Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2013)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 1

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Корнелия Дарева

ISBN: 954-404-081-1

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 2

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-404-081-1

История

  1. — Добавяне

В крайна сметка решението на проблема се оказа повече от елементарно. На другата сутрин Роян се обади в администрацията на музея и поръча някой от секретарите да вземе кутията с диапозитиви от кабинета й и да й я донесе с такси на летището.

Когато секретарят я намери на гишето за багаж на „Бритиш Еъруейз“, той я предупреди, че полицията идвала същата сутрин в музея и питала за нея.

Очевидно бяха записали номера на взривената й кола. Роян беше изключително доволна, че пътува с британския си паспорт. Ако се беше опитала да замине с египетските си документи, навярно щеше да срещне пречки; по всяка вероятност полицията вече беше пратила заповед за проверка по всички паспортни контроли в страната. Като британска поданичка обаче не видя никакви проблеми да премине през чиновниците и щом се озова в чакалнята заедно с останалите пътници в самолета, първата й работа бе да проучи сутрешната преса.

Всички местни вестници съобщаваха за взривяването на колата й, правейки елементарната връзка с убийството на Дураид няколко дни по-рано. Някои обясняваха случая с възможни фундаменталистични настроения у убийците, докато „Ел Араб“ публикуваше снимка на двамата на един прием, даден месец по-рано от група френски оператори.

С болка на сърце Роян се спря да погледне красивата фигура на Дураид, гордо вдигнал глава пред обектива и предложил ръка на усмихнатата си съпруга. Тя купи всички вестници и ги взе със себе си в самолета.

Прекара по-голямата част от полета да записва в тефтера си всичко чуто през годините от съпруга си за човека, когото сега трябваше да търси. В горния край на страницата записа: „Сър Никълъс Куентън-Харпър (Барт)“. Дураид й беше казвал, че прадядото на Никълъс бил удостоен с титлата баронет за работата си като офицер от кариерата в британските колониални служби. В продължение на три поколения семейството запазило тесните си връзки с Африка, особено с британските колонии и отколешните територии под британско влияние в северната част на континента: Египет, Судан, Уганда и Кения.

Според Дураид, самият сър Никълъс бил служил в британската колониална армия в Африка и Персийския залив. Говорел свободно арабски и суахили, славел се като голям познавач на археологията и зоологията. Подобно на баща си, дядо си и прадядо си, бил предприемал многобройни експедиции в Северна Африка в търсене на редки животински видове и в проучване на слабо известни региони. Бил написал редица статии за различни научни списания и дори бил изнасял лекции в Кралското географско дружество.

Понеже по-големият му брат умрял без наследници, сър Никълъс наследил родовата титла, както и семейното имение в Куентън парк. Оттеглил се от армията, за да се посвети на семейните владения и най-вече да се грижи за семейния музей, основан още през 1885 г. от прадядо му, първия баронет. В рода притежаваха най-голямата частна колекция от представители на африканската фауна, а многобройните археологически находки от Египет и Близкия изток също бяха известни като една от забележителните сбирки в страната.

Ако обаче всичко, което Дураид й бе разправял за сър Никълъс, беше истина, Роян започваше да изпитва чувството, че ще си има работа не толкова с човек, колкото с хищен звяр, който е способен на всякакви диващини и беззакония в името на някоя нова придобивка за семейния музей. Във всеки случай, той беше човек, който не би се спрял пред рисковете, съпътстващи предстоящото търсене.

Беше го срещнал за пръв път преди много години, когато сър Никълъс го бе наел за водещ разузнаването по време на една незаконна експедиция, целяща „спасяването“ на няколко бронзови финикийски статуетки от ноктите на либийския диктатор Кадафи. Впоследствие сър Никълъс продал няколко от придобитите екземпляри, за да покрие разходите по експедицията, а най-добрите запазил за колекцията си.

В по-ново време двамата предприели друга съвместна експедиция, която този път включвала незаконното преминаване на иракската армия в издирване на двойка каменни барелефи, за които Саддам Хюсеин не бивало нищо да разбере. Дураид бе разбрал, че сър Никълъс продал един от барелефите за баснословно висока сума — споменаваше цифрата пет милиона щатски долара. Според него, сър Никълъс използвал парите за поддръжка на музея си, но другият фриз, естествено по-добрият, продължавал да бъде негово притежание.

