Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Двамата бяха толкова уморени, че се събудиха малко преди изгрев. Роян побърза да стане, но още при първото си движение болезнено изпъшка и се отпусна обратно на земята. Никълъс отиде при нея и тя дори не посмя да го спре, когато взе крака й в скута си и започна отново да го оглежда.

Той свали превръзката и при вида на болното коляно сбърчи вежди в страшна гримаса. Беше кажи-речи с удвоен размер, подутината беше придобила цвят на синя слива. Никълъс отново намокри кърпата и завърза коляното. Даде й да глътне последните две таблетки от лекарството за дезинфекция и й помогна да се изправи.

— Как го чувстваш? — попита той тревожно, при което Роян направи няколко демонстративни крачки и смело му се усмихна.

— Ще го пораздвижа и ще ми мине, сигурна съм.

Никълъс обаче хвърли поглед на стръмното изкачване, което тепърва ги чакаше. Отвесният склон криеше истинското разстояние, което им оставаше да изминат, но той добре си спомняше колко опасна и усукана е пътеката до платото. Само слизането им беше отнело цял ден.

— И аз мисля, че ще ти мине — окуражи я Никълъс и я подхвана под ръка. — Облегни се спокойно на рамото ми. Все едно се разхождаме в парка.

Цялата сутрин премина в нескончаемо бъхтене по баира. Колкото повече се изкачваха, толкова по-стръмна им се струваше пътеката. Роян нито веднъж не се оплака от болките, но по обилната пот, която течеше по пребледнялото й като пепел лице, Никълъс добре разбираше какво й е. Стана обяд, а те се намираха далеч от водопада. Никълъс почти й нареди да си почине. Нямаха нищо за ядене, но Роян жадно отпи от манерката. Той не се опита да я ограничава, вместо това само изплакна собствената си уста.

Когато обаче станаха да продължат, тя хлъцна от болка и толкова застрашително се олюля, че ако не беше спътникът й да я подхване, щеше да се изпързаля по склона.

— По дяволите! — изруга горчиво. — Този път се схвана напълно.

— Голяма работа — махна с ръка Никълъс и отвори чантата си. Изхвърли всичко, за което не беше сигурен дали ще му послужи и остави само най-важното, както и кожата от дик-дика. Навия я на топка, натика я на дъното на опразнената торба, дръпна ципа и върза чантата около кръста си. Бодро се усмихна на съдружницата си и й предложи гърба си.

— Хайде, кльощавичката ми, скачай отгоре.

— Не можеш да ме носиш по подобен склон — изгледа Роян с ужас пътеката нагоре, стръмна като стълба в средновековна кула.

— Друг влак на тази гара не минава, госпожо — уведоми я Никълъс и отново й предложи гърба си. Не й оставаше друго, освен да го яхне.

— Нямаше ли да е по-добре да хвърлиш кожата на дик-дика? — попита за всеки случай тя.

— Не си го и помисляй! — тросна й се той и пое нагоре.

Изкачването ставаше бавно и мъчително. След броени крачки дишането му се утежни достатъчно, за да му пречи да говори, и той понесе товара си в смразяващо мълчание. Скоро ризата му плувна в пот, но Роян не се притесняваше нито от нея, нито от силната мъжка миризма, която се носеше изпод мишниците на Никълъс. Напротив, чувстваше се по-спокойна и уверена.

На всеки половин час Никълъс си даваше почивка и полагаше Роян на земята. Оставаше неподвижен и със затворени очи, изчаквайки пулсът му да се успокои. Когато сметнеше, че е отпочинал, отваряше блажено очи и й се усмихваше, сякаш ги чакаше поредната игра. Изправяше се и й подвикваше: „Три, четири!“, а тя се хващаше за раменете му и двамата отново потегляха.

С всеки изминал час шегичките на Никълъс ставаха все по-сухи и принудителни. Стана късен следобед, краката му едва се отлепяха от твърдата земя, пред всеки по-стръмен завой трябваше да почива и да събира сили за атака. Щом се окажеха пред някой по-труден участък, Роян доброволно слизаше от гърба му, подпираше се на рамото му и двамата полекичка куцукаха нагоре. Но дори и в подобни мигове, тя усещаше, че приятелят й е пред прага на изтощението.

Най-сетне завиха зад поредната скала, препречваща погледа им. И двамата не можеха да повярват на очите си: насреща им беше водопадът, чиито пенести струи скриваха като със завеса заветната пещера. Никълъс се домъкна с последни сили до тайното убежище и внимателно остави Роян на земята. В следващия миг се просна до нея и застина неподвижен като мъртвец.

Беше вече тъмно, когато събра достатъчно сили да отвори очи и да поседне. Роян беше донесла от съчките, които монасите предвидливо бяха складирали в пещерата, и бе успяла да запали малък огън.

— Добро момиче — похвали я той. — Ако някой ден си търсиш работа като домашна прислужница…

— Не ме подлагай на подобни изкушения — отклони предложението му Роян и застана зад гърба му да огледа раната. — Хубава, зарастваща драскотина — успокои го тя и в следващия миг някак инстинктивно притисна главата му в скута си, галейки прашната му, мазна от пот коса. — О, Ники! Как ще мога да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

Идеше му да каже думите, които първи му дойдоха на ум, но дори и след подобно физическо изпитание не бе изгубил дотам разсъдък, че да се изпусне. А и умората пречеше на общителността му. Единственото, което му оставаше, бе да се отпусне в прегръдките й и да се радва на допира с тялото й, без да поема сам инициативата — навярно би я подплашил.

Най-накрая Роян леко се отдръпна и седна на мястото си.

— Дълбоко съжалявам, сър, че домашната ви прислужница няма да ви предложи пушена сьомга и шампанско за вечеря. Какво ще кажете за чаша планинска вода, чиста и живителна?

— Мисля, че не сме я закъсали чак дотам — възрази й Никълъс.

Бръкна в спасителната си чанта и извади електрическото си фенерче. Освети пода на пещерата и избра хубав, объл камък с големината на дланта му. Вдигна камъка с дясната си ръка и заигра със светлината на фенера по мрачния таван. Почти веднага се дочу плясък на криле и наплашените скални гълъби тревожно загукаха по нишите из дъното на пещерата. Никълъс се настани в удобна позиция под тях и ги заслепи с мощния лъч.

С едно-единствено мятане уцели две от птиците, които се завъргаляха, писукайки по пода. Останалата част от ятото размаха панически криле и, разхвърчавайки се като взривен шрапнел, хукна да се спасява в тъмната нощ. Никълъс скочи върху двете си жертви, грабна ги и с добре овладян жест на китките прекърши вратовете им.

— Какво ще кажеш за една сочна птича мръвка? — попита той и се върна до огъня.

Тя — излегната на лакът, той — седнал по турски, всеки си хареса по един гълъб и се залови усърдно да скубе перата му, оцветени в сиво, кафяво или виненочервено. Дори когато чистеше вътрешностите, Роян не изклинчи от неприятната задача — още една черта, която я отличаваше от повечето жени, познати на Никълъс. Като се прибавеше и стоическото й мълчание, въпреки непрестанната болка в коляното, той не можеше да не се възхити на коравата си спътница. Вече на няколко пъти тя му доказваше, че я бива за партньор. А това само подсилваше чувствата му към нея.

