Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Бяха нужни задружните усилия на Никълъс, Хансит и осем други помощници, за да бъде повдигнат каменният капак на саркофага. Залитайки под огромната му тежест, те най-после успяха да го облегнат невредим върху стената. След това Роян и Никълъс застанаха на постамента на саркофага и погледнаха вътре.

Между каменните стени лежеше пъхнат огромен дървен ковчег, изпълнил целия саркофаг. И на неговия капак бе изваяна все същата скулптура, изобразяваща легналия фараон. Беше положен в поза на мъртвец с кръстосани пред гърдите ръце и символите на царската власт в тях. Ковчегът беше позлатен и инкрустиран с полускъпоценни камъни. От легналото си положение фараонът гледаше със сериозни очи хората, които бяха посмели да го обезпокоят.

Напрегнаха мускули и извадиха ковчега навън. Колкото и тежък да беше той, не представляваше нищо в сравнение с гранитния капак отпреди малко. С възможно най-голямо внимание Никълъс разчупи златните печати и разряза дебелия пласт втвърдена смола, който придържаше капака към стените на ковчега. Отвориха го и вътре откриха още един, отново закотвен неподвижно между стените на външния. И него отвориха само за да открият трети. Все едно им бяха подарили огромна матрьошка за рождения ден и бързаха да видят какво се крие в сърцевината й. Колкото повече капаци отваряха, толкова повече се смаляваше и изображението на фараона върху тях.

Най-накрая преброиха общо седем ковчега, един от друг по-изящно украсени и по-щедро обсипани със злато и скъпоценни камъни. Седмият ковчег беше малко по-голям от естествен човешки ръст и целият излят от масивно злато. Светлината на лампите обхвана лъскавия метал и отражението наподобяваше хиляда огледала, наредени едно до друго. Ярките лъчи достигнаха и до най-отдалечените кътчета на погребалната камера.

След изтощителен труд десетината мъже вдигнаха и капака на последния ковчег. Първото, което видяха, бяха купищата цветя оставени под него. Бяха изсъхнали още преди хилядолетия и трудно можеше да се определи първоначалният им цвят. Ароматът им също се бе изгубил и единствената миризма, която блъсна Никълъс в носа, беше дъхът на старо. Цветчетата, превърнали се във великолепен хербарий, само при докосване с пръст се разпадаха на хиляди парченца, все едно бяха изгоряла хартия. Изсъхналите цветя бяха положени върху тънък пласт фин лен; някога той ще да е бил бял като сняг, но от времето, а и заради растителните сокове на някога свежите цветя беше станал жълтеникавокафяв. Между гънките му търсачите отново уловиха блясъка на злато.

Никълъс и Роян застанаха един срещу друг над ковчега и дръпнаха лененото покривало. Платът тихичко пропука и започна да се къса като тънък картон между пръстите им. Двамата най-сетне успяха да го отстранят и по лицата им се изписа изумление. Пред тях стоеше златната погребална маска на фараона. Поради обема си предаваше изображението на покойника леко увеличено, но иначе по-съвършен портрет не би могъл да съществува — и най-малката подробност от лицето ясно личеше по златната повърхност. Благодарение на незнайния майстор на маската вечността завинаги щеше да запомни лика на мъртвеца. Никълъс и Роян стояха надвесени над величественото творение и усещаха как очите на фараона, направени от обсидиан и планински кристали, ги бяха хипнотизирали. В погледа на египетския владетел се четеше тъга и обвинение, което те не можеха да не приемат.

Дълго време мина, преди някой от двамата да набере смелост и да посегне към златната маска. Когато обаче я вдигнаха от главата на мумията, за пореден път се увериха, че тялото на фараона и това на блестящия му пълководец Танус са били подменени. Личеше си, че мумията на мъртвеца е твърде голяма за сравнително малкия ковчег. При прибирането й крайниците й би трябвало да се свият и тук-там да се разголят под ленените превръзки.

— Ако това беше наистина царска мумия — тихо обясни Роян, — под превръзките трябваше да открием множество амулети. Това, което имаме насреща си, не може да бъде друго, освен тялото на един обикновен египетски благородник.

