Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Бяха им нужни цели два дни да съберат всички палети, изсипани по дължината на дерето и да ги отнесат в древната кариера. Там те бяха грижливо подредени според великия план, който Никълъс и Сапьора бяха изготвили преди заминаването им от Англия. Беше от жизнена важност двамата да знаят кое къде точно се намира, за да могат при нужда веднага да го използват. Междувременно самият Сапьор работеше на строителната площадка: пресмяташе как да бъдат наредени основите, забиваше разграфени дървени летви в бреговете на реката и изчисляваше за последен път разстоянията с дългата си метална рулетка.

По време на предварителните работи Никълъс стоеше като наблюдател и се опитваше да опознае нрава и трудовите навици на монасите строители. Започна да научава имената им и скоро знаеше кои от по-интелигентните сред братството са се наложили като лидери, и кои са най-нетърпеливи да бъдат от полза за предприятието. Друга задача, която си беше поставил и която се оказа лесна за изпълнение, бе набелязването на онези, които говорят арабски или поне малко английски. Най-обещаващ от всички беше някой си Хансит Шериф, когото назначи за свой личен помощник и преводач.

Щом всичко в лагера беше уредено и началниците влязоха в добри отношения с монасите, Мек Нимур издебна удобен момент и издърпа Никълъс настрана от двете жени.

— Отсега нататък моята работа ще е да бдя над сигурността на обекта. Трябва да сме готови за още някой рейд като онзи върху лагера ви или клането в манастира. Ного и горилите му са все още наоколо. Няма да мине много време, преди да научат, че сте се върнали в Долината. Когато полковникът дойде, ще има кой да го посрещне.

— И аз винаги съм си мислел, че повече ти отива автомат, отколкото кирка — съгласи се Никълъс. — Само ми остави Тесай, ако обичаш, имам нужда от нея.

— Не че аз нямам… — усмихна се Мек и поклати глава замечтано. — Едва напоследък си давам сметка колко много държа на нея. Ти ще се грижиш вместо мен. Всяка вечер ще минавам да я проверявам.

Той изведе хората си в гората и ги разположи в защитни позиции около пътеката и в близост до лагера. Когато Никълъс вдигнеше глава от работата си, често забелязваше тайнствените движения на някой въоръжен негър, заел наблюдателния пункт в горния край на дола. Чувстваше се по-спокоен да знае, че някой се грижи за безопасността му.

Както беше обещал, Мек се появяваше почти всяка вечер в лагера и често Никълъс слушаше в тъмното как от навеса, който двамата споделяха с Тесай, се носи гърмящият смях на другаря му, съпроводен от звънливия глас на любимата му. В подобни нощи трудно го спохождаше сънят, преследваше го мисълта за Роян — толкова близо до него и все пак толкова далеч…

 

 

На петия ден дойдоха още триста души работници — същите, които Маи Метема им беше обещал като подкрепления за по-късно. Никълъс бе смаян от развитието на нещата. В Африка подобни събития се случваха или изключително рядко, или по-скоро — никога. Никой в този край на света не притежаваше навика да върши работата си по-рано от предвиденото. Започваше да се чуди какво точно е обещал Мек на игумена, но най-накрая си рече, че ще е по-добре да не знае. Важното беше строежът да започне.

Новодошлите не бяха монаси като другите по простата причина, че манастирът вече бе впрегнал всички свои сили в благородното начинание. Работниците бяха все хора от селата по склоновете на долината. Маи Метема лесно бе успял да спечели ентусиазма им с раздаването на индулгенции и споменаването на адските мъки, очакващи мързеливците.

Двамата англичани разпределиха работната сила в групи от по тридесет души, начело на които заставаха монаси. При изпълнението на тази си задача двамата се водеха най-вече от физическото състояние на работниците — беше желателно най-яките да се съберат на едно място, за да могат да вършат по-лесно трудоемката част от операцията. По-ниските и по-слабите щяха да бъдат използвани там, където грубата сила не бе необходима.

Никълъс успя да намери за всяка от групите подходящо име — Биволите, Лъвовете, Топорите и така нататък. Казваше си, че подобни названия неизменно издават богатото му въображение, защото бедните етиопци трудно се вписваха в определенията, но пък и хората научаваха що е това гордост и желание за изява. Така всеки щеше да се захване още по-здраво за работа, а нали това беше целта… Най-накрая главнокомандващият си направи удоволствието да организира скромен парад в кариерата, където подреди подчинените си в отделни взводове под командването на избраните монаси. Сам се качи на един от готовите каменни блокове и като от трибуна поздрави всички присъстващи с топла и сърдечна реч. Преводач му бе Тесай, а основен философски момент в изложението бе размерът на възнаграждението — три пъти повече от средната надница в региона, при това изплащано в сребърни долари от времето на Мария-Тереза.

Досега голямата част от работниците го бяха слушали с израз на дълбоко примирение и известна досада, но щом се спомена вълшебната цифра, в строените редици се забеляза коренна промяна. Никой от дошлите не бе очаквал да получи каквото и да е в замяна на труда си, повечето само се чудеха кога ще могат да се измъкнат незабелязано, за да си вървят по домовете. Никълъс не само им обещаваше пари, но споменаваше притежаващите магически свойства сребърни долари. През последните двеста години доларите, сечени при царуването на Мария-Тереза, се бяха считали за единствената истинска парична единица в страната. По тази причина и до ден-днешен държавата ги сечеше с все същото изображение на императрицата с нейната двойна гуша и дълбоко деколте, разкриващо наполовина могъщия й бюст, и с все същата паметна година — 1780. Една-единствена подобна монета струваше много повече от цяла торба хартиени бири — парите, печатани от управляващите в Адис Абеба. За да заплати разноските по строежа, той предвидливо се бе сдобил с цяло ковчеже от сребърни монети, поставено в първото пале, пуснато от самолета.

