Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Роян си спомняше пътя до Куентън парк от миналото й идване. Сега обаче беше сама в колата. Скоро след тежките стоманени порти, които представляваха входът на имението, пътят се разделяше и няколко табелки указваха кое къде се намира. На една страна беше самият Куентън парк, затворен за гостите, на друга — службите по поддръжката на имението, а на трета — музеят.

Пътят към имението криволичеше сред къта на сърните, където цели стада от красивия дивеч пасяха под оголените дъбови дървета. През гората и леката мъгла, която беше паднала, Роян успя да различи силуета на голямото имение. Според пътеводителя, който професорът й беше дал, сградата била проектирана от сър Кристофър Рен в 1693 г., а градините били оформени от известния озеленител Капабилити Браун шестдесет години по-късно. И до ден-днешен плодът от съвместните усилия на двамата радваше окото с изяществото си.

Самият музей се намираше насред малка горичка от червенолисти букове, на около километър встрани от имението. Представляваше доста нашироко разпростряна сграда, която видимо беше пристроявана поне няколко пъти през годините. Госпожа Стрийт чакаше на страничния вход на сградата и любезно се представи на гостенката, въвеждайки я вътре. Беше жена на средна възраст, със сиви коси и известна доза самочувствие.

— Бях на лекцията ви в понеделник вечерта! Вълнуваща! Ето, приготвила съм ви нещо като пътеводител, но и без него ще се оправите — всеки от експонатите е подробно представен. Отне ми почти двадесет години да уредя цялата сбирка. Днес други гости не се очакват, цялата изложба е на ваше лично разположение. Можете да обикаляте, където ви се ще. Аз съм тук до пет часа, така че следобедът е ваш. Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се в кабинета в дъното на коридора. Не се стеснявайте, ако имате нещо да ме питате.

Още щом стъпи в първата зала, където бяха изложени препарирани африкански бозайници, Роян беше като замаяна. Най-напред бяха представени приматите и човек можеше да види с очите си представители на всички видове човекоподобни и нечовекоподобни маймуни, населяващи континента: от огромната сива планинска горила до крехкия колобус, скрит в дългата си черно-бяла мантия. Някои от експонатите бяха на повече от сто години, но заради доброто съхранение и до ден-днешен стояха като живи в имитацията на естествената им околна среда. По всичко личеше, че уредниците на музея не са пестили средства да ползват услугите на най-добрите препаратори в страната. Роян можеше само най-бегло да си представи колко пари са отишли за събирането и поддръжката на цялата колекция. Петте милиона долара, спечелени от продажбата на крадения барелеф, бяха похарчени за наистина благородна цел.

Следваше залата с антилопите, където посетителят се чувстваше в савана, наобиколен отвсякъде от красивите й обитатели. Роян се спря най-напред пред витрината, зад която уж пасеше цяло семейство от вече изчезналия вид на гигантските пясъчни антилопи, живели преди години в Ангола: Hippotragus niger variani. По-нататък, докато се възхищаваше на дългите, извити назад рога на катраненочерния африкански бик със снежнобели гърди, Роян с болка си помисли как прекрасният екземпляр е бил повален от оръжието на някой Куентън-Харпър. Но не си струваше да плаче по убитите животни. Ако не бяха страстта и себеотрицанието на ловците колекционери, бъдещите поколения може би никога нямаше да узнаят, че по земята са ходели подобни величествени създания.

Нататък експозицията представяше африканския слон. Посетителката се закова като ударена от гръм в средата на залата, когато пред очите й се разкриха чифт слонски бивни — толкова дълги, че й ставаше непонятно що за звяр ги е носил. Подобни чудеса по-скоро биха отивали на някой древногръцки храм на Артемида, където да заместят мраморните колони, отколкото на жива твар. Роян се приведе, за да прочете обяснителната табелка:

„Бивни от африкански слон, Loxodonta africana. Застрелян в анклава Ладо през 1899 г. от сър Джонатан Куентън-Харпър. Лявата бивна тежи 131 кг, дясната — 137 кг. Дължината на по-голямата е 3,45 м; обиколката — 81,3 см. Най-големите бивни, попадали в ръката на европейски ловец.“

Бивните бяха точно два пъти по-високи от Роян, а обиколката им — два пъти колкото талията й. Вече се намираше в египетската зала, а продължаваше да се чуди какви ли са били размерите на самото животно, което ги е носило, и каква ли е била силата му.

Но бивните не представляваха нищо в сравнение с останалите изненади, които криеше музеят. На Роян дъхът й буквално секна, когато погледът й се спря върху експоната насреща. Пред нея стърчеше статуя на Рамзес II, петнадесет стъпки висока, издялана от полиран червен гранит и изобразяваща фараона в ролята на бог Озирис. Царят-бог стъпваше здраво върху земята с мускулестите си крака, обут в прости сандали и облечен само с препаска. В лявата си ръка държеше останките от боен лък, от който липсваха както горната, така и долната половина. За няколко хиляди години съществуване това беше единственото увреждане, което статуята беше претърпяла. Останалото изглеждаше сякаш току-що излязло изпод длетото на скулптора; и до ден-днешен се виждаха следите от неговите удари по постамента й. В дясната си ръка, свита в юмрук, фараонът стискаше печат с изобразен царски картуш на него. На царствената си глава бе сложил двойната корона на Горен и Долен Египет, а в погледа му се четеше някаква тайнствена вглъбеност.

За египтоложката не беше трудно да разпознае статуята, защото нейната близначка стоеше в голямата зала на каирския музей. Всеки ден бе минавала по два пъти край нея — веднъж на идване и веднъж на тръгване от работа.

