Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2013)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 1

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Корнелия Дарева

ISBN: 954-404-081-1

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Седмият папирус. Том 2

ИК „Ведрина“, София, 1996

ЮАР. Първо издание

Редактор: Пенка Каридова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-404-081-1

История

  1. — Добавяне

Хелм и подчинените му работиха до късно през нощта в работилницата на „Пегас“, за да сковат дървените сандъци и да приберат на сигурно ценните находки на Фон Шилер. На другия ден, още призори, стелата и ковчегът бяха качени на един от камионите. За всеки случай ги бяха обвили в плътни гумени калъфи, а сандъците бяха вързани за предварително сглобени люлки, които да ги пазят от друсането по пътищата на Етиопия.

Нахут по свое желание се пъхна отзад при сандъците, между които трябваше да престои тридесет часа по пътя до Адис Абеба. На следващия ден, когато камионът премина през вратите на летището и излезе на пистата, фалконът вече беше готов за излитане.

За разлика от египтянина Фон Шилер и Уте Кемпер се възползваха от хеликоптера на компанията. На аерогарата отново ги чакаше генерал Обеид. Идваше да се сбогува с гостите и да им пожелае „на добър път“.

Докато товареха сандъците на самолета, Обеид пое лично грижата да се оправи с етиопската митница. Служителят от летището подпечата, без да задава излишни въпроси, декларацията на Фон Шилер, който официално изнасяше от страната „геологически мостри“, и дискретно се оттегли.

— Стоката е натоварена, хер Фон Шилер — козирува пилотът на самолета, облечен в униформата на служител на „Пегас“. — Двигателите са готови да запалят.

Фон Шилер стисна ръката на Обеид и пъргаво се качи по стълбата. Уте и Нахут Гудаби го последваха. Под очите на египтянина се бяха появили сенки, по-черни от обикновено. Пътуването по разбитите шосета на страната го беше изтощило до крайна степен, но и сега той за нищо на света не би оставил скъпоценните находки без надзор.

Фалконът се засили по пистата и скоро се отлепи от земята. Небето беше безоблачно, силуетът на планините се открояваше на хоризонта. Пилотът насочи машината на север и веднага, щом надписът „Затегнете коланите“ изгасна, Уте Кемпер пъхна красивата си руса главица в кабината и попита какво е разписанието на полета.

— Надявам се да кацнем във Франкфурт в 21:00 часа. Нека хер Фон Шилер бъде спокоен, вече съм се обадил по радиостанцията в Германия, на аерогарата ще ни чака транспорт.

В крайна сметка, фалконът взе разстоянието няколко минути по-бързо и спокойно се прибра в частния хангар на Фон Шилер. Висшите служители от митницата и емигрантските служби, които им бяха стари приятели, вече ги чакаха. Никога не пропускаха да услужат на богатия си сънародник, когато ставаше дума за поредния „специален“ товар, донесен от Африка или откъдето и да било по света. Свършиха с формалностите и Готхолд фон Шилер ги покани на чаша шнапс в приятната обстановка на барчето в самолета, където до всяка чаша чакаше симпатичен бял плик.

Нощта също премина в пътуване. Бързаха по-скоро да се приберат в планинското си убежище. Отпред се движеше фирменият камион, отзад пътуваше самият Фон Шилер в частната си лимузина. Нито за миг шофьорът му не изгуби от поглед машината пред тях и в пет сутринта пътниците и стоката пристигнаха благополучно. Пред каменната ограда на имението снегът беше натрупал половин метър. Самият замък, с почернелите си от времето крепостни стени и тесни амбразури, доста напомняше за известния роман на Брам Стоукър. Но дори и в такъв необичаен час, икономът, заедно с цялото домакинство чакаха пред входа и посрещнаха господаря си с добре дошъл.

Хер Репер, пазителят на частната колекция на Фон Шилер, както и най-доверените му сътрудници, бяха нащрек. Камионът паркира пред голямото здание и те веднага се заловиха за работа. Прехвърлиха сандъците на приготвения за целта електрокар и ги отнесоха към големия асансьор, водещ към подземията.

Докато подчинените му вадеха придобивките от дървения амбалаж, Фон Шилер отиде в частните си покои в северната кула на замъка. Изкъпа се и се зае с леката закуска, която китайският готвач вече му беше приготвил. Нахрани се и отиде в спалнята на жена си. Съпругата му се стори по-болнава от последния път, когато се бяха видели. Косата й беше съвсем побеляла, лицето й — изпито и жълтеникаво. Той отпрати сестрата в коридора и нежно целуна челото на Ингемар. Ракът продължаваше да разяжда плътта й, но все пак тя си оставаше майка на двамата му синове и той не можеше току-тъй да престане да я обича.