И двете експедиции бяха протекли по времето, когато Дураид и Роян още не се познаваха. Тя винаги се беше чудила как така мъжът й е могъл да се хване два пъти на въдицата на англичанина и да поеме подобни рискове заради него. Изглежда сър Никълъс знаеше как да убеждава хората, защото ако бяха попаднали в ръцете на „врага“, смъртните присъди не им мърдаха.

Дураид чистосърдечно й беше обяснил, че и в двата случая са се спасили само благодарение на пълната кесия на Никълъс, както и на безбройните му приятели и почитатели из целия арабски свят.

— Той си е същински дявол — клатеше глава и по погледа му личеше с каква носталгия си спомня отминалите времена. — И все пак, попаднеш ли в затруднено положение, тъкмо той е човекът, който ще те измъкне. Онези приключения ми се струваха преди всичко вълнуващи, но сега, когато се сетя за рисковете, които сме поемали, косата ми настръхва от ужас.

Роян също се беше замисляла до каква степен един предан на страстта си колекционер е готов да рискува кожата си. Изглеждаше, че каквото и да е възнаграждението, опасността си остава безсмислена; но пък и беше време да се откаже от подобни бабешки разсъждения. В крайна сметка, приключението, в което искаше да въвлече сър Никълъс, нямаше да се окаже съвсем без рискове, а пък цяло поколение адвокати можеше да си отиде от този свят, без да е стигнало до заключението дали това, за което ставаше дума, е законно или не.

И както продължаваше да се усмихва сама на себе си, Роян заспа на седалката си. Твърде много напрежение й се беше насъбрало през последните няколко дни. Едва когато наближиха летище „Хийтроу“, строгият глас на стюардесата, подканваща пътниците да си стегнат коланите, я събуди.

 

 

От летището Роян се обади най-напред на майка си.

— Здрасти, мамо, аз съм.

— Чувам, че си ти. Откъде се обаждаш? — отвърна й с присъщата си невъзмутимост майка й.

— От „Хийтроу“. Смятам да остана известно време при теб, нали нямаш нищо против?

— Ново двайсет — засмя се майката. — Ще отида да ти оправя леглото. С кой влак ще пристигнеш?

— Вече погледнах разписанието. Има един, който тръгва скоро от „Кингс Крос“ и пристига в Йорк в седем вечерта.

— Ще те чакам на гарата. Какво се е случило? Да не би да сте се скарали с Дураид? Знаех си, че бракът ви няма да го бъде дълго. Та той би могъл спокойно да ти бъде баща.

Роян не отговори нищо за секунда. Не му беше сега времето да обяснява.

— Ще ти разкажа всичко, като се видим довечера.

Джорджина Лъмли, майка й, я чакаше сред мрака и студа на ноемврийската вечер и сякаш искаше за всеки случай да й вдъхне от силата и енергията, изпълващи зеленото й палто. Придружаваше я Маджик, кокер шпаньолът й, който послушно и мълчаливо клечеше в краката й. Двамата си оставаха неразделни, дори и когато не печелеха кучешки надбягвания. За Роян майката и кучето бяха олицетворение на уюта и спокойствието, които се надяваше да й даде Англия.

Джорджина целуна маниерно дъщеря си и тя си припомни постоянното й мърморене как тия сантименталности не били за нея. Всъщност майка й дори се гордееше с тази си черта и съвсем непринудено взе един от куфарите, за да го хвърли в стария, оплескан в кал „Ленд Роувър“, който чакаше на паркинга пред гарата.

Маджик подуши ръката на Роян и размаха опашка в знак, че се е сетил коя е. След което с присъщото си достойнство и неизчерпаемо великодушие, й позволи да го потупа по главата; подобно на господарката си, и той не се разчувстваше лесно.

Качиха се в колата и известно време не продумаха, докато Джорджина не запали цигара.

— И така, какво се случи с Дураид?