Роян внимаваше да не пропусне някоя случайна перушинка по розовата кожа на оскубаната птица, но подхвана по-важни теми:

— Вече няма съмнение, че материалите, откраднати от лагера ни, са попаднали в ръцете на „Пегас“.

— И аз си мислех същото — рече Никълъс. — А от антената в базата им знаем, че имат възможност за спътникови комуникации с шефа си. Можем да сме повече от сигурни, че Джейк Хелм не си е губил времето, и е пратил всичко на голямата клечка, която и да е тя.

— Така че нашият скрит враг вече разполага с целия надпис от гробницата на Танус. Знаем, че и седмият папирус е в ръцете му. Дори той самият да не е специалист египтолог, сигурно си е намерил кой да му превежда съдържанието. Съгласен ли си?

— Предполагам, че сам може да разчита йероглифи. За да стига до подобни крайности, трябва да е запален колекционер. Познавам неколцина от този тип. За тях колекционирането на вещи се е превърнало в повече от смисъл на живота.

— И аз познавам един такъв, между другото — усмихна се Роян. — Дори може да се каже, че сега се е излегнал сравнително близо до мен.

— Всичко ще си призная! — вдигна ръце в знак, че се предава Никълъс и весело се засмя. — Но в сравнение с други си оставам просто аматьор, който от време на време си убива скуката с някоя и друга разходка из непознати континенти. Онези двамата от списъка на Дураид са къде-къде по-побъркани от мен.

— Питър Уолш и Готхолд фон Шилер — повтори тя имената им сричка по сричка.

— Те наистина са способни да убиват, само и само да обогатят колекциите си с нещо ценно — кимна Никълъс. — Убеден съм, че ако подочуе нещо за неоткритата царска гробница, всеки от двамата би бил готов на много повече от убийство.

— А доколкото известно, и двамата си падат милиардерчета.

— Парите в случая нямат никакво значение за тях. Ако сложат ръка върху съкровищата, дори не би им хрумнало да продадат някоя от находките. Ще заровят всичко в някое дълбоко подземие и няма да пуснат да припари жива душа. Цял живот ще се крият от хорските погледи, за да се наслаждават сами на колекциите си. Как да ти кажа, това е болестно състояние, патологична мастурбация.

— Доста странен начин на изразяване — възмути се Роян.

— Затова пък съвсем точен. Подобна страст няма как да не е свързана с либидото на човека. Също както при масовите убийци.

— Аз винаги съм харесвала всичко египетско, но не мислех, че човек може да полудее до такава степен от любов към археологията.

— Никога не бива да забравяш, че хората, с които си имаме работа, не са като останалите. Несметните богатства им позволяват да задоволят всяка своя прищявка. Затова простите удоволствия, дребните сладости, на които се радва цялото човечество, за тях са нещо скучно и изтъркано. Каквото поискат, могат да го получат на минутата. Мъже, жени — всички са на тяхно разположение. Перверзно или противозаконно, желанието им само по себе си се превръща в закон. Единствената цел в живота на подобни хора е да придобият нещо, което другите нямат. Ако нямаха и нея, не би им оставало нищо, за което да живеят.

— Следователно човекът, който движи „Пегас“, е луд? — заключи Роян.

— Много повече от обикновен луд — допълни я Никълъс. — Имаме срещу себе си изключително богат и влиятелен маниак, който няма да се спре пред нищо, за да почеше старата си краста.

 

 

На сутринта доизядоха студени парчетата, останали от изпечените гълъби и, обръщайки си тактично гръб, се отдалечиха в различните краища на пещерата, за да се изкъпят във водопада.

Водата беше леденостудена, още повече че двамата излизаха от нажежената пещ на нилската долина. Все едно се бяха подложили под струите на пожарогасител. Роян подскачаше като ранена птичка на здравия си крак и си подсвиркваше от студ, а накрая заприлича на дълбоко замразена кокошка с настръхнала, посиняла кожа. Но иначе се освежи и с приповдигнат дух дори не обърна внимание на мръсотията по вонящите си на пот дрехи. Оставаше само ден мъчения и щяха да стигнат платото.

Преди да излязат от пещерата, двамата бегълци отново прегледаха раните си. Докато сцепеният скалп на Никълъс продължаваше да зараства, положението на Роян не се беше подобрило изобщо. Може би, с изключение на това, че синьо-лилавото започваше да бие на червено-кафяво и да напомня изваден черен дроб. Иначе подутината си стоеше все същата, а болките не отминаваха. Никълъс нямаше какво друго да направи, освен да поднови превръзката й.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да се раздели с любимата си чанта. Усещаше, че трудно ще издържи продължителното изкачване и няколкото килограма повече или по-малко можеха да решат дали ще излезе на платото или ще остане завинаги погребан в бездната. Това, което не се осмели да остави в пещерата, бяха непроявените филми със снимките от гробницата на Танус. Трите филма си стояха в пластмасовите кутийки и представляваха единственият материал, с който можеха да работят по-нататък. Не смееше и да помисли да се раздели с тях, затова ги прибра в джоба на ризата си и го закопча. А чантата и навитата на топ кожа на убития дик-дик пъхна в най-затънтената дупка на пещерата, с надеждата някой ден да си ги прибере.

И така, те тръгнаха да изкачват последната, но най-стръмна и уморителна отсечка от прехода. В началото Роян държеше да използва и двата си крака, опирайки се на рамото на съдружника си. След час обаче коляното й отново се схвана докрай и тя беше принудена уморено да приседне на някакъв камък встрани от пътеката.

— Започвам да се превръщам в досадница, нали?

— Качвайте се на борда, госпожо. За такива като вас винаги ще намерим местенце.

Роян отново яхна мощния гръб на Никълъс и протегна отмалелия си крак напред. Продължиха нагоре, но придвижването им се оказа по-бавно и мъчително от предния ден. Никълъс трябваше да спира все по-често и да почива все по-дълго. Там, където пътеката се окажеше по-полегата, Роян слизаше на земята и подскачаше на един крак, опирайки се с ръка на рамото му. Но колкото и да се дразнеше от безпомощността си, скоро силите я напускаха и отново трябваше да използва безплатния транспорт на Никълъс.

Изкачването се превърна в същински кошмар, от който и двамата не можеха да избягат. Часовете се нижеха един след друг, а те дори не знаеха кое време на деня е. Веднъж даже паднаха на пътеката и дълго не можаха да се надигнат от изтощение, жажда и болки в мускулите. Отдавна бяха пресушили манерката, а пътеката повече не се срещаше никъде с реката. Трябваше да стигнат до платото, за да си налеят отново вода.

— Ти върви сам, аз ще остана тук — прошепна с дрезгавия си гласец Роян.

— Не бъди глупава — скочи като ужилен той и я изгледа недоумяващо. — Използвам те за баласт!

— До върха остава малко — настояваше тя. — Ще се върнеш с хората на Борис и ще ме пренесете заедно.

— Ако те наистина ни чакат и ако преди това не те спипат от „Пегас“. — И за да покаже, че всичко е наред, се изправи на крака. Дори и това движение го накара да се олюлее. — И дума да не става, че ще те оставя сама. Където съм аз, там трябва да си и ти. — И насила я вдигна от земята.