Прекара един час в компанията й, след това се прибра в собствената си стая и поспа четири часа. Вече бе човек на възраст и дори уморен, не се нуждаеше от повече сън. До средата на следобеда остана в кабинета си, където заедно с Уте и още две секретарки се занимаваха с делови въпроси, сетне икономът му се обади по вътрешния телефон и му съобщи, че всичко в подземието е готово.

Фон Шилер и Уте се качиха заедно на асансьора. Долу ги посрещнаха хер Репер и Нахут. Само един поглед беше достатъчен на Фон Шилер да разбере, че и двамата умират от вълнение и чакат мига, в който да го залеят с новини.

— Готови ли са рентгеновите снимки? — попита той, вървейки с бърза крачка към подземното хранилище.

— Техниците вече си свършиха работата — увери го Репер. — Снимките са излезли чудесно. Плаките са забележителни!

Понеже местната клиника зависеше изцяло от финансовото благоразположение на Фон Шилер, всяка негова молба до лекарите се превръщаше в заповед. Без да задава въпроси, директорът на болницата беше пратил в замъка най-модерната рентгенова екипировка, с която разполагаше, заедно с двама техници да фотографират мумията на господаря Хараб и с главната радиоложка, която да разчете снимките.

Репер пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на стоманената врата и пневматичното устройство безшумно я отвори. Всички се дръпнаха встрани, за да пуснат Фон Шилер да влезе пръв. Той се спря на входа и бавно огледа цялата галерия. Всеки божи ден удоволствието от поредната среща със съкровищата под земята не само не намаляваше, но се увеличаваше все повече.

За стени на подземната галерия служеха два метра дебели плоскости от як железобетон, помещенията се охраняваха с най-последните открития на електрониката. Но човек мислеше за съвсем различни неща, когато попаднеше на това вълшебно място. Главната изложбена зала беше подредена и украсена от един от най-известните дизайнери по интериор в цяла Европа. Преобладаваше синият цвят. Всеки експонат от колекцията стоеше затворен в самостоятелна витрина и разположен под такъв ъгъл, че зрителят да улавя цялата му прелест.

Човешкото око не можеше да побере толкова много блясък едновременно. Накъдето и да се обърнеше, посетителят имаше пред себе си всевъзможни изделия от злато и скъпоценни камъни. Бижутата бяха положени върху кадифени възглавнички в тъмносиньо, дискретната светлина на прожекторите огряваше лъскавите повърхности на алабастъра и полускъпоценните камъни, фосфоресциращите светове на слоновата кост и обсидиана. В колекцията имаше поне няколко великолепни статуетки. Целият пантеон на древните египтяни беше събран на едно място: Тот и Анубис, Хапи и Сет, както и славната троица на Озирис, Изида и Хор. Зрителят оставаше омагьосан от непроницаемите им, хипнотизиращи погледи, които не изпускаха нито един негов жест.

В самия център на залата, на временен подиум стоеше най-новата, най-забележителна придобивка на галерията — високият, изящен в леките си пропорции обелиск — каменното завещание на Таита. Фон Шилер се спря за миг пред находката и нежно, по бащински, погали гладката й повърхност. После й обърна гръб и отиде в съседното помещение.

Върху двойка дървени подпори беше положен ковчегът на Танус, господаря Хараб. Облечена в бялата си престилка, радиоложката крачеше напред-назад пред светещия бял екран със закачени по него рентгенови плаки. Фон Шилер се насочи право към тях и внимателно впери поглед в контрастните изображения. Освен силуета на самия ковчег, твърде ясно се открояваше легнала човешка фигура с ръце, кръстосани пред гърдите. Картината силно напомняше надгробните каменни скулптури на рицари християни, погребани на територията на средновековна катедрала.

— Какво ще ми кажете за покойника? — попита Фон Шилер, без дори да погледне към жената.

— Със сигурност е мъж — започна тя. — Починал е някъде между зряла възраст и старост, със сигурност е над петдесет години, но няма шестдесет и пет. Бил е нисък на ръст — всички слушатели изчакаха реакцията на Фон Шилер при последната реплика, но той като че ли не беше уловил грешката. — Липсват пет зъба: един преден горен, един кучешки, три кътника. Затиснати мъдреци. От останалите повечето са разядени на жестоки кариеси. Следи от хронична гръдна инфекция. Възможно е да е страдал от детски паралич като малък, левият му крак е останал леко недоразвит — и така нататък, и така нататък, лекарката даде петминутна диагноза на умрелия. — Вероятната причина за смъртта е прободна рана в гърдите. Нанесена е от копие или стрела. Ако се има предвид ъгълът на пробождането, острието е пронизало десния бял дроб.

