Серия
Египет (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Seventh Scroll, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 11 гласа)

Когато Роян излезе от болницата, Никълъс я чакаше пред входа с колата.

— Как е майка ви?

— Кракът й е започнал да се оправя, но още не може да превъзмогне мъката си по Маджик… така де, кучето.

— Ще трябва да й намерите ново кученце. Един от лесничеите ми отглежда първокласни ловджийски кучета. Ще уредя нещо по въпроса — той се замисли и попита съвсем деликатно: — Дали ще можете да оставите майка си в това състояние? Имам предвид, ако ще тръгваме за Африка?

— Вече говорих с нея. Някаква жена от църковния хор щяла да се грижи за нея, докато се оправи и влезе в нормалния си ритъм.

Роян се извъртя на седалката, така че да го погледне право в лицето.

— Струва ми се, че откакто се видяхме за последно, има някаква съществена промяна… — започна да прави догадки тя. — По очите ви познавам.

Никълъс инстинктивно направи арабския знак за предпазване от злото.

— Аллах да ме пази от вещици!

— Хайде сега! — Роян започваше да се чуди дали е хубаво, дето толкова лесно я разсмива. — Кажете какво сте намислили.

— Нека първо се върнем в музея — отложи той разговора за по-нататък и остана глух за настояванията й. Роян трябваше да обуздае нетърпението си.

Когато влязоха в музея, Никълъс преведе гостенката си през египетската зала и щом се озоваха при африканските млекопитаещи, я спря пред витрината с планинските антилопи. Бяха все дребни и средно големи видове — импала, газела на Томсън, на Грант, антилопа геренук и така нататък.

— Madoqua harperii — посочи Никълъс едно невзрачно създанийце в ъгъла на диорамата. — Харпърова дик-дик или по-позната като ивичеста дик-дик.

Животинчето трудно се поддаваше на описание и на големина едва надвишаваше обикновен див заек. Кафявата му козина беше изпъстрена с шоколадови райета през раменете и гърба, а муцуната се издължаваше в нещо като хобот.

— Доста кекава изглежда — осмели се да отбележи Роян, колкото и да се опитваше да не засяга домакина си. Личеше си, че е особено горд точно с този животински вид в колекцията си. — Има ли нещо по-специално за нея?

— По-специално ли? — зачуди се той. — Госпожата иска да знае дали има нещо специално. — Той вдигна театрално глава към небето и Роян отново се разтърси в почти истеричен смях. — Специалното е, че това, което виждате, е единственият индивид, който някога е бил забелязван в природата. Това е един от най-редките животински видове на земята. Толкова рядък, че най-вероятно вече изобщо не съществува. Нещо повече, много зоолози и до ден-днешен са убедени, че подобен вид никога не е съществувал, че се е появил благодарение на нечия фантазия. Според тях прадядо ми, който е отстрелял екземпляра пред нас, и на чието име животното е кръстено, си го е измислил. Една учена глава дори предположи, че кожата била от някоя ивичеста мангуста, навлечена върху тялото на обикновена дик-дик. Можете ли да си представите по-злобно обвинение?

— Направо съм сразена от подобна несправедливост — засмя се отново Роян.

— И навярно сте напълно права. Защото заминаваме за Африка на лов за друг индивид от Madoqua harperii, та да защитим честта на семейството пред всички зоолози на света.

— Не разбирам.

— Елате с мен и ще ви обясня — отведе я Никълъс обратно в кабинета си.

От купищата литература на масата избра някаква тетрадка, подвързана с червен марокен. Корицата беше избеляла, по нея личаха следи от вода и слънце, а ъгълчетата и гърбът — овехтели и окъсани.

— Ловният дневник на стария сър Джонатан — обясни Никълъс и отвори книжчицата. Между страниците стояха изсъхнали диви цветя и горски листа, прекарали повече от век в импровизирания хербарий. Текстът беше илюстриран със скици от пожълтяло мастило, изобразяващи хора и животни на фона на красиви природни пейзажи. Никълъс прочете датата в горния ъгъл на една от страниците.

„Втори февруари 1902 г. На лагер сме на брега на река Абай. Цял ден гонихме следата на два големи мъжки слона. Така и не успяхме да ги настигнем. Горещината е трудно поносима. Хората ми се предадоха, изоставиха лова и се прибраха в лагера. На връщане забелязах дребна антилопа, която пасеше на самия речен бряг. Ударих я с един-единствен изстрел от малката си «Ригби». Като я огледах отблизо, установих, че принадлежи на рода Madoqua. Представляваше обаче напълно непозната за мен разновидност, по-голяма от обикновената дик-дик и с разноцветни ивици по кожата на гърба. Убеден съм, че науката за пръв път се сблъсква с вида.“

Никълъс надигна глава от дневника и изгледа с очакване Роян.

— Старият прадядо Джонатан ни предоставя най-удобното обяснение какво ще търсим в дефилето на Абай — обясни той, понеже тя все още не разбираше. — Както сама посочихте, организирането на експедицията ни би изисквало дълги месеци предварителна подготовка, да не говорим за разходите. Ще трябва да искаме съгласието на етиопското правителство. Когато насреща ти стои африканско правителство, това означава да чакаш не с месеци, а с години.

