завъртян в огромния сифон и сред непрогледния мрак изгуби всякаква ориентация в пространството. Дори не знаеше кое е горе и кое — долу. Така или иначе, това нямаше значение, защото и титанични сили да имаше, срещу подобно течение не можеше да се плува.

Водовъртежът го засмукваше все по-надолу и по-надолу в недрата на скалите. Водното налягане го смазваше. Едно от тъпанчетата на Хансит се спука от напрежението и той отвори широко уста да изкрещи от адската болка. В следващия миг цялото му гърло се изпълни с вода, която проникна и в белите му дробове. Последното, което усети, бе ударът в една от страничните стени на тясната дупка. Толкова бързо се носеше из сифона, че рамото му се натроши на малки костици. Повече дори нямаше сила да извика, защото дробовете му бяха пълни с вода. Скоро обаче болката се стопи в небитието и Хансит изгуби окончателно съзнание.

Безжизненото му тяло продължаваше своя адски бяг към нищото, блъскаше се във всевъзможни препятствия и назъбените подводни скали скоро го обезобразиха. Когато най-после подземният поток изхвърли трупа от другата страна на хълма, при вира с пеперудите, трудно можеше да се познае, че е принадлежал на човешко същество. Разкъсаните крайници и безформеният торс бяха отнесени към изкуствения ръкав на Дандера, за да изчезнат накрая сред бързеите на Сини Нил.

 

 

Водите, които бяха пробили през голямата дупка в бента, сега наобиколиха жълтия трактор и понасяйки го на повърхността си все едно беше детска играчка, с все сила го запокитиха в пропастта на водопада. Докато Никълъс хвърчеше из пространството, погледът му успя за стотна от секундата да улови огромния жълт силует на машината под него. Макар да нямаше много време за разсъждения, се зарадва на съобразителността, която беше проявил преди по-малко от минута. Ако бе останал още секунди в кабината, сега щеше да бъде смазан. За да потвърди мисълта му, тежката машина се сгромоляса в дълбокия вир, вдигна стълбове вода и изчезна завинаги под повърхността.

Никълъс скоро щеше да го последва. Струите го бяха изхвърлили на метър-два оттатък прага и той падаше практически съвсем свободно; успя дори да застане в изправено положение с краката надолу и да се готви за голямото гмуркане. Точно преди да се удари в повърхността обаче, същата струя го подхвана отново в прегръдката си и като го изтласка напред, го спаси от назъбените камъни по дъното на вира. Той бе поет от бързото течение и едва петдесетина метра по-надолу успя да надигне глава над водата. Прибра с ръка мократа си коса, паднала пред очите му, и любопитно се огледа.

Тракторът повече не се виждаше. Беше се оказал достатъчно тежък, за да заседне на неравното дъно на водопада и да устои на развихрилата се стихия. Срещу Никълъс обаче се задаваше малко каменно островче. Той се насочи с плуване към него и с десетина мощни тласъка успя да се добере до някаква издадена над водата скала. Използва я да си почине след преживяното изпитание и проследи с поглед стръмните брегове на пролома. Спомняше си за предишния път, когато се бе озовал в реката. Колкото и да се радваше, че е успял да разбие бента и да защити гробницата на фараона, вече започваше да мисли за предстоящите, много по-неприятни преживявания.

Знаеше, че в никакъв случай не би му се удало да изкачи гладките и хлъзгави скали, водещи до ръба на каньона. Колкото и да се взираше пред себе си, не виждаше никъде място, където да се хване и да се закрепи при катеренето. Още по-малко би преодолял козирките, издадени над самата река. Това, което му хрумна, бе да опита с плуване да се върне отново при водопада. Струваше му се, че откъм източния бряг, точно встрани от водната завеса се забелязва голям вертикален улук, по който би могъл да се изкатери до края. Въпреки рисковете това му изглеждаше единственият път за спасение.

Количеството вода, което се спускаше от водопада, не беше толкова голямо, колкото Никълъс си бе представял отначало. Изглежда, габионите още не бяха поддали съвсем и продължаваха да задържат голяма част от водите на Дандера. Това, което го заливаше, бе само малкият поток, пробил през дупката в бента. Иначе каменният вал се държеше и може би щеше да има време да се добере до целта, преди реката да е помела запиращата я преграда. Сетне обаче се замисли, че ако бентът се разцепи изцяло и Дандера се втурне с целия си устрем към пролома, то и тясната пътека, която си беше набелязал в скалата, щеше да бъде залята от водите й. Затова изостави мисълта за връщане назад към кипящия котел на водопада.

