Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Докато чакаха хаосът в гробницата да премине, въздухът да се изчисти от задушливия прах, а каменните блокове да се наместят и да престанат да падат, Никълъс се зае с лекарските си задължения и превърза раните, които Роян бе получила при бягането. Разрезът по слепоочието й не беше дълбок, общо взето, драскотина. Нямаше нужда да се шие. Затова той дезинфекцира раната и я залепи с цитопласт. Повече беше пострадало рамото, поело удара на падналия отломък. За да намали големия отток, го намаза с крем против синини.

Неговите контузии не бяха удостоени с такова внимание. Само час след голямото срутване той бе готов отново да влезе в гробницата. Остави Роян и Сапьора да го чакат при кладенеца и се върна на площадката в края на стълбището. Носеше дълга бамбукова пръчка и ръчна лампа, свързана с електрогенератора.

През цялото време Никълъс отваряше очите си на четири и предпазливо опипваше с бамбука тавана на шахтата. Излизайки най-сетне на площадката, първото, което забеляза, бе, че тръстиковата врата към галерията е съборена и буквално смачкана от голям каменен блок. Кутиите за амуниции, включително осемте, в които бяха прибрали статуетките от олтарите, бяха разхвърляни на всички страни, някои се подаваха само наполовина от купищата прах и натрошени камъни. Първата му работа бе да издърпа на една страна пълните. Една по една ги отваряше и всеки път сърцето му радостно подскачаше, щом статуетката се окажеше невредима в дунапреновия си калъф. Беше истинско щастие, че нито една от скъпоценните находки не беше пострадала при срутването. След това се зае с изнасянето им, но пак предпочете да върши всичко сам и осем пъти измина разстоянието до моста и обратно. Оттам грижата за статуетките поемаше Сапьора.

Тръгна отново към гробницата и Роян настоя да го придружи. Той се опитваше надълго и нашироко да й изброи опасностите и неприятностите, които можеха да й се случат, но така и не успя да я разубеди. Когато обаче застана на площадката пред гробницата, тя сама трябваше да признае, че гледката надминаваше въображението й.

— Всичко е унищожено — гледаше тя пред себе си и не искаше да повярва. — Такива прекрасни произведения на изкуството. Не мога да повярвам, че Таита го е сторил нарочно.

— Ами, получи се съвсем случайно, нали разбираш… — изгледа я с насмешка Никълъс. — Лично мен ако ме питаш, целта му е била да ни прати възможно най-скоро по пътя със седемте пилона във вечните ловни полета. И да му отдадем заслуженото: почти успя.

— Трудно ще разчистим цялата тази бъркотия.

— За какво, по дяволите, говориш? — погледна я той разтревожен. — Опазихме статуите невредими, трябва и на това да се радваме. Мисля, че е крайно време да приключим с експедицията и да бягаме, докато можем.

— Да бягаме? Точно сега? Луд ли си? — нахвърли се гневно върху него Роян. — Да не би да си си изгубил ума след преживяния шок?

— Статуетките най-малкото ще покрият разходите ни — убеждаваше я той. — Не само това, но искрено се надявам да остане и по нещичко за нас самите. Дори няма нужда да се караме кой да вземе повече.

— Наистина ли си си наумил да си тръгваме точно когато сме на прага на голямото откритие? — от вълнение започна да вика.

— Но галерията е напълно разрушена… — опита се да представи по-убедителни доводи Никълъс, но тя тропна нервно с крак и повиши още повече тон.

— Галерията — да, но истинската гробница си стои още на мястото. По дяволите, Ники, Таита не би прибягвал до подобни крайни мерки, ако не доближавахме заветната цел. Тъкмо защото се плаши да не го настигнем, той посяга вече и към смъртоносните си стрели. Не можеш ли да разбереш какво точно се случи? Щом старият мошеник толкова се е уплашил, значи вече наближаваме голямата награда на състезанието.

— Роян, моля те, опитай се да разсъждаваш.

— Напротив, ти се опитай! — не щеше и да чуе тя. — Ще трябва да почнеш веднага с разчистването на галерията. Едно е сигурно: входът вече е отворен. Това, което трябва да сторим, е да разчистим камъните. Сигурна съм, че зад тази бъркотия, която Таита ни сервира, лесно ще открием входа към истинската гробница.

— Аз пък мисля, че от удара по главата ти няколко болтчета са паднали — вдигна отчаяно ръце той. — Но какво ще спечеля, ако продължа да споря с една смахната жена? Нека бъде както искаш: ще разчистим малко, колкото да се увериш, че говориш врели-некипели.