Постепенно я обземаше гняв. Та това насреща й беше едно от най-големите богатства на нейния си Египет. Било е откраднато по най-безочлив начин от едно от свещените места на родината й. Мястото му в никакъв случай не беше в този музей. Статуята принадлежеше на бреговете на великата река Нил. Роян застана пред статуята, за да я огледа отблизо, но от вълнение не можеше да спре да трепери. Внимателно зачете йероглифния надпис върху пиедестала.

Насред посланието, твърде арогантно по стил, се мъдреше отново царският картуш. Иначе надписът казваше следното:

„Аз съм божественият Рамзес, господарят на десетте хиляди колесници. Треперете от страх, о, врагове на Египет!“

Нечий глас прочете написаното високо, но това в никакъв случай не беше нейният — добре си го познаваше, за да го сбърка с друг. Роян скочи като ужилена и се огледа. При рязкото си движение едва не се блъсна в мъжа.

Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на безформената си сива жилетка. На единия лакът зееше огромна дупка. Отдолу беше облечен с изтъркани дънки и само протритите му кадифени пантофи с монограм, подсказваха, че не е човек от простолюдието. Изобщо, сър Никълъс беше самото олицетворение на определен тип англичани, които са прекалено заети с интелектуална дейност, за да обръщат внимание на външния си вид.

— Простете, нямах намерение да ви плаша — усмихна й се той в лениво извинение. Зъбите му бяха изключително бели, но леко закривени навътре. Чак след известно време той като че ли се сети кой е пред него.

— А, това сте вие.

Роян би трябвало да се почувства поласкана, че той си я спомня след толкова случайна и кратка среща, но искриците в погледа му по-скоро я засегнаха. Все пак не можеше да не му подаде ръка, след като той вече го беше сторил.

— Ник Куентън-Харпър — представи й се домакинът. — Вие трябва да сте някогашната студентка на професор Диксън. Мисля, че ви мярнах по време на лова миналия четвъртък. Не бяхте ли в отбора на викачите?

Гласът му излъчваше прямота и добронамереност, затова тя му отвърна с облекчение:

— Да, аз съм Роян Ал Сима. Мисля, че познавате мъжа ми Дураид Ал Сима.

— Дураид! Разбира се, че го познавам. Голяма работа е той. Двамата сме прекарали доста време заедно в пустинята. Изключителни преживявания. Как е той?

— Мъртъв.

Тя далеч нямаше намерение да се изкаже толкова цинично, но не й дойде на ум по-подходящ отговор.

— Ужасно съжалявам. Не знаех. Кога се е случило?

— Неотдавна, само преди три седмици. Беше убит.

— О, Боже Господи — в очите му се прочете искрено съчувствие към нещастието й, а Роян се сети, че и той наскоро е преживял подобна скръб. — Обаждах му се в Кайро само преди четири месеца. Беше все тъй чаровен както винаги. Откриха ли кой го е извършил?

Тя поклати глава в знак на отрицание и погледът й зашари по експонатите, за да не види той сълзите в очите й.

— Имате великолепна колекция.

Той също нямаше нищо против да сменят темата.

— Най-голям е приносът на дядо ми. Служил е в щаба на Евелин Беринг — Непоносимия, както го наричаха многобройните му врагове. Бил е британски управител в Кайро по време на…

— Да — прекъсна го Роян, — чувала съм за Евелин Беринг, пръв граф Кромър, британски генерален консул в Египет от 1883-та до 1907 година. С огромните си пълномощия си е спечелил славата на непоклатим диктатор, държащ изкъсо юздите на целия ми народ. Та затова е имал и доста врагове, както казахте.

Никълъс леко присви очи.

— Пърсивъл специално ви представи като една от най-добрите си студентки. И все пак е пропуснал да ми съобщи за силните ви националистически възгледи. Явно, че не е имало смисъл да чета на глас надписа на фараон Рамзес.

— Моят баща служеше в щаба на Гамал Абдел Насър — отговори тя с половин уста. Насър беше човекът, който прекатури марионетния владетел крал Фарук и сложи край на британското управление в Египет. После, като президент, има смелостта пред очите на англичаните да национализира Суецкия канал.

— Ха! — изненада се домакинът. — Значи стоим от двете страни на фронта. И все пак, нещата се промениха. Надявам се, няма да се държим като врагове…

— В никакъв случай — кимна Роян. — Дураид никога не е крил уважението си към вас.

— Също както и аз моето към него — съгласи се Никълъс и отново смени темата. — Особено се гордеем с колекцията си от египетски уштаби. Имаме по някой екземпляр от всички царски гробници от епохата на Старото царство до последния от Птоломеите. Нека ви ги покажа.

И той я поведе към грамадната витрина, която заемаше от край до край една от стените на залата. В нея бяха наредени няколко лавици, запълнени с малки фигурки, поставяни в гробниците на фараоните, за да служат на покойниците и в царството на сенките.

Извади ключ от джоба си и отвори стъклените врати на витрината, за да извади най-интересните експонати в колекцията.

— Това е изображение на Мая, който е служил при трима фараони последователно: Тутанкамон, Ай и Хоремхеб. Статуетката е намерена в гробницата на Ай, умрял през 1343 година преди Христа.

Никълъс подаде дървената фигурка на гостенката си, която прочете на глас йероглифите, написани преди три хиляди години, със същата лекота, с която би прочела заглавията в някой сутрешен вестник.

Аз съм Мая, ковчежник на двете царства. Ще отговарям пред божествения фараон Ай. Нека животът му бъде вечен!

Роян прочете всичко това на арабски, за да провери познанията на домакина си, който й отговори твърде прилично на същия език:

— Пак се убеждавам, че професор Диксън не ме е излъгал. Трябва да сте била изключителна студентка.

Общите интереси скоро загладиха противоречията, възникнали между двамата в началото на разговора им, и те започнаха да обикалят с интерес от витрина на витрина, обсъждайки експонатите на арабски или английски според случая, често отваряйки стъклените вратички, за да ги докоснат и погледнат по-отблизо.