Никълъс разви превръзките около главата на мъртвеца и пръстите му напипаха гъст кичур коса.

— Според портретите на фараон Мамос от аркадата косата му е била къносана в червено — измърмори. — Погледни обаче тук.

Космите, които беше хванал между пръстите си, бяха на цвят сребърно златисти и напомняха за тревите на саваната по време на суша.

— Вече не ще и съмнение. Погребаното тяло принадлежи на Танус, приятеля на Таита и любовник на царица Лострис.

— Да — съгласи се Роян и в очите й започнаха да напират сълзи. — Това е той, истинският баща на сина на Лострис, бъдещия египетски фараон Тамос, предшественик на велика царска династия. Това е мъжът, чиято кръв тече в жилите на множество египетски владетели.

— Макар и посвоему, той е бил не по-малко велик от всеки друг фараон — рече Никълъс.

 

 

Роян първа се върна на земята.

— Реката! — възкликна тя ужасено. — Не можем да позволим всичко това да си отиде отново, щом Дандера прелее.

— Не можем и да вземем всичко със себе си, за да го запазим. Твърде много ценни неща видяхме из гробницата. Пред себе си имаме най-голямото съкровище, откривано някога по света. Времето ни почти изтича, затова трябва да подберем най-значимите и скъпи находки, да ги натоварим в кутиите и да се махаме. Един Господ знае дали и за това ще ни остане време.

В няколкото часа, които може би им оставаха, те се заловиха трескаво за работа. Не можеха и да мислят за фотографиране на статуите и стенописите, за ровене из огромните колекции на мебели и оръжия, из съдовете за хранене и раклите с царски дрехи. Голямата златна колесница също щеше да остане там, където я бяха намерили.

Златната маска на фараона беше прибрана, но мумията на Танус остана непобутната в най-вътрешния златен ковчег. Никълъс веднага прати вест на Маи Метема. Старият игумен лично дойде в гробницата, придружен от двадесет монаси, които тържествено приеха в дар обещаните мощи на християнския светия. Подеха радостни химни и отнасяйки се с нужната почит към тленните останки на блажения Антоний го отнесоха към новия му дом в забраненото светилище на манастира.

— Така поне древният герой ще получи полагащото му се уважение — рече Роян. — Пък и в крайна сметка гробницата в църквата си е неговата собствена, нали? — Тя започна да се озърта из погребалната камера: — Не можем да оставим този хаос след себе си. Гледай само как сме разхвърлили ковчези и капаци навсякъде по пода. Ще си помислят хората, че са идвали крадци.

— Ами ние какво сме, ако не банда крадци? — усмихна й се Никълъс.

— Ние сме археологическа експедиция — тросна му се разгорещено. — И трябва да се държим както подобава.

Той се подчини на капризите й и заедно с помощниците си се зае да прибира шестте останали ковчега един в друг. Най-накрая дори върнаха каменния капак на мястото му върху саркофага. Едва тогава Роян им позволи да изберат по нещичко за себе си от несметните богатства из аркадата.

Без съмнение погребалната маска представляваше най-ценната находка от цялата гробница. Размерите й се оказаха точно колкото да я поставят в една от кутиите за амуниции. До нея беше поставена и дървената фигурка, изобразяваща Таита. За да не се повреди, бяха я обвили плътно със стиропор. Върху капака Роян написа с восъчен молив: „Маска и ушабти Таита“.

В крайна сметка времето беше ограничено и двамата подбраха, каквото им хвана окото от пръв поглед. Нямаше как и да отварят една след друга всички дървени кутийки из хранилищата край аркадата. Самите ковчежета, боядисани и позлатени, представляваха интерес като находки, затова трябваше да се отнасят почтително с тях. За да не разбиват кутиите, се водеха единствено по рисунките отгоре им. За щастие скоро се увериха, че те отговарят на съдържанието и с тяхна помощ можеше за сравнително кратко време да се изготви що-годе пълен каталог на царската бижутерия. Откриха я в голямата кутия, на чийто капак фараонът беше изобразен със синята си бойна корона, положена върху избродирани със злато възглавнички, така ушити, че да я предпазват най-добре от удар.