— Нещо друго? — попита недоволно Фон Шилер, щом радиоложката свърши.

— Хер Фон Шилер, както си спомняте, вече съм прегледала няколко мумии за вас. От наблюденията си над тях и над тази тук, стигам до заключението, че в случая операцията по премахването на вътрешностите е била извършена с много повече грижи и вещина. Без никакво съмнение е била дело на опитен лекар.

— Благодаря — рече Фон Шилер и се обърна към Нахут. — Имате ли нещо за отбелязване?

— Единствено това, че въпросното описание ни най-малко не отговаря на данните ни за Танус от седмия папирус. Както знаете, там предсмъртните му мигове са подробно проследени.

— И в какво се състои несъответствието?

— Първо, Танус е бил висок, второ, загинал е млад. Погледнете и портретите върху ковчега.

— Продължавайте — подкани го Фон Шилер.

Нахут застана пред светещия екран и посочи няколкото тъмни предмета, открояващи се на фона на тялото.

— Бижутата — започна той. — Амулети, гривни, нагръдници, няколко колиета, пръстени и обеци… Но най-важното — и Нахут посочи черния кръг, опасващ челото на покойния, — царската диадема. Контурите на кобрата просто не могат да се сбъркат с друго.

— И какво означава всичко това? — най-накрая изпадна в недоумение Фон Шилер.

— Тялото не принадлежи на кого да е. Нещо повече, покойникът дори не е обикновен благородник. Орнаментацията е твърде обилна за някакъв си пълководец. Но пак повтарям, най-важното е уреусът. Свещената кобра е можела да бъде носена единствено от царски особи. Твърдо съм убеден, че мумията принадлежи на египетски фараон.

— Но това не е възможно — възрази му Фон Шилер. — Погледнете надписа на ковчега. Същият надпис стои и на стените в гробницата. Не ще и съмнение, че покойникът е бил египетски пълководец.

— С цялото ми уважение, хер Фон Шилер, имам едно много логично обяснение. В книгата на англичанина, „Речният бог“, намира място една много интересна хипотеза, а именно, че робът Таита е подменил мумиите на фараон Мамос и на личния му приятел Танус.

— И кое би го накарало да извърши подобно деяние? — гледаше го недоверчиво Фон Шилер.

— О, причина е имал и тя е от изключително религиозно естество. Таита просто е искал в задгробния живот приятелят му да се ползва от царските съкровища. Това е бил последният подарък, който е можел да му направи.

— Вярвате ли искрено в подобно предположение?

— Не мога да кажа, че вярвам, но пък и не ми се струва никак невъзможно. Има още един факт, който поддържа теорията ми. От рентгеновите снимки твърде добре се вижда, че ковчегът е излишно голям за такъв малък труп. Доколкото съм запознат с проблема, древните майстори просто са го били предвидили за човек с по-внушителни размери. Да, хер Фон Шилер, според мен съществува голяма вероятност да сме се натъкнали на царска мумия.

Фон Шилер отново пребледня от вълнение. По челото му избиваше пот, гласът му ставаше дрезгав също както предишния път в базата на „Пегас“.

— Царска мумия, казвате?

— Може да се окаже, че е тъкмо така.

Фон Шилер бавно се доближи до запечатания ковчег в средата на помещението и внимателно се взря в изрисуваното лице на капака.

— Златният уреус на Мамос. Личните скъпоценности на египетски фараон — ръката му трепереше, когато погали капака на ковчега. — Ако наистина е така, излиза, че и най-смелите ни мечти бледнеят пред постигнатите резултати. — Пое дълбоко въздух и се опита донякъде да се успокои.

— Отворете ковчега — нареди Фон Шилер. — Развийте мумията на фараон Мамос.

 

 

Работата се оказа повече от тежка. Нахут вече няколко пъти беше изпълнявал подобни поръчки, но за пръв път му се случваше да се занимава с телесните останки на египетски фараон.

Най-напред трябваше да познае къде точно под обилната боя се намира границата между капака и останалата част от ковчега. Отгатнеше ли отговора на този нелек въпрос, трябваше с възможно най-голямо внимание да разреже дебелия пласт лепило, с който древните бяха запечатали дървения сандък. Не можеше да си позволи нито едно неточно движение — самият ковчег представляваше произведение на изкуството и трябваше да остане непокътнат. Заради всички тези затруднения, само вдигането на капака отне на учения почти два дни.