— Никога не съм си представяла, че етиопците ще плеснат с ръце и ще запеят, ако знаят каква е действителната цел на пътуването ни — съгласи се Роян.

— От друга страна съществуват голям брой легални ловни сдружения, които си изкарват хляба с организиране на сафарита из страната. Те са си извадили всякакви необходими разрешителни, поддържат редовни контакти с управниците, разполагат с коли, лагерна екипировка, лесно могат да поемат снабдяването за всякаква екскурзия или пътешествие из най-затънтените краища на страната. Властите отдавна са свикнали да посрещат чуждестранни туристи, които ловуват чрез посредничеството на въпросните сдружения. Ако обаче в страната им се появят двамина европейци, които си ровят носа навсякъде и се разкарват без придружител, нищо чудно военните, а защо не и цивилните, да грабнат пушките и да ги отстрелят като стадо развилнели се биволи.

— Значи ще пътуваме като двама ловци на дик-дик?

— Вече съм си запазил място при един от организаторите на сафари в столицата Адис Абеба. Целта ми засега е да разделим планираната експедиция на три основни етапа. Първият ще бъде с разузнавателен характер. Ако открием ориентира, за който се надяваме, че съществува, тогава ще се върнем втори път начело на собствена експедиция и със собствена екипировка. Това ще бъде вторият етап. Третият, разбира се, ще представлява отнасянето на евентуалната плячка от Етиопия. От минал опит знам, че задачата няма да се окаже никак лесна.

— И как смятате да го постигнете… — понечи да попита Роян, но той я спря с жест.

— Не питайте, защото поне на този етап нямам и най-беглата представа. Всяко нещо с времето си.

— Кога тръгваме?

— Преди да ви кажа кога, нека ви попитам нещо. Вашата интерпретация на загадката, която Таита ни е оставил… Бяхте ли записали обяснението й в бележките, откраднати от оазиса?

— Да, а което не беше записано на хартия, се намираше на микрофилма. Съжалявам.

— Така че злодеите са получили всичко наготово и знаят същото, което научих и аз от вас.

— Страхувам се, че е точно така.

— Тогава отговорът ми на въпроса ви кога ще тръгваме е, колкото по-малко се туткаме, толкова по-скоро ще си свиркаме! Трябва да стигнем Абай, преди съдията да е свирил началото на мача. Те разполагат с вашите заключения и предположения вече цял месец. Ако са толкова оправни, колкото вече ни доказаха че са, отдавна са тръгнали на път.

— Та кога тръгваме? — зарадва се Роян.

— Запазил съм две места за полета на „Бритиш Еъруейз“ до Найроби в събота. След два дни. Оттам ще се прехвърлим с „Еър Кения“ до Адис Абеба, където трябва да пристигнем в понеделник. Още тази вечер заминаваме за Лондон, ще отседнем в къщата ми. Кога за последен път сте се ваксинирали срещу жълта треска и хепатит?

— Скоро, но не разполагам с никаква екипировка за сафари. Дори нямам какво да облека. Напуснах Кайро светкавично, всичко остана там.

— Ще се погрижим в Лондон. Проблемът с Етиопия е, че ако в пролома можеш да си печеш риба на камъните, то в планините маймуните могат да се скопят от студ.

Никълъс застана до дъската и започна да проверява нещо в туристическите упътвания.

— Ще започнем с антималаричната профилактика незабавно. В областта, закъдето сме се запътили, виреят комари от вида P. falciparum, които не се поддават на хлорокин. Затова ще ви предпиша мефлокин… — и погледът му зашари надолу по списъка с изисквания. — Разбира се, щом сте дошли безпрепятствено в Англия, значи документите ви са в ред. И двамата ще трябва да си извадим етиопски визи, но имам един познат, който ще уреди работата за двадесет и четири часа.

Щом стигна и до последното указание в брошурата, Никълъс отпрати гостенката си в стаята й, където да прибере в куфара си всичко взето набързо от Кайро.

Когато бяха готови да напуснат имението, навън вече се беше стъмнило. Все пак Никълъс има добрината да се спре за час пред болницата в Йорк, където Роян се сбогува с майка си. Изчака я в кръчмата „Червеният лъв“ от другата страна на улицата и когато тя най-сетне се появи, здравата понамирисваше на местната бира. В дъха му имаше нещо толкова приятно и сладникаво, че на нея й подейства успокоително. Скоро й се доспа и тя отпусна глава на седалката си.

 

 

Къщата на Никълъс в Лондон се намираше в Найтсбридж, но колкото и шикозен да се водеше кварталът, жилището беше доста по-скромно от имението Куентън парк. Роян се почувства много по-комфортно, отколкото в огромното имение в Йоркшир, и донякъде съжаляваше, че ще стоят само два дни. През цялото време почти не се засече с Никълъс, който се занимаваше с последните приготовления преди отпътуването, включително и с посещение на правителствените служби в Уайтхол. Върна се с цял куп препоръчителни писма, които да послужат пред чиновниците в британските посолства и пълномощни представителства из Източна Африка.