Макар да бързаха и да се стараеха да не обръщат голямо внимание на предметите, минаващи през ръцете им, двамата търсачи на съкровища бяха като замаяни от ценностите, до които се докосваха. Докато отваряха най-горните кутии и преглеждаха набързо съдържанието им, те се натъкнаха на несънувани скъпоценности. Успяха да се доберат и до двойната, червено-бялата корона, символизираща обединението на двете царства, и до златния немес с царската кобра. Заедно със синята корона отпреди малко те бяха в толкова запазено състояние, все едно фараонът ги беше свалил предния ден от главата си, за да ги прибере за през нощта.

Пръв и основен принцип в подбирането на находките беше обемът им да е достатъчно малък, за да се поберат в металните кутии. Окажеха ли се по-големи от позволеното, независимо от голямата си материална стойност или научна значимост, предметите биваха неизбежно отхвърляни. За щастие повечето от кутиите с царската бижутерия бяха достатъчно малки, за да не предизвикат подобни проблеми, и щяха да отпътуват заедно с безценното си съдържание. По-големите вещи обаче — короните и големите нагръдни плочки — трябваше да се вадят от дървените ковчежета и да се опаковат отново с дунапрен, преди да заемат мястото си в кутиите за амуниции.

Натовариха всичко и помощниците в експедицията започнаха да изнасят кутиите една по една на площадката пред запечатания вход на гробницата, откъдето да ги прехвърлят вън от шахтата. Освен осемте статуи от разрушената галерия двамата изследователи бяха успели набързо да включат в каталога си четиридесет и осем други парчета, преди гласът на Сапьора да прогърми из стълбището.

— Шефе, къде си се скрил, по дяволите? Не можете повече и секунда да останете тук. Хайде, човече, вдигай си косматия задник и се измитай, преди да е станало късно! Реката всеки момент може да помете бента.

Плешивото теме на инженера се показа в дъното на аркадата, но когато се изкачи до площадката, и той не можа да сдържи възхищението си. Пред безценните съкровища, които се разкриваха в приказната аркада, устата му безпомощно увисна и той широко отвори очи. Трябваха му няколко минути да се овладее след преживяния шок и да се върне към по-прозаичната тема отпреди малко.

— Сериозно ти говоря, шефе! Според мен ни остава по-малко от час да избягаме оттук. Бентът няма да издържи. Освен това хората на Мек вече са се отдръпнали в хълмовете над началото на пролома и също може да отстъпят всеки момент. Ако излезеш пред шахтата, и ти ще чуеш стрелбата. Двамата с Роян трябва да се измъквате възможно най-бързо!

— Добре, Сапьоре, тръгваме. Видя ли кутиите, подредени на площадката пред стълбите?

Той кимна утвърдително и Никълъс продължи:

— Накарай хората да ги натоварят и тръгвай с тях към манастира. Ти лично отговаряш за пренасянето. Ние ще те последваме заедно с останалите по пътеката.

— Не си губи времето. Колкото и скъпи да са всички тези джунджурийки, не струват повече от живота ти. Повтарям ти, тръгвай още сега.

— Съгласен съм с теб, но приятелски те съветвам да не използваш думата „джунджурийки“ в присъствието на Роян. Може да се получат неприятни сцени.

Сапьора вдигна рамене.

— Само да не кажеш, че не съм те предупредил.

Обърна гръб на приятеля си и се изгуби по стълбите.

— Нали знаеш къде сме скрили лодките? — подвикна му Никълъс. — Ако стигнеш преди мен, веднага започвай да ги надуваш. Идваме веднага.

Даниъл си отиде, а той хукна към другия край на аркадата, където Роян продължаваше да се занимава с бижутата на фараона.

— Стига толкова! — извика й. — Нямаме повече време, трябва да се махаме.

— Ники, не можем да оставим…

— Вън ти казвам! — дръпна я за ръката. — Това, което трябва да направим сега, е да изчезваме възможно най-скоро. Освен ако не искаш да се възползваш от опразнената гробница за лични цели.