Докато местните го слушаха, по устните им се изписваха блажени усмивки, а белите зъби започваха да блестят на фона на тъмните им лица. Някой дори поде песен, при което всички заиграха по местата си и се хвърлиха в радостни танци. Когато работниците се наредиха в колона, за да получат инструментите си, на няколко пъти поздравиха възторжено Никълъс. Всеки си подбираше кирка или лопата и с песен на уста се насочваше към горния край на дола, където го чакаше строителната площадка.

— Свети Никола — нарече Тесай ръководителя. — Или по-добре Дядо Коледа. Никой няма да те забрави до края на живота си.

— Нищо чудно дори да ти издигнат параклис, а защо не — цял манастир — подхвърли шеговито Роян.

— Това, което бедните не знаят обаче, е, че ще ги накарам скъпо да заплатят с труда си всеки припечелен долар.

Оттам нататък същинската работа можеше да започва. Редиците поемаха към площадката по тъмно и се връщаха пак по тъмно. Хората се прибираха във временните си жилища толкова изтощени, че не им оставаше сила да пеят. Никълъс обаче се беше погрижил да уреди от съседните села да им колят по някое животно всеки ден. Сутринта жените идваха да утешат душите на мъжете си с въпросното добиче и с големите делви медовина на главите си.

През последвалите дни на тежък труд никой и не помисли да дезертира от строителната армия на Свети Никола.

 

 

Сапьора отново се качи на високата седалка на своя трактор-мотокар и повдигна на платформата първия габион. Големият куп камъни, обвити в мрежата, тежеше поне няколко тона и затова си заслужаваше вниманието. Всички работещи по строежа се спряха и надигнаха глави. Сапьора изведе машината на самия ръб на Дандера и без да се смущава, подкара жълтата красавица надолу по стръмния бряг, нагазвайки дълбоко във водата. Тълпата посрещна подвига на машиниста с нескрит възторг и удивление. Течението, на което мотокарът така внезапно се беше изпречил, се опитваше с всички сили да го изтика надолу по реката, но огромните задни колела твърдо устояха на напора на водните струи.

Колкото по-навътре в реката навлизаше Даниъл с трактора, толкова по-горещо го окуражаваха работниците от брега. Машината бе затънала до средата във водите, при допира си с повърхността й нажежените от слънцето калници вдигнаха облаци пара, а възхитеното множество поде победоносна песен. Сапьора дръпна ръчната спирачка, смъкна носещата платформа, така че габионът да потъне под водата, сетне обърна машината назад и излезе отново на брега. Хората се втурнаха да го поздравяват, макар че от огромния куп камъни нищо не се показваше над повърхността — само мъничък водовъртеж издаваше местоположението му. Втората мрежа обаче вече чакаше готова. Мотокарът се доближи до нея, хидравличната платформа се долепи към земята и като гальовна майка, прегърнала детето си в скута, я прибра.

Никълъс извика на отговорниците да върнат хората на работа. Дългите редици работници се заизкачваха по брега. С изключение на белите препаски около кръста всички бяха голи и потните им тела лъщяха на слънцето като антрацитни въглища. Всеки носеше на главата си кошница с откъртени камъни, които изсипваше в разтворената паст на поредния габион. Освобождавайки се от товара си, работникът бързо слизаше обратно до кариерата и се залавяше да ломи камъните отново. Щом една мрежа се напълнеше догоре, някой от отборите, които не се славеха с физическата си сила, се захващаше с поставянето на металния капак и здравото му омотаване със стоманена тел.

— Двадесет долара премия за отбора, който напълни най-много мрежи за целия ден! — подвикна на работниците Никълъс.

Те му отвърнаха с радостни възгласи и удвоиха усилията си. Но колкото и да се стараеха, не можеха да устоят на убийственото темпо, което им налагаше Сапьора със своя дизелов звяр. Той си разбираше от работата: всеки път, когато нагазеше в плиткото, предварително знаеше къде точно да изсипе товара си, за да нагласи габиона до предишния. Така лека-полека основите на бъдещия бент заемаха място насред течението и купищата камъни се подпираха едни други в борбата с водната стихия.

В началото отстрани не изглеждаше да се постига особен напредък. И все пак под повърхността се беше издигнал могъщ каменен риф, който караше реката да се задавя в гняв и омраза. Колкото повече неприятности й сервираше Сапьора, толкова по-възмутено надигаше и тя глас и накрая цялата долина започна да тътне от мощния й рев.

Но скоро каменната барикада подаде глава над повърхността и речното корито бе стеснено наполовина. Дандера обаче скоро измисли по-хитър начин да се съпротивлява: бързеите и водовъртежите изчезваха, цялото течение се съсредоточаваше в единия край на коритото, където плътните зелени води почти незабележимо надигаха нивото си и пълзяха нагоре по скалистия бряг. В същото време реката постоянно опипваше строящия се бент и търсеше слабите му места, където да приложи цялата си сила. Колкото повече се надигаше нивото й, толкова повече се забавяше и работата на строителите.

Даниъл се бореше с течението, а няколко отбора се бяха захванали да секат дърветата в крайбрежните гори. Никълъс потрепваше всеки път, когато отсеченото дърво се накланяше към земята и дървесината жално изскърцваше като плачещо човешко същество. В крайна сметка на много от дърветата им бяха нужни стотина години, за да придобият сегашния си вид, и като защитник на природата той дълбоко скърбеше за тяхното унищожение.

— Ти какво предпочиташ: проклетия бент или хубавите дръвчета? — беше му се троснал приятелят му, когато той го укори за извършените поражения. Тогава си беше замълчал и се бе обърнал на другата страна.

Безспирната работа изсмукваше и последните им сили. Нервите им също се опъваха до крайност и в разговорите често прехвърчаха войнствени искрици. Между работниците на няколко пъти се бяха разигравали жестоки побоища и с риск за собствения си живот Никълъс трябваше да се навира между развъртелите се кирки, за да предотврати някое кръвопролитие.