Струваше им се, че са се върнали хилядолетия назад във времето. В сравнение с древните предмети, които си подаваха един на друг, часовете и дните от съвременността сякаш бяха изгубили всякакъв смисъл и значение, затова двамата бяха еднакво стреснати, когато госпожа Стрийт дойде да ги прекъсне.

— Тръгвам, сър Никълъс. Дали мога да разчитам на вас да заключите и да включите алармата? Пазачите вече са дошли на смяна.

— Колко е часът? — попита той и сам си отговори, като погледна неръждаемия „Ролекс подводничар“ на ръката си. — Шест без двадесет? Какво му е станало днес на времето? — въздъхна театрално. — Свободна сте да си вървите, госпожо Стрийт. Съжалявам, че ви задържах толкова дълго.

— Само не забравяйте да включите алармите — предупреди го тя на сбогуване и от любезност се обърна към Роян: — Подхване ли го колекционерската страст, може и главата си някъде да забрави.

Личеше си, че гледа на работодателя си като на любим племенник, който заслужава по някое мъмрене от време на време.

— Вече ми дадохте достатъчно нареждания. Можете да ни оставите — усмихна се Никълъс и отново насочи вниманието си към Роян. — Не мога да ви пусна да си вървите, без да съм ви показал нещо, което намерихме двамата с Дураид. Нали ще останете още малко?

Тя кимна в знак на съгласие и той понечи да я хване за лакътя. В следващия миг обаче се сети каква глупост е направил и бързо прибра ръката си до тялото. За арабите е жестока обида да докоснеш чужда жена, пък ако ще и без всякаква зла умисъл. За нея не беше трудно да си обясни странния му жест и любезните му маниери я успокоиха още повече.

Той я изведе вън от залите за посетители, отвори някаква врата с табела „Вход за външни лица забранен“ и пое по дълъг коридор, водещ до голяма стая.

— Вътрешният двор на храма — покани гостенката си. — Ще извините бъркотията. От няколко години се каня да внеса известен порядък във вещите. Жена ми имаше навика… — той изведнъж замлъкна насред изречението и хвърли бърз поглед към семейната снимка в сребърна рамка на бюрото си. Никълъс и красива тъмнокоса жена седяха на походна постелка под ширналите се клони на голям дъб. Компания им правеха две малки момиченца, които силно приличаха на майка си. По-малкото се беше гушнало в скута на баща си, а по-голямото стоеше право зад тях и държеше юздите на шотландско пони. Роян пък погледна него и ни най-малко не й убягна болката му.

За да го измъкне от неловкото положение, тя заразглежда стаята, която явно му служеше за работен кабинет. Помещението беше просторно и в същото време уютно, типично мъжко гнезденце, в което видимо се сблъскваха противоречивите страсти на домакина: любовта към книгите и любовта към приключенията. Сред купищата литература и археологически находки се мъдреха няколко рибарски въдици, от които една бамбукова — специално за сьомга. На отделна закачалка на стената висяха окачени брезентово яке, калъф за карабина и кожена паласка за патрони, върху която се четяха едро избродираните инициали на собственика: „Н. К-Х“.

Някои от картините по стените й се сториха познати. Бяха все оригинални акварели от деветнадесети век, повечето дело на шотландския пътешественик Дейвид Робъртс, другите — на Виван Денон, придружавал наполеоновата армия в Египет. И едните, и другите представляваха възхитителни пейзажи от Египет — още от времето, когато масовите археологически разкопки в страната не са били започнали.

Никълъс отиде при камината и хвърли една цепеница върху започналите да угасват въглени. Подритна я с крак, за да я подхвана добре огънят, сетне даде знак на Роян да се обърне срещу дългата завеса, криеща една от стените на помещението. Тържествено дръпна връвчицата, с която се вдигаше завесата, и с обигран небрежно самодоволен тон обяви:

— Е, какво ще кажете за това?

Роян с любопитство заразглежда прекрасния барелеф, който Никълъс бе вградил в стената на кабинета си. Детайлите си заслужаваха, композицията беше безупречна, но тя така и не благоволи да даде воля на възхищението си. Вместо това заговори с унищожително професионален тон, сякаш я бяха поставили пред задача с повишена трудност.

— Хамурапи, шестият цар от аморитската династия, около 1780 година преди Христа — започна да изрежда тя, правейки се, че разпознава владетеля по чертите на лицето му. — Да, барелефът произхожда най-вероятно от дворцовия комплекс на юг от ашурския зикурат. Обикновено този тип фризове вървят по два. Подобен фриз може спокойно да донесе пет милиона долара. Не знам как е попаднал тук, но най-вероятно ще да е бил откраднат от двамина мошеници, действащи под носа на светеца управител на днешна Месопотамия — Саддам Хюсеин. Чувала съм, че фризът двойник се намира в частната колекция на някой си тексаски богаташ на име Питър Уолш.

Той я зяпна в недоумение, но сетне прихна да се смее щастливо.

— По дяволите! Дураид ми даде изрично думата си, че няма да говори за това пред никого, но явно не е издържал на изкушението да разкаже за приключенията ни.

Това беше първият път, когато го чуваше да се смее. Сякаш устата му беше създадена само за това — смехът излизаше дълбоко от сърцето му и на нея й правеше удоволствие да го слуша.

— Колкото до собственика на другия фриз, напълно сте права — рече Никълъс и продължи да се смее. — Само дето цената беше не пет, а шест милиона.

— Дураид ми е разправял също и за посещението ви на масива Тибести в Чад и Южна Либия — отбеляза Роян, а той само поклати глава с иронично примирение.

