Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Откакто Борис и Тесай бяха напуснали ловния лагер, Никълъс и Роян нямаха повече от кого да крият плановете си. Затова, вместо да се бутат в тясната колиба на Роян и да се крият от любопитни уши, можеха спокойно да разпънат карти, надписи и снимки в трапезарията, където помощниците им сглобиха отделна широка маса.

Готвачът щедро ги черпеше с кафе, което те още по-щедро изливаха в гърлата си, докато киснеха над купищата книжа и обсъждаха разкритията на дъното на реката. Прекарваха с часове да обмислят всяка теория, която им хрумнеше относно творенията на Таита на дъното на реката, и дори да им звучеше напълно невероятна, не я оставяха.

— Никога няма да разберем със сигурност дали подводната шахта е дело на Таита или е просто естествена цепнатина, без да я посетим отново с необходимата екипировка.

— И каква е необходимата екипировка?

— Най-общо казано — водолазна. Само че не с класическите кислородни апарати, които използват във флота; те са леки и удобни, но могат да се използват само до десет метра дълбочина, сиреч до не по-голямо налягане от една атмосфера. Нататък чистият кислород става смъртоносен. Ти използвала ли си някога водолазен костюм?

Тя кимна утвърдително.

— Навремето прекарахме медения си месец с Дураид на Червено море. Тогава вземах уроци и направих три-четири гмуркания в открито море, но далеч не станах специалист.

— Обещавам ти, че няма да те пращам и теб долу — усмихна се Никълъс. — Но така или иначе, след като открихме гробницата на Танус и намерихме следи от Таита в пролома на Дандера, мисля, че налице са достатъчно предпоставки да преминем към втората фаза на настоящата операция.

Роян беше напълно съгласна.

— Ще трябва да се върнем с много по-обемиста екипировка, а и с поне няколко души за помощ. И все пак, втори път няма да ти се удаде да минеш за турист. Как ще оправдаеш завръщането си в долината, без да вдигнеш цялата етиопска бюрокрация на крак?

— Не забравяй, че аз вече съм бил на посещения и у господин Кадафи, и у господин Саддам. В сравнение с преживяното при тях, една обиколка из Етиопия ще е като неделна разходка сред природата.

— Кога падат първите дъждове в планините? — сети се изведнъж Роян.

— Хм, да, щях да забравя… — замисли се Никълъс. — Това е най-важният въпрос. Като гледам по бреговете на Дандера докъде стига най-високото й равнище, и дума не може да става да се гмуркаме през дъждовния сезон. — Той прелисти страниците на тефтера. — За щастие, разполагаме с известно време, но не е много. Налага се да бързаме. Трябва първо да се върнем у дома, преди да измисля плана за втората фаза.

— Тогава да вдигаме багажа отсега.

— Да, така ще е най-добре. Но пък ми се струва доста жалко да сме били толкова път, а да не се възползваме от всички възможности, които ни предлага мястото. Мисля, няма да е зле да поостанем още няколко дни, колкото да обмислим по-подробно идеите си за тайнственото съоръжение на Таита. Преди да тръгнем обратно за Англия, най-добре ще е да имаме известна представа какво точно се надяваме да открием в подводната шахта.

— Ти си шефът, ти решаваш.

— Колко ми е приятно да чуя това от красива дама като теб.

Роян му се усмихна ласкателно.

— Радвай се, докато можеш, на такива мигове. Току-виж никога не се повторили — но бързо върна сериозното си изражение отпреди малко. — За какви идеи по-точно говориш?

— Щом нещо влиза някъде, то трябва и да излезе оттам — започна да разсъждава Никълъс на глас. — За да се получи подобно налягане, водата от реката трябва да бъде изсмуквана в определена посока. Или се озовава в някаква система от подземни канали, които я отвеждат към Нил, или някъде другаде се показва отново на повърхността.

— Продължавай, звучи ми интересно — подкани го Роян.

— Едно е сигурно: където и да води шахтата в скалата, никой не би я използвал за вход или изход: водното налягане е убийствено. Но ако случайно открием другия й край, може би ще ни е по-лесно да влезем оттам.

— Звучи едновременно правдоподобно и интригуващо — отсъди Роян и погледна сателитната снимка.

Никълъс бе успял да идентифицира манастира и го бе отбелязал с кръгче. Бе проследил с линия и вероятното течение на Дандера: проломът сред скалите се стесняваше толкова, че от птичи поглед гъстата гора практически го закриваше. Дори и свръхмощните лещи на космическата камера не можеха да пробият през зеленината.

— Ето къде реката навлиза в пролома — посочи Роян на Никълъс. — А това встрани е долът, откъдето ни преведе първия път Тамре. Права ли съм?

— Точно така — кимна той. — Накъде биеш?

— Спомняш си как предположих още докато идвахме насам, преди да стигнем манастира, че същият този дол е служил за корито на Дандера — преди да се вреже в базалта и да образува сегашния пролом.