 

 

Постепенно бентът се издължаваше навътре в реката и скоро коритото й беше стеснено наполовина. Идваше времето, когато строителите трябваше да съсредоточат усилията си към другия бряг. Всички трябваше да се впрегнат, за да се построи нов, по-широк път от мястото на бента до брода пет километра нагоре по течението на Дандера. Бяха вързали подобно на ферибот трактора за здрави въжета, опъвани от повече от сто души, и с цялата мощ на двигателя му Сапьора успя да го изведе през водата при отсрещните скали.

Предстоеше по-трудното — да разчистят път покрай гъстия храсталак, за да излязат отново срещу наполовина издигнатите основи. За целта трябваше да се секат дървета, да се изкореняват пъновете им и да се преместват десетки и стотици по-големи и по-малки камъни, които запречваха пътя на машината. Щом най-после Сапьора изведе своята жълта чудесия при водопада, бригадите отново се запретнаха да къртят камъни и да пълнят мрежи.

Всеки ден двата края на яза се доближаваха с по няколко метра, но това беше свързано с все по-високото покачване нивото на реката. Водите ставаха все по-буйни и коварни и допълнително затрудняваха работата.

Междувременно на двеста метра нагоре по течението от бента отборите на Соколите и Скорпионите се бяха захванали с друга дейност. На тях беше възложена задачата да сглобят дървената ограда, заради която бяха изсекли половината гора край реката. Дървените трупи навързаха перпендикулярно един на друг и образуваха хоризонтална решетка, върху която слагаха лист изкуствена материя, която да задържа водата. Върху листа се поставяше втора дървена решетка, сякаш целта бе да се приготви огромен сандвич. Целият сандвич опасваха с дебели и здрави въжета, които да пречат на двете плоскости да се разместват. Най-сетне за единия край на двойната дървена решетка навързаха тежки камъни, служещи за баласт.

Даниъл Уеб така разположи баласта, че големият дървен сал да се наклони на една страна. Почти вертикална, дървената ограда щеше да плува по водата, стържейки дъното с долния си край. Размерите на сала бяха точно колкото разстоянието между двете подпори, издигнати в краищата на каменните бентове. Докато работниците сглобяваха дървената ограда, Сапьора натрупа голямо количество габиони по двата бряга на реката.

Други три отбора — на Слоновете, Биволите и Носорозите, в които бяха събрани най-силните мъже в строителната бригада, работеха усилено в горния край на дола. Задачата им беше да изкопаят широк и дълбок канал, който да отведе реката надолу към гората.

— Твоят голям инженер Таита не се е сетил за тази малка хитринка — дразнеше Сапьора Роян. — Сега ни трябва да повдигнем нивото на реката само на някакви си два метра, за да я пренасочим към дола, докато без канала щяха да са ни нужни цели шест.

— Може би просто нивото на реката е било различно преди четири хиляди години — опита се да защити древния египтянин тя. Щеше да се чувства гузна, ако позволеше на някого да накърни честта му на голям строител. — А кой ти казва, че и той не е построил канал? След толкова много години, напълно е възможно всякакви следи да са се изтрили.

— Хич не ми ги разправяй тия — държеше на своето той. — Човек като него просто не би се сетил и това е. — И с голямо задоволство добави: — Изобщо, резултатът между мен и господин Таита е едно на нула.

Роян вътрешно се усмихна. Стори й се забавно как дори прагматично мислещият Даниъл, който със сигурност нехаеше за древноегипетската цивилизация, възприемаше постигнатото от Таита като лично предизвикателство. Личеше си, че и той се е хванал на играта.

 

 

Колкото да увещаваше, да заплашваше или да обещаваше възнаграждения в Отвъдното, Никълъс така и не успя да убеди монасите, че и в неделя може да се работи. Щом дойдеше събота вечер, всички приключваха работа един час по-рано и се понасяха надолу по пътеката по посока на манастира си, за да стигнат навреме за светото причастие на другия ден. Той ги изпращаше с недоволно мърморене и кисели гримаси, но вътрешно сам благодареше за открилата му се възможност да починат. Всички бяха съсипани от работата, а със заминаването на монасите нямаше кой да буди лагера с песни и молитви в четири сутринта.

Всяка събота вечер оставащите при бента твърдо се заричаха на другия ден да спят до късно, но по навик Никълъс се събуждаше в непривични за нормалния европеец часове. И този път не го сдържаше в леглото, затова скочи да се изкъпе в реката. Щом се върна в лагера, завари Роян напълно облечена, свежа и бодра в очакване на утрото.

— Искаш ли кафе? — надигна канчето от огъня и му наля пълна чаша. — Спах ужасно лошо тази нощ — оплака се тя. — Присънваха ми се най-невероятни неща. По едно време се озовах в гробницата на Мамос, която се оказа същински лабиринт, и скоро се изгубих. Търсех погребалната камера, отварях всякакви врати, но където и да влезех, вече някой ме беше изпреварил. В едно от помещенията работеше Дураид, който надигна глава и ми рече: „Запомни протокола за четирите бика. Започни от начало.“ Беше толкова реален, че ми се искаше да отида при него. Вратата обаче се затвори под носа ми и си рекох, че повече никога няма да се срещнем — очите й се изпълниха със сълзи, които заблестяха на светлината на лагерния огън.

Никълъс се опита да я разсее и да насочи мислите й към други неща.

— Кои бяха в останалите помещения?

— В съседното стоеше Нахут Гудаби. Изсмя ми се презрително и каза: „Чакалът преследва слънцето.“ След което се превърна в изображение на Анубис — божеството-чакал, покровител на гробищата. Започна да скимти и лае срещу мен. Изплаших се и побягнах.

Роян отпи от кафето.

— Всичко беше безсмислено и глупаво, още повече че в съседната стая ме чакаше Фон Шилер. Когато влязох, той литна из въздуха и размаха криле. Каза ми: „Лешоядът излита, а камъкът пада.“ Толкова го мразя, че ми идеше да го ударя, но той изчезна.

— И тогава се събуди? — предположи Никълъс.

— Не. Попаднах в следващото помещение.