— Не мога…

— Млъкни, луда жено! Веднага! Бентът всеки момент може да се разкъса.

Тя обаче се освободи от ръката му, грабна с пълни шепи от скъпоценностите в краката си и започна да ги тъпче по джобовете.

— Не мога да ги оставя така.

Този път Никълъс я хвана през кръста и я преметна през рамото си.

— Щом ти казвам нещо, ще ме слушаш — тросна й се той и хукна с все сили към изхода.

— Ники! Веднага ме пусни — риташе Роян с крака из въздуха, зачервена от яд, но той вече слизаше по стълбите.

Хансит и останалите тъкмо изнасяха последните кутии и изчезваха през отвора в другия край на тунела. Бяха качили товара върху главите си и бързаха, колкото им позволяваше тежестта му.

Едва сега Никълъс остави Роян на земята.

— Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.

— Знам — примири се тя. — Просто не можех да се разделя с останалото.

— Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. — Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.

Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.

— Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките — скара му се Никълъс.

— Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята — оправда се той. — Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.

— Трогнат съм, Сапьоре — потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. — Къде е Мек? — попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. — Виждал ли си Тесай?

— Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.

— Какво са я правили? — пребледня Никълъс. — Къде е сега?

— Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.

— Благодаря на Господ, че е още жива — въздъхна с облекчение приятелят му. — Ами Мек?

— Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.

Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.

В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.

— Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.

— Чантата ми! — понечи тя да хукне към сламените колиби. — Трябва да си взема нещата.

— Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! — улови я навреме и я поведе към стълбата. — Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!

Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.

Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.

Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.

— Тесай! — наведе се над нея. — Кой ти е направил това?

Тя погледна нагоре и огромните й черни очи я накараха да прилича на малко дете, наказано с бой от строгия си баща. Едва успя с няколко не съвсем разбираеми думи да му обясни какво се е случило.

— Хелм! — побесня той. — Как ми се иска да хвана това копеле…

Едва сега и Роян се присъедини към двамата. Щом видя лицето на приятелката си, изпищя от ужас, след което се впусна да я прегръща.

Никълъс се обърна към един от носачите:

— Мезра, какво става тук?

— Ного пробива със сила от изток. Всеки момент може да ни обкръжи от две страни, затова бързаме да се изтеглим. Не можем повече да удържаме позициите си.

— Знам, знам — кимна Никълъс, — свикнали сте да се движите. Къде е Мек Нимур?

— Отстъпва по източния бряг на пролома. — Някъде зад тях се разнесоха нови изстрели. — Това е той — кимна партизанинът. — Ного здравата го е притиснал.

— Какви са заповедите?

— Да отнесем войзеро Тесай до лодките и да чакаме там Мек Нимур.

— Чудесно! Ще вървим значи заедно.

 

 

Следвайки неравния силует на терена, хеликоптерът летеше ниско над земята, по възможност без да се показва над билата на хълмовете. Хелм знаеше, че партизаните на Мек Нимур са въоръжени и с противовъздушни установки, които в ръцете на опитен боец можеха да се окажат смъртоносно оръжие. Джет рейнджърът нито беше брониран, нито можеше да лети високо, за да остане извън обсега на ракетите. Единствената му защита бе да се крие зад естествените прегради, които го отделяха от противника.

Дъждовните облаци се спускаха от платото към долината на Абай, но хеликоптерът винаги се озоваваше на поне няколкостотин метра под тях. Лошото бе, че силният вятър, който се появяваше от време на време съвсем изненадващо, подхващаше в мечешката си прегръдка вертолета и заплашваше да го захвърли в близките скали, докато тежките дъждовни капки неуморно тропаха по предното стъкло. Пилотът се бе навел колкото му позволяваха коланите през раменете и концентрираше цялото си внимание върху насечения терен. Хелм заемаше седалката вдясно от него, Фон Шилер и Нахут Гудаби бяха притиснати един до друг отзад и неспокойно кълчеха вратове в паника да не би някое от дърветата да се окаже по-високо и да закачи хеликоптера с върха си.