— Вижда се, че няма тайни от вас — вдигна Никълъс рамене и се запъти към високия гардероб в отсрещния край на стаята. Самата мебел представляваше забележителна изработка, навярно излязла изпод ръката на френски майстор от седемнадесети век. Отвори двукрилата врата и представи съдържанието на гардероба:

— Ето какво двамата с Дураид си взехме за спомен от полковник Муамар Кадафи — и като взе една от бронзовите статуетки в гардероба, й я подаде. Представляваше майка, кърмеща детето си, а по патината личеше, че е отлята преди доста години.

— Ханибал, син на Хамилкар Барка — обясни Никълъс. — Около 203-та година преди Христа. Всичко това е било открито от банда туареги в някакъв негов лагер по течението на река Баградас в Северна Африка. Навярно Ханибал е скрил статуетките в земята преди поражението си от легионите на Сципион. Общият им брой беше около двеста, петдесетте най-добри са все още в мен.

— И предполагам сте продали останалите? — подхвърли Роян, докато се любуваше на произведението на изкуството в ръцете си. В тона й се долавяше известно недоволство. — Как сте могли да се разделите с подобна красота?

Той въздъхна с горчивина.

— Страхувам се, че никой не ме питаше. Тъжно е да си го призная, но експедицията по тяхното откриване ми струваше цяло състояние. За да покрия разходите, трябваше да разпродам голяма част от плячката.

Никълъс отиде до бюрото си и извади от най-долното чекмедже бутилка малцово уиски „Лафроейг“. Остави я на плота и извади отнякъде две чаши.

— Дали ще устоите на изкушението? — предложи й, но тя поклати глава.

— Разбирам ви. Дори шотландците признават, че подобно питие може да се пие единствено при отрицателни температури, на върха на планинско възвишение, в разгара на зимна виелица и не преди да си извървял двадесет километра, за да отстреляш елен с поне десет разклонения на рогата. Навярно мога да ви предложа нещо като за дами?

— Дали нямате просто кока-кола? — на свой ред предложи Роян.

— Имам, но тя си е жива отрова за жена като вас. По-лошо и от „Лафроейг“. Чиста захар, направо усмъртително.

Тя пое чашата и отвърна на наздравицата му.

— За живота! — рече и продължи: — Прав сте, всичко това научих от Дураид. — Тя остави пуническата скулптура на мястото й и се върна при бюрото, където стоеше Никълъс. — Всъщност Дураид ме прати при вас. Това беше предсмъртната му молба.

— Аха! Значи не става дума за съвпадение. По-вероятно е да се окаже, че съм пешката, без която някой велик шахматист не би могъл да изиграе коварната си комбинация. — Той посочи стола от другата страна на бюрото си. — Заповядайте! Говорете!

Подпря се на лакът върху бюрото с чашата уиски в дясната ръка и с единия си крак, подритващ лениво леопардовата опашка под стола. Колкото да се усмихваше приятелски, в зелените му очи се четеше много повече от любопитство. Роян си каза, че да се излъже такъв човек няма да е никак лесно.

Тя си пое дълбоко въздух и започна:

— Чували ли сте за древноегипетската царица Лострис, царувала през втория междинен период, по време на първите хиксоски нашествия?

Той се изсмя пренебрежително:

— Какво, ще си говорим за „Речния бог“ ли? — и отиде до библиотечката, където стоеше том от книгата. Беше още в пластмасова подвързия, което подсказваше, че не я е прочел до края, макар и да се виждаха доста отпечатъци от пръсти върху найлона. Илюстрацията на корицата представляваше сюрреалистичен изглед на пирамидите и водите на Нил, оцветени като в съновидение в пастелно розово и зелено. Никълъс тропна томчето на бюрото пред Роян.

— Чели ли сте я?

— Да. Чел съм повечето от нещата на Уилбър Смит. Просто ми е забавен. Идвал е два-три пъти да постреля в Куентън парк.

— Изглежда ви прави удоволствие да четете за секс и насилие? — направи кисела физиономия тя. — Какво по-точно мислите за тази книга?

— Да призная честно, този път авторът буквално ме направи на глупак. Докато четях, постоянно си мислех колко хубаво би било, ако книгата е написана по някакви достоверни факти. Затова и се обадих на Дураид преди няколко месеца. — Никълъс пак пое книгата и я разлисти откъм края. — Бележката в края звучеше доста убедително, но това, което не ме оставяше да спя, бе последното изречение — и той го прочете на глас: „Някъде в планините на Абисиния, близо до изворите на Сини Нил, мумията на Танус още се намира в непокътнатата гробница на фараон Мамос.“

Никълъс захвърли книгата на бюрото едва ли не със злоба.

— Боже Господи! Да знаете как ми се искаше всичко това да се окаже вярно. Не можете да си представите какво усещане ще бъде за мен да разпечатам гробницата на фараона Мамос. Затова и си рекох: да говоря с Дураид. Но той ме увери, че става дума за глупости на търкалета, и това направо ме срази. Такива планове вече бях скроил в ума си, че бях като сринат.

— Да, ама не — възрази му Роян, но, уплашена да не я разбере погрешно, добави: — Така де, не всичко е глупост.

— Разбирам. Дураид ме е излъгал умишлено.

— Не ви е излъгал — сопна му се тя. — Просто му трябваше време; когато му се обадихте, той още не знаеше достатъчно, за да ви разкаже подробно цялата история. Липсваха му отговорите на въпросите, които със сигурност щяхте да му зададете. Когато всичко станеше готово, сам щеше да ви потърси. Името ви стоеше на първо място в списъка на евентуалните спонсори на проекта му.

— Значи Дураид не е знаел отговорите тогава, но вие ги знаете сега? — усмихна се Никълъс скептично. — Вече се хванах веднъж на въдицата. Не би трябвало да го сторя втори път.