— Най-големият проблем си остава прахът — отбеляза Сапьора, когато му съобщиха крайното решение. — Само да се докоснем до купчините боклук и цялото подземие отново ще потъне в непрогледна мъгла. Вентилаторът ни е много слаб, за да се справи с подобна непосилна задача.

— Точно така — съгласи се веднага Никълъс. — Единственото решение е да наводним цялата галерия. Ще построим две вериги от работници. Едната ще пренася вода от кладенеца до гробницата, а другата ще изхвърля боклуците в обратна посока.

— И пак ще е нужен огромен труд — прехапа устна Сапьора и се замисли.

— Вече подписахме договора. Казахме, че работата е трудна. Не му е времето сега да увърташ.

Монасите, които продължаваха да се смятат участници в едно богоугодно дело, не се възпротивиха на новото желание на белия си благодетел. Докато си подхвърляха каменните отломъци или глинените делви с вода, пееха празнични песни и нито за миг не помисляха за почивка. Самият Никълъс ръководеше нещата в срутената галерия, а там му помагаха преданите Бикове и непоколебимият Хансит. Работата беше изморителна, досадна и опасна. Преди да бъде вдигнато някое парче мазилка от земята, непременно трябваше да го поръсят с вода, за да не се вдигне поредният облак прах. Скоро по цялото стълбище потекоха потоците кална вода, идващи откъм гробницата, и хората рискуваха да се подхлъзнат по гладките плочи на стълбите. Каменните блокове пък плашеха с нестабилността си и не беше изключено някой от тях да се стовари върху главите на намиращите се в галерията смелчаци.

Заради големия брой на работещите и относително малкия обем на галерията, свежият въздух изобщо не достигаше, а електрическият вентилатор не можеше да се пребори с огромните разстояния на подземната шахта. Хората работеха полуголи и потта се стичаше по гърбовете и вратовете им. Изкарваните от гробницата боклуци бяха хвърляни в подземния кладенец. Общото им количество изглеждаше астрономическо, но нивото на водата така и не се повдигна. Всичко, което попаднеше в бездънната паст на кладенеца, беше поглъщано незнайно къде.

Клаустрофобията почти веднага обзе Никълъс, а освен това многото потни мъже до такава степен повишиха влажността на въздуха в гробницата, че съвсем не можеше да се диша. Още с излизането на първата смяна и той се насочи към изхода на шахтата с надеждата да прекара поне няколко минути на открито. Дори и на дъното на мрачния и усоен пролом се чувстваше като в рая след часовете, прекарани под земята. Пред дупката го чакаше Мек Нимур, който му помогна да се изкатери през яза и да стъпи на твърда земя встрани от вира.

— Никълъс! — черното му лице беше необичайно сериозно. — Тесай още ли не се е върнала от Дебра Мариям? Трябваше да е още вчера в лагера.

— Не съм я виждал, Мек. Мислех, че е с теб.

Мек поклати глава.

— Дойдох, колкото да се уверя за всеки случай да не е минала покрай съгледвачите ми, без да са я забелязали. Веднага ще пратя хора нагоре по пътеката да я търсят.

— Съжалявам, Мек. Не предполагах, че мога да я изложа на опасности, като я пратя на платото. — Започваше да се чувства виновен за създалото се положение.

— Ако аз бях сметнал, че поръчката ти може да се окаже рискована, просто нямаше да я пусна да върви — успокои го приятелят му. — Няма страшно, пратил съм няколко души да я търсят.

Така или иначе изчезването на Тесай се превърна в допълнителна грижа за англичанина. През няколкото дни, които последваха, мисълта за нея не го напускаше, още повече, че разчистването на голямата галерия продължаваше много повече, отколкото би му се искало.

Роян прекарваше не по-малко време от него в гробницата и в края на всеки ден двамата излизаха потни и кални като Биволите, които продължаваха да вършат черната работа. При всеки намерен фрагмент от разрушените стенописи, сърцето й се свиваше от мъка и тя съжаляваше за унищоженото. Преди кладенецът да погълне поредното количество мазилка, Роян задължително преглеждаше отломъците. По-големите, най-вече онези, които бяха запазили непокътнато нечие изображение или характерен детайл, тя заделяше настрани с мисълта в краен случай да ги вземе със себе си. Така постъпи например с красивата глава на Изида, останала като по чудо цяла-целеничка, а също и с цялото тяло на Тот, бога на писмеността, който бе останал невредим. Уви, по-голямата част от фреските бяха погубени веднъж завинаги и нямаше надежда някой ден да бъдат възстановени. Изживявайки го като лична трагедия, Роян отпращаше парчетата по дългия им път към недрата на земята.