Когато капакът най-после беше освободен и можеше да бъде отворен, Нахут веднага прати съобщение на Фон Шилер, който се намираше в библиотеката на горния етаж и водеше делово съвещание със синовете си и останалите директори в компанията. От страх да не се случи нещо интересно по време на отсъствието му, Фон Шилер бе отказал да отиде до града за съвещанието. Мисълта да се отдалечи от съкровищата в подземието, го караше да настръхне. Научавайки, че Нахут е свършил с първия етап от работата, безцеремонно изгони директорите и децата си, насрочвайки следващата среща за идния понеделник. Дори не изчака гостите му да се качат на лимузините си, и забърза към залата с находките.

Нахут и Репер бяха сглобили метално скеле над ковчега. В двата му края висяха въжетата, с които щеше да бъде изтеглен нагоре масивният капак. Щом Фон Шилер се появи в помещението, Репер отпрати всички помощници. Само тримата щяха да присъстват на историческия момент — отварянето на царския ковчег.

Репер не забрави да донесе на господаря си дървения подиум, постлан, както винаги, с червен килим. Сложи го откъм главата на покойника, така че Фон Шилер да може да надзърне под капака в мига, в който двамата с Нахут успееха да го надигнат. Старецът зае мястото си на наблюдател и даде знак на подчинените си да започват. Двете макари, през които бяха провесени въжетата, изскърцаха и Репер и Нахут внимателно започнаха да дърпат. В следващия миг се дочу някакво пропукване, от което на Фон Шилер щеше да му спре сърцето.

— Това са само последните останки от лепилото — увери го бързо Нахут.

— Продължавайте! — бе нетърпелив немецът.

Двамата вдигнаха капака с още двадесетина сантиметра, така че да увисне свободно във въздуха. Скелето беше на малки, гумени колелца, които безшумно се плъзгаха по плочките на пода. С тяхна помощ Нахут и Репер плавно изтеглиха капака встрани и оставиха на Фон Шилер да погледне пръв в ковчега.

Той не се поколеба нито за миг. Надвеси глава над мумията, но изведнъж по лицето му се изписа недоумение. Беше се надявал да види нечия човешка фигура, положена в обичайната за покойниците поза. Но насреща му се показа само дебел вързоп от ленени превръзки, закриващи от погледа му целия труп.

— Какво, по дяволите… — изруга разочарованият Фон Шилер. Посегна да сграбчи с пръсти досадните парцали, но Нахут го спря овреме.

— Не ги докосвайте! — извика той развълнувано и веднага промени тон. — Простете, хер Фон Шилер, но гледката е наистина забележителна. Напълно потвърждава теорията ми, че телата са били подменени. Мисля, че най-напред трябва да огледаме превръзките, а след това да се заемем с тяхното премахване. Ако позволите, разбира се, хер Фон Шилер.

Работодателят му се поколеба за миг. Едновременно изгаряше от нетърпение да види какво се крие под превръзките и се страхуваше някоя погрешна стъпка да не провали всички положени досега усилия. Тъкмо в подобни мигове човек трябваше най-много да се осланя на търпението и предпазливостта. Затова си наложи да чака и се отдръпна встрани от ковчега.

— Чудесно — изсумтя той. Бръкна в горния джоб на тъмносиньото си, двуредно сако и извади кърпа, с която да избърше потното си лице. Гласът му отново започна да трепери: — Дали наистина е възможно? Ще се окаже ли това самият Мамос?

Натъпка носната кърпа в джоба на панталона си и за своя приятна изненада установи, че е получил обилна ерекция. С пръсти намести члена си нагоре към стомаха.

— Започнете първо с излишните превръзки.

— С ваше позволение, хер Фон Шилер — намеси се тактично Репер, — нека първо направим снимки.

— А, да, разбира се — съгласи се веднага Фон Шилер. — Ние сме учени, археолози, не прости иманяри. Снимайте на воля.

Работата отново се оказа бавна и на немеца му бяха нужни стоически усилия да не сложи изведнъж край на всякакви протакания. Времето сякаш бе спряло да тече в подземието на замъка му. По едно време, докато навиваше ръкавите на ризата си, Фон Шилер случайно забеляза циферблата на златния си часовник; вече бе девет вечерта. Нервно разкопча каишката и хвърли часовника на близката пейка до намачканото му от сутринта сако.

Постепенно изпод топовете ленени превръзки започна да се оформя човешка фигура, но трябваше да мине полунощ, преди Нахут да отдели и последното парче лепкав плат от гърдите на покойника. Тримата запремигаха от радост, когато под последния пласт превръзки, покрил плътно фигурата на умрелия, започна да прозира блясъкът на златните украшения.