— Така е — съгласи се Никълъс. — По-нататък?

— Точно в тази точка склонът е доста стръмен, нали? Е, спомняш ли си, че прекосявайки дола на идване, трябваше да пресечем един поток — не особено голям, но все пак достоен за отбелязване? Та същият този поток, ако не ме лъже паметта, извираше някъде от източния край на дола.

— Аха, започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че потокът не е никакъв поток, а служи за оттичане на водите от шахтата. Хитруша, сам нямаше да се сетя.

— Просто се възползвам от твоя гений, за да добавя нещичко и от себе си — сведе скромно поглед Роян и го стрелна изпод вежди. Макар и само да си играеше, гъстите й, дълги и леко извити по краищата мигли имаха с какво да объркат мъж като Никълъс. Още повече, че отдолу се показваха две медени очи, по които проблясваха златисти като миниатюрни звездички точици.

За да не се отклонява от темата, Никълъс стана и загледа в друга посока.

— Тогава какво ни пречи да отидем да проверим?

Върна се в колибата си, за да вземе чантата с различните принадлежности, запаси с храна за през деня и излезе да изчака Роян. Но тя не се появи сама.

— Виждам, че трудно ще се разделиш с любимеца си — вдигна той рамене в знак на примирение.

— Освен ако ти не се покажеш достатъчно нелюбезен да го изпъдиш — усмихна се окуражително Роян на Тамре, който грееше от щастие, че отново е в присъствието на идола си.

— Много добре — предаде се Никълъс. — Този път не виждам в каква беля може да ни вкара.

Поеха по пътеката и скоро Тамре отново заигра ролята си на водач. Крачеше гордо с дългите си нозе, грубата дреха се вееше на вятъра, а устата му не преставаше да пее монотонните амхарски псалми. През няколко минути момъкът се обръщаше назад, за да се увери, че Роян го следва. Да се катерят нагоре по дола, не беше лесна работа особено по време на обедната жега. За Тамре горещината като че ли не беше от значение, но двамата му белокожи спътници здраво се потяха и в горния край на потока огромни тъмни петна покриваха ризите им. Щом извървяха докрай първия етап от прехода си, тримата блажено се отпуснаха на земята в сянката на няколко акации, а Никълъс извади бинокъла си от калъфа и започна да оглежда терена наоколо.

— Как виждаш през него след банята от онзи ден? — попита Роян.

— Нищо му няма — измърмори той. — Водонепропускаем е, хер Цайс си знае работата.

— Какво виждаш?

— Нищо особено. Храсти, храсти и пак храсти. Хващаме потока и го следваме до края, друго решение няма.

Напуснаха благотворната сянка и тръгнаха из оголения на слънцето край на долчинката. Потокът слизаше като по стълба от малки каскадки, които завършваха с плитки вирчета. Бреговете бяха практически непристъпни заради гъстите шубраци. Някои от храстите бяха изсъхнали от горещината, други, чиито корени стигаха по-надълбоко или черпеха вода направо от ручея, се бяха облекли с пищни зелени мантии. Над вировете кръжаха облаци от черно-жълти пеперуди, а по покритите с мъх скали наоколо стояха на пост стърчиопашки, кипрещи се в черно-бялото си оперение. Опашките им висяха далеч надолу и се поклащаха ритмично като метрономи.

Насред склона тримата си харесаха един от вировете и седнаха отново да починат. В паузата Никълъс използва шапката си като палка за мухи и мощно цапардоса един безгрижен скакалец в краката си. Кафеникаво-жълтеникавата гадинка се опита да се свести след получения нокаут, но той я грабна с пръсти и я хвърли във водата. Насекомото загърчи крака в опит да се измъкне от капана, но почти веднага из дълбините се надигна тъмна сянка, по повърхността се образуваха кръгове и най-накрая нечий люспест гръб лъсна за миг на слънчевите лъчи, преди да изчезне надолу заедно със скакалеца.

— Пет килограма — жална се Никълъс. — Ах, защо не си взех въдицата?

Тамре се беше разположил близо до него и реши да му покаже един от номерата си. Протегна ръка високо над главата си и почти веднага една от многото пеперуди, които хвъркаха наоколо, кацна на пръста му. Роян и Никълъс зяпнаха в безмълвно възхищение чернокожия младеж, който сякаш разговаряше с кротката животинка, увесила крилца над дланта му. Все едно й беше наредил да дойде при него. Тамре победоносно се засмя и подаде жълто-черната пеперуда на любимата си Роян. Тя отвори шепа и той леко изсипа красивата твар в дланта й.

— Благодаря ти, Тамре. Това е чудесен подарък. Но сега и аз ще й направя подарък, като я пусна отново на свобода — рече тя, издаде устни напред и лекичко духна в крилете на пеперудата.

Насекомото литна отново във въздуха и тримата я проследиха с поглед, преди да се върне при останалите си посестрими над вира и да се изгуби сред тях. Тамре плесна с ръце от радост и щастливо се разсмя.