— Английска му работа — усмихваше се сама на себе си Роян. — И ако някой ми каже, че да си благородник в Англия не означава вече нищо…

Докато домакинът го нямаше, тя отговаряше за покупките, чиито пълен списък той й беше връчил при пристигането в къщата. Дори и в столицата, която се славеше с най-безопасните улици в света, продължаваше да се оглежда през рамо и да се отбива от време на време в дамските тоалетни или станциите на метрото, за да се увери, че никой не я следи.

„Заприличала си на малко момиченце, което е изгубило баща си в тълпата“, укоряваше се тя сама, но пак изпитваше неописуемо чувство на облекчение, когато вечерта чуеше ключа на Никълъс да щрака в ключалката на входната врата. Без него къщата й се струваше толкова самотна, че тя едва се удържаше да не скочи на врата му за добре дошъл.

В събота вечерта, когато таксито ги остави пред входа за заминаващите полети на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, Никълъс изглеждаше особено доволен от багажа, който взимаха със себе си. Двамата носеха само по една неголяма брезентова чанта, всичко останало Роян беше събрала в малката си дамска чантичка, метната през рамо. Ловната пушка на Никълъс беше опакована в стария, изтъркан от времето кожен калъф, на който ясно личаха избродираните му инициали. Стоте патрона бяха прибрани в отделна месингова кутийка, а последната част от багажа му представляваше коженото дипломатическо куфарче, даващо вид на антика, изпаднала от викторианската епоха.

— Една от най-големите добродетели на пътника е да взима малко багаж със себе си. Господ да ни пази от жени с по пет куфара — говореше въодушевено Никълъс и пренебрежително отказа услугите на носача, който чакаше наблизо. Вместо това грабна една количка и се понесе напред.

Роян започна да се уморява в желанието си да не изостава от него. Огромните фоайета на летището бяха претъпкани с народ и тя на няколко пъти щеше да го изпусне от поглед. Най-накрая за нейна голяма радост множеството се разпръсна и двамата с Никълъс се оказаха пред гишето за багаж. Той извъртя панамената си шапка на една страна и широко се усмихна на момичето на компютъра, което се изчерви като ученичка.

Когато се качваха на самолета, сцената се повтори. Двете стюардеси се кикотеха на всяка негова реплика, пълнеха корема му с шампанско и се надпреварваха да го обслужват за голямо неудоволствие на останалите пътници, включително и на Роян. Тя все пак с лека ръка им прости слабостта и вместо да се занимава със съседа си, реши да се възползва от неочаквания шанс да пътува в първа класа. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху Ричард Гиър, който гледаше от екрана, но пред очите й се сменяха постоянно въображаемите каньони, към които се беше запътила, и още по-въображаемите надписи и гробници, които се надяваше да открие.

Едва когато Никълъс не издържа и я посръга, тя благоволи да го удостои с високомерния си поглед. Беше извадил отнякъде малък туристически шах и вече беше подредил фигурите върху дъската, сложена на облегалката за ръце. Смигна й приятелски и й предложи да играят.

Когато самолетът кацна на летище „Йомо Кенията“ в Найроби, двамата още не бяха привършили двубоя си. Резултатът беше две на две, а Роян тъкмо си беше спечелила предимство от офицер и две пешки в петата, решителна партия. Чувстваше се доволна от гросмайсторските си качества.

Никълъс бе запазил две бунгала в парка на хотел „Норфолк“ — по едно за всеки. Десет минути след като Роян се бе излегнала на дюшека в стаята си, телефонът иззвъня и съседът й съобщи, че двамата са канени на вечеря у британския консул в града. Бил голям симпатяга и нямало защо да се обличат официално. Дали щяла да бъде готова до осем?

„На човек не му остава дори време да се замисли, когато обикаля света в подобна компания“, рече си Роян като остави слушалката.

 

 

От Найроби до Адис Абеба разстоянието беше сравнително кратко, а и картините, които се разкриваха в краката им, бяха толкова пленителни и се сменяха толкова бързо, че пътниците не можеха да отлепят очи от прозорците. Дори покритата със снегове планина Кения бе разгонила обичайните си ухажори облаците и се разкриваше в пълния си блясък.

По-нататък черно-кафявият пущинак, заемащ териториите в близост до северната граница на страната, само на едно място се разнообразяваше от зелените хълмове, наобиколили оазиса Марсабит, а малко по-далеч — и от лъщящите на слънцето води на езерото Туркана, някога познато като Рудолф. Най-накрая пустинята се отдръпна пред погледите на туристите и бе заместена от високите централни плата на древна Етиопия.

— В Африка само египетската цивилизация е по-стара от тукашната — отбеляза Никълъс, докато двамата наблюдаваха пейзажа. — Тук са познавали културата и изкуството още по времето, когато в северните страни са се обличали в нещавени кожи и са мръзнели по пещерите. Християнството също е дошло по тези земи много по-рано, отколкото в Западна Европа, където са продължавали да се кланят пред Пан и Диана.