— Разбира се, в оригиналния саркофаг е трябвало да има поне няколко ковчега, вмъкнати един в друг, но те липсват, също както и маските. Навярно и до ден-днешен стоят неоткрити в гробницата на фараона и покриват лицето на Танус. Това, което имаме пред себе си, е само погребалното облекло на самия труп, онова, което по принцип се оставя под превръзките.

Нахут взе дълъг скалпел и започна да разрязва плата. Фон Шилер отново беше кацнал на подиумчето си и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, докато следеше движенията му.

— Нагръдният медальон с династическите символи на Мамосите — посочи Нахут първия предмет, който щеше да се появи на бял свят.

Тежкият накит грееше като светлоотразител на светлината на прожекторите в помещението. Представляваше плочка от син лапис лазурит и червен халцедон, инкрустирани със злато, и покриваше целите гърди на мумията. Основният мотив, изобразен на плочката, беше летящ лешояд, разперил дългите си криле и грабнал в ноктите си царския картуш. Както композицията, така и изработката бяха изключителни.

— Вече не ще и съмнение — прошепна Фон Шилер.

Картушът доказва самоличността на фараона.

По-нататък се заеха с разсъбличането на ръцете, положени върху медальона. Пръстите бяха дълги и фини, всеки от тях обкичен с поне няколко златни пръстена. Фараонът здраво стискаше символите на властта си — камшика и жезъла — и Нахут за малко да се разкрещи от радост при вида им.

— Знаците на царската власт. Още едно доказателство, че имаме пред себе си тялото на Мамос VIII, владетел на Горен и Долен Египет по време на Средното царство — и се премести откъм главата на царя.

Преди обаче да е посегнал към превръзките, Фон Шилер го спря и нареди властно:

— Оставете я за накрая! Още не съм готов да погледна очи в очи египетския фараон.

Нахут и Репер послушно пренасочиха вниманието си към царския корем. Трябваше да свалят един след друг няколко пласта лен, скриващи по някой амулет, сложен от мумификаторите, за да предпазва починалия по пътя му към отвъдното царство. Вещите бяха все от фина керамика, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Пъстрите цветове се преливаха един в друг, в зависимост от това кой от животинските обитатели на Нил е трябвало да бъде изобразен. При откриването на всеки нов амулет, Репер и Нахут педантично го фотографираха, както стои на мястото си, изваждаха го и го поставяха срещу съответния пореден номер на разграфената специално за целта пейка.

Всеки пръст от тънките и деликатни като ръцете му крака на фараона се губеше под многобройни златни халки. Най-накрая единствено главата остана покрита. Двамата мъже изгледаха въпросително началника си.

— Вече е късно, хер Фон Шилер — обади се Репер. — Ако искате да си починете…

— Продължавайте! — сряза го Фон Шилер.

Репер и Нахут не казаха дума повече, застанаха от двете страни на ковчега и се заловиха отново за работа под любопитния поглед на собственика.

Постепенно електрическата светлина започна да огрява чертите на лицето. След четири хиляди години, прекарани на тъмно, фараонът отново щеше да прогледне. Косата му беше силно начервена от къната, която владетелят бе използвал приживе. Косъмът беше тънък и чуплив. Кожата на лицето му, натъркана с растителна смола, приличаше на гладък кехлибар. Носът беше тънък, издължен и малко закривен; устните — леко дръпнати встрани в замечтана усмивка, между тях зееше дупката на липсващия зъб.

Смолата бе протекла по миглите му и хем държеше клепачите полуотворени, хем създаваше впечатлението, че очите на фараона плачат с истински сълзи. В погледа на мъртвеца още тлееше искрица живот и смаяният Фон Шилер трябваше да се надвеси на сантиметри над лицето на покойника, за да забележи, че в орбитите му стоят не истинските му очи, извадени от балсаматорите, а само бели порцеланови дискове.

На челото си фараонът гордо носеше златната диадема. Царската кобра се беше съхранила абсолютно непокътната. И най-малкият й детайл бе запазен, така както бе излязъл изпод ръката на древния майстор. Никъде по гладката повърхност на метала не се забелязваше драскотина, мекият метал бе издържал на хилядолетията, без да се огъне под тежестта на плата. Толкова изкусно изображение на отровната змия, че ясно се очертаваха смъртоносните й зъби и раздвоеният език, подаващ се едва-едва между тях! Очите й бяха направени от лъскаво синьо стъкло. На самата златна диадема отново изпъкваше гравиран царският картуш на Мамос.

— Искам короната — Фон Шилер се задъхваше от възбуда. — Махнете я, искам да я поема в ръцете си.