— Странно — изкоментира тихо Никълъс. — Изглежда, момчето има дарбата да общува с всички животни в гората. Сигурно игуменът Яли Хора нарочно не се опитва да го държи при себе си в манастира, ами го пуска да върви, където му скимне. Навярно това е единственото лечение за болната му душа. Остави го да играе на воля и мъките ще го напуснат. С известна неохота трябва да призная, че започвам да се привързвам към младежа.

Трябваше да направят още само петдесет крачки, за да се озоват пред самия извор. Точно насреща им се изпъчи ниска скала от червен пясъчник, в подножието на която се отваряше дупка и бликаше вода. Отворът се криеше зад гъста завеса от папрати. Никълъс трябваше да клекне във водата и да ги разбута с ръце, за да погледне зад тях.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Роян.

— Почти нищо. В дупката е пълен мрак, сигурно началото й е дълбоко навътре.

— Ти си много едър, няма как да се провреш. Дай на мен!

— Мен ако питаш, твърде вероятно е да се сблъскаш с някоя водна змия. Тук е пълно с жаби, значи имат какво да ядат. Още ли си сигурна, че искаш да влезеш?

— Никога не съм твърдяла, че искам — поправи го тя.

Седна на брега и събу обувките си, преди да нагази в потока. Водата стигаше до средата на бедрата й и силно затрудняваше движенията й. Беше принудена да се свие почти надве, за да се промуши в тесния отвор. Изчезна в тъмното, но скоро се оплака:

— Таванът слиза все по-ниско и по-ниско.

— Внимавай, скъпо момиче. Не си рискувай живота за нищо.

— Бих желала да не ме наричаш „скъпо момиче“ — прокънтя гласът й из каменната пещеричка.

— Защо не? Ти отговаряш и на двете части на израза: хем си момиче, хем си ми скъпа. Да не би да предпочиташ „млада госпожо“?

— Още по-малко, казвам се Роян — настъпи известно мълчание. — Стигам само дотук — предаде се след някоя и друга минута Роян. — Натам продължава нещо като шахта.

— Шахта ли? — попита Никълъс.

— Да речем отвор с общо взето правоъгълна форма.

— Мислиш ли, че е дело на човешка ръка?

— Не може да се каже. Водата блика като от чучур, струята е много мощна.

— Нищо ли не подсказва, че камъкът е бил дялан? Някакви следи от инструменти по стените?

— Нищо. Стените са хлъзгави и напълно загладени от водата. Навсякъде има водорасли.

— Може ли човек да се промуши през отвора. Имам предвид, ако не му пречи водата…

— Само ако е джудже или поне пигмей.

— Или дете? — предположи Никълъс.

— Или дете — съгласи се Роян. — Но кой би пратил дете в подобна дупка?

— Древните често са използвали услугите на роби-деца. Нищо чудно и Таита да го е вършил.

— Не го споменавай. Ще развалиш високото мнение, което съм си изградила за него — отвърна му Роян и започна да се измъква към изхода.

Когато се показа на светло, цялата й коса беше в мъх и листенца папрат, а тялото й — мокро от кръста надолу. Никълъс й подаде ръка и я изтегли на брега. Под мокрия панталон ясно се очертаваха линиите на задника й и за него беше голямо изпитание да не поглежда натам.

— Значи следва да заключим, че шахтата е от естествен произход, а водите бликат изпод земята?

— Не съм казала такова нещо. Просто не бях сигурна. Може и да си прав. Не е изключено да са карали деца да копаят навътре. В крайна сметка, дори в ерата на промишлената революция са пращали деца по мините.

— Но ние няма как да се проврем вътре и да изследваме прохода от тази страна?

— Напълно невъзможно — поклати глава Роян. — Водата ще те отнесе веднага. Опитах се да си провра ръката в шахтата, но дори за това не ми стигнаха силите.

— Жалко! Надявах се, че ще попаднем на още някое свидетелство, че сме на прав път.

Никълъс седна на земята до Роян и бръкна в чантата си. Извади малък, черен инструмент, който привлече любопитството й.

— Анероиден барометър — обясни той. — Всеки добър навигатор трябва да има по един със себе си. — Разгледа го внимателно и отбеляза нещо в тефтера си.

— Обясни ми — подкани го Роян.

— Искам да разбера дали изворът се намира под нивото на дупката в скалата. Ако се окаже над него, значи спокойно можем да го зачеркнем като възможност.

При което се изправи.

— Ако си готова, можем да тръгваме.

— Накъде?

— Как накъде? Към дупката на Таита, естествено. Трябва да отчетем атмосферното налягане и там, за да сравним надморската височина.

 

 

Щом Тамре разбра коя е следващата спирка в обиколката им, той с лекота ги преведе по познатия само на него кратък път. От извора на потока до върха на скалата с каменните ниши стигнаха за два часа.