Никълъс накара Роян да брои всяка негова крачка и щом направеше сто, послушно се спираше и почиваше. Изчакваше някоя и друга минута и поемаше за следващите сто. На нея не й оставаше друго, освен да се държи здраво за раменете му и да отброява тихо движенията му. Цялата вселена се бе събрала в парчето земя, където кракът му трябваше да стъпи. Дори не забелязваха мощните снаги на скалите пред себе си, още по-малко — бездната, зейнала зад гърбовете им. Когато при някое по-рязко мръдване, Никълъс я блъснеше в болното коляно, Роян мъжки стискаше зъби и продължаваше да брои, все едно нищо не се е случило.

Последния път, когато почиваха, Никълъс дори не посмя да я остави на земята. Както се беше увесила Роян на врата му, така той се облегна на близката скала и изчака дишането му да се успокои. Ако сега седнеше, нямаше да му стигнат силите да се изправи отново и да качи дружката си повторно на гърба си.

— Още малко и ще се стъмни съвсем — нашепваше му Роян. — Трябва да спрем за през нощта. За един ден извървяхме достатъчно. Ще се убиеш, Ники!

— Още сто крачки — държеше той.

— Не, Ники. Пусни ме да сляза.

Но вместо отговор Никълъс се оттласна от скалата и продължи да се тътри нагоре.

— Брой! — заповяда той на Роян.

— Петдесет и една, петдесет и две — броеше послушно тя, когато Никълъс за малко не се просна по нос на земята. Без никакво предупреждение, теренът под краката му рязко се бе променил. Като пияница, който не вижда, че повече стъпала по стълбата няма, той просто бе залитнал в празното и едва бе запазил равновесие.

Миг-два Никълъс се клатушкаше като замаян, преди да спре. Беше застанал на самия ръб на пропастта и усилено се взираше в здрача пред себе си. Не можеше да повярва на очите си. В тъмното се забелязваха светлини — толкова много, че му изглеждаха като плод на болното му съзнание. Но ето че се дочуха и мъжки гласове, които го убедиха, че всичко е истина.

— О, Господи. Успя. Ние стигнахме, Ники! Ето ги колите. Ти успя, Ники, наистина успя!

Никълъс се опита нещо да й отговори, но гърлото му бе съвсем пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. С наведена като на бик глава се насочи право към колите, а Роян слабо извика по посока на хората:

— Помогнете. Моля ви, помогнете.

Опита първо на английски, сетне и на арабски.

Насреща се дочуха викове на изненада, след което неколцина души се затичаха към тях. Никълъс бавно приседна в тревата, оставяйки Роян да стъпи на крака. Наобиколиха ги черни силуети, хората ги заговориха на амхарски, подадоха им дружески ръце и започнаха да ги влачат към светлините. По едно време лицето на Никълъс беше осветено от фенер и нечий непогрешим британски акцент го поздрави:

— Здравей, Ники. Чудесна изненада. Тъкмо идвах от Адис Абеба да се погрижа за тялото ти. Чухме, че си умрял. Изглежда сведенията са били твърде предварителни, за да бъдат достоверни.

— Здравей, Джефри. Много мило от твоя страна да биеш път чак дотук.

— Смея да се обзаложа, че и двамата се нуждаете от чаша чай. Май сте се поуморили — посрещна ги Джефри Тенънт. — Никога не съм знаел, че брадата ти е рижава и зелена едновременно. Много идейно. Бих казал дори, че вървиш в крак с модата.

Никълъс си даде сметка, че представлява тъжна гледка: кален, небръснат, с изпокъсани дрехи и блуждаещ поглед.

— Спомняш си доктор Ал Сима, нали? Коляното й е навехнато. Чудя се дали не би могъл да се погрижиш за нея. — В следващия миг краката му се подкосиха. Джефри Тенънт го улови миг преди да падне на земята.

— Дръж се, момчето ми — рече той и го подхвана под мишница, за да го отведе до близкия сгъваем стол. Скоро извадиха друг за Роян.

— Лета чай хапа! — произнесе Джефри репликата, по която всички африканци разбираха, че си имат работа с англичанин. Няколко минути по-късно на двамата приключенци бяха поднесени чаши врял и силно подсладен чай.

Никълъс вдигна нещо като наздравица.

— За нас, Роян. Невероятни сме!

Двамата жадно отпиха от горещата течност, без да ги е страх, че ще се опарят. Кофеинът и захарта им подействаха като електрически заряд и само след минути живнаха.

— Сега поне знам, че съм оцелял — въздъхна Никълъс.

— Знам, че не е много любезно да бързам с въпросите, Ники, но дали би могъл да ни кажеш какво точно става с вас? — попита Джефри.

— Защо по-добре ти не ми кажеш? — контрира го Никълъс.

Трябваше му време да прецени ситуацията. Какво знаеше Джефри и кой му го беше казал? Старият му приятел не се забави с отговора:

— Първото, което научихме, бе, че водачът ви Брусилов е бил намерен надупчен с куршуми в реката близо до суданската граница. Крокодилите били обезобразили цялото му лице, но граничната полиция го идентифицирала по документите в банана му.

Никълъс се спогледа с Роян и й даде знак да мълчи.

— Когато се разделихме за последно с него, Брусилов тръгваше на самостоятелен лов по реката. Навярно се е натъкнал на същия отряд партизани, които нападнаха лагера ни.

— Да, чухме и за това. Полковник Ного бе така добър да прати радиограма в Адис Абеба.

Едва сега се разбра, че и Ного присъства на срещата. Беше се държал встрани, но когато чу да се споменава името му, се показа на светлините на фенерите. Роян замръзна на стола си и в погледа й се прочете такава омраза, че Никълъс се пресегна да я хване за ръката. Не трябваше да се издават. Роян разбра жеста му и поне видимо се успокои.

— Истинско облекчение е за мен да ви видя жив и здрав, сър Куентън-Харпър. В последните дни ни създадохте доста тревоги — рече полковникът.

— Приемете най-искрените ми извинения — пошегува се Никълъс.

— Простете, сър, не исках да ви засегна. Просто получихме доклад от страна на компанията „Пегас“, че двамата с доктор Ал Сима сте станали жертва на инцидент по време на разчиствателни операции. Лично аз присъствах, когато господин Хелм от компанията ви предупреди, че в долината се извършват различни…

— Но вие… — понечи да каже нещо Роян, ала Никълъс я стисна за ръката и я накара да млъкне.

— Предполагам, че сте прав, полковник. Вината е по-скоро наша. Не взехме необходимите предохранителни мерки. Така или иначе, доктор Ал Сима получи контузии, а и аз не по-малко от нея съм разтърсен от случилото се. По-важното е, че при експлозията загинаха множество други хора — помощниците в ловната ми експедиция, както и монаси от манастира. Да не говорим, че при атаката на лагера ни също са били убити четирима души. Щом се завърна в Адис Абеба, ще дам подробни показания пред етиопските власти.

— Надявам се, не мислите, че имаме вина… — започна да се оправдава Ного, но Никълъс го прекъсна:

— Разбира се, че не. Вие не сте отговорен за нищо. Бяхте достатъчно коректен да ни предупредите за разбойническите банди в долината. Никой не е искал от вас да присъствате на мястото на произшествията, така че кой може да ви обвинява в каквото и да било… Напротив, бих могъл отговорно да заявя, че изпълнихте дълга си на военен по най-образцов начин.

Ного изглеждаше видимо облекчен.

— Много сте любезен, сър Куентън-Харпър.