В галерията човек постепенно губеше представа за времето и трудно можеше да се познае дали е ден или нощ. Всяка вечер работници и началници се изненадваха, когато при поредното си излизане от шахтата потънеха в мрак, а отвъд строгите контури на скалите им се усмихнеха звездите. Същото се получаваше и на сутринта — изгрялото слънце се нахвърляше отгоре им и ги заслепяваше с лъчите си. Всеки спеше и се хранеше според собствения си биологичен часовник, никой повече не се съобразяваше с часовете от денонощието.

Роян и Никълъс тъкмо бяха станали след кратък сън в сламените колиби и бързаха да стигнат другия край на шахтата, когато в далечината се разнесе радостен вик. В следващия миг от всички страни започнаха да валят въпроси и догадки, а работниците в горния край на рампата подеха победоносните възгласи и ги предадоха назад по веригата.

— Хансит е намерил нещо — възкликна младата жена. — По дяволите, Ники, знаех, че трябва да продължим… — Тя хукна напред, а Никълъс я последва.

Излязоха на площадката пред гробницата и завариха цялата смяна скупчена на едно място. Полуголите, потни и изморени мъже бяха забравили за всички несгоди от последните дни и весело обсъждаха случилото се. Оказа се, че Хансит е успял да разчисти галерията чак до първия олтар, където бе стояла статуята на Озирис. Таванът се бе продънил на много места, над главите им зееха големи, четвъртити дупки, а каменните блокове стояха натрошени на парчета по ахатовия под. Някъде сред цялата камара смет Никълъс различи и останките от сложния механизъм, който Таита бе монтирал над залата, за да я разруши, щом бъде включен от нищо неподозиращия крадец. Основната част на механизма представляваше огромен каменен кръг, напомнящ на воденично колело и тежащ навярно няколко тона. Никълъс се спря пред него и внимателно го огледа.

— Като четеш „Речният бог“, оставаш с впечатлението, че Таита е изпитвал особено отношения към колелото — отбеляза той. — Все за колела говори — колела на колесници, колела за носене на вода, а сега се сблъскваме и с махалото, което е предизвикало голямото срутване. Дърпайки един по един лостовете по стените, просто сме освободили поддържащите го на едно място клинове. При движението си махалото е натиснало определени ключови камъни в тавана, които просто са се изхлузили от местата си и са паднали на земята.

И за да потвърди думите си, посочи към заприличалия на шахматна дъска таван.

— Хайде не сега, Ники! — прекъсна го нетърпеливата Роян. — После ще имаме време за лекциите ти. Хансит едва ли се е въодушевил толкова от каменното махало. Сигурна съм, че е намерил нещо друго. Хайде, идвай!

Запробиваха си път сред тълпата работници и след известно време се добраха до високата фигура на Хансит.

— Какво има? — опита се да надвика разшумялото се множество Никълъс. — Какво си открил, Хансит?

— Ето тук, ефенди — крещеше монахът. — Ела бързо да видиш!

Излязоха най-отпред и се спряха в самия край на разчистената площ.

— Там! — посочи гордо Хансит.

Никълъс се завря в опустялата ниша на светилището и приклекна, за да види по-добре. По напуканата каменна стена все още бяха останали няколко едри парчета мазилка. Хансит успя да улови един от каменните блокове в стената и да го издърпа. Сетне показа отворилата се дупка. Никълъс надникна в нея и пулсът му изведнъж се ускори. Зад галерията се отваряше свободно пространство. Дори от пръв поглед можеше да се увери, че зад олтара започва втори тунел, перпендикулярен на самата галерия. Входът му се криеше зад изрисуваното изображение на великия бог.

Той не откъсваше очи от дупката. Усети как Роян се хваща за него и се надвесва над рамото му.

— Ето, Ники, това е, което търсим. Входът към същинската гробница на Мамос. Галерията се оказва чисто и просто блъф. Искаше му се на Таита да ни прати за зелен хайвер, но ние все пак го разкрихме.

— Хансит! — Никълъс повече не можеше да сдържа чувствата си. — Доведи хора да разбият стената.