Седнаха да си починат и Роян отбеляза между другото:

— Изглежда Тамре е свикнал да прекарва повечето от времето си из горите. Познава всяка пътека из шубраците, независимо дали е прокарана от човек или животно. По-добър водач едва ли бихме могли да намерим.

— Във всеки случай, Борис нищо не струва пред него — съгласи се Никълъс и нагласи барометъра за новото отчитане.

— Изглеждаш много доволен — наблюдаваше го Роян със същия интерес, с който той изучаваше циферблата.

— И имам причини да бъда. Ако сметнем, че оттук до повърхността на реката има петдесет и пет — шестдесет метра, а оттам до дъното — още петнадесет метра, установяваме, че все пак отворът към реката е с повече от тридесет метра над нивото на извора от другата страна на билото.

— Което означава?

— Което означава, че има голяма вероятност водата, която прониква в скалата под краката ни, да е същата, която се излива в дола зад нас.

— Но как е успял Таита да постигне такова чудо? — чудеше се Роян. — Как е успял най-малкото да стигне до дъното на реката? Ти си инженерът, ти ще обясниш на невежите като мен по какъв начин стават тези неща.

Никълъс вдигна рамене в знак, че няма представа, но Роян продължи да му досажда с въпроси:

— Искам да кажа, че древните трябва да са познавали някаква техника за работа под вода. Как ще построят мост, ако не издигнат най-напред подпори насред реката? Или как ще отклонят течението й с бент? Да не говорим, че Таита е построил шахта под водите на Нил, за да се отчитат годишните разливи. Нали си спомняш описанието на хидрографа, дадено в „Речния бог“?

— Най-често използваната техника е била построяването на защитни бентове пред местата, където е щяло да се строи — подметна небрежно Никълъс, но изведнъж се сепна и изгледа Роян. — Бре, да му се не види, ти си неизчерпаем извор на идеи! Бент! Какво му пречи на стария мошеник да е заградил цялата река?

— Според теб възможно ли е изобщо да се отбие Дандера?

— С човек като Таита започва да ми се струва, че всичко е възможно. Изглежда е разполагал с неограничена работна ръка, а щом е успял да построи хидрографа при Асуан, значи е познавал повече от добре принципите на хидродинамиката. В крайна сметка, животът на египтяните е зависел изключително от годишните наводнения, затова те отрано са започнали да се борят с капризите на реката. Ако повярваме на стареца, не е чудно и тук да е построил някое техническо чудо.

— Но как можем да го докажем?

— Като открием следи от въпросния бент. Да се спре река с размерите на Дандера е изисквало огромни усилия и много материал. Шансът е голям и до наши дни да е останало някое свидетелство за строежа.

— И къде, според теб, той би построил подобен бент? — На Роян й ставаше все по-интересно. — Или казано с други думи, ако ти трябваше да издигаш бент, къде би го разположил?

— Има само едно място, което ми се струва вероятно — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Там, където пътеката се отделя от брега на реката и продължава надолу през дола, сиреч — в началото на каньона.

И двамата, като по нечий знак, обърнаха глави нагоре по течението.

— Че какво чакаме тогава? — беше нетърпелива Роян. — Да идем да проверим!

Двамата бяха толкова развълнувани, че ентусиазмът им скоро се предаде и на нищо неразбиращия Тамре. Щом поеха нагоре по реката, негърчето още малко и щеше да се разтанцува от радост по тясната пътека, без да обръща внимание на тръните в краката си. Докато изкачат дола и излязат отново на брега на Дандера, слънцето бе слязло в ниското и убийствената жега бе отминала. Тримата отново застанаха над реката и се загледаха във водопада. Оттук започваше последната, най-тясна и живописна отсечка към майката Нил.

— Ако Таита наистина е построил тук бент — показа с жест Никълъс входа на пролома, — водите на реката съвсем естествено биха се насочили към дола, от който идваме.

— Изглежда ми напълно възможно — засмя се Роян, а Тамре се присъедини към нея, макар и да не знаеше думичка английски. Харесваше му да стои в компанията на двама весели люде.

— Ще трябва да се кача някъде нависоко, за да снимам терена. Може и да се окажем разочаровани, но доколкото виждам с невъоръжено око, напълно е възможно наистина да е имало бент. — Никълъс заслони очи с ръка и огледа скалите от двете страни на водопада. Представляваха две издължени към небето варовикови канари, които образуваха същински портал пред прииждащите води, закривайки от погледа ръба на високата каскада. — Бих искал да се изкатеря догоре и да огледам местността. Искаш ли да се обзаложим, че ще стигна преди теб?

— Нека видим кой кого — прие Роян предизвикателството и започна да изкачва стръмния склон към ръба.

Задачата не беше никак лесна, а на много места варовикът се беше натрошил и под краката им се образуваха опасни сипеи. Щом стигнаха обаче върха на източната колона на портала, гледката ги възнагради десетократно за усилията.