— Свитъците наистина съществуват. Девет от тях и до днес са на съхранение в каирския музей. Аз бях тази, която ги откри в гробницата на царица Лострис. — Роян отвори кожената си чантичка и след като рови известно време, извади оттам тънък плик с лъскави снимки десет на петнадесет сантиметра. Избра една и я подаде на Никълъс. — Ето тук е снимана задната стена на гробницата. Виждат се алабастровите делви в нишата. Снимката я направихме още преди да видим какво има в тях.

— Хубава е, но може да сте я направили навсякъде.

Тя не обърна внимание на забележката и му показа следващата снимка.

— Десетте свитъка в кабинета на съпруга ми в музея. Познавате ли двамата мъже, седнали на пейката?

Той кимна.

— Дураид и Уилбър Смит. — Изражението му вече не беше толкова скептично, но той не беше човек, който лесно ще се раздели със съмненията си. — Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?

— Това, което, по дяволите, се опитвам да ви кажа, е, че като се изключат пространните лирични отклонения, които авторът си е позволил, всичко написано в книгата поне донякъде се основава на живата истина. Свитъкът, който най-много ни интересува обаче, е седмият — онзи, който бе откраднат от убийците на мъжа ми.

Домакинът отново стана и отиде до камината. Хвърли още една цепеница и започна да я въргаля насам-натам с ръжена, за да успокои нервите си. Както беше с гръб към Роян, попита:

— И с какво този седми свитък е по-важен от останалите девет?

— С това, че в него се описва погребението на фараон Мамос. Двамата с мъжа ми предполагахме, че според текста му могат да се направят и догадки къде се намира гробницата.

— Предполагали сте, но не сте сигурни? — извърна се Никълъс към нея, сякаш смяташе да я халоса с ръжена. Изпаднеше ли в подобни настроения, лесно можеше да изплаши хората около себе си. Устата му се присвиваше, а от очите му хвърчаха зелени искрици.

— Голяма част от седмия свитък е написана под формата на код, на поредица от двусмислени стихове. Дураид и аз се занимавахме с тяхното разшифроване, когато… — тук тя млъкна за малко, преди да довърши — когато го убиха.

— Навярно пазите копие от този толкова ценен документ? — изгледа я тъй свирепо, че тя се разтрепери. Но можеше само да поклати отрицателно глава.

— Микрофилмите, бележките, всичко беше откраднато заедно със самия свитък. След това убийците на Дураид, които и да са те, са отишли в апартамента ни в Кайро и са разбили компютъра, където бях записала всички резултати от проучванията ни.

Никълъс захвърли шумно ръжена сред въглените и се върна при бюрото си.

— Значи не разполагате с никакви доказателства? Нищо, с което да докажете, че нещата, за които говорите, са истина?

— Нищо — съгласи се Роян, — освен това тук — почука с пръст челото си. — Имам добра памет.

Той се навъси и прокара пръсти през гъстите си, къдрави коси.

— И защо дойдохте при мен?

— За да ви предложа заедно да открием гробницата на фараон Мамос — рече Роян съвсем непринудено. — Искате ли?

Изражението му се промени изцяло. На лицето му се изписа палава усмивка, сякаш се намираха в клас и готвеха някоя шега с учителя.

— Не се сещам с какво друго бих предпочел да се занимавам.

— Тогава двамата ще трябва да нахвърлим някакво предварително споразумение — наведе се тя над бюрото, готова да се пазари. — Нека първо аз кажа какво искам от вас, вие ще поставите условията си по-късно.

Стигна се до големи разправии, които продължиха чак до сутринта. Едва тогава Роян си призна, че е уморена.

— Вече не съм способна да разсъждавам. Дали да не започнем отначало утре сутринта?

Още не бяха стигнали доникъде с пазарлъка.

— Утре сутринта дойде — уведоми я Никълъс. — Но иначе сте права. Как можах да не се сетя. Можете да спите тук. В крайна сметка, разполагам с двадесет и седем спални.

— Не, благодаря — надигна се тя от стола си. — Ще си вървя у дома.

— Пътят ще е заледен — предупреди я той. Но по очите й разбра, че си е наумила твърдо да си тръгва, затова вдигна ръце в знак на примирение. — Както желаете, няма да настоявам. По кое време да се видим утре? Имам среща с адвокатите си в десет, но до обяд се надявам да свършим. Защо не дойдете на един работен обяд? Ще ме чакат да отида на лов в Гантън, но винаги мога да отложа заминаването си. Така ще имам целия следобед и вечерта за вас.

Срещата на Никълъс и адвокатите му се проведе сутринта в библиотеката на Куентън парк. Събирането не можеше да се нарече приятно, но пък и той не си бе правил илюзии по въпроса. През последната година целият свят около него бе започнал да се разпада на парчета, а зъбите му още скърцаха при спомена за онази секунда на умора и невнимание, когато насрещните фарове на камиона по магистралата го бяха заслепили и колата му беше излетяла от заледеното платно.

Още не се беше възстановил от преживяната трагедия, когато съдбата му нанесе втория си удар: ставаше дума за финансовия отчет на застрахователната компания „Лойдс“, където Никълъс, както баща му и дядо му преди него, беше „клечка“. В продължение на половин век семейството се бе радвало на постоянни и повече от прилични дивиденти от акциите си в компанията. Разбира се, Никълъс винаги бе знаел, че участието му в капитала на компанията е с неограничена отговорност, затова каквито и загуби да претърпеше „Лойдс“, той щеше да е от хората, задължени да ги покрият. Но никога не си беше представял каква огромна отговорност е наследил по този начин от предшествениците си. В последните петдесет години застрахователите не бяха познали загуби, достойни за отбелязване. Но тази година се получи тъкмо обратното.