Биволите се бяха наредили да вадят камъните, а Никълъс и Роян не се отдалечаваха от тях. С очите си гледаха как скритата врата се оформя на фона на разнебитената ниша. Оказа се висок правоъгълник, със същите размери, с които беше рампата, тръгваща от кладенеца нагоре към първата площадка: три метра ширина, два — височина. И горният праг, и страничните краища бяха иззидани от правилни каменни блокове.

Когато Никълъс светна с лампата си в отвора, насреща му се показа началото на каменна стълба.

Отново вкараха прожектори в галерията и ги поставиха пред входа на новия тунел. Той сложи крака си на първото стъпало и незабавно до него застана и Роян.

— Идвам с теб — заяви тя.

— Нищо чудно да срещнем и други капани — предупреди я той. — Сигурно още зад първия завой Таита ни дебне с поредната си кървава шегичка.

— Не се опитвай да хитруваш, господинчо. Номерът ти няма да мине. Щеш не щеш, идвам с теб.

Започнаха да изкачват стръмната стълба, като на всяко стъпало се спираха да огледат стените и пътя пред тях. Двадесет стъпала нагоре и се озоваха на нова площадка. Вляво и вдясно имаше врати, но стълбата продължаваше право напред, сякаш не се интересуваше от тях.

— Сега накъде? — попита Никълъс.

— Продължавай напред — показа Роян стъпалата нагоре. — Със страничните галерии ще се занимаваме по-късно.

Все тъй предпазливо продължиха изкачването. След още двадесет стъпала се оказаха на площадка, абсолютно същата като предишната. Пак от двете страни се отваряха врати, а стълбата следваше напред.

— Напред — рече Роян, преди да й е задал същия въпрос.

След поредните двадесет стъпала ги чакаше и поредната площадка с поредните две врати.

— Струва ми се напълно безсмислено да продължаваме — понечи да протестира Никълъс, но тя го потупа по рамото и посочи с глава стълбата насреща.

— Напротив, трябва да се качим до самия край.

И така, без повече дори да продумат, изкачваха стъпало по стъпало и на равни промеждутъци се сблъскваха с все същите равни площадки и все същите две врати вляво и вдясно.

— Най-сетне! — възкликна облекчено Никълъс, когато застанаха в края на дългото стълбище. Вляво и вдясно ги чакаха познатите две врати, но отпред се виждаше гола стена. — Дотук сме.

— Колко площадки изминахме? Колко бяха с първата?

— Осем — отговори той. Беше ги броил.

— Точно така, осем — съгласи се Роян. — Числото да ти говори нещо?

Той се обърна към нея и изпитателно я изгледа на светлината на лампата.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че олтарите в галерията бяха осем, че площадките на стълбището са осем и че дъската за бао се разделя на шестдесет и четири чашки.

Двамата млъкнаха и колебливо се заозъртаха.

— Добре — призна се за победен Никълъс. — Като си толкова умна, кажи накъде да вървим сега?

— А-ла-ба-ла-ни-ца, тур-ска па-ни-ца — преброи на глас приятелката му. — Да опитаме вдясно.

Минаха няколко метра и се оказаха на поредния Т-образен кръстопът. Вляво и вдясно стояха отворени врати, насреща — гола стена.

— Да опитаме отново вдясно — предложи Роян и продължиха нататък. Когато обаче излязоха на поредното кръстовище, Никълъс решително се спря.

— Започваш ли да разбираш в какво сме попаднали? — попита той и се опита да изглежда страшен. — В поредната клопка на Таита. Намираме се в лабиринт. Ако не беше кабелът на лампата, отдавна да сме се изгубили.

Тя изгледа с мрачно изражение тунела, от който идваха, и хвърли по един поглед на двете врати встрани.

— Когато Таита е строил това чудо, не е подозирал, че някой ден ще настъпи ерата на електричеството. Очаквал е крадецът, проникнал в гробницата, да разполага със същите подръчни средства като него. Представи си да се бяхме озовали на това или на което и да е друго място в лабиринта без електрическия кабел, който да ни упътва — говореше тихо Никълъс. — Представи си да носехме само маслена лампа, как в нея маслото свършва и се оказваме всред непрогледна тъмнина?

Роян потрепери от страх и инстинктивно се хвана за ръката му.

— Не ме плаши! — прошепна тя, сякаш някой ги подслушваше.

— Играта започна да загрубява — отсъди Никълъс. — Бях започнал да изпитвам топли чувства към стария мошеник, но напоследък си променям мнението за него.