Точно на север от тях се издигаше мощната снага на платото. Назъбеният му край така бе опънал полите му, че склонът изглеждаше едва ли не отвесен. Зад ръба тук-там се показваха върховете и на планинската верига, заграждаща областта — тъй наречената Чоке, чиито синкави върхове трептяха като птичи пера на фона на яркото африканско небе.

Наоколо пък се разпростираше разчлененото на хиляди отрязъци дефиле на Нил — невъобразим хаос от по-големи или по-малки каменисти хребети и била, някои от които изпъстрени в бяло и пепелявосиво, други — в черно като кожата на африкански бивол, трети — в кървавочервено. Между тях се разстилаха гъсти гори, чиято отровнозелена растителност стигаше до самите води на могъщата река. Нагоре по склона зеленото постепенно преминаваше в сивкавокафяво, докато по оголените от унищожителните слънчеви лъчи хълмове не останеха да стърчат само изкривените, сякаш изстискани от нечии могъщи ръце, стъбла на уморените от сушата дървета.

— Навсякъде пустош и следи от хилядолетна разруха — промълви Роян, замаяна от гледката. — Дива, неподатлива на опитомяване пустош. Нищо чудно, че Таита е избрал тъкмо това място за последна спирка на господаря си. Само при вида на тези зловещи скали всеки натрапник би се уплашил да припари.

Двамата се умълчаха и продължиха да наблюдават величествената картина, която представляваше дефилето на Нил. Умората от дългото изкачване скоро ги напусна, ентусиазмът им се завърна и те се хвърлиха в поредната оживена дискусия.

— Оттук всичко се вижда добре — посочи Никълъс в краката им. — Забелязваш ли как долината се раздвоява като вилица точно преди водопада? А точно от разклона до скалата, на която се намираме сега, е и най-тясната част на коритото. Все едно гледаш човешки врат — натам е тялото, зад нас — главата. Всеки, който помисли да строи бент, би се спрял тъкмо на тази отсечка — извъртя се наляво и посочи долината. — Няма да е трудно водата да бъде пренасочена натам. А щом си свърши работата надолу в пролома, нужно е само да събори бента в средата, за да поеме течението по естествения си курс.

Тамре не сваляше очи от замислените им лица и внимателно слушаше всяка произнесена реплика, нищо, че не разбираше съдържанието й. Каквато и гримаса да направеше Роян, той неизменно я повтаряше. Когато тя кимнеше, и той кимаше, ако се навъсеше, и той се мръщеше, все едно човек ще убива, когато тя се усмихнеше, устата му се разтягаше до ушите.

— Реката ми се струва твърде широка — поклати глава и Тамре веднага направи същото, придавайки си изключително сериозно изражение. — Какъв ли метод са приложили за преграждането й? Дали са използвали само пръст, едва ли…

— Египтяните толкова често са строели бентове и канали за напоителните си работи, че няма как да не са прибягвали до услугите на най-обикновената пръст — разсъждаваше Никълъс на глас. — Но пък винаги, щом са разполагали с камък, са строили съоръженията си с него. Те са били опитни зидари. Ти самата си била в асуанските кариери и знаеш какъв труд е падал.

— Всъщност, проломът е беден на почва — тръгна в същата посока Роян. — А камъни колкото щеш. Все едно сме попаднали в геологически музей. За каквато скала се сетиш, имаш я пред себе си.

— И аз така смятам — кимна Никълъс. — Вместо да рови цялата област за пръст, Таита ще е строил с камък. В Египет каменни бентове са се строили много преди неговото време. Нещо повече, ако бентът наистина е бил каменен, то едва ли всички следи от изграждането му са изчезнали.

— Добре тогава, да проверим хипотезата си. Таита е издигнал стената от каменни блокове, след която я е съборил и реката е поела отново по естествения си път. Къде очакваш да открием следи от тези блокове?

— Най-добре да започнем с оглед на евентуалната строителна площадка — предложи Никълъс. — Първо ще проучим теснината, а ако не открием нищо, ще слезем надолу по течението.

Тримата запълзяха надолу към брега, а Тамре кавалерски показваше най-лесния път на любимката си Роян. Всеки път, когато тя спреше да си почине или пък се хлъзнеше по ронливата пътека, той на свой ред се заковаваше на място и я чакаше да продължат заедно. Слязоха до брега и застанаха пред теснината.

— Колко ли висока е трябвало да бъде стената?

— Едва ли е била много висока. Но пък и за да ти отговоря, трябва да пресметна приблизително разликата в земните нива — отвърна Никълъс.

Изкачи се малко по брега и внимателно се вгледа първо в страничните краища на долината, сетне в ръба на водопада. На три пъти се премести на по-удобна позиция, всеки път малко по-високо от предишния. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмен ставаше скалистият бряг. Най-накрая Никълъс трябваше да се опира на една ръка за склона, но пък и проверката му се струваше задоволителна с резултатите си. Когато свърши с измерванията, викна на Роян:

— Мисля, че тук, където се намирам сега, е бил горният край на бента. Оттук ги смятам пет метра над равнището на реката.