През няколко минути радиото оживяваше и в слушалките се носеха гласовете на войниците, които насочваха стрелбата на минохвъргачките или пък съобщаваха докъде са стигнали. Освен всичко друго пилотът трябваше да бъде и преводач и да обяснява на пътниците чужденци какво точно става в долината под тях.

— Край пролома се води ожесточена престрелка — съобщи той на Фон Шилер, — но шуфтите са започнали бързо да се изтеглят. Ного добре е наредил силите си и напредва без сериозна съпротива. Току-що е успял да подгони партизанския отряд от хълмовете на изток от нас — посочи с лявата си ръка. — Шуфтите са под постоянния обстрел на минохвъргачките ни.

— Успели ли са да достигнат мястото, където Куентън-Харпър е работил?

— Не е много ясно. Това, което ми съобщават по радиостанцията, е доста объркано — оправда се пилотът и в същия миг някой започна да говори на арабски в слушалките. — Мисля, че това беше гласът на самия Ного.

— Повикайте го! — нареди Фон Шилер на Хелм, който се беше облегнал на седалката си и досега не взимаше участие в разговора. — Питайте го дали са успели да завземат терена около гробницата.

Хелм се пресегна и откачи микрофона.

— Розов цвят, тук Бисмарк. Приемате ли?

За минута в слушалките не се чуваше друго, освен съскане и пращене, но след малко Ного отговори на английски:

— Предавайте, Бисмарк.

— Овладели ли сте поставената цел? Стоп.

— Да, Бисмарк, овладели сме я. Всичко е по план. Съпротивата е смазана. Пращам хора по стълбата да разчистят входа.

— Ного вече е влязъл в пролома — извърна се Хелм към Фон Шилер. — Можем и ние да се насочим натам.

— Кажете му да не пуска никого в обекта, преди да съм пристигнал — заповяда немецът. Гласът му беше спокоен, но погледът му излъчваше дива радост. — Трябва да съм първият, стъпил в гробницата. Нека знае.

Докато Хелм предаваше заповедите на полковника, Фон Шилер потупа пилота по рамото.

— Колко е разстоянието оттук до целта?

— Около пет минути полет, сър.

— Когато стигнете, направете за всеки случай кръг около мястото. Трябва да сме сигурни, че Ного държи положението в ръце.

Пилотът дръпна ръчката и от смяната на скоростите двигателите намалиха оборотите си. Хеликоптерът се спусна още по-ниско над дърветата и пилотът посочи някаква точка по реката.

— Какво има? — попита Фон Шилер, като проследи пръста му. — Какво виждате?

— Бентът — отговори му тексасецът. — Бента, който Куентън-Харпър е построил. Здравата се е потрудил.

Обширната водна площ, затворена от яза, изглеждаше оловносива на процеждащата се през облаците слънчева светлина. Потоците, рукнали отпреди няколко дни откъм планините, допълнително размътваха реката, която гневно се изливаше в тесния канал към дола и сипеше пръски пяна във всички посоки.

— Няма никой! Хората на Харпър са се изнесли.

— Какъв е онзи жълт обект на брега? — попита с известна тревога немецът.

— Тракторът, за който ви говорихме. Спомняте ли си? Моят осведомител ми беше говорил за него.

— Да не губим повече време тук — даде знак да продължат Фон Шилер. — Нищо интересно за гледане. По-добре да побързаме!

Хелм потупа пилота по рамото и посочи с пръст пролома пред тях.

 

 

Сапьора ги чакаше при пътеката, която се срещаше с отклонената в дола река. Откакто бяха започнали дъждовете, нивото на водата силно се беше покачило и сега бързеите се стрелкаха там, където преди няколко дни минаваха хора. Носачите, подредени в дълга колона, без нито за миг да свалят кутиите за амуниции от главите си, вече бяха почнали да се катерят по баира и да си пробиват път през храсталаците.

Носилката на Тесай беше в края на дългата върволица бегълци. От двете й страни вървяха Никълъс и Роян, които се спускаха да помагат на войниците при всеки по-стръмен или труден участък от пътеката.