— Не съм сигурен дали няма да увредим главата на мумията — опита се да го спре Нахут.

— Не спорете. Правете каквото ви казвам.

— Веднага, хер Фон Шилер — отстъпи Нахут. — Но ще ни е нужно време да я освободим от превръзките. Ако хер Фон Шилер желае да си почине, ние ще му съобщим веднага, щом успеем да измъкнем короната и можем да му я подадем.

С времето златната диадема се бе впила в лепнещата от смолата кожа на покойния фараон. За да я свалят, Нахут и Репер трябваше да извадят трупа от ковчега и да го сложат на стоманения плот, предварително донесен за целта. Главата трябваше да се разтрие със специално приготвени разтвори, които да премахнат плътния пласт смола. Целият процес отне точно толкова време, колкото Нахут се страхуваше, че ще е необходимо, но най-накрая задачата приключи успешно.

Положиха златния уреус на полагащата му се синя възглавничка, сякаш се готвеха да коронясват началника си с него. Приглушиха всички останали светлини в главната зала и насочиха един-единствен прожектор към диадемата. След това се качиха горе да уведомят Фон Шилер, че всичко е готово.

Той обаче дори не им позволи да го последват отново в подземието. Когато застана пред бронираната врата и пъхна кодираната си карта, единствено Уте Кемпер бе дошла да му прави компания.

Първото, което улови погледът на Фон Шилер, беше блясъкът на златната диадема в центъра на залата.

При вида й гърдите му започнаха да се задъхват мъчително, все едно го бе обхванал пристъп на астма, а пръстите му толкова силно стиснаха китката на любовницата му, че кокалчетата й изпука. Но болката само я възбуди допълнително. Фон Шилер бързо я разсъблече, положи златната корона на главата й и я накара да легне гола в зейналия ковчег.

— Аз съм обещанието за вечен живот — прошепна тя от дъното. — По лицето ми блести сиянието на безсмъртието.

Той дори не я докосна. Беше застанал гол-голеничък над ковчега, а възбуденият му член стърчеше напред, сякаш искаше да се откъсне от мършавото му тяло.

Уте прокара бавно ръце по корема си и миг преди да докосне венериния си хълм, с напевен глас го поздрави:

— Нека спечелиш вечен живот!

Чудодейните качества на царската диадема се проявиха още в същия миг. Никога досега Готхолд фон Шилер не беше изпадал в подобно състояние. При думите на любовницата му из тъмночервената главица на пениса му от само себе си бликна сребрист фонтан и изсипа дъжд от малки перли по белия й корем.

Вътре в ковчега Уте Кемпер изви гъвкавата си снага и се разтресе във величествен оргазъм.

 

 

На Роян й се струваше, че е отсъствала от Египет не няколко седмици, а дълги години. Едва при завръщането си в Кайро си даде сметка колко много са й липсвали изпълнените с народ улици, омайващите миризми на подправки и парфюми по пазара, печалният глас на мюезините от върховете на многобройните минарета.

В деня след пристигането си още по тъмно тя напусна апартамента си в Гиза и подпирайки се на бастунчето, заради контузения си крак, излезе да се поразходи по брега на Нил. Наблюдаваше как изгряващото слънце прокарва по повърхността на водите пътека, застлана със злато и мед, и как триъгълните платна на фелуките сякаш се възпламеняват при допира с лъчите му.

Между тази Нил, която сега съзерцаваше, и онази, другата, оставила зад себе си в Етиопия, нямаше почти нищо общо. За разлика от буйната Абай, истинската Нил влачеше бавно могъщата си снага из пустинята и макар да се носеше мирис на тиня и застояло, я чувстваше много по-близка, много по-обичлива. Това беше нейната река и нейната земя. Роян усети как няколкото часа, прекарани край великата река, са я изпълнили с нови сили и още повече решителност да доведе докрай започнатото дело. Колебанията не я преследваха повече, съвестта й бе чиста. Когато най-сетне обърна гръб на реката-бог и се насочи към светските си задължения, душата й беше изпълнена с увереност в бъдещето.

Посети най-напред семейството на Дураид. Дълго трябваше да им се извинява за внезапното си заминаване, за дългото и необяснимо отсъствие. В началото деверът й се държеше хладно и резервирано, но след като жена му се разплака от умиление и прегърна етърва си, а децата се накачиха по гърба на любимата си леля, неговата душа се стопли. Достатъчно, за да й предложи да я откара до оазиса. А когато Роян му обясни, че би желала да остане сама на гроба на съпруга си, той така се умилостиви, че й остави любимия си ситроен.