Роян го чакаше на брега и използваше времето да пресмята на свой ред разстоянието до стръмния каменен склон насреща.

— Оттук дотам са около тридесет метра — съобщи тя на Никълъс.

— И аз така смятам — съгласи се той. — Работата не е била малко, но пък е възможна за изпълнение.

— Таита никога не се е плашил от величествените проекти. — Трябваше да събира ръце пред устата си, за да достигне гласът й до него. — Както си застанал там, не виждаш ли някакви следи от човешка дейност? Таита сигурно е издълбал скалата, за да подпре бента на нея.

Никълъс запълзя по склона, опитвайки се да следва хоризонтална линия. Оказа се почти над самия водопад и нямаше накъде повече да продължи. Предпазливо се смъкна на ниското и се върна при Роян и Тамре.

— Нищо ли не видя? — изпревари го тя и той поклати глава.

— Не, но пък и след четири хиляди години едва ли релефът на скалите ще остане същият, какъвто е бил. Водата навярно е измила всичко. Мисля, че най-умно от наша страна ще е да обиколим долината и да потърсим не е ли останал случайно някой каменен блок, който водите да не са отнесли в пролома. Таита е съборил бента, но напорът на реката все ще е отблъснал нещо и настрани.

И така, тримата тръгнаха надолу в дола и Роян се натъкна на някакъв голям камък, който изглеждаше доста различен от скалите в околността. На големина беше колкото старомоден сандък за дрехи. Макар и зеленината да го покриваше наполовина, горният край — сиреч този, който се виждаше — показваше квадратен ръб. При вида му Роян веднага извика Никълъс.

— Погледни тук — погали гордо откритието си. — Какво мислиш по въпроса?

Никълъс слезе при нея и прокара длани по повърхността на каменния блок.

— Не е изключено да е това, което търсим — прие той, — но за да сме сигурни, трябва да открием следите от лостовете, с които зидарите са го откъртили. Както знаеш, техниката им е била проста: когато отломят от скалата някое по-едро парче, те са пробивали дупка в него и с лостове са го разбивали на колкото части им е било нужно.

Двамата се захванаха да изучават отблизо камъка, но макар Роян да напипа някаква цепнатина, единодушно приеха, че е била издълбана по естествен път. Най-накрая Никълъс заключи, че вероятността каменният къс да е бил откъртен от човешка ръка е четиридесет на сто.

— Няма да ни стигне времето — напомни й и я издърпа далеч от находката. — Остава ни още доста терен за оглеждане.

Продължиха още половин километър надолу, но не намериха нищо. Той даде отбой:

— Дори и при най-силно наводнение, едва ли реката би могла да отнесе блоковете толкова далеч. Да се върнем при водопада и да погледнем няма ли нещо интересно, захвърлено в пролома.

Отново се озоваха на брега на Дандера и Никълъс се надвеси над буйните й води.

— Скалата не е толкова висока, колкото по-долу. До водата няма и тридесет метра — пресметна на око той.

— Мислиш ли, че ще можеш да слезеш? — попита го Роян с тон, издаващ съмнение.

Дори на тази височина, пяната от стоварващата се във вира вода ги пръскаше в лицата, а двамата трябваше да си викат един на друг в ушите, за да се чуят.

— Не и без въже и помощници, които да ме издърпат обратно — рече Никълъс и като намери добра позиция за наблюдение, огледа каньона с бинокъла си. По бреговете на вира имаше разхвърляни доста камъни с различна големина. От водата всички се бяха закръглили, а само един-два бяха достатъчно едри, за да приличат на строителни блокове. По някои от камъните личаха ръбове, с известна доза въображение човек можеше да приеме, че ъглите някога са били прави. Иначе — доколкото всеки се подаваше наполовина над пръските пяна — нищо по гладката им повърхност не издаваше човешка дейност.

— Не мисля, че от такава височина може да се определи произходът на камъните долу. А и да си призная честно, не умирам от желание да се завра отново в казана; не и тази вечер във всеки случай.

— Излиза, че трябва да я караме на голи предположения — седна до него Роян и обви с ръце колената си. Изглеждаше доста умърлушена. — Никой не може да ни каже дали Таита наистина е отбивал реката или не.

Никълъс непринудено я прегърна през раменете в жест на утеха и тя се отпусна блажено в скута му. Двамата се взряха мълчаливо в пропастта под краката им. Най-накрая Роян се отдръпна бавно от прегръдката му и се изправи.

— Май е време да се връщаме в лагера. Колко ли път ни чака обратно?

— Поне три часа. Права си. Докато се приберем, ще се стъмни, а днес е новолуние.

— Странно, колко уморен се чувства човек, когато е хабил силите си напразно — отбеляза лениво Роян и се протегна. — Да бяхме намерили някой от камъните на Таита, с удоволствие бих се излегнала отгоре му да спя. — Едва изрече това и се сепна. — Ники, а той откъде ги е вземал?

— Откъде е вземал какво? — не разбра той.