След земетресението в Калифорния и обвинението, отправено към една от международните химически компании в замърсяване на околната среда, застрахователното дружество беше натрупало чиста загуба в размер на двадесет и шест милиона лири стерлинги. От тях два и половина милиона се падаха на Никълъс; част от сумата беше изплатена веднага, но огромният дял трябваше тепърва да се покрива в идните осем месеца. А кой знае какви други изненади щяха да чакат капиталовложителите следващата година…

Почти веднага след това реколтата от захарно цвекло на Куентън парк — цвеклото заемаше близо четиристотин хектара от общата площ на имението — беше нападната от „ризомания“ или иначе позната като болестта „луди корени“. Всичко отиде по дяволите.

— Ще трябва да намерим отнякъде поне два милиона и половина — започна един от адвокатите. — Това не би трябвало да се окаже голям проблем — имението е пълно със скъпоценни вещи, да не говорим за музея… Според вас, какви ще бъдат действителните приходи от евентуалната разпродажба на част от сбирката?

Никълъс настръхна при мисълта да се раздели със статуята на Рамзес, с бронзовите фигурки, с фриза от двореца на Хамурапи, изобщо, с който и да е експонат от колекцията, събирана със страст и себеотрицание в продължение на четири поколения. Ясно му беше, че една разпродажба лесно би покрила борчовете му, но пък не виждаше как би понесъл загубата на любимите си вещи. Беше готов на почти всичко, само и само да ги запази.

— В никакъв случай — отсече Никълъс.

Адвокатът му хвърли смразяващ поглед и продължи, все едно не го бе грижа:

— Е, да видим тогава с какво друго разполагаме. Млечните крави.

— При известна доза късмет можем да ги продадем за сто хиляди — изсумтя Никълъс. — Остава ни да намерим останалите два милиона и четиристотин хиляди.

— Състезателните коне — намеси се в разговора счетоводителят.

— В момента разполагам точно с шест жребеца. Ако закръглим: двеста хиляди — усмихна се кисело. — Остават две и двеста. По този начин няма да стигнем много далеч.

— Яхтата — предложи по-младият адвокат.

— Че тя е по-стара от мен — поклати глава Никълъс. — Купил я е още баща ми. Ще ви е доста трудно да й намерите купувач. Единствената стойност, която притежава, е привързаността на семейството към нея. Да си продам карабините, ще изкарам повече.

И двамата адвокати заровиха носове в папките си.

— А, ето! Две пароструйни помпи, марка „Пърди“, в добро състояние. Оценяват се на четиридесет хиляди.

— Притежавам също и няколко чифта чорапи и долно бельо за втора употреба. Защо не пишете и тях в сметката — заяде се Никълъс.

Но те предпочетоха да не му отговарят.

— Къщата в Лондон — продължи невъзмутимо по-възрастният адвокат, за когото клиентите нямаха чувства, с които той да се съобразява. — Кварталът е добър. Може да й се поиска милион и половина.

— По принцип да, но не и в сегашната бъркотия — възрази собственикът. — Да кажем милион.

Адвокатът отбеляза нещо в края на листа и продължи:

— Разбира се, целта е да си спестим по възможност разпродаването на цялото имение, нали?

И така, срещата беше мъчителна и уморителна, но в крайна сметка не се стигна до окончателно решение. Никълъс изпрати адвокатите си ядосан и без никаква идея какво друго би могъл да стори.

След като затвори вратата зад гърба им, се прибра в личния си апартамент, където взе душ и си сложи чиста риза. Без да знае защо, се избръсна и наплиска лицето си с афтършейв.

Качи се на рейндж роувъра си и отиде до музея. Снегът беше преминал в суграшица и докато успее да се измъкне от паркинга и да се скрие в сградата, главата му като че ли пак беше минала под душ.

Роян го чакаше в кабинета на госпожа Стрийт. Изглежда двете си бяха допаднали. Никълъс се спря пред вратата, за да ги послуша как се смеят на някаква шега. Това му подейства донякъде успокоително.

Готвачката вече беше пратила до музея топлия обяд от кухнята на имението. Изглежда смяташе, че по-тежката храна ще успее по-добре да защити обядващите от капризите на времето. Менюто включваше супа от месо, зеленчуци и фиде, основното ястие беше печено по ланкашърски, придружено с половин бутилка бургундско вино, а за гостенката — прясно изстискан портокалов сок. Двамата седнаха да се хранят пред самата камина и се заслушаха в трополенето на едрите капки дъжд по прозорците.

Докато опразваха чиниите, Никълъс помоли Роян да му разкаже с подробности за убийството на Дураид. Тя не пропусна нищо, говори му за собствените си премеждия в онази нощ и дори повдигна ръкава си, за да му покаже бинтованата рана от ножа на убиеца. С особено внимание изслуша разказа й за втория опит за покушение, на улицата в Кайро.

— Подозирате ли някого? — попита той, щом Роян свърши с историята. — Сещате ли се за някого, който да е способен да го извърши?

Но тя поклати глава.

— Никой никога не ни е заплашвал.

Двамата довършиха обяда в мълчание, всеки залисан в собствените си мисли. Едва след като изпиха кафето, Никълъс заговори по същество:

— Да се върнем на въпроса. Как ще се разберем занапред?

Подхванаха отново споровете от предната вечер, които нищо чудно да се проточеха също толкова дълго.

— Трудно е отсега да дам съгласието си какъв да бъде вашият дял от придобивките, защото не знам в какво точно ще се състои участието ви — обясняваше позицията си Никълъс, докато наливаше за пореден път кафе в чашите. — В крайна сметка, щом аз ще трябва да финансирам и организирам цялата експедиция…

— Вие ще трябва да приемете на доверие, че участието ми е от жизнена необходимост за успеха. Иначе просто няма да има „придобивки“. В едно можете да сте сигурен, че докато не се споразумеем и не си стиснем ръцете като сътрудници на добра воля, няма да научите нищо повече за свитъка и гробницата.