За минута-две Роян не можа да й отговори. Но най-накрая нещо се отприщи в душата й и думите се заизливаха като порой от устата й. От Йорк до малкото селце Брандсбъри на север от града имаше двадесет минути път с кола, но когато пристигнаха, Роян продължаваше да говори. Майка й дори не си правеше труда да я прекъсва, само от време на време изпускаше по някоя думичка за утеха и кураж, а когато Роян не издържа и при разказа за погребението избухна в сълзи, се пресегна и я потупа по ръката.

Когато се озоваха пред вратата на двора обаче, всичко си беше дошло на мястото си. Роян бе изплакала наведнъж насъбралата се мъка, очите й бяха изсъхнали от сълзите, мисълта й се подреждаше както преди и двете жени изядоха спокойно вечерята си. Джорджина я беше приготвила предварително, оставяйки я във фурната, а Роян се чудеше откога не е яла пържола със зелен фасул.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Джорджина, след като наля последния пръст черна бира в чашата си.

— Да си кажа правичката, нямам представа.

Роян се запита защо толкова много хора използват именно този израз, когато искат да излъжат събеседника си.

— Дадоха ми шест месеца неплатен отпуск от музея, а професор Диксън ми е уредил да изнеса лекция в университета. Засега това е всичко, което знам за бъдещето си.

— Е — надигна се Джорджина от масата, — в леглото ти съм сложила топла бутилка, а стаята е на твое разположение, колкото време сметнеш за добре.

И това трябваше да се изтълкува като израз на най-дълбока майчинска загриженост.

През няколкото дни, които последваха, Роян се занимаваше с подреждане на диапозитивите и записките, върху които щеше да изнесе лекцията си, а всеки следобед придружаваше майка си и Маджик при дългите им разходки из околностите на селото.

— Чувала ли си за Куентън парк? — заинтересува се при един от тези походи.

— Не само съм чувала, ами съм била там, и то често — отговори й Джорджина с видимо приповдигнат тон. — Маджик и аз отиваме там четири-пет пъти на сезон. Превъзходно местенце за лов. Срещат се едни от най-хубавите фазани и бекаси в цял Йоркшир. Има една местност, наречена Високите лиственици, която е наистина забележителна. Птиците летят толкова високо, че и най-точните мерници в Англия не могат да ги уцелят.

— А познаваш ли собственика, сър Никълъс Куентън-Харпър?

— Виждала съм го на лов. Но не го познавам лично. Добре стреля, можеш да си сигурна. Навремето, още преди да се омъжа за баща ти, познавах добре неговия баща — толкова щастливо се усмихна, че Роян се стресна. — Голям танцьор беше. Имахме се за двойка с него, пък и не само на дансинга.

— Мамо, откъде ти идват такива?

— Е, това е минало — отвърна й с невъзмутим тон. — Вече не ми се отваря възможност да говоря на тази тема.

— И кога смятате да отидете пак с Маджик?

— След две седмици.

— Може ли да вземете и мен?

— Разбира се, собственикът винаги си търси викачи. Двадесет лири на ден плюс обяд с бутилка бира. — Майката се спря и изгледа с любопитство дъщеря си.

— Може ли да знам за какво става въпрос?

— Чувала съм, че в имението му има частен музей. Египетската им колекция се слави по цял свят. Ще ми се да я поразгледам.

— Вече не я отварят за широката публика. Пускат само с лична покана. Сър Никълъс е странен тип, меко казано потаен.

— Не можеш ли да ми издействаш покана? — попита с надежда Роян, но майка й поклати глава отрицателно.

— Защо вместо мен не помолиш професор Диксън? Той също ходи да стреля в Куентън парк. С Куентън-Харпър са стари познайници.

 

 

Едва след десет дни професор Диксън беше готов да я посрещне. Роян взе колата на майка си и замина за Лийдс. Професорът я притисна в мечешката си прегръдка и я покани в кабинета си на чаша чай.

За бившата му студентка беше донякъде приятно, донякъде тъжно, да се озове отново в катедрата, задръстена от книги и дребни находки. Роян разправи всичко за убийството на Дураид. Професорът беше шокиран, нещо повече — обезсърчен, но пък неговата студентка бе достатъчно тактична веднага да смени темата. След като му обяснява известно време за диапозитивите и записките от разкопките, Диксън се успокои и общо взето бе погълнат изцяло от интереса си на археолог.