Тя отново потрепери и го подкани:

— Да се връщаме. Не трябваше да се втурваме така неподготвени. Трябва да се върнем и да обмислим нещата. Освен това имам усещането, че ни дебне опасност… Опасност реална, не просто да се изгубим в лабиринта. Нещо като това, което ни се случи в галерията.

Хванаха края на електрическия кабел, провлачил се по пода на коридорите, и започнаха да се връщат по следите си. По колкото повече стъпала слизаха, толкова повече им идеше да хукнат към спасителния изход от лабиринта. Нито за миг не пускаха ръцете си. И на двамата им се струваше как нечие злокобно присъствие изпълва мрака зад тях, как ги следва при всяка крачка и дебне мига, в който да ги смаже под силата на съвършения си разум.

 

 

Военният камион, в който бяха качили арестуваната Тесай, излезе от селото и пое по пътя, следващ течението на река Дандера. Пътят водеше до началото на стръмната планинска пътека към бреговете на Абай.

— Щабът на главнокомандващия не се намира в тази посока — отбеляза Тесай и лейтенант Хамед се размърда неспокойно на седалката до нея.

— Полковник Ного не се намира в постоянната си квартира. Имам заповед да ви отведа на друго място.

— Там, накъдето сме тръгнали, има само едно възможно място. Базовият лагер на чуждестранната проучвателна компания „Пегас“.

— Полковник Ного е свикнал да използва лагера на „Пегас“ при действията си срещу шуфтите в долината — сякаш започваше да се оправдава офицерът. — Имам заповед да ви отведа именно там.

Нататък, през цялото мъчително пътуване по изровения път, никой не проговори. Беше почти пладне, когато излязоха на края на платото и завиха в отклонението, водещо към лагера на „Пегас“. Щом видяха Хамед на предната седалка, пазачите в маскировъчни униформи вдигнаха ръце за поздрав и пуснаха камиона в базата. Шофьорът зави и паркира пред едно от продълговатите бунгала близо до входа.

— Изчакайте тук, ако обичате — обърна се учтиво към арестантката Хамед и слезе от камиона. Изгуби се във вътрешността на бунгалото, но се забави само няколко минути. — Ако обичате, последвайте ме, войзеро Тесай.

По всичко личеше, че се чувства неловко и докато й помагаше да слезе от камиона, нито веднъж не я погледна. Заведе я до входа на бунгалото и се отдръпна встрани, за да й направи път.

Тесай огледа просторната стая, която бе почти празна. Реши, че се намира в централната администрация на компанията. В средата на помещението имаше дълга маса за събрания, край стените — две бюра и шкафове за документация. Самите стени бяха почти голи: единствено карта на областта и няколко технически схеми разнообразяваха интериора. До масата стояха двама мъже, които тя веднага разпозна.

Пръв я удостои с вниманието си полковник Ного. Зад тънките, метални рамки на очилата му очите му изглеждаха изключително студени. Както винаги униформата му стоеше безупречно на тънкото му тяло; за разлика от друг път обаче беше гологлав. Кафявата му барета лежеше на масата пред него. До полковника на стола си се беше облегнал Джейк Хелм с ръце, скръстени пред гърдите. От пръв поглед, и най-вече заради късо подстриганата му коса, човек можеше да го вземе за младо момче, но когато се взря по-отблизо в тексасеца, Тесай забеляза колко бледа е кожата на лицето му и как в ъгълчетата на очите му са се образували първите старчески бръчки. Хелм беше облечен в риза без яка и в дънки, които от честото пране бяха станали почти бели. Сребърната катарама на колана му беше украсена с изображение на глава на мустанг. Ръкавите на памучната му риза бяха навити над лактите и изпъкналите му бицепси се открояваха. Американецът дъвчеше изгасналия фас от евтина холандска пура в устата си и от миризмата на силен тютюн дъхът му ставаше още по-неприятен и предизвикателен.

— Много добре, лейтенант — похвали Ного подчинения си на амхарски. — Почакайте отзад. Ще ви повикам, когато имам нужда от вас.

Хамед излезе пред бунгалото, а Тесай попита:

— По какви причини съм арестувана, полковник Ного?

Двамата мъже насреща й не благоволиха да й отговорят. И единият, и другият я пронизваха с безизразните си погледи, сякаш беше станала прозрачна.

— Искам да знам причината за това с нищо незаслужено отношение към личността ми — продължаваше арестантката.

— Взела си участие в действията на банда известни терористи — отвърна й невъзмутимо полковникът. — Според собствения ти дял в техните акции ти самата си се превърнала в шуфта.