— Къде е Хансит? — приближавайки извика Никълъс на Сапьора. Беше заслонил очи с ръка и броеше носачите отпред. Колкото и да търсеше високата фигура на монаха сред останалите, не можеше да го открие.

— Мислех, че е с теб. Откакто напуснахме пролома, не си спомням да съм го виждал.

Никълъс се обърна нагоре по склона и с надежда проследи целия участък от пътеката, който още се виждаше.

— Да го вземат дяволите този Хансит — изруга. — Не можем да се връщаме да го търсим. Ако успее, нека сам дойде в манастира.

В този миг откъм небето дойде познатият до болка шум на мотори. Някъде под натежалите облаци летеше омразният „Джет Рейнджър“.

„Вертолетът на «Пегас»! Изглежда, Фон Шилер вече бърза към вира на Таита. Сигурно е знаел отпреди къде сме работили — каза си с известна горчивина Никълъс. — Дори не си губи времето да чака. Като лешояд бърза да грабне плячката, преди да са го изпреварили.“

Роян също беше чула машината и гледаше нагоре в очакване голямата перка да се появи някъде над дърветата. От голямото бързане лицето й се беше зачервило, по бузите й бяха залепнали мокри кичури коса.

— Ако тези свине наистина успеят да влязат в гробницата, това би било светотатство — даде воля тя на таената омраза.

Изведнъж Никълъс се сети нещо. Пресегна се над лежащата в носилката Тесай и Хвана Роян за ръката. По лицето му се беше изписала решимост да стори нещо велико.

— Права си. Отивате двете с Тесай в манастира. Аз ще ви настигна по-късно.

Преди Роян да го е попитала какво има предвид, той вече бе застанал до Сапьора.

— Предавам на грижите ти двете жени, Сапьоре. Да не си ги изпуснал от поглед.

— Къде отиваш, Ники? — настигна го Роян, която беше подочула последните му думи. — Какво ти хрумна изведнъж?

— Забравих да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време.

— Да не смяташ да се връщаш? — ужаси се тя. — Може да те убият… Видя какво направи Хелм на Тесай.

— Не се тревожи за мен, любов моя — засмя се Никълъс и преди тя да разбере какъв ще е следващият му жест, звучно я целуна по устата. Младата жена се зачерви от смущение, че са ги видели толкова много хора, а той я отмести и тръгна нагоре по пътеката.

— Да се грижиш за Тесай. Ще се видим при лодките.

Без да й остави време да го спре, обърна гръб и с широка крачка се устреми обратно нагоре по склона.

Толкова бързо започна да се катери по разбития терен, че Роян и да искаше, не можеше да го догони.

— Ники! — извика след него, сякаш се надяваше с отчаяния си зов да го разколебае. Никълъс обаче се престори, че не я е чул и продължи да върви нагоре по реката, бързайки да стигне навреме при бента.

 

 

Хеликоптерът следваше всяка извивка на пресъхналата река из пролома. Понякога надвисваше отвесно над живописния каньон и между назъбените чукари пътниците можеха да видят мрачното му дъно. В голямата си част водата бе изчезнала, само тук-там проблясваше повърхността на някой упорит вир.

— Ето ги! — посочи Хелм.

На брега на пролома чакаше малка група мъже.

— Сигурен ли сте, че не са шуфти? — попита с нескрит страх Фон Шилер.

— Не са! — успокои го веднага тексасецът. — Ето онзи там е Ного, а високият мъж в бяло расо до него е монахът Хансит Шериф, нашият шпионин в лагера на Харпър — за да надвика шума на моторите, Хелм изкрещя в ушите на пилота: — Можеш да кацаш. Ето там! Ного ти показва с жестове къде да спреш!

Шините на хеликоптера докоснаха земята и Ного и Хансит бързо се затичаха да посрещнат високопоставената особа в кабината. Двамата заедно подадоха ръце на Фон Шилер и му помогнаха да се измъкне от тясната задна седалка и да се скрие далеч от перките на вертолета.

— Хората ми са преобърнали цялата местност камък по камък — успокои шефа си Ного. — Всички шуфти бягат надолу по течението към брега на Нил. Този тук е Хансит Шериф. Работил е през цялото време заедно с Харпър в гробницата. Познава подземните тунели като петте си пръста.