— Били са вече цивилизован народ и по времето, когато Таита е минавал оттук преди четири хиляди години — съгласи се Роян. — В своите папируси той ги споменава като хора, които в културно отношение по нищо не отстъпват на египтяните; за човек с неговото самочувствие това е достоен факт за отбелязване. Ако слушаме него, ще излезе, че цялото останало население на земята не струва и пукната пара в сравнение със сънародниците му.

От въздуха Адис Абеба приличаше на всички останали африкански градове: безкрайна смесица от старо и ново, от традиционни и екзотични стилове в архитектурата до съвременни, от сламени покриви до ламарина и червени керемиди. Кривите стени на старите тукули, изградени от плет и кал, влизаха в ярък контраст с правилните геометрични форми на многоетажните тухлени сгради, жилищните блокове и богаташките вили, на държавните ведомства и най-вече на грандиозните по своите размери, окичени с пъстри знамена здания на Организацията за африканско единство.

В околностите на града най-голямо внимание привличаха плантациите с високи евкалиптови дървета — сините им стъбла отдалеч изглеждаха като гумени, но всъщност за мнозина от по-бедните квартали представляваха единственият източник на енергия. Страната беше съсипана от нескончаемите войни и армиите от мародери, които в продължение на столетия бяха шествали из нея и които в последните две десетилетия бяха заместени с не по-малко опустошителните смени на политически режими и управленски идеологии.

След климата в Найроби, Роян и Никълъс бяха като стреснати от хладния въздух тук. Докато стигнат от самолета до сградата на летището, им стана студено. Много преди да са се добрали до паспортния контрол, някой извика:

— Сър Никълъс!

Двамата се обърнаха по посока на гласа. Насреща им с грациозна походка на танцьорка вървеше висока млада жена с тъмна кожа, нежни черти и приятна усмивка. Беше облечена в дълга традиционна роба, която затрудняваше донякъде движенията й.

— Добре дошли в моята родна Етиопия. Аз съм войзеро Тесай — представи се тя и изгледа с неприкрит интерес Роян. — Вие трябва да сте войзеро Роян — подаде й тя ръка, при което Никълъс се убеди, че между двете жени се е родила мигновена симпатия.

— Ако ми дадете паспортите си, ще се оправя с формалностите вместо вас. Вие можете да си отдъхнете в чакалнята. Някакъв човек чака да ви види, сър Никълъс. Бил от британското посолство. Нямам представа откъде е разбрал, че пристигате.

В чакалнята имаше един-единствен човек, облечен в добре ушит по мярка тропически костюм. Най-забележителната част от облеклото му беше раираната в жълто, оранжево и синьо вратовръзка, останала като спомен от студентските години в Сандхърст. Той стана от мястото си и забърза към Никълъс.

— Ники, какво става с теб? Радвам се да те видя. Ако не се лъжа, минали са дванадесет години.

— Здрасти, Джефри. Нямах представа, че ще те срещна точно тук.

— Работя като военно аташе. Негово Превъзходителство ме прати да те посрещна веднага щом разбра, че сме били състуденти.

Джефри започна твърде настоятелно да поглежда към Роян и с видимо нежелание Никълъс трябваше да ги запознае.

— Джефри Тенант. Внимавайте с него. Най-забележителният коч на север от екватора. Никое момиче в радиус от един километър от него не може да се счита в безопасност.

— Да не избързваме с подобни заключения! — възрази му Джефри, който явно се гордееше с току-що полученото определение. — Ако обичате, не слушайте какво ви говори, доктор Ал Сима. Никълъс винаги си е бил голямо плямпало.

Джефри издърпа Никълъс настрана и на бърза ръка го запозна с условията в страната, особено в по-далечните райони.

— Той е малко разтревожен. Не му се нрави, че ще се размотаваш току-тъй насам-натам. Доста разбойници са се навъдили в Гоям. Казах му, че няма защо да се тревожи, ти винаги си се оправял.

След забележително кратък престой на опашката войзеро Тесай вече се връщаше с подпечатаните паспорти.

— Прекарах целия ви багаж през митницата, включително оръжието и амунициите. Това е временното ви разрешително. Докато сте в Етиопия, не бива нито за миг да се отделяте от него. Ето и паспортите ви, визите са ударени, всичко е наред. Самолетът за езерото Тана излита след час, имам достатъчно време да ви регистрирам.

— Ако някой ден си търсите работа, обадете ми се — похвали я за оправността Никълъс.

Джефри Тенант ги придружи до входа към заминаващите полети и двамата с Никълъс си стиснаха ръцете.

— Ако мога с нещо да помогна, нали разбираш… „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така, Ники?

— Какво беше това: „Бъди верен, за да са ти верни“? — полюбопитства Роян, докато вървяха към самолета.

— Мотото на Сандхърст.

— Колко хубаво звучи „Ники“ — измърмори замечтано.