— Това не е истина.

— Освен това сте нарушили правата на компанията ни, разполагаща с пълна концесия върху природните богатства на долината — намеси се Хелм. — Заедно със своите съучастници си организирала проучвателни действия в район, принадлежащ по закон единствено на компанията „Пегас“.

— Никакви проучвателни действия не сме вършили и никакви полезни изкопаеми не сме търсили — възрази смаяната Тесай.

— Напротив, напротив, до ушите ни стига съвсем различна информация. Имаме доказателства, че сте издигнали бент на река Дандера…

— Това няма нищо общо с мен.

— Но иначе не отричаш, че бент съществува?

— Това няма нищо общо с мен — повтори тя. — Аз не членувам в никаква терористична група и не съм взимала участие в никакви „проучвателни“ операции.

Не казаха нищо. Ного си записваше нещо в тефтера пред себе си, а Хелм стана от стола си и отиде до прозореца вдясно от Тесай. Настана тягостно мълчание, което се проточи, докато Тесай не реши, че повече не издържа. Добре разбираше, че искат да я сломят с желязното си търпение, но гробната тишина в помещението я влудяваше.

— Прекарах по-голямата част от нощта в движение, в друсащ се армейски камион — рече най-накрая. — Чувствам се силно изморена и трябва да отида до тоалетната.

— Ако нуждите ти са толкова належащи, можеш да ги задоволиш на място. Нито господин Хелм, нито аз имаме нещо против — предложи й Ного с престорено лигав глас, но дори не вдигна поглед от тефтера си.

Тесай погледна през рамо към вратата, но Хелм бързо отиде до нея, завъртя ключа и го пъхна в джоба си. Каза си, че в никакъв случай не бива да проявява слабост пред двамата. Беше капнала от умора, пикочният й мехур рискуваше да се пръсне, а сърцето й се свиваше от страх, но все пак успя да си придаде самоуверен вид и съвсем непринудено да застане до близкия стол. Издърпа го и седна. Ного я изгледа и се навъси в недоумение. Не бе очаквал думите му да бъдат изтълкувани по този начин.

— Ти познаваш разбойника Мек Нимур — обвини я изведнъж той.

— Не — отвърна му хладно Тесай. — Познавам патриота и бореца за демокрация Мек Нимур. Той не е никакъв разбойник.

— Ти си негова наложница, неговата курвичка, естествено, че така ще говориш.

Тя отмести поглед встрани, сякаш се гнусеше от събеседника й, но полковникът се разкрещя:

— Къде се крие Мек Нимур? Колко души води със себе си?

Предизвикателното й поведение го вбесяваше.

Тесай се престори, че не е чула въпроса и той я заплаши:

— Ако не пожелаеш доброволно да ни сътрудничиш в разпита, ще трябва да предприема по-решителни мерки. Така или иначе, ще те накарам да ми отговориш.

Вместо отговор Тесай се обърна със стола си на другата страна и погледна през прозореца. Отново настъпи мълчание. Джейк Хелм прекоси помещението и зад гърба на полковника се изгуби в съседната стая на бунгалото. Стените бяха съвсем тънки и Тесай чу как оттатък тихо се обсъжда нещо. Езикът, който използваха, й бе непознат. Във всеки случай не беше нито английски, нито амхарски. Тесай си каза, че Хелм е отишъл да получи инструкции от някакъв свой началник, който държи тя изобщо да не разпознае самоличността му.

След няколко минути Хелм се появи отново на вратата и я затвори след себе си, без да я заключва. Кимна на Ного, който веднага скочи от стола си. Двамата заобиколиха масата и застанаха пред арестантката.

— Мисля, че ще е по-добре и за двете страни, ако свършим по-бързо с работата — предложи едва ли не любезно Хелм. — Тогава ти ще отидеш да се изкъпеш, а аз ще си изям закуската.

Тесай предизвикателно го стрелна с поглед. Така и не му отговори нищо.

— Полковник Ного се опита да подходи разумно и почтено с теб. Положението му на държавен служител все пак го ограничава с известни рамки на поведение. За щастие обаче такива не съществуват за мен. И аз смятам да ти задам същите въпроси, които чу преди малко, но този път съм сигурен, че ще ми отговориш.