„По-скоро трябва да се махна от пътя й — трескаво разсъждаваше и с ужас си представяше как новата няколкометрова вълна го подхваща и го подхвърля на всички страни като суха клечка. — Ако успея да се измъкна при брега, може би ще намеря къде да стъпя над водата…“

Но знаеше, че тези надежди са напразни. Вече бе имал веднъж случай да пропътува през почти целия каньон и добре го познаваше. По скалите нямаше къде да се хване с пръст, какво ли оставаше за цяла площадка, където да стъпи с крака.

„А може да опитам с плуване да я изпреваря? — хрумна му изведнъж. — Шансът е почти нищожен, но друг изобщо не виждам.“

Свали обувките си и си пое дълбоко въздух. Вече се готвеше да напусне временното си убежище, когато чу как целият бент бива разкъсван от придошлата река.

Над главата му се разнесе страховит тътен, дървените стволове, които досега удържаха напора, изпращяха, камъните в металните мрежи заскърцаха като със зъби по дъното, преди водата да ги е изхвърлила едно след друго в дълбокия пролом, сякаш бяха празни консервени кутии. Над скалистия праг изведнъж се надигна огромна сива вълна, която се изстреля в празното, понасяйки камъни и дървета със себе си.

— О, майчице! Твърде късно. Видя ми се сметката!

Никълъс се гмурна напред във водите на Дандера и колкото сили имаше, загреба с ръце и крака надолу по течението. Ушите му слушаха тътена на прииждащата вълна и в един миг той не издържа и извърна глава през рамо. Стихията го настигаше с бързи темпове, пред очите му огромният пролом се пълнеше като детска вана с вода, нивото на реката се бе покачило за няколко секунди с цели пет метра и вълните лакомо ближеха стените на каньона. През съзнанието на Никълъс за стотни от секундата мина отдавнашен спомен от младостта, когато бе отишъл да кара сърф на носа Сейнт Винсент. Сети се с какво нетърпение бе чакал легендарните вълни да го подхванат и как с радост бе подкарал дъската под високия колкото планина гребен.

„Яхни я! — рече си той. — Все едно караш сърф!“

Отново заплува напред, опитвайки се да набере скорост, преди отприщеният поток да го е грабнал. Скоро усети как нечия смазваща прегръдка го хваща през гърдите, как го повдига и понася напред. Стомахът му се сви от страх, щом усети, че се намира на самия гребен, но все пак се овладя, изправи се вертикално и изви гръб, прибра ръцете си отзад и с класическа сърфистка стойка стъпи с крака върху вълната и подаде глава високо над нея. След няколко секунди, в които сърцето му беше спряло от ужас, Никълъс се увери, че номерът е успял и че тялото му се задържа на самия гребен на вълната. Забравяйки паниката отпреди малко, младежкото у него се пробуди и той се почувства обзет от детинска радост.

„Двадесет възела!“, пресметна скоростта, с която се движеше, или поне така му се струваше по размазаната сива ивица, която вървеше покрай него — това беше всичко, което забелязваше от стръмния бряг. Щом усети, че се приближава към една от стените на каньона, веднага се извъртя като на сърф и се оттласна към средата на течението. Колкото по-далеч го отнасяше вълната, толкова повече се повдигаше духът му и опасността само му даваше смелост да не се предава.

Понеже освен всичко друго и нивото на реката се беше покачило високо над годишния си минимум, Никълъс не се страхуваше от подземните скали и рифове. Имаше усещането как лети като птица над тях и вътрешно им се надсмиваше. Дори когато на пътя му заставаха високите речни прагове, той се научи да не се плаши прекомерно. От силата на течението тялото му дори не можеше да потъне дълбоко, вместо това при всяко падане вълната го подемаше нагоре и смелчагата продължаваше своята бясна езда по гребена й.

— Да му се не види, такова изживяване! — извика той на глас. — Колко хора биха се бръкнали дълбоко за подобни силни усещания! Все едно караш сърф и скачаш с въжета едновременно.