— Винаги съм смятал, че Никълъс е по-подходящо за човек в моето положение — недоволничеше той.

— Да, но Ники е по-сладко.

 

 

Малкият „Туин отър“, с който трябваше да преминат последната отсечка от въздушния си маршрут, се носеше като перце из оределия въздух и отчаяно се бореше с теченията в желанието си да заобикаля планинските върхове.

Намираха се на пет километра надморска височина, но всъщност почти облизваха планинските била. Толкова близо беше земята, че пътниците лесно различаваха селцата, както и разпръснатите насам-натам по склоновете парчета засадена земя. След толкова векове на примитивно обработване и под постоянната заплаха от шестващите стада домашни животни почвата изглеждаше изтъняла, а често под червената й дреха се показваха острите кокали на скалите.

Изведнъж, под самите им носове, високото плато, над което бяха летели известно време, се разтвори и пред очите им се разкри ужасяваща пропаст. Сякаш някой великан беше разцепил земята с меча си, достигайки самите й недра.

— Река Абай! — наведе се напред на седалката си Тесай, за да подшушне на ухото на Роян.

Горният ръб на дефилето се виждаше отчетливо на фона на бездната; на места склоновете се спускаха до над тридесет градуса ъгъл със земята. Оголените равнини на платото бяха изместени от гъстата растителност в пролома. Очите на пътниците можеха спокойно да различат подобните на огромни свещници гигантски евфорбии, които се подаваха над гъсталака. Понякога растителността изчезваше и пред погледа на минаващите се разкриваха отвесни скали или главозамайващи свлачища. На други места пък ерозията си бе играла да извае в камъка игли и пирамиди. С повече фантазия наблюдателят можеше да различи чертите на чудовищни същества, някои от които напомняха хора.

Склоновете слизаха все по-надолу и по-надолу, в един момент самолетът се озова като че ли над съвсем празно пространство, хората по седалките трябваше да се взират отвесно надолу, за да забележат на дълбочина от близо два километра бляскавите извивки на реката, която се гърчеше из теснините. Заради фуниевидната си форма стените на дефилето образуваха някъде по средата си втори ръб, оголил се като огромна каменна челюст и затварящ вътрешния пролом. Самолетът летеше вече по-ниско, наближавайки страховитите зъбери, между които се показваха мрачните вирове и дългите ръкави на реката, пробила през червения пясъчник. В някои отсечки дефилето беше широко до сто и двадесет километра, другаде се стесняваше до тридесетина, но където и да попаднеше човек, не можеше да остане сляп за величествената самота на местността, която изглеждаше безкрайна и във времето, и в пространството.

— И вие скоро ще бъдете там долу — подхвърли Тесай и по тона й пролича, че сама не вярва на казаното.

Двамата не отговориха. Думите изглеждаха напълно излишни на фона на дивата и недостъпна природа.

Когато северната стена на пролома започна да надвисва над главите им и самолетът отново се издигна, за да продължи към високите била на веригата Чоке, всички в кабината си отдъхнаха с облекчение.

Скоро машината започна да губи височина и Тесай посочи някаква точка, почти скрита от крилото:

— Езерото Тана — обяви тя на спътниците си.

То представляваше обширна водна площ, застинала насред пустинята. На дължина стигаше към осемдесет километра, повърхността й често бе насечена от островчета, на всяко от които се издигаше по някой манастир или древна църква. Щом се озоваха над самото езеро, малко преди да кацнат на летището, хората от самолета дори различаваха белите фигурки на свещениците и монасите, плаващи с традиционните си папирусови лодки от остров на остров.

Туин отърът докосна кафеникавата писта в съседство с езерото и скоро всичко наоколо се изгуби зад надигналия се прах. Самолетът се завъртя в кръг за последен път, моторите бяха изгасени и пътниците се озоваха пред порутената постройка на летището, която не представляваше нищо друго, освен четири кирпичени стени, покрити с покрив от слама.

Слънцето печеше толкова жестоко, че Никълъс трябваше да извади тъмните очила от вътрешния джоб на сакото си и да ги постави на очите си, преди да се покаже на върха на стълбата. По мръсната мазилка на летището добре личаха следите от куршуми и ръчни гранати, а още на първия завой на пътя в избуялата трева стоеше изгорелият корпус на стар руски танк „Т-35“. Оръдието му беше насочено на изток, между разпокъсаните гъсеници беше поникнала трева.

Останалите пътници вече се бяха струпали зад гърба на англичанина и нетърпеливо го ръчкаха, за да слязат по-скоро и прегърнат посрещачите си — все приятели и роднини, дошли на приятна разходка под евкалиптовите дървета. Край къщурката на летището стоеше паркиран автомобил „Тойота Ленд Круизър“ с песъчлив цвят. В центъра на шофьорската врата беше изрисувана главата на планинска ниала с дълги, навити като тирбушони рога, а под нея стоеше надпис във форма на панделка, гласящ „Диво сафари“. Зад волана чакаше бял мъж.