— И кой беше там?

Тя сведе поглед и тихичко му отговори:

— Ти.

— Аз? И какво ти казах аз? — усмихна се той.

— Не ми каза нищо — прошепна младата жена толкова бързо се изчерви до яката, че само изостри любопитството на приятеля си.

— Значи съм направил нещо?

— Под „нищо“ имам предвид нещо, което не бива да споделям.

В съзнанието й се завърна сънят в цялата му действителност. Спомни си голото му тяло, спомни си дори как мирише и как усеща плътта му под пръстите си. Опита се всячески да се отърси от мисълта. Чувстваше се не по-малко уязвима, отколкото се бе оказала в съня си.

— Кажи ми — настоя Никълъс.

— Не! — скочи Роян и все тъй зачервена от неудобство се опита да се сети за друго.

През тази нощ за пръв път в живота й се случваше да сънува мъж по този начин. За пръв път я спохождаше оргазъм насън. Когато се бе събудила на сутринта, бе открила, че цялата й пижама се е подмокрила.

— Имаме цял ден пред себе си, в който ще се чудим какво да правим — измънка тя, понеже не се сещаше какво друго да каже.

— Напротив — възрази й Никълъс и също се изправи. — Трябва да се погрижим как да уредим бягството си оттук. Когато ни дойде време да тръгваме, най-вероятно ще бързаме.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита Роян.

 

 

Два отбора, макар и без отговорниците си, вече ги чакаха в кариерата — това бяха Биволите и Слоновете. Двете бригади общо включваха шестдесет от най-силните мъже в строителната армия на Никълъс. Предводителят им отвори едно пале и извади оттам няколко надуваеми лодки „Ейвън“. Всяка от тях беше нагъната на няколко ката, за да не заема място, а греблата стояха закачени за краищата й. Лодките бяха предвидени специално за бързи планински реки и всяка побираше до шестнадесет души и един тон допълнителен товар.

Никълъс даде указания на хората как да вържат тежкия багаж за прътите, които предварително им бе наредил да вземат със себе си. На краищата на всеки от дългите пръти застанаха по пет души, за които вече не представляваше трудност да отнесат голямата лодка до местоназначението й. Групите потеглиха с бърза крачка надолу по пътеката и щом носачите се уморяваха, веднага се намираха други, които да ги заместят. Прехвърляха товара в движение, без да спират нито за секунда. Оказа се много просто: десетте бодри носачи се изравняваха със смяната пред себе си и с едно прехвърляне на дългия прът багажът се пренасяше от раменете на едните върху тези на другите.

Никълъс носеше радиостанцията, сложена в кутия от фиброво стъкло, което я предпазваше едновременно от вода и от удар. Не можеше да повери толкова скъпоценна вещ на някого от неуките си помощници. Двамата с Роян вървяха най-отзад на дългата редица, но с пълно гърло пееха заедно с носачите, които отдалеч поздравяваха манастира.

Маи Метема чакаше да посрещне гостите на терасата пред църквата „Св. Фруменций“. Щом всички дойдоха, той лично ги поведе по скалната стълба, водеща към брега на Нил, двеста крачки по-надолу. Точно над водите на реката се бе образувал тесен каменен корниз, на който човек спокойно можеше да се изкъпе с мощните пръски, които хвърляше близкият водопад. В сравнение с нажежената джунгла и ярката слънчева светлина над манастира, мястото беше приятно хладно и дори мрачно. Влажните скали по брега бяха почернели от водата, а човек лесно можеше да се подхлъзне по мокрия корниз.

Роян потрепери от страх, като видя с каква скорост се движат водите на Нил, какъв огромен водовъртеж се е образувал из големия каменен циркус, преди течението да достигне тесния изход от пролома и да продължи с шеметна скорост на запад и на север към земите на Египет.

— Ако само си бях представяла, че смяташ да се измъкнем точно оттук… — рече тя и огледа подозрително реката.

— Ако ти предпочиташ да вървиш пеш, аз нямам нищо против — рече й Никълъс. — Ако от цялото начинание излезе нещо, багажът ни на връщане ще е още повече, отколкото на идване. Единственият начин, по който бихме могли да се измъкнем с всичко ценно, е да хванем реката.

— Предполагам, че си прав, но все пак перспективата не ми се струва никак привлекателна.

Роян отчупи пръчка от заплетения храст, който беше поникнал над самия корниз, и я хвърли в реката. Водите веднага я подхванаха и някакво тайнствено подводно препятствие я изхвърли високо над вълните.

— Каква е скоростта на течението? — попита тя, още по-разтревожена от бързото изчезване на пръчката малко по-надолу край брега.

— О, не повече от осем-девет възела — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Но това не е нищо. В момента равнището на реката е ниско. Ти чакай да видиш какво ще бъде със започването на дъждовете в планините. Голяма забава. Толкова хора по света биха се бръкнали дълбоко в джоба, за да могат да карат лодка при подобни условия. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Благодаря за предложението. Горя от нетърпение.

Петнадесет метра нагоре — там, където и при най-високото си ниво Нил не достигаше с водите си — стоеше издълбана малка пещера. Представляваше богоявленският олтар. В далечни времена монасите бяха издълбали в скалата пътека, която завършваше в просторна ниша, осветена с вечно запалени свещи, където се намираше статуя на Богородица в човешки ръст, облечена в дрехи от овехтяло кадифе и прегърнала Младенеца в скута си. Маи Метема стигна дотам в благоразположението си към гостите, че им позволи да приберат надуваемите лодки в параклиса. Щом носачите си отидоха, Никълъс показа на Роян къде се дърпа, за да се отворят калъфите, както и как се борави с въглеводородните компресори, които надуват лодките за броени минути. Сложи радиостанцията в малката си чанта за извънредни ситуации и я опакова в найлон. Прибра я в калъфа на една от лодките, за да я намери лесно, щом се наложи.

— Да не си решил да си спестиш посещението в лунапарка? — попита с неприкрита тревога Роян. — Предполагам, нямаш намерение да ме оставиш сама на водната стихия?