След първия километър вълната започна да губи от скоростта и височината си. Водите на реката се бяха разстлали като огромен килим из пролома и скоро щеше да дойде мигът, в който рулото щеше да се разгъне докрай и Никълъс щеше да изхвърчи напред като в анимационен филм. И понеже усещаше, че удоволствието от сърфа няма да е вечно, той търсеше за какво да се хване, та да продължи безопасното си плаване напред към изхода на каньона. Близо до него със същото темпо се въргаляше из вълните една от дървените трупи, с които Сапьора бе запушил средата на язовирната стена.

Никълъс отново зави странично на вълната и с лекотата на майстор сърфист се добра до дървото. Представляваше бял ствол, дълъг десетина метра, подал се наполовина над водата подобно кит. Личеше си къде клоните му са били отрязани от дърварите и останалите чепове можеха спокойно да се използват за дръжки. Никълъс яхна дървото като кон, наведе се напред, долепяйки корем до кората и остави краката си да порят водата под него. Скоро се поуспокои след изтощителната борба с вълната и усети нов прилив на енергия в жилите си.

Повърхността на реката се беше поизгладила, вълните не изглеждаха толкова страшни, колкото преди минути, но скоростта на течението не отслабваше.

„Поне десет възела — рече си Никълъс. — Когато това чудо стигне вира на Таита, не ми се мисли какво ще им се случи на Фон Шилер и горилите му. Който е влязъл в гробницата, ще чака да го извадят след още четири хиляди години. — Той отметна глава назад и победоносно се изсмя. — Дявол да го вземе, успях! Не стана съвсем както си мислех, но все пак успях.“

Изведнъж обаче смехът му секна. Дървеният ствол приближаваше застрашително един от бреговете с намерение да се тресне с все сила в скалата.

— Ох, ох, на ти сега още проблеми.

Наклони се на една страна и силно заблъска с крака из водата. Колкото и тежък и неманеврен да беше плавателният му съд, все пак успя да се извърти в желаната посока. И все пак завоят отне време, а течението така беше подхванало дървото, че краят му обърса повърхността на скалата. За щастие ударът беше до голяма степен смекчен и Никълъс подскочи на мястото си, насочвайки лодката си навътре в реката.

Колкото повече разстояние печелеше, толкова по-самоуверен ставаше. Започваше да се смята за най-големия специалист на света по плуване из проломи.

— Че аз по тоя начин мога да стигна чак до манастира! — възкликна радостно той. — С подобно темпо току-виж съм изпреварил Сапьора и Роян.

И понеже гледаше все пред себе си, скоро разпозна наближаващия участък.

„Това е завоят над вира на Таита. След минута-две съм там. Предполагам, че скелето вече е било отнесено от реката.“

Надигна се, колкото му позволяваше подскачащото дърво между краката, примигна няколко пъти, за да махне водата от клепачите си, и се опита да погледне от другата страна на речната извивка. Скоро забеляза водния праг малко пред себе си и се приготви за поредния скок.

Пространството се разтвори изведнъж под него и за по-малко от секунда, преди да е полетял към дъното на вира, Никълъс успя да види бамбуковата стълба. Очакванията му се оказаха прибързани. Колкото и да го беше разклатила водата, скелето упорито се съпротивляваше. Най-долната му част беше вече отнесена, но горният му край висеше за ръба на скалата и бамбуковите пръти играеха из въздуха. За свое огромно учудване Никълъс забеляза двама души, вкопчени в стълбата, които като пияници се клатеха ту на едната, ту на другата страна и се мъчеха да се закрепят над водата. Личеше си, че и двамата бързат да се доберат до спасителния ръб над козирката.

Колкото и за кратко да преминаха двамата пред очите му, Никълъс успя да забележи познат блясък по лицето на единия. Бяха металните рамки за очила на полковник Тума Ного, който с голям аванс пред другия след малко успя да се добере до горния край на стълбата. Това бе, което Никълъс успя да забележи, преди дървото да се спусне с водните струи към дъното на водопада. При падането си се обърна почти вертикално и започна да набира убийствена скорост. След броени мигове долният край на ствола се заби във водата и англичанинът се оказа като на прът за овчарски скок. Ако не бяха чеповете да се хване с две ръце за дървото, щеше да изхвърчи на метри пред него. За щастие обаче успя да се удържи и напрегна мускули, дори подкара лодката си отново по течението.

Известно време дървото остана заклещено в капана на големия водовъртеж, но скоро се изстреля подобно на тапа напред и продължи бесния си бяг към края на пролома. Никълъс имаше време да си представи как е яхнал средновековен таран и се засилва да разбие някоя крепостна стена.