Никълъс го изгледа продължително. Човекът срещу него даваше вид на изключително симпатичен младеж, при това с интелигентен поглед. С всеки свой жест и реплика се опитваше да бъде полезен. Никълъс дори започваше да се чуди не му ли се е сторило, че Ного е бил в хеликоптера. Може би онзи, който кръжеше над реката и като гладен лешояд търсеше труповете им, е бил само негов двойник? Колкото и да му беше трудно, Никълъс широко се усмихна:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, полковник, ако ми направите една малка услуга.

— Каквото пожелаете — отвърна с готовност Ного.

— Оставих ръчната си чанта и ловните си трофеи в пещерата под водопада на Дандера. Дали не бихте могли да пратите някого от хората си да ги донесе?

И докато обясняваше с подробности къде точно е скрил собствеността си, Никълъс тайно се наслаждаваше на удоволствието да прати за зелен хайвер човека, който толкова нагло се бе опитал да му отнеме живота. За да не забележи все пак Ного отмъстителния блясък в очите му, предпочете да се обърна към приятеля си:

— А ти как се озова тук, Джефри?

— Долетях с малък самолет до Дебра Мариям. Имат писта за аварийно кацане. Полковник Ного ни посрещна и ни доведе дотук с армейския си джип — обясни Джефри. — Самолетът и пилотът ни чакат в селото.

Джефри обърна за малко гръб на Никълъс и подвикна на отвратителен амхарски нещо на хората в камиона.

— Уредих ви гореща баня за двамата с доктор Ал Сима. Изкъпете се, навечеряйте се, отспете си, както подобава, и утре ще се чувствате в прекрасна форма. Щом сте готови, излитаме за Адис Абеба. Не виждам защо да не пристигнем до вечерта.

Той потупа Роян по гърба, прикривайки чисто плътските си намерения под маската на загрижения приятел.

— Трябва да призная, че съм ви безкрайно признателен, задето сте живи. Иначе ме чакаше изключително неприятната задача да вадя труповете ви от долината. Чувал съм, че дефилето на Абай е едно от най-дивите места на земята.

 

 

— Дали ще имате нещо против, доктор Ал Сима, ако седна най-отпред? Знам, че е изключително невъзпитано от моя страна, но какво да се прави като летенето не ми понася особено. Ха-ха! — обясняваше Джефри, докато чакаха три момченца от селото да разгонят козите от пистата край Дебра Мариям.

В това време Никълъс се мъчеше да навре донесената му кожа на дик-дика под седалката си. През нощта един от сержантите на Ного бе успял да се добере до пещерата и още на закуска чантата му и трофеят бяха налице.

Самолетът се засили сред облаци прах, а полковник Ного тържествено отдаде чест на заминаващите. Никълъс му махна през страничния прозорец и тихо процеди:

— Ще ти извия врата, Ного, някой ден ще го извия.

Най-сетне пилотът успя да вдигне малкия „Чесна-260“ над земята. Хоризонтът, който се разкриваше над долината на Абай, силно напомняше пейзаж от научнофантастичен филм — все едно огромни каменни гъби бяха изникнали из пустинята и се опитваха да достигнат стратосферата. Разреденият въздух над платото беше пълен с дупки и самолетът се люшкаше като кораб в морска буря. Никълъс и Роян бяха подмятани като топки по задните седалки. Дори Джефри, разположил се на най-царското място, не се чувстваше особено добре; през цялото време седеше неспокоен и замислен, без дори да надава ухо какво си говорят.

Откакто бяха излезли от долината, Никълъс и Роян още не бяха имали възможност да поговорят насаме. Докато се намираха в лагера, трябваше да се крият от полковника, после пък не можеха да се отърват от Джефри Тенънт. Едва когато двигателите на самолета се запалиха и бръмченето на перките вдигна достатъчно шум, двамата приближиха глави и започнаха да обсъждат ситуацията.

Според Джефри британският посланик бил повече от разтревожен от неприятностите, в които двамата му сънародници бяха попаднали. Изглежда, в посолството се бяха получили цяла поредица факсове от страна на Уайтхол, изискващи незабавното откриване на двамата изчезнали. Освен това и началникът на етиопската полиция имал за какво да ги разпитва. Никълъс и Роян трябваше особено да внимават да не издадат, че убиецът на Борис Брусилов е Мек Нимур. Още по-малко трябваше да плашат хората от „Пегас“. Ясно си даваха сметка, че единственият им шанс да се отърват поне за известно време от преследвачите си, е с нищо да не показват, че знаят самоличността им. Дори врагът им само да заподозреше, че е разкрит, реакцията му би била светкавична и смъртоносна.

Третото, което в никакъв случай не биваше да допускат, бе да предизвикат с нещо подозрението и недоверието на етиопските власти. Не беше изключено визите им да бъдат прекратени и двамата да бъдат експулсирани от страната. Затова се съгласиха, че ще е най-добре по всички въпроси да се правят на напълно несведущи, сякаш сами недоумяват как така са им се случили толкова инциденти един след друг.

Докато кацнат в Адис Абеба, бяха подготвили подробна версия на събитията, така както трябваше да бъдат представени на властите. Когато чесната най-после се установи неподвижно на пистата пред сградата на летището, Джефри отново живна и макар видимо изтощен от пътуването, кавалерски подаде ръка на Роян при слизане по стълбата.

— Разбира се, ще бъдете настанени в резиденцията — рече той на гостите си. — Хотелите в града са толкова ужасни, че на човек му настръхват косите само да ги гледа. Ако не друго, то той се радва поне на що-годе свестен готвач, а избата му има с какво да се похвали. Ще се опитам да ви намеря по някой и друг кат дрехи. Моята госпожа е с приблизително вашите размери, доктор Ал Сима, а Ники ще влезе идеално в костюмите ми. Голям късмет, че имам два смокинга. Той е свикнал да държи на формалностите.

 

 

Резиденцията на британския посланик беше построена при царуването на стария император Хайле Селасие, още преди Мусолини да нападне Етиопия през 30-те. Намираше се в покрайнините на града и със сламения си покрив и широката веранда представляваше един от добрите образци на колониалната архитектура. Моравите в просторната градина бяха поддържани от най-добрите градинари в страната и зелените треви ярко контрастираха с тъмнолилавите цветя. За голяма радост на стопаните й сградата беше устояла първо на революцията, а сетне и на освободителната война, която едва отшумяваше.

На входа на резиденцията Джефри тържествено предаде спътниците си на иконома етиопец, облечен в дълга и ослепително бяла шама. Чернокожият ги заведе да им покаже спалните: две съседни стаи на втория етаж. Докато се плискаше във ваната и блажено отпиваше от уискито със сода, Никълъс слушаше как Роян си играе с кранчетата в банята. По-нататък се дочу тихият глас на лекаря, дошъл да прегледа подутото й коляно.

В огледалото обаче се сблъска с някои неприятни впечатления: първо, смокингът на Джефри му беше широк в кръста и тесен в раменете; второ, панталоните му бяха къси; трето, обувките му убиваха и четвърто, косите му се нуждаеха от подстригване.

— Уви, не мога да оправя нито едно от четирите — въздъхна примирено Никълъс и отиде да почука на вратата на Роян.

— Да не повярвам на очите си! — възкликна той, когато му беше отворено. Силвия Тенънт беше услужила на новата гостенка с една от роклите си в дървеснозелен цвят, който много отиваше на маслинената кожа на Роян. Приятелката му си беше измила косата, оставяйки я свободно разпусната над раменете. На Никълъс пулсът му затуптя като на ученик преди първата среща и той мислено се усмихна. — Иде ми да те изхрускам — рече й той напълно искрено.