Извади изгасналия фас от устата си и го изгледа подозрително. Накрая недоволно го захвърли в ъгъла на стаята и бръкна за табакерата в джоба си. Отвори я и си избра втора пура, дълга и тъмнокафява. Грижливо я запали, без да маха кибритената клечка, преди огънят да е обхванал от всички страни равномерно края й. Едва след като с няколко дърпания я разпали, както беше свикнал, и избълва от устата си гъст облак дим, Хелм благоволи да изгаси клечката и да попита:

— Къде се намира Мек Нимур?

Тесай вдигна рамене и се обърна на другата страна. Погледът й се зарея из пейзажа вън от лагера.

Изведнъж, без дори Ного да предусети намеренията му, Хелм с все сила я зашлеви през лицето. Ударът беше особено силен и главата на Тесай се килна на една страна. Преди дори да се е свестила от шока, Хелм замахна отново, този път в другата посока, и я удари с кокалчетата си в зъбите. Тя се залюля в обратната посока и полетя от стола си на земята.

Ного се надвеси над нея и изви ръцете й зад гърба, след което я вдигна обратно на стола. Толкова здраво я държеше, че Тесай имаше чувството как само от хватката му кожата на китката й ще посинее.

— Повече време за губене нямам — съобщи й все тъй невъзмутимо Хелм и извади пурата от устата си да провери добре ли гори краят й. — Да започнем отначало. Къде е Мек Нимур?

От двата жестоки шамара Тесай имаше чувството, че лявото й тъпанче се е спукало. Главата й кънтеше като камбана и мислите й се разбягваха на всички страни. Зъбите й се бяха впили дълбоко в едната й буза и сега устата й се пълнеше бавно с кръв.

— Къде е Мек Нимур? — попита я за сетен път и доближи лице до нейното. — Защо сте построили с приятелите ти бента на Дандера?

Тесай събра колкото слюнка и кръв имаше в устата си и шумно му се изплю върху лицето му.

Тексасецът се дръпна рязко назад и с длан избърса гнусотията от лицето си.

— Дръж я здраво! — нареди на Ного и я дръпна за дрехата. С едно-единствено движение я раздра чак до пояса и полковникът се изкикоти, когато се наведе над рамото й, за да погледне хубави ли са й гърдите. Още веднъж се изхили, когато Хелм хвана едната и силно стисна моравочервеното й, напомнящо на черница зърно между пръстите си. Продължи да я стиска така, докато ноктите му не пробиха нежната кожа и по палеца му не потече червена капчица кръв. След това с другата си ръка пъхна пурата в устата си и дръпна няколко пъти, за да се нагорещи запаленият й край.

— Къде е Мек Нимур? — попита Хелм, и насочи горящия фас към гърдата й. — Какво търсят в леглото на Дандера?

Тесай подскочи от ужас, когато мъчителят й доближи пурата до нея, и отчаяно се опита да се отмести назад, но Ного я държеше все тъй здраво и не й позволи. Горещият въглен се долепи до върха на зърното й и тя нададе остър писък. Скоро нежната й кожа започна да пуши.

 

 

Зима. — Прочете Роян началото на последната част от надписа. Беше разгънала увеличената снимка на стелата в гробницата на Танус и сега я разучаваше на светлината на прожектора. — В тази част се намират онези наглед безсмислени изброявания, които според мен съответстват на чашките в дъската за бао. Не мога да ги разбера всички, но на принципа на елиминирането стигам до извода, че най-предният знак сочи една от четирите страни на дъската — или както самият Таита ги нарича, четирите крепости.

За да покаже какво има предвид, тя прокара пръст по записките си в тетрадката.

— Погледни тук. Седналият бабуин обозначава северния замък, пчелата е южният, птицата — западният, а скорпионът — източният. — Всички изброени символи се повтаряха многократно на снимката, свалена от стелата. — Вторият и третият знак са числа и най-вероятно се отнасят до реда и определената чашка. С тях можем да следваме ходовете с въображаемите червени камъни на Таита. Червените са най-силни в играта.

— Ами какво ще кажеш за стиховете между различните поредици числа? — попита Никълъс. — Ето например за този тук, споменаващ северния вятър и бурята?

— По този въпрос не съм съвсем сигурна. Доколкото познавам Таита, може да ги е използвал само за заблуда и отвличане на вниманието. Вече се убедихме, че не е той човекът, дето ще остави противниците си лесно да го задминат. Не е изключено и да притежават някакъв смисъл, но ще го проумеем едва когато започнем да придвижваме камъните по дъската.

Никълъс огледа изписаните от ръката й цифри и се усмихна печално.