— Говори ли английски? — заинтересува се немецът, оглеждайки одобрително високия монах.

— Малко — отговори Хансит.

— Чудесно! Чудесно! — На Фон Шилер му се искаше да го прегърне. — Покажи ми сега пътя. Хайде, Гудаби, дойде моментът да заслужите с нещо всички пари, които ми изсмукахте досега.

С чевръста стъпка Хансит поведе чужденците към ръба на скалата, при бамбуковата стълба. Фон Шилер се спря над пропастта и с безпокойство погледна към губещото се в гъста сянка дъно. Стълбата му се струваше твърде несигурна, а височината беше убийствена. Тъкмо щеше да протестира, когато Нахут Гудаби изхленчи вместо него:

— Да не би да си мисли, че ще слезем по това чудо?

Страхът на арабина вдъхна нов прилив на ентусиазъм у Фон Шилер и той надменно се обърна към него.

— Това е единственият път към гробницата. Тръгвайте след човека, аз идвам след вас.

И понеже Нахут продължаваше да се колебае, Хелм го ръгна с юмрук между ребрата и го поведе почти насила към ръба.

— По-бързо, няма време за губене.

С видимо нежелание Нахут се улови за най-горния прът и започна да се смъква подир неуморния монах. Фон Шилер нетърпеливо ги последва. Под тежестта на тримата мъже бамбуковото скеле заплашително се огъна и на египтянина му се струваше как разтворената паст на пролома чака да го погълне. Най-накрая все пак се добраха благополучно до дъното и стъпиха на твърда земя. Петимата застанаха насред каньона и немецът се заоглежда в захлас.

— Къде е тунелът? — попита Фон Шилер поемайки си дъх.

Хансит му даде знак да го последва и се насочи към малкия яз, преграждащ вира със змиорките.

Немецът се обърна към Хелм и Ного:

— Искам да пазите изхода. Ще вляза с Гудаби и монаха. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.

— Предпочитам да вляза с вас, хер Фон Шилер — възрази му Хелм. — Да ви пазя…

Старецът обаче се навъси и млъкна.

— Правете каквото ви казвам!

С помощта на едрия Хансит и с известни усилия успя да прехвърли купчината камъни. Втурна се смело в шахтата, а Гудаби хукна по следите му.

— Какви са тези светлини? — учуди се Фон Шилер. — Откъде идва електричеството?

— Вътре има машина — обясни Хансит и сега немецът успя сам да долови тихото бръмчене на електрогенератора. Тримата се умълчаха и монахът продължи навътре в дългата шахта. Спря пред кладенеца.

— Конструкцията ми изглежда доста примитивна — измърмори Нахут, у когото страхът най-после отстъпваше пред професионалния интерес. — Не се сещам друга египетска гробница да е изглеждала така. Започвам да се чудя не сме ли били заблудени. Не е изключено наистина да става дума за скална църква, строена от местните.

— Както винаги сте склонен да правите прибързани заключения — смъмри го Фон Шилер. — Нека първо изчакаме да видим какво ще ни покаже човекът, пък след това да разсъждаваме.

Немецът се хвана с една ръка за рамото на Хансит да не падне от клатещия се мост и с облекчение изкачи стълбата до отсрещния бряг. Тримата преминаха препятствието и бързо продължиха по стръмната рампа.

Нататък стените видимо се изглаждаха и ъглите изглеждаха съвсем прави. Забелязвайки промяната, Нахут отбеляза:

— Аха! В началото бях леко разочарован, мислех, че са ни подлъгали, но сега виждам, че египетското влияние върху архитектурата е безспорно.

Излязоха на площадката пред разрушената галерия, където електрогенераторът продължаваше да бръмчи. От дългото изкачване, а и от огромното вълнение, което ги беше обхванало, и старият Фон Шилер, и младият Нахут Гудаби обилно се потяха в задушното подземие.

— Започвам да се обнадеждавам все повече и повече — не спираше египтянинът. — Може наистина да се окажем в царска гробница.