— Не е ли малко нелюбезно? — попита Никълъс, но Роян го удостои с игрива усмивчица.

— Ако не харесвате условията ми, в списъка на Дураид има още три имена на възможни спонсори — заплаши го тя.

— Добре, добре — по лицето му се изписа мъченическо изражение. — Съгласен съм с предложението ви. Но на каква основа ще изчисляваме стойността на откритото? Щом ще делим поравно…

— Щом се сблъскаме с някакви предмети от археологически интерес, аз ще избера някой от тях, вие — следващия, и така — докато си поделим всички поравно.

— А защо аз да не избирам пръв? — погледна я той въпросително.

— Най-добре да теглим чоп още сега — предложи Роян и той извади от джоба си монета от една лира.

— Ези или тура? — хвърли той монетата и докато тя беше още във въздуха, Роян извика:

— Ези!

— Да му се не види! — ядоса се Никълъс, щом се наведе над монетата, и веднага я прибра обратно в джоба си. — Така значи, вие ще сте първата, която ще избира от находките, ако такива се открият изобщо. — Той протегна ръка през масата. — От вас единствено ще зависи какво ще правите с дела си. Можете да го дарите, ако щете и на каирския музей. Ако, разбира се, дотогава не сте се разделили с тази си странна приумица. Съгласни?

Тя пое ръката му.

— Съгласни! — и бързо добави: — Сътруднико!

— Сега да обсъдим нещата по-подробно. Никакви тайни от мен, ще ми кажете всичко, което досега сте премълчали.

— Донесете пак книгата — посочи Роян томчето на „Речният бог“ и преди той да се върне до масата тя набързо избута мръсните чинии в единия ъгъл. — Първото, което трябва да прехвърлим, са откъсите, които Дураид лично редактира — разтвори книгата на последните страници. — Ето. Оттук започват затъмненията, които Дураид внесе в текста.

— Хубава дума — усмихна се Никълъс, — но да използваме по-разговорен стил. Вече и аз имах случай да попадна в подобно затъмнение.

— Знаете цялата история дотук. Царица Лострис и целият й народ са принудени от хиксосите, които воюват качени на своите колесници, да напуснат страната си и да се спасяват от гнева на нашественика. Поемат на юг по течението на Нил и един ден се озовават в точката, където се събират водите на Бели и Сини Нил, сиреч днешен Хартум. Дотук всичко е според текстовете на свитъците.

— Запомних. Продължавайте.

— На един от корабите си носят мумифицираното тяло на съпруга на Лострис — фараон Мамос VIII. Дванадесет години по-рано, преди фараонът да умре от раната в гърдите си, която получава в сражение с хиксосите, тя му обещава, че ще се погрижи да погребе тялото му на сигурно място и че ще остави при него цялото му несметно съкровище. Когато достига днешен Хартум, Лострис решава, че е време да изпълни обещанието си към покойния. Праща сина си, четиринадесетгодишния принц Мемнон, заедно с дружина воини с колесници да открие подходящо място за гробницата. Мемнон бива придружен от своя учител, разказвача на цялата история, неуморимия Таита.

— Добре, добре, това си го спомням. Мемнон и Таита разпитват черните роби пилуки, които залавят по пътя, и по техен съвет решават да следват левия приток на реката, която ние сега наричаме Сини Нил.

Роян кимна и продължи с историята:

— Насочват се на изток и се сблъскват с непристъпни планини — толкова високи, че ги наричат Синята крепост. Всичко, което сте чели дотук в книгата, е точно възпроизвеждане на текста в свитъците, но именно тук — и тя посочи една от страниците, — започват измислици. При описанието на предпланините…

Никълъс я прекъсна насред изречението:

— Спомням си, че когато четох за пръв път книгата, ми направи впечатление неточното описание на Сини Нил и по-скоро на земите при навлизането му в етиопските планини. Там предпланини няма. От западната си страна планините свършват с почти отвесен склон. Реката се показва като змия, надала глава от дупката си. Който и да е авторът на природните описания, той явно не познава течението на Сини Нил.

— А нима вие познавате областта? — зачуди се Роян.

Той се засмя и кимна.

— Когато бях млад и по-глупав, дори отколкото съм сега, бях замислил грандиозния план да премина с лодка пролома на Абай — от езерото Тана до язовир „Розейрес“ в Судан. Абай е името, с което етиопците наричат Сини Нил.

— И защо сте искали да го правите?

— Защото никой не го беше правил преди мен. Майор Чийзман, британският консул, ходил на лов в областта през 1932 година и едва не се удавил. Казах си, че ще мога да снимам филм, да напиша пътепис и да спечеля малко пари от авторските права. Говорих с баща си да финансира експедицията ми. Приключението беше достатъчно лудешко, за да привлече интереса му. Дори искаше да тръгне с мен. Тогава се заех с изучаване цялото течение на Абай, при това не само на карта, но и на живо. Купих си един стар „Чесна“ и прелетях над целия пролом — осемстотин километра разстояние между езерото Тана и язовира. Както вече казах, тогава бях само на двадесет и една и подобни лудости ме привличаха.

— И какво се случи? — Роян беше видимо заинтригувана. Дураид никога не й беше разправял за тези приключения на стария си спътник, но именно в подобна авантюра смяташе тя да го тласне тепърва.

— Събрах дружина от осем приятели от Сандхърст и посветихме коледната си ваканция на изпълнението на плана ми. Опитът завърши с пълно фиаско. Успяхме да издържим само два дни в бързеите на реката. Проломът е най-ужасното място на земята, за което съм чувал. Почти два пъти по-дълбоко от Големия каньон на Колорадо в Аризона. Още не бяхме изминали тридесет километра, а каяците ни за малко да станат на трески. Трябваше да оставим цялата си екипировка край реката и да се измъкнем с катерене обратно до по-цивилизовано място.