— Благодаря, сър — засмя се Роян на комплимента му, — но и вие не ми отстъпвате по нищо. Мога ли да ви хвана под ръка?

— Аз пък се готвех да те нося на гръб, придобити навици, нали разбираш…

— Тези времена безвъзвратно отминаха — похвали му се тя и извади на показ гравираното бастунче от слонова кост, което икономът любезно й бе дал за времето на престоя. Хвана се с едната ръка за Никълъс, а с бастунчето се подпираше при всяка стъпка с болния си крак. Преди да стигнат края на дългия коридор, Роян тихичко подшушна на кавалера си: — А всъщност как се казва домакинът ни?

— Посланик на Нейно Величество британската кралица сър Оливър Брадфърд КМГ.

— Което означава кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, нали?

— Нищо подобно — поправи я Никълъс. — Означава просто: „Казвайте Ми Господ“.

— Ти си невъзможен! — изкиска се Роян, но скоро си върна сериозността. — Успя ли да пратиш факс на госпожа Стрийт?

— Приела го е още при първия опит, получих отговор. Праща ти много поздрави и обещава да събере веднага информация за „Пегас“.

Вечерта беше приятно хладна и сър Оливър ги чакаше на верандата. Джефри избърза напред за официалното представяне на гостите. Посланикът имаше гъсти бели коси и червендалесто лице. Джефри вече ги беше предупредил за някои негови странности и най-вече за недоброжелателното му отношение към английските туристи, причиняващи главоболия. На стария господин обаче му бе достатъчно да се запознае с Роян, за да забрави всякаква неприязън.

На вечерята присъстваха още дузина гости, без да се смятат Джефри и Силвия Тенънт. Лично сър Оливър подаде ръка на Роян и я представи на останалите сътрапезници. Никълъс трябваше да ги следва сам-самичък, примирил се веднъж завинаги, че Роян привлича погледите на всички, не само неговия.

— Нека ви представя генерал Обеид, началник на етиопската полиция — започна сър Оливър.

Въпросният началник беше висок и забележително тъмен на цвят. В синята си униформа беше направо ослепителен. Когато Роян му подаде ръка, той се наведе в церемониален поклон.

— Доколкото си спомням, имаме уречена среща за утре сутринта. Отсега знам, че ще я чакам с нетърпение.

Роян хвърли несигурен поглед към сър Оливър. За пръв път научаваше за подобна подробност.

— Генерал Обеид би искал да научи повече за случилото се в долината на Абай. Настоява да разговаря лично с вас и със сър Никълъс — обясни сър Оливър. — Позволих си малката свобода да наредя на секретарката си да ви уреди среща с Негово превъзходителство.

— Просто рутинен разговор, имате искрените ми уверения. Доктор Ал Сима, сър Никълъс… Ще отнеме съвсем малко време.

— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си да ви бъдем от полза — увери го на свой ред Никълъс. — По кое време ще се видим?

— Най-добре ще е срещата ни да се състои в единадесет сутринта. Надявам се, нямате други ангажименти.

— Ни най-малко, часът ни се струва напълно подходящ — съгласи се Никълъс.

— Шофьорът ми ще ви вземе в десет и половина — обеща сър Оливър.

На масата Роян беше настанена между сър Оливър и генерал Обеид. Беше твърде красива и чаровна, за да не прикове изцяло вниманието на двамата мъже. Никълъс си каза, че му е време да свиква да я гледа в компанията на чужди хора; в крайна сметка, доста време я пазеше само за себе си.

Той самият се радваше на недотам веселата компания на лейди Брадфърд в отсрещния край на масата. Госпожата се беше впуснала в неизвестностите на втори брак и то с тридесет години по-възрастен съпруг. Това, което му правеше по-скоро лошо впечатление, бе силният й лондонски акцент, както и твърде баналните й черти. Госпожата се изгубваше под дългите си, силно изрусени коси, а бюстът, подаващ се предизвикателно от деколтето, беше твърде голям, за да се приеме за естествен. Изобщо, събеседницата му представляваше олицетворение на старческите мечти и тъкмо това го вбесяваше. Оказа се, че е същински експерт по генеалогията на благородническите фамилии в Англия, още един показател, че е заклет сноб. Нито за миг не преставаше с въпросите си за предците му, любопитствайки до няколко колена назад във времето.

Най-накрая се провикна до другия край на масата, където се хранеше съпругът й.

— Сър Никълъс притежава Куентън парк, знаеше ли, скъпи? — и обясни на Никълъс, че мъжът й бил голям ловец.

Осведомеността на жена му накара сър Оливър да се почувства посвоему поласкан.

— Куентън парк? Четох някаква статия в „Ловния таймз“, ако не ме лъже паметта, най-реномираното ви ловно поле се наричало Високите букове.

— Високите лиственици — поправи го Никълъс.

— Там се развъждали едни от най-добрите птици в цяла Британия. Така поне пишеше — подхвърли сър Оливър, явно очаквайки покана.

— Не знам дали са най-добрите — отвърна му скромно Никълъс, — но със сигурност се гордеем с тях. Трябва да дойдете и да постреляте малко. Обадете ми се веднага, щом се приберете отново в Англия. Ще бъдете мой гост, разбира се.

От този момент нататък отношението на сър Оливър към сър Никълъс коренно се измени. Строгото поведение бе изместено от мила, бащинска усмивка и най-накрая, в прилив на нежност, домакинът дори нареди на иконома си да донесе бутилка „Лафит“, 1954 година.

— Направи доста добро впечатление — прошепна Джефри на ухото на Никълъс. — Той никога не посяга към петдесет и четвърта, ако не е в компанията на много специални гости.

Минаваше полунощ, когато Никълъс най-после успя да се освободи от задълженията си към домакинята и да спаси Роян от ухажванията на сър Оливър и генерал Обеид. Подхвана я под ръка и я поведе бавно и тържествено към стълбите, правейки се, че не забелязва недвусмислените погледи на Джефри Тенънт.

— Е, не може да се отрече, че ти беше звездата на вечерта — отбеляза най-сетне Никълъс, щом стигнаха първата площадка.

— Да беше видял как се размърка лейди Брадфърд до теб — върна му го Роян, а на него му стана приятно да усети прозиращата зад репликата й ревност. Изглежда, не само той се беше озъртал по време на вечерята.

На вратата на стаята си Роян сложи край на терзанията му, като му подаде буза за лека нощ. Никълъс шумно я целуна, но тя пак го закачи:

— Този висок бюст! Да не почнеш да го сънуваш! — и затвори вратата зад себе си.

Той заподскача наперено към собствената си стая, където под вратата го чакаше пощенски плик. Навярно някой от слугите го беше оставил, докато гостите вечеряха. Веднага разкъса хартията и запрелиства страниците на дългото писмо. Лицето му се удължи от изненада и без да се замисля, отново се озова пред вратата на съседката си.

Роян се забави с отварянето и в погледа й се прочете известно объркване. За да не я притеснява излишно, Никълъс размаха плика пред очите й.

— Отговор на факса ми. Може ли да вляза или трябва да се обличаш?

— Един момент — даде му знак тя и затвори вратата. След секунди се показа отново. — Влез — и любезно му посочи шишето на масата. — Искаш ли едно?

— Мисля, че да. Вече знаем кой стои начело на „Пегас“.