Вече наближаваше време за тръгване, когато Роян най-сетне засегна въпроса за музея в Куентън парк. За нейно учудване, професорът отговори на молбата й с голяма охота.

— Винаги съм се чудел защо още като студентка не прояви интерес към Куентън парк. Сбирката там е направо внушителна. В рода са я попълвали повече от сто години. А, сега се сещам, че в четвъртък заминавам на лов. Ще поговоря с Никълъс. Човекът обаче не е много на себе си, миналата година го сполетя жестока семейна трагедия. Жена му и двете му деца загинаха при катастрофа. — Диксън поклати печално глава. — Ужасна работа. На волана е бил самият той. Мисля, че и до ден-днешен се чувства виновен за случилото се.

И излезе да я изпрати до колата.

— Значи ще те видим на двадесет и трети — каза той на сбогуване. — Предполагам, че в аудиторията ще се съберат поне стотина студенти. Дори бях посетен от репортер на „Йоркшир поуст“. Във вестника са чули за лекцията и искат да вземат интервю от теб. За нашия факултет това би било една добре дошла реклама. Ще го дадеш, разбира се. Дали не би могла да дойдеш два-три часа по-рано, за да се срещнеш с журналистите?

— Всъщност… предполагам, че ще ви видя преди двадесет и трети — каза Роян. — Тримата с майка ми и кучето заминаваме в четвъртък за Куентън парк. Уредила ми е да гоня дивеча срещу заплащане.

— Ще си отварям очите на четири да не взема да те гръмна — обеща й усмихнат професорът и остана да й маха с ръка, докато ленд роувърът се изгубваше сред дима на изгорелите газове.

 

 

Вятърът идваше от север и носеше ледени повеи. Сивкавосините облаци се бяха скупчили един връз друг на небето и се бяха смъкнали толкова ниско до земята, че почти задираха билата на хълмовете. Викачите бързаха да се спасят от напора на стихията.

Роян си беше сложила три ката дрехи под старото брезентово яке, което й беше дала Джорджина, но когато заедно с останалите излезе на върха на хълма, потрепери от студ. След толкова години, прекарани край бреговете на Нил, организмът й беше отвикнал от зимите на Острова. Дори двата чифта рибарски чорапи не можаха да спасят пръстите на краката й от измръзване.

Беше дошло времето за последния отстрел за деня. Главният лесничей изтегли Джорджина от обичайното й място зад стрелците, където двамата с Маджик чакаха да дойде моментът за събиране на улова, и я прехвърли от отсрещната страна, при викачите.

Понеже домакинът искаше да остави на гостите си най-доброто за десерт, едва сега ловът се насочваше към Високите лиственици. Настъпваше най-отговорният момент за деня и лесничеят искаше да събере колкото се може повече хора за подбирането на фазаните от околността. Целта беше викачите да заобиколят от една страна билата на хълмовете и да изтикат целия дивеч към долината отсреща, където чакаха заредени пушките на ловците.

Роян изпитваше удоволствие да разсъждава върху липсата на всякаква логика в поведението на английския лесничей. Излизаше, че е бил хвърлен толкова труд за отглеждането и угояването на десетките фазани, само и само организаторите на един лов да могат да си поиграят час-два с тях и да ги подгонят толкова високо, че никой от гостите им да не ги уцели. В крайна сметка, целта не беше ли птиците да бъдат ударени и изядени? Но Джорджина предварително й беше казала, че колкото по-високо излети птицата и съответно колкото по-високо бъде уцелена от ловеца, толкова по-голяма е радостта за спортиста. Затова хората бъркали по-дълбоко в кесиите си, когато идвало време за Високите лиственици.

— Не можеш да си представиш колко струва един ден стрелба в Куентън парк — обясняваше разпалено. — Само от днешния лов имението ще се сдобие с 14 000 лири стерлинги. За сезона са предвидени двадесет стрелби. Като направиш сметка, ще разбереш, че цялото имение зависи от организирането на лова. Да не говорим, че и ние, местните жители, можем да припечелим прилични пари. Или ще гоним дивеча като теб, или ще носим отстреляните птици, както мен и Маджик. И в двата случая е весело.