За да го увери съвсем, Фон Шилер посочи към глинените печати, облегнати заедно с голямото парче мазилка върху една от стените. Никълъс и Роян така и не бяха успели да ги вземат със себе си. Нахут клекна пред белия квадрат и ги разгледа внимателно. Накрая с треперещ глас възкликна:

— Картушът на Мамос, печатът на писаря Таита! — Погледна със светнали очи към Фон Шилер. — Няма съмнение. Доведох ви в гробницата на фараона, както ви бях обещал от самото начало.

За миг Фон Шилер го зяпна безмълвно, смаян от подобна наглост. Най-накрая презрително изсумтя и провря глава в зейналия отвор да види какво има вътре.

— Но те са я унищожили! — извика ужасено. — Гробницата е пратена по дяволите.

— Не, не! — побърза да го успокои Хансит. — Елате тук. Има друг тунел отдолу.

Докато си проправяха път между натрошените каменни блокове, Хансит им обясняваше на лош английски как покривът се бил продънил и как именно той, Хансит, бил открил входа към истинската гробница под развалините.

Нахут спираше през няколко крачки и любопитно се надвесваше над парчетата мазилка в краката си. Личеше си, че видяното го радваше, защото постоянно възкликваше какви чудесни стенописи били.

— Класически произведения на най-високо ниво… — разправяше той, но етиопецът го прекъсна:

— Има много повече. Елате да ви покажа. Много повече — натърти той.

Фон Шилер се обърна ядосан към Нахут:

— Оставете тези разбити парчета. Времето няма да ни стигне за всичко. Трябва да побързаме направо към погребалната камера.

Хансит ги преведе през скритата стълба, водеща в сърцето на голямата дъска за бао, след което със сигурна крачка намери пътя си из лабиринта.

— Как ли са успели Харпър и жената да се ориентират в тази бъркотия? — чудеше се Фон Шилер. — Все едно съм попаднал в огромна къртичина.

— Още една скрита стълба! — на свой ред възкликна от удивление Нахут, когато Хансит им показа тунела към гробницата. Египтянинът буквално хвърчеше от щастие, докато подминаваха делвите и плетените кошници и изкачваха последните стъпала към галерията на вълшебствата.

Когато се озоваха на края на стълбата, и двамата изгубиха дар слово от почуда. Само изящните стенописи и величествените статуи на египетските богове бяха достатъчни да спрат дъха им. Двамата разбойници захласнати стояха на едно място и не смееха да помръднат.

— Никога не съм се надявал на подобно нещо — призна си накрая Фон Шилер. — Това тук надминава всичко, което съм предполагам, че ще намерим.

— Всяка от стаите встрани е пълна със съкровища — посочи Хансит напред. — Има такива неща, дето не сте ги и сънували. Харпър можа да вземе съвсем малко от тях… Само някакви си кутийки. След него останаха цели купища предмети и пълни със злато кутии.

— Къде се намира ковчегът? Къде е трупът на покойника? — искаше да знае Фон Шилер.

— Харпър подари тялото на Светията, заедно със златния ковчег, на игумена на манастира — обясни етиопецът. — Отдавна го отнесоха.

— Ного скоро ще ни го върне обратно — увери началника си Нахут. — Не бива да се тревожите за това, хер Фон Шилер.

Сякаш това обещание беше достатъчно да разсее всякакви чудеса и магии. Двамата тръгнаха напред из галерията, първо с бавна и спокойна походка, после все по-бързо и по-бързо, докато накрая не започнаха да тичат между колоните на голямата аркада. Със старческите си крака Фон Шилер се довлече до първата двойка хранилища и се закикоти от удоволствие, сякаш беше малко дете и ровеше из коледните си подаръци.

— Невероятно! — повтаряше си той постоянно и не можеше да откъсне очи от гледката.

Избра си една от дървените кутийки в близката купчина и с треперещи пръсти откърти капака. Това, което видя вътре, го порази. Ернест Готхолд фон Шилер се свлече на колене пред камарите от предмети и започна тихичко да плаче. Толкова много щастие душата му трудно можеше да понесе.