— Казвай! — нареди му нетърпеливо Роян, но той първо се зае с уискито. Докато си наливаше, хитро се усмихваше през рамо. — Да ти налея ли газирана вода?

— Да те вземат мътните, Никълъс Куентън-Харпър — тропна с крак Роян. — Да не си посмял да ме измъчваш. Кой?

— Когато те срещнах за пръв път, ти играеше ролята на послушна арабска девойка, която знае, че мъжете имат предимство във всичко. Като те слушам как нервничиш, струва ми се, че съм те разглезил.

— Аз пък си мисля, че ако продължаваш така, ще стане нещастие — опитваше се да не показва усмивката си тя. — Хайде, Ники, кажи ми, моля.

— Първо седни — покани я Никълъс и се друсна на креслото срещу нея. Отвори плика и я изгледа в очите. — Госпожа Стрийт се е справила бързо със задачата. Във факса си до нея я бях посъветвал да се обърне към брокера ми в града. В Англия са три часа след нас, затова е успяла да го хване в офиса му. Така или иначе, събрала е всички сведения, за които я бях помолил.

— Престани, Ники, или ще се разкрещя и ще стане скандал. Кажи ми кой е той?

Той зарови из листата и започна да чете:

— Компанията „Проучвания Пегас“ е регистрирана към австралийската стокова борса в Сидни с дялов капитал от двадесет милиона…

— Не ме мъчи с подробности — замоли го Роян. — Кажи просто името.

— Шестдесет и пет процента от акциите в „Пегас“ са собственост на минното дружество „Валхала“ — продължи невъзмутимо Никълъс, — останалите тридесет и пет — на австрийската фирма „Анаконда метълз“.

Тя вече дори не смееше да му се моли, ами само се опитваше да го вкамени с поглед.

— И „Валхала“, и „Анаконда“ са дъщерни фирми на ППХ, Промишлено производство в Хамбург. Всички акции в ППХ са притежание на семейния тръст Фон Шилер, чиито единствени собственици в момента са Готхолд Ернст и съпругата му Ингемар.

— Фон Шилер — повтори бавно Роян, без да сваля очи от Никълъс. — И той присъстваше в списъка на Дураид. Сигурно е чел книгата на Уилбър Смит, нали е преведена и на немски… И се е свързал с Дураид. Но не е повярвал толкова лесно на неговите опровержения.

— И аз така виждам нещата — съгласи се Никълъс. — Не е било трудно да прати свой човек в каирския музей, за да провери не се ли занимава Дураид с нещо голямо. Продължението ни е повече от познато.

— Но как са успели толкова бързо да се установят в Етиопия? — недоумяваше Роян.

— Според мен, това си е чиста проба късмет за Фон Шилер. Дяволски късмет, бих казал. Според Джефри, „Пегас“ били придобили концесиите си още преди пет години, малко преди свалянето на президента Менгисту. Така че Фон Шилер е стъпил в страната много преди да подозира за съществуването на свитъците. Единственото, което трябвало да направи впоследствие, е било да премести главната си база от северните части на Етиопия близо до долината на Абай и да наблюдава отблизо развитието на нещата. Джейк Хелм трябва да е някое доверено лице, отговорникът по мръсните номера, който обикаля света, за да му върши черната работа. Повече от очевидно е, че Ного е подкупен. Ние просто се пъхнахме в ръцете им.

Роян се замисли.

— Всичко започва да придобива смисъл. Щом Хелм е доложил за пристигането ни на шефа си, Фон Шилер му е наредил да организира нападението над лагера ни. Все едно са били партизани. О, как го мразя! Никога през живота си не съм го виждала, но го мразя повече, отколкото съм си мислила, че мога да мразя човек.

— Е, поне знаем с кого си имаме работа.

— Но не съвсем — продължаваше да разсъждава Роян. — Фон Шилер трябва да има свой човек и в Кайро. Човек, запознат с делата ни с Дураид.

— Как беше името на твоя министър? — попита Никълъс.

— Не и той — поклати тя енергично глава. — Не и Аталан Абу Син. Познавам го от толкова години. Той е стълб на непорочността.

— Не можеш да си представиш колко зловредно действа на непорочността чек за сто хиляди долара или дори повече. Няма „стълб“, който да му устои — подхвърли спокойно Никълъс, а Роян го зяпна като ударена.

 

 

На закуска бяха само двамата. Сър Оливър бе тръгнал за посолството час по-рано, а лейди Брадфърд нямаше навика да посреща будна ясното, хладно утро на Адис Абеба.

— Цяла нощ не можах да мигна. Пред очите ми постоянно се въртеше Аталан. О, Ники, не мога дори да си представя как точно той ще е замесен в убийството на Дураид.

— Съжалявам, че ти развалих приятната нощ, но трябва да гледаме на нещата от всички възможни гледни точки — опита се да я успокои Никълъс, но сетне смени темата. — Изгубихме достатъчно време тук. „Пегас“ здраво са овладели игралното поле за момента. Искам да се върнем възможно най-бързо у дома и да започнем организацията на собствена експедиция.

— Искаш ли да се обадя да направят самолетни резервации? — стана Роян от мястото си. — Ей сега ще намеря телефон.

— По-добре свърши със закуската си.

— Вече се нахраних — рече тя и се запъти към вратата. Малко преди да изчезне, Никълъс й подвикна насмешливо:

— Не е чудно тогава защо си толкова слаба. Мама винаги ми казваше, че недояждането вреди на здравето — и щедро си намаза още една филия с мармалад.

След четвърт час Роян се върна в трапезарията.

— Заминаваме утре следобед в три и половина. С „Кения Еъруейз“ до Найроби, оттам същата вечер хващаме самолет на „Бритиш“ за Лондон.

— Добре — избърса Никълъс трохите от устата си и на свой ред стана от масата. — Колата чака да ни закара до полицията. Новият ти обожател генерал Обеид сигурно ни чака с нетърпение. Да вървим.

На вратата на полицейското управление ги чакаше специално изпратен служител, който ги преведе през служебния вход. Представи се като инспектор Гала и, повеждайки ги към кабинета на върховния началник, се отнасяше със забележително раболепие и към двамата.

Щом посетителите му влязоха в кабинета, генерал Обеид стана от бюрото си и излезе напред да ги посрещне. Беше чаровен и изключително любезен; ни най-малко не пестеше комплиментите си към Роян и се чудеше как по-удобно да я настани в закътаното помещение, използвано за неофициални срещи. Щом всички се разположиха по креслата, инспектор Гала веднага наля неизбежните чашки с горчиво кафе.

Поговориха си за това-онова и генералът подхвана с делови тон належащата работа:

— Както ви обещах, срещата ни ще продължи само колкото е нужно да изясним най-важните въпроси, които бихме искали да ви поставим. Инспектор Гала ще записва показанията ви. Най-напред бих искал да се спрем на изчезването и смъртта на майор Брусилов. Предполагам, знаете, че той е бивш офицер от руското КГБ?

Разговорът се оказа доста по-дълъг, отколкото си бяха представяли. Генерал Обеид беше изключително любезен, но не подминаваше абсолютно нищо в разпита си. Най-накрая стенографираните им показания бяха напечатани на машина и след като ги прочетоха за последен път, Никълъс и Роян сложиха подписите си под тях. Щом всичко беше готово, генералът лично ги изпрати до входа на управлението, където ги чакаше колата. Никълъс оцени това като проява на особено уважение.