За момент Никълъс се умисли, сякаш се беше сетил за нещо по-сериозно.

— Загубих двама души от експедицията. Боби Палмър се удави, а Тим Маршал падна от скалите. Наложи се дори да оставим телата им на произвола на съдбата. И до ден-днешен са си останали там някъде. Трябваше аз да съобщя на родителите им… — спря се той насред изречението си, сякаш болезнените мигове бяха възкръснали пред очите му.

— Някой изобщо успял ли е да мине по вода през проломите на Сини Нил? — заинтересува се Роян, за да отвлече мисълта му.

— Да, аз самият се върнах няколко години по-късно. Но този път не като водач, а като редови участник в официална експедиция на британските въоръжени сили. Нужни бяха обединените сили на флотата, сухопътните и въздушните войски на Британската империя, за да може мечтата ми да се превърне в реалност.

Роян повече не можеше да крие откровеното си възхищение от човек, който наистина бе изкачил река Абай. Сигурно самият пръст на съдбата я беше довел точно при него. Дураид беше познал. Едва ли на света щеше да се намери по-подходящ изпълнител за плана, който бяха кроили двамата.

— Значи знаете по-добре от всеки друг какво представлява дефилето на Сини Нил. Ще се опитам най-общо да нахвърля съдържанието на седмия свитък така, както е излязло изпод ръката на Таита. За нещастие тъкмо тази част от ръкописа се беше повредила най-силно от времето и двамата с Дураид се видяхме принудени да правим заключенията си само по оцелелите откъслеци, вие ще трябва да ми кажете доколко това, което сме успели да разчетем, се покрива със собствените ви наблюдения на областта.

— Давайте! — подкани я Никълъс.

— Таита описва западния склон на етиопските планини кажи-речи по същия начин, по който и вие ги описахте: като отвесна стена, от която изведнъж изскача реката. Били принудени да изоставят колесниците си, които не можели да продължат по стръмните и насечени брегове. Продължили напред пеша, водейки конете за поводите. Скоро пътеките през дефилето станали толкова тесни и стръмни, че няколко от животните се прекатурили в пропастта и се издавили в дълбоките води. Това обаче не разколебало ни най-малко хората и те продължили с решителна крачка напред, слушайки единствено заповедите на принц Мемнон.

— Пред очите ми са. Наистина страховито място.

— По-нататък Таита описва няколко препятствия, които нарича „стъпала“. Двамата с Дураид така и не можахме да установим със сигурност кои са тези препятствия. Поради липса на друго, решихме, че става дума за речни прагове.

— Такива има колкото си искате по протежението на дефилето — съгласи се Никълъс.

— Това е най-важното в документа. Таита пише, че след двадесет дни вървене нагоре по течението на реката стигнали „второто стъпало“. Там принцът имал съновидение. Покойният му баща му се явил през нощта и посочил мястото, където били отседнали, за място на бъдещата си гробница. Според Таита те не продължили по-нататък. Ако можем да определим какво е това препятствие, което ги е спряло, ще можем и да придобием сравнително точна представа колко навътре в пролома са успели да стигнат.

— Което означава, че преди да продължим с догадките си, ще са ни нужни карти, спътникови снимки на планините, а и няма да е зле аз да прегледам дневника и бележките си от пътуването — рече Никълъс. — Винаги съм се стремил да подновявам справочните фондове на библиотеката си, затова в музея държа и съвсем нови издания на карти и спътникови снимки. Ако разполагаме с каквото ни е нужно, госпожа Стрийт ще знае как да ги открие начаса.

Той стана от стола си и мързеливо се протегна.

— Ще изровя дневниците си тази вечер и ще ги прегледам подробно. Миналия век прадядо ми е ловувал из етиопските планини и със сигурност е прекосявал Сини Нил близо до Дебра Маркос някъде през деветдесетте. Ще извадя и неговите спомени. Пазим ги в семейния архив. Нищо чудно старецът да е записал сведения, които да ни свършат работа.

Никълъс изпрати Роян до паркинга при стария зелен „Ленд Роувър“, но едва когато тя запали мотора, й каза вместо сбогуване:

— Все още мисля, че ще е по-добре да останете в имението. До Брандсбъри има час и половина път с кола — в двете посоки са нужни три часа, които ще губите всеки ден в разкарване дотук и обратно. Имаме доста работа, преди дори да мислим за експедиция в Африка.

— Ами какво ще си помислят хората? — попита Роян и отпусна ръчната спирачка.

— Никога не ме е било грижа за мнението на хората — подвикна й той отдалеч. — Кога ще се видим утре?

— Ще трябва първо да се отбия при доктора си в Йорк. Ще вади конците от ръката ми. Няма да мога да дойда по-рано от единадесет — подаде Роян глава навън, за да му отговори.

От вятъра тъмните й коси се развяха пред лицето й. В мечтите си Никълъс винаги беше с чернокоси жени. Розалинд също бе притежавала това тайнствено ориенталско излъчване. Почувства се гузен, задето прави подобно сравнение, но пък веднъж запознал се с Роян, човек трудно можеше да я отпъди от мислите си.

Всъщност тя беше първата жена, привлякла вниманието му, откакто Розалинд си беше отишла. Най-много го привличаше смесената й кръв. Роян бе достатъчно екзотична, за да възбуди интереса му към Изтока и достатъчно англичанка, за да говорят на родния му език и да разбира чувството му за хумор. Образована, тя разбираше от нещата, които най-много го интересуваха, а и беше духовита. Обикновено източните жени биваха учени от малки да мълчат и да стоят в сянката на мъжете, но тази определено се различаваше от тях.