Поне засега Роян не виждаше кое му беше веселото да се трепе по баири и долища, за да гони някакъв си дивеч. На трудния терен човек или се оплиташе в къпинака, или се пързаляше в калта, както това направи на няколко пъти Роян. Коленете и лактите й бяха целите в кал. В дъното на дола пред тях се бе събрала вода, която от студа бе хванала лед. Роян наближи съвсем предпазливо, използвайки тояжката си да пази равновесие. Беше скапана от умора, защото вече бе имало шест стрелби, а всяка беше свързана с едно и също ходене. Не можеше да се сдържи да не хвърли някой и друг поглед на майка си, която видимо се наслаждаваше на това мъчение. Джорджина газеше бодро из калта и със свирукане и жестове направляваше движенията на Маджик.

По едно време се усмихна на Роян.

— Дръж се, дъще, остава ни само последната обиколка!

Роян се чувстваше още по-унижена, че дори не можеше да прикрие умората и отчаянието си. За да прескочи канала, използва помощта на пръчката си, но пак не прецени разстоянието и цопна до колене в почти замръзналата вода. Колкото и да бяха високи ботушите й, краката й се намокриха.

Джорджина весело се засмя и й подаде края на тояжката си, за да я измъкне от слегналата се тиня. Ако Роян седнеше да излива водата от обувките си, останалите щяха да я изпреварят далеч напред, а и линията на викачите щеше да се разкъса. Затова, без да спира, тя продължи нататък, шумно джавкайки с крака.

— Пълен наляво! — нареди главният лесничей по радиостанцията и всички послушно се обърнаха в указаната посока.

Само от способностите на лесничея зависеше дали птиците ще се покажат из гъсталака, където трябва, и дали, вместо да литнат всички заедно като рояк насекоми, ще излязат по една, по две, за да се изредят както подобава над насочените дула на ловците. Така участниците в масовия разстрел имаха повече време да сменят оръжията си след първия опит и да изчакат готови следващата птица, която се покаже над главите им. Репутацията на домакина зависеше от това колко успешно неговият лесничей ще „покаже“ дивеча на ловците.

Роян се възползва от кратката почивка, за да успокои дишането си и да се огледа. През една пролука в дърветата пред себе си можеше да види долината оттатък горичката.

В подножието на хълма се откриваше широка поляна. Зеленината й се разкъсваше тук-там от петната мръсен сняг — останки от валежа седмица по-рано. В самото начало на лова всеки от участниците бе изтеглил чрез жребий номера на поста, от който му се полагаше да стреля по птиците.

Всеки от ловците бе застанал на отреденото му място, зад гърба му с втората пушка в ръце чакаше помощникът, отговарящ за презареждането на оръжията. Всички наблюдаваха в очакване склона пред себе си, откъдето трябваше да се появят първите фазани.

— Кой е сър Никълъс?

— Високият. — Майката посочи с пръст далечния край на редицата.

В слушалките се чу отново гласът на лесничея:

— Още малко вляво. Започнете пак да блъскате.

Викачите започнаха да удрят с тоягите по земята.

Заради деликатния характер на операцията, която трябваше да бъде проведена като по ноти, този път до викане нямаше да се стигне.

— Бавно напред. Щом видите птиците да летят, спрете.

С отмерена стъпка линията потегли напред. Роян чуваше как фазаните в гъсталака пред нея се опитват тихомълком да се измъкнат, без да стигат дотам, че да размахат криле. Никоя птица нямаше да се покаже на открито, преди да са я принудили насила.

По пътя им се показа още един ров, този път пълен не с вода, а обрасъл с къпинови храсти. Някои от по-големите кучета, най-вече лабрадорите, откровено отказаха да се наврат между бодлите. Джорджина свирна остро на Маджик, който наостри уши. Козината му беше цялата подгизнала и естественият му цвят отдавна се беше изгубил под калта и закачилите се бодили. Розовото му езиче се показваше в единия край на устата му, широко разтворена в кучешка усмивка, а опашката му весело играеше. В момента той беше най-щастливото куче в цяла Англия. Бяха му поверили работата, за която се беше родил.

— Хайде, Маджик — заповяда му Джорджина. — Влизай вътре. Изкарай ги на откритото.