— Ако има нещо, което да сторя за нас, ако попаднете в затруднения, не се колебайте да ми се обадите. За мен беше голямо удоволствие да се видим повторно, доктор Ал Сима. Трябва по-скоро да се върнете в Етиопия и да ни посетите.

— Въпреки малкото ни премеждие, аз оставам запленена от страната ви — отвърна му с усмивка Роян. — Може би ще се видим по-скоро, отколкото очаквате.

— Какъв прекрасен човек — отбеляза тя, щом седна в ролс-ройса на сър Оливър. — Наистина ми се понрави.

— Или се лъжа, или чувствата ви са взаимни — отвърна й Никълъс.

 

 

Думите, с които Роян се беше разделила с генерала, се оказаха пророчески. Още на другата сутрин, когато заедно с Никълъс слязоха да закусват, на масата ги чакаха два идентични плика, адресирани лично до всеки от тях.

Никълъс поръча на келнера, облечен в дълга до глезените роба, кафе и отвори своя плик. Четейки съдържанието на писмото, изражението му няколко пъти се смени.

— Ухаа! — възкликна той. — Оказва се, че на момчетата сме им направили много по-голямо впечатление, отколкото се предполагаше. Генерал Обеид иска да се видим пак. — И прочете на глас призовката: — „Наредено ви е да се явите в Главно управление на полицията най-късно до обяд.“ — Никълъс подсвирна от почуда. — Силно казано, нито „моля“, нито „благодаря“…

— При мен е същото — хвърли един поглед на своята бланка Роян. — За какво, по дяволите, мислиш, че става дума?

— Скоро ще разберем — увери я Никълъс. — Във всеки случай, подобни призовки не предвещават нищо добро. Любовната ти афера с генерала е към своя край.

Този път при пристигането им пред полицейското управление нямаше инспектор, който да ги чака с разтворени обятия. Пазачът пред служебния вход ги прати обратно към приемното бюро, където трябваше да се впуснат в дълга, пълна с недоразумения дискусия със служителя, владеещ съвсем елементарен английски. От големия си опит с африканската администрация Никълъс знаеше, че би било голяма грешка да даде воля на нервите си, да покаже, че от нещо не е доволен. Най-накрая чиновникът проведе шепнешком телефонен разговор с неизвестен събеседник и великодушно махна на двамата чужденци да седнат на дървената пейка пред отсрещната стена.

— Чака. Човек дойде скоро.

В продължение на четиридесет минути Никълъс и Роян поделяха пейката с разнородна, постоянно сменяща състава си компания от молители, просители, тъжители и дребни престъпници. Един-двама кървяха от получени при нападения по улиците рани, други стояха вързани с белезници.

— Звездата ни определено залязва — отсъди Никълъс, като държеше носната си кърпа до носа си. Беше повече от ясно, че сред съседите им има хора, забравили смисъла и ползата от сапуна. — Никой не ще да ни пусне през ВИП-а.

В края на въпросните четиридесет минути във фоайето се появи инспектор Гала — същият, който само предния ден се бе държал толкова почтително към чуждите гости. Сега обаче полицаят изгледа с нескрито презрение тълпата от чакащи и с пренебрежителен жест покани Никълъс и Роян да го последват.

Дори не благоволи да поеме протегнатата ръка на англичанина, вместо това ги отведе в едно от задните помещения. Без да ги покани да седнат, с леден глас се тросна на Никълъс:

— Отговорен сте за загубата на огнестрелно оръжие.

— Точно така. Както обясних в показанията си…

Но инспектор Гала не му позволи да се доизкаже.

— Загубата на огнестрелно оръжие поради нехайство е тежко закононарушение.

— Но от моя страна не е било проявено ни най-малко нехайство — възрази му Никълъс.

— Напротив, оставили сте оръжието без надзор. Дори не сте помислили да го заключите в огнеупорна каса. Това е чиста проява на нехайство.

— С цялото ми уважение към вас, инспекторе, нека ви напомня, че в долината на Абай огнеупорните каси не се срещат под път и над път.

— Нехайство — повтори натъртено Гала. — Престъпно нехайство. Откъде да знаем, че оръжието не е попаднало в ръцете на зле настроени към правителството елементи?

— Искате да кажете, че с малката ми ловна карабина неизвестни лица ще се опитат да свалят етиопското правителство? — подсмихна се Никълъс.

Но на инспектор Гала не му беше до шеги. Вместо това извади два идентично попълнени формуляри от чекмеджето на бюрото си.

— Мой дълг е да връча заповеди за експулсация на вас и на доктор Ал Сима. Имате двадесет и четири часа на разположение да напуснете Етиопия, след което ще бъдете считани за незаконно пребиваващи имигранти.

— Но доктор Ал Сима не е губила никакви оръжия — напомни му мило Никълъс. — Доколкото я познавам, през целия си живот не е допуснала ни най-малкото нехайство.

Отново обаче стрелата му отиде нахалост.

— Моля ви да подпишете, че сте получили и разбрали смисъла на издадените заповеди.

— Бих искал да говоря с генерал Обеид, върховен началник на етиопската полиция — отвърна му Никълъс.

— Генерал Обеид напусна тази сутрин Адис Абеба и ще направи инспекция на северните погранични райони. Няма да се върне в столицата поне няколко седмици.

— По което време ние вече ще сме се завърнали благополучно в Англия?

— Точно така. — За пръв път, откакто се бяха срещнали, инспекторът си позволи саркастично да се усмихне. — Ако обичате, подпишете тук и тук.

— Какво се е случило? — попита недоумяващата Роян, докато шофьорът й отваряше вратата на ролс-ройса и двамата с Никълъс се наместваха на задната седалка. — Всичко стана толкова внезапно и неочаквано. В един момент всеки ни обича, в следващия ни изритват като мръсни кучета по стълбите.

— Да позная ли? — подхвърли Никълъс и без да дочака отговора й, даде най-логичното обяснение за събитията. — Ного не е единственият етиопски служител, задължен на „Пегас“. През нощта Обеид е влязъл във връзка с Фон Шилер, който му е дал нареждания.

— Но ти даваш ли си сметка какво означава това за нас, Ники? Означава, че повече не можем да стъпим в Етиопия. Гробницата на Мамос си остава само мираж. — Роян го гледаше с широко отворени от ужас очи.

— Когато двамата с Дураид посетихме Ирак и Либия, не си спомням нито Саддам, нито Кадафи да са ни пращали покани.

— Изглежда перспективата да нарушиш закона ти се струва по-скоро привлекателна — сгълча го тя. — Направо ти иде да се напишкаш от радост.

— В крайна сметка, ще нарушим етиопските закони — напомни й весело Никълъс. — Никой не е длъжен да ги взема особено насериозно.

— Да, но и дранголникът, където ще те тикнат, ще е етиопски, нали? Него би трябвало да го приемеш съвсем насериозно.

— Да го „приемем“ — усмихна се Никълъс. — Ако ще ни залавят, ще ни заловят двамата.

 

 

— Можете да сте сигурни, че той вече е подал официална жалба пред президента на републиката — уверяваше ги Джефри, докато ги караше с колата към летището. — Цялата тази история го е разтревожила, да не ви казвам как. Заповеди за експулсиране и всякакви такива боклуци. Откакто е тук, никога не му се е случвало да се занимава с подобен проблем.

— Не обръщай толкова внимание, старче — успокояваше го Никълъс. — Така или иначе никой от нас двамата не възнамерява да се връща втори път в Етиопия. Голяма работа, че не ни искат.