— Помисли само колко минимални шансове е оставил Таита на въображаемите си съперници. Вероятността човек да проумее всички упътвания, които древният строител му е оставил, практически е незначителна. Най-малкото търсачът трябва от самото начало да разполага едновременно с текста на седмия свитък и с надписа от гробницата. Само с едното или с другото просто няма шанс да проникне в гробницата.

Роян се засмя с пълно гърло, особено доволна от току-що казаното.

— Така е, мислил си е, че тайната му ще остане завинаги неразгадана. Но скоро ще се убедим дали наистина е така, майстор Таита! Ще се разбере дали си наистина толкова умен, за колкото се мислиш.

Но изражението й отново стана сериозно и тя вдигна глава по посока на каменното стълбище за лабиринта.

— От самото качало — напомни й Никълъс. — Великият бог прави първия ход. Това е, което знаем от Таита. Ако тръгнем от олтара на Озирис, ако застанем в самото начало на стълбата, може би ще успеем да се ориентираме във въображаемата дъска на играта.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се Роян. — Нека приемем, че това е северният замък. Започваме да разиграваме протокола на четирите бика оттук.

Работата вървеше бавно и изтощително. Да се открие пътят в лабиринта от стълби и коридори, които някогашният роб бе изградил в скалата, означаваше всъщност да се проникне в самото му съзнание и да се опитат да разсъждават, както той би разсъждавал. При второто си влизане в лабиринта и двамата се бяха приготвили както трябва. Никълъс бе напълнил джобовете си с парчета изсъхнала речна глина, с които драскаше като ученик по черната дъска и отбелязваше на всяко разклонение откъде е дошъл, накъде продължава и на кой знак от изброените върху стелата би трябвало да съответства мястото. Най-накрая Роян се опитваше да нанесе всяка нова клетка от триизмерния лабиринт в схемата, която усърдно чертаеше в тетрадката си.

С облекчение установиха, че хипотезата им за олтара на Озирис, който трябваше да се намира в северния замък, изглежда правилна. Това поне им спестяваше усилията да почват всичко отначало. Двамата щастливо въздъхнаха и си рекоха, че нататък им трябва просто да следват написаните от Таита ходове и да чакат ендшпила на започнатата партия. Скоро обаче надеждите им изтляха напълно, когато установиха, че за разлика от тях, той не разсъждава в две измерения като на обикновено бао, а в три. При всяко изчисление трябваше да се взема предвид и височината.

Голямото стълбище, започващо от олтара на Озирис, не беше единствената връзка между различните нива. Всеки един от страничните коридори следваше определен ъгъл нагоре или надолу и още при първата си обиколка, след като старателно проследяваха предварително набелязания маршрут и сменяха посока след посока, търсачите изведнъж се озоваха отново на централното стълбище, само че една площадка по-нагоре.

Двамата застинаха като статуи на площадката и се гледаха в недоумение.

Роян първа проговори:

— Нито за миг не съм усетила да се изкачваме нагоре — прошепна, сякаш все още не вярваше на откритието си. — Излиза, че цялата система е много по-сложна, отколкото си представях в началото.

— Навярно лабиринтът е построен по модел, подобен на този на въглеводородните атоми — отбеляза Никълъс, не по-малко смаян от нея. — Осемте нива са свързани по хиляди възможни начини. Да си призная, самата идея ми се струва ужасяваща.

— Сега започвам да проумявам за какво служат допълнителните символи — всеки от тях посочва вертикалното ниво на полето. Излиза, че трябва да преработим отново цялата си схема.

— Триизмерно бао, чиито правила никой не знае. Имаме ли изобщо шанс да спечелим? — поклати тъжно глава той. — Трябва ни компютър. Таита неслучайно толкова често изтъква способностите си. Старият мръсник трябва да се е родил феноменален математик. — Вдигна лампата високо и освети тунела, откъдето бяха дошли. — Дори като знаем, че има наклон, пак не можем да го видим. И като си помисля, че архитектът на това чудо не е познавал барометъра и сметачната линийка… Само лабиринтът заслужава да бъде сочен за модел на гениално архитектурно постижение.

— Когато му дойде времето, позволявам ти да организираш и клуб на почитателите на Таита — прекъсна го Роян, — но сега трябва да бързаме. Трябва да повторим всичките си изчисления отново.

— Ще отида да донеса масата тук, заедно с осветление — предложи изведнъж Никълъс. — Намираме се на една от двете централни площадки в целия лабиринт. Ще ни е по-лесно оттук да си представяме общото пространство. И без това вече нищо не разбирам.