Щом Никълъс заслиза по стълбата след двете жени, шофьорът се измъкна от пикапа си и излезе да ги посрещне. Беше облечен в избелял костюм цвят каки, фигурата му бе висока и стройна, походката — игрива.

Никълъс му даде около четиридесет години, съдейки по сивите косъмчета, появили се в брадата му. „Корав характер“, продължи да го преценява той, докато погледът му шареше по късо подстриганата рижа коса и убийствено сините очи. Едната буза на мъжа насреща беше обезобразена от дълъг бял белег, който беше извил и деформирал носа му.

Тесай представи първо Роян, при което съпругът й направи малък, нескопосан поклон и стисна здраво ръката й.

— Enchante[1] — поздрави я той на френски с покъртително лош акцент и едва след това обърна внимание на Никълъс.

— Това е съпругът ми алто Борис — представи мъжа си Тесай. — Борис, това е алто Никълъс.

— Английският ми е много лош — извини се веднага Борис. — По-добре боравя с френския.

„Едва ли може да се каже“, помисли си Никълъс, след което широко се усмихна и смени езика:

— Нека бъде френски тогава. Добър ден, господин Брусилов. Радвам се да се запознаем — и подаде ръка на руснака.

Борис я стисна силно, много силно. Изглежда имаше навик да превръща ръкостискането в състезание, но Никълъс не беше сварен неподготвен. Отдавна бе опознал този тип хора, затова предвидливо бе свил ръката си, предпазвайки хрущялите си от болезнено изщракване. Докато двамата стискаха ръцете си, ленивата усмивка, изписала се по лицето на англичанина, дори не пожела да изчезне. Най-накрая Борис пръв отстъпи и в бледосините му очи можеше да се прочете някаква далечна отсянка на респект към новодошлия.

— Значи сте дошли да ловите дик-дик? — попита той едва ли не подигравателно. — Повечето клиенти предпочитат да стрелят по слонове или по планински ниали.

— Целият този едър дивеч — усмихна се Никълъс — не ми е по характера. Дик-дик е напълно достатъчно за ловец като мен.

— Били ли сте някога в пролома? — искаше да знае Борис. Руският му акцент поглъщаше всичко френско в изреченията му и общо взето трудно му се разбираше.

— Сър Никълъс е бил от водачите на експедицията през 1976 година — обясни любезно Роян. На Никълъс му се стори забавно това нейно вмешателство в разговора. Отрано бе усетила противопоставянето между двамата и се беше постарала да му дойде на помощ.

Борис изсумтя и рече на жена си:

— Успя ли да купиш всичко, което ти поръчах?

— Да, Борис — отвърна му тя с половин уста. — Всичко е в самолета.

„Страхува се от него“, каза си Никълъс и навярно щеше да се окаже прав.

— Тогава да товарим. Имаме дълъг път пред нас.

Двамата мъже седнаха на предните седалки на тойотата, жените, затрупани с всевъзможните покупки и багажи — на задната.

„Това се казва протокол по африкански — усмихна се вътрешно Никълъс. — Първо мъжете, жените сами да се оправят.“

— Не искате ли да минете по туристическия маршрут? — попита Борис, сякаш щеше да ги бие, ако приемеха предложението му.

— Кой е туристическият маршрут?

— Покрай езерото, електростанцията… — започна да обяснява той. — Сетне португалския мост, началото на Сини Нил и така нататък. — Но преди гостите му да са си отворили устата, Борис побърза да ги предупреди. — Ако обаче настоявате, да знаете, че ще се приберем в лагера много след стъмване.

— Благодаря за предложението — примири се любезно Никълъс. — Вече съм виждал всичко това.

— Добре — отсече Борис, сякаш не беше и очаквал друг отговор. — Да се махаме оттук.

Пътят пое на запад, в сянката на високите планини. Това беше Гоям, страната на мрачните планинци. Областта беше сравнително гъсто населена, колата често подминаваше високи, слаби мъже и жени с преметнати геги през гърба, които водеха пред себе си стада кози или овце. И двата пола бяха облечени в тъй наречените шеми, вълнени шалове, под които се подаваха бели потури. Ходеха обути със сандали на голо.

Това бяха все хора с горди изражения и красиви черти, с коси, вързани на гъсти плитки, които стояха като ореоли около главите им, с хищни погледи като на орли. В селата покрай пътя се виждаха млади жени, които спокойно можеха да минат за красиви. Повечето от мъжете бяха тежковъоръжени. Носеха дълги мечове в сребърни ножници и бойни автомати.

— Така се чувстват голяма работа — смееше им се Борис. — Много са смели нашите хора, тъй да знаете.

Колибите в селата бяха все с овални стени и се наричаха тукули; около тях се ширеха плантации с евкалиптови дървета и островърхи сизали.

Иззад високите върхове на Чоке се показаха буреносни облаци, които скоро изсипаха дъжд върху главите им. Едрите капки заудряха по стъклото на колата като сребърни монети и скоро превърнаха пътя в безкрайна река от кал.