В цялата плетеница от клони Маджик си избра най-непроходимото място и скоро изчезна от погледа. В продължение на няколко секунди викачите се заслушаха в шумното му душене по земята, в ровенето му из пръстта, докато в един миг иззад храстите не се разигра жестока схватка, от която резултатът можеше да е само един.

Двойката фазани се стрелнаха от скривалището си и литнаха да се спасяват. Водеше женската — сивкаво същество, трудно за описание, с размерите на домашна кокошка; зад нея обаче в пълното си великолепие се появи мъжкарят. Главата му беше украсена във вълнисто зелено, гушата и страните му бяха в алено червено, опашката му — на канелени и черни райета — беше дълга почти колкото тялото, а пък самото то се губеше под пъстра смесица от преливащи се цветове.

На фона на сребристите облаци перата му заблестяха като безброй страни на скъпоценен камък, изпаднал от ръцете на небесните властелини. При вида на подобна красота Роян изгуби дъх.

— Само ги погледни какви красавци са! — личеше си, че и Джорджина се вълнува не по-малко от нея.

Двете птици се бяха изстреляли към самия небосвод и се издигаха все повече и повече над главите на наблюдателите, сякаш женската искаше да отведе любимия си в млечното царство на облаците. Преди да ги стигнат обаче, вятърът — като изпуснат въздух под налягане — ги подхвана в мощната си прегръдка и ги подхвърли към отвореното пространство на долината.

За викачите това бе най-приятният миг за целия ден. Те се бяха потрудили здраво, за да го изпитат. Едва сега си позволиха с отънелите си от вятъра гласове да окуражават двете птици, които се изгубваха от погледите им. Да се гледа фазанът високо в небето беше не само радост за окото, но и надежда за сърцето — от подобна височина птиците можеха да предизвикат всеки стрелец на земята.

— Напред! — викаха си един на друг щастливците, но веднага като по сигнал се спряха — до такава степен полетът на двата фазана бе привлякъл погледите им.

Всички от подножието на хълма също се взираха в небето. От разстояние лицата на ловците изглеждаха като размазани светли петънца на зеления фон на тревата. Във въздуха почти се усещаше вълнението, излъчвано от напрегнатите им погледи. Всички наблюдаваха в очакване фазаните да достигнат малката скорост на летежа си, да отпуснат криле и да се оставят на инерцията да ги носи плавно надолу към земята.

Това беше най-трудната мишена, която един ловец можеше да си представи. Двойка фазани високо в небето, подхванати от силен вятър; хората с пушките разположили се така, че птиците да застанат на мушките им на пределната височина от полета си. Ако някой ги изчакаше да слязат, щеше безпомощно да ги изгледа как го отминават, неуязвими за ловната му карабина. Всеки от ловците разполагаше с дванадесет куршума в пълнителя си и трябваше за стотни от секундата да извърши всички необходими изчисления за скоростта и триизмерното пространство над главата му. Дори най-добрите ловци гледаха да уцелят поне една от птиците, кой би помислил да стреля и по двете едновременно?

— Залагам една лира — извика Джорджина, — че и двете ще се спасят!

Но никой от викачите не пожела да приеме облога.

Вятърът леко отнасяше птиците на една страна. Както се бяха стрелнали в началото, щяха да излязат в самата среда на редицата от ловци, но сега щяха да се озоват в далечния й край. Според промяната на ъгъла Роян наблюдаваше и реакцията на мъжете с пушките. Всеки от тях последователно надигаше оръжие, щом птиците се обърнеха към него, но после бързо го прибираше в скута си, щом се увереше, че вятърът отнася фазаните в сектора на съседа му. Облекчението на всеки от ловците беше видно дори от такова голямо разстояние: никой не искаше да приеме подобно, почти невъзможно, предизвикателство пред погледите на всички останали.

Накрая на пътя на птиците остана само високата фигура в края на пътеката.

— Птицата е ваша, сър — подвикна ехидно един от ловците и Роян изведнъж установи, че дъхът й е секнал от напрегнато очакване.

Никълъс Куентън-Харпър сякаш не забелязваше летящите фазани над себе си. Стоеше напълно отпуснат, с леко приведени рамене, стиснал здраво пушката под дясната си мишница, с насочени към земята дула.