Докато се въртеше из центрофугата на вира, той дори успя да се огледа както трябва. Първото, което забеляза, бе, че входът към гробницата е напълно потопен под водата. Нещо повече, ако съдеше по познатите белези по скалата, нивото на реката се бе покачило с поне петнадесет метра над дъното на пролома. Това му беше достатъчно да се чувства победител. Ако не друго, то поне гробницата беше запазена от хищните нокти на големия крадец.

По-нататък насочи вниманието си към бамбуковата стълба. Подпорите й се бяха изскубнали наполовина от нишите в скалата и непознатият стоеше като закотвен на едно място, неспособен да продължи нагоре. Намираше се на пет-шест метра над повърхността и приличаше на котка, която вятърът е заварил на дървото и не оставя да слезе на земята.

Изведнъж Никълъс си даде сметка, че подхвърлян от бързеите, дървеният ствол, за който се държеше, клони право към люлеещата се стълба. Инстинктивно понечи да го обърне на другата страна, но тъкмо тогава човекът от скелето се обърна към него и му показа лицето си. Първото, което видя Никълъс, бе, че непознатият е бял, че светлата му кожа се откроява на фона на тъмната скала и че най-накрая, това е навярно най-омразният му човек на земното кълбо.

— Хелм! — възкликна той. — Джейк Хелм.

Пред очите му изведнъж премина споменът за Тамре, момчето епилептик, смазано под скалните отломъци, после и този за обезобразеното лице на Тесай. Усещаше как в душата му напира желание за мъст. Вместо да се отдръпне встрани от висящата стълба, Никълъс натисна с тежестта си точно в обратната посока и насочи върха на дървото към скалата. Минаха няколко секунди, в които Никълъс се страхуваше, че може и да пропусне целта, но буквално в последния момент краят на дървения ствол се извъртя почти напряко на течението и се закачи за провисналия над водата бамбуков кол.

Голямото засилване и тежестта на дървото се оказаха твърде много за калпавото скеле и то не можа да устои. Стълбата беше засмукана отдолу и бамбуковите пръти изпращяха като сухи съчки. В следващия миг цялата конструкция се откъсна от скалата и се смъкна като лавина върху плаващото дърво. Хелм се завъртя провесен, уловил се може би за някоя от нишите, но в следващия миг се понесе надолу към реката. Във въздуха успя да застане като пирон и с краката си разцепи вълните, преди да се изгуби в дълбокото. Никълъс не чакаше със скръстени ръце противникът му да се появи отново. Прехвърли левия си крак от другата страна на чепатия ствол, седна настрани и грабна един от строшените бамбукови пръчки, които плаваха около него.

Дървената му лодка се оказа уловена в малък водовъртеж встрани от централното течение и започна бавно да се извръща на другата страна. Англичанинът обаче здраво се държеше на мястото си. Сграбчи дългата бамбукова пръчка и я размаха наляво-надясно като играч на бейзбол, който иска да усети бухалката между пръстите си. Сетне я облегна на рамото си и зачака Хелм да се покаже над водата.

Секунда-две по-късно главата на тексасеца най-сетне изскочи на открито. Очите му бяха затворени и той първо изплю известно количество вода, преди тежко да си поеме въздух. Никълъс си каза, че сега е най-изгодният момент, замахна с тоягата си и се прицели право в главата на Хелм. В последния момент обаче онзи отвори очи и видя приближаващото към главата му дърво.

Подобно водна змия светкавично се скри и свистящата бухалка успя едва-едва да разроши русата му косица. Противникът му залитна под силата на собствения си замах и докато си върне изгубеното равновесие, Хелм успя веднъж да вдиша и отново да се потопи.

Никълъс замахна с пръта във въздуха, готов всеки момент да нанесе втори удар, но колкото повече се взираше в мътните води, толкова повече се ругаеше, задето бе изпуснал предимството на изненадата и бе позволил на Хелм да се ориентира в обстановката. Вече не си правеше илюзии относно жестоката битка, която предстоеше между двамата.

Секундите минаваха, а тексасецът така и не се показваше. Никълъс се заозърта тревожно на всички страни, чудейки се откъде ще се подаде главата на противника му. Цяла минута остана така да се оглежда, но нищо не помръдваше под водата. Нямаше смисъл повече да стои с вдигнати ръце, затова свали бамбуковия прът в скута си и го хвана само с дясната си ръка за единия край, готов да мушка във всички посоки.