Младата жена стигна гробищата и пустинният дъх изпълни ноздрите й. Горещият вятър играеше с косите й и й напомняше за Дураид, който толкова беше обичал пустинята. Роян се радваше, че смъртта му му позволяваше да остане завинаги там, където бе мечтал да живее. Надгробният камък беше най-обикновен: само надпис с името на покойника, датата на раждане и смъртта. Тя коленичи до него и започна да разчиства. Хвърли старите, увехнали цветя и ги замени с големия букет, който носеше от Кайро.

Сетне поседна встрани от алеята и остана да му прави компания. Не си направи труда да рецитира заучени слова към покойника, а се опита да си припомни красивите мигове от техния спокоен и щастлив съвместен живот. Припомни си колко мил бе съпругът й, с какво разбиране се бе отнасял с младата си жена, колко сигурност и уют й бе предложил домът му. Укоряваше се, че сама не му беше отвръщала винаги със същото, чувстваше се негова длъжница и разбираше, че той го е знаел, но никога не го е показвал.

Надяваше се също така покойникът да се сети защо е дошла на гроба му. Роян не бе изминала толкова път за нищо. Идваше да си вземе довиждане. Беше го жалила и оплаквала, но макар споменът за него да останеше завинаги част от самата нея, настъпваше моментът да се раздели с призрака му. Беше време и той да я пусне да си върви. Когато най-накрая излезе от гробищата, тя дори не се обърна назад.

Предпочете да заобиколи езерото от южната му страна, за да не подминава опожарената вила. Не искаше да си спомня за ужасната нощ, в която Дураид бе намерил смъртта си. Затова се забави повече от очакваното. Върна се в Кайро по тъмно и роднините й въздъхнаха с облекчение, щом се появи. Деверът й обиколи три пъти ситроена, за да се увери, че боята никъде не се е олющила, и тогава пусна снаха си вкъщи, където домакинята беше подготвила тържествена вечеря.

 

 

Аталан Абу Син, министърът, с когото Роян бе дошла специално да се срещне, отсъстваше от Кайро. Бил отишъл на официално посещение в Париж и щял да се върне след три дни. Все пак тя беше сигурна, че племенникът му Нахут Гудаби също отсъства, и не се страхуваше да се показва и да прекарва дълги часове в музея. Там имаше много приятели, които искрено се радваха да я видят и да я осведомят за промените, настъпили по време на дългото й отсъствие.

Когато не бъбреше с познати, Роян се заравяше в музейната библиотека и прехвърляше микрофилма с папирусите на Таита, опитвайки се да открие в текста някое упътване, убегнало досега от погледа й. Така например във втория свитък намери дълъг пасаж, от който си извади множество бележки. Откакто надеждите й да открие забравената гробница на фараона се оказаха напълно реални, съвсем естествено се изостри и любопитството й какво точно би заварила в нея.

Откъсът, привлякъл вниманието й, представляваше описание, дадено от Таита, за дългото посещение на фараона в работилниците в некропола, изникнал край погребалния храм — града, където се изработвали всички вещи и предмети, които покойният владетел щял да отнесе в отвъдния свят. Според Таита царят обиколил целия некропол. Почнал от оръжейницата, където го посрещнала цяла колекция от бойни и ловни оръжия, сетне влязъл в работилниците на мебелистите, а те се надпреварвали да глезят царския му вкус. Разказът стигаше до ателието на скулпторите и Таита с подробности описваше как били извайвани фигурите на боговете, какво представлявали изображенията на фараона във всеки отделен момент от живота му, как всяка статуя щяла да заеме своето място по дългата алея, водеща от некропола до гробницата в Долината на царете. В същата работилница ваятелите трябвало да изработят и масивния гранитен саркофаг, който да послужи за последен дом на царската мумия. Но както ставаше ясно от последвалите в ръкописа събития, фараон Мамос така и не могъл да се възползва от полагащото му се по право. Когато хиксосите нахлули в Египет и преодолели слабата съпротива на поданиците му, Мамос трябвало да бяга нагоре по течението на Нил и да се спасява в страната Куш. Ето защо всичко по-тежко, най-вече каменните статуи и големият саркофаг, били оставени в ръцете на нашествениците.

Роян изучаваше с удвоен интерес описанието на златарското ателие. Една фраза, отнасяща се до погребалната маска на фараона, й направи силно впечатление: „Това беше върхът и зенитът. Неродените още векове ще се чудят на нейното великолепие“. Тя вдигна замечтания си поглед от микрофилма и се замисли дали словата на древния писар нямаше да се окажат пророчески. Дали на нея самата не й бе писано да види с очите си творението, на което трябвало да се чудят бъдните поколения? А може би тъкмо тя щеше да е първата, хвърлила поглед върху изчезналото великолепие на Древен Египет? Може би тя първа щеше да се докосне до описваното чудо, щеше да го поеме в ръцете си и да направи с него това, което съвестта й сметне за добре?