— По-добре да знаеш как се работи с тия неща. Когато дойде време за тръгване, могат да възникнат доста непредвидени обстоятелства. Не бих се учудил, ако тъкмо ти трябва да пуснеш лодките на вода.

Когато се изкатериха обратно до манастира и слънчевите лъчи отново им се усмихнаха, тя предложи:

— Още няма обед, целия ден няма какво да правим. Нека отидем отново при вира на Таита.

Никълъс вдигна рамене в знак, че му е все едно.

Биволите и Слоновете им правиха компания до началото на пътечката към пролома. Двата отбора продължиха нагоре към бента, изпращайки шумно двамата си благодетели.

Макар от последното им идване да бяха минали няколко седмици, буйната растителност вече бе успяла да прегради до голяма степен пътя. Никълъс трябваше здравата да развърти мачете, за да отстрани най-опасните бодли. Няколко часа след пладне успяха да прехвърлят стръмното било и да застанат на скалите над вира.

— По всичко изглежда, че сме били последните посетители на мястото — рече с облекчение той. — Не виждам следи и друг да е минавал.

— Да не би да си очаквал конкуренти?

— Човек никога не знае. Фон Шилер е голяма работа, а и екипът му си го бива. От всички най-много ме тревожи Хелм. Имах лошото предчувствие, че може да се е навъртал тъдява. Смятам да погледна наоколо за всеки случай.

Никълъс обиколи набързо целия терен над скалата, като се опитваше да намери и най-беглата следа, оставена от нечие човешко присъствие. Най-накрая се върна и седна на тревата на ръба над пропастта.

— Нищо — заключи той. — Все още водим в играта.

— Щом Даниъл завърши бента, пренасяме операцията тук, нали? — попита за всеки случай Роян.

— Да, но аз лично смятам да вдигна лагер още преди той да си е свършил работата. Ще започнем да пренасяме от кариерата цялата екипировка, нужна за проучването на вира.

— Как смяташ да слезем до дъното на реката? Когато я пресушим, скалата ще бъде още по-висока.

— Предполагам, че ще можем да използваме коритото на Дандера вместо път. Бихме могли да тръгнем и откъм бента, и откъм розовите скали по пътя към манастира.

— Но не това е начинът, за който ти мислиш, нали? — подхвърли тя.

— Дори и след като пресушим реката, разстоянията са твърде големи, за да минаваме всеки път от единия до другия край на пролома. От бента до розовите скали са шест-седем километра, при това пътят ще е труден и ще ни отнема допълнително време. — Никълъс се усмихна печално. — Не питай старо, ами патило. Вече имах веднъж случай да преплувам дистанцията, не ми се ще да повтарям удоволствието. Доколкото си спомням, реката е пресечена от по-големи прагове.

— Тогава каква идея имаш? — заинтересува се Роян.

— Идеята всъщност не е моя — уточни той. — Авторът й е по-скоро Таита.

Тя се наведе над бездната.

— Искаш да построим скеле до подножието на скалите, така ли? Както е сторил той навремето.

— Щом Таита е решил, че така е най-добре, значи и ние можем да последваме примера му. Старият мошеник сигурно също е пресметнал, че не си струва да губи време по цялата дължина на пролома. Вместо това е построил стълба.

— Кога смяташ да построим нашата?

— Една от групите вече се е заела с отсичането и дялането на бамбукови колци. Още утре започваме да ги носим тук и да ги складираме на място. Нямаме нито ден за губене. Щом бентът бъде окончателно затворен, трябва да се спуснем възможно най-бързо до дъното на вира.

Сякаш за да потвърди думите му, в далечината се разнесе гръмотевица. Двамата едновременно обърнаха глави на север и тревожно огледаха небето над платото. На сто и петдесет-двеста километра от мястото, където се намираха, над синкавия хоризонт на планините се бяха скупчили тъмни облаци. Никой не продума, но и двамата си дадоха сметка колко опасно може да се окаже струпването на облаци горе в планините.

Никълъс погледна часовника си и стана.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да сме в лагера по светло.

Подаде й ръка и я вдигна на крака. Тя отупа праха от дрехите си и стъпи на самия ръб на скалата.

— Събуди се, Таита. Още малко и ще те застигнем — извика тя на невидимия си събеседник в дъното на мрачния каньон.

— Не го предизвиквай излишно — дръпна я за ръката Никълъс. — Старият хитрец ни създаде вече достатъчно неприятности.

 

 

Близо до брега на Дандера и малко над строящия се бент дърварите бяха оставили няколко високи пъна. Тях Сапьора щеше да използва за опорни точки в сложната си система от въжета, стъкмена над реката. Минавайки през няколко макари, чрез които да се направлява операцията, дебело въже стигаше от единия бряг на другия и после обратно, вързано с единия си край за мотокара. Други две въжета чакаха на двата бряга на реката, но грижата за тях щяха да поемат Биволите и Слоновете. Начело на едните бе застанал Никълъс, на другите — Мек Нимур, напуснал скривалището си, за да помогне в сложната манипулация.

Голямата дървена решетка стоеше на самия край на брега и наполовина се потапяше под водата. Благодарение на тежките камъни, вързани за единия й край, тя стоеше изправена към небето, но това правеше предстоящото й преместване още по-трудно. Сапьора присви очи и огледа за последен път терена. Особено внимателно изучи наполовина издигнатия бент. Двата вала, издигнати от купищата габиони, се бяха показали високо над нивото на водата, но между тях оставаше пролука от шест-седем метра, която пропускаше речното течение.

— Това, което в никакъв случай не искаме да се случи — обясняваше великият инженер, — е проклетата щуротия да ни избяга от ръцете и да се удари о стената. Голяма част от труда ни досега ще отиде чисто и просто по дяволите. Искам оградата да се вмъкне в дупката и да не се удря никъде по пътя. Има ли въпроси? Сега му е времето да питате. Вече научихте сигналите.