Изведнъж левият му глезен беше сграбчен и стегнат като в менгеме изпод водата. Преди да се е хванал за някоя от дръжките си, той бе изтласкан от дървото и падна по гръб. Опитваше се да се измъкне на повърхността, но Хелм го докопа с едната си ръка за лицето. За да предпази очите си, Никълъс хвана наслуки един от пръстите му и се опита да го изкриви. Кокалчетата на тексасеца изпращяха и той натисна с още по-голяма сила, за да строши пръста докрай. Болката обаче стимулира допълнително Хелм, който прокара свободната си ръка зад гърба му и здраво го хвана за врата.

Двамата изскочиха едновременно над водата, успяха да си поемат въздух, но в следващия миг Хелм дръпна англичанина за врата и потопи лицето му. В бързината не успя да затвори устата си навреме и се нагълта с вода. Онзи продължаваше да натиска върху прешлените му, навярно с намерение да ги строши между мощните си пръсти. Усети, че се намира в смъртна опасност. Ако Хелм успееше да приложи цялата си сила и тежест в хватката си, като нищо щеше да смели гръбнака му. Но той се изхитри и вместо да бяга на другата страна, се обърна назад и погледна Хелм в очите през водата. За да не го изпусне, тексасецът беше извил цялата си ръка и не можеше да го стисне по-силно, затова само го изгледа с кървясалите си очи.

Докато Хелм се опитваше да го възседне, Никълъс го хвана с две ръце през кръста и натисна с дясното си коляно нагоре в слабините му. Кракът му се провря между бедрата на американеца и скоро капачката намери меката издатина пред чатала. Хелм се сгърчи от болка и пръстите му отпуснаха врата на Никълъс. Врагът му се възползва от удалата се възможност — свали ръката си надолу и докопа тестисите му, извивайки ги яростно. По разкривеното му лице разбра, че е постигнал целта си. Хелм се видя принуден да пусне врата му и да го сграбчи с две ръце за китката, преди да са унищожили съвсем мъжкото му достойнство.

Двамата отново се подадоха над повърхността на няколко педи от плаващото дърво. Никълъс установи, че в борбата си отново са попаднали в централното течение и че с пълна скорост се отдалечават от вира на Таита. Най-накрая благоволи да пусне топките на Хелм и с другата ръка посегна да го удари в лицето. Разстоянието обаче беше много малко и ударът нямаше никаква сила. Юмрукът докосна бузата му и пропадна в празното, но той реши да се възползва и от тази случайност, за да хване на свой ред врата на противника си в ключ. Хелм обаче навреме прибра главата си към раменете и хлъзгавата му коса се плъзна под пръстите на Никълъс. В следващия миг тексасецът се стрелна с главата напред и впи зъбите си в брадичката му.

Изненадата беше пълна, а и болката бе достатъчна да го извади от равновесие. Никълъс силно извика и инстинктивно заби пръстите си в лицето на Хелм, търсейки очите му да ги извади. Той обаче здраво стискаше клепачи и не допусна ноктите на англичанина да наранят очите му. Вместо това захапа още по-дълбоко плътта и от краищата на устата му започнаха да се стичат обилни струйки кръв.

Дървото продължаваше да се клатушка по вълните на една ръка разстояние от борещите се, точно зад главата на Хелм. Като не успя да докопа очите му, Никълъс го хвана с две ръце за ушите и ги изви като тирбушони. Предимството му се състоеше в това, че поне можеше да вижда, докато тексасецът бе заровил нос в лицето му и беше като сляп. Никълъс успя да забележи по кората на дървото сравнително дълъг чеп, оставен от брадвата на дърваря. При откъртването на клона дървесината така се бе разцепила, че на мястото се бе образувало тъничко острие. Доколкото му позволяваше да се съсредоточи от жестоката болка, Никълъс се хвана за дървения труп и насочи коварния чеп точно срещу тила на Хелм. Челюстите на неприятеля му още малко и щяха да се съберат, откъсвайки цяло парче от лицето му. Единият от кучешките му зъби беше пробил долната му устна и Никълъс започваше да се дави в собствената си кръв. Подобно на питбул, пратен да се сражава на арената, Хелм въртеше глава наляво-надясно, с цел да отхапе по-лесно суровата мръвка. Още малко и щеше да успее.