Докато четеше писаното от Таита обаче, Роян започна да изпитва болка и съчувствие към хората от онези времена. В крайна сметка дори хилядолетията, разделящи ги от съвременната епоха, не можеха да заличат органичната й връзка с тях: принадлежността към един народ. Като коптка тя можеше да се смята за пряка наследница на древните жители на страната си. Може би тъкмо чувството за принадлежност към тях беше главната причина още като дете твърдо да си науми да изучава историята и бита на древните си предци.

През трите дни до завръщането на Аталан Абу Син обаче, Роян имаше много други неща, за които да мисли. Не на последно място стояха чувствата й към Никълъс Куентън-Харпър. Откакто бе посетила гробището в оазиса и се беше сбогувала с покойния Дураид, Никълъс започваше да я преследва в мислите й още по-усилено. Имаше много несигурни неща между двамата, пред нея се изправяше твърде труден избор. Беше поставила различни цели пред себе си и за да постигне някои от тях, трябваше да жертва други.

Когато най-после дойде часът за срещата й с министъра, тя беше толкова объркана, че й трябваше време да се накани да тръгне. Като изпаднала в транс, обикаляше пазарите в града и без да чува какво викат продавачите в ухото й, мислеше единствено как да предпази болното си коляно от удар с минувачите. Заради цвета на кожата й и европейските й дрехи всички я мислеха за изгубила се туристка.

Толкова дълго време й трябваше да се реши на сериозната стъпка, която се готвеше да направи, че закъсня с почти цял час за срещата. Но за щастие се намираше в Египет, а Аталан си оставаше обикновен арабин, за когото точността не е от същото значение, както за колегите му в западния свят.

Той я посрещна с привичния си дружелюбен, свойски тон. Чакаше я в личния си кабинет и понеже програмата му не включваше официални срещи, направил си бе удоволствието да облече бяла дишдаша и да омотае кърпа около главата си. При влизането на Роян стана и топло стисна ръката й. Ако бяха в Лондон, сигурно щеше да я целуне, но в арабския свят беше недопустимо мъж да докосва с устни друга жена, освен законната си съпруга; дори с нея можеше да си позволи интимности единствено далеч от чуждите погледи.

Аталан въведе гостенката си в задното помещение. Секретарят му им поднесе по чашка гъсто като катран кафе и остана да свидетелства за почтеността на срещата. Отделиха известно време да хвалят един другиго колко добре изглеждат и след като изчерпаха задължителните за арабския етикет теми за разговор, Роян със заобикалки подхвана преследваната цел.

— Прекарах последните няколко дни почти само в музея. Работих в библиотеката. Успях да говоря с много от старите си колеги и бях изненадана да науча, че Нахут е оттеглил молбата си за директорския пост.

Аталан тежко въздъхна:

— Племенникът ми понякога се оказва просто един твърдоглав хлапак. Мястото му беше в кърпа вързано, може да се каже, че му се полагаше по право, а ето в последния момент дойде и ми каза, че си бил намерил по-доходна работа в Германия. Опитах се да го разубедя. Казах му, че след като човек е израснал по бреговете на Нил, нордическият климат няма как да не му се отрази зле. Опитах се да му втълпя, че в живота има много неща, като родина и семейство, пред които парите не значат нищо. Но какво да се прави… — махна с ръце той в жест на безпомощност.

— Кого избрахте за директор? — попита невинно Роян, без да прикрива личния си интерес към темата.

— Още не сме назначили никого за постоянно. На никого не мога да спра избора си. След като Нахут ни напусна, май ще трябва да обявим международен конкурс. Аз обаче бих съжалявал дълбоко, ако мястото се заеме от чужденец, независимо колко е квалифициран.

— Ваше превъзходителство, дали не бихме могли да поговорим насаме? — погледна Роян многозначително към секретаря, който висеше на вратата.

Аталан почти не се поколеба.

— Разбира се — махна той с ръка на секретаря да излезе и да затвори вратата след себе си.

Министърът се приведе към нея и леко понижи глас:

— Какво искате да обсъдим, скъпа госпожо?

Роян си тръгна от кабинета му след цял час. От любезност той я изпрати до вратата на асансьора.

Докато си стискаха ръцете, той й подшушна съучастнически:

— Ще се видим скоро пак, иншалах.