Уеб всмукна за последен път от цигарата си и захвърли фаса в реката. После даде знак да започват:

— Хайде, господа. Който влезе последен във водата, е глупак.

В сравнение с останалите Никълъс и Мек бяха направо навлечени с късите си панталони. Другите просто бяха чисто голи. Щом заповедта бе дадена, двата отбора нагазиха до кръста в реката и всеки зае отреденото му място покрай въжетата.

Преди да ги последва, англичанинът за последен път се огледа. Сутринта на закуска Роян невинно го беше помолила за бинокъла. Сега разбираше защо. Двете с Тесай се бяха качили на върха на канарата, надвиснала над водопада. Пред очите на Никълъс Роян подаде бинокъла на приятелката си, която също като нея държеше да не изпусне нещо от най-важната операция в цялото начинание.

Никълъс огледа редиците голи мъже, стъпили във водата. Лицето му се разкриви в гримаса и неволно измърмори:

— Господ ми е свидетел, тук има няколко забележителни екземпляра. Надявам се Роян да не прави сравнения.

Сапьора се качи на жълтия си трактор и с мощен рев машината се съживи сред облаци изгорели газове. Той вдигна юмрук над главата си и приятелят му предаде заповедта на отбора си:

— Хващайте и опъвайте.

Отговорникът на бригадата преведе заповедта на амхарски и мъжете се облегнаха с цялата си тежест върху въжетата. Даниъл подаде едва-едва газ и машината потегли напред. Мъжете стегнаха кореми, макарите заскърцаха, а долният край на дървената ограда започна да дращи по грапавото дъно на реката. Отсрещният й ръб се издигна високо над повърхността и като платно на кораб бавно и плавно се насочи към средата на течението.

Скоро реката подхвана огромния товар и започна да го тласка право към каменния вал. Скоростта започна тревожно да се увеличава. Тракторът избълва облаци черен дим и Сапьора включи на заден ход, за да блокира въжетата. Голите мъже подеха дружна песен и напънаха мишци — неколцина бяха издърпани навътре в реката и едва подаваха глави над повърхността.

Дървената конструкция успокои донякъде движението си и с по-спокойни темпове пое към отвора в бента. В момента, в който капризите й я насочиха повече към единия бряг, Сапьора вдигна дясната си ръка и я размаха като вятърна мелница. Отборът на Мек послушно отпусна въже и хората на Никълъс дръпнаха към себе си. Оградата отново застана право срещу отвора.

— Едно, две, три, дупката затвори! — изрева Даниъл, но сандвичът беше попаднал насред най-силното течение и хората едва го удържаха. И двата отбора бяха издърпани още по-навътре в реката и най-предните от хората край въжетата изгубиха дъното. Нямаше как, трябваше да пуснат кабела и с плуване да се върнат на плиткото. Останалите, които все още не се бяха отскубнали от спасителната тиня, с последни усилия успяха да спрат конструкцията, преди да се е ударила о камъните, и отново да я наместят точно срещу отвора. Като някаква огромна тапа за канал на още по-огромна баня дървената ограда се вмъкна между каменните пилони и реката беше спряна.

Мъжете бързаха да се спасят на брега, а голите им гърбове лъщяха на слънцето. Сапьора откачи въжетата от куката на трактора и наду газта докрай, за да излезе при бента. Щом машината мина покрай него, Никълъс скочи на стъпалото до седалката на шофьора.

— Качвайте се бързо нагоре, преди стената да е поддала — извика му приятелят му.

За няколкото секунди, които престоя на трактора, Никълъс успя да се увери с очите си какво е положението. Засега бентът държеше, но нямаше да е за дълго. През пролуките между дървената ограда и каменните валове водата усилено шуртеше, а многобройни струи минаваха през самите габиони. Колкото и тежки да бяха камъните в тях, течението беше достатъчно силно, за да си проправи път. Още по-силно беше налягането върху дървените трупи и синтетичния пласт между тях. В действителност реката бе съсредоточила цялата си мощ в тази точка и оградата скоро започна да се огъва под напора й. Тя приличаше на крепостна порта, която неприятелят се опитва да разбие с таран.

Сапьора грабна един от габионите насреща си и навлезе в коритото на реката откъм запречената страна. Нивото на реката беше спаднало до две-три педи. Но трябваше да се бърза.

Щом тракторът се озова под равнището на бента, двамата мъже бяха като поръсени със студен душ от струйките, минаващи между камъните в габионите. Сапьора приближи машината до дървената стена и затисна мрежата с камъните плътно зад нея. Даде заден ход и се изкачи на брега, колкото да подхване следващия товар. По този начин лека-полека изгради втори вал зад дървения сандвич, издигна цял насип от камъни и успя да укрепи бента в средата поне толкова, колкото в двата края.

Никълъс скочи на земята и го остави сам да продължава укрепителните работи. Хукна с все сили нагоре по течението и скоро се озова в началото на изкуствено прокопания канал. Повечето от работниците вече го чакаха на място, дори Роян и Тесай се бяха присъединили към тях и се вълнуваха не по-малко от останалите.

Никълъс успя да си проправи път до Роян и тя радостно го грабна за ръката.

— Стана, Ники. Бентът удържа.

Пред очите им нивото на реката се издигаше и водата застрашаваше да прелее над яза. Под бурните възгласи на мъжете, които подканваха реката да бърза, струите й внезапно заляха началото на канала.

Петдесет души скочиха като един и започнаха да копаят земята с кирките си. Облаци от прах ги покриха до главите, докато те бързаха да проправят път за Нейно Височество Дандера. Останалите нито за миг не преставаха с окуражителните си подмятания и веселите песни, които сякаш изригнаха, щом първият тънък ръкав се отдели от течението на реката и пое към дерето. Подобно на змия водата се заизвива между буците изровена пръст, а мъжете с кирките се затичаха да се наредят в шпалир от двете страни на канала. Всеки път, щом на пътя й застанеше препятствие, се намираше кой да го премахне с един-два маха на кирката си и да я пропусне нататък.