— Но принципите са важни. Уважаван британски поданик да бъде третиран като криминален престъпник. Та това си е липса на уважение към държавата — горещеше се Джефри. — Понякога ми се иска да се бях родил сто години по-рано. Нямаше да се церемоним с подобни издевателства. Пращаме една канонерка и проблемът е решен.

— Напълно си прав, Джефри, но пак ти казвам, не се тревожи заради нас.

Двамата се регистрираха за полета, а Джефри обикаляше около тях, както котка се върти около котенцата си. Бяха останали само с ръчен багаж, като цялата им собственост се състоеше от два найлонови плика, взети заедно с покупките в уличен магазин. Никълъс отново бе нагънал кожата на антилопата на топка, увивайки я в бродираната шама, която си купи за сувенир.

Джефри бе така добър да им прави компания до повикването за самолета и когато минаха зад бариерата, продължи да им маха. Като че ли погледът му беше насочен повече към Роян, отколкото към бившия му състудент.

Местата им бяха зад крилото на самолета и Роян се разположи до прозореца. Пилотите включиха двигателите и самолетът бавно започна да се предвижва по пистата. Никълъс се разправяше с любезната стюардеса, настояваща да сложи плика с ловния трофей в багажника над главата му. Роян нямаше какво друго да прави, освен да зяпа през кръглия люк и да си вземе последно сбогом с Адис Абеба.

Изведнъж тя замръзна на седалката си и без да сваля очи от люка, сграбчи Никълъс за ръката.

— Виж! — изсъска тя зловещо, сякаш искаше от разстояние да усмърти някого с погледа си.

Никълъс любопитно доближи глава до стъклото и огледа летището.

— „Пегас“! — обясни с една дума Роян и посочи малкия самолет „Фалкон“, който току-що беше кацнал и спираше в далечния край на летището. На опашката на лъскавата, боядисана в зелено машина, гордо се перчеше крилатият червен кон, вдигнал високо предните си крака. Вратата се отвори и спускайки се като подвижен мост, се опря вместо стълба на пистата. Пред зеления „Фалкон“ вече се бяха събрали посрещачи, нетърпеливи да видят пътниците.

Най-напред излезе дребничък мъж, облечен в тропически костюм с кремав цвят и с бяла панамена шапка на главата. Въпреки скромния му ръст, отдалеч се усещаше голямата му самоувереност, навикът да командва. Лицето му бе съвсем бледо, сякаш мъжът току-що напускаше страната на вечната зима, и това му придаваше особено странно излъчване насред африканския континент. Имаше здрава, изпъкнала челюст и издаден напред нос, а погледът под гъстите тъмни вежди пронизваше хората пред него.

Никълъс веднага разпозна важната особа. Прекалено често се бяха засичали по време на разпродажбите в „Кристи“ и „Сотби“. Пък и подобен човек трудно можеше да бъде забравен, дори да си го виждал един-единствен път в живота си.

— Фон Шилер! — възкликна Никълъс, а германецът надменно оглеждаше групичката пред самолета.

— Надут пуяк — изказа мнението си Роян, — или може би отровна кобра, готвеща се да нападне.

Фон Шилер надигна шапката си и се спусна по стълбата с леката походка на спортист. Никълъс изкоментира:

— Трудно ще кажеш, че е на седемдесет.

— Ако се съди само по движенията му, не бих му дала повече от четиридесет — съгласи се Роян. — Като го гледам, сигурно си боядисва косите и веждите.

— Да му се не види! — едва не извика Никълъс. — Я виж кой е дошъл да го посрещне!

На лъчите на слънцето заблестя цяла галерия от военни отличия и нечия висока фигура, облечена в синя униформа, се откъсна пред групата на посрещачите. Щом Фон Шилер приближи, орденоносецът отдаде чест, долепяйки тържествено ръка до лъскавия кожен ръб на фуражката си; сетне пое тази на немеца и приятелски я стисна.

— Довчерашният ти обожател генерал Обеид. Нищо чудно, че не можа да ни приеме. Бил е зает с приготовленията си за посрещането.

— Погледни, Ники — на Роян не й достигаше въздух от вълнение. Вече не обръщаше внимание на двамината наперени чичковци, които продължаваха да си стискат ръцете на пистата. Погледът й стоеше прикован във вратата на фалкона, където току-що се беше появил друг, много по-млад мъж. Беше гологлав, кожата му изглеждаше доста жълтеникава, затова пък гъстите му, черни коси излъчваха здраве и сила.

— Този никога не съм го виждал. Познаваш ли го?

— Нахут Гудаби. Помощникът на Дураид в музея. Човекът, който наследи директорския му пост.

В момента, в който и Нахут тръгна да слиза по стълбите, самолетът на Никълъс и Роян се извърна към пистата и започна да ускорява. Повече нямаше как да наблюдават какво става пред летището. Двамата се отпуснаха на седалките и се изгледаха продължително един друг. Пръв успя да си върне дар словото Никълъс.

— Събрание на вещиците. Време им беше. Ние поне имахме късмет да ги видим с очите си. Край на тайните. Съставът на противниковия отбор ни е известен.

— Фон Шилер е треньорът — продължи в същия дух Роян. От гняв и възмущение й идеше да хвърля предмети. — А Нахут Гудаби е център-нападателят. Именно той се е свързал с наемните убийци в Кайро и ги е пуснал по следите ни. О, Господи, Ники, да го беше чул какви ми ги разправяше на погребението на Дураид: колко му се бил възхищавал, как го бил уважавал. Гаден, гнусен лицемер! Убиец!

Двамата се умълчаха, а самолетът се откъсна от пистата и започна да набира височина. След известно време Роян промълви:

— Разбира се, оказа се прав за Обеид. И той е бръкнал дълбоко в джоба на Фон Шилер.

— Не е съвсем сигурно. Може да е дошъл просто в качеството си на високопоставен държавен служител. Все пак гостенинът е крупен чуждестранен инвеститор, а бедната Етиопия разчита компанията му да намери медните залежи, от които зависят толкова неща.

Но тя поклати глава.

— Ако беше само заради това, на летището щеше да чака някой цивилен министър от правителството, не началникът на полицията. Не, вече и Обеид ми се струва също тъй коварен, колкото Нахут.

Да разбере кои са истинските убийци на мъжа й, се оказа тежък момент за Роян, чиито душевни рани едва бяха започнали да се затварят. От толкова горчиви емоции, преживени една след друга, сърцето й наистина започна да я наболява; струваше й се, че в гърдите й се е подпалила искра, от която скоро цялото й тяло ще пламне в жесток пожар. Никълъс разбираше, че не е по силите му да угаси коварния огън, който бушуваше у съдружничката му; единственото, което можеше да стори, бе да я развлича със странични неща. Затова поде приятелски разговор, сякаш смъртта и желанието за мъст бяха без особено значение, а вместо това по-добре би било да се продължи започнатата с Таита игра.

Пристигнаха в Найроби, сетне се прехвърлиха в самолета за Лондон и по време на полета бяха нахвърлили в най-общи линии втория етап от общия им план. Вече знаеха по какъв начин щяха да се завърнат в долината на Абай, как щяха да проникнат в подводната шахта на Таита. Но колкото и спокойна и невъзмутима да изглеждаше Роян, Никълъс знаеше, че мъката и копнежът по безвъзвратно изгубеното продължават да я душат отвътре.