Състоянието на пътната настилка беше ужасяващо за човек, свикнал на европейски шосета. Някъде колелата до такава степен затъваха сред камъни и чакъл, че дори мощният двигател на тойотата не можеше да се пребори с тях. Борис се виждаше принуден на няколко пъти да заобикаля, проправяйки си път из каменната пустош. Макар и да се движеха със скоростта на пешеходец, четиримата в колата здраво се друсаха върху седалките, без надежда пътят да се оправи.

— Тия проклети негрилки дори и не помислят да си оправят пътищата — ругаеше Борис. — Най им харесва да живеят като животни.

Никой от останалите в колата не отговори. Никълъс хвърли поглед в огледалото, за да види лицата на жените отзад. И двете гледаха с каменни изражения пред себе си, нежелаещи да покажат истинското си отношение към подобна забележка.

Колкото повече продължаваха напред, толкова по-непроходим ставаше пътят. Размекнатата настилка беше от край до край издълбана от колелата на камиони или нещо подобно.

— Войска ли е минавала? — Никълъс трябваше почти да вика, за да бъде чут през шума от пороя.

Борис изсумтя насреща му:

— И войска също. В дефилето действат доста шуфти — просто бандити или пък въстанали племенни вождове. Но иначе повечето движение е свързано с търсенето на полезни изкопаеми. Една от големите минни компании е получила концесии в Гоям и е започнала да рови земята.

— Досега не сме се разминали с нито една кола — отбеляза Роян. — Дори и автобус не видяхме.

— Току-що излизаме от един от най-ужасните периоди в историята си — започна да й обяснява Тесай. — Цялата ни икономика се държи на селското стопанство. Навремето се славехме като житницата на Африка, но откакто Менгисту взе властта, цялата страна затъна в дълбока мизерия. За него масовият глад си оставаше любимо политическо оръжие. И до ден-днешен страданията ни не са свършили. Малцина от нас могат да си позволят лукса да притежават кола. Повечето продължават да се грижат с какво да нахранят децата си.

— Тесай е завършила икономика в университета в Адис Абеба — похвали я с присъщата си ирония Борис. — Много ми е умна. Всичко знае. Само питайте, всичко ще научите. История, религия, икономика, всичко…

Тесай нищо не отвърна на забележката му и потъна в мрачно мълчание.

Към средата на следобеда дъждът най-сетне спря и през гъстите облаци срамежливо започна да се показва слънцето. Борис спря насред пустия път.

— Пиш пауза — обяви той на висок глас.

Двете жени излязоха от пикапа и се изгубиха сред скалите. Когато се върнаха при мъжете, и двете бяха преоблечени в традиционните за областта потури и шалове.

— Тесай ми ги подари — похвали се Роян и се завъртя пред Никълъс, за да я огледа отвсякъде.

— Добре ти стоят — даде той искреното си мнение. — В панталони ще се чувстваш много по-удобно.

Слънцето вече слизаше от небето, когато пътят навлезе в поредния каменен дол. В средата му течеше река със стръмни, разядени от водата брегове. Над реката беше кацнала кръгла, белосана църквичка с висок тръстиков покрив и дървен коптски кръст отгоре. Около църквата се беше разпръснало поредното селце от тукули.

— Дебра Мариям — обяви със задоволство Борис, — хълмът на Дева Мария, на брега на река Дандера. Бях пратил хората си напред с камиона с екипировката. Лагерът вече би трябвало да ни чака готов. Ще спим тук тази нощ, утре тръгваме надолу по течението на реката с надеждата да стигнем преди тъмно ръба на пролома.

Помощниците бяха разпънали палатките в евкалиптовата горичка откъм гърба на селото.

— Втората палатка е на ваше разположение — посочи Борис на гостите си.

— Тази ще бъде за дамата — поправи го Никълъс. — На мен ще ми трябва отделна.

— Дик-дик и отделни палатки — изгледа го с нарастващо недоверие Борис. — Дяволска работа. Започваш да ме притесняваш.

След което извика на хората си да вдигнат палатка за Никълъс до тази за Роян. Двете бяха толкова близо, че платнищата им почти се докосваха.

— Може пък нощта да ти даде кураж — пошегува се руснакът. — Така поне по-малко ще се разкарваш.

Имаше и душ, представляващ голям бидон, овесен на клоните на едно от синкавите дървета. Около душа беше опънато брезентово платнище, колкото да може да се вижда само над него. Роян се възползва първа от предложения лукс и се върна в палатката си свежа и щастлива, омотала мократа си кърпа около главата.

— Твой ред е, Ники! — подвикна тя весело, докато минаваше пред палатката му. — Водата е приятно гореща.

Докато Никълъс на свой ред се изкъпе и преоблече, в лагера бе настъпила нощта. Той се насочи към походната трапезария, където останалата част от експедицията се бе разположила на сгъваеми столове около огъня. Двете жени се бяха отдръпнали на една страна и тихичко си говореха, докато Борис бе качил крака на ниската маса и се изтягаше на стола си с чаша в ръка.