— Не разбираш ли? През цялото време сме търсили в погрешната посока. Опитваме се да установим къде са отишли блоковете, вместо да си зададем въпроса откъде са взети. Ти сам спомена за кариерите в Асуан. Не би ли трябвало най-напред да открием кариерата, която Таита е използвал за строителните си материали?

— Кариерата ли казваш? — плесна се по челото. — Съвсем права си. Трябваше да тръгнем от началото, не от края. Вместо да си губим времето в търсене на несъществуващи бентове, по-добре да бяхме намерили кариерата, от която са дошли.

— И откъде да почнем да търсим сега?

— Мислех, че ти ще ми кажеш — засмя се Никълъс и Тамре мигом започна да се смее в унисон с него. Това напомни на двамата му покровители за момчето и начина му на живот.

— Мисля, че е най-добре да почнем с Тамре, нашия предан водач — рече Роян и пое ръката на младежа. — Слушай сега, Тамре, слушай ме много внимателно!

Негърът килна глава на една страна в жест, че целият се е превърнал в слух и впери поглед в устата й, в случай че нещо убегне от ушите му.

— Търсим мястото, откъдето идват квадратните камъни. — Изглежда, това не му говореше нищо, защото в очите му се изписа пълно неразбиране. — Преди много-много време в планините са идвали хора, които са къртили камъни от скалите — обясни му по-подробно Роян. — Някъде наблизо те трябва да са изровили голяма дупка. Може би дори в дупката са останали още от квадратните камъни…

Изведнъж на Тамре му просветна и по лицето му огря радостна усмивка.

— Камъкът на Исус! — възкликна той.

Скочи на крака и без да изпуска нито за миг ръката на Роян, хукна надолу по долината.

— Е, Тамре! — помоли го тя. — Не бързай толкова!

Но жалванията й отидоха напразно. Тамре беше до такава степен ентусиазиран, че запя един от познатите си химни на амхарски. Никълъс ги следваше отзад с по-спокойна крачка и ги настигна едва половин километър надолу по склона.

Завари Тамре коленичил на земята с чело опряно о близката скала. Момчето стоеше със затворени очи и усърдно четеше някаква молитва. Роян беше принудена да коленичи до него и да изчака да свърши.

— Какво, по дяволите, правите? — попита безцеремонно Никълъс.

— Молим се — отговори му най-непринудено Роян. — Така нареди Тамре. Трябва да се помолим, преди да отидем при камъка на Исус.

Обърна глава на другата страна, затвори очи и сплете пръсти, вдигнати пред лицето й в молитвен жест. Устните й започнаха на свой ред да повтарят позната молитва.

Никълъс си намери място на някакъв камък в близост до молещите се и зачака.

„Предполагам, че в това няма нищо лошо“, утешаваше се той и гледаше да не прекалява с нетърпението си.

Без да предупреди, Тамре скочи на крака и изпълни кратък танцов номер. Пляскаше с ръце, риташе с крака и чак когато наоколо се вдигна порядъчен облак прах, намери за нужно да спре.

— Готово — рече той с напевен глас. — Вече можем да отидем при камъка на Исус.

Още веднъж грабна Роян за ръката и я заведе до стръмния скалист склон насреща. Буквално пред очите на Никълъс двамата изчезнаха вдън земя и той скочи като ужилен да ги търси с поглед.

— Роян! Къде сте? Какво стана?

— Насам, Ники, ела насам!

Той се доближи до скалата и възкликна от удивление:

— Бога ми! Цяла година да бяхме търсили, никога нямаше да го видим!

Скалата се усукваше около себе си и криеше от погледа таен вход. Никълъс смело влезе и в захлас огледа високите, напълно вертикални стени на своеобразното преддверие. След тридесетина крачки из скалния коридор се озова в открит амфитеатър, широк поне стотина метра и зейнал към синьото небе. За трибуни на амфитеатъра служеше самата скала, в която той беше издълбан, а за опитното око на Никълъс не бе трудно да установи, че скалният състав е същият като на блока, който Роян бе открила в дола.

Древните строители бяха изградили амфитеатъра с волско търпение, дялайки ред по ред в твърдата скала. „Трибуните“ стигаха до самия горен край на кариерата и дори след хилядолетия добре личеше как и в каква последователност са били откъртвани строителните блокове. В цялото съоръжение не можеше да се открие един-единствен ъгъл, който да не е прав. Тук-там из пукнатините бяха израснали рехави храстчета, но като цяло кариерата успешно бе устояла на напора на джунглата. От мястото си Никълъс дори виждаше струпаните в единия й край готови каменни блокове, които така и не бяха влезли в употреба. Откритието до такава степен го беше смаяло, че дълго време не можа да продума. Стоеше безмълвен на входа и бавно местеше поглед от една страна на друга, сякаш искаше да погълне всичко с очи.

Тамре заведе Роян в самия център на кариерата, до един самотен неизползван блок. По всяка вероятност древните каменоделци са били на път да пренесат и него нагоре през дола, защото стените му бяха грижливо одялани и изравнени.