На прага на отчаянието англичанинът усети нов прилив на сили и с цялата си тежест се хвърли напред. Държеше се здраво за дървения ствол, а в същото време с крака стискаше тексасеца за кръста да не му избяга в последния момент. Щом успя да надделее с масата си над него, го блъсна с все сили в дървото. Дървеното острие се заби право в точката между най-горния прешлен и задната част на черепа. Тънкият му край се провря като нокът в кожата и засегна гръбначния мозък. Хелм отвори широко уста и се сви в силен спазъм. Никълъс се дръпна веднага назад и усети как цяло парче от лицето му провисва под брадата му. От жестоката рана обилно шуртеше кръв.

Хелм беше буквално набучен на чепа и напомняше на одрано говедо, овесено на месарската кука. Мърдаше обезумял ръце и крака, мускулите на лицето му се свиваха в жестоки конвулсии, клепачите му трепереха като на епилептик, а очите му се извъртяха в орбитите си до бяло. Все едно някой беше запалил фенер от диня насред сумрака в пролома.

Никълъс яхна дървения ствол близо до закачената глава на тексасеца и тежко си пое дъх. Целият трепереше от изтощение след продължителната борба под водата, а полуотхапаната му брадичка пръскаше кръв по гърдите му. Лека-полека дървото промени центъра на тежестта си, тялото започна да потъва, а главата започна да се изхлузва от острието. Кожата се раздра като коприна и дървото изстърга върху костта на прешлените. Най-накрая целият труп се освободи и с лице надолу понечи да изчезне в дълбините.

Никълъс обаче нямаше намерение толкова лесно да пусне жертвата си.

— Нека за всеки случай те проверим, момко — рече и гласът му излезе преобразен до неузнаваемост от пълната му с кръв уста. Той се наведе над водата, за да хване Хелм за косата, и почна да плюе кръв и слюнка. Сграбчи здраво мъртвия си враг за врата и го натисна на лакът под водата. Дървото под него бързо плаваше към изхода на каньона, а Хелм не мърдаше, но Никълъс упорито продължаваше да натиска, докато накрая уморените му пръсти не изпуснаха безжизнения труп на тексасеца. Течението го пое и скоро омразният тип изчезна завинаги в сивите води на Дандера.

— Ще пратя много поздрави на Тесай — сбогува се с Джейк Хелм Никълъс.

Оттам нататък съсредоточи цялото си внимание върху дървеното си возило, което постоянно мърдаше под краката му и навярно искаше най-сетне да се освободи от досадния си ездач. В крайна сметка благополучно стигна края на пролома и розовите устни на Дандера ги изплюха сред зелената долина. Щом се изравни с въжения мост, Никълъс скочи встрани от дървото и заплува към западния бряг на реката. Спомняше си какъв ад представлява устието няколкостотин метра по-надолу и предпочиташе да се добере до брега на Нил по суша.

Излезе на сухо, падна върху пясъка и откъсна дълга ивица плат от ризата си. Омота раната си, колкото му позволяваше непривичното й място, и прехвърли превръзката около тила си. Кръвта продължаваше да стича под тънкия плат, но Никълъс я стегна още по-силно и донякъде ограничи кръвотечението.

Изправи се и с клатушкане се запровира между гъстите крайречни храсти, които опасваха целия бряг. Най-накрая излезе на пътеката и се отправи към манастира. Спря се само веднъж, и то когато чу двигателите на хеликоптер, излитащ от поляната при скалите.

Никълъс погледна нагоре по склона.

— Изглежда, Тума Ного е успял да се измъкне. Жалко. Чудя се какво ли е станало с Фон Шилер и египтянина — процеди той мрачно през ранената си уста. — Поне можем да сме сигурни, че няма да проникнат в гробницата. Ако не си построят нов бент, разбира се.

Изведнъж му мина светла мисъл през ума.

— Боже господи, ами ако Фон Шилер е бил вече в гробницата? — Той се изхили злорадо, но сетне поклати глава. — Би било твърде хубаво, за да е истина. Човек трудно получава възмездието си наведнъж.

Поклати повторно глава, но от резкия жест раната му го парна жестоко. Притисна ранената си челюст с ръка и с бърза крачка скоро се озова на павираната алея, водеща до манастира.