Когато Никълъс се показа на входа на палатката, той посочи с пръст бутилката водка на масата.

— Удари му едно. Има лед в кофата.

— Предпочитам бира — отклони предложението му Никълъс. — От пътуването ожаднях.

Борис вдигна рамене и изрева на отговорника по пиенето да извади една бутилка от портативния газов хладилник.

— Нека ти издам една малка тайна — усмихна се водачът на Никълъс, докато наливаше поредната си чаша водка. — Такова животно като дик-дик вече не съществува, в това можеш да си сигурен. Навремето може и да се е срещало, но не и днес. Само си губиш времето и парите.

— И така да е, какво от това? — на Никълъс сякаш не му пукаше. — Нали са моите пари и моето време…

— Това, че някой дъртак е гръмнал животинчето през средновековието, не означава, че и вие ще намерите друго като него. По-добре да отидем до чаените плантации и да гоним слонове. Само преди десет дни видях три мъжкаря. И тримата с бивни по петдесет кила всяка.

Докато спореха, нивото на водката в бутилката започна да се смъква със същата скорост, с която спадаха и водите на Нил след отминаването на годишните наводнения. Когато Тесай дойде да им съобщи, че яденето е готово, Борис помъкна и водката със себе си; по пътя до масата се спъна веднъж. По време на самата вечеря участието му в общия разговор се състоеше в постоянните подвиквания по адрес на жена му.

— Агнето не е допечено. Защо не изюркаш готвача най-после да си свърши добре работата? Проклети маймуни, трябва все в ръцете им да гледаш.

— Как намираш месото си, алто Никълъс? — обърна се Тесай към госта, без дори да отговори на мъжа си. — И да искам, не мога да ги накарам да го пекат по-дълго.

— Чудесно е — увери я той. — Винаги съм го харесвал не съвсем препечено.

Докато свърши вечерята, и бутилката до Борис беше свършила. Лицето му беше подпухнало и пламтеше като огън. Без да продума, той се надигна от масата и изчезна в тъмното по посока на палатката си. Виждаше се как се клати на краката си и от време на време изпълнява по някой гимнастически номер, за да се задържи прав.

— Извинявайте — изкоментира тихо Тесай. — Така е само по вечерно време. През деня си го бива. Нали разбирате, водката е руска традиция — и тя се усмихна широко; само в очите й се четеше тъга.

— Вечерта е толкова красива, а и още е рано за лягане. Дали да не се поразходим до църквата? Много е стара и известна. Ще наредя на един от прислужниците да вземе фенер, за да се полюбувате на стенописите.

Човекът тръгна пред тях, за да осветява пътя с газената лампа, а още преди да са стигнали самата църква на портала излезе да ги посрещне стар свещеник. Беше изключително слаб, а кожата му беше толкова черна, че се сливаше напълно със сянката. Единствено белите му зъби светеха в тъмното. В ръка държеше великолепен коптски кръст от сребро, обсипан с червен халцедон и полускъпоценни камъни.

Двете жени коленичиха в краката му и поискаха благословията му. Той докосна лицата им с кръста и положи ръка върху главите им, произнасяйки молитвата си на амхарски. След което ги покани във вътрешността на църквата.

Стените наистина бяха покрити с прекрасни фрески, оцветени с ярки бои, извлечени от познатите за времето материали. На светлината на фенера стенописите блестяха като брилянти. В стила на изображенията имаше силен византийски привкус: очите на светците бяха огромни и издължени настрани, над главите им висяха големи златни ореоли. Над олтара, изваян от бронз и обшит със сърма, стоеше Богородица с младенеца. Пред тях — коленичили тримата влъхви, а наоколо кръжаха ангели. Никълъс извади полароида от джоба на сакото си и насочи светкавицата. Започна да обикаля църквата, щракайки стенописите, докато Тесай и Роян коленичиха една до друга пред олтара.

Щом свърши с фотографирането, Никълъс си намери място на един от дървените столове и мълчаливо остана да наблюдава сериозните изражения на жените. На фона на свещите косите на двете се обагряха със златни отблясъци и той неусетно потъваше във вълшебството на мига.

„И на мен ми се ще да съм посветен във вярата — размишляваше той не за пръв път в живота си. — Навярно е голяма утеха в тежките моменти от живота. Иска ми се и аз да мога да се помоля за душите на Розалинд и децата.“ Повече не издържа и излезе навън. Седна пред портала и впери поглед в звездното небе.

Заради голямата надморска височина и сравнително редкия, незамърсен въздух звездите блестяха толкова силно, че на човек му беше трудно да различи отделните съзвездия. Скоро тъгата напусна сърцето му. Беше му приятно да усети отново духа на Африка около себе си.

Когато двете жени най-сетне излязоха от светилището, Никълъс даде на свещеника банкнота от сто бирри, заедно с портрета му, изваден на моментална снимка. По всичко личеше, че свещеникът отдава по-голямо значение на снимката. След което тримата мълчаливо се запътиха обратно към лагера.

Бележки

[1] Enchante — здравейте (фр.). — Б.р.