— Това е камъкът на Исус! — пропя с тържествен глас Тамре и коленичи пред четвъртития блок. Роян отново трябваше да се просне до него. — Исус сам ме доведе на това място. Първия път, когато дойдох, той стоеше на камъка. Имаше дълга бяла брада, а в очите му се четеше тъга и милосърдие.

Тамре се прекръсти и започна да рецитира на глас един от познатите му псалми, полюлявайки глава в ритъм със стиховете.

Никълъс се присламчи тихомълком към тях и забеляза многобройните следи от присъствието на чернокожия им приятел. Тамре бе превърнал камъка на Исус в свой личен олтар и с присъщото си благоговение бе принасял жертва след жертва пред своя бог. Върху равната повърхност на блока се търкаляха манерки за медовина и глинени съдини, повечето от които се бяха пропукали и натрошили от времето. Вътре стояха китки диви цветя, отдавна изсъхнали и пожълтели. Около гърнетата бяха събрани и куп други съкровища, които момъкът бе събирал и подреждал върху олтара — черупки от костенурки, бодли от таралеж, дървен кръст, издялан навярно от собствената му ръка и украсен с шарени парцалчета, герданчета от мъниста, много птичи и животински фигурки, изваяни от синя речна глина.

Никълъс остана неподвижен и почтително изчака двамата молещи се да привършат разговора си с Бог. Свидетелствата, които момчето му даваше за своята дълбока вяра, не можеха да оставят безразличен дори заклет атеист като него. Нещо повече, възхищаваше се на доверието, което Тамре им оказваше, довеждайки ги доброволно на святото за него място.

Най-сетне Роян се изправи и дойде при него. Двамата започнаха да обикалят кариерата, без да говорят много. Страхуваха се дори да повишат глас, сякаш се намираха в църква или над нечий свят гроб. На едно място тя протегна ръка и го докосна по рамото. Много от каменните блокове бяха оформени, преди да ги свалят от скалата. Като зародиши в утробата на майка, камъните се държаха за пъпната си връв и никой от древните каменоделци не бе посмял да ги отдели напълно.

Мястото можеше да послужи за прекрасна илюстрация на методите, използвани от древните за извличане на строителен материал. Всеки един от етапите в изработването на каменните блокове бе нагледно показан: на едно място се виждаха отбелязаните от главния майстор линии в скалата, по-нататък — дупките, в които са били пъхнати металните лостове, а в съседство с тях лежаха вече готовите блокове, чакащи да бъдат отнесени на строежа.

Слънцето вече беше залязло и докато свършат обиколката си, в кариерата настана почти пълен мрак. Тримата се настаниха на един от завършените блокове, а Тамре се излегна като кученце в краката на двамата си приятели, без да сваля поглед от лицето на Роян.

— Ако имаше опашка, така щеше да я маха… — усмихна се при мисълта Никълъс.

— Длъжни сме да оправдаем доверието му, просто нямаме право да го разочароваме. За момчето мястото е свято и ние трябва да го почитаме не по-малко от самия него. Това е личният му параклис, съмнявам се друг път да е водил хора със себе си. Искам да ми обещаеш, че каквото и да стане, няма да нарушим светостта на кариерата.

— Това е най-малкото, което мога да направя — кимна Никълъс и се обърна към Тамре: — Много добре направи, че ни доведе при камъка на Исус. Доволен съм от теб. А госпожата е още по-доволна и от мен.

— Време е да си вървим в лагера — предложи Роян, докато гледаше небето над главите им. Беше се оцветило в мораво и виолетово, отразявайки едва-едва последните слънчеви лъчи.

— Не мисля, че ще е много разумно — възрази й Никълъс. — Нощта ще бъде напълно безлунна и като нищо можем да строшим някой крак в тъмницата. Когато човек се намира на хиляди километри от цивилизацията, не бива и да помисля за подобни рискове. Ще ни е нужна цяла седмица, преди да се доберем до свестен медицински пункт.

— И какво, ще спим тук? — учуди се Роян.

— Защо не? За нула време ще напаля огън, в чантата си имам хранителни таблетки. И преди ми се е случвало, не мислиш ли? Освен това, ти си имаш придружител, никой не може да те упрекне, че си си изгубила честта…

— Защо не, наистина? — засмя се Роян. — Хем утре ще можем да огледаме по-подробно кариерата.

Никълъс стана да събира съчки, но изведнъж се спря и погледна към небето. Роян също чу това, което го беше разтревожило — познатото бръмчене из въздуха.

— Отново хеликоптерът на „Пегас“ — отбеляза Никълъс, без да има нужда. — Чудя се какво ли им е хрумнало да хвърчат по тъмно?

Двамата се загледаха в потъмняващото пред очите им небе. Може би триста метра над тях блещукаха навигационните светлини на вертолета, докато той отминаваше на юг — по посока на манастира.