Най-накрая тънкият ръкав достигна края на изкопа и свободно пое надолу към гората. Скоро струята се превърна в бара. Барата в ручей, ручеят — в пенлив поток. Но с нови сили водата разшири отвора на канала и се втурна към новото легло на реката.

Мъжете, които чакаха в дъното на канала, извикаха от уплаха при това внезапно прииждане на неспокойната Дандера и панически се заизкачваха по склоновете. Неколцина обаче не успяха да се измъкнат навреме и с викове се оставиха на течението да ги понесе надолу по баира. Трябваше другарите им да ги настигнат и да им хвърлят въжета, с които да ги издърпат на твърда земя.

Скоро реката се хвърли с рев в изкопания канал и с носталгия пое по старото си корито в дола. Сякаш времето се беше върнало с няколко хиляди години назад. В продължение на цял час хората стояха по новите брегове на Дандера и мълчаливо наблюдаваха чудото, което се извършваше пред очите им. Човек винаги е бил привличан от гледката на вълните и никой от присъстващите не правеше изключение от правилото. Лека-полека зяпачите се отдръпваха назад, за да освободят повече място за надигащата се река, която поглъщаше земята под краката им.

Най-накрая Никълъс се отърси от мечтите си и отиде при Сапьора, който продължаваше да укрепява бента. От долната страна на яза вече бе построил същински редут, широк четири габиона в основата си и един — в горния си край. Ако не друго, то поне за известно време бентът щеше да устои на течението, а гъсто наредените камъни в мрежите запушваха пролуките около дървената стена. Щом реката бе поела по канала към дола, напрежението върху яза осезаемо бе намаляло.

— Мислиш ли, че ще издържи? — изгледа с известно подозрения конструкцията Роян.

— Поне докато започнат дъждовете, мисля, че няма за какво да се тревожим — изтегли я надалеч Никълъс. — Няма какво повече да си губим времето тук. Трябва да слизаме към вира на Таита и да се залавяме за работа.

 

 

Следваха бреговете на реката, която сами бяха създали, и не след дълго се оказаха в средата на големия дол. Някъде трябваше да се катерят нагоре между храстите, защото реката бе погълнала части от пътеката. Най-накрая се озоваха в точката, където трябваше да се влива тайнственият поток, извиращ от дупката в скалите — над вира с пеперудите, над който бяха стояли с Тамре. И Никълъс, и Роян се заковаха на място. Размениха само погледи, за да си кажат очевидното — потокът беше пресъхнал.

Свърнаха встрани и изследваха празното корито на потока, докато не изкачиха и последния баир и не се оказаха на ръба, под който се бе намирал вирът с пеперудите. Дупката в скалата все така се криеше зад гъстата папрат, но от нея не излизаше нищо — все едно каменният великан бе изгубил окото си и сега кухината му зееше празна.

— Потокът е пресъхнал! — най-сетне прошепна Роян. — Бентът е спрял притока на вода. Най-после имаме доказателство, че водата е идвала откъм реката и е минавала през шахтата при дъното. Щом отклонихме реката и потокът пресъхна. — Очите й искряха от вълнение. — Да тръгваме. Няма какво повече да стоим тук. Време е да погледнем вира на Таита.

 

 

Никълъс бе първият, слязъл до дъното на почти пресушения вир. Този път си беше донесъл удобна седалка, а въжето му се държеше на няколко макари, с които слизането му не представляваше никакъв проблем. Щом седалката му увисна зад каменната козирка над пролома, се залюля неочаквано и при удара в скалата палецът му остана прищипан между дървената рамка на седалката и камъка. Той извика от болка, но успя да освободи контузения си пръст. Откри, че кожата над кокалчето се е смъкнала и че едри капки кръв падат върху краката му. Колкото и да го болеше обаче, каза си, че раната не е сериозна, и я засмука, колкото да я изчисти от мръсотията. Кръвта престана да тече, но пък и той нямаше време повече да се занимава с раната си.

Озова се под козирката и пред очите му се разтвори тъмната и донякъде зловеща паст на скалистия пролом. Погледът му веднага бе привлечен от надписа на скалата между двете вертикални линии от ниши. Понеже вече знаеше какво да очаква, не му беше трудно да разпознае поизтрития силует на ранения ястреб. Това му даде допълнителна увереност. Откакто преди месец двамата с Роян бяха избягали от долината, често го бе спохождало чувството, че кръгът върху скалата само му се е привидял, че картушът на Таита е бил просто плод на въображението му и че когато се върнат на същото място, повърхността на скалата ще се окаже гладка и недокосната от човешка ръка. Но ето че ястребът си беше там и му обещаваше още по-интересни разкрития.

Никълъс се наведе да погледне под краката си и забеляза, че големият водопад над вира е заприличал на най-обикновен градски улук. По лъскавата, черна скала продължаваше да тече вода — вероятно промъкнала се през пролуките в бента или пък останала във вировете и тинестите брегове нагоре по течението.

Нивото на самия вир бе спаднало драстично. Никълъс лесно се ориентираше по тъмните линии докъде е стигала водата предния път. Оказваше се, че поне петнадесет метра от височината на скалата, които преди са се намирали под равнището на водата, сега стоят на открито. Още осем двойки ниши се бяха показали и нямаше нужда отново да ги брои с плуване.

И все пак вода имаше. Понеже дъното на пресъхналата река не беше равно и водопадът бе издълбал с времето нещо като басейн в камъка, в самия център на вира бе останало известно количество мътна речна вода, наобиколена от тънка ивица суша. Никълъс стъпи на скалата и се освободи от седалката. Усещането, че стъпва свободно там, където предния път едва не се беше удавил, му се стори доста странно.

Вдигна глава нагоре да види докъде стигат слънчевите лъчи. Струваше му се, че се намира на дъното на минна шахта — ръцете му неволно настръхнаха, а стомахът му се сви в тревожно очакване. Той дръпна въжето, за да даде знак на помощниците му да издърпат обратно седалката, и пристъпи по хлъзгавия скален ръб по посока на нишите. Големите черни дупки отдалеч изпъкваха на сравнително светлата сивкава повърхност.