Едва когато женската достигна определена точка в небето, намираща се на шестдесет градуса отклонение от позицията му, Харпър благоволи да излезе от вцепенението си и с невъзмутима грация надигна цевта, която се завъртя като в оръдеен лафет. Щом прикладът опря о рамото му, а мерникът се оказа пред окото му, той натисна спусъка, но дори тогава цевта продължи да се движи и изписа пълен полукръг.

Поради голямата дистанция Роян чу изстрела със закъснение. Видя как оръжието се отскача назад при отката, как от цевта се извива синкав дим. Никълъс върна карабината си в първоначалното й положение и в същия миг женската отпусна глава назад и сви безпомощно криле. Куршумът я беше ударил право в главата, затова из въздуха дори не се разхвърча перушина, която да издаде на случайния наблюдател, че целта е била улучена. Едва когато птицата се насочи плавно към земята, дочу гърма от стрелбата.

Мъжкият вече летеше високо над Никълъс. Този път стрелецът не само извъртя дулото, но сам се изви назад, за да насочи оръжието право нагоре. Отдалеч тялото му заприлича на опънат лък. И този път пушката продължи движението си и след отката при изстрела.

„Не уцели!“, помисли си Роян със смесица от радост и разочарование при вида на наперения фазан, който продължаваше невъзмутимо полета си. Частица от душата й искаше птицата да се спаси, друга — човекът да е успял с изстрела. Лека-полека обаче и мъжкарят прибра криле, преди изведнъж да се преобърне във въздуха. Тя нямаше откъде да знае, че куршумът е пронизал сърцето му и че в продължение на няколко секунди фазанът е летял вече мъртъв, с криле, безпомощно отпуснати на вятъра.

Щом фазанът тупна на земята, викачите хорово поздравиха от местата си стрелеца в далечината. Северният вятър отнесе възгласите им към долината, където дори неколцина от ловците си позволиха да възкликнат:

— О, добър изстрел, сър!

Роян не се присъедини към поздравленията, но поне забрави за миг умората и неприятностите от деня. Като пълна невежа в ловното изкуство, тя не можеше да отдаде дължимото на тези два великолепни изстрела, по-скоро женската й интуиция подсказваше, че видяното заслужава внимание. По-важното бе, че първата й, макар и задочна среща с човека, за когото Дураид толкова й бе говорил, го показваше точно такъв, какъвто си го беше представяла.

И така, докато свърши и последният отстрел, започваше да се смрачава. Тътенът на стар военен камион огласи черния път през гората, край който чакаха изтощените викачи и кучетата им. Машината намали и всички се покатериха един след друг в каросерията. Джорджина трябваше здравата да побутне дъщеря си, преди сама да скочи с Маджик на платформата. Двете се разположиха кажи-речи удобно на една от дългите, дървени пейки. Джорджина запали цигара и веднага се впусна в дълъг разговор с лесничеите и останалите викачи в групата.

Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.

Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.

За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.

Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.

 

 

Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.

След лекцията професор Диксън заведе Роян и Джорджина на вечеря. Беше като замаян от успеха на бившата си студентка и в чест на лекцията й поръча най-скъпата бутилка червено вино в листа. Едва когато любимката му отказа да сподели удоволствието му на познавач, леко се стресна.

— О, да се не види, забравих, че си мюсюлманка — извини се той.

— Не съм мюсюлманка, а коптка — поправи го тя, — и не отказвам по религиозни съображения. Просто не обичам вино.

— Не се тревожете — успокои веднага Джорджина професора. — Никога не съм споделяла мазохистичните слабости на дъщеря си. Сигурно ги е наследила от баща си. Можете да разчитате на мен да не остане и капка от хубавото вино.

Под въздействие на виното професорът стана твърде словоохотлив и започна да занимава гостенките си с разкази за славните археологически разкопки, които бил извършвал в далечното минало. Едва когато поднесоха кафето, се сети за нещо по-належащо.

— Божичко, за малко да забравя — обърна се той към Роян. — Уредих ти посещение на музея в Куентън парк. В който ден от седмицата пожелаеш, следобеда си добре дошла в имението. Само трябва да се обадиш предния ден на госпожа Стрийт, за да те посрещне. Тя играе ролята на личен асистент на Никълъс.