Можеше да различи мрачната сянка на дупката, която предния път едва не го бе погълнала безвъзвратно в лигавата си паст. Само горният й край се подаваше малко над водата, останалото се губеше под тъмната й повърхност. Отстрани се виждаше само неправилната дъга на свода, издълбан малко под нивото на последните две ниши.

Каменната ивица, по която Никълъс се движеше, все повече се стесняваше и най-накрая той се принуди да долепи гръб до скалата и да продължи нататък с рамо напред. Скоро щеше да му се наложи да нагази във водата целият. Вирът беше практически непроницаем и се затрудняваше да познае на каква дълбочина е дъното, затова предпочиташе да стои по възможност на сухото.

Клекна на тесния корниз и се наведе, колкото му позволяваше чувството за равновесие. С едната ръка се беше подпрял на скалата, а с другата посегна към наполовина потопения във водата отвор на шахтата.

Вътрешната страна на ръба му се стори съвсем гладка — както си я спомняше от предния път — а и самият ръб беше твърде очертан, за да бъде дело на природната стихия. Несъмнено шахтата е била издълбана от човешка ръка. Докато навиваше ръкавите си, Никълъс забеляза, че палецът му продължава да кърви. Без да обръща обаче внимание на раната си, смело бръкна във водата. Заопипва скалата надолу с надеждата да стигне до долния край на отвора. Пръстите му скоро се натъкнаха на тънка вдлъбнатина, която може би представляваше границата между два каменни блока, сложени един върху друг от неизвестен зидар. Любопитството го караше да продължава нататък и скоро потопи половината си ръка във водата.

Изведнъж из тъмния вир, току пред лицето му се размърда някаква жива твар, едра, но въпреки това гъвкава и бърза. Никълъс инстинктивно извади ръката си от водата и с ужас усети как в кожата му са се впили острите като игли зъби на непознатия воден обитател. За миг на повърхността се показа грозната, зловеща глава на рибата, силно напомняща на хищна баракуда, след което тя отпусна хватката си и изчезна в дълбините на вира. Хрумна му, че животното е било привлечено от миризмата на кръв, течаща от ранения му палец.

Той бързо се изправи и все тъй долепен за скалата, започна да се оттегля. Със здравата си ръка държеше ранената. За щастие само един от големите зъби на рибата бе успял да се впие в плътта му, но и той беше достатъчен да го пореже като с бръснач. Дългата драскотина вървеше по външната страна на ръката му и от раната обилно се лееше кръв. Червени петънца се появиха по тъмната повърхност на вира.

В следващия миг водата закипя от живот. Един връз друг заиграха десетки издължени силуети, заплитащи се като кълба прежда. Никълъс застина и с погнуса зачака зловещите създания да се успокоят. От време на време успяваше да различи нечия гъвкава като на змия форма, дебела, колкото прасеца му, черна и лъщяща.

Една от рибите дори подаде глава над водата и изтрака със зъби. Очите й бяха огромни и блестящи, носът й — издължен напред, а дългите й челюсти покрити с ред закривени шипове, които излизаха пред тънките й устни. От края на главата до опашката имаше поне шест стъпки дължина. Рибата изплющя като камшик върху повърхността и скочи във въздуха, опитвайки се да докопа със зъбите си голите крака на Никълъс. Той извика от страх и скочи встрани, опитвайки се да се задържи на скалата и да застане на по-безопасно място. Продължавайки да държи ранената си ръка, погледна към мястото, откъдето го бе нападнало гнусното създание. Главата му беше изчезнала, но повърхността на водата продължаваше да се вълнува при всяко движение на продълговатите й обитатели.

„Змиорки! — даде си сметка Никълъс. — Огромни тропически змиорки.“

Разбира се, че кръвта му ги беше възбудила до крайност. Със спадането на речното равнище те се бяха оказали като хванати в капан в плиткия вир. Заради големия си брой сигурно отдавна бяха изяли по-дребните риби и вече нямаше с какво да се хранят. Навярно във всеки от вировете, останали тук и там по дължината на пресъхналото корито, се срещаха същите злокобни твари. Никълъс благодареше на Бога, че при славното си преплуване на пролома не се бе наранил.

Свали памучната кърпа от врата си и набързо превърза кървящата рана. Змиорките представляваха смъртоносна опасност за всеки, който понечи да влезе в шахтата, но той вече пресмяташе как да се отърве от злокобното им присъствие. Все пак трябваше по някакъв начин да се пъхне невредим в тайнствената дупка.

След малко водата се успокои и повърхността стана гладка както в началото. Никълъс погледна нагоре и видя смъкващо се въже с двете тънки и добре оформени крачета, подали се под дървената седалка.

— Какво намери? — извика Роян развълнувано. — Има ли тунел… — но при вида на окървавените му дрехи и превръзката около ръката му замлъкна. — О, Господи, какво си правил?! — възкликна съчувствено. — Лошо ли си се ранил?

Най-сетне пръстите й стъпиха на дъното на пролома и тя се измъкна от седалката, за да поеме ранената му ръка в своите.

— Какво си направил?

— Не е толкова зле, колкото изглежда — успокои я Никълъс. — Много кръв тече, но раната не е дълбока.

— Какво се случи? — питаше тя.

Вместо отговор Никълъс откъсна парче от окървавената си кърпа, сви го на топка и го хвърли във вира.

— Гледай!

Шахтата отново се покри с огромни вълни и при вида на дългите, хлъзгави форми Роян изпищя от ужас. Една от змиорките се пльосна наполовина върху сушата, преди да се оттегли обратно във водата. По черната скала останаха блестящите й, лигави дири.

— Таита се е сетил да ни остави и кучета пазачи — отбеляза Никълъс. — Ще трябва най-напред да се погрижим за красавиците, после да мислим за